Петър Мутафчиев
Царуване на Георги I Тертерий (1280 — 1292 г.)
Заел престола след Иван Асеня III, чието бягство сам предизвикал, Георги Тертерий не можел да бъде в добри отношения с Византия. Нейното международно положение по онова време отново се влошило, макар Михаил Палеолог формално да оставал верен на провъзгласената в Лион уния, но и на Запад вече не си правели никакви илюзии относно значението ѝ. С отделни и много редки изключения цялото византийско общество не искало и да чува за сближение с омразните му латинци. По тази причина и папството вече се отказало да пречи на завоевателните планове на неаполитанския крал. Той подновил неприятелствата си с империята и войските му през 1281 г. настъпили в Албания. При обсада на гр. Берат обаче те претърпели тежки поражения от византийците. Тогава Карл I потърсил отново начин да поведе преговори с държавните неприятели на Византия за съюз срещу ѝ.
Венеция и сърбите отново били спечелени, останало да бъде привлечен и българският цар. През лятото на 1281 г. едно посолство на Тертерия се намирало в Неапол, а на връщане за България то било придружено от двама неаполитански рицари, пратеници на Карла, за да доуговорят условията на съюза. Към него Тертерий се помъчил да привлече и тесалийския княз Йоан Ангел, стар неприятел на Михаила VIII. Действията на съюзниците трябвало да почнат през следната 1281 г. Но Михаил VIII, предизвестен за плановете на неприятелите си, взел овреме нужните мерки, за да ги осуети. Ногай, към когото се обърнал за помощ, му изпратил 40-хилядна конна армия. Непредвидени обстоятелства обаче направили всички тия приготовления съвсем напразни. Сицилийската вечерня и пламналото с нея въстание в Южна Италия срещу Анжуйската династия парализирали всецяло силите на Карла I. Михаил VIII, когато се готвел да потегли от столицата си, за да застане начело на своите войски, неочаквано починал. Неговият син и наследник, съвсем бездейният Андроник II, бил крайно доволен, че му се спестяват напреженията, каквито една война изисквала, и разпуснал войските. Неприятното било само това, че изпратените от Ногая татари вече се явили в Тракия. Войната, на която ги били повикали, им обещавала много грабеж и плячка, а без нея те не искали да се върнат назад. За да се отърве от неудобните си съюзници, Андроник сега ги изпратил срещу сърбите.
Тогавашният сръбски крал Драгутин в изпълнение на договора с неаполитанския крал бил започнал войната срещу Византия и още преди да стигне до него вестта за събитията в Сицилия завзел без каквито и да било мъчнотии голяма част от Северна Македония. Татарите сега изгонили сърбите и нахълтали в самата Сърбия, като подлагали на грабеж и плен всичко, каквото им попаднело, без да правят разлика между неприятели и свои. Натоварени с плячка, те се запътили обратно отвъд Дунава. Въпреки опустошенията, на които била изложена страната им, сърбите единствени излезли с печалба от тия събития. След оттеглянето на татарите те отново навлезли в изоставената без всякаква защита Македония и в късо време завладяли Велбъждско, Пиянечко, Овче поле, Скопско и Тетовско. За пръв път сега те заседнали трайно в тия земи (1282 г.).
България пострадала най-много от тия събития. Като съюзници на Михаила VIII Палеолога татарите на път към Тракия се нахвърлили най-напред върху нея. При връщането си те отново се разпръснали из земите ѝ, за да задигнат оттам всичко, което още могли да влачат със себе си. Царството било съвсем разнебитено и Тертерий не само че не помислил да оспори на сърбите владението на българските земи, но се сближил с тях, като оженил дъщеря си за новия сръбски владетел Стефана Уроша II (Милутин), който бил заел престола след абдикацията на брата си Драгутина. Причината за това поведение на българския цар били татарите. След смъртта на хана Менгу Тимур (1281 г.) Ногай, който бил негов наместник в южноруските земи, раздухвал враждите между татарските първенци, използвал съперничествата им и по такъв начин станал най-могъщият човек в цялото ханство. Държавните владетели в Балканския полуостров треперели пред заплахите му. Особено тежко било положението на тогавашна България, чиито земи граничили непосредствено с татарските. Поради това Тертерий трябвало да остави настрана всички спорове със своите балкански съседи. След сърбите той се помирил също с Византия, прибрал от Цариград своята първа жена и сина си Светослава и повърнал там сестрата на Иван Асеня III.
