Балканите

 

 ВЛАДИСЛАВ ИВАНОВ

 

РИЦАРИТЕ ЙОАНИТИ, КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

И БАЛКАНИТЕ (XI‒XIII В.).

 (Откъс)

 

София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН

 

Издателство „Парадигма“, 2020

 

 

 

289

X. 

БАЛКАНСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ДЪРЖАВИ

И КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ ЗА СПАСЯВАНЕТО

НА ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ (1218–1240)

 

Походът към Драч не е единствената грешка, допусната от Пиер дьо Куртене по време на краткия период, в който носи императорския венец на Романия. При престоя си в Италия той издава грамота, с която разделя властта в Солунското кралство между сина на Бонифаций Монфератски и Маргарита Унгарска – Димитрий, и неговия по-голям брат, маркиз Гулиелмо VI¹. Това разделяне, срещу което император Анри дьо Ено се бори дълги години, най-вероятно води до допълнително отслабване на съпротивителните сили на кралството. Бившата византийска императрица и унгарска принцеса Маргарита, която дълги години управлява в Солун като регент, напуска със семейството си балканските си земи и търси убежище в двора на своя брат Андраш II още преди 1223 г. Отпътуването на Маргарита би могло да бъде предизвикано от настъплението на Теодор Комнин, но и от завземането на властта в Солун от враждебно настроения към нея ломбардски граф Умберто ди Биандрате, който е изпратен от монфератския маркиз през 1222 г.²

 

 

290

Папа Хонорий III се оставя да бъде заблуждаван от Теодор Комнин прекалено дълго. Когато римският първосвещеник най-накрая започва да полага усилия за спасяването на Солунското кралство, те се оказват твърде закъснели. Отлъчването от църквата на епирския владетел няма никакъв ефект сред православното балканско население, независимо че в този период Сръбското кралство и Българското царство фиктивно признават църковното върховенство на Рим. Развоят на събитията сякаш показва точно обратното – сръбският крал Стефан Първовенчани (1217–1228) и българският деспот Алексий Слав сключват династични съюзи с Теодор, и то най-вероятно още в периода преди падането на Солун³.

Междувременно новият латински император Робер дьо Куртене (1221–1228) преминава през България и Унгария по пътя си към Константинопол и се постарава да си осигури приятелството на владетелите на двете споменати страни. За негово съжаление помощта, която те му оказват, е по-скоро незначителна⁴. Хонорий III се опитва да привлече френската монархия към спасяването на заплашената Латинска империя, която в едно писмо до Филип II Огюст нарича nova Francia, но тази акция също не е особено успешна⁵.

След първоначалните си завоевания в Тесалия през 1218 г. Теодор Комнин временно оставя на спокойствие все още незавладените латински крепости по крайбрежието на областта и насочва ударите на армията си на север. До началото на 1220 г. епирският владетел превзема важните крепости Платамон, Просек, Верея и Сервия, с което поставя под непосредствена угроза кралската столица Солун⁶. В края на 1221 или началото на 1222 г. войските на епирския деспот превземат Сяр, като по този начин заплашват да блокират достъпа до Солун от изток.

 

 

291

Наскоро навършилият пълнолетие крал Димитрий се отправя да търси помощ срещу гърците първо в Рим, а след това при унгарските си роднини. През юни 1222 г. в Солун най-сетне пристига един въоръжен отряд под командването на ломбардския барон Умберто ди Биандрате. Папа Хонорий III показва подкрепата си за действията на Биандрате, като дава на хората му същата индулгенция, каквато получават кръстоносците в Светата земя. Някои изворови податки позволяват да се предположи, че през същата година и самият император Робер дьо Куртене предвожда една латинска контраофанзива в земите на Солунското кралство. Според Ф. Ван Трихт походът на Робер вероятно достига чак до вътрешността на Тесалия, но не успява да нанесе решително поражение на гърците⁷.

През 1222 г. латинците не постигат нищо значимо срещу силите на Теодор Комнин. Хонорий III продължава да изпраща послания до гръцкия владетел, с които го убеждава да сключи мир, но Теодор вече е стигнал прекалено далеч, за да се откаже от започнатото. Накрая папата решава да организира срещу „схизматика“ кръстоносна експедиция, предвождана от монфератския маркиз Гулиелмо VI. През май 1223 г. Хонорий III обявява началото на кръстоносния поход, чиито главни сили трябва да се наберат в земите на Бургундия, Прованс и Северна Италия. Загрижеността на папата за съдбата на Солун проличава от факта, че той присъжда на отправилите се към Романия кръстоносци същата индулгенция, която получават сражаващите се в Светата земя⁸. Предвидено е походът да потегли през лятото на 1224 г., но междувременно Гулиелмо VI се разболява и тръгването е отложено⁹. Теодор Комнин започва обсадата на Солун още към средата на 1223 г.

Обсадата на важния балкански град тревожи не само двамата титулярни солунски крале и папството, но и неговия върховен владетел Робер I дьо Куртене. Латинският император не изчаква пристигането на кръстоносците и през април 1224 г. изпраща от Константинопол армия, която обсажда крепостта Сяр. С това нападение латинците вероятно се опитват да накарат Теодор Комнин да вдигне обсадата на Солун. Робер I

 

 

292

обаче допуска грешката да воюва едновременно на два фронта, тъй като по същото време латински войски се сражават и в Мала Азия¹⁰. През пролетта на 1224 г. наследникът на Теодор на никейския престол – Йоан III Дука Ватаци (1222–1254), който е талантлив военачалник, разбива изпратената в Анатолия латинска войска в битката при Пиманион. Поражението е твърде сериозно и когато новините за него стигат до армията, която обсажда Сяр, тя самоволно решава да се завърне в Константинопол.

По обратния път латинската войска е пресрещната и разгромена от сили на Теодор Комнин, а военачалниците ѝ падат в плен. Така гръцкият владетел получава възможността необезпокоявано да съсредоточи всичките си сили в обсадата на Солун. През декември 1224 г. войските му най-сетне успяват да преодолеят съпротивата на латинския гарнизон, воден от кралския баил Гвидо Палавичини. Теодор Комнин влиза триумфално във „втория град на империята“, където не след дълго ще бъде коронясан за „василевс и автократор на ромеите“¹¹.

Единствената надежда на латинците след претърпените поражения остава във все още непотеглилия кръстоносен поход на Гулиелмо VI. На 28 ноември 1224 г. Хонорий III нарежда на всички латински духовници в Романия citra Macram¹², включително на тамплиерите и хоспиталиерите, да дадат половината от годишните си приходи и цялото си движимо имущество без църковните средства, за да подпомогнат предстоящия кръстоносен поход¹³. Два дни по-късно, на 30 ноември, Хонорий изпраща същото послание до бароните на Латинската империя, а на 5 декември 1224 г. призовава Жофроа I дьо Вилардуен, Отон дьо Ла Рош и господарите на Негропонт (остров Евбея) да помогнат на монфератския маркиз. На 13 и 23 януари и на 12 февруари 1225 г. папата изпраща нови писма, с които се опитва да мобилизира император Робер I и всички по-значими барони в Латинската империя в подкрепа на кръстоносния поход, който

 

 

293

трябва да върне Солун в ръцете на франките. Междувременно папската хазна предава на Гулиелмо VI ди Монферато петнадесет хиляди сребърни марки от парите, заделени за освобождението на Светата земя¹⁴.

