Родна история

 

За средновековния човек, а и за нашия съвременник историографията като литературен жанр (а по-сетне и като самостойна наука), която предлага, в специфична форма, сведения за изминатия от човечеството път, е била и е разположена в две плоскости. В първата се намира историята - знание, четиво, което трябва да направи любознателния читател съпричастен към миналото на света; във втората е историята - творчество, наука, оня чудесен словесен механизъм, изработен и използван от човека, за да записва на пергамент или хартия изживените вече дела, да ги съхрани и предложи един ден за бъдните поколения в специфичната за жанра обвивка. Тези две плоскости или по-точно тези две функции се определят от самата природа на историческата наука; винаги са били здраво обвързани, стимулирали са се взаимно; съществуването на едната е оправдало съществуването на другата и обратно. Или казано с други думи, естественият у всеки народ стремеж да съхрани миналото си, като грижливо го опише и опази, е водел логично до интерес на потомците към онова, което са сторили техните деди; и обратното, естественото влечение към запознаването с тайните на отминалите години и столетия, защото човекът никога не е могъл да живее само с днешния си ден, е изисквал, бих казал, налагал труда на историописеца.

Тази диалектическа връзка добре обяснява постоянното присъствие на историческата наука в човешкото ежедневие и нейното непрекъснато развитие. Разбира се, жаждата за знание през средните векове - разнообразието на историческите жанрове свидетелства за истински вкус към науката за миналото, култивиран в продължение на столетия - е била поддържана от постоянния идеологически фактор - църквата и нейните многобройни и добре устроени институции. Не бива да се пренебрегва и едно съвсем субективно явление: притежаването на исторически познания е било „добър барометър за нивото на културата на средновековния човек“ (М. Блок).

Представената съвсем накратко, общочовешка картина на механизма на историческото повествование и на интереса към него е валидна в пълна мяра и за средновековния българин; станала е негов неразделен спътник от времето, когато той за първи път е обърнал своя взор към миналото и си е задал за първи път въпроса: откъде идвам, кои са били моите предходници, каква е била тяхната съдба? Нека се опитаме да надникнем в паметниците, които възкресяват това минало.

* * *

Обръщайки се към една колкото неясна, толкова и важна страница от българската история, бихме могли с основание да си поставим Монтеновия въпрос („Какво зная аз?“), но без Монтеновия скептицизъм: какво зная аз за началото на българската историопис, за първите български историописци, за интереса на средновековния българин към историята и историческото повествование? За да отговорим на това нелеко питане, трябва да обърнем нашия поглед към онова, което грижовната ръка на средновековния копист е съхранила от несгодите на времето и превратностите на съдбата. А какво е съхранила, би попитал веднага всеки един от нас? Незавидната участ на българските книжовни паметници от средновековието е добре позната: погубвани, унищожавани, разпилявани, изгаряни в пожарите, съпътстващи завоеванията и покрити с праха на забвението². Историографските творби - най-малко те (!) - не са се изплъзнали от тази жестока съдба.

Като знаем всичко това, лесно бихме могли да си представим положението, в което са се намирали първостроителите на романтичния период от развитието на българската историография - онези неуморими книжовници, които в нерадостната епоха на турското господство се опитаха да възстановят заличената народна памет. Никой от тях, посягайки към гъшето перо, за да пресъздаде миналото на българите и на България, не е могъл да почерпи така необходимите му сведения от българските летописни съчинения. Изправили се пред тази „стена на мълчанието“, която е била първото и най-трудно препятствие по техния нелек път, те не пропуснали да подирят обяснение за нейното издигане.

Пристъпвайки към съставянето на една „История на България“ от най-ранни времена до 1453 г., францисканският монах Блазиус Клайнер не се поколебал да отбележи още на първата страница от книгата си (1761): „Стори ми се, че навлизам в осеян с тръни и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде наум да изложа накратко поредицата от достойните за споменаване дела на царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше прекалено трудна, тъй като царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.“³

Само година по-сетне (1762), хилендарският монах Паисий дал друго обяснение на мъчнотията, на която се натъкнал, събирайки вести за миналото на своя народ (нека не забравяме, че той работил в Света гора, тази съкровищница на средновековната книжнина!): „Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствали на земята и са писали царски истории и архиерейски кондики, знание за всичко и за много български светци жития и служби. Но в онова време не е имало славянски печатници, а хората от небрежност не преписвали. На малко места се намирали такива книги. А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе.“⁴

Неслучайно цитирам тези два пасажа от тези две коренно различни исторически творби. От една страна, това са първите двама изследвачи, които са се опитали да дадат обяснение на загадъчната липса на български историографски творби от средновековието; от друга страна, това са двата възможни отговора на основния въпрос, който ни интересува: съществувала ли е българска историопис през средните векове? Задачата на съвременния учен не е лесна, когато трябва да се прецени: кое от тези две обяснения е по-точно! Наистина ли българите са предпочитали да творят история („да вършат славни и достойни за споменаване дела“!), отколкото да пишат исторически трудове (оставям настрана очевидно неправилното твърдение, че нашите предходници били „слабо загрижени за писмеността“), както твърди монахът от ордена на св. Франциск? В историческото дирене категоричните отговори невинаги са възможни, но в случая бихме могли да кажем, че Блазиус Клайнер не е прав. И то не поради фактологическо незнание, а заради философска безпомощност. Едва ли трябва да се доказва, че между извършването на велики и достойни дела и тяхното записване на книга съществува много тясна и постоянна диалектическа връзка. Достатъчен би бил само един поглед към световната историография. Народ, който е способен да извършва подвизи, чувства необходимост да ги запише, а не да остави тази грижа на чуждите писатели. Ако Блазиус Клайнер се нуждае от оневиняване, то оправданието му ще трябва да се търси във факта, че той, макар и да е живял и написал труда си в българската францисканска провинция с център Алвинцк (днес Винцул де Жос в Румъния), все пак е бил твърде далеч от културното средище, съхраняващо български книжовни паметници през средновековието. Въпреки че е подходил много съвестно към своята събирателска дейност, която предхожда написването на всеки исторически труд, той се е добрал само до чужди свидетелства за българското минало. А неговият метод - все още метод на средновековен историк - не му е позволил да разкрие основните процеси в българското средновековно общество, които са обуславяли появата и развитието на българската историография.

Правилно ли е обяснението, което ни предлага Паисий Хилендарски? Той не само предполага, но е уверен, че българските летописни творби са съществували и че те са погинали в пожарите на разрушенията, съпътстващи турското завоевание! Паисий е живял и творил, както вече казах, в най-големия център на православното монашество; но в същото време Света гора е и едно от най-значимите средища на славянската книжовна култура. Неговата малка по обем, но значима по идеи книга, е написана, за разлика от творбата на Блазиус Клайнер, въз основа на голям брой български книжовни паметници. Паисий е имал достатъчно познания за средновековната българска литература, за да си позволи да каже, че българите са били „слабо загрижени за писмеността“. Очевидно той е трябвало да потърси другаде обяснението за отсъствието на български исторически съчинения и го е намерил в разрухата, съпровождаща установяването на турското господство. Но и той не пропуска да отбележи с горчивина, че такива ръкописни книги били малко, тъй като хората от небрежност не ги преписвали!

Не можем да не признаем, че обяснението на хилендарския монах е логично и до голяма степен правдиво. Това е обяснението, което съвременната българска наука най-често дава за нерадостната съдба на старобългарските книжовни творби. Въпросът е доколко това обяснение е правилно, т. е. дали липсата на ръкописни книги, което се дължи на унищожение и разпиляване - факт, неподлежащ на съмнение, - ни позволява да твърдим основателно, че са съществували български летописни съчинения (а и творби от други литературни жанрове, които днес не познаваме). Трябва да приемем, дори и да се колебаем, че подобен начин за доказателство крие рискове. Не прекаляваме ли понякога с това обяснение и не ни ли служи то за оправдание? За да отстраним съмнението или да го потвърдим, трябва да се обърнем към самите паметници, които са били непознати и недостъпни както за Блазиус Клайнер, така и за Паисий.

Нека се върнем в самата зора на тринадесетото столетие и се запознаем с първия от тези паметници. В едно от писмата си до папа Инокентий III цар Калоян пише: „На първо място ние като син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване.“⁵ Този пасаж от Калояновото послание до римския първосвещеник е възбуждал разноречиви мнения, но едва ли ще бъде оправдано да му се отрече всякаква достоверност. Съвсем не е лишено от основание твърдението, че писаното от българския владетел възхожда към книжовно-летописна традиция, а не към народния епос.

Столетие и половина по-сетне в старобългарския превод на стихотворната летописна творба на Константин Манасий са вмъкнати деветнадесет добавки със сведения от българската история - от първите нападения на прабългарите в земите на юг от река Дунав по времето на император Анастасий I (491-518) до началото на византийското господство в България (добавка към царуването на Василий II). Онова, което ни интересува тук, е: какъв е първоизворът на тези добавки? Навремето М. Вайнгарт и след него Й. Иванов приеха, че авторът на тези добавки се е ползвал от хрониката на Йоан Зонара. Мнението на двамата известни слависти заслужава внимание, но веднага трябва да кажа, че то е твърде категорично и, струва ми се, прибързано. Внимателният прочит на добавките показва недвусмислено две неща: първо, те биха могли да бъдат „заети“ не само от Йоан Зонара, но и от други византийски хронисти; фактът, че съществува старобългарски превод на Йоан Зонара, сам по себе си не е доказателство; напротив, ако българският автор и преписвач си е служил с този текст, добавките биха били много по-обстойни и по-точни. Второ, добавките се различават, в много случаи, от познатите ни възможни извори. Тези съображения ми дават право да приема, че въпросните добавки възхождат към българска летописна традиция, и то книжовна, а не към произведение на устното народно творчество.

