Христо Матанов
В българското историческо самосъзнание упорито господства представата за демографски срив, който изживяла българската общност по време на османското завоевание, на последвалите го династически междуособици и на войните между османците и различните им християнски противници, разиграли се на българска земя. Специалистите от своя страна обръщат внимание на опустошенията, избиванията, отвличанията в робство и т. н. на българи, с които изобилстват наративните извори за епохата на османското завоевание. Така например съвременниците на събитията в Тракия от средата и втората половина на XIV в. са единодушни за голямото обезлюдяване на областта, предизвикано от гражданските войни и проникването на османските турци в областта. В някои случаи цифрите на демографските загуби в българските земи са повече от внушителни. През 1445 г. 12 000 българи са преселени отвъд Дунав, което води до обезлюдяване на цели райони в днешна Северна България. През зимата и пролетта на 1462 г. влашкият воевода Влад Цепеш опустошава южния бряг на Дунав от Никопол до Дунавската делта. В писмата си до унгарския крал Матиаш Корвин той не крие ужасяващия брой на убитите хора от градовете и селата по брега на реката. Последвалите османски описи на областта говорят за значителни загуби на население в обширна териториална полоса източно от Никопол. Подобни примери могат да се умножат и те несъмнено разкриват една нерадостна картина на значителни, понякога огромни човешки загуби в българското етническо пространство.
Някои от сериозните представители на българската историческа наука от близкото минало се опитаха да придадат цифрово изражение на представата за демографски колапс. Като анализираха доста произволно сведенията за т. нар. мезри в османските описи от XV в. и като тълкуваха понятието мезра единствено като запустяло или напуснато село, те стигнаха до извода, че в хода на завоеванието и различните бойни действия изчезват около 2600 български села и загиват около 560 000 българи. Тази цифра представлява повече от една трета от общия им брой, засвидетелстван към края на XV в. От това се заключаваше, че се нарушава естественото демографско развитие на българите, което от своя страна има драматични последици за историческата им перспектива. Подобни изводи превръщаха османското нашествие в геноцид и основателно поставяха въпроса дали подобен апокалипсис практически е възможен. Подобни заключения, от друга страна, накараха някои турски учени още по-настойчиво да напомнят за огромните жертви, които предизвикват чисто християнските военни конфликти с общоевропейски мащаби през XIV-XVII в.
Сега вече е ясно, че подобни стряскащи цифри за българските демографски загуби са получени поради едностранчивото схващане на мезрите предимно като запуснати села. Тяхното отхвърляне в никакъв случай не е опит да се омаловажи деструктивният характер на османското нашествие в българските земи, нито да се оспорят многобройните данни за човешки загуби, получени при различни обстоятелства в края на XIV и началото на XV в. Научният подход изисква демографското развитие на българските земи през XIV и XV в. да се разглежда на фона на демографското развитие на европейския континент и Средиземноморието през същия период.
Едва ли може да има съмнение в твърдението, че българските земи, както и цяла Европа, от средата на XIV до края на XV в. изживяват период на демографска стагнация. В европейски мащаб тя е резултат от голямата чумна пандемия, известна с названието Черната смърт, започнала през 40-те години на XIV в. и отшумяла около век и половина по-късно. Тя не отминава нито българските, нито останалите балкански територии. Изчисленията, направени на базата на европейски материал, показват, че при първите вълни на пандемията умират около една трета от жителите на континента, като смъртността е варирала между 15 и 50 % за отделните европейски региони. Смъртността остава сравнително висока и при последвалите локални епидемии, повтарящи се до края на XV в. на различни интервали от време. Целият континент до края на XV в. живее в състояние на демографска криза и едва в началото на следващото столетие възстановява броя на жителите си от времето преди пандемията Черната смърт.