Закъснялата експедиция, предвождана лично от Гулиелмо VI и по-малкия му брат Димитрий, отплава от италианския бряг едва през март 1225 г. Съдейки по вложените в нея надежди и средства, кръстоносната армия, предвождана от двамата синове на Бонифаций Монфератски, най-вероятно не е била нито малобройна, нито зле подготвена¹⁵. В края на пролетта или началото на лятото на 1225 г. флотът на кръстоносците акостира в латинското пристанище Алмирос на брега на Тесалия. За съжаление източниците не ни казват почти нищо за последвалите действия на похода. Някои изворови податки все пак позволяват да се предположи, че латинската армия влиза в отделни схватки с отрядите на Теодор Комнин в Тесалия и вероятно се опитва да си пробие път към Солун.

Друг възможен вариант е кръстоносците да се задържат в Тесалия, тъй като изчакват пристигането по суша на подкрепления, изпратени от силните латински барони от Южна Гърция – Жофроа дьо Вилардуен и Отон дьо Ла Рош. Със сигурност е известно само, че до септември 1225 г. в лагера на кръстоносците избухва епидемия от дизентерия, която покосява голям брой бойци и самия върховен предводител на войската – маркизът на Монферат. След смъртта му оцелелите франкски воини се оттеглят на корабите си и напускат злощастната за тях Романия. Братът на маркиза, младият солунски крал Димитрий, остава жив и се присъединява към двора на римския император Фридрих II в Италия. Известно е, че впоследствие той придружава височайшия си покровител при кръстоносния му поход в Светата земя и умира в Амалфи през 1230 г. Преди смъртта си Димитрий прехвърля на Фридрих II своите права върху владението на Солунското кралство¹⁶.

Лишеният от наследство солунски крал неслучайно търси подкрепа в двора на римския император, под чийто скиптър се намират европейските земи от Северно море до Сицилия. Фридрих II е дал кръстоносен

 

 

294

обет още на 25 юни 1215 г., след като току-що е бил коронясан с короната на Германското кралство в катедралата на Аахен. Неговият доскорошен настойник, папа Инокентий III, се надява, че възпитаникът му най-сетне ще успее да сбъдне онова, в което са се провалили Третият и Четвъртият кръстоносен поход¹⁷. Въпреки пропуска му да участва в Петия кръстоносен поход (1217–1221) главните надежди за освобождението на Светата земя продължават да се възлагат на Фридрих, който е оправдан за провинението си от Хонорий III. Самият Фридрих активно поддържа имиджa си на „кръстоносна надежда“, който му носи висок престиж в очите на западното християнство. При пътуването си в западните страни през 1222 г. Димитрий и придружаващият го представител на Латинската империя посещават първо Фридрих II, преди да се отправят към двора на чичото на Димитрий, унгарския крал Андраш II¹⁸. През март 1223 г. императорът подпомага кръстоносния поход към Солунското кралство, заемайки девет хиляди сребърни марки на маркиз Гулиелмо VI Монфератски. Не е учудващо, че и по-късно Димитрий избира да отиде в двора на Фридрих II, а не при унгарския крал, който предпочита децата от брака на Маргарита Унгарска с Исак II Ангел¹⁹.

Към края на двадесетте години на XIII в. хоспиталиерите в Светата земя, а вероятно и малцината им оцелели събратя на Балканите, също обръщат погледа си към римския император. По това време властта на младия Фридрих II навлиза в зенита си. Той е най-могъщият християнски владетел в целия свят, тъй като носи едновременно короните на Свещената римска империя, Сицилианското кралство и Йерусалим²⁰. Тази мощ не може да не вдъхне надежди у някои от франките в Отвъдморските земи по същия начин, както у солунския крал Димитрий. Фридрих II разполага с огромни ресурси, които във всеки един момент може да концентрира в една или друга посока, разгромявайки враговете си и дарявайки богато приятелите си. Едва ли е пресилено да се твърди, че

 

 

295

именно Фридрих II е личността, която упражнява най-силно влияние над европейската политика във втората четвърт на XIII в. Същевременно конфликтите му с папството до голяма степен ограничават неговата власт в Светата земя и влиянието му в християнските страни.

Дори положително настроеният към Фридрих II папа Хонорий III не признава легитимността на титлата му крал на Йерусалим, а се застъпва открито за несправедливо лишения от нея Жан дьо Бриен. Императорът отказва да се съобрази със съветите на папата, а неговият тъст се превръща в един от най-ожесточените му врагове. Следващият папа Григорий IX (1227–1241) отлъчва Фридрих от църквата и не отменя присъдата си дори след като разбира, че той е върнал Йерусалим под християнска власт. Обратно – в отсъствието на императора той нарежда на Жан дьо Бриен да поведе събрана от папството армия срещу земите на Сицилианското кралство, с което започва т.нар. Война на ключовете (1228–1230). До пролетта на 1229 г. водената от Жан дьо Бриен армия побеждава силите на императорския наместник Райналд фон Урслинген и настъпва на юг. Едва след завръщането си от Светата земя Фридрих II успява да овладее ситуацията и да си върне превзетите градове. В крайна сметка Войната на ключовете завършва с подписването на мирен договор, който възстановява господстващото преди нея статукво. На 28 август 1230 г. пратениците на Григорий IX официално вдигат отлъчването на императора, но това се оказва само временно решение, тъй като не всички противоречия между Светия престол и Фридрих са изгладени и никоя от страните не е склонна да отстъпи от позициите си²¹.

Конфликтът между папството и императора и бунтовете срещу властта му в Сирия несъмнено допринасят за продължаването на кризата в Латинска Романия. След поражението на Пиер дьо Куртене в албанските планини Латинската империя постоянно губи територии на изток и запад. Най-страшни последствия за нея имат битката при Пиманион и загубата на Солун. Според мирния латинско–никейски договор от 1225 г. всички латински земи в Азия освен град Никомидия и провинция

 

 

296

Месотиния са изгубени за сметка на Никейската империя. Още повече територии струват на латинците завоеванията на Теодор Комнин, който за няколко години след влизането си в Солун завзема цяла Беломорска Тракия и южната част от долината на р. Марица заедно с Одрин и по-голямата част от областта на Странджа (Парория). По време на триумфалното си настъпление в периода между 1225 и 1228 г. Теодор е коронясан за ромейски император в Солун от охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

През 1228 г. солунският василевс настъпва с армията си чак до самите стени на Константинопол²². По всяка вероятност кризисната за латинците ситуация е спасена най-вече от намесата на техния съюзник, българският цар Йоан II Асен (1218–1241). Благодарение на нея през 1228 г. имперският регент Наржо дьо Туси сключва едногодишен мирен договор с Теодор Комнин. Така латинците успяват да запазят няколко крепости в Тракия и прилежащия им хинтерланд²³.

