Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Драгота — бълг. болярин през 40-те — 50-те години на XIII в. Сложна и противоречива личност бил Д. — люшкал се между предателството и патриотизма, себичния егоизъм и себеотрицанието. За него споменава единствен виз. писател — хронист Георги Акрополит.
В нач. на септември 1246 г. никейският император Йоан III Дука Ватаци нахлул в България като се възползвал от смъртта на Калиман I Асен (1241 — 1246). Той не водел голяма войска, но се надявал, че с хитрост ще може да откъсне каквото може. По съвет на своите приближени се отправил към голямата и силна крепост Сяр. Началник на крепостта бил боляринът Д.
За изненада на никейците крепостта била полуразрушена, а градът западнал и запустял Гарнизонът на Д. заемал единствено Акропола. т.е. крепостта на т. нар, вътрешен град. Император Ватаци заповядал на т. нар. цулукони (безразборно събрана тълпа, въоръжена с подръчни средства) да нападнат града. Само за няколко часа те проникнали зад стените му, а Д. се отказал да даде решителен отпор — той не бил научен да защитава крепост дълго време. Укрил се в цитаделата и веднага изпратил хора да преговарят с императора за предаването на крепостта и града.
Д. капитулирал лесно — чисто и просто той се продал за „много златни статири“ и „блестящи дрехи“. Но едва ли само алчността го тласнала към предателство. Д., разбрал за смъртта на Калиман, знаел и че не може да разчита на помощ от Търново и затова решил да не става насила герой, а да измъкне най-много облаги за себе си. Поласкан от вниманието, което му оказал император Ватаци, той продължил да постоянства в продажността си. Обещал, че ще съдейства и за превземането на Мелник.
Преди още вестта за превземането на Сяр да се е разпространила, Д. заминал за Мелник, подхвърлен като някаква примамка „поради това, което чул, и поради нещата, с които бил облагодетелстван…“.
Д. бил познат в Мелник, затова не срещнал никакви препятствия при изпълнение на „мисията“ си. Още повече, че началникът на гарнизона Николай Манклавит бил прикован на легло от подагрена криза. Серският болярин убеждавал тайно видни мелнишки граждани да предадат крепостта, срещу което им обещавал запазване на съществуващото положение. Това не било особено трудно, тъй като в града имало множество гърци, които желаели час по-скоро да отхвърлят бълг. власт.
Били изпратени пратеници при императора, които изложили своите искания за предаване на града. Ватаци удовлетворил техните желания и издал специална грамота, с която потвърждавал правата им. След това градът бил предаден на милостта на никейския император. За отплата боляринът Д. бил поставен начело на мелнишкия гарнизон.
Така Д. прекарал цели девет години — до 1255 г. Тогава се случили събития, които представят „изменника“ в съвсем друга светлина.
През ноември 1254 г. починал император Йоан III Ватаци. Наследникът му Теодор II Ласкарис бил болнав и изнежен и в Търново сметнали, че е дошъл удобният момент да си върнат загубените през 1246 г. територии. Цар Михаил II Асен (1246 — 1256) започнал военни действия в Тракия и Родопската област. Същевременно в Мелник започнало въстание, ръководено от Д. Георги Акрополит предава съвсем превратно и тенденциозно мотивите, които тласнали Д. към тази стъпка: „… Началникът на мелнишката войска Драгата, бил замислил да въстане открито. Той по природа, като българин, хранел омраза против ромеите, но изпитвал още по-голяма омраза от вродената поради ненавистта си към императора — той се надявал да получи от него големи облаги и не смятал за достатъчно даденото му от император Йоан.“
Тези думи едва ли могат да се приемат за чиста монета. По-сетнешните събития и поведението на Д. показват, че изменникът болярин не действал от корист и от злоба. По-скоро той се опитвал да измие петното на позора, което му тежало.
Никейската империя в средата на 50-те години на XIII в.
Автор: Bigdaddy1204 Лиценз: CC BY-SA 3.0
Д. застанал начело на бълг. население в Мелник и сполучил да блокира гр. гарнизон в цитаделата, която се намирала на най-високото и мъчнодостъпно място. Падането ѝ било само въпрос на време, тъй като там нямало вода.
Известията за въстанието на Д. достигнали до Теодор Ласкарис, който побързал да се притече на помощ. Само за 12 дни стигнал до Сяр. Там се спрял, защото му предстояло да премине през теснините на Рупелското дефиле, а те вече били заети от войските на Д. Предвидливият бълг. военачалник се погрижил да укрепи допълнително позициите си — най-тясното място на клисурата било преградено с врата и окоп. Въпреки тези мерки положението му не било леко — от страна на цар Михаил не пристигнала никаква помощ.
Теодор Ласкарис заповядал настъпление и атакувал бълг. позиции. По същото време един отряд се изкачил по тесни пътеки по стръмнините и оттам нападнал в гръб защитниците. Настанала суматоха и българите побягнали.
Самият Д. бил изпотъпкан от конете при бягството и на третия ден починал от раните си. Така завършил живота си Д. — мелнишкият воевода.
Литература:
Златарски, В. История. Т. 3, 432; 452 — 453;
Дуйчев, Ив. Мелник през средновековието. — В: Българско средновековие. С., 1972, 374 — 412.