Всичко това, разбира се, не отстранило татарската опасност и през 1285 г. пълчищата на Ногая нахлули със страшни опустошения в България. Същата участ сполетяла Тракия и Македония. Тертерий не е можел да окаже никакъв отпор на безбройните татарски орди и за да спаси държавата от гибел, бил принуден да търси на всяка цена милостта на Ногая. Той изпратил втората си дъщеря в харема на Ногаевия син Чака, а сам трябвало да се примири с положението на безусловен татарски васал. Формалната зависимост на Търновското царство от ханството на Златната орда се превърнала сега в истинско подчинение. Търновският цар вече не смеел да си позволи нищо, което би могло да предизвика неудоволствието на всемогъщия татарски повелител.
Татарското господство се отразило и върху вътрешните отношения на царството, което било обхванато от бързо разложение. Поради това, че Тертерий бил издигнат на престола от болярите, те гледали на него като на свой равен. Централното правителство, лишено от средства, за да им наложи зачитане на своя авторитет, сега, когато е било спъвано в действията си от една външна сила, не е смеело да предприеме нищо против тях. Народът, у когото иначе би могло да подири опора, представял инертна маса. Възползвани от всичко това, отделни силни боляри заграбвали властта над широки държавни провинции и се превръщали в техни господари, съвсем независими от търновския цар. Анархията, в която страната се озовала през периода на гражданските войни, особено благоприятствала на такива стремежи. Тъй по времето на Георгия Тертерий единното и централистично някога Българско царство почнало неудържимо да се разпада. След смъртта на Яков Светослава Северозападна България за няколко години останала пряко подчинена на Търново. Но малко по-късно, навярно преди междуособицата да бъде приключена или наскоро след нея, Видин се явява център на ново княжество, чиито граници обхващали цялото поречие на Тимок с днешната област Крайна и достигали Морава негде в околностите на Делиград и Алексинец; на изток то се разпростряло върху земите около Цибра и Огоста до околностите на Оряхово и Враца. Първият известен владетел на това княжество бил деспотът Шишман, от куманско потекло. Няколко години преди това двамата братя Дърман и Куделин, ако се съди по имената им навярно също от кумански произход, успели да изтласкат маджарите от Браничевската област (между Долна Морава и планините западно от Тимок) и да образуват от нея друга държава. Тоя процес на разложение се проявил и в малкото останали на Търновското царство земи на юг от Стара планина. Пловдив и цялата равнина около Марица са били завзети от византийците по време на намесата им във войната срещу Ивайло, но цялата Средногорска област, от горното течение на Марица с планинските долини на Тополница, Стрема и Тунджа чак до Сливен била отделена също в особено княжество — това на болярина Смилец. Може би към същата тая епоха ще трябва да бъдат отнесени наченките и на Добруджанското княжество, което първоначално обхващало само част от Черноморското крайбрежие северно от Варна. За да се обясни това бързо разпадане на царството, ще трябва да се има предвид и обстоятелството, че повечето от тия областни владетели са били от куманско потекло. Стремежите на куманската аристокрация, свикнала със самоуправство и първоначално съвсем чужда на българските национални традиции, в немалка степен съдействали за упадъка на централното правителство. Успоредно с това расло и влиянието на нейните представители, които първи използвали тоя упадък.
Властта на Георгия Тертерий по тоя начин била ограничена в средната част на Дунавска България. За да обезпечат независимостта си от него, областните князе дирили покровителството на Ногая и с интригите си го настройвали срещу търновския цар. Поради това и вследствие на постоянните заплашвания на могъщия татарски вожд положението на Тертерия станало непоносимо и за да предпази страната си от ново татарско нашествие и още по-големи опустошения, той най-сетне се видял принуден да напусне столицата си. Но византийският император Андроник II, към когото се обърнал с молба да му даде подслон, от страх да не си навлече гнева на Ногая отказал да го приеме и Тертерий трябвало дълго време да се крие в околностите на Одрин.
Смилец (1292 — 1298 г.)
На освободения търновски престол Ногай поставил Смилеца. Болярите, които бяха си присвоили правото да избират търновския владетел, сега не смеели да споменават никому за това право, пък и българската царска корона вече била тъй тежка, че навярно не е представяла особена съблазън за честолюбците.