Независимо от сключения мир положението на Латинската империя продължава да бъде критично. Това в немалка степен се дължи на вътрешната ситуация в държавата. Към края на управлението си злощастният император Робер I дьо Куртене влиза в конфликт със своите барони, след което отпътува на запад, за да търси съдействието на папската курия в Рим за оставането си на престола. Той не вижда повече своята столица, тъй като умира в Негропонт по време на завръщането си от Италия през ноември 1227 г.²⁴ Наследява го роденият в Константинопол брат на Робер, Балдуин II (1228–1273), който по това време е само на десет или единадесет години. За негов регент първоначално е назначена сестра му Мария, вдовицата на Теодор Ласкарис, но тя умира само няколко месеца по-късно. Тогава регентският пост е зает от барон

 

 

297

Наржо дьо Туси, който носи византийската титла кесар. По-късният венециански хронист Марино Санудо Торсело (1260–1238) разказва как през посочения кризисен период след смъртта на Робер дьо Куртене „императорът на Загора“, т.е. царят на българите, сключил договор за брак между неговата красива дъщеря и малкия Балдуин II, на когото обещал да върне всички земи, които „империята на Романия“ била загубила „на запад“, т.е. в балканските територии. Бароните на Балдуин обаче „му дали лош съвет“, като отхвърлили българската му годеница и решили да го оженят за дъщерята на бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриен²⁵.

Българският цар най-вероятно решава да сключи династичен съюз с латинците като контрамярка на извънредното засилване на Теодор Комнин, чиято експанзия заплашва не само Латинската империя. През 1228 г. териториите на солунския василевс и неговите балкански съюзници, сръбският крал Стефан Радослав (1228–1233) и родопският деспот Алексий Слав, обграждат земите на Асен от запад и юг. Не е учудващо, че българският цар, който идва на трона след дълга гражданска война, търси изход от външнополитическата изолация и заплахата от Теодор Комнин първо чрез брака си за дъщерята на унгарския крал, а после в съюза си с латинците. В същата връзка трябва да се разглежда и описаният от Санудо проект за сключването на брак между дъщерята на унгарската принцеса Анна-Мария и Йоан II Асен – Елена и малолетния латински император Балдуин II. Брачният договор, който несъмнено е само предварително споразумение, най-вероятно е сключен между бъл-

 

 

298

гарския цар и регентския съвет на Латинската империя, предвождан от кесаря Наржо дьо Туси, през лятото на 1228 г.²⁶

Санудо упреква бароните на Латинската империя, като ги обвинява, че заради свои егоцентрични подбуди нарушили договора с българския цар и вместо това задължили невръстния Балдуин II да се ожени за дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен²⁷. Тук трябва да отбележим, че посоченият разказ е част от едно доста обемисто съчинение, наречено „Книга на тайните на верните на кръста“, което е посветено изцяло на изграждането на успешна кръстоносна стратегия за възвръщането на Светата земя в началото на XIV в. Историята за уговорените бракове на Балдуин II е включена в произведението като разяснение на причините за загубата на Константинопол от латинците и съюзните им венецианци. Следователно от дистанцията на времето е изглеждало, че съюзът с Йоан II Асен е притежавал потенциала да бъде много по-изгоден за Латинската империя и кръстоносната кауза от този с Жан дьо Бриен. Поради това в разказа си Санудо е изцяло на страната на „царя на Загора“, независимо от факта, че народът на последния по времето на написването на книгата е „схизматичен“ и съответно е сред враговете на римокатолическия свят²⁸.

Предварителният договор за женитбата между дъщерята на Жан дьо Бриен и Балдуин II е сключен в периода между септември и декември 1228 г. Той вероятно дублира клаузите на незапазилото се споразумение с българския цар²⁹. Окончателният договор, който е подписан в Перуджа на 9 април 1229 г., предвижда, че: „господин кралят Жан ще управлява империята и ще бъде коронясан за император […], докато

 

 

299

Балдуин достигне двадесетгодишна възраст“³⁰. От текста на договора и други изворови свидетелства проличава, че новият тъст на императора също като предишния трябва да опита да отвоюва загубените земи на империята³¹. Вероятно на избора на бароните повлиява богатият военачалнически опит на Жан дьо Бриен, както и добрите му връзки с новия папа Григорий IX. Същевременно договорът от Перуджа автоматично нарежда Латинската империя сред страните – противници на римския император Фридрих II (поради личния му конфликт с Жан дьо Бриен и продължаващата по това време война с папството) и Българското царство на излъгания Йоан II Асен.

Красноречиво свидетелство за преминаването на Фридрих II Хохенщауфен на страната на гърците в борбата за Константинопол представляват запазените източници за установяването на приятелски отношения между римския император и Теодор Комнин. Размяната на пратеничества помежду им се състои през 1228–1229 г., т.е. в периода преди вдигането на отлъчването от църквата на Фридрих II и признаването му на титлата крал на Йерусалим от папата³². Посочената датировка подкрепя хипотезата за стремежа на двамата императори да формират общ фронт против папските привърженици в Италия и на Балканите. Но докато Войната на ключовете затихва, през пролетта на 1230 г. Теодор Комнин решава да започне нов военен конфликт, чрез който да елиминира заплахата, която вижда в лицето на българския цар. Хронистът Георги Акрополит твърди, че Теодор се отправил срещу българите, начело на „голяма армия, съставена от ромеи и италийци“³³. Възможно е споменатите италийци да са били изпратени от Фридрих II като благодарност за финансовата и военната помощ, която солунският василевс му оказва в Италия през 1229 г.³⁴ Силната войска, предвож-

 

 

300

дана лично от Теодор Комнин, нахлува в българските земи, следвайки течението на р. Марица. На 9 март 1230 г. тя е пресрещната от армията на Йоан II Асен и претърпява пълен разгром в открито сражение при селището Клокотница³⁵.

Блестящата победа при Клокотница, в която пада в плен самият Теодор Комнин, е последвана от бързото завладяване на по-голямата част от териториите на Солунската империя от войските на Йоан II Асен. По същото време към Българското царство са присъединени и земите на деспот Алексий Слав. Така над Балканите се възцарява временна българска политическа хегемония³⁶. Решението на солунския василевс да нападне земите на Асен, фактът, че по същото време Жан дьо Бриен все още се намира в Западна Европа и някои други изворови податки навеждат на мисълта, че през 1230 г. българският владетел продължава да се намира в неведение за договора от Перуджа³⁷. Не е изключено Йоан II Асен за известен период след битката при Клокотница да е продължавал да се надява, че неговата дъщеря ще се омъжи за Балдуин II, а самият той ще стане регент на Латинската империя. Към подобно заключение води една фраза в Търновския каменен надпис, който датира след битката при Клокотница: „А пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха франките, но и те се повинуваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен...“, както и някои други податки в българските извори³⁸. На съществуването на подобни планове, разбира се, е сложен окончателен край с пристигането на Жан дьо Бриен в Константинопол през 1231 г.

