Милияна Каймакамова
Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.
Упадъкът, който последвал в развитието на българското царство след първата четвърт на X в., увеличава твърде много възможността на Византия да реализира своята отдавнашна цел. Въпреки продължителната борба на българския народ срещу византийската експанзия през втората половина на X и началото на XI в. и усилията на цар Самуил да стабилизира положението на страната, България загубва своята независимост. Нейните земи отново стават гранична територия на Византия.
Цената на победата, която Византия печеля в двубоя с България, най-точно е определена може би от самия завоевател на българското царство император Василий II Българоубиец. В своята първа грамота за правата на Охридската архиепископия, издадена през 1019 г., той казва: „Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е присъединението на българската държава към ромейската под един ярем".
Сведения за промените, които настъпват в положението на българския народ, се съдържат в различни по вид и съдържание извори. Сред тях по-важни са: надписи върху оловни печати на управители и служители на темите Подунавие, Тракия и България, Дарствените грамоти на император Василий II до Охридската архиепископия, Писмата на Теофилахт Охридски до видни византийски сановници, Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.), български летописни съчинения от XI в., и др.
След покоряването на българското царство в неговите територии се въвежда византийската административна система на управление. Те били разделени на области, означавани с византийското наименование „теми" — катепанати. Всяка една от тях се ръководи от управител, който е средоточавал в себе си гражданската и военната власт. В зависимост от значението на отделните области управителите носят длъжностните имена дукове или катепани, а общо се наричат стратези.
Най-напред се създава тема Паристрион (Подунавие), която обхваща териториите между Дунав, Стара планина и Черно море. Тя възниква най-вероятно в началото на XI в. след успешния поход на Василий II, който завършва с превземането на Плиска, Преслав и други градове в тази област. За неин център е определен Доростол (Дръстър, дн. Силистра), където е и седалището на местния управител (дук). След 1018 г. се образува тема-катепанат България. Тя включва почти цялата територия на Самуилова България. Нейното ядро са югозападните и западните български земи, а неин център става град Скопие. Третата тема обхваща част от северозападните български краища. В изворите тя се означава като „тема на придунавските градове" или още Сирмиум по името на нейния център Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Останалите български покрайнини са включени в съществуващите по-рано византийски теми: териториите от р. Места до Черноморското крайбрежие се присъединяват към обширната тема Македония. Областта между долното течение на Места и долното течение на р. Марица се приобщават към тема Волерон, а югозападните български земи заедно с днешна Южна Албания в Навпатската тема.
След премахването на политическата независимост на българското царство се прави промяна и в статута на българската църква. Сега духовният глава на българската църква вместо патриаршеска титла приема отново архиепископски сан. Въпреки тази съществена промяна Василий II запазва отделното съществуване и самостойността на българската църква. Той запазва и нейното предишно седалище — град Охрид. За пръв охридски архиепископ е назначен дебърският монах Йоан — българин по произход. В диоцеза на Българската Охридска архиепископия са включени всички български епископства от времето на българските царе Петър и Самуил с изключение градовете около Солун, Сяр, както и южнотракийските земи и Родопската област. Социално-правният статут на българската църква най-добре е отразен в споменатите вече грамоти на Василий II до Охридската архиепископия. С тях той запазва териториалната цялост на българската църква и нейните привилегии на едър поземлен собственик от времето на свободната българска държава. Без промяна остава и изплащането на църковния данък каноникон. Ог грамотите се вижда също така, че независимо от промяната на политическите условия българското висше духовенство и българските манастири получават значителна вътрешна самостоятелност в своята църковна дейност. Органите на нововъведената византийска администрация се задължават да оказват почит и послушание на българския архиепископ и да не пречат нито нему, нито на подведомствените му епископи в извършването на църковните и манастирски работи.
Тази лоялност на император Василий II спрямо българската църква, свидетелство за мъдростта му като държавник, цели да осигури укрепването на византийската власт в покорената с много усилия българска страна. Запазвайки самостойността на българската църква и на привилегиите на висшия духовен клир той получава всъщност най-надеждната опора на своята политика. Чрез влиянието на църквата върху съзнанието на българския народ императорът се надява да примири българите с чуждото господство.