При това положение старобългарският превод на Манасиевата творба подкрепя поменатото вече сведение от цар Калояновото писмо до главата на римо-католическата църква и подхранва нашата надежда за съществуването на писмена българска историко-летописна традиция. В същото време добавките към тази поетична творба, която няма особена историческа стойност, и самият превод предизвикват известно смущение. Какво имам предвид? Владетел като цар Иван Александър (потомък на Асеневци!)⁶, който имал амбицията да бъде пълновластен меценат на българската култура и който е прославен като такъв в многобройните предислови, послеслови и приписки към книжовната продукция на XIV век, се разпорежда да бъде преведено на български едно произведение, което притежава по-големи качества като литературно съчинение, отколкото като исторически труд; и то исторически труд, чието съдържание, без да е достатъчно подробно, е доведено до времето на византийския василевс Никифор III Вотаниат (1078-1081), т. е. до епоха, отдалечена двеста и петдесет години от царстването на Иван Александър Асен! От друга страна, за да бъдат удовлетворени някои интереси на българския владетел към миналото на неговата държава (или по инициатива на самия преводач или преписвач?), са направени деветнадесет добавки, за които вече стана дума и които Й. Иванов нарече, независимо от всичките си съмнения, „българска летопис“.

И така, възниква въпросът: не бихме ли очаквали, най-малко не е ли било по-оправдано, амбициозният български цар, осъществил себе си по-пълно в покровителстването на културата, отколкото в политическия живот, да възложи някому съставянето на българското летописно съчинение, а не да търси път към миналото с помощта на една византийска творба, и то без особени достойнства на исторически труд? Струва ми се, че не бива да се колебаем: наистина бихме очаквали интерес към написването на оригинална българска творба и поръчка на такава, но това очевидно не е станало. Спорът между учените дали преводът на Манасиевата летопис е извършен по времето на Иван Александър или той датира от по-ранна епоха, но е преписан отново при този български цар, когато са направени и добавките, не променя сериозно нещата, тъй като основното положение си остава непокътнато: защо вместо нов препис с не дотам сръчни добавки, дори с миниатюри, не е поръчана и съставена истинска българска летописна творба, която би задоволила както естетическите вкусове на цар Иван Александър, така и неговия интерес към историята?

Нека сега се обърнем към книжовната дейност на патриарх Евтимий, която също ни насочва към изворите за историческата памет на българина. В пет от агиографските произведения на търновския първосвещеник откриваме историко-летописни сведения. Това са „Житие на Иларион Мъгленски“, „Житие на св. Петка (Параскева)“, „Житие на св. Филотея“, „Похвално слово за Михаил Воин от Потука“ и „Похвално слово за Йоан Поливотски“. Историческата информация, която намираме там, засяга отделни моменти от царуванията на Калоян (1197-1207) и Иван II Асен (1218-1241). В три случая тя е твърде бедна и, което е по-важно, не ни отправя към първоизвор, който би могъл да бъде домашна летописна традиция (житието на Иларион Мъгленски безспорно има за първооснова краткото житие на този светец, познато по ръкопис от XIII в.). Останалите два случая заслужават по-голямо внимание. В гл. 6 от „Житие на св. Петка (Параскева)“ патриарх Евтимий в много синтезиран вид е изложил външнополитическите резултати от прочутата битка при Клокотница (1230 г.) - една картина, която се намира в пълно съответствие с писаното от византийския историк Георги Акрополит и в текста на известния надпис в Търновската черква „Св. Четиридесет мъченици“.

Едва ли трябва да приемем, че съставяйки житието на популярната търновска светица, българският патриарх е имал непрекъснато пред очите си надписа, прославящ победата на цар Иван II Асен над Теодор Комнин (разбира се, далеч съм от мисълта да твърдя, че Евтимий не е бил запознат с неговото съдържание!); от друга страна, не допускам, че той е чел Георги Акрополит - основния извор за тези събития. При тези колебания лесно бихме се съблазнили от мисълта, че Евтимий е разполагал с други летописни известия от български произход - известия, които ние не познаваме и които не са достигнали до нашето съвремие (едва ли образован човек като Евтимий, свикнал да работи с книги, би се задоволил със сведения, почерпени от народния епос).

Безспорно най-голям и най-оправдан интерес предизвиква „Похвално слово за Йоан Поливотски“. Десетата глава на този класически образец за „енкомион“ или „лаудацио“ е историческият фон, на който става пренасянето на мощите на светеца: победите на цар Калоян над „гърците“, господството на „фръзите“ (французите) в Цариград, разгрома на латинците при Одрин (1205 г.) и съдбата на пленения император Бодуен Фландърски. Тази „кратка хроника“ на Калояновото царуване няма съответствие, в този си вид (обем, ред на събитията, тяхното обяснение), в нито един познат нам извор. При това положение изводът би могъл да бъде само един: патриарх Евтимий е имал на разположение книжовна историческа традиция, от която е взел необходимата му информация - традиция, останала неизвестна за нас.

Усилията да се докаже съществуването на оригинални български исторически творби, обхващащи цялото българско средновековие, частични периоди или царуването на някой владетел, не могат да ни доведат до окончателен и убедителен резултат. Очевидно трябва да се задоволим с онова, което е достигнало до нас, с онези отломъци, пощадени от потока на времето, а те са: отделни, откъслечни произведения, различни по форма, съдържание и идейна насоченост, език, качество и достоверност на съдържащите се в тях исторически сведения. Колкото и малко да са те, колкото и разнородни да са те, все пак нашата представа за средновековната българска историческа книжнина се гради от тях.

* * *

По своята идеологическа основа, жанрова характеристика и съдържание българската средновековна историопис би могла да бъде разделена, макар и с много уговорки, на два основни периода. Границата между тях, за разлика от много други случаи, е безспорна. Тя е 864 г. - годината на кръщението на българския народ. Първият период от развитието на българската историография прекъсва рязко и по неестествен път. Той е значително по-кратък от следващия, но затова пък има собствен облик и неговото развитие се определя от закономерности, които са плод на прабългарското общество и се коренят в далечната общотюркска традиция.

Вторият период представлява брутално скъсване на връзките с миналото и бързо възприемане на постиженията на една световна цивилизация - византийската, и още по-бързо присъединяване към една голяма политико-религиозна и културна общност - византийската. Този феномен определя по-нататъшния исторически път на България и оказва решително въздействие върху развитието на българската историопис.

Първото ни впечатление при запознаването с този продължителен период - той само условно би могъл да бъде квалифициран като един цялостен етап в развитието на нашата историография - е ясно забележимата липса на единство. Колкото обособен и хомогенен е предшестващият период, толкова разединен и нехомогенен е следващият. Вгледаме ли се по-внимателно, няма да бъде трудно да разграничим четири самостойни етапа, през които е преминало целокупното развитие на българското общество, а именно: а) 864-1018 - години, които се характеризират с най-бляскавите политически завоевания, с полагане темела на една нова цивилизация, дотогава чужда на българския народ; години, споменът за които подхранва самочувствието на българина през следващите две столетия, вярата му в жизнеността на българската държавност; б) 1018-1186 - години, през които не съществува българска държава и българските земи са част от византийската империя, но споменът за миналото величие не е избледнял и вярата, че българската държава би могла да се възроди от пепелта, също като митичния феникс, не е загубена. Историографията е най-яркото и дори бих казал единствено свидетелство за това състояние на българския дух; в) 1186-1396 - Второ българско царство; отново държавата е онази институция, която стимулира и ръководи книжовния живот; г) 1396-1762 (?) - години или по-скоро столетия, които се определят от окончателното погубване на България от османските турци и появата на Паисиевата „История славянобългарска“.

Различията в историческото развитие на българския народ и на българската култура през тези четири етапа или периода са очебийни. Те са неравностойни както по своята продължителност, така и по своята същност - съществувала ли е, или не българска държава. В продължение на почти шест столетия българската книжовна култура и заедно с нея българската историопис, се развива или дори би могло да се каже крее в условията на чуждоземно господство, в отсъствието на българска държавна власт, която да стимулира и покровителства една официална историография. И ако през единия от тези периоди (1018-1186) българската историопис е била принудена да съществува в условия, близки до тези от времето на независима България (християнско мирозрение, философия на провиденциализма, специфични исторически жанрове - всичко заимствано от Византия след 864 г.), то през другия подобен период (1396-1762) историческото познание е трябвало да дири своя път в обстановка враждебна, напълно противоположна на условията, съществували през Второто българско царство.

Ако погледнем на българската историопис (864-1762) от езикова гледна точка, ще установим, че цялата историческа продукция (незначително отклонение: период (от създаването на славянската азбука и формирането на българския книжовен език до появата на печатните книги) могат да бъдат разграничени три етапа: старобългарски (IX-XI), среднобългарски (XII-XIV) и новобългарски (от XV в. нататък). Следователно и езиковата характеристика не би могла да играе решителна роля при обособяването на такъв голям период в развитието на българската историография.

