Първа българска държава

Личните имена в семейството на Комитопулите като фамилна стратегия за трансформирането на рода им в династия

Написана от Виктор Петров
Посещения: 156

 

 

Tzar Samuil of Bulgaria coat of armsОбект на настоящото изследване са личните имена сред членовете на династията на Комитопулите за периода до падането на Самуилова България под напора на военния гений на император Василий II (976–1025). Извън обсега на проучването остават потомците на Комитопулите, живущи в пределите на Византийската империя.

* * *

Старозаветните царски и пророчески имена са на особена почит във фамилията на комит Никола. Следвайки наложилата се след покръстването в България юдео-християнска именна традиция, Никола, носещ името на популярния сред българите св. Николай Чудотворец1, и съпругата му Рипсимия, чието име произхожда от арменската национална светица Хрипсиме2, кръщават своите синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Не е известно имената на четиримата братя да имат някаква по-специална историческа или политическа препратка отвъд библейската им такава3. Все пак е любопитно да се отбележи, че с имената на двама от тях – Давид и Мойсей, принадлежащи на две ярки библейски личност, цар Симеон (893–927) приживе е окачествяван като „нов Давид“ и „нов Мойсей“4. Разбира се, това съвсем не означава непременно, че давайки точно тези имена на своите деца, комит Никола търси, камо ли пък да прави опит да подскаже за някаква връзка с цар Симеон. За сметка на това при следващите поколения Комитопули се набляга осезаемо над смисъла на личните им имена и на употребата на историята от близкото и не толкова далечното минало на Българското царство като средство за утвърждаване на легитимността на Комитопуловия род спрямо доскоро управлявалата Крумова династия.

Втората генерация Комитопули е представена от първородните синове на Самуил и Арон – Гаврил Радомир5 и Иван Владислав6, и двете известни поименно Самуилови дъщери Теодора-Косара7 и Мирослава. Характерното при тях е доминиращото предпочитание към двойните имена (διώνυμος)8. Първото е свързано с християнската практика, докато второто е със славянски произход. За съжаление изворовата информация не позволява да се определи дали двете лични имена са давани едновременно, или не. Сърджан Пириватрич не изключва славянското да е давано с раждането, а юдео-християнското при кръщене или на специална церемония за провъзгласяване на престолонаследник на трона9. В този ред на мисли сръбският византолог изказва и още една интересна хипотеза относно имената на Гаврил Радомир и Иван Владислав. Според него е възможно първите им имена да са свързани с тези на българските архипастири Герман-Гаврил и Йоан Дебърски10. Това наглед странно съвпадение може би подсказва за наличието на осъществено духовно сродяване между Комитопулите и предстоятелите на Българската църква11. Извършването на подобен акт без съмнение би бил изгоден и за двете страни, защото от една страна спомага за скрепяването на единството между двата стълба на българската държавна власт – царския и църковния (Imperium et Sacerdotium), и то в тежък за България вътрешен и външнополитически момент, а от друга – обезпечава легитимацията на Комитопулите сред българското общество, което от своя страна пък стимулира по-бързото стабилизиране на разнебитения държавен апарат. Естествено, не е за изключване евентуалността Иван Владислав да е именуван и в чест на св. Иван Рилски12.