Българските земи, естествено, не правят изключение от общото демографско развитие на Стария континент. На българска почва в много по-изразен вид действа зловещата средновековна триада: нашествие, епидемии и свързаният с тях глад. Съвременниците схващат действието на тези смъртоносни фактори като съвкупност от беди, от които най-видима и конкретна е нашествието на безпощадния мюсюлмански завоевател. Поради анархията, предизвикана от завоеванието, а може би и поради разпространеното схващане, че бедите са Божие наказание, никой от живелите тогава български или балкански църковници или книжовници не се е сетил или не е имал възможност да изчислява жертвите в собствените си земи. Въпреки че поради липса на точни сведения демографската криза в българските земи през XV в. не подлежи на точно цифрово определение, някои откъслечни данни показват удивително съвпадение с обобщените данни за европейския континент. Единственият, но достатъчно показателен пример в това отношение се открива във византийските и османските поземлени описи на село Радилово (Радоливо, Радилофа), разположено по долното течение на р. Струма. От тях става ясно, че броят на записаните от османския регистратор домакинства през 60-те-70-те години на XV в. е по-малък от този, записан от византийския апографевс през 40-те години на XIV в. Практически броят на жителите на селото през XV е съизмерим с този от XII в. В съответствие с претърпените демографски загуби промяна претърпява и землището на селото. Намалява обработваемата площ, преустановени са дейностите по разчистване на горите поради липса на достатъчно работна ръка, изоставени са отвоюваните чрез изсичане на гора и чрез разчистване на камъни площи, изчезват появилите се в периода на нормално демографско развитие махали (заселки) в околностите на селото и др. Вероятно подобна е била съдбата на много други села в българското пространство, за които обаче няма съпоставителен материал от времето преди идването на османските турци.
Най-пълна, макар и до голяма степен статична, картина за демографското състояние на българските земи към края на XV в. ни дава османският регистър за събиране на данъка джизие от 1490-1491 г. Въпреки че този документ в никакъв случай не отговаря на съвременните представи за демографска точност, от него става ясно, че към периода на неговото съставяне процесът на ислямизация в българските земи все още не е започнал и преминалите към исляма съставляват статистически незначителен процент от българското население. В различните санджаци на Балканския полуостров, населени изцяло или преобладаващо от българи, са регистрирани над 260 000 домакинства, което прави приблизително 1,3 млн. души. Съпоставени с общата цифра на регистрираното в целия Балкански полуостров християнско население (малко над 3 млн. души), тези данни показват значителната демографска тежест на българския елемент на полуострова. Гъстотата на населението в отделните санджаци с българско население е различна, което говори за регионални различия в демографската структура, породени от природните дадености, характера на селищната система и географското разположение по отношение на военните действия между османските турци и християнските държави. Най-висока гъстота на населението е засвидетелствана в санджака Охрид, който обхваща и части от албанските земи: при обща площ около 11 000 км2 тук са регистрирани 24 300 домакинства (над 120 000 души), което прави средна гъстота около 11 души на км2. Този санджак е интересен и с това, че в него е налице значителен прираст на население, което се обяснява с притока на хора от размирните албански земи на изток.
На второ място по гъстота на населението е санджакът Кюстендил, разположен от областта Враня на север до Дойранското езеро на юг между теченията на реките Струма и Вардар. При площ от около 20 000 км2 тук са регистрирани 43 500 домакинства или над 200 000 души, при средна гъстота около 10 души на км2. Тъй като земите в този санджак са вътрешни и остават практически незасегнати от военните действия, увеличаването на населението е преди всичко резултат на естествения прираст.
Приблизително еднаква гъстота на населението се наблюдава при санджаците Паша и София въпреки очевидната разлика в природните условия на обхванатите от тях територии. Известно е, че санджакът Паша включва земите от Тракия, Родопското крайбрежие, Южна и Западна Македония и в този смисъл се отличава с голямо разнообразие на природни и географски дадености. Ако земите в Тракия и през XV в. продължават да бъдат сравнително рядко заселени, то много високи са показателите за гъстотата на населението по долните течения на реките Струма и Места, за Южна Македония и за областите по десния бряг на р. Вардар. И в двата санджака са регистрирани по около 7 души на км2.
Ниски стойности за гъстотата на населението показват земите, обхванати в Никополски, Силистренски и Видински санджак, т. е. териториите в днешна Северна България. Най-ниски са показателите в Силистренски санджак. При площ от 38 500 км2 тук живеят малко над 60 000 души, или само по около 1,5 души на км2. Тези цифри, извлечени от джизие-регистъра от 1490-1491 г., съвпадат с данните от други извори, които говорят за почти пълното обезлюдяване на централните части на Добруджа. В съседния Никополски санджак на площ от 36 300 км2 към момента на регистрацията живеят малко над 90 000 души, или средно по около 2,5 души на км2. Във Видински санджак показателите са съответно 11 000 км2 площ, малко над 50 000 души население и средна гъстота около 5 души на км2.
Приведените данни показват, че към края на XV в. демографската картина в българските земи още носи белезите на отминалото нашествие и на продължилите след това военни сблъсъци между османците и различни християнски военни коалиции. Южните и част от западните предели на българската етническа територия показват видими белези на демографско оживление, което е особено типично за земите между Струма и Вардар. Северните територии, заключени между Стара планина, Дунав и Черно море, още не са се възстановили от демографските загуби. Особено силно е обезлюдяването в североизточните български земи.