Поддръжниците на новия константинополски император ясно си дават сметка, че българският цар няма да приеме добре новините за неговото идване. На 9 май 1231 г. папа Григорий IX изпраща послание до архиепископа на Естергом да призове епископите на Гьор и Егер et nobiles Hungariae да се притекат на помощ на Жан дьо Бриен и неговата imperio

 

 

301

Romaniae, която била заобиколена от врагове³⁹. Възможно е именно заплахата от страна на Йоан II Асен да принуждава Жан да измине целия път до Константинопол по море. Преди да напусне Италия бившият йерусалимски крал сключва на 7 април 1231 г. договор с най-значителния политически партньор на Латинската империя, Венецианската република.

С договора венецианците се задължават да превозят до Константинопол Жан дьо Бриен и цялата му войска, състояща се от петстотин рицари, хиляда и двеста коня и пет хиляди обикновени бойци и членове на свитата му, с „достатъчно на брой“ платноходи (navigia) и четиринадесет галери⁴⁰. Предвиденият размер на войската, която Жан събира най-вече в родната си Франция, е доста значителен и показва недвусмислено плановете му за бъдещи завоевания⁴¹.

Вероятно още преди пристигането и коронясването на Жан дьо Бриен в Константинопол през късния юли или през август 1231 г. Българският цар решава да скъса не само съюза си с Латинската империя, но и църковната уния с папството, сключена четвърт век по-рано от неговия чичо, цар Калоян⁴². Към края на 1231 или в началото на следващата година унгарските войски начело с престолонаследника Бела (1206–1270) нахлуват в северозападните български предели. Сред вероятните поводи за това нападение срещу земите на доскорошния им съюзник Йоан II Асен са прекратяването на църковната уния с Рим и враждебните отношения на българския цар с Жан дьо Бриен и Латинската импе-

 

 

302

рия. Запазената информация за последвалата българо-унгарска война е твърде оскъдна. Известно е само, че войските на Йоан II Асен и брат му Александър в крайна сметка успяват да отблъснат унгарското нашествие южно от р. Дунав, което достига до крепостта Видин. На свой ред унгарците завладяват голяма част от влашката равнина, където създават своята погранична провинция (банат), наречена Северин⁴³.

Историческите факти подкрепят предположението, че главен инициатор на атаката срещу българите е унгарският престолонаследник Бела, който през 1233 г. приема титлата „крал на Кумания“⁴⁴. В случая с названието Кумания най-вероятно са означени днешните Влашка и Молдавска равнина, а може би и Бесарабия. Чрез нападението си срещу Българското царство унгарците се опитват не само да подпомогнат Латинската империя, но и да елиминират българското политическо влияние в земите на север от Дунав. По този начин те се стремят да реализират отдавнашните си планове за завладяването на земите на юг и изток от Карпатската планинска верига, които включват и териториите на руското Галицко княжество. С проникването си във Влахия унгарците временно отклоняват вниманието на Йоан II Асен от Латинската империя и затрудняват връзката между българите и техните кумански съюзници. Същевременно нападението най-вероятно подтиква българския цар да започне преговори за сключването на съюз с Никея. Чрез съюза ще се осъществи напълно и онова „обграждане“ на imperio Romaniae, за което говори папа Григорий IX в писмото си до унгарските прелати от 9 май 1231 г.

Въпреки че унгарската атака временно отстранява опасността от нападение на българите, латинският император Жан дьо Бриен не предприема никакви военни акции цели две години след пристигането

  

 

303

си в Константинопол. Той решава да действа едва през 1233 г., когато войските му атакуват териториите на Никейската империя, за да се опитат да завладеят азиатските брегове на Дарданелите и Мраморно море. Междувременно Йоан II Асен и Йоан III Дука Ватаци водят оживени преговори, в които основните теми са завръщането на българските земи към православието, признаването на самостоятелна българска патриаршия и сключването на династичен съюз. По всяка вероятност латинската военна акция се намира във връзка с предстоящото сключване на българо-никейския алианс. Към подобно предположение насочва географското местоположение на избраните от Жан дьо Бриен цели. Чрез завладяването на крепостите, контролиращи достъпа до пролива Дарданели, латинците биха могли да прекъснат пряката връзка между българите и никейците; да осуетят финализирането на преговорите помежду им и евентуалното обединяване на войските им в Тракия.

Латинското нападение през 1233 г. постига някои успехи, сред които превземането на важните пристанища Лампсак и Пиги (Бига), но по-голямата част от малоазийското крайбрежие на Пропонтида остава в никейски ръце⁴⁵. Никейците и българите не изглеждат разколебани от действията на Жан дьо Бриен. След този военен полууспех инициативата временно преминава в ръцете на папството, което опитва да разреши проблема по дипломатически път. Светият престол изпраща в двора на Ватаци свои посланици, които принадлежат към влиятелните ордени на францисканците и доминиканците. Главните задачи на пратеничеството са сключването на мир и църковна уния. Преговорите между папските посланици и никейските светски и църковни власти продължават до началото на пролетта на 1234 г., но завършват без успех. Пратениците съобщават своевременно на папството опасенията си от предстоящо нападение на „земята на Константинопол“ от страна на коалиция, включваща никейския император, българския цар и неговия васал, солунския василевс Мануил Комнин (1230–1237)⁴⁶. Опасенията им се оказват на-

 

 

304

пълно основателни. В началото на 1235 г. между Никейската империя и Българското царство официално е сключен династичен съюз, предшестващ започването на война срещу латинците⁴⁷.

Със сключването на съюза между Никея и Търново единственото останало по-крупно владение на Латинската империя в близост до нейната столица – тракийските земи, простиращи се от Енос до Вризис, се оказва обградено от териториите на съюзниците. През 1235 г. със съдействието на Никея е възстановена автокефалната българска патриаршия.

Като последствие българската уния с римската църква е окончателно прекъсната, а царството на Асеневци се завръща в източноправославния лагер. По този начин предстоящата война с Латинската империя придобива не само политически, но и религиозен характер, изправяйки една срещу друга две коалиции, съставени от източноправославни и римокатолически сили⁴⁸. Военните действия са започнати през пролетта на 1235 г. от никейската войска с атака срещу Лампсак. Никейците си връщат бързо важното пристанище, след което преминават Дарданелите и завладяват другата най-силна крепост в района на пролива – Галиполи. Така контролът на Йоан III Дука Ватаци над най-леснодостъпната връзка между Мала Азия и Балканите е не само възстановен, но и усилен.

Българският цар, придружен от семейството и свитата си, пристига в Галиполи почти веднага след завземането на крепостта от никейците. Там по думите на Георги Акрополит той и Ватаци „довели до край преговорите за дружба помежду си“. Едновременно с това в града се подготвят

 

 

305

сватбените тържества за сключването на брака между обещаната преди това на Балдуин II дьо Куртене дъщеря на Асен – Елена, и никейския престолонаследник Теодор. Сватбата трябва да утвърди съюза между двамата православни монарси, които същевременно се договарят как да разделят помежду си оставащите латински територии в Тракия. През следващите месеци обединените българо-никейски войски нахлуват в „областта, която се намирала под игото на латинците“. Последствията от тази военна кампания са катастрофални за Латинската империя. Създадената от кръстоносците държава губи почти всичките си крепости и прилежащите им земи в Източна Тракия чак „до самите стени на Константинопол“⁴⁹.