Говорейки за публична легитимация, неизбежно трябва да се спомене за връзката на Комитопулите с последния мъжки представител по пряка линия на Крумовата династия – Роман-Симеон. Между неговото име и това на Гаврил Радомир се наблюдава известно объркване в труда на основния византийски летописец за периода Йоан Скилица (XI в.). В неговото съчинение „Исторически свод“ името на първородния Самуилов син се среща 11 пъти ту като Радомир с конкретни видоизменения, ту като Гаврил, ту като Радомир Роман, Гаврил Роман или Роман Гаврил13. По отношение на последните три форми се предполага, че Скилица е допуснал грешка, тъй като в добавките на деволския епископ Михаил (XII в.) към „Исторически свод“ неточностите са коригирани и на съответните места Роман е заменен или с Гаврил, или с Радомир14. Тази на пръв поглед странна омонимия в хрониката на Йоан Скилица притежава своето логично обяснение. Изглежда, че Самуил прозорливо избира да кръсти първородния си син Радомир не само в чест на патриарх Герман-Гаврил, но и на цар Роман-Симеон, защото макар и да управлява само номинално, сродяването с него осигурява на Комитопулите необходимата им легитимация по пътя към царската власт15. Така се дава отговор на въпроса защо името на Гаврил Радомир се изписва по различни начини в изворите като съчетание от трите имена Гаврил, Роман и Радомир. Същевременно може би се разяснява и фактът защо на две места в своите добавки Михаил Деволски пропуска да замени името на Роман с това на Гаврил Радомир16. Казаното дотук позволява да се заключи, че пълното название на Самуиловия син следва да бъде Гаврил-Роман Радомир.

По отношение на Роман-Симеон, неговите имена също заслужават да бъда подложени на по-задълбочен анализ с оглед на признаването му за български цар. Както е известно, той е кръстен на знаменитите си дядовци по майчина и бащина линия –  император Роман I Лакапин (920–944) и цар Симеон. Според някои нови интерпретации, основаващи се на записаното от Йоан Скилица, че Роман е „наричан и Симеон по името на дядо си17, вероятно след като поема държавното кормило той приема и името на своя славен дядо Симеон, за да разграничи първото си име от връзката с Византия и да защити легитимните си права върху българския трон18.

От третото поколение Комитопули са познати имената на осем личности: сина на Гаврил-Роман Радомир – Петър Делян, и децата на Иван Владислав – Прусиан, Алусиан, Арон, Траян, Радомир, Климент и Катерина. Петър Делян е рожба на Гаврил-Роман Радомир от първия му брак с анонимната унгарска принцеса, наричана условно Na Арпадина19. Счита се, че той приема името Петър в чест на цар Петър, когато вдига българското освободително въстание от 1040–1041 г., но би могла да се допусне и една по-различна гледна точка, която се вписва идеално в българската държавна идеология от края на X – началото на XI в. и по-точно програмата за renovatio imperii20. Става въпрос за възможността Гаврил-Роман Радомир да кръщава най-големия си син така още с раждането му, следвайки вече утвърдената практика представителите на Комитопулите да имат двойни имена – едно кръщелно (в случая Петър), и едно народно (в случая Делян)21. Едва ли е случайно, че Йоан Скилица дава по-голямо преимущество на първото име на Самуиловия внук, когато го представя пред своите читатели, като посочва, че се казва „Петър, по прякор Делян“ (Δελεάνος τὴν προσηγορíαν)22. Давайки такова име на своя първороден син, Гаврил-Роман Радомир целенасочено го обвързва със зараждащия се култ към св. цар Петър23, което е още една кристално ясна индикация за желанието на Комитопулите да установят приемственост с Крумовата династия24. Относно второто име на Петър Делян съществува мнението, че е възможно да произлиза от старобългарския глагол 1 („победя“, „надвия“, „надделея“), понеже в „Сказанието на пророк Исай“, известно също като Български апокрифен летопис (XI в.), и в добавките на Михаил Деволски към хрониката на Йоан Скилица Делян се изписва като „Оделян“ (2; Ὁδελεάνος)25 и съответно би трябвало да се явява българският еквивалент на лат. Виктор („Победител“) или гр. Никита („Победител“), Никифор („Победоносец“)26. Колкото и примамлива да изглежда подобна догадка, тя не може да се приеме за чиста монета, защото представката „О-“ тук всъщност представлява гръцкият определителен член ὁ, стоящ пред името на Делян27.