Както би трябвало да се очаква с оглед на епохата, огромната част от българите живеят в селата. Особено важно е обстоятелството, че османското завоевание не унищожава съществуващата векове наред по българските земи селска община. Това е организация на селските жители от едно село и едно землище. В тази територия те носят колективна отговорност пред османските власти, ползват заедно пасища, гори и водни източници, решават съвместно чрез постановленията и механизмите на обичайното право или на изискванията на османското законодателство много от въпросите на вътрешноселския живот. В годините на османското владичество селската община остава една от малкото институции в българските земи, която съдържа в себе си механизми за самозащита, самоопазване и ограничено самоуправление. Османската документация е съхранила случаи, в които селски общини поставят ултиматуми на османските власти, че ще се разбягат при прекомерно данъчно облагане. По-интересното е, че в някои случаи властите се съобразявали с подобни искания. Оказва се, че наследените традиции на общинен живот не са несъвместими с механизмите на функциониране на османската провинциална власт. С оглед на по-добрата връзка между нея и българската рая тази власт дори стимулира запазването на икономическата основа на селската община: селското землище. Османското законодателство регламентира много от параметрите на общинния живот главно с оглед да ги използва за осигуряване на данъчните постъпления. Съвместното ползване на части от селското землище е мощен фактор за съжителство не само между българите, но и между българите и проникващите в селските общности мюсюлмански колонисти. Дори и когато е разделена на религиозна и етническа основа, общината запазва интегриращите си функции.
Начело на селската община стои старейшина, а при особени случаи (например при описване на населението) тя е представлявана от няколко души. С оглед на регионалните традиции и на недостатъчната унифицираност на османската терминология общинските старейшини са били назовавани по различен начин: кметове, кнезове, примикюри, кьойбашии и др. Старейшините са изпълнявали определени функции при събирането на данъците, при защита на селското землище, при сключване на колективни заеми, при колективна отговорност за престъпления, извършени в землището на общината, при правораздаване по обичайното право, при ремонт на селската църква и др. В този си вид българската селска община в първите десетилетия и дори векове на османското владичество съхранява и възпроизвежда българските обичаи, българските механизми на общуване и българските битови и производствени стереотипи.
В селските общини в българското пространство преобладава малкото (т. нар. нуклеарно семейство) в различните му модификации. В западните и особено в северозападните предели значително разпространение получава голямото семейство от типа задруга, което представлява хоризонтално или вертикално разширена общност между кръвни роднини от различни поколения и разклонения. Още по-силно изразени са патриархално-общинните порядки в новопоявилите се в българските земи юрушки или други мюсюлмански поселения. Те са носители на различна номадско-мюсюлманска традиция, която не влияе значително върху традиционната българска селска община. Новите мюсюлмански общности обикновено носят името на мястото, което са избрали за усядане (в такъв случай в названието им се среща наставката ова - поле), или на човека, под чието ръководство е извършено поселването (в подобни случаи наставката след личното име е огулларъ — синове на... или свитата на...).
Поради различните природни, политически, административни и др. дадености в отделните български региони броят на хората, живеещи в селата, варира в доста широки граници. Така например във Видинския санджак към средата на XV в. са регистрирани 456 села. От тях само в едно село има над 100 домакинства (т. е. над 500 жители). В една четвърт или в 114 от селата живеят до 5 домакинства (до 25 души). Най-голям е броят на населените места с 10-20 домакинства (50-100 души) - 267. Статистически незначителна е цифрата на селата с над 150 жители. Приведените данни показват, че в северозападните български земи преобладават малките селски общности, които не винаги имат възможност да се възпроизвеждат демографски и затова са твърде лабилни и подвижни. Това от своя страна обяснява голямата динамика на поселищната мрежа. Малките села с 15-25 жители бързо изчерпват възпроизводствения си потенциал и това принуждава жителите им, особено неженените мъже, да мигрират. Ясно свидетелство за наличието на подобен проблем е големият брой на регистрираните незадомени мъже: 7,2 % от броя на всички домакинства. Поради липсата на достатъчно човешки ресурс за създаване на трайно землище подобни общности са сравнително по-малко свързани със земята и често сменят местожителството си. Планинският терен и значителният дял на животновъдството в бита на тези хора допълнително увеличават динамиката на поселищната мрежа. Това обяснява голямото разминаване в броя и названията на селата в съставените по различно време османски поземлени описи за Видинския санджак. А значителният брой на вдовишките домакинства (6,6 %) е ясен знак за скорошни и все още невъзстановени загуби на население.