Остава ни последната възможност, а именно: да подходим към историографските произведения като към книжовни паметници, които са неразделна част от старата ни литература. И тъй като литературно-историческата наука е склонна да разглежда периода, който ни интересува, като цялостен и завършен период в историята на старобългарската книжовиост, то ние също бихме могли да погледнем на тези столетия - най-общо, разбира се - като на една цялостна епоха от развитието на българската историопис.

И все пак възниква въпросът: кой е този елемент (или елементи), който свързва в едно цяло тези така разнородни периоди от историята на българската историческа книжнина? Отговорът е: християнският светоглед, провиденциализмът, т. е., идейната основа и литературната форма, обвиваща исторически знания. Тези особености на българската християнска историография, които фактически създават нейния облик, са константни, почти не се изменят, запазват своя първоначален вид до края на осемнадесетото столетие. Дори „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, която обикновено се сочи като предвестник на нова епоха в историческото развитие на българското общество, се различава от средновековните историко-летописни творби със своето предназначение, с многократно изразеното родолюбие на своя автор, със стремежа да се убеди българинът, че и той е имал величаво и бляскаво минало. С всички останали свои особености тя принадлежи на миналото.

И така, веднъж получили представа за основните етапи в развитието на българската историопис, би било редно да представим по-обстойно самото развитие⁷. Възможно ли е това? Оскъдният репертоар от български исторически съчинения не ни позволява да изградим цялостна и, бих казал, богато наситена с форми и светоусещания картина. Всеки подобен опит би ни изправил пред опасността да изброим творби с исторически характер, без да съумеем да навлезем по-задълбочено в някои основни въпроси - жанрова и типологична характеристика, идеен и политически анализ. И все пак това е необходимо.

1. Първи период (681-864 г.). Характеристиката или обликът на този неособено продължителен период някак си се налага от само себе си. Следвайки общоисторическия ход на развитието на българското общество, той обикновено се назовава езически или прабългарски. Трябва да се отбележи, че и двете наименования имат свои основания. Без съмнение философската основа на историческите паметници от този период са езическите религиозни представи. Те служат не само при идейното обосноваване на определена творба, но понякога играят ролята на народностен белег, водят до разграничаване от византийците, носители на Христовата вяра: „На християните българите сториха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда“ (надпис на кан Персиан от Филипи).

Характеристиката на този период като прабългарски е не по-малко оправдана. В действителност събитията, описани в повечето случаи, са от общодържавен характер, но тъй като прабългарското общество дава облика на този период от българското минало, тъй като прабългари са героите на тези събития, творци на тези паметници, а и по всичко изглежда носители на историческите знания, то историографската продукция би могла да бъде характеризирана като прабългарска.

Най-сетне би трябвало да се отбележи и една трета възможност - понякога този период бива назован предкнижовен. Подобна характеристика на периода, който ни интересува, колкото е оправдана, толкова и не е, тъй като ние нямаме възможност да възстановим цялостната картина на българската историопис от тези години и да твърдим категорично, че отсъства книжовната продукция.

Какъв е репертоарът от исторически творби, възникнали през езическия или прабългарския период от развитието на българската историопис? От тази най-отдалечена от нашето съвремие епоха са запазени сравнително ограничен брой историографски творби - преди всичко епиграфски паметници или т. нар. прабългарски надписи⁸. Единствено изключение може би прави „Именникът на българските канове“ - най-значимото историческо съчинение от този период. Безспорно тази особеност налага своя отпечатък върху първия период от развоя на българската средновековна историческа мисъл и ни задължава да се спрем малко по-подробно на него.

„Прабългарските надписи са съвършено самобитно явление, което стои уединено всред средновековната култура на съседни и по-далечни народи. Този факт не може да се отрече, нито да се омаловажи.“ Така ги характеризира техният най-добър познавач и заслужил изследвач В. Бешевлиев. И наистина, тези надписи, чиято оригиналност в никакъв случай не би могла да бъде оспорена, нямат пряка връзка с гръцката и латинската епиграфика, а възхождат към общотюркска епиграфска и летописна традиция и намират своето съответствие в старотюркските рунически надписи, открити в долините на реките Орхон и Енисей - Монголия (нач. на VIII в.)⁹.

Прабългарските летописни надписи са съставени на гръцки език - един факт, който не бива да ни смущава и да предизвиква у нас противоречиви чувства. Напълно нормално е в тази най-ранна епоха от нашата история, когато е липсвала собствена писменост (старотюркските рунни писмена едва ли са били подходящи), да се използва вече утвърдена писменост и език, в случая гръцката писменост и гръцкият език. В световната история подобни примери има много (великолепен отпор на възможни нападки от тази гледна точка е дал още Черноризец Храбър в края на деветото столетие). Тъкмо това ни дава основание не само да не откъсваме прабългарските надписи от старата българска литература, но и да гледаме на тях като на първи етап от нейното многовековно развитие. Гръцкият език на прабългарските надписи „представлява съвременната на тях жива говорима народна реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки. В него не могат да се открият следи нито от преводи, нито от варваризиран гръцки език“ (В. Бешелиев).

Както отбелязах вече, най-значителният историографски труд от този период е т. нар. „Именник на българските канове“, който не по-малко сполучливо би могъл да бъде назован и кратка прабългарска хроника. Независимо от факта, че този изключително важен труд е достигнал до нас в преписи от XVI век, неговото съставяне (първи етап) съвсем основателно може да бъде отнесено към края на VII - началото на VIII век. При това положение „Именникът“ е и първата българска историографска творба. С характерната за този паметник философска основа, идейна насоченост и съдържание, той в никакъв случай не би могъл да бъде съставен в Симеоновата епоха, както са склонни да приемат някои учени. В същото време той в никакъв случай не би могъл да бъде изместен от първенстващото място, което ние му отдаваме, от летописния труд на Константин Преславски „Историкии“, тъй като последният е почти буквален превод от гръцки език.

„Именникът“ е основният ни източник от български произход за събитията от българското минало през VI-VIII в.; той е и основният извор, от който черпим сведения за едно от най-големите достижения на прабългарската култура - летоброенето. Но особен интерес за нас представляват идеите и тенденциите, от които се е ръководил съставителят (не физическият изпълнител, а човекът, който е дал материален израз на зараждащото се историческо мислене у прабългарите), на този най-важен български историографски паметник. На преден план изпъква и доминира основната мисъл, която оправдава и в същото време обяснява появата на тази историописна творба - идеята за непрекъснатия исторически процес, за приемствеността, за старинността на държавните традиции и отколешната слава на прабългарите. Българската държава от времето на кан Аспарух е представена като плът от плътта на могъщия хунски племенен съюз и Кубратова България, като тяхна приемница и продължителка, в чиято основа е заложена мощта на прадедите. Кан Аспарух е искал да изтъкне, че Византия е сключила мир и има за съсед не някакво току-що появило се „варварско“ племе, а държава, чието съзиждане възхожда към могъщия Атила, нееднократно поставял империята на колене. Тъкмо тази насоченост на творбата - философска и историческа - ни дава основание да я характеризираме като най-ранната българска творба с историческо съдържание и същевременно като една от първите, ако не и първата, изяви на старата българска книжовност. Идеите, които правят от „Именника“ това, което е, дават и облика на прабългарския период от историята на българската историопис.

2. Втори период (864-1762). Както вече видяхме, това е един твърде продължителен и твърде разнолик период от развитието на българската историография. Ето защо е много трудно да му се направи такава синтезирана характеристика, която би ни позволила да изведем едно точно и отговарящо на същината на явленията и процесите наименование. И все пак, ако трябва да избираме, може би най-оправдано ще бъде наименованието християнски период, но в никакъв случай славянски като опозиция на предшестващия прабългарски период.

Християнизирането на прабългари и славяни е двустранен процес. От една страна, рязката и брутална промяна в духовната сфера довела до срив в българското общество, до унищожаване на изграждания в продължение на столетия манталитет, до изненадващ психологически обрат. Умът и душата на българина-прозелит били овладени от неспокойствие и обърканост, смут и неяснота, страх и безпомощност. Той бил откъснат от вярата на предците си и хвърлен в обятията на един непознат нему бог, който вместо да покаже така хваленото християнско милосърдие („обичай ближния си!“), не закъснял да покаже жаждата си за кръв.

Не бива обаче да оставяме в забвение и другата страна на това явление или по-скоро процес. Налагането на християнството за единна и държавна религия - най-важната политическа изява на княз Борис - присъединило българите към общността на християнските народи и ги направило съпричастни към една от най-великите човешки цивилизации. Едновременно със запознаването си с редица феномени на византийската култура, наскоро християнизираното българско общество се приобщило и към византийската историографска традиция.

За да придобием по-добра представа за българската историопис, ние би трябвало да опознаем, макар и твърде бегло, нейния първообраз. Кои са най-характерните особености на византийската историколетописна традиция? Ако най-типичният жанр - историята на определен период - има своите дълбоки корени в гръцката класическа древност (Тукидид винаги е бил образец на византийските историографи) и в римското минало, то хрониката е онзи тип историческа творба, която отразява най-добре особеностите на християнската историография. Преплитане на историята на църквата с историята на държавата, т. е. вливане на Библията в светската история, изграждането на един универсализъм (той е продукт и на византийската политическа идеология), пълно господство на провиденциализма като философска основа. Ето това са онези черти, които правят от хрониките най-популярния тип исторически съчинения, господствали във Византия (до 1453 г.) и останали предпочитано четиво за гърците чак до войната за освобождение и независимост (1821 г.)¹⁰.