Според една друга крайно неубедителна теория Na Арпадина ражда още един син на Гаврил-Роман Радомир – бъдещия унгарски крал Шамуел Аба (1041–1044), носещ името на дядо си Самуил. Неговите деца имат нехарактерните унгарски имена Петер († 1074) и Агата († след 1068), съпруга на англо-саксонския принц Едуард Изгнаника († 1057), като обяснението за това е, че са кръстени на Петър Делян и Самуиловата съпруга Агата Хрисилина28. Твърде мъчно би било на базата само на една пресилена реконструкция на събитията и съмнителни ономастични данни да се приеме, че Шамуел Аба в действителност е издънка на Комитопулите и че въобще Гаврил-Роман Радомир има друго потомство от унгарската си съпруга освен Петър Делян.

Легитимация за властта на Комитопулите е потърсена и от Иван Владислав, когато кръщава първородния си син Прусиан (Пресиан) на хан Персиан (836–852), вероятно най-вече за да демонстрира по дискретен начин правата на Ароновци към царския трон, отнети им от Самуил след кървавата разпра в местността Разметаница (14 юни 987 г.)29. По отношение на другите Иван-Владиславови синове Арон очевидно носи името на своя едноименен дядо, а Радомир или е кръстен на някой от своите предци, щом втори представител на Комитопулите е наречен така30, или по името на Гаврил-Роман Радомир, тъй като не бива да се забравя, че именно той спасява Иван Владислав от сигурна смърт в Разметаница, поради което вторият вариант съответно звучи по-правдоподобно. За съжаление може само да се спекулира какъв е замисълът зад имената на останалите Иван-Владиславови деца. Вторият му син, Алусиан, притежава име, чиято семантика представлява своеобразна енигма. Относно неговата етимология съществуват различни, но трудно доказуеми мнения, поради което въпросът продължава да стои отворен31. Немного отдавна в родната историография се появи съждението, направено въз основа на един новооткрит печат, че кръщелното име на Алусиан е Михаил в чест на княз Борис I Михаил (852–889; † 2 май 907), но впоследствие бързо отпадна като теза заради предатирането на печата в края на XI в.32 Друго спорно схващане отново с хипотетичен характер гласи, че споменатия в Българския апокрифен летопис „Самуилов отрок на име Августиан“ трябва да се отъждествява с Алусиан33. Ако се допусне, че е така, остава питането дали Алусиан въобще е носил подобно прозвище. Поради липсата на сведения загадката едва ли ще получи своя задоволителен отговор. По отношение на Климент логично е да се допусне, че името му е свързано с култа към св. Климент Охридски34. Имената на Траян (Троян?) и Катерина нямат аналог в българската именна система. Непонятен остава въпросът дали в тях има вложен някакъв смисъл от политически, или исторически характер. За Траян се правят опити да се докаже, че е свързан с римския император Траян (98–117), но подобен род предположения изглеждат твърде нереалистични35.

Що се отнася до потомците на Комитопулите във Византия след 1018 г., в частност тези на Иван Владислав – т.нар. в историографията „Владиславовци“ или „Ароновци“36, те няма да бъдат взети под внимание, защото, както вече се изтъкна и в началото на настоящото изложение, надхвърлят заложените тук цели.