През лятото на 1235 г. съюзниците решават да атакуват и самата латинска столица, като я обсадят едновременно по суша и море. Този път Жан дьо Бриен най-сетне успява да докаже, че старата му бойна слава не е била незаслужена. Източниците свидетелстват, че въпреки възрастта си Жан предвожда внезапен излаз срещу българо-никейските войски пред Константинопол. Атаката се оказва успешна и латинските рицари нанасят тежко поражение на обсадителите. Не след дълго силите на православната коалиция претърпяват чувствителни загуби и по море, а най-накрая водачите ѝ вземат решение да се изтеглят към Галиполи.

Противно на това, което твърдят някои западни извори, оттеглянето на съюзниците е по-скоро стратегическо и най-вероятно се дължи не толкова на победите на Жан дьо Бриен, колкото на настъпването на зимните студове. Още през пролетта на следващата година войските на православните владетели отново обсаждат Константинопол. Сега латинската столица е спасена преди всичко от намесата на могъщия владетел на Ахая, Жофроа II дьо Вилардуен. Морейският принц успява да пробие с флотата си морската блокада на Константинопол и да присъедини към защитниците на града своята армия от сто рицари, триста арбалетиери и петстотин стрелци с лък. Обединените кораби на морейския владетел и италианските морски републики Венеция, Пиза и Генуа нанасят ново

 

 

306

крупно поражение на българо-никейския флот. Обсадата от 1236 г. приключва със сключването на примирие и оттеглянето на армиите на Асен и Ватаци от стените на Константинопол⁵⁰.

Повторният неуспех на атаката и сключеният мирен договор не означават край на заплахата за латинската столица. Йоан II Асен и Йоан III Дука Ватаци разполагат с огромни ресурси, поради което са в състояние бързо да възстановят загубите си и отново да обсадят Константинопол. Надмощието на латинците по море не може да компенсира значителните им териториални загуби и политическата изолация в региона. Наистина за известен период след провала на втората обсада и особено след смъртта на Жан дьо Бриен през март 1237 г. българският цар изглежда склонен да скъса споразумението с Никея и отново да се съюзи с латинците.

Изглежда, че върху поведението на Асен повлиява и предизвиканата от монголското нашествие емиграция на многобройни кумански племена, които в края на 1236 или началото на 1237 г. преминават през българските територии и се заселват в долината на р. Марица. В новите си земи куманите сключват съюз с латинските барони, оставени да управляват Константинопол в отсъствието на Балдуин II. Не е изключено преселниците да се намират в съюзнически отношения с унгарския крал и това да предопределя пролатинската им ориентация⁵¹. През пролетта на 1237 г. българите, куманите и латинците провеждат съвместна обсада на завзетия от никейците тракийски град Цурул (дн. Чорлу). Обсадата обаче се проваля, а Йоан II Асен решава да възобнови съюза си с Ватаци. Православната коалиция е възстановена най-късно до края на 1237 г., а с настъпването на пролетта на 1238 г. обединените българо-никейски

 

 

307

войски отново се появяват пред стените на Константинопол и блокират града по суша и море⁵².

Този път православните владетели решават да се подсигурят допълнително, като потърсят съюзници на запад. Естественият им избор е римският император Фридрих II, чиито отношения със Светия престол отново са обтегнати до краен предел поради ожесточената война, която води срещу съюзните на папството градове от Ломбардската лига⁵³. Фламандският хронист Филип Мускес съобщава, че „Тодор, Ватаци и Асен и всички гърци и техните съюзници“ изпращат съвместно послание до Фридрих II в края на 1237 или началото на 1238 г.⁵⁴ Според Мускес в писмото си до западния император Ватаци и съюзниците му обещали да му дадат клетва за вярност (ommage) и да признаят върховенството на римската църква, макар и последното да било „казано с коварство“. В замяна на това Фридрих II трябвало да даде византийската корона на Ватаци, да изтегли франките от Константинопол и „да прогони всички

 

 

308

кръстоносци“⁵⁵. Някои съвременни изследователи поддържат мнението, че посланието на православните балкански владетели до Фридрих II е изпратено повторно през 1238 или 1239 г.⁵⁶

Достоверността на съобщението на Мускес се подкрепя от моментната геополитическа ситуация, отразена достатъчно подробно от други съвременни на събитията извори. По това време православните владетели се нуждаят от съюзник на запад не само заради неуспехите си в обсадата на Константинопол, а и заради напредналото организиране на кръстоносен поход срещу тях. След вдигането на обсадата на Константинопол през 1236 г. младият Балдуин II е изпратен на запад от Жан дьо Бриен със задачата да събере средства и войски в помощ на заплашената си империя⁵⁷. Папа Григорий IX се старае да му помогне с всички сили, тъй като мисията на Балдуин съвпада със собствените му планове.

Римският първосвещеник изтъква следните аргументи за защитата на Латинската империя в писмото си до унгарския крал от 16 декември 1235 г.: „запазването на тази империя има важно значение за пращането на помощ за Светата земя, от която кръстоносците могат да се завръщат само през земите на Романия и ако, пази Боже, споменатата империя се подчини на господството на гърците, които мразят латинците повече от езичниците, ще последва лесно откъсването на тази земя“⁵⁸.

Подготовката за кръстоносен поход към Балканите изпреварва отпътуването на младия латински император от Константинопол. Още след провала на преговорите на папските легати с Никея на 11 юни 1234 г. Григорий IX нарежда на nunnullos crucesignatos de Hungaria да се отправят незабавно към Константинопол⁵⁹. Едновременно с това той полага активни усилия да изкорени православието в новозавладените унгарски земи северно от Дунав, които дотогава вероятно се намират под

 

 

309

църковната юрисдикция на Търново⁶⁰. През зимата на 1235–1236 г. Григорий IX се обръща към унгарския крал, неговия брат Коломан и архиепископите на Естергом и Калоча, за да се опита да ги накара да атакуват отново царството на „схизматика Асен“. Нападението е оправдано като акция за спасяването на обсадената Латинска империя. За целта всички кръстоносни обети, дадени от поданици на Унгарското кралство за поход в Светата земя или срещу еретиците в Босна, са заменени с участие в планираната кампания към Константинопол⁶¹. Показателно за значението, което придава на тази акция Григорий IX, е, че по това време към същата промяна на целите биват насърчавани и кръстоносците в земите на Френското кралство, на които папата обещава, че „ще получат двойна награда на божествената отплата, тъй като в тази империя [Романия] те ще помогнат и на Светата земя“⁶².