Нека сега се опитаме да надникнем отблизо в българската християнска историопис. Първата ни констатация е: липса на истинска историографска творба - история или хроника (разбира се, тази констатация, която не може да бъде оспорена, се основава на достигналите до нас историографски творби). Типологичното разнообразие, на което ще се спрем по-сетне, сякаш говори за противното. Но внимателното запознаване с немногобройните български историографски паметници показва недвусмислено, че първото ни впечатление е правдиво. От онова, което е съхранено, добиваме убеждението, че в България е бил внесен и постепенно доизграден вкус, и то подчертан, към хронографията. Подобно предпочитание не бива да ни изненадва.

Вече видяхме, че българското прозелитично общество е било готово да се обърне и е било заставено да се обърне (не бива да забравяме ролята на църквата) с лице към този най-популярен тип историческа творба.

Изненада ли е обаче, че не разполагаме с летописно съчинение, което да обхваща продължителен, строго определен период от българското минало? Първите стъпки в тази област - това е оправдано и обяснимо - са така наречените кратки хроники или по-скоро хронологически списъци на владетели (от Адам до съвремието на съставителя), които са буквални заемки или дори преводи от гръцки (в тях не са вплетени дори данните от „Именника“!). Първата стъпка е била последвана от втора, но процесът е бил еволюционен, и то твърде бавен. Нашите очаквания да проследим един столетен исторически път, чийто връх е универсална световна хроника или поне хроника на българската държава, остават неоправдани. Развитието на българската историография върви по една линия - творби, отразяващи отделни събития, често без връзка помежду си, чиято най-добра изява е т. нар. „Безименна българска хроника“ (XV в.) (в нея разказът начева от 1296 г. и завършва с 1417 г., без да бъде цялостен и здраво обвързан). Но и тя не излиза извън рамките на кратките хроники. Впрочем отсъствието на приемственост между отделните съчинения с историографски характер и съответно на приемственост между различните исторически периоди или събития, отразени в тях, е основната отлика от византийската историография, за която приемствеността по думите на С. Менго е един от най-важните белези.

Защо не е била създадена българска универсална хроника (оставям настрана възможността да е съществувало подобно съчинение и то да е погинало през вековете)? Трудно ли е било да се „вплете“ българското минало в световната история? За Византия подобни творчески изяви са били напълно естествени - нали империята се е смятала за приемница, и то единствена, на предшестващия световен исторически процес (така както е представен в хрониките). За България това наистина не е било никак лесно, тъй като са били необходими определени условия, които да дадат живот на подобна рожба. Тези условия биха били създадени, в своя идеален вид, ако беше сполучила политиката на цар Симеон и преди всичко, ако беше материализирана неговата политическа идеология (pax Symeonica), която е обуславяла съзиждането на нова християнска общност, с ръководна роля на българската държава¹¹. Но законите на Клио не позволили да бъде осъществен замисълът на този най-прозорлив български владетел от средновековието. Може би тук - липсата на българската хроника - би трябвало да се търси интересът към византийските хроники и наличието на преводи на някои от тях? Или би трябвало да тръгнем по обратния път - византийските преводни хроники са възпирали стремежа на българина да създаде пълноценна хронографска традиция?

И все пак средновековната българска историческа книжнина се е обогатила с някои летописни творби, чиито автори са имали амбицията да представят българската история от нейното начало (?) до тяхното съвремие. Тези творби са рожба на определени условия - политически и социални, изградени са на основата на определена идеология и са израз на специфичен исторически вкус - нещо, което ги прави различни от цялата хронографска продукция и създава от тях строго определен тип историографски творби - апокрифни летописи. Но за тях ще имаме възможност да говорим по-нататък.

Изложението ни върху историята на българската историческа книжнина от този продължителен период не би било пълно, ако не споменем една специфична изява на българското общество и в частност на българската историопис - католическата историография. Тук едва ли е мястото да се спирам подробно на това интересно явление от българското минало - разпространението на католишката религия¹², - но все пак някои думи са необходими. Проникването на католицизма в българските земи възхожда към XIII-XIV-то столетие и обикновено се свързва с присъствието на дубровнишките търговци и саксонските колонисти-рудари. Но едва седемнадесетият век е истинският разцвет на българския католицизъм и негова заслуга е опитът на българския народ да излезе от политическата изолация, в която се е намирал, да потърси своето място в международния живот и да се опита да отхвърли турското господство. Културната дейност на българите-католици - неотделима от политическите им изяви - е била свързана на първо време с Босненската католишка църква, а по-сетне ръководена от Custodia Bulgaria с нейните три епархии - Софийска, Марцианополска и Никополска. За сравнително кратко време се е формирала българската католишка интелигенция, получила своето образование преди всичко в Италия - Рим, Флоренция, Болоня, Неапол, Перуджа, Лорето. Тъкмо тези среди от българския народ са излъчили неколцина видни политически и културни дейци, оставили трайни дири в българската история от XVII-XVIII в. - Петър Парчевич, Петър Богдан, Филип Станиславов и др.

Българските католишки писатели са си служили както с латиница, така и с кирилица и са писали на три езика - латински, италиански и славянски или т. нар. „илирийски“ език (сърбохърватска основа с много българизми, особено в морфологията и лексиката). Те са печатали своите книги - за разлика от ръкописната традиция, която все още властвала в българските земи - в Италия и Австрия. Сред католишките писатели изпъкват някои, които са имали трайни интереси към историографията, интереси, довели до съставянето на някои любопитни творби¹³. Това са споменатият вече Петър Богдан Бакшич, Кр. Пейкич, Фр. Пеячевич. Техните съчинения, макар и да са рожба на друга историческа среда, написани от други идеологически позиции, и да са изява на друга необходимост, различна от тази на целокупния български народ, са неделима част от българската историопис¹⁴.

* * *

Един от най-важните въпроси, който твърде често се изплъзва от вниманието на изследвачите, но който ние сме длъжни да си зададем, е: какъв е обемът на понятието средновековна българска историопис? Твърде често, за да не кажа постоянно, в понятието „историография“ („Geschichtsschreibung“), или по- описателно „паметници на историко-летописното творчество“ се включват всички онези произведения на старата българска книжнина, от които може да се извлече някаква историческа информация или в които има „елементи на летописание“. По този начин в историографския жанр попадат творби, които иначе са твърде далеч от него, а именно: по-голямата част от агиографската продукция (житията на Константин Философ - Кирил, Методий, Наум, житийният цикъл за Иван Рилски, агиографското творчество на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак), отчасти химнографията, съчиненията на Черноризец Храбър и презвитер Козма, помениците на българските царе и т. н.¹⁵.

Неправилността на подобен подход, когато трябва да се определи обемът на българската историография, е очевидна. (Не бива в никакъв случай да се смесват понятията историческо съчинение и исторически извор!) Обяснението на тази грешка, или по-точно на това разширяване на термина исторически труд, а оттук и увеличаване на целия репертоар на българската средновековна историография, би могло да се потърси най-малко в две обстоятелства: 1. Както вече видяхме, нашата историопис от средновековието е сравнително бедна както откъм количествено съдържание, така и откъм качествено разнообразие. Тази картина, съвсем естествено, подтиква нейния изследвач към търсения, които биха довели да увеличаване както на количествения, така и на качествения репертоар; 2. Второто обстоятелство е ярко изразеното преплитане на жанровете - особеност, типична за средновековната книжнина. Един макар и бегъл поглед върху историографската продукция на средновековното българско общество ще ни покаже недвусмислено, че твърде често липсва истинска „чистота“ на жанра и ще ни сблъска със смесването история-агиография, история-апокрифи, история-публицистика и т. н.

Както вече подчертах, няма нищо изненадващо, че творби, които по своята жанрова характеристика се отнасят към други книжовни форми, съдържат в една или друга степен исторически сведения. Това е особеност не само на старата българска литература, но тя е една от отличителните черти и на византийската литература, чиято роля при създаването, формирането и по-нататъшното развитие на старобългарската книжовност е неоспорима. Да вземем само един пример, а именно: старобългарските жития. Почти всеки от тези паметници съдържа определен обем историческа информация. Но тази информация винаги играе второстепенна роля в повествованието; тя е само един елемент, който ясно се откроява в цялостното съдържание на творбата; този елемент винаги е свързан със съдбата на главния герой - светеца, или с пренасянето на неговите мощи - моменти, които неизбежно имат нужда от исторически фон. Но всичко това в никакъв случай не е специфичен белег на българската агиографска школа, а белег, зает от византийската житийна литература, която служи за модел на българската¹⁶. Великолепно потвърждение на тази констатация е житийният цикъл на св. Петка Търновска. Познатото житие на Епиватската светица, съставено от патриарх Евтимий, съдържа интересни данни за историята на България по времето на цар Иван II Асен (1218-1241). Тези исторически вести, които са ни познати и от други извори, не само че са повторени в гръцкото житие на св. Петка, съставено от Матей Мирейски в началото на седемнадесетото столетие, но са значително обогатени с вмъкването на събития от по-късно време¹⁷.

Няма съмнение, че когато изучаваме или поднасяме на широката читателска публика българската средновековна историопис, ние трябва да имаме пълна и правилна представа за обема на това понятие, да определим точно границите на жанра и да пазим неговата чистота. А това означава, че трябва да разглеждаме само онези творби, чиято основна цел е да запази за поколенията или да се запознае читателят с определени по време, територия и характер събития, на които авторът е бил свидетел или за които е чувал да се говори; събития, които не бива „да потънат в дълбините на забравата“, както пише Анна Комнина. Или с други думи, това са творби, които по своята литературна форма, композиция, стилови особености се отличават от другите жанрове на старата българска литература.