Царуването на Смилеца е едно от най-печалните времена в историята на Второто българско царство. Държавата вече не представяла едно цяло и всяка от нейните части живеела за себе си и отделно от другите. Може би единството на северните български земи тогава е било олицетворявано само от Търновската патриаршия, която все още запазвала църковните си права над тях. Що се отнася до самия цар, изглежда, че първенството му дори външно не е било признавано от областните владетели. Те са се интересували за него тъй малко, колкото и той за тях и за съдбата на земите им. Съзнанието за държавна общност било потъпкано: меродавни били само интересите на князете и стремежите им към пълновластие в подчинените тям земи. Всеки от тях се смятал абсолютен господар и имал своя не само вътрешна, но и външна политика — сключвал съглашения или съюзи, водел на своя отговорност войни. Единственото нещо, което те не смеели да престъпят, била волята на татарския хан и всички се надпреварвали да запазят благоволението му. Сам той не искал нищо повече от тях: като на всеки източен деспот достатъчно му била тяхната сервилност. Иначе те могли да правят каквото щат.
Сам Смилец, който добил престола единствено защото спечелил доверието на Ногая, през късото си царуване не смеел да предприеме нищо, което би предизвикало неговата подозрителност или неудовлетворението му. Тази е била може би и една от причините, загдето не направил и най-малкия опит, за да спре вътрешното разложение на държавата или да възстанови териториалното ѝ единство. Още по-малко мислел той за възвръщане на българските земи, които преди това били завладени от византийци и сърби. За това впрочем са му липсвали и всякакви средства. Военно държавата била съвсем разнебитена и силите ѝ до крайност намалени. Отсега нататък при военните си предприятия тя не можела да разчита на масите. Разорени материално и пригнетени социално, те вече не са давали и добри войници. Народните армии у българите през Второто царство все повече намалявали и били замествани от отреди от чужди наемници — главно кумани и татари, викани от случай на случай. Но общият упадък на държавата и обедняването ѝ правели и временната им издръжка все по-малко възможно. Смилец, който заварил това положение, напълно се примирил с него и с всичките му последици. Никога, дори и по времето на царица Мария, върховната власт в средновековна България не е била тъй недостатъчно проникната от съзнание за своите длъжности и не е чувствала тъй малка отговорност към бъдещето на народ и държава, както сега. Оженен за една византийска принцеса, внучка на Андроника II, още преди да стане цар, Смилец запазил докрай добрите си отношения с Византия. Още по-характерно било отношението му към събитията, чийто театър по онова време станал Българският Северозапад.
Браничевските князе Дърман и Куделин се намирали в непрестанна вражда с бившия сръбски крал Драгутина, който след абдикацията си управлявал като маджарски наместник Белградската област. За да се отърве от неприятното им съседство, Драгутин в съюз със своя брат Милутин нахлул в Браничевското княжество и го завзел. Дърман и Куделин не били в състояние да противостоят на съединените сили на своите неприятели и трябвало да напуснат земите си. Смилец се отнесъл съвсем безучастно към станалото: като че ли въпросът не е бил за една българска покрайнина, заради която неговите предшественици бяха водили ожесточени войни с маджарите. Задачата, ако не да я спаси от сърбите, които сега за пръв път засядали в нея, поне да им отмъсти за нападението, поел видинският княз Шишман. С малка войска, засилена и от татарски отреди, той бързо навлязъл в Сърбия, като по долината на Западна Морава и Ибър стигнал дори до околностите на Ипек. Лишен от достатъчно сили обаче, той трябвало да се задоволи само с това и скоро се върнал назад. Тогава сръбският крал, окопитен след изненадата, потеглил срещу Видин и го завзел. Зле притиснатият Шишман се спасил отвъд Дунава и сърбите завладели цялата Видинска област.
