Индекс на статията
Йордан Николов
Католическата църква е факторът, оказал най-силно влияние върху цялостния духовно-културен, обществен, политически и икономически живот в установените държави на средновековното западноевропейско общество като цяло. Без съответни познания за нея е невъзможно да бъде разбран и оценен правилно духът на цивилизацията на континента, начинът на живот, главните тенденции в историческото битие на народите, доминиращите събития. В разединена, политически разпокъсана, конфликтуваща Централна и Западна Европа Римската курия била единствената обществена институция, която призовавала разнородните етнически, социални, класови и др. групи към единство, разбирателство и съгласие.
Значимостта и въздействието на нейната многостранна дейност нараствала от обстоятелството, че била сакрализирана, провеждала се в и от името на Бога, на Христа. Функциите ѝ били не само душеспасителни, небесни, но и социални, земни. Поради своето естество на необикновен духовен организъм, Църквата вдъхвала на слабите твърдост, на отчаянието — надежда, на злите — благородство. Тя проявявала открит стремеж да провежда своята дейност над ограниченията на времето и пространството, да не се обвързва официално със „силните на деня“ и да брани погазените права на онеправданите. Обявявала се в защита на бедните и нерядко осъждала тиранията и установената социална система. Това укрепвало нейния авторитет. Понякога обаче отделни духовни лица срещу благата на Земята забравяли идеалите на Небесата.
От XI до XV в. католическата църква преминала през много важен, съдбоносен период на победи и поражения. Непосредствено след разделението на Църквите през 1054 г., след провъзгласяването на схизмата настъпили напрегнатите неравностойни конфликти с империята, предизвикани от решаването на въпроса за инвеститурата. Хронологически противоречията се разразили през двете столетия — XI и XII в. Движението за реформи, предприети от абатството в Клюни, било друго мащабно събитие. Тринадесетото столетие отбелязало апогея на папското могъщество. Следващите два века — XIV и XV, били етап на видим упадък на католическата църква. Настъпил Авиньонският плен на папите (1309 — 1377). Кризата се разразила още повече при т. нар. „Велик разкол“ или „Велика схизма“ (1378 — 1417). За да разреши възникващите затруднения, папският престол през цялата първа половина на XV в. организирал прочутите вселенски събори, образували цяла епоха. Началото им било поставено със събора в Констанц (1414 — 1418), протекъл под патронажа на император Сигизмунд. Своя голям връх съборното движение достигнало в Базел (1431 — 1449) и Ферара — Флоренция (1438 — 1445). Това били главните събития, които маркирали историята на католическата църква на онова време.