* * *

Когато говорим за чистота на жанра историография - безспорно един от най-значителните жанрове на старобългарската книжнина (явление, характерно и за други средновековни литератури - неслучайно Л. Брейе писа, че историческата продукция е „най-забележителният жанр на византийската проза“¹⁸), това в никакъв случай не означава, че ние бихме могли да го опазим изцяло и да отсъдим категорично коя творба има исторически характер и при коя надделява художественият елемент. От друга страна, очевидно е, че вътре в самия жанр липсва монолитност, т. е. ние влизаме в досег с различни по форма, по замисъл, по композиция, дори по материал, на който са написани, исторически съчинения. Ето защо на нас ни е необходима една типология на историографските произведения, която би улеснила както специалиста при работата му с тези разнолики текстове, така и запознаването на читателя неспециалист с тях.

I. Надписи на камък. Две са обстоятелствата, които определят летописните надписи като номер едно от типологичния репертоар на българската историопис, а именно: първо, както видяхме вече, част от тях са най-ранните (с изключение на „Именника“, чиято първоначална форма не познаваме) паметници на българската историческа мисъл; второ, което е и основното съображение, тяхното своеобразие - преди всичко материята, върху която са изписани или по-скоро издълбани, а оттук формата и съдържанието им определя напълно самостойно място сред всички останали исторически творби.

Летописните надписи (или надписите с летописно съдържание), които са надживели времето и посегателствата на човешката ръка, произхождат от две основни епохи, както и да подходим към тях: езически или прабългарски, и християнски (с оглед на направената по-горе периодизация); от Първото българско царство (по-голямата част) и Второто царство (много по-ограничен брой). При установяването на тази хронологизация един факт прави впечатление: липсват летописни надписи от периода 1018-1186 г. (годините на византийското господство), а надписите от 1396-1762 г. (турското владичество в българските земи) имат по-друг характер. И този факт е твърде лесен за обяснение: надписите обикновено са дело на владетеля, на аристокрацията, на централната или областната администрация. Отсъстват ли тези държавни институции, отсъстват и надписи.

По своята езикова характеристика летописните надписи също се делят на две групи: надписи, съставени на гръцки език (прабългарските надписи от VIII-IX в.), и надписи на старобългарски език или още кирилски надписи (от края на IX век нататък). По форма, по начин на съставяне различия между двете групи няма или почти няма; нещо повече, между тях съществува добре забележима приемственост (по-големият брой и по-голямото разнообразие на прабългарските надписи не противоречат на тази констатация), която ни позволява да установим продължителния път на тази интересна и важна домашна традиция, а именно: общотюркската епоха - прабългарски надписи - старобългарски кирилски надписи.

Българските епиграфски летописни паметници - прабългарските или по-късните кирилски надписи - са датирани по най-различни начини - разнообразие, което не е засвидетелствано при книжовната историческа традиция: 1. Няма съмнение, че най-интересен и най-важен за нас е първият начин, а именно: описваното събитие е определено във времето според 12-годишния животински цикъл, характерен за тюркските народи. Всяка една от дванадесетте години носи името на определено животно: сомор (мишка), дванш (заек), дилом (змия), докс (свиня) и т. н.; месецът от текущата година се е означавал с редно числително; 2. Събитието е датирано чрез споменаването на управляващия по това време кан, като е използвана формулата „името на кана (архонта) е“... (съответства на византийския израз „царуващия“ или „при василевса“); 3. Понякога датата съдържа само индиктиона, т. е. поредното място на текущата година според петнадесетгодишен цикъл; 4. По византийското летоброене, което начева от сътворяването на света; 5. От рождението на Христос.

Какво е характерно за съдържанието на надписите? Обикновено в основата на разказа е едно събитие или няколко, но здраво свързани помежду си, от държавна или по-рядко от регионална значимост. В повечето случаи надписите съобщават за военни походи и сражения (Хамбарлийски надпис, надпис от Филипи, Маламиров надпис, надпис на цар Иван II Асен от търновската черква „Св. Четиридесет мъченици“), мирни преговори, съюзни и мирни договори (първият надпис около Мадарския скален релеф, Сюлейманкьойския надпис), а по изключение - много важни събития, какъвто е случаят с надписа в Балши, който известява за налагането на християнската религия в България.

Надписите не са плод на случайно хрумване, а са израз на висш държавен акт, който наред със съхраняването на важни събития за бъдните поколения има и чисто пропагандна цел. Повечето от тях са дело на владетелска инвенция - кановете Тервел, Кормисош (Кормесий), Крум, Омуртаг, Маламир, Персиан, Борис, царете Симеон, Иван Владислав, Иван II Асен. Този характер на надписите определя и тяхната стойност като носители на историческа информация; безспорно те са първокласни исторически извори и великолепно градиво за възстановяването на отделни моменти от българското минало.

Единна ли е групата на летописните надписи? Или казано по друг начин, дали всички епиграфски паметници от този тип са съставени по един и същ модел? Компактна е групата на прабългарските надписи (Мадара, Хамбарлийски, Маламиров, надпис от Филипи и т. н.), които имат само летописен характер и съдържат сведения, които аргументират тази им особеност. Нарушаване на обособеността на типа се забелязва при кирилските епиграфски паметници. Така например надписът на цар Иван Владислав (1016 г.) наред с чисто историческо съдържание (битката при Траянови врата през 986 г.) известява и едно събитие, което дава възможност да бъде отнесен и към друга група надписи - строителните. Това събитие е възстановяването на Битолската крепост, претърпяла големи повреди при неколкократните византийски нападения. Подобен е случаят и с надписа, поставен в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ (Велико Търново) по нареждане и от името на цар Иван II Асен. Поводът да бъде издълбан този надпис е възстановяването, преустройването на самата черква и нейното зографисване. Като датиращ елемент е вмъкнато едно събитие с голяма важност за българската история - победата на цар Иван II Асен над епирския владетел и солунски император Теодор Комнин край Клокотница (9-10 март 1230 г.) и последвалите завоевания. Тъкмо тази част на текста почти измества първоначалната информация, заема доминиращо място в съдържанието и превръща надписа от строителен в летописен.

Сред прабългарските надписи има обособена група, която обикновено се характеризира като „триумфални надписи“. Какво е особеното при тази група епиграфски паметници? Включените тук надписи са извънредно кратки; в тях се споменава „сражение при ...“ („сражение при Серес“, „Сражение при Тича“, „сражение при Версиникия“) или дори само името на крепостта, при която е станала битката („крепост Бурдизон“, „крепост Дидимотихион“, „крепост Редесто“ и т. н.). Тази информация, колкото и да е кратка по обем, по съдържание, е летописна и би могла да бъде развита много по-обстойно, да се разкаже с подробности въпросното събитие, т. е. кои са участниците в сражението, на чия страна е победата, годината - подробности, които днес бихме могли да почерпим от други съвременни извори и да възстановим цялото събитие. Тъкмо тази същност на триумфалните паметници ги прави неделима част от летописните надписи (най-лаконичните български историко-летописни творби!) за разлика от възпоменателните надписи, които в някои случаи предлагат изключително ценни исторически вести, но все пак формират отделна група, която би могла да бъде наречена и „надгробни надписи“ или „кенотафи“¹⁹.

II. Книжовни историко-летописни творби. Книжовните паметници, включени в тази група, не са толкова много на брой, както би било закономерно да се очаква, но затова пък сред тях съществува добре забележимо разнообразие. Следвайки типологията на средновековната историография като цяло, бихме могли да обособим нашите паметници в две големи подгрупи: хроники (или хронографи) и исторически повествования²⁰. Наред с тях обаче можем да съставим още две подгрупи, които придават специфичен облик на българската средновековна историческа мисъл: приписки и преводни хроники. Нека се запознаем с всяка една от тях.

1. Хроники. Вече отбелязах на няколко пъти, че българската средновековна историопис не ни е оставила една цялостна или универсална хроника (или поне такава творба не е достигнала до нас). В замяна на това - разбира се, празнината трудно би могла да бъде запълнена - българската летописна книжнина показва интересна пъстрота на жанра, която би могла да бъде обяснена с домашни традиции, византийско влияние (преди всичко!) или дори с интуитивно напипване на форми, които се доближават до строго определения модел. Първият вид хроники (по време на съставянето и по форма) са по-скоро списъци на владетели, отколкото истински хронографски творби. Достигналите до нас паметници за щастие произхождат от две големи епохи в историята на българската историопис: езическа и християнска. „Именникът на българските канове“, за който вече говорихме, представя първата епоха. Съобразно прабългарската политическа идеология списъкът начева с легендарния Авитохол, който обикновено се отъждествява с Атила и свързва българската държава от седмото столетие с хунското и общотюркското минало. Тъкмо това превръща „Именника“ в своего рода универсална хроника, написана от тюркски позиции.

От съвсем други позиции е пристъпил към съставянето на своите „Историкии“ преславският епископ Константин. Придържайки се буквално към църковната традиция, заимствана от съседна Византия, и копирайки византийските модели, той е изготвил един списък на владетели, който започва с Адам и завършва със съвременния на автора византийски василевс Лъв VI Мъдри (886-912). Единственото известие за българите в този дълъг и отчасти отегчителен списък е следното: „Никифор (I Геник) 3 (години), а месеци 9. Него убиха българите на 27 юни.“ Днес не сме в състояние да кажем категорично дали изречението, което разкрива съдбата на злощастния византийски император, е взето от първообраза или е добавка на Константин Преславски. Но като знаем характера на тези „хронографи“, по-вероятно би било второто предположение.