Антропонимията на Комитопулите показва колко широк е диапазонът на използваните от тях лични имена: Никола, Рипсимия, Давид, Мойсей, Арон, Самуил, Иван Владислав, Гаврил-Роман Радомир, Теодора-Косара, Мирослава, Петър Делян, Прусиан, Алусиан, Арон, Траян, Радомир, Климент и Катерина. Изброените осемнадесет личности обаче не съставляват цялата съвкупност на Комитопуловия род. Истината е, че е запазена само една малка част от имената на представителите на Комитопулите и много други, числящи се към тях остават мистерия: две Самуилови дъщери и един негов извънбрачен син; една племенница на Самуил, съпруга на управителя на Верия (Верея; дн. Бер, Гърция) Добромир; шестима синове и две дъщери на Гаврил-Роман Радомир от брака му с ларисчанката Ирина; пет дъщери на Иван Владислав и един негов племенник. Тоест не са известни имена на други осемнадесет членове на Комитопулите от общо 36-те техни представители, засвидетелствани в изворите за времето до покоряването на Българското царство от император Василий II, като не бива да се изключва възможността да съществуват и други, за които просто няма запазени или оцелели данни. Въпреки ограничения брой наличните сведения са достатъчни, за да се направят някои заключения, започвайки с обстоятелството, че между царските фамилии от Плиска/Преслав и Охрид се наблюдава значително препокриване в личните имена. Става дума най-вече за „Иван“, „Гаврил“, „Петър“ и „Прусиан“, от които последните две вече бяха подложени на коментар. Така остават първите две. Знае се, че името Гаврил носят един от братята и един от синовете на княз Борис-Михаил, докато името Иван се среща сред един от синовете на цар Симеон. Наред с това между династиите на хан Крум (796/803–814) и Комитопулите се вижда и известно влечение към старозаветните имена, които след покръстването стават особено популярни сред прабългарските управляващи кръгове в страната37. Смята се, че антропонимичните паралели между двете фамилии открито подсказват за тяхното родство38. Ала съвпаденията в имената едва ли могат да се приемат за сигурно доказателство, че династиите на Комитопулите и хан Крум са родствено свързани. По-скоро фактите клонят в полза на гледището, че изграждането на идеологическа връзка с Крумовата династия е способ от политиката на Комитопулите, с който да утвърдят легитимността на своята власт. Няма нищо чудно в това, че основавайки своя династия (δυναστεíα), цар Самуил и неговите наследници търсят династическа легитимност посредством отдаването на почит към владетелските имена от Крумовата династия. По същия начин впрочем действат и Пипинидите/Арнулфинги (впоследствие Каролинги), взимайки някои от имената на Меровингите, за да се легитимират пред франкското общество като техни законни приемници39.

Богатият ономастичен фонд на Комитопулите, натоварен с голяма историческа символика и мощен политически заряд, показва колко добре развито е чувството им за историчност по отношение на българските държавни и династични традиции. В идеологически аспект личните имена се явяват един от ключовите елементи във фамилната стратегия на цар Самуил и неговите приемници по пътя към утвърждаването им като легитимни наследници на дома на хан Крум и успешното трансформиране на рода им в династия40.

 

 

1Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015–1018). София, 1999, с. 15, 21 (бел. 24).
2Именно името на майката на Комитопулите е една от причините да се спекулира с арменския ѝ произход. Иванов, Й. Произход на цар Самуиловия род. – В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925, с. 59; Adontz, N. Samuel, l’Arménien, roi des Bulgares. – In: Études arméno-byzantines. Lisbonne, 1965, p. 384–387; Благоева, Б. За произхода на цар Самуил. – ИПр, 22/2 (1966), с. 88. Едно име обаче не може да служи като сигурен белег за етническата принадлежност на неговия носител. Очевидно побългарената форма на името на арменската светица не остава чуждо на българите след покръстването. Живо доказателство за това твърдение е фактът, че то се среща в старобългарския ръкопис от XI в. на Енинския апостол – срв. Николов, Г. Н. Цар Самуил. София, 2016, с. 38.
3Pirivatrić, S. Personal names in the ruling families on the First Bulgarian Empire in the second half of 10th and early 11th centuries. Some observations on their political implications. – In: Европейският югоизток през втората половина Х – началото на ХІ век. История и култура. Международна научна конференция, София, 6–8 октомври 2014 г. Съст. В. Гюзелев, Г. Н. Николов. София, 2015, p. 588; Мечев, К. Средновековни българи. Книжовници. Държавници. Борци. София, 1989, с. 237. Според Рек, С. След культа св. Климента Охридского в династии Комитопулов. – В: Кирило-Методиевски студии. Кн. 4. Хиляда и сто години от смъртта на Методий. София, 1987, с. 177 имената на четиримата братя нямат връзка с библейската древност и вместо с ветхозаветни персонажи те са свързани с преклонението към източните великомъченици и отшелници. Така полският учен счита, че Давид, Арон и Самуил адресират имената на част от шестдесетте йерусалимски мъченици, убити от арабите по времето на император Лъв III Исавър (717–741), а Мойсей е свързан с едноименния етиопски отшелник, живял през IV в. в Либия.
4Срв. Рашев, Р. Цар Симеон – „нов Мойсей“ или „нов  Давид“. – В: Преславска книжовна школа. Т. 7. София, 2003, с. 380–389; Същият. Цар Симеон Велики (893–927). Щрихи към личността и делото му. София, 2016, с. 98–119.
5Подробен анализ на личните имена на Гаврил Радомир е направен от Николов, Г. Н. Българският цар Гаврил-Роман Радомир (1014–1015). – МПр, 38/3 (2015), с. 37–43. Срв. Божилов, Ив. А. Битолският надпис на цар Иван Владислав и някои въпроси от средновековната българска история. – ИПр, 27/1 (1971), с. 96–97; Pirivatrić. Personal names, p. 589.
6Повече за имената на Иван Владислав вж. у Божилов. Битолският надпис на цар Иван Владислав, с. 96–97; Николов, Г. Н. Гибелта на българския цар Йоан-Владислав (1015–1018). – BМ, 6 (2015), с. 331; Пириватрич, С. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000, с. 100; Idem. Personal names, p. 589.
7По отношение на етимологията на името Косара преди време Илиева, Л. Името на Самуиловата дъщеря Косара: произход и значение. – МПр, 24/2 (2001), с. 95–102 предложи крайно несериозната хипотеза, че е възможно „Косара“ да произлиза от думата в езика на народа сюнну за „принцеса“, пренесена впоследствие от европейските хуни в езика на прабългарите. Засега обаче такова твърдение остава просто недоказуемо.
8Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 37; Същият. Гибелта на българския цар Йоан-Владислав, с. 331.
9Pirivatrić. Personal names, p. 588.
10За тях вж. Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно издание. София, 1970, с. 566; Notitiae episcopatuum XI–XII saec. – ГИБИ, VII, София, 1968, с. 109–110; Божилов, Ив. Българската архиепископия ХІ–ХІІ век. Списъкът на българските архиепископи. София, 2011, с. 102, 104, 123–125; Тъпкова-Заимова, В. Дюканжов списък. – PBg, 24/3 (2000), с. 41–42; Idem. The Du Cange Catalogue. – In: State and Church. Studies in Medieval Bulgaria and Byzantium. Ed. V. Gjuzelev, K. Petkov. Sofia, 2011, pp. 226–229.
11Pirivatrić. Personal names, p. 588–589; Същият. Самуиловата държава, с. 101; Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 37–39.
12Аризанова, С. Някои въпроси около мощите на св. Йоан Рилски и българския цар Самуил. – МПр, 43/1 (2020), с. 46; Павлов. Залезът на Първото българско царство, с. 15–16.
13Срв. Божилов. Битолският надпис на цар Иван Владислав, с. 96–97; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 100–101; Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 38.