Непълните данни за санджака Никопол от 1479 и 1485 г. показват значително разнообразие в типовете селища. Регистрирани са над 500 села, като по-големите от тях са разположени северно от линията на днешните Криводол, Бяла Слатина, Полски Тръмбеш, Разград. Тези селища са малко на брой, което обяснява ниската гъстота на населението в придунавските райони на санджака. Сравнително гъсто заселена е областта около старата българска столица Търново, което се обяснява с предпочитания от тогавашните хора полупланински терен и с добрата поселищна структура на областта от времето преди налагането на османската власт. Много рядко населени са източните части на Никополския санджак, които граничат със санджака Силистра.
В санджака Силистра, данните за който за XV в. са доста оскъдни, се наблюдава съсредоточаване на българските села по бреговете на р. Дунав и на Черно море. Тези поселения са малко на брой, но стари, с установени землища и със сравнително многобройно население: средно с по 77 домакинства на село. Във вътрешността на Добруджа преобладават мюсюлманските поселения със средно по 20 домакинства. Територията на санджака носи белезите на системно обезлюдяване. Това е може би единствената българска територия, във вътрешността на която дълго време се запазва чергарският начин на живот. Изворите често споменават за придвижващи се групи хора, които живеят на каруци и нямат постоянни местоживелища. Екзотична подробност от добруджанския пейзаж били монтираните върху каруците на чергарстващите вятърни мелници.
За разлика от териториите в Северна България описите на Кюстендилския санджак не съдържат данни за обезлюдяване. Това не само е една от най-гъсто населените български територии, но и тази с най-гъстата мрежа от населени места. В края на XV и началото на XVI в. в санджака са регистрирани малко над 1500 села, по което този санджак отстъпва по абсолютни показатели само на далеч по-големия по територия санджак Паша. По големина на населените места Кюстендилски санджак дава показатели, които са сходни за останалите български територии: най-много са селата с 5-30 домакинства или с 25-150 души жители. В границите на санджака те са общо 713, или около 46% от общия брой. Прави впечатление обаче, че в земите между Струма и Вардар статистически значителен е броят на селата с над 100 домакинства, или с над 500 души жители: те съставляват 4,5 % от общия брой. В северните части на санджака - Вранско, Радомирско, Горно Краищко - преобладават малките села и по тези показатели поселищната система там се доближава по своите характеристики до тази във Видински санджак. Големите села са разположени по течението на Струма, в Дупнишко, Мелнишко, Струмишко, Петричко.
Данните за Кюстендилски санджак ни дават уникалната възможност да видим темпа на нарастване на населението в края на XV и началото на XVI в. През 1490-1491 г. в санджака живеят около 40 200 християнски домакинства, или над 200 000 души. През 1519 г. броят на домакинствата е вече 53 500, което прави приблизително 277 000 души. За период от 30 години християнското население на областта между Струма и Вардар се е увеличило с 33 %.
Далеч по-добрите демографски показатели за тези територии в сравнение със земите северно от Стара планина се обясняват с два фактора. От една страна, това е по-добрата демографска структура от времето преди завладяването: изворите от XIV в. говорят за мощни преселнически вълни от Южна Македония и Родопското крайбрежие към долините на Струма и Вардар. От друга страна, това е сравнително спокойното развитие на областта, която се оказва далеч от театъра на бойните действия и не търпи нито едно военно нахлуване за целия разглеждан период.
Редом със селата, изворите от XV и следващите векове често споменават за т. нар. мезри. Понятието е намирало различни тълкувания и във връзка с тези тълкувания феноменът мезра е бил надценяван или подценяван с оглед на демографското състояние на българските земи. Според някои изследователи мезрата е предимно изоставено или запустяло село. От това може да се прави изводът, че наличието на мезри е свидетелство за обезлюдяване и за загуба на население. Според други мнения с този термин се обозначава обработваема, използваема или годна за използване площ, която е извън землището на дадено село и обикновено е ненаселена. При такова определение мезрите не могат да се използват единствено като свидетелство за демографски загуби. Тук трябва да се отбележи, че понятието мезра по своя смисъл отговаря на предосманското понятие селище, което често се споменава в дарствените грамоти от XIII-XIV в. От тази гледна точка може да се констатира, че някои от мезрите имат прекалено дълга история: един и същ обект се споменава като селище на Рилския манастир през 1378 г. и като мезра на манастира през 1571 — 1573 г. В този случай се натъкваме на удивителен континуитет на една поземлена категория, която по презумпция би трябвало да бъде много динамична.