Въпреки енергичните папски призиви новият унгарски крал Бела IV (1235–1270) предпочита да заеме изчаквателна позиция независимо от факта, че през 1236 г. започва да носи титлата rex Bulgariae⁶³. Причините за унгарското бездействие могат да се открият както в скорошния конфликт между Бела и папската курия, така и в клаузите на мирния договор, който вероятно е сключен с Йоан II Асен след войната от 1231–1232 г. От друга страна, през 1236–1237 г. папството временно намалява натиска си върху унгарците поради промяната в поведението на българския цар, който в посочения период изглежда склонен да възстанови църковната уния с Рим и съюза си с латинците⁶⁴. Но след възобновяването на българо-никейската коалиция във втората половина на 1237 г. Григорий IX е по-решен отвсякога да стовари върху православните държави военната мощ на католическия свят. Красноречиви свидетелства за тогавашните настроения на противниците се съдържат в запазената кореспонденция между папата и Йоан III Дука Ватаци, датираща от 1237 г. В писмо до никейския василевс Григорий IX го заплашва с кръстоносен

 

 

310

поход на „безбройно множество“ от „силни мъже и усърдни воини“, ако не спре „да замисля […] опасност и вреда“ за Латинската империя и нейните владетели. Отговорът на Ватаци, който може би е изпратен след възобновяването на съюза му с българите, е, че той е законен приемник на трона на Константинопол и никога няма да спре да се сражава за него. Гръцкият владетел предизвиква папата с думите: „Ние имаме конница и цяла армия от воини, чиито храброст и бойни умения вече са изпитани срещу кръстоносците, без да са показали никаква слабост.“⁶⁵

Изглежда, че Григорий IX реагира на идващите от Балканите предизвикателства с удвояване на усилията по организирането на кръстоносния поход. На 27 януари 1238 г. папата се обръща към Бела IV с писмото Supremus opifex, с което отново го призовава да се отправи на кръстоносен поход против Асен и обещава на бъдещите участници в похода „същата индулгенция, която се предоставя на преминаващите в помощ на Светата земя“⁶⁶. Изглежда, че този път в замяна на помощта му Григорий IX е склонен да гарантира на унгарския крал правата върху земята на „схизматика и еретика“ Асен. Това е значима отстъпка, тъй като към българските територии преди това са предявили претенции латинските императори и потомците на Маргарита Унгарска, а до този момент въпреки незначителните им шансове за успех папската курия се е показвала благосклонна към тях. На 7 юни 1238 г. Бела IV най-накрая се съгласява да предвожда кръстоносния поход срещу regnum Bulgarie, като поставя изричното условие правата за завладяването му да бъдат предоставени само на него и на никой друг⁶⁷.

Междувременно далеч на запад от Унгария се разиграват събития от важно значение за спасяването на Латинската империя. С помощта на папата, френския крал Луи IX и неговата майка, Бланш Кастилска, Балдуин II за около две години успява да събере достатъчно средства,

  

 

311

за да финансира голяма армия, начело на която да се завърне в Константинопол.

Войниците са набрани предимно от областите, разположени в близост до родните земи на Балдуиновата династия в Северна Франция. Младият император и съветниците му решават пътуването на войските към Константинопол да се извърши на два етапа. Според техния план първата част от кръстоносците, предвождана от латинския барон Жан дьо Бетюн, трябва да отплава от Венеция през пролетта на 1238 г. Баронът и неговият контингент потеглят от Северна Франция към Венеция в самото начало на 1238 г. При достигането на границата на Свещената римска империя на пътя им се появява неочаквана пречка. Фридрих II забранява изрично на Жан дьо Бетюн и войниците му да преминат през земите му. По този начин достъпът им до Венеция става невъзможен и римският император обрича кръстоносния поход на неуспех още преди да е започнал⁶⁸.

Според Филип Мускес забраната, която Фридрих II налага над преминаването на земите му от кръстоносците, се намира в пряка връзка с договореностите между кайзера, Ватаци и неговите балкански съюзници.

Въпреки лаконичността на останалите налични източници съществуват достатъчно основания да приемем, че римският император действително сключва съюз с никейския василевс. Доказателство за това представляват например сведенията за военната помощ, която Ватаци изпраща на императора в Италия през пролетта на 1238 г.⁶⁹  Сключването на съюз с Никея при посочените от Мускес условия удовлетворява както претенциите за универсално господство на Фридрих II в ролята му на римски император, така и най-належащите му в момента политически цели, които са да доведе до успешен край войната си в Ломбардия и да забави кръстоносния поход към Светата земя поне до изтичането на сключения от него десетгодишен мирен договор с аюбидския султан ал-Камил. Мотивът за притесненията на Фридрих II от съществуването на други християнски императори, които могат да оспорят неговото върховенство, се потвърждава от Мускес, който пише: „император Фри-

 

 

312

дрих […] заплаши другия император Балдуин,/ че ако не стане негов васал/ и ако не дойде в Милано,/ ще му отнеме Константинопол“⁷⁰. От текста на Мускес става ясно, че желанието на Фридрих II е „императорът на Романия“ да стане негов васал независимо от това дали последният е Балдуин II дьо Куртене или Йоан III Дука Ватаци.

Косвено потвърждение на сведенията на Мускес ни дават и двете папски писма до Фридрих II, изпратени в средата на месец март 1238 г. В тях Григорий IX призовава императора да окаже подкрепа на готвения кръстоносен поход срещу „непокорните и еретични гърци [...] схизматикът Ватаци и неговите поддръжници, чието отлъчване от църквата ние обявяваме всяка година“. Търсената от папата подкрепа се изразява най-вече в това Фридрих II „да разреши на гореспоменатите кръстоносци свободно преминаване през своите земи“. Второто писмо ни дава информацията, че императорът възразил на искането на Григорий IX, като посочил „затрудненията, до които би довело“. За съжаление в текста римският първосвещеник не ни разкрива повече подробности около повдигнатите от Фридрих II възражения. За сметка на това той приканва императора „внимателно да обмислиш до каква степен това не би навредило на добрата ти репутация“, като го предупреждава, че „ще изглеждаш така сякаш насърчаваш грешките на споменатите схизматици“. Накрая на писмото папата директно му заявява, че ако отново откаже да пропусне кръстоносците, то „църквата не може да си затвори очите пред онова, което се предприема за събарянето на католическата вяра“⁷¹.

Във времето между изпращането на първото и второто писмо до римския император през март 1238 г. папа Григорий IX изпраща още едно послание, в което вече отправя конкретни обвинения за поддържането на съюзнически отношения с Ватаци⁷². В този случай примерът е дори по-скандален за западното общество, тъй като обвинението е

 

 

313

насочено срещу латински религиозен орден, който на теория е подчинен на папството и би трябвало да действа в синхрон с неговата политика. Още по-изненадващо е, че въпросният орден е известен именно с подкрепата си на кръстоносните походи на изток. Писмото, което римският първосвещеник изпраща от двореца Латеран на 13 март 1238 г., е адресирано до главната централа на хоспиталиерите на св. Йоан Йерусалимски в Акра.

Папското послание до главната квартира на йоанитите от 13 март 1238 г. е пълно със сурови укори и сериозни обвинения, които не се изчерпват само със заклеймяването на връзките с отлъчения император схизматик. На първо място Григорий IX пише, че бил „потресен“ от „донесенията“ за ордена и изброява получената от него информация, която включва всевъзможни грехове и нарушения на хоспиталиерския правилник.