14Вж. Божилов. Битолският надпис на цар Иван Владислав, с. 97; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 100–102; Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 38; Pirivatrić. Personal names, p. 589.
15Баласчев, Г. Д. Българите през последните десетгодишнини на X в. Ч. 1. София, 1927, с. 40; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 100–101, 249; Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 39.
16Срв. Божилов. Битолският надпис на цар Иван Владислав, с. 97; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 101–102; Idem. Personal names, p. 589.
17Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium. – ГИБИ, VI, София, 1965, с. 283.
18Пириватрич. Самуиловата държава, с. 101, 249; Idem. Personal names, pp. 590–591.
19Венедиков, Ив. Първият брак на Гавраил-Радомир. – В: Сборник в памет на Александър Бурмов. София, 1973, с. 144–157; Димитров, Хр. Българо-унгарските отношения (927–1019). – ИПр, 50–51/2 (1994–1995), с. 16 сл.; Същият. Българо-унгарски отношения през Средновековието. София, 1998, с. 81 сл.; Georgieva, S. The first Hungarian princess in mediaeval Bulgaria – BM, 2 (2011), pp. 467–479; Същата. Брачният живот на Гаврил Радомир – любов или политика. – ИПр, 69/1–2 (2013), с. 3–19; Същата. Петър Делян – самозванец, принц или царски син. – В: България в световното културно наследство. Материали от Третата национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 17–19.05.2012 г. Шумен, 2014, с. 365–370; Същата. Брачна дипломация на средновековните български владетели. Пловдив, 2019, с. 49–66; Mladjov, I. Bulgarians and Magyars as allies and rivals across the Early Medieval frontier. – In: Европейският югоизток през втората половина Х – началото на ХІ век. История и култура. Международна научна конференция, София, 6–8 октомври 2014 г. Съст. В. Гюзелев, Г. Н. Николов. София, 2015, pp. 70–77; Павлов, Пл. Първите дами на средновековна България. София, 2020, с. 134–135.
20Каймакамова, М. Власт и история в средновековна България (VII–XIV век). София, 2011, с. 221–222.
21Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 2. България под византийско владичество (1018–1187). Второ фототипно издание. София, 1994, с. 49.
22Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 302; Добавки на епископ Михаил Деволски от 1118 г. към „Исторически свод“ на Йоан Скилица (XI в.). – В: Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII–XV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. 1. Български, други славянски и византийски извори. София, 1994, с. 50, 56.
23За култа към него вж. Билярски, Ив. Небесните покровители: св. цар Петър. – Историческо бъдеще, 2 (2001), с. 32–44; Същият. Покровители на Царството. Св. цар Петър и св. Параскева-Петка. София, 2004, с. 17–42; Idem. St. Peter (927–969), Tsar of the Bulgarians. – In: State and Church. Studies in Medieval Bulgaria and Byzantium. Ed. V. Gjuzelev, K. Petkov. Sofia, 2011, pp. 173–188; Билярски, Ив., М. Йовчева. За датата на успението на цар Петър и за култа към него. – В: Тангра. Сборник в чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев. София, 2006, с. 543–557; Каймакамова, М. Култът към цар Петър (927–969) и движещите идеи на българските освободителни въстания срещу византийската власт през XI–XII в. – BM, 4–5 (2013–2014), pp. 417–438; Idem. The Cult of the Bulgarian Tsar Peter (927–969) and the Driving Ideas of the Bulgarian Liberation Uprisings against the Byzantine Rule in the 11th–12th Century. – In: The Bulgarian State in 927–969. The Epoch of Tsar Peter I [=Byzantina Lodziensia. Vol. 34]. Ed. M. J. Leszka, K. Marinow. Łódź, 2018, pp. 457–478; Николова, Б. Цар Петър и характерът на неговия култ. – PBg, 33/2 (2009), с. 63–78; Полывянный, Д. Царь Петр в исторической памяти болгарского средневековья. – В: Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съст. А. Николов, Г. Н. Николов. София, 2013, с. 137–145; Чешмеджиев, Д. Култът към цар Петър (927–969): манастирски или държавен? – В: Љубав према образовању и вера у Бога у православним манастирима. 5. Међународна Хилендарска конференција. Зборник избраних радова. Књ. 1. Београд–Columbus, 2006, с. 245–257; Същият. Владетелските култове в средновековна България. – Във: Владетел, държава и църква на Балканите през Средновековието. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов. Ч. 1 [= Acta Mediaevalia Magnae Tarnoviae. T. 1]. Велико Търново, 2020, с. 165–167; Curta, F., E. Williamson. Anchor of faith: the cult of St. Clement in Eastern Europe (ca. 500 to ca. 1050). – In: Proceedings of the International Scientific Conference “History and Theology”, Constanța (Romania), November 17–18, 2020. Ed. I. Holubeanu. Bucharest, 2021, pp. 41–42.