Подобен е случаят с т. нар. „Кратък летописец“ или както гласи цялото му наименование „Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя царе гръцки“. Неизвестният автор - той следва на места буквално „Кратката хронография“ на константинополския патриарх Никифор - е съставил своята творба през второто десетилетие на X в. (преди 919 г.) и тя е била включена в известния „Симеонов сборник“. Както се вижда от нейния наслов, тя начева с управлението на император Октавиан Август и завършва с регентството на императрица Зоя (913-919).

Останалите три разновидности на българската хронографска продукция се приближават още по-плътно до най-важните особености на жанра, известен с наименованието „кратки хроники“ - един жанр, твърде популярен в съседна Византия²¹. Разбира се, първият книжовен паметник, на който искам да се спра, само условно би могъл да бъде наречен „кратка хроника“ („българска летопис“ според Й. Иванов) - това са добавките към българския превод на стихотворната летопис на Константин Манасий. Казвам условно, тъй като тези деветнадесет добавки нямат самостойно място, не съставят самостойно съчинение, а са вмъкнати на съответните места в основния текст на хрониката и са неразделна част от нея (получило се е едно своего рода „побългаряване“ на Манасиевата творба). Като оставим настрана първата добавка, в която се въздава прослава на „новия Царевград“, т. е. Търново, и на „великия владетел и изряден победоносец“ цар Иван Александър, който е от „корена на преизящния (цар) Иван (II) Асен“, истинските хронологически добавки начеват с кратка бележка за нахлуването на българите в земите на Византия (бележка към текста, посветен на император Анастасий I (491-518)) и завършват с нерадостната констатация за покоряването на България в 1018 г.: „От този Василий (II Българоубиец) българското царство бе под гръцка власт, даже и до Асена Първи, цар на българите.“

Другите две творби от тази група вече с пълно право биха могли да бъдат характеризирани като кратки хроники. В първата от тях, известна под името „Безименна българска хроника“, сравнително подробно за този тип летописни съчинения, с известни грешки в хронологията и персонажа, е описана появата на турците в Мала Азия, първите набези на Балканския полуостров и завоеванията им до 1417 г. Втората „кратка хроника“, която също има съответствие във византийската историческа книжнина, е съставена от седем самостойни приписки, или по-точно записки за отделни събития, обединени около една тема: турското нашествие в Средиземноморието и Югоизточна Европа. Тъй като са писани по едно време, от едно лице и се намират на едно и също място, подредени по хронология, те с пълно право биха могли да бъдат разглеждани като едно цяло²². Първата бележка съобщава за поражението, което турците нанесли на трансилванския войвода Ян Хуниади, на Косово поле (1448 г.). Последната съвсем бегло отбелязва покоряването на Унгария от турците - прочутата битка при Мохач и последвалото влизане на османската армия в Будапеща (1526 г.).

Като изучаваме българската летописна традиция, не бихме могли да подминем група книжовни творби, които със спецификата на формата, съдържанието, маниера на изложението, идейните позиции на техните автори съставят една напълно обособена група и в същото време поставят всеки изследвач пред нелеката за решаване дилема - летописни съчинения или апокрифни творби? Тези любопитни във всяко отношение текстове са: „Български апокрифен летопис“, „Видение на пророк Данаил“, „Тълкувание Данаилово“ и „Видение (откровение) на пророк Исай“. Затруднението, за което споменах, идва от очевидното смесване на жанровете, което е особено добре изразено в последните три текста, докато в „Българска апокрифна летопис“ ясно се разграничават две равностойни части - апокалиптична (апокрифна) и летописна.

И четирите творби без съмнение са рожба на устната традиция, на устната историческа култура на българския народ, преминала в определен момент в книжовна традиция. Изброените летописни съчинения са съставени през една епоха - епохата на византийското господство в българските земи (1018-1186). Това се е отразило на тяхната идейна основа, характеризираща се преди всичко с добре подчертан патриотизъм и месианизъм. Едно подробно запознаване с „апокрифните“ летописи и преди всичко с техните реалии - персонаж, топоними, етноними, отделни събития от българската история - показва категоричната връзка между четирите паметника. Трудно е да се каже дали тази връзка идва по книжовен път, т. е. заимствания на един автор от друг, или пък общите елементи на четирите съчинения се дължат на обща устна традиция, на народния епос. Независимо от установената близост, все пак бихме могли да забележим и известни различия - различия (и то в летописните части!), които отделят на една страна „Българския апокрифен летопис“, а на друга - останалите три творби, възхождащи към общ първоизвор или възникнали в една и съща област от българските земи.

Апокалиптичната форма и съдържание, народното въображение, легендите, минаващи от уста на уста, и не на последно място липсата на книжовен първоизвор при съставянето на нашите текстове са се отразили на качеството на онези части, които имат летописен характер. Като недостатъци бихме могли да посочим: деформация на историческите събития, погрешна, а на места измислена хронология на събитията, скриване на истинските явления, персонаж, географски понятия под измислени наименования. Тази обвивка на иначе интересното в отделни случаи съдържание пречеше десетилетия наред апокрифните летописи (ако можем да запазим това наименование) да бъдат признати за пълноценна изява на българската средновековна историопис и да бъдат привлечени при възстановяването на някои периоди или отделни събития от българското минало²³.

Ако трябва да преценим кой от четирите книжовни паметника има най-голяма стойност - като историческо съчинение и като художествено произведение, може без колебание да се каже, че това е „Българският апокрифен летопис“. Основание за тази преценка дават формата, по-добрата и по-стройната композиция, по-пълната осведоменост на автора и значително по-богатата и по-достоверна летописна част от текста. Това е единственият паметник, който не без основание би могъл да бъде наречен още по-добре, хроника от български тип.

2. Исторически повествования. Този тип исторически творби, който освен че не представя добре най-важния исторически жанр, е и твърде слабо застъпен в българската средновековна книжнина. Запазените произведения могат да бъдат разделени, до известна степен условно, на две групи. Първата група, която заема особено място, по една странна прищявка на Клио е съставена от съчинения, посветени на българската църковна история. Три от тях предават най-важното събитие от историята на църквата през Второто българско царство, а именно: възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. И трите текста не са самостойни, т. е. те или са вмъкнати в по-голямо съчинение, или са част от цикъл творби, посветени на друга тема. Тези три текста са: свързаният с култа на св. Петка Търновска „Летописен разказ от времето на цар Иван II Асен“ (по своята литературна форма, както справедливо отбелязва Ст. Кожухаров, текстът принадлежи към жанра „пренасяне на мощи“ (translatio), подобен разказ, вмъкнат в „Синодика на цар Борил“ (това му придава почти документална стойност), и едно повествование, което условно би могло да бъда назовано „За българските и сръбските патриарси“. Както се вижда, въпреки усилията ни чистотата на жанра трудно може да бъде опазена. Все пак съдържанието на посочените книжовни творби, почти изцяло историческо, ни дава правото да ги квалифицираме като исторически съчинения.

Четвъртата творба - този път отразяваща локално събитие, - която бихме могли да отнесем към първата група, е краткото, но извънредно важно произведение на поп Методи Драганов от село Корава, посветено на помохамеданчването на българското население от Чепино (XVII в.). С пестеливи слова авторът е предал трагедията на българите, принудени да изоставят вярата на дедите си и да приемат насила ислямската религия: „Нашите се турчиха до Богородица. Които не се потурчиха, едни изклаха, други бягаха в гората и им изгориха къщите.“

Втората група исторически повествования, също добре обособена, както и първата (между двете групи биха могли да бъдат установени допирни точки или „преливане“ от едната в другата), също стои на границата между двата жанра: историята и разказа като самостоен жанр на старата ни литература. Изследвачът е изправен пред трудната задача коя от двете групи да предпочете. И твърде често решението, взето след дълги колебания, предизвиква оправдани възражения. Това е така, защото противоречието е вътре в самото произведение, защото строгото разграничаване на жанровите особености в много случаи е невъзможно. Да вземем за пример известната творба, онасловена „Чудото на св. Георги с българина“, която обикновено се сочи като първа изява на старобългарския разказ. Ако след един внимателен прочит бихме могли да установим основната сюжетна линия, а именно: чудодейната намеса на св. Георги в съдбата на неизвестния български воин, от чието име се води разказът, то едва ли би могло да се каже, че тя е ярко изразена и доминира над останалите събития, които да бъдат разгледани само като фон, представляващ по-добре „чудесата“, сторени от популярния светец. Струва ми се, че историческите събития, разказани в тази не особено голяма творба, са много и извънредно важни, за да ги приемем като второстепенен елемент в структурата на „чудото“. А те са: кръщението на българите, оттеглянето на княз Борис от престола, краткотрайното властване на Владимир, възшествието на Симеон и българо-маджарската война през 894-895 г.! Остава формата и донейде основната цел: разказ-изповед на главния герой (но предаден от друго лице!), изпитал върху себе си чудодейната сила на св. Георги. Но дали само това е достатъчно, за да приемем, че в случая имаме едно художествено произведение, а не запис на исторически събития (присъствието на „чудодейния“ елемент не бива да ни заблуждава, тъй като той е чест гост на историческите творби от средновековието).