Щедростта на Василий II спрямо българския висш клир е продиктувано не само от нуждата да закрепи за дълго властта си над българите и техните земи, но и от съдействието, което той получава от някои църковни служители при превземането на стратегически важните български крепости. Основание за подобен коментар дават сведенията в самите императорски грамоти.
След смъртта на Йоан Дебърски управлението на Охридската архиепископия се поема от представители на византийското духовенство. Българско остава само низшето духовенство. Тази съществена промяна, макар че не довежда до формални изменения на статута на българската църква като независима от цариградския патриарх, изиграва отрицателна роля в нейното утвърждаване като национална българска институция в годините на византийското владичество. Нейните византийски архиереи и по дух, и по език остават завинаги чужди на духовните потребности на българите. Никой от тях не намира за необходимо да научи езика на паството си, а още по-малко да се грижи за подготовката на низшето духовенство. Поради тази причина българските епископски центрове се превръщат в средища на византийската култура, на гръцкия език и книжовност. Изтласкана от официалните църковни центрове българската книжнина оцелява в редките български манастири, а богослужебният български език се използва предимно в църквите на по-малките селища.
Административните и църковни промени в покорените български територии са съпроводени и от демографски промени, които също целят по-здравото укрепване на византийската власт. Първоначално се предприема масово изселване на български войници вън от пределите на страната, за да се намали съпротивителната сила на населението. От някои арменски извори се вижда, че главното ядро на изселената българска войска е отправено в далечната арменска област Васпуракан.
От пределите на страната е изселена и болярската аристокрация, преди всичко родствениците на последния български цар Иван Владислав. Част от знатните българи остават в Цариград, но мнозинството от тях са изпратени в далечните византийски провинции Армения и Грузия. Там те получават земи и служби и се сродяват с видни византийски семейства. Сведения за приобщаването на бившите водачи на българския народ към византийската аристокрация дава арабският писател Ахия Антиохийски, който е един от най-добре осведомените автори за настъпилите промени в българските земи след завладяването им.
След падането на България в по-големите центрове на страната и в граничните области са изпратени ромейски войски. Военно-административното управление се поема също от представители на византийската ръководна прослойка, чиято основна задача ще бъде да укрепва византийската власт над покорените територии. По изключение Василий II оставя на предишните военно-административни длъжности онези български боляри, които доброволно се поставили в служба на византийския император с предаването на поверените им крепости по време на покоряването на страната. Така пресметливият завоевател на българите намира още една важна опора за властта си над тях.
Император Василий II проявява предвидливост и при устройството на гражданското управление в новозавзетите български земи. В една от споменатите грамоти той изрично отбелязва, че макар и да станал господар на България, той запазва „непокътнати нейните права". Византийският хронист Йоан Скилица споменава също, че императорът не пожелал да промени нищо във вътрешния живот на българите, а ги оставил да живеят, тъй както някога при Самуил, „под свои управители и по свой обичай". Посочените данни дават основание да се приеме, че по-голямата част от обикновените служби в провинциалната администрация са поверени на българи. Те са били посредници между българското население и византийската власт. Василий II запазва непокътната и данъчната система. Всеки земеделец, който е притежавал впряг волове, изплащал на държавата „една крина жито, също толкова просо и една стомна вино". Очевидно запазването на старата данъчна система от византийския император е другото ефективно средство, с което той желае да смекча чувството на населението, че се намира под чужда власт и да го лиши от възможността да организира своята борба за премахването й.