24Каймакамова. Култът към цар Петър, с. 434–435; Pirivatrić. Personal names, p. 593.
25Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, с. 198, 202; Добавки на епископ Михаил Деволски, с. 50, 56. За различните форми, под които името Делян се среща в изворите вж. Златарски. История, 2, с. 48–49, бел. 2; Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII–ХIV век. София, 1999, с. 412, бел. 12; Божилов, Ив. История на средновековна България. Т. 2. Християнска България. Sine loco, 2017, с. 273, бел. 12.
26Вж. Павлов, П. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново, 2000, с. 60–61; Божилов, Гюзелев. История, с. 412, бел. 12; Божилов. История, 2, с. 273, бел. 12.
27Златарски. История, 2, с. 48–49, бел. 2; Каймакамова. Култът към цар Петър, с. 434; Тъпкова-Заимова, Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина, с. 206, бел. 43.
28Mladjov. Bulgarians and Magyars, pp. 77–82. Вж. и Николов. Цар Самуил, с. 74–75; Същият. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 59. Критика на по-старото мнение на американския историк Ян Младжов, че Агата, а не Шамуел Аба е второто дете на Na Арпадина и Гаврил-Роман Радомир вж. у Георгиева. Брачният живот на Гаврил Радомир, с. 16–18; Същата. Брачна дипломация на средновековните български владетели, с. 64–65; Idem. The first Hungarian princess, pp. 478–479.
29Павлов, Пл. Пресиан – български канартикин и претендент за византийския престол. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992, с. 93; Същият. Залезът на Първото българско царство, с. 16–17; Pirivatrić. Personal names, pp. 593–594. За етимологията на името на Прусиан вж. Дуйчев, Ив. Пресиам–Персиан. – В кн. му: Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981, с. 343–346.
30Николов. Българският цар Гаврил-Роман Радомир, с. 38–39.
31Вж. Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 236; Рек. След культа св. Климента Охридского, с. 177.
32Павлов, Пл. От Пресиан I до Пресиан II. (Наблюдения върху държавната идеология, традициите и институциите на Първото българско царство). – В: 1100 години Велики Преслав. Т. 1. Шумен, 1995, с. 241, 248 (бел. 5); Същият. Залезът на Първото българско царство, с. 15, 20 (бел. 21).
33Тъпкова-Заимова, Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина, с. 197, 201–202, 206 (бел. 40); Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. София, 1943, с. 240; Иванов. Произход на цар Самуиловия род, с. 59–60; Билярски, Ив. Сказание на Исайя Пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековна България. София, 2011, с. 181–182.
34Рек. След культа св. Климента Охридского, с. 176–179; Pirivatrić. Personal names, p. 594.
35Иванов. Произход на цар Самуиловия род, с. 60; Рек. След культа св. Климента Охридского, с. 177 и бел. 9; Павлов, Пл. Траян. – В: Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. Трето допълнено и основно преработено издание. София, 2012, с. 681; Pirivatrić. Personal names, p. 594.
36Павлов. Залезът на Първото българско царство, с. 18, бел. 2.
37Благоева. За произхода на цар Самуил, с. 87; Николов, Г. Н. Българският цар Самуил и неговото време. – В: Цар Самуил († 1014) в битка за България. София, 2014, с. 8; Същият. Епохата на великия български цар Самуил. – МПр, 37/3 (2014), с. 11.
38Павлов. Пресиан, с. 93; Същият. От Пресиан I до Пресиан II, с. 240–241; Същият. Залезът на Първото българско царство, с. 14–17; Същият. Векът на цар Самуил. София, 2014, с. 76–77; Същият. Бележки за политическата идеология на Първото българско царство при цар Самуил и неговите наследници. – В: Европейският югоизток през втората половина Х – началото на ХІ век. История и култура. Международна научна конференция, София, 6–8 октомври 2014 г. Съст. В. Гюзелев, Г. Н. Николов. София, 2015, с. 203.
39Geary, P. J. Before France and Germany. The Creation and Transformation of the Merovingian World. New York–Oxford, 1988; Гъркова, В. Франките – общество и култура V–VII в. София, 2014.
40За подобен род фамилни стратегии вж. Каймакамова. Власт и история, с. 220–224.
 
 

 

 

X

Right Click

No right click