Трябва да се изтъкне, че картината на разпространението, произхода и характера на мезрите е прекалено пъстра, за да се абсолютизира едно или друго мнение. Едно обаче е безспорно: разпространението и динамиката на мезрите в отделните български региони е свидетелство за динамиката на демографските процеси, за движението на населението, за наличието на демографски излишък или демографски дефицит и не на последно място - за насилствено обезлюдяване на дадени региони.
Във Видинския санджак през 1455 г. са регистрирани общо 80 мезри и 16 села без население (т. е. бъдещи мезри). Очевидно е, че наличието на 16 села без население показва един от начините на образуване на мезри чрез преместване, прогонване или бягство на населението от дадено село. Съотнесени към общия брой на селата, мезрите съставляват близо една четвърт от тях. В следващите десетилетия 22 от мезрите са заселени и се превръщат в села, но други 13 села са обезлюдени и стават мезри. От тези откъслечни данни, съчетани с онова, което знаем за характера на населените места в областта, може да се направи изводът, че мезрите тук възникват предимно чрез обезлюдяване на селата поради бягство или физическо унищожаване на населението като резултат от бурните събития през първата половина на века. Към това се прибавя и преобладаването на села с малък брой жители, което не предизвиква глад за земя и необходимостта от дълго поддържане на незаселени обработваеми площи. Тенденцията към края на XV и началото на XVI в. е бавно демографско съживяване на областта, поради което броят на заселените мезри надвишава броя на обезлюдените села.
Откъслечните сведения за наличието и динамиката на мезрите в Никополския санджак очертава една друга тенденция. Описите от 1479 и 1485 г., осъществени след отминаването на опасността от нашествия, показват известно нарастване на броя на мезрите спрямо общия брой на селата. През 1479 г. съотношението мезри-села е едно към пет, а в 1485 г. - едно към четири. Освен че в наличието на мезри могат да се търсят следите от опустошението през 1462 г., нарастването им във вида незаселени обработваеми площи показва глад за земя и желание на нарастващото население да разработва нови земи.
Данните за Кюстендилски санджак представят една по-панорамна картина на динамиката при възникването и съществуването на мезрите в условията на различни типове поселищна структура и на относително политическо спокойствие. Съотношението села-мезри в пределите на целия санджак в началото на XVI в. е 5:1, със значителни локални отклонения, вариращи от 3:1 до 50:1. Обобщените данни показват, че в северните области на Кюстендилски санджак, чиято селищна система е сходна с тази във Видинско, броят на мезрите не показва значителни отклонения от усреднените данни за санджака. Очевидно тук подвижните селски общности или не създават трайни землища, или бързо запълват открилите се пространства, годни за заселване и обработване. Значителен е броят на мезрите в Дупнишко, където има висок относителен дял на големи и много големи села. Тук наличието на мезри ще трябва да се обясни с пренаселването на селските землища и с необходимостта от разработване на нови площи. Подобна е и картината в областите на Дойран и Боимия. Показателно е, че областите с повече мезри и с добри условия за селскостопанска дейност в края на XV и началото на XVI в. привличат доста юрушки заселници.
Ако селото с неговата общинна структура е символ на подчертан континуитет в живота на българите след завоеванието, то в развитието на градовете проявите на дисконтинуитет са по-значителни. Това явление е лесно обяснимо. Укрепените градски центрове са огнища на съпротива и много от тях са разрушени от османските войски по време на нашествието. Такава е съдбата на много от градовете в Тракия. След като завладяването на българските територии е вече факт, оцелелите или възстановени градове в по-голямата си част се превръщат в османски административни центрове, поради което привличат османски длъжностни лица, военни и обслужващ персонал. По този начин в градовете в много по-голяма степен, отколкото в селата, има промяна в етническата и конфесионалната обстановка: те стават средоточие на представители на новата власт и на колонисти от Мала Азия. Появата на мюсюлмански градски общности е предшествано или от своя страна предизвиква строеж на мюсюлмански култови сгради (джамии и месчиди), на благотворителни учреждения (имарети), на кервансараи и на мюсюлмански училища. Тези институции консолидират мюсюлманските градски общности и създават условия за привличане на част от българското градско население към исляма. Цифрите в това отношение са много показателни. Ако към края на XV в. в българското село процентът на мюсюлманите е статистически незначителен, то по същото време в някои от градовете този процент достига, а в някои случаи надхвърля 25.