След смъртта на Василий II през 1025 г. положението на българското население започва постепенно да се утежнява. Преди всичко се променя цялата дотогава съществуваща данъчна система. Постоянно нарастващата нужда от парични постъпления в държавната хазна довежда до замяна на част от натуралните данъци с парични. В данъчно отношение българите вече се изравняват с населението от останалите византийски провинции. Въвеждат се и нови данъци върху населението. Липсата на монетно обръщение в Първото българско царство естествено довежда до затруднения в изплащането на паричния данък от страна на селячеството. За да изпълни новите си задължения, то е принудено да изнася своята продукция на пазара и да я продава на безценица поради липсата на покритие между предлаганата и търсената стока. Така с налагането на паричния данък се стига до почти пълно разорение на населението. Икономическото състояние на българите се утежнило още повече, когато византийската администрация въвежда и системата, наречена синона. Според нея държавата снабдява с хранителни припаси войската, като изкупува от селяните храни на определени от нея цени. Те са били значително по-ниски от пазарните и от действителната стойност на купуваните продукти. При режима на злоупотреби и финансово разхищение в държавата тази система се превръща в средство за безогледна експлоатация както на непроизводителното население, така и на самото земеделско стопанство.
Българското население е натоварено, както вече бе отбелязано, и с редица други данъчни задължения и повинности, които по-рано не познавало. То било длъжно да осигурява безплатно храна и подслон за императорските чиновници и войски. Произволите и притесненията, които започва да изпитва върху гърба си българинът, се увеличават и от злоупотребите и своеволието на данъчните чиновници, която в условията на упадъка и финансовата разруха на империята купували службите cи и чрез тях тактически се стремели да увеличат своите приходи. Най-пълна представа за разрухата, която обхваща българското население през XI — началото на XII в., дава охридският архиепископ Теофилакт. В своите писма до видни византийски сановници той нарича държавните чиновници хищници, които гледат на божествените закони и на царските разпоредби като на паяжини, в които се ловят само слабите мухи. Според него те плячкосват беззащитния народ, като дори продават децата му в робство и освен че събличат дрехите на данъкоплатците, но свличат и месата от костите им.
Към XI в. поради затрудненото финансово състояние на Византия императорите започват да раздават земи на своите служители, вместо да им се плащат заплати от държавната хазна. Така през отбелязания период в империята се появява една нова форма на земевладение, наречена прония. Това понятие в превод на български означава изобщо „промисъл", „попечение", „грижа", но в дадения случай е използване в смисъл на земя, дарявана от императора на своите чиновници, за да се издържат от приходите й. Всички, които получават пронии, се наричат прониари. Обикновено това са държавни сановници, граждански и военни, заслужени хора на императора или пък близки на императорското семейство. Прониарите са владеели земите доживотно, след което те се предават на други лица. Следователно прониарското владение е само пожизнено, а не наследствено. Даването на цели селища заедно със землищата им в прония е още една тегоба, която също е водела до ограбването на българското население.
Наред със светското земавладение сега все повече започва да се утвърждава и едрото църковно земевладение. Това проличава както от дарствените грамоти на Василий II, така и от по-нататъшните привилегии, които получава Охридската архиепископия и които са разширявали нейните земи.
Положението на българите се утежнява още повече и от опустошителните набези, които периодично се извършват от различни номадски народи — печенези, узи и кумани. Техните опустошителни походи зачестяват особено в периода след 1040 г. Първи започват своите набези печенегите. Те извършват нападения още през 1032 и 1034 г. В по-късните си набези те вече започват да се заселват в различни територии — около Ниш, Скопие, Средец и в Добруджа.
През този период, около 1064 г., сродните на печенегите узи преминават също р. Дунав и се пръскат из българските земи. Някои техни отряди стигат далеч на юг, до Солун. Първоначално пограничните войски не успяват да разбият узите. Това става след избухването на епидемия сред тях.
Куманите започват да опустошават българските територии към края на XI През 1091 г. те нахлуват в Тракия. Но обект на техни нападения са предимно източните балкански територии. Особено опасни станали те в края на XI и началото на XII в. През XII в. северозападните български области са подложени пък на набезите на маджарите.
Очевидно византийската държава не е била в състояние да защити своите дунавски граници от нашествията и опустошенията на споменатите народи. Българското население в много случаи е оставено само да организира своята защита. При това положение недоволството от византийското владичество постоянно нараствало.