Но тяхното господство тук се оказало ефимерно. Ногай, към когото Шишман се обърнал за помощ срещу неприятелите, погледнал на извършеното от Милутина като на посегателство върху собствените му сюзеренски права над българските земи. Една многобройна армия, съставена освен от татари още от подчинените кумани, осети (алани) и руси, се запътила да накаже сърбите и Милутин. Уплашен от онова, което могло да го сполети, той побързал да търси прошка от суровия татарски хан. Сърбия се спасила от разгром, но била зачислена към подвластните на Ногая страни и кралят и се задължил да не безпокои своя български съсед. Според тогавашния обичай мирът между видинския деспот и Милутина трябвало да бъде заякчен и чрез роднински връзки: Шишман се оженил за дъщерята на един сръбски велможа, а неговият син Михаил получил за жена Ана, дъщеря на Милутина. За гаранция пък, че сръбският крал ще изпълнява васалните си задължения към Ногая, той трябвало да изпрати и своя син Стефан (по-сетнешния крал Стефан Дечански) заедно с неколцина сръбски велможи като заложници при двора на татарския хан. Княжеството на Шишмана било възстановено, но Браничевската област останала във владение на Драгутина. Две десетилетия по-късно (1316 г.), когато Драгутин умрял, тя, заедно със земите около Белград, влязла за пръв път в състава на Сръбското кралство и останала в него до завладяването му от турците. Турските нашествия, от които първоначално били засегнати само южните сръбски земи, предизвикали бягството на оцелялото им население към север. Бежанците се настанявали в Белградско и Браничевско, които по тоя начин все повече губели дотогавашния си български етнически лик, докато накрай били напълно посърбени. Причина за вековен кървав спор между българи и маджари, тия покрайнини най-сетне станали плячка на една трета сила, която никога по-рано и не помисляла за тях.
Смилец през време на всички тия събития продължавал да си остава спокойно настрана: и формално, и фактически той се бил отказал от правата си на върховен представител на българската държавност и навярно бил доволен, че никой в ония смътни времена не си спомнял за него. Тъй живял и угаснал тоя фигурант на търновския трон, когато царството външно и вътрешно се рушело. Преки мъжки наследници той нямал и след неговата смърт управлението било поето от вдовицата му. За трети път в продължение на един период от шестдесет години върховната власт в Търновското царство попадала в ръцете на една жена, чужда във всяко отношение на своя народ. Най-голямото и желание било да запази положението си на царица и заради това тя била готова да жертва дори отделното съществувание на българската държава. Опора за трона си тя мъчно могла да намери в средата на тогавашните български първенци. Единствените, на които могла да разчита, са били братята на Смилеца Радослав и Войсил, които при възцаряването му наследили неговите владетелски права над Средногорската област. На тях обаче сега не могло да се разчита, тъй като те навярно сами претендирали да заместят покойния цар. За да се удържи срещу им, тя им противопоставила брата на Тертерия, деспота Елтимир, когото след смъртта на Смилеца навярно сама повикала от изгнание. Елтимир се върнал в България, оженен бил за една от дъщерите ѝ и с това станал най-близкото лице на царицата. В засебно владение той получил Крънската област (долината на Тунджа).
Залог за неговата вярност към себе си тя виждала в старото съперничество между двата рода, на Тертерия и на Смилеца. Но това обстоятелство, изглежда че все още не било достатъчно да успокои страховете ѝ за бъдещето и поради това обърнала очи другаде. Сръбският крал Милутин вече прогонил своята трета жена, дъщеря на Тертерия, и царицата му предложила ръката си с обещанието да му донесе в зестра и Българското царство. Но попреминалият на възраст „свети крал“ предпочел да се ожени за осемгодишната внучка на Адроника II и с това плановете на честолюбивата византийка пропаднали.
А тя имало защо да се бои. По онова време отвъд Дунава ставали събития, чието отражение в Балканския полуостров още тогава се почувствало. Ногай се намирал във война с новия велик хан на Златната орда Токтай и поради това работите в България отстъпили за него на съвсем заден план. През есента на 1299 г. той сам паднал убит в едно сражение със своя противник. Неговият син Чака трябвало да бяга от преследването му. Тогава той си спомнил, че като зет на Георгия Тертерий има право на търновския престол и с дружината си потеглил за България. Със себе си той взел Теодора Светослава. През царуването на Смилеца Светослав намерил убежище в татарските земи, гдето се оженил за една богата жена, кръщелница на Ногаевата съпруга Ефросина, и разполагал с много средства. Благодарение на тях той сега успял да вземе на страната си търновските боляри, които предали столицата на Чака. Царицата избягала при своя зет, деспота Елтимир.
Тъй след много десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее последното и най-голямо унижение, каквото съдбата могла да му поднесе: да види на престола на Асеневци един татарин.
Но Светослав, комуто паднала главната вина за тоя неочакван факт, съвсем нямал намерението да остави своя зет за български владетел. Няколко месеца по-късно Чака бил арестуван и удушен в тъмницата от еврейски палачи (1300 г.). В Търново се възцарил Теодор Светослав.