След окончателното овладяване на българските земи и след края на кръстоносните походи от 1443-1444 г. крепостните стени на повечето градове във вътрешността на българските земи стават излишни и те или са сринати, или са оставени без грижа и се използват за строителен материал. Крепостните съоръжения са запазени в пограничните градове (особено в тези по брега на р. Дунав), където османската власт поддържа и значителни по своята численост гарнизони. Само в отделни случаи, и то от съображения за вътрешна сигурност, са запазени градските калета във вътрешните градове (например в гр. Струмица и Щип), където са оставени малки гарнизони от по 15-30 души. Градовете без крепостни стени правят странно впечатление на западните пътешественици, които поради тази причина са склонни да ги схващат като по-големи села. В този смисъл някои от тях имат основание, тъй като много от по-малките градове, центрове на нахии, имали подчертано селскостопански облик, а броят на жителите им много рядко достигал до 2000 души. Повечето от големите градове обаче запазват значението си на занаятчийски и търговски центрове.
Наличната документация говори за голямо разнообразие в градския живот и в типовете градове по българските земи в първия век на османското владичество. Това разнообразие се дължи на наследените регионални особености, на различната съдба на градовете в процеса на завладяването, на различната им роля в османската администрация и отбрана, на различните темпове на култово строителство и колонизация на мюсюлманско население. Общото в устройството на градовете е, че те са разделени на махали. Християнските махали често са групирани около енорийски храм и носят или неговото название, или са назовани по името на енорийския свещеник (например махала Св. Никола или махала Поп Средко). Мюсюлманските махали са групирани по правило и с малко изключения около джамия или месчид и носят названието на онзи мюсюлманин или султан, който е дал средства за построяването им (например махала на джамията на Мурад хан или махала на месчида на хаджи Дундар).
Като се вземат предвид различните фактори за развитието на градовете в българските земи, биха могли да се обособят поне шест типа градски центрове в ранния етап на османската власт.
Първият тип са градовете, които са съществували като важни административни, производствени и военни центрове преди завладяването. Тях османската власт запазва като центрове на санджаци или нахии. В живота на подобни градове има подчертана приемственост. Към този тип могат да се причислят Търново, Никопол, Видин, Силистра, Варна, Созопол, Мелник и др. Видин например запазва голямата си стопанска и военностратегическа роля от предишните векове. Градът през XV в. се очертава като голямо пристанище и като основно дебуше за търговия със селскостопанската продукция на околните области. Видин ярко доминира над останалите градове по българския бряг на р. Дунав. Към средата на XV в. в града живеят 154 мюсюлмански домакинства (около 800 души), 187 пълни християнски домакинства, 37 християнски вдовишки семейства и 8 неженени християни (или около 1100 души). Още преди средата на века тук е построена джамия или месчид, издържани с вакъфирана собственост. Към 1483 г. джамиите в града вече са две (Нова и Стара) и около тях са групирани двете основни мюсюлмански махали. Видинската крепост запазва голям гарнизон, в който през XV в. служат и доста християни. Значението на Видин като търговско и стопанско средище е видно от множеството закони за Видин или Видинския санджак, които османската власт издава през XV-XVI в.
Вторият тип са градовете, които се развиват близо или в подножието на български средновековни крепости, като крепостните съоръжения могат да бъдат запазени или разрушени в зависимост от обстановката и местоположението на града. В много случаи подобни градове обхващат старата територия на т. нар. долен град от епохата на Българското средновековие. В някои от градовете от този тип се развива бурно османско култово или друго строителство, което привлича доста мюсюлмански колонисти. Към този тип градове, в чието развитие се наблюдава частичен континуитет, спадат Провадия, Айтос, Русе, Плевен, Белоградчик, Ихтиман и др. Русе например до 60-те години на XV в. страда силно от военните действия на османците срещу кръстоносците и власите. След това настъпва относително дълъг период на спокойствие. Към 1480 г. в града живеят 239 християнски домакинства (около 1200 души) и практически незначителен брой мюсюлмани, предимно членове на крепостния гарнизон. В следващия век обаче мюсюлманското население нараства стремително и към средата на столетието се изравнява по брой с християните.