Докато северните и североизточните български земи през XI—XII в. се разоряват от нападенията на печенези, узи и кумани, по същото време югозападните български покрайнини изпитват нееднократно ужаса на норманските нашествия. Норманите, които са някогашни византийски наемници в борбите е арабите в Южна Италия, сами се настаняват в тези области. Там те създават своя държава и в 80-те годили на XI в. през Адриатическо море нахлуват на Балканите, като стават господари на значителни територии — Албания, Епир, част от Македония, част от Тесалия. В техни ръце попадат много български градове и крепости: Скопие, Охрид, Верея, Сервия, Мъглон и др. Норманите ограбват българите и византийците в продължение на четири години от 1081 до 1085 г. Норманската флота е унищожена от съединените сили на венецианци и византийци. Земите и островите, завзети от норманите, отново минават към империята.
Норманското нашествие се отразява крайно неблагоприятно върху състоянието на българския народ. Особено са засегнати от опустошенията и грабежите териториите, където се водят военните действия. Наред с това населението се задължава да осигурява храна за ромейските войски. Набират се и много войници сред българското население за попълнение на византийските сили.
През 1096 г. през българските територии преминават кръстоносците от Първия поход (1096—1097). През Македония от Драч към Солун минават три техни армии. Тъй като византийската власт им създава затруднения и пречи на продоволствието им, те си отмъщават, грабейки населението и отвличайки добитъка му. Особено необуздани в опустошенията са първите кръстоносни вълни начело с Валтер Голтака, а след него е Петър Амиенски, които минават по пътя от Белград към Средец. Минавайки през балканските области на Византия, те срещат не само организираната съпротива на имперските войски, но там, където те не достигали, населението, включително и българите, само нападало грабителите и им нанася сериозни поражения.
Бързото влошаване на условията на живот на българите в резултат на данъчните промени, които налага империята върху тях, засилват бързо и недоволството срещу византийската власт. Липсата на законна закрила от различните злоупотреби затвърждава убеждението у българите, че те сами е трябвало да организират своето освобождение.
Първата масова проява на народа за възстановяване на държавната си независимост е от 1040 г. Неговото недоволство пламва след разпоредбата на византийския висш сановник Йоан Орфанотроф, брат на император Михаил IV Пафлагон (1034—1041), според която вместо с жито, просо и вино българските селяни трябвало да плащат данъците със златни монети (номизми).
Начело на освободителното движение застава Самуиловият внук и син на Гаврил Радомир Петър Делян. Той избягва от Цариград, където е държан като пленник. Той се ражда в Унгария, откъдето е първата съпруга на Гаврил Радомир.
След напускането на византийската столица Делян достига до Белград, един от важните градове на тема „България", където недоволството от византийската данъчна политика е било най-силно. За кратко време около него се събира голямо множество въоръжени българи. Така през 1040 г. избухва първото и най-голямо всенародно въстание против византийската власт. Петър Делян е провъзгласен за цар, след което войската се насочва на юг, достигайки до Скопие, главния град на темата „България" и седалище на прекия императорски наместник (дук).
Едновременно с въстанието в Белград народното недоволство се разпалва и в Драчката област. Бунтовниците провъзгласили за свой водач известния по храброст и хубост свой сънародник на име Тихомир. От Драч бунтът се разпространява на запад и при Скопие двете войски се срещат. Те започват преговори за водене на съвместна борба за освобождение, но не се постига единомислие по въпроса за по-нататъшния ръководител на движението. Все пак надделява убеждението, че Петър Делян поради царското си потекло трябва да запази водачеството си. Тихомир е убит и начело на освободителното движение от тук насетне като „цар на българите" застава Петър Делян. За кратко време цяла Македония е освободена. Тя все още се явява средищна земя за българите и ядро на бъдещата държава. Поради това било необходимо от Византия да се освободят и съседните на нея покрайнини, които са населени с българи. Византийските войски не били в състояние да спрат успешния ход на въстаническите действия. Една част от войската на Петър Делян се насочва към Драч, а друга към Тесалия. Към въстаналите земи се присъединява и Навпактската тема, включваща в пределите си цяла Южна Албания, Епир и Югозападна Македония. Към въстаническата армия се включва и недоволното ромейско население.