Сред тях папата отбелязва: „издържане на жени срещу заплащане“, фалшификация на завещания, укривателство на „разбойници, убийци на пилигрими и еретици“ и извършването на още други неспоменати, но „чудовищни престъпления“. Единственото обвинение, в което се споменава конкретно име, е това, че хоспиталиерите били оказали „военна подкрепа“ (auxilium) на Vatacio, Dei et Ecclesie inimico, т.е. „на Ватаци, врагът на Господ и църквата“. Според папата изпратената подкрепа била „в коне и оръжия“ (in equis et armis), а в замяна хоспиталиерите получили от никейския владетел „земи и казали“ (terris et casalibus ab ipso receptis). Григорий IX сам определя посочените действия на ордена като auxilium contra Latinos. Писмото завършва със заплахата, че ако орденът „не поправи грешките си“ в рамките на срок от три месеца, то архиепископът на Тир, на когото предварително е наредено да изпълни функцията на папски инквизитор, ще започне разследване срещу хоспиталиерите с правото „да коригира и реформира“ tam in capite quam in membris⁷³.

Цитираното съобщение е от съществена важност за нашата тема, тъй като регистрира политическа активност на ордена на хоспиталиерите на Балканите (или в непосредствена географска близост) в един период, за който не разполагаме с почти никакви други сведения. За съ-

 

 

314

жаление информацията, която се съдържа в писмото на Григорий IX, е прекалено лаконична. В наличните до момента исторически източници липсва категорично потвърждение или отрицание на повдигнатото от папата обвинение. Съществуването на съюзнически връзки между хоспиталиерите и Ватаци също не е известно от други хронологично близки извори. Цялата информация, която можем да извлечем от писмото, се състои в това, че към момента на написването му, т.е. до 13 март 1238 г., папа Григорий IX има сериозни основания да смята, че хоспиталиерите са оказвали, може би неведнъж, военно подкрепление (auxilium) на папския и латински враг Vatacio (Ватаци) и вероятно продължават да го правят. Споменатият Vatacio несъмнено е идентичен с никейския император Йоан III Дука Ватаци. Съвпадението във времето на изпращането на писмата до Фридрих II и хоспиталиерите показва, че те най-вероятно са част от една и съща политическа акция, която папството предприема, за да подкрепи кръстоносния поход pro subsidio Constantinopolitani imperii⁷⁴. Накрая текстът ни дава информацията, че хоспиталиерите са получили в замяна на своята подкрепа за никейския василевс земи и казали, т.е. поземлени феодални владения и села със зависимо население. Фактът, че посочените земи и казали са дадени от Ватаци, свидетелства в полза на предположението, че те са се намирали някъде в границите на подвластните на никейския император територии, които по това време обхващат части от Анатолия, Балканския полуостров и някои егейски острови.

Смисълът на отбелязването, че подкреплението за Ватаци било in equis et armis, на пръв поглед не изглежда особено ясен. Изразът би могъл да означава както че хоспиталиерите са доставяли коне и оръжия на никейския василевс, така и че техни рицари (конници) са се сражавали на негова страна. Обикновено в латиноезичната литература от периода изразът се употребява във второто значение. И в двата случая е най-вероятно въпросното подкрепление да е изпратено по повод на някакъв активен военен конфликт. Датата на писмото позволява да се предположи, че помощта „в коне и оръжия“ е свързана с войната на Никейската срещу Латинската империя, която след мирния договор от 1235 г. се

 

 

315

разразява отново в началото на 1237 г. Това предположение се подкрепя от друго писмо на Григорий IX, изпратено на 22 март 1238 г. В него папата дава на патриарха на Константинопол правото да дава опрощение на онези латински християни, които са взели страната на гърците contra Constantinopolitanum imperium при условие, че се завърнат обратно в латинския лагер⁷⁵. Не е изключено сред посочените латинци, които са воювали ad partem Graecorum, да е имало и хоспиталиери, макар че по-вероятно става въпрос за франкски наемници в лагера на православната коалиция⁷⁶.

Информацията, съдържаща се в папското обвинение, поставя интригуващи въпроси за историята на хоспиталиерското присъствие в региона. На първо място можем да се запитаме как изобщо е възможно латински монашески орден, който се намира под егидата на папството, да оказва военна помощ на „схизматика Ватаци, врагът на Господ и църквата“? В началото на 1238 г. папа Григорий IX не само е настроен изключително враждебно към никейския император, но и вече от няколко години активно се опитва да организира кръстоносен поход срещу него и останалите му схизматични съюзници. Едва ли можем да допуснем, че хоспиталиерите, които са ангажирани повече от всички други подобни организации с кръстоносната кауза, не са били информирани за насоките в папската политика. Съществуват и достатъчно свидетелства, които показват, че братята на ордена поддържат основаването и съществуването на Латинската империя и най-вероятно участват в завладяването и защитата на някои от нейните области „от гърците“. Следователно би трябвало да се очаква хоспиталиерите да са между враговете на православната коалиция, формирана с договора от Галиполи през 1235 г. Защо тогава самият папа обвинява подопечния си орден във военно сътрудничество с Ватаци и предателство на латинската кауза?

 

 

316

Папското обвинение към хоспиталиерите периодично привлича интереса на историографите на ордена, които му дават различни обяснения и тълкувания. Повечето от тях смятат, че обвинението се базира на достоверни факти. Сред привържениците на тази гледна точка е и Ричард Спенс, според когото при отношенията си с Ватаци хоспиталиерите действали като „регионални политически играчи“⁷⁷. Последното вероятно би следвало да се разбира в смисъл, че местните членове на ордена търгуват своята военна подкрепа срещу територии и влияние. За съжаление не разполагаме с никакви конкретни данни за политическата роля на хоспиталиерите на Балканите или в Западна Анатолия към началото на 1238 г. От друга страна, е добре известно, че точно по същото време расте напрежението между папата и римския император. Нарастването на враждебността между светския и религиозния предводител на латинския свят се отразява не само върху политическата ситуация в западната част от Европа, но и сред немалка част от по-близките ѝ и далечни съседи. Посоченият конфликт ще достигне кулминацията си с повторното отлъчване на Фридрих II от папа Григорий IX на църковния празник Палмова неделя през 1239 г.⁷⁸ Година по-рано, през март 1238 г., интересите на императора и папата се сблъскват поради похода на Жан дьо Бетюн, който е провален от наскоро сключения съюз между Фридрих II и Ватаци. Писмата на Григорий IX до императора са изпратени на 12 и 17 март, а посланието до главната централа на хоспиталиерите – на 13 март. Хронологичното съвпадение позволява да допуснем, че папското заклеймяване на „противозаконния“ съюз на хоспиталиерите с никейския василевс има определена връзка с отношенията между светия отец и императора.

