Корените на българската държавност - така поне сочат сигурните извори, с които разполагаме - трябва да се търсят в първите столетия на средновековието (IV - VII в.). Това са столетия, когато българите постепенно се приобщават или са приобщени към чужди държавни структури (хунски, аварски, тюркски); когато се раждат, съзряват и започват да действат собствените им държавно-творчески процеси, довели логично до изграждането на Стара Велика (Голяма) или Кубратова България. Окончателното изграждане на българската средновековна държава се извършва през следващите две-три столетия, като разделителната линия между тях минава през 864 г., тогава, когато България най-сетне е християнска държава. Преди да разгледам този мъчителен, но и в същото време блестящ период от българското минало, бих искал да представя с няколко думи онзи държавен модел, който се създава между края на VII и средата на IX в. модел, който аз наричам „варварски“; модел, който се разрушава или в някои случаи преобразява, за да се сътвори обликът на християнска България.
„С вчерашния свят е свършено. Свършено е веднъж и завинаги... Ние загубихме всички или почти всички свои материални блага. Но ние не сме загубили нищо, ако сме сполучили да съхраним своя разум... Имам ли аз, историкът, право да се заловя отново с история? Да 
ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
Обект на настоящото изследване са личните имена сред членовете на династията на Комитопулите за периода до падането на Самуилова България под напора на военния гений на император Василий II (976–1025). Извън обсега на проучването остават потомците на Комитопулите, живущи в пределите на Византийската империя.
Добре известно е, че с военната кампанията на византийския император Йоан I Цимисхи (969–976), започната през пролетта на 971 г. против настанилият се силом в България киевски княз Светослав (964–972), за кратко време ромеите успяват да установят контрол над източните български предели под претекста на търсено възмездие за арогантното отношение на русите към императора, водени до известна степен и от изпълнението на поетите през 969 г. от император Никифор II Фока (963–969) съюзни ангажименти към българите, както и отчасти подбудени от „състрадание“ към християнски си събратя, измъчвани от оръжието на придошлите северни езичници1. Но още в хода на бойните действия прикритият коварен замисъл на византийците излиза наяве. След двудневната обсада и превземането на българската столица Преслав на Велики четвъртък (13 април 971 г.)2. Йоан Цимисхи пленява намиращия се дотогава в почетен варяго-руски плен български цар Борис II (969–971) заедно със семейството му и неговия брат Роман-Симеон, но тъй като офанзивата срещу силите на Светослав е още в разгара си, на първо време василевсът заявява с двулично вероломство, че „не бил дошъл, за да проби българите, а напротив, за да ги освободи“ от общия им враг русите, зачитайки фиктивно владетелските правомощия на Борис II3 и проявявайки чувство на снизходителност, „на всички пленени българи разрешил да отидат безпрепятствено и свободно, където искат“4. Така привидно царското семейство попада под протекцията на Йоан Цимисхи, който прекарва известно време в българската столица, докато я поукрепи и затегне от нанесените ѝ при обсадата щети и междувременно да прегрупира силите си за по-нататъшно настъпление срещу русите и респективно – срещу българските крепости. Наративните източници са лаконични за по-нататъшния ход на събитията. Така в този момент не става ясно какви са по-сетнешните взаимоотношения между император Йоан Цимисхи и цар Борис II като негов заложник. Средновековните автори наблягат основно на победоносното настъпление на императора в страната, която, според византийската политическа теория, по право принадлежи на Византия, тъй като ѝ е била отнета несправедливо още през VII в.5 След като урежда нещата си в българската столица, василевсът най-накрая разкрива истинските си намерения – да инкорпорира набързо придобитите български територии в ромейската държава и окончателно да разтури съществуването на България. Това Цимисхи заявява по най-категоричен начин с преименуването на Преслав в своя чест на Йоанопол6. Оттук, след като отпразнува в града Великден (16 април)7, той се насочва към укрепилия се в Доростол (Дристра, Дръстър; дн. Силистра) княз Светослав, като по пътя си не пропуска да завладее и старата престолнина Плиска8, с което символично ознаменува фактическия крах на българската държавност. Завладявайки сърцето на българската държава и справяйки се по най-категоричен начин с русите на Светослав само в рамките на една брилянтно изпълнена четиримесечна кампания от април до юли 971 г.9, Йоан I Цимисхи се завръща победоносно в Константинопол в края на лятото или през ранната есен на същата година.
Малко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.
Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.
След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4
Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.