Третият тип са градовете, които са съществували във времето преди налагането на османската власт, но в хода на завоеванието или в първите десетилетия на XV в. преживяват някакъв катаклизъм. Поради тази причина християнското население в тях е силно намаляло, има доста мюсюлмански колонисти и се строят големи мюсюлмански сгради, обикновено финансирани от централната власт. Примери за такива градове са София, Пловдив, Стара Загора, Ямбол, Кюстендил и др. При подобни градове може да се констатира приемственост в местоположението и в някои случаи - в названието, и значителни промени в етно-религиозния състав на населението и в облика на града. София например е била опожарена през зимата на 1443 г., а населението ѝ се разбягва в резултат на военните действия между османци и кръстоносци. След тази година градът става център на Румелийското бейлербейство, изграден е наново и към него се насочват значителни групи мюсюлманско население: военни и цивилни служители, служители на култа и обикновени мюсюлмански колонисти и занаятчии. Първият бейлербей на София Махмуд паша построява т. нар. Голяма джамия. В първите десетилетия на XVI в. мюсюлманското население надвишава неколкократно християнското (850 мюсюлмански домакинства срещу 280 християнски). Пловдив, който също страда от събитията в началото на XV в., губи значителна част от християнското си население и привлича значителни групи мюсюлмани и други по-малки етнически групи. Към 1489-1490 г. в града има 26 мюсюлмански махали с общо 796 домакинства (около 4000 души), групирани около месчиди и джамии, и 4 християнски махали с общо 78 домакинства (около 400 души), една от които е разположена в очертанията на старата крепост. В Пловдив живеят и 33 цигански семейства, част от които са християни, а част - мюсюлмани.
Към четвъртата група се отнасят онези градове, които възникват през XV в. на основата на съществуващи или нововъзникнали села. Причините за тяхното израстване са доста разнообразни: важното им стратегическо положение (например Дупница), ролята им в провинциалната администрация, наличието на значителни постройки. В някои от тези градове броят на мюсюлманското население расте бързо и те радикално променят етно-религиозния си облик. Примери за подобен вариант на развитие са Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич), Осман Пазар (дн. Омуртаг), Ески Джумая (дн. Търговище), Чирпан, Нови пазар и др. Дупница например се издига като град и център на едноименна нахия през втората половина на XV в. благодарение на изгодното си положение, на интензивното използване на минаващия през него път за Скопие и на строежа на мостове над р. Струма. В началото на XVI в. в града живеят 141 пълни християнски домакинства, 12 вдовишки домакинства и 9 неженени християни (общо около 780 души). Те са групирани в три махали без църкви. Мюсюлманските домакинства по същото време са 42 (около 200 души).
Петата група са онези градове, чието начало се поставя в ранния период на османското владичество. В началото на съществуването си те са почти изцяло мюсюлмански. Най-често този тип градове възникват около важни и финансирани от държавата строежи: мостове, кервансараи и др. Такива са Разград, Пазарджик, Свиленград, Харманли и др. Приемственост в развитието им с предосманската епоха няма или тя е много проблематична и несъществена.
През XV и XVI в. в различни области на българските земи, но предимно в планинските райони и около проходите, възникват или укрепват чисто български села с особен, най-често дервентджийски статут. От тях по-късно възникват градове с интензивно развиващи се занаяти и търговия. Такива са Дряново, Елена, Етрополе, Габрово, Калофер, Копривщица, Котел, Панагюрище и др.
Градовете в българските земи показват и значително разнообразие в стопанския си облик. Османската власт се опитва да подчини това разнообразие на целите на фискалната си политика чрез издаването на регионални закони за отделни градове и области. С тях се регулирали пазарните и пристанищните такси, търговията с ценни артикули (например сол или риба), добивът на руда и производството на метали и др. Терминологията на тези закони е изпъстрена с български или балкански термини, очевидно употребявани широко още в доосманския период. Така например в законите за дунавските градове широко е застъпена особена общодунавска терминология, в която изобилстват думи от български, сръбски, влашки и унгарски произход. В рударските закони освен български и сръбски думи се срещат термини от немски произход. Казано накратко, в производствената активност на много от градовете се наблюдава подчертан континуитет. Дунавските градове като Видин, Никопол, Силистра и др. продължават да бъдат значителни центрове на търговия в мащабите на долнодунавския басейн и на равнините от двете страни на реката. Град Кратово увеличава ролята си на рударско средище и през XV-XVI в. количеството на добитите в града метали придобива общоимперски измерения. През XV в. като значителен център на производство на желязо изпъква Самоков. В много случаи огромните консумативни възможности на Османската империя като цяло и на нейните провинциални структури в частност стимулират производството на определени артикули: метали, хранителни стоки, строителни материали и др.