Широкият обхват на въстанието предизвиква основателно тревогата на цариградското правителство. Възниква реална опасност за византийската власт в целия Балкански полуостров. Успехите на българите стават известни и на представителите на бившата българска царска династия, които живеели в далечните византийски провинции в Мала Азия. Сред тях се оказва и един от синовете на цар Иван Владислав — Алусиан. По това време той е притежател на големи поземлени владения в съседната на Армения Харсианска тема. Изпаднал в немилост пред византийските василевси, нему е забранено да посещава столицата. В своето раздразнение Алусиан решава да се присъедини към въстаналите си сънародници с надеждата, че ако въстанието завърши с успех, той ще получи по право царската корона като пряк потомък на последния български цар. Той се добрал до лагера на Петър Делян, разположен край Острово (дн. Арниса в Северна Гърция). Петър Делян, който не желае разцеплението на силите, приема беглеца, като го назначава за главнокомандващ на една 40-хилядна войска със задачата да превземе Солун. Но след претърпения пълен разгром пред стените на солунската крепост Алусиан отново се озовава в лагера на Петър Делян. Една вечер по време на едно угощение, послужвайки си с измама, той ослепява Петър Делян и избягва при византийците. Като награда Алусиан получава високата титла магистър и бива изпратен в Цариград, където отново постъпва на византийска служба. В историята на Първото българско царство остава като извършител на най-голямото предателство.
Последиците от това престъпление не закъсняват. Императорските войски бързо достигнали до Острово, където останалите без водач въстаници не били в състояние да дадат организирана съпротива. Още в първото сражение те са разбити, а Петър Делян пленен и отведен в Солун. Неговата по-нататъшна съдба остава неизвестна. След тази победа византийските войски започват постепенното възстановяване на императорската власт от юг на север. Първоначално е възвърната Тесалия, след това — Албания, и накрая и цялата тема България. При потушаването на въстанието активно участие взема и една наемна нормандска дружина, водена от прочутия по това време Харалд Хардрад. Заради това в една исландска сага той е наречен „разорител на Бългаоия". Неговата активност и жестокост намират отражение и в българските апокрифни летописи, създадени от неизвестни български книжовници през втората половина на XI в. и отразяващи доста подробно както въстанието на Петър Делян, така и нападенията на печенези, узи и кумани в българските земи. Това са „Българска апокрифна летопис", „Видение" и „Тълкование Даниилово", „Сказание Исаево". Последното въстаническо огнище, дало отпор на императорските войски, е крепостта Бояна при Средец. Тя пада през 1041 г., след което и Средецката област е превзета от армията на Михаил IV Пафлагон.
Макар и потушено жестоко, въстанието на Петър Делян показва възможностите на българския народ за успешното възвръщане на своята политическа независимост. Разрухата, която започва все повече да се разраства във Византия, улеснява твърде много българите в техните бъдещи освободителни прояви през втората половина на XI в.
Твърде критична ситуация за империята се създава след поражението, което войската на император Роман IV Диоген претърпява от селджукските турци при арменския град Манцикерт през 1071 г. Почти цялата византийска част на Мала Азия е превзета от селджуките. По същото време балканските провинции на империята се ограбват от нормани, печенеги и др. Нестабилното положение на Византия е използвано от българите, които през 1072 г. организират своето второ освободително въстание начело с Георги Войтех. Той е принадлежал към българските първенци в Скопие и по произход е бил от „кавхански род". Българите се обръщат за помощ към княза на Зета Михаил, който им изпраща подкрепление от 300 души начело с Констандин Бодин. Той е провъзгласен за български цар под името Петър в Призрен, където се намирали въстаниците. Начело c Константин—Петър въстаническите войски се насочват към Ниш, но по призива на Георги Войтех потеглят към Скопие. Тук са посрещнати от ромеите и разбити в голямо сражение в южната част на Косово поле. В сравнение с въстанието на Петър Делян, организираното от Георги Войтех било значително по-ограничено по своя териториален обхват. Но с помощта, която получава отвън, то се превръща в реална заплаха за византийската власт в българските земи.