По-рано вече споменахме, че орденът преминава в лагера на привържениците на Фридрих II към края на двадесетте години на XIII в.; най-вероятно по време на т.нар. Шести кръстоносен поход⁷⁹. Съществуват свидетелства, че проимператорски позиции заемат последователно управлявалите хоспиталиерски магистри Герен Лебрун (1230/1231–1236), Бертран дьо Комп (1236–1239/1240) и Пиер дьо Вийе-Брид

 

 

317

(1240–1244)⁸⁰. Безпрецедентното по гневните си упреци към хоспиталиерите писмо на папа Григорий IX, в което се съдържа обвинението за съюзническите отношения с Ватаци, е изпратено именно по време на управлението на един от споменатите магистри, Бертран дьо Комп. По тази и изтъкнатите по-горе причини можем да се присъединим към Дж. Райли-Смит, който предполага, че гневът на папата към ордена през март 1238 г. е бил пробуден от подкрепата, която йоанитите оказват на Фридрих II⁸¹. Логично развитие на посочената хипотеза представлява допускането, че отношенията на хоспиталиерите с Ватаци се дължат именно на сключването на съюза между никейския и римския император. Вече изяснихме, че съюзническият договор между Фридрих II и Йоан III Дука Ватаци най-вероятно е сключен през есента на 1237 г. или в началото на 1238 г. Следователно можем да предположим, че военното подкрепление на хоспиталиерите за Ватаци най-вероятно е било изпратено в периода между датата на сключването на съюза и 13 март 1238 г.

Теоретично на хоспиталиерите е забранено да вдигат оръжие срещу християни. На практика обаче това правило не е толкова строго спазвано и до 1238 г. братята рицари вече са участвали поне в няколко междухристиянски конфликта. Близък по време пример представлява войната за наследството на Антиохия от първите десетилетия на XIII в., в която хоспиталиерски воини се сражават срещу християнските поддръжници на Боемунд IV. Въпреки това изглежда трудно да се допусне, че братята на ордена участват открито във войната срещу Латинската империя, възобновена от православно-балканската коалиция в края на 1237 или началото на 1238 г. Далеч по-допустимо изглежда предположението, че кораби на ордена са участвали в доставка на оръжия и коне за Ватаци и/или неговите балкански съюзници. Такава доставка би могла да бъде организирана от Италия до Балканите или Анатолия по заповед на Фридрих II. Както видяхме по-горе, подобен прецедент се появява още в края на 20-те години на XIII в., когато Фридрих II и Теодор Комнин си разменят последователно военни подкрепления, които пътуват меж-

 

 

318

ду Балканите и Апенините. Допълнителен аргумент в полза на подобна хипотеза е фактът, че по това време хоспиталиерите разполагат със значителен опит в доставянето на коне и оръжия по море от Италия или други западни пристанища до Светата земя. Вече отбелязахме, че основен изходен пункт за посочените доставки са пристанищата в Южна Италия и Сицилия, които между 1220 и 1250 г. се намират във владение на Фридрих II⁸².

Най-загадъчната част от папското обвинение вероятно представляват споменатите „земи и казали“, получени от никейския император в замяна на военната помощ на хоспиталиерите. Къде биха могли да се намират тези земи и села? Ако орденът наистина е действал като „регионален политически играч“, би следвало да предположим, че получените владения най-вероятно са граничели с такива, които дотогава все още са се намирали в хоспиталиерски ръце. Възможно е към 1237–1238 г. хоспиталиеритевсе още да са разполагали с някакви владения в Тесалия и да са се надявали да възстановят обширния си местен домен, по-голямата част от който е загубена още през двадесетте години на века. В такъв случай обаче орденът не е могъл да получи земите и казалите си пряко от Ватаци, а по-скоро чрез посредничеството на българския цар от неговите солунски васали Мануил и Теодор Комнин. Впрочем въпросните владения биха могли да са освободени от фактическата си зависимост към латинския император, но не и от тази към новия солунски крал Фридрих II, на когото Димитрий Монфератски предава правата си над кралството още през 1230 г. По този начин римският император би получил допълнителна възможност за въздействие върху хоспиталиерите в ролята си на феодален сюзерен на техния тесалийски домен. Възможно е също така орденът да е имал или да е получил владения някъде на териториите на Ватаци в Мала Азия или в наскоро завладените от никейците земи в Тракия. Трябва да признаем, че без наличието на каквито и да било допълнителни изворови податки не сме в състояние да направим по-сигурно предположение къде, ако действително са съществували, са се намирали въпросните terris et casalibus.

 

 

319

Един от историографите, който дискутира по-обширно папското обвинение към ордена от 13 март 1238 г., е френският абат Верто, който през XVIII в. публикува най-популярната до момента история на хоспиталиерите. Според Верто основа на сближението между Ватаци и братята рицари на ордена, бил фактът, че те имали общ враг – „неверниците“.

С последното абатът вероятно има предвид селджукските турци. Верто добавя, че тъй като никейският владетел през 1238 г. бил пред вратите на Константинопол и вече почти „господар на империята“, а хоспиталиерите пък имали свои домове в столицата, те просто нямало как да избегнат „общите отношения“ с него⁸³. И двете „оправдания“ на френския автор звучат доста наивно за днешната историография. През тридесетте години на XIII в. турците нямат обща граница с владенията на Латинската империя и по тази причина няма как да са враг на местните хоспиталиери. Невъзможно е да допуснем, че братята от ордена не са били уведомени за ожесточената война, която православната коалиция започва срещу латинците през 1235 г., както и за инициативите на папа Григорий IX, предприети за спасяването на Константинопол и конкретно против Ватаци. Поради това теорията за „неизбежните отношения“ на хоспиталиерите с „врага на Господ и църквата“, на когото осигуряват подкрепление с коне и оръжия, докато останалите латинци се защитават от него с оръжие в ръка, може да се отхвърли като напълно нереалистична. Същевременно не е изключено някои представители на ордена да са виждали в съюза с Ватаци възможност за продължаване на съществуването на местните си владения и тяхното укрепване и разширяване.

Фактът, че Григорий IX адресира писмото си до хоспиталиерите в Светата земя, най-вероятно се дължи на желанието му да се обърне направо към централното командване на ордена, което може да наложи волята си над всяка от провинциалните му структури. Интересна изглежда възможността предишното папско обвинение, споменато в текста на документа, което отбелязва подслоняването на „разбойници, убийци на пилигрими и еретици“ в хоспиталиерските „къщи и казали“,

 

 

320

да е свързано с обвинението за съюза с Ватаци⁸⁴. Характерна особеност за епистоларното творчество на Григорий IX е, че в него границата между понятията схизматици и еретици често е твърде размита. Този факт допълнително усложнява по-точното тълкуване на цитата⁸⁵. Но ако допуснем, че обвинението за приютяването на еретици наистина е свързано със следващото, то може да се предположи, че йоанитите са подслонявали в своите владения не истински еретици, а схизматици, т.е източноправославни.

Последните биха могли да бъдат например военни от армията на Никейската империя или нейните православни съюзници – Йоан II Асен и Комнините от Солун. Също така в началото на 1238 г. папата вероятно би могъл да определи