Д. И. ПОЛИВЯННИ

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ

БЪЛГАРСКИ ГРАД

ПРЕЗ XIII - XIV ВЕК

ОЧЕРЦИ

 ПРЕВОД ОТ РУСКИ

 ИСКРА ИЛИЕВА

Корените на българската държавност - така поне сочат сигурните извори, с които разполагаме - трябва да се търсят в първите столетия на средновековието (IV - VII в.). Това са столетия, когато българите постепенно се приобщават или са приобщени към чужди държавни структури (хунски, аварски, тюркски); когато се раждат, съзряват и започват да действат собствените им държавно-творчески процеси, довели логично до изграждането на Стара Велика (Голяма) или Кубратова България. Окончателното изграждане на българската средновековна държава се извършва през следващите две-три столетия, като разделителната линия между тях минава през 864 г., тогава, когато България най-сетне е християнска държава. Преди да разгледам този мъчителен, но и в същото време блестящ период от българското минало, бих искал да представя с няколко думи онзи държавен модел, който се създава между края на VII и средата на IX в. модел, който аз наричам „варварски“; модел, който се разрушава или в някои случаи преобразява, за да се сътвори обликът на християнска България.

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

"Седем етюда по средновековна история" 

Увод: българският апокалипсис

Към края на първото хилядолетие, точно когато действията на Отон I и неговите наследници довели до един политически феномен, който обикновено се характеризира като Renovatio imperii Romanorum, народите на средновековна Европа били обхванати от поверие, което рисувало картината на бъдните години с мрачни, черни тонове. Наближавала  l’an Mil и заедно с нея обещаното второ пришествие, краят на света. Тази апокалиптична идея, рожба на новозаветната традиция и на средновековния провиденциализъм, овладяла трайно ума и душата на човека и рефлектирала заплашително в книжовните паметници както в западноевропейския, така и във византийския свят¹. Ще си позволя само един пример. Ако разлистим малката „История“ на бургундеца Раул Глабер (XI в.), ще видим, че колкото повече неговият разказ наближава 1000-ната година, толкова повече се обогатява със сведения за знамения и последвалите ги нещастия - пожари, глад, дъжд от камъни, разрушения, смърт на най-видните духовници, херцози и графове в „римския свят“... Човечеството с трепет очаквало своята гибел. След като била преодоляна критичната точка, и то без да настъпи очакваната според мълвата разруха, западноевропейското общество не закъсняло да изрази своя възторг от настъпилите промени. А те подсказвали навлизането в нова историческа епоха. Същият Раул Глабер, с други слова и друг тон, пише: „И така, малко след навършването на хилядолетието, в навечерието на третата година се случи така, че в цял свят, и преди всичко в Италия и Галия, бяха обновени църковните сгради... Между християнските общини се разгоря съперничество и всяка искаше да има по-хубава църква от другата. Сякаш светът сам се отърсваше от вехтите си дрипи, захвърляше ги и тук-там намяташе чиста бяла одежда от църкви...“ Тръгвайки от тези възторжени слова, Жак льо Гоф пресъздава убедително новата историческа епоха (той я нарича „формиране на християнството“) - усиленото строителство, прогресът на земеделието и демографският взрив, възраждането на градовете и обновяването на търговията, експанзията на християнството - християнизацията на Севера, кръстоносните походи и испанската reconquista².

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

"Седем етюда по средновековна история" 

Историк не е този, който знае;

историк е този, който търси.

Люсиен Февр

„С вчерашния свят е свършено. Свършено е веднъж и завинаги... Ние загубихме всички или почти всички свои материални блага. Но ние не сме загубили нищо, ако сме сполучили да съхраним своя разум... Имам ли аз, историкът, право да се заловя отново с история? Да ѝ посветя и времето, и остатъка от силите си, в тези дни, когато моите съграждани властно зоват към други задачи? Имам ли право аз, професорът, да възпламенявам другите със своя пример, да увличам младите хора по пътя, който е избран от мен самия?... Искам да отговоря направо, без колебание. Да, да се занимаваме с история е необходимо. В тази мяра, в която тя - и само тя - ни помага да живеем в сегашния свят, загубил и последните остатъци от устойчивост... Историята не обединява хората. Историята никого с нищо не задължава. Но без нея всичко се лишава от основи. Историята - това е отговор на въпроси, които неизбежно си задава съвременният човек...“

Васил Гюзелев

Четвъртият кръстоносен поход (1201-1204 г.) има пряка връзка с историята на Българското царство и твърде интересно и специфично отражение и последици за него. В по-близък план тези последици могат да бъдат разгледани в светлината на събитията в периода 1204-1207 г. Това е необходимо, тъй като динамиката и сложността на отношенията между тогава действащите политически сили в историята на европейския Югоизток доста пъти са водели изследвачите както до непълна и неточна реконструкция на хода на станалите събития, така и до неправилна интерпретация на последиците от тях.

Милияна Каймакамова

В по-ранния период от развитието на медиевистиката, когато хрониките и историите се оценяват в зависимост от новия фактологичен материал в съдържанието им, стойността на Български апокрифен летопис се поставя под съмнение (Иречек 1897, 87; Иванов 1925, 274). Но със задълбочаването на историзма при анализа на средновековната литература, натрупаният негативизъм по отношение на това старобългарско съчинение все повече се преодолява. На съвременния етап от неговото проучване специалистите потвърждават значението му като важен извор за родната история и най-авторитетно произведение на българската средновековна историопис от времето на византийската власт в българските земи (XI-XII в.) (Дуйчев 1972, 122-132; Петканова 1986, 396-400; Каймакамова 1990, 49; Иванов 1991, 131; Поливянни 2000, 117). Наблюденията върху изследванията от последните години, посветени на средновековната историческа литература, показват все по-ясно, че историографският анализ върху хрониките и историите е също толкова значим, колкото и извороведския, защото дава възможност да се установи по какъв начин през различните периоди от развитието на даден народ и държава книжовниците осмислят историята (Керскен 1995, 731-860; Гоец 1999, 13-39; Дъмвил 2002, 1-24).

Васил Гюзелев

Взаимоотношенията на българите с народите от скандинавските страни имат твърде дълга история. Тя все още не е достатъчно проучена. Някои средновековни и по-късни автори ги отнасят към твърде ранни времена. В краткото житие на св. Климент Охридски (†916 г.), написано в началото на XIII в. от охридския архиепископ Димитър Хоматиан, се изтъква една уникална легенда за произхода на българите и тяхната ранна връзка с Александър Македонски (IV в. пр. Хр.) и европейския Север: „Този велик наш отец и български светилник бе от рода на европейските мизи, които многоразумният човек знае и като българи. Първоначално от Олимпийска Пруса [Бруса в Мала Азия] те бяха преселени от Александровата ръка и по негово повеление към Северния океан и Мъртво море. След като премина кратко време, с голямо усилие те прекосиха Дунав и наистина всичко заселиха - Панония и Далмация, Тракия пък и Илирик и много Македонска и Солунска земя.“¹

МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ 

МАКЕДОНСКА БИБЛИОТЕКА

№ 53

ТЕРВЕЛ ПОПОВ

КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ 

И

ТЕХНИТЕ ПОТОМЦИ

 НАУЧЕН РЕДАКТОР 

ДОЦ. Д-Р ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ

Рецензенти:

Проф. д.и.н. Илия Г. Илиев

Проф. д-р Пламен Павлов

 На корицата: Чаша от съкровището от Врап

ИВАН БОЖИЛОВ

ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ (893-927):

Златният век на Средновековна България

„Българският цар Симеон – Основоположникът на Славянската литература“ (1923),