Неуспехът и на това въстание не довежда до отчаяние българите в борбата за възстановяване на своята държавна независимост. Те продължават да използват всяка подходяща ситуация, която им се е предоставяла от конкретни поводи. До края на XI в. избухват още няколко бунта срещу византийската власт. Според изварите това са: бунтът на Нестор в тема Паристрион от 1074 г., на Добромир и Лека в Средец и Месемврия през 1079 г.
Стабилизирането на Византия в края на XI ч XII в. по време на управлението на династията на Комнините стеснява възможностите на българите за продължение на своята борба. Заетостта им в самоотбраната от нападенията на номадските народи, нахлуващи в българските предели през р. Дунав, също е отвличала донякъде вниманието им от политическата борба срещу империята. Нова благоприятна обстановка за тях се очертава в края на XII в., когато византийската държава изживява една от най-големите кризи в развитието си. Като център на освободителното движение сега се издигат териториите между Дунав и Стара планина. То се ръководи от представителите на местната аристокрация — братята Асен и Петър. Неговият успешен развой довежда до окончателното възобновяване на българската държавна независимост.
Неуспешният развой на българските въстания и бунтове срещу Византия през XI в., нападенията на чуждите нашественици имат за последица новото засилване на богомилството. Сега богомилската проповед намира още по-голяма почва сред населението. Пропагандата на богомилите вече е насочена към чуждата власт. Успехът в разпространението на богомилството бил толкова голям, че през началното десетилетие на XII в. ереста прониква вече и във Византия, и то в средите на византийската аристокрация в Цариград. Стреснат от размаха на богомилството, император Алексий I Комнин организира преследване на богомилите. През 1111 г. техният водач Василий и други богомили са заловени и изгорени на Хиподрума в Цариград.
Същите причини, които предизвикват разширението на богомилството през епохата на византийското владичество, дават тласък за развитие на православното отшелничество. Най- видни негови представители от това време са Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски. Всички те живеят през втората половина на XI — началото на XII в. Своята иноческа дейност те развиват в югозападните български покрайнини, където стават основатели на манастирски обители.
С падането на България под византийска власт културният живот в нейните столични и по-големи средища постепенно замира. Сега възникват условия за прякото разпространение на византийското културно влияние в българските земи. В областта на материалната сфера се забелязва засилване на крепостното строителство. Най-много данни за крепости от XI—XII в. са запазени за Южна България и за височините на Стара планина.
Продължава и строителството на църкви. Най-внушителният архитектурен и художествен паметник от тази епоха е Бачковският манастир, основан от висшия византийски военачалник, севаст и велик доместик Григорий Бакуриани през 1083 г. Най-забележителната сграда от манастирския комплекс е една гробнична църква, наричана още Костница. Особена ценност в нея е не само архитектурното й оформление, но и вътрешната стенописна украса. По-голяма част от фреските носят белезите на Комниновата живопис. Този художествен стил се отличава с тържественост, а линията е основно средство за изграждане на образите. Лицата са строги, одухотворени и вглъбени в себе си.
От времето на византийското владичество водят началото си и фреските в църквата „Св. Георги" в София. Нейните стенописи следват стари български културни традиции, тясно свързани с Охридската живописна школа. Друг интересен паметник е църквата в манастира при с. Нерези край Скопие. В нейните стенописи се среща както типичният за епохата стил на Комниновата живопис. Но заедно с него в паметници личи и влиянието предимно на Охридската живописна школа, чиято сила се усеща в реализма на изобразените сцени.
През XI—XII в. се забелязва определен спад в развитието на някои отделни сфери на българската духовна култура. Това важи особено за развитието на българската просвета. Някогашните културно-просветни школи в Охрид и Преслав напълно западат. Гръцкият език имал приоритет в богослужението. Нараства и обемът на гръцката богослужебна и религиозна книжнина. Забележителна в това отношение е книжовната дейност на Теофилакт Охридски.
Сега средища на духовния живот на българското население стават манастирите. Най-голяма роля на книжовно и просветно средище през XI—XII в. има Рилският манастир. Значителна роля на просветен център има и Бачковският манастир, в който по волята на своя ктитор Григорий Бакуриани се изгражда училище за деца от най-ранна възраст.