В различните мнения за влиянието на османското нашествие и османската власт върху живота на българите се засяга и въпросът за приемствеността и промяната в селищната мрежа. Според едно доста широко разпространено схващане нашествието предизвиква изтегляне на големи групи хора от равнините в планините, което от своя страна води до обезлюдяване на равнинните пространства и до сгъстяване на поселищната мрежа в планинските и полупланинските райони. Тази констатация съвпада с широко разпространения култ към планината в българския и балканския фолклор, в който опозицията планина-равнина е почти синонимна на опозицията свобода-робство. Впрочем както османските описи, така и редица западни пътешественици потвърждават извода за значителното обезлюдяване на равнинните пространства по течението на р. Дунав, в Тракия и другаде. В същото време редица равнинни пространства като Софийското поле, долните течения на Струма и Места и др. въпреки катаклизмите, загубите на население и унищожаването на населени места в края на XIV и през първата половина на XV в. остават гъсто населени. По този критерий тези области са съпоставими с най-гъсто населените региони на тогавашна Европа.
Последните проучвания върху състоянието на селищната мрежа в първите векове на османското владичество разкриха значителна приемственост с времето от преди завоеванието и потвърдиха презумпцията за значителната населеност на полупланинските и отчасти планинските райони. Разбира се, никой не може да отрече влиянието на разрушенията, избиването и прогонването на население и др. за обезлюдяването на цели области и за разреждане на мрежата от населени места в равнините. В края на краищата всички събития от деструктивен характер се разиграват в равнинните области, предпочитани през тази епоха като места за преминаване на войски, за грабежи, отвличания или за даване на сражения. Въпреки това обаче в регионите, в които традиционно поселищната мрежа е гъста и с добре оформена производствена и комуникационна структура, населението и населените места се възстановяват сравнително бързо и не се стига до трайни обезлюдявания. Трайната загуба на население и трайното изчезване на населени места е характерно за областите с неустойчива и дестабилизирана още преди началото на XV в. поселищна структура.
Приема се, че още до края на XIV в. българите усвояват пространството, в което живеят, до възможния предел и че още тогава се създава моделът на поселищната мрежа, който османците заварват и регистрират. В общи линии поселищният модел в българските земи показва параметри, сходни с тези в един по-обширен южноевропейски и средиземноморски ареал.
Основната характеристика на поселищния модел в българските земи през XV в. е особеното разпределение на населените места в равнинните, полупланинските и планинските области. Оказва се, че някои от равнините са относително слабо населени и поселищната мрежа там е с ниска плътност. Освен с политически и военни фактори тази даденост се обяснява с трудностите при разработването на алувиалните черноземни почви, характерни за низините, и с принудителната монокултурност на селското стопанство в равнинните области. Монокултурността през Средновековието е един от основните фактори за нестабилността на добивите, за прекомерната зависимост на добивите от природните условия и за периодичните гладни години. Най-плътно заселени са полупланинските и котловинните райони с надморска височина от 250 до 600 м. Очевидно е, че за средновековния човек, както и за българите през XV в., той е предлагал най-добри условия за стопански живот: по-леки за обработване почви, възможност за отглеждане на повече култури и за по-силно развитие на животновъдството. В пояса от 600 до 1000 м плътността на селищната мрежа намалява чувствително, но въпреки това остава два пъти по-голяма, отколкото в равнината до 250 м височина. Съотношението между броя на населените места в трите очертани пояса (равнинен, полупланински и котловинен, и планински) е 1:6:2.
В трите очертани пояса преобладават различни типове населени места. В равнинните пояси има по-малко, но по-многобройни села. В зоната от 250 до 600 м преобладават средните и малките села. В най-високата зона са разположени онези населени места, чиито показатели се доближават най-много до осреднените стойности за българските земи. Общото впечатление е, че селищната мрежа е твърде разнообразна и позволява оптимално стопанско използване на природните дадености. Това е свидетелство за висока степен на усвояване на пространството, което от своя страна е мощен защитен механизъм срещу различни по своя характер катаклизми (чумни епидемии, неплодородни години, нашествия и др.).
Очевидно е, че при завладяването на българските земи османските турци заварват едно ясно очертано българско пространство, усвоено стопански и демографски до възможните за Средновековието предели. В това обстоятелство трябва да се търси един скрит, но много мощен механизъм за континуитет в живота на низовите структури на българското общество. Въпреки налагането на чужди на съществуващата традиция религиозни, административни и други институции в много случаи се констатира запазване и адаптиране на завареното от страна на азиатските пришълци. И това става както от обяснимото желание на завоевателя да използва икономически завладяното, така и от невъзможността му да промени вековната традиция в повтарящите се дейности, както и установените механизми в отношенията между човешките общности и пространството.