Подобен е случаят с т. нар. „Рилска повест“ или „Възобновяване на Рилския манастир и пренасянето на мощите иа Иван Рилски в Рила“, дело на изкусното перо на Владислав Граматик (1469 г.). По своя сюжет (това личи от разгънатото заглавие) то е translatio, т. е. разказ за пренасяне на мощи (подобно на летописния разказ за възстановяването на патриаршията от времето на цар Иван II Асен, в чиято основа е споменът за пренасянето на мощите на св. Петка от Каликратия в Търново). Но оттук нататък се сблъскваме с друг жанр - историческия. Повествованието на Владислав Граматик начева с обстоен исторически увод, в който се съобщава появата на турците на Балканския полуостров, битката при Марица и гибелта на Вълкашин и Углеша (1371 г.), турското настъпление срещу Сърбия, паметното сражение на Косово поле и смъртта на султан Мурад (1389 г.), покоряването на „българските области“ и Търново. По-нататъшният текст, свързан с възстановяването на Рилската обител и пренасянето на мощите от Търново в манастира, изобилства с исторически реалии, разкрива интересни моменти от съдбата на Търново, Никопол, Средец.

Няма съмнение, че Владислав Граматик би могъл да композира своето съчинение по съвсем друг начин - като изостави паметните исторически събития и се заеме с основната цел на своя разказ, а тя е: възобновяването на манастира, чийто основател е светецът, и пренасяне на мощите, като засили чудодейните им изяви по пътя от Търново до Рилската обител. Но той е предпочел другия път. Защо? Не говори ли този подход за преобладаване на историческото му съзнание над стремежа да представи само „завръщането“ на Иван Рилски в манастира? Не ни ли дава основание това да приемем, че Владислав Граматик е използвал един значим факт от българската история (но все пак само един факт!), за да представи по-подробна картина на съдбините на българския народ през XIV-XV в.?

3. Приписки. Този своеобразен историографски жанр - ако можем така да квалифицираме обичая да се съставят бележки по ръкописите - по своята форма и донейде обем, напомня епиграфските паметници. Приликата обаче свършва дотук. Различията са много повече и тъкмо те позволяват обособяването на още една самостоятелна група историко-летописни паметници. Приписките, или още маргинални бележки, обикновено са дело на преписвача на ръкописа или на преводача на текста (ако той се превежда за пръв път) и са оставени по полето, в началото или най-често в края на ръкописната книга. Най-често приписките съдържат сведения за времето и мястото на изготвянето на ръкописа (понякога датировката се извършва чрез споменаване на името на съвременния на кописта владетел), името на преписвача, условията, при които е работил, паричната стойност на поръчаната книга, по-нататъшната съдба на ръкописа (преминаване от едни ръце в други, преподвързване и т. н.). Всички тези сведения са от изключително голямо значение за историята на ръкописа и са в услуга на учения палеограф и кодиколог.

В много случаи за щастие приписките далече надхвърлят този кръг „лични“ сведения - било то за преписвача или за преписваната от него книга, и предлагат много важна информация от исторически характер. Причините за подобно обогатяване на приписките, което ги превръща в историко-летописни произведения, са различни - лицето, което е поръчало ръкописа, го е изискало, самият преписвач е имал съзнанието за отговорност пред своя народ и пред историята или пък завършването на ръкописа е съвпадало с изключителни събития, които са оставяли трайни дири в паметта на съвременниците, и преписвачът, отстъпвайки пред емоционалната вълна, ги е отбелязвал в своя ръкопис. Тъкмо в такива случаи приписките ни предлагат сведения за миналото, които не могат да бъдат заменени с други извори.

Ще си позволя да дам само няколко примера. Благодарение на приписката на монаха Тудор Досков към „Словата“ на Атанасий Александрийски научаваме точната дата на смъртта на цар Борис - 2 май 907 г. Анонимният автор на приписката към т. нар. Свърлижко евангелие ни даде името на водача на въстанието от 1277 г. - Ивайло (византийските историци го назовават Лахана!). А обширната приписка, понякога наричана и летописен разказ или бележка, на монаха Исай към неговия превод на Дионисий Ареопагит, представлява емоционално, дълбоковпечатляващо описание на разорението на Източна Македония от турците след битката при Марица (1371 г.): „Като убиха юначния деспот Углеш, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици във въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие допущение биваха изпояждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискърбно зрелище бе настанало!... Но вярвайте ми, не само аз, който съм неопитен във всичко, но и изкусният някога у елините Ливаний не би могъл да опише неволите, що се изсипаха над християнския свят в западните области...“

4. Преводни хроники²⁴. Обвързването на средновековния българин с християнската общност е било онзи решителен момент, който е определил и по-нататъшното развитие на българската историопис. В този процес биха могли да бъдаг разграничени, както отбелязах по-горе, две основни страни, а именно: стремеж за създаване на историко-летописии творби по нов модел и с нова идеология и второ, стремеж, необходимост у българина да се запознае с миналото на света, но вече от църковни, от християнски позиции. За задоволяването на тази потребност, наложена от повелите на времето, са били необходими съчинения, които да предложат на любознателния читател подробно описание на изминатия от човечеството път. Българската историография не е разполагала с подобни съчинения и не е имала все още възможност да ги създаде. Ето защо, както в много други случаи, погледът се е насочил към Византия, към византийската хронографска традиция и на българска почва, в българския превод се появили някои любопитни образци на този така популярен във Византия жанр.

Кои са тези творби, които са „облекчили“ българската средновековна историография, но в същото време са задържали нейното развитие? Това са „Хронография“ или „Всемирна хроника“ на Йоан Малала, хрониките на Георги Монах-Амартол, Симеон Логотет (или още Симеон Магистър), Георги Синкел (?), „Съкратена история“ иа Йоан Зонара и стихотворната хроника на византийския поет от дванадесетото столетие Константин Манасий.

Основният въпрос, който бихме могли да си зададем, е: кое е определяло избора на българските преводачи, какво ги е насочвало тъкмо към изброените по-горе произведения на византийската хронография? Като оставим настрана общите недостатъци на този тип съчинения - скъсване с античните историографски традиции, изоставяне на историческата критика (доколкото е съществувала!), постоянно преплитане на истината и легендата, примитивизма, деформацията на събитията и т. н. - всяка от посочените творби си има своя специфика, която може би е оказала решаващо въздействие при избора иа българския преводач или лицето, което е поръчало превода. Така например хрониката на антиохиеца Йоан Малала (491-578) е най-популярната хроника в хилядогодишната история на Византия. Нейният автор е един от малцината хронисти, сполучил да съчетае античното историческо наследие с християнския светоглед, да прекрои античната история по библейска мяра и да я направи интересна за съвременния нему читател. Съчинението на Симеон Логотет не е хроника в истинския смисъл на това понятие, тъй като то обема събитията от 842 до 948 г. (с една по-късна добавка), а хрониката на Георги Монах (Амартол) не притежава някои изключителни достойнства - поне такива, които биха я отличавали значително от цялата продукция. Положението с Йоан Зонара е малко по-различно. При съставянето на своята „Съкратена история“ той е използвал редица антични писатели и историци, между които и Дион Касий, чието съчинение, в някои свои части, е познато благодарение на Йоан Зонара. Що се отнася до Константин Манасий, вече казах - той е бил моден византийски поет, а творбата му има повече литературни достойнства, отколкото историко-летописна стойност.

Как би трябвало да бъде оценено присъствието на преводните византийски хроники в българската историопис? Този въпрос не е изолиран и не е плод на риторика. Той е част от големия проблем за старата българска книжнина - съотношението между оригинални и преводни съчинения, мястото на едните и на другите. Не може да се отрече, че преводните творби и в случая хрониките са част от старата ни литература. Не може да се отрече, че българският читател се е запознавал с миналото на човечеството през погледа на византийския автор. Еднаквата идеологическа основа е улеснявала възприемането на световния исторически процес като цяло, но различните народностни и политически позиции са подтиквали българина да погледне критично на някои частни въпроси и преди всичко на онези пасажи или страници, посветени на историята на българската държава, тъй като той е бил принуден да опознава фактите и явленията такива, каквито му ги е поднасял византийският автор. А изложението и особено оценките на събитията невинаги са били компетентни и правдиви.

Не може да се отрече и още нещо: византийските преводни хроники са били отворен прозорец към света за средновековния българин - разбира се, за този свят, за който е воювала християнската църква. Тъкмо това е определяло интересите на българското общество към тези летописни творби (достигналите до днес ръкописи не подкрепят схващането за голямо разпространение на тези съчинения). Но и тъкмо това е отклонило вниманието на българина от най-значимите паметници на византийската историческа мисъл - съчиненията на Прокопий Кесарийски, Михаил Псел, Анна Комнина, Йоан Кантакузин. Интересите на българската средновековна историография към историко-летописната традиция на съседна Византия останали докрай в плен на хронографския жанр.

* * *

Средновековният историописец? Кой е той, какви са били неговите социални позиции, каква е била неговата подготовка, какъв е бил неговият мироглед, използван при създаването на историографските творби? Много трудно е да се даде отговор на всички тези питания, тъй като нашият средновековен историописец в повечето случаи е анонимен. Ето защо ние сме лишени от възможността да установим една социална стратиграфия или една разгърната картина, обхващащи всички онези книжовници, трудили се в полето на историята. И все пак някои характерни особености биха могли да бъдат изтъкнати.