Старобългарската литература от този период е предимно с религиозно съдържание. Нейни създатели са духовни лица, които са получавали образованието си в манастирските училища. От този период са известните „Асеманиево глаголическо евангелие", „Савиното евангелие", „Супрасълският сборник", „Битолският триод" и др. Житийната литература също има определено място в литературния живот. Сега възниква Народното житие на св. Иван Рилски, съставено вероятно в XII в. в Средец или в Рилския манастир. Друг широко разпространяван жанр са апокрифите. По своето съдържание те са легендарно-религиозни съчинения със сюжети главно из областта на Стария или Новия Завет. Те са силно повлияни от византийската апокрифна литература. Това са апокрифните летописи: „Български апокрифен летопис", „Тълкование" и „Видение Даниилово", „Сказание Исаево". Те се отличават със силно изразени патриотични елементи, породени от борбата на българите за запазване на своето народностно единство. Изградени в духа на християнската историческа концепция, те разкриват ролята и мястото на българската земя и на българския народ сред останалите християнски народи.
Така очертаните промени в положението на българския народ и на българските земи през епохата на византийското господство над тях пораждат естествено въпроса за отражението на чуждото владичество върху по-нататъшното развитие на българското общество. Въпросът има своите две основни страни. Първата е свързана с последиците върху социално-икономическото състояние на населението. С утвърждаването на византийската власт в България постепенно се разпространява византийската данъчна система. Най-важната крачка по този път е комутацията (превръщането) на натуралните данъци в парични, извършена през управлението на император Михаил IV Пафлагон и съпроводена с общото усилване на данъчния гнет. Тази тенденция се дължи не само на това, че през XI—XII в. данъците и повинностите стават основна форма за реализация на държавната собственост върху земята, но и на придобитите жестоки форми на данъчния гнет, който българският народ поема върху себе си в сравнение с населението от изконните византийски райони на империята. Те се дължат и на обстоятелството, че през XI—XII в. България става арена на непрекъснати войни и местното население се е задължавало да осигурява необходимите материални средства. Нужно е да се отбележи, че прилаганата по време на византийското владичество данъчна система заедно с нейната терминология след възстановяването на българската държава в края на XII в. се усвоява в значителна степен и от българската държавна администрация. Това важи и за военно-административното устройство на възобновеното българско царство.
Втората страна на въпроса е свързана със съдбата на българската народност и на българската култура през годините на чуждата власт. Бе отбелязано, че император Василий II предава всички по-важни длъжности в ръцете на византийски сановници и пълководци и подчинява църквата непосредствено на своята власт. С това на практика той, а и императорите след него засилват стъпка по стъпка връзката на българите и на техните територии с центъра на империята. Но това не довежда до системната и съзнателна асимилация на българите от Византия. Внимателното проучване на изворите върху характера и развитието на културния живот не дава основание за подобно твърдение. По-скоро през отбелязаната епоха се забелязва един процес на спад и известно потискане на развитието на старобългарската култура, обусловено от натрапваното на чуждата култура. Това е ставало чрез: политическите цели за утвърждаването на византийската власт, византийските норми на живот, византийските закони, гръцкия език като официален, разпространението на елитарната византийска култура в областните центрове и т. н. От гледна точка на завоевателите потискането на местната култура и обичаи винаги е било най-рационална политика и Византия също не е правила изключение в това отношение. Но въпреки това българското население продължава да създава своите културни ценности, възприема и някои положителни страни от византийската култура. Това преплитане или по- скоро съчетаване на местната българска културна традиция с византийската навлиза и се развива в различните сфери на културата на Второто българско царство.
Литература
Мутафчиев, Π. История на българския народ (681 — 1323). С., 1986.
История на България. Т. III, С., 1982.
Тъпкова—Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад. Към историята на северните и североизточните български земи (края на Χ—XII в.) С. 1976.
Литаврин, Γ, Г. България — Византия (XI—XII в.) С., 1987.