Сякаш най-сложен е въпросът за съставителите на прабългарските летописни надписи - впрочем този въпрос се налага и от гръцкия език на паметниците. Известно е, че летописните надписи, а заедно с тях и голяма част от мемориалните и строителните, са съставени по изричното желание на българските владетели (това се отнася и за по-късните старобългарски кирилски надписи). Този факт е добре отразен в запазените паметници. Много от тях след задължителния дори и за прабългарските надписи кръстен знак (invocatio symbolica) начеват своето изложение с името на владетеля, по чието нареждане е издълбан надписът. Трудно е да се каже дали канът, а по-сетне царят, е имал пряко участие в съставянето на надписите, или се е задоволявал само да даде нареждане за тяхното изготвяне. Съвсем логично е да допуснем, че текстът на прабългарските надписи е бил съставян от българин (дворцов летописец според В. Бешевлиев!), а след това превеждан на говорим гръцки език от грък.

Ако се обърнем към книжовните паметници, няма да бъде трудно да установим, че най-добре сме осведомени за авторите на приписките. Макар впечатлението ни да не е пълно, все пак един извод се налага: средновековните историописци, в повечето случаи, ако не и изключително, са духовни лица - преди всичко монаси. За съжаление следващата крачка е трудна. На нас ни липсват подробности за техните позиции в обществото, за тяхната обща култура и специалните им интереси. Само за малцина от тях могат да се правят косвени изводи. Това са преди всичко авторите на приписките и съответно преводачи на византийски съчинения, в чийто български текст откриваме интересуващите ни маргинални бележки. Между тях е например монах Исай, преводач на творбите на един от най-интересните представители на византийската култура, на византийската естетика, Дионисий Ареопагит. Безспорно тази нелека дейност не би могла да бъде извършена без отличното познание на средногръцки (византийски) език и богата обща и специална култура, получена в центрове, които са били в състояние да я дадат. Но тази наша осведоменост е твърде недостатъчна.

Какви са били професионалните качества на средновековния историк, т. е. с какъв репертоар от средства е разполагал той, за да възкреси възможно най-добре миналото? Как е подхождал към него и към своята работа? Какъв е бил резултатът от неговия труд? Преди да се опитам да отговоря на тези питания, бих искал да припомня една констатация на известния познавач на френската средновековна литература Ж. Пайен - констатация, която, струва ми се, е общовалидна: „Това, което все още липсва на средновековните историци, е съзнанието за историята, т. е. да овладеят събитията, да се определи причинността и да се изучат законите... В действителност средновековните историци са били по-скоро регистратори на събития, на които те са били свидетели или за които те са чували да се говори.“ И наистина, като особености на метода на средновековния историограф бихме могли да посочим: натрупването, понякога безразборно, на факти; пълното господство на провиденциализма и хаотичното напластяване на случайности, които определят движението на историческия процес, липса на историческа критика.

Разбира се, тази най-обща характеристика има и своите изключения, но те идват, както винаги, само да потвърдят правилото. Но тези изключения са извън българската историография и могат да бъдат открити в съседна Византия. За съжаление българската историопис, поради обстоятелства от обективен и субективен характер, остава настрана от най-доброто, сътворено от византийската историческа мисъл. На българските автори остава чужда античната историографска традиция и преди всичко влиянието на Тукидид, което присъства осезателно в хилядогодишното развитие на византийската историография. На българските автори остават чужди опитите на един Михаил Псел за историческа критика и характеристика (макар и на личности, а не на процеси и явления); стремежът на Анна Комнина към грижлив подбор на изворите; историческият вкус, отговорността пред миналото на един Йоан Кантакузин. Професионалното умение на българските историописци и техните изяви се вместват в Монтеновото съждение: „Всеки, който има знание и памет, може да изложи някакъв подходящ за него въпрос“ и оправдават суровата присъда на Р. Бейкън: „Поезията - дело на въображението; историята - дело на паметта; философията - дело иа интелигентността.“

* * *

Всяка книжовна творба - оригинална или преводна - си има своята публика. Тя трябва да достигне до своя читател, на когото ще поднесе определен обем информация, морално-етически норми, естетико-художествени ценности. Това е така, защото всяка книга, особено през средновековието, е отзвук на социална поръчка. Тази функционалност на книжовната продукция важи с пълна мяра за историографските творби. Но тогава кой е читателят на тези съчинения? Вече посочих затрудненията, съпътстващи изготвянето на един синтезиран образ на средновековния историк. Още повече затруднения се явяват, когато трябва да се представи обликът на читателя - духовен и физически. Твърде редки са онези случаи, когато познаваме лицето, поръчало съответното съчинение, или ако то е византийско, неговия старобългарски превод (Манасиевата летопис!). Ето защо впечатленията ни биха могли да бъдат получени само по косвен път, като се съобразим с типологията на историко-летописните паметници и с нивото на средновековната масова култура, ако мога така да се изразя.

Несъмнено епиграфските паметници (номер едно в нашата типология) са били обърнати към твърде широка публика. Но този тип паметници трудно са допускали „читателя“ близо до себе си, тъй като би трябвало да бъде грамотен в широкия смисъл на това понятие, т. е. да владее гръцки език, за да стане фамилиарен с прабългарските надписи, които съставят по-голямата част от историко-летописните епиграфски паметници.

Не по-лек за решаване е и въпросът с книжовните историографски творби. Липсата на достатъчно сведения - това оправдание вероятно досажда на читателя, но сме принудени да държим сметка за него - не ни позволява да добием ясна представа за „популярността“ на тези творби и оттук вероятния брой на читатели (количество на ръкописи на дадена творба, разпространение по области и по векове и т. н.). От друга страна, историографските паметници са в по-неблагоприятна позиция, отколкото редица жанрове на старата ни книжнина. Те не са били част от онзи задължителен репертоар знания, с които е трябвало да бъде запознат средновековният българин (под надзора на църквата!) и които са били негов неразделен спътник - слова и жития, догматически и литургически творби; репертоар от съчинения, четени на глас в божия храм и достъпни дори за т. нар. аналфабети, аграмати или олигограмати, т. е. за всички онези, за които мисловната и четивната култура са били непознати. Историографията е жанр от старата българска литература, чието възприемане е изисквало специална подготовка, сравнително висока култура, познания, надхвърлящи ежедневието на църквата - жанр, достъпен „за твърде ограничен елит“ (М. Блок). Огромната част от българския народ е трябвало да задоволява своята необходимост от исторически познания чрез изявите на оралната култура - епически разкази, легенди и песни.

* * *

Прочитайки това кратко изложение на тема „Българската средновековна историопис“, което изпълнява ролята на въведение към публикуваните в този том историко-летописни текстове и улеснява по-интимното запознаване с тях, читателят с основание би си задал въпроса: каква е все пак историческата значимост на тези разнородни епиграфски и книжовни паметници, обуславящи формирането на една историографска традиция и един независим, добре обособен жанр на старата българска литература? На това питане може да се отговори и лесно, и трудно. Отговорът би могъл да бъде и кратък, и подробен. Като не забравям все пак, че читателят сам ще си състави мнение, аз бих могъл да го подпомогна, съобразно силите си, както би се изразил един средновековен книжовник.

В най-общ план средновековната ни историопис е безспорно свидетелство за историческата памет, за традициите, за интереса към миналото - свое и чуждо, за вкус към историческата творба. Това е явление, което произтича от самата същност на един народ, явление, задоволяващо неговите духовни потребности, явление, неотделимо от народностното съзнание, от историческия път на българския народ. Историографията е онзи клон от познанието, който е дал увереност на българина, че той идва отдалече и че пътят, който следва, ще го отведе още по-далече; съпровождал го е непрекъснато, подхранвал е стремежа му за опознаване на държава и народ. Историографията е онази неделима част от историята на средновековното българско общество, без която трудно бихме могли да си представим неговото раждане, развитие и пълноценно съществование. Историографията е онова оръжие, което избра Паисий, за да пробуди българския народ, за да възбуди у него интерес към величавото му минало, да му даде средство в борбата срещу чуждоземното владичество, за съхраняване на българщината, да го подпомогне в стремежа му за възобновяване на българската държава.

Българската средновековна историопис има чисто фактологическо, утилитарно значение. Не са малко онези случаи, когато достигналите до нас епиграфски паметници или книжовни творби съдържат уникални свидетелства, без които биха останали непознати редица моменти от нашата история. В международен план значителността на българската историография би могла да бъде формулирана по следния начин: от една страна, с помощта на преведените византийски хроники тя запознала останалия славянски православен свят с хронографската продукция на Византия; служела за мост между една от големите изяви на човечеството - византийската цивилизация, и зараждащата се славянска цивилизация; от друга страна, българската историописна традиция оказала съществено влияние върху създаването и развитието на руската летописна традиция²⁵.

* * *

Публикуваните в този том исторически творби са добре познати на специалистите и донейде известни на един по-широк кръг читатели. Предлаганите тук текстове досега са били обнародвани заедно с останалите паметници на старата българска книжовност и са съставяли част от популярни пособия по стара българска литература - компендиуми, антологии, христоматии. Едва сега за първи път те се отделят, макар и формално, от целия книжовен поток и получават самостойно място, така както предполага техният жанр. Подобен опит за обособяване крие една опасност, а именно: да се пропусне някой от немногобройните паметници на българската средновековна историография. Подобна опасност трудно би могла да бъда избегната. Усилията да бъде събрано всичко на едно място невинаги могат да дадат възможно най-задоволителния резултат. Все пак съставителят на тома се ласкае от мисълта, че е сполучил да представи най-значимото от историописната продукция на българското средновековно общество. Но това ще отсъди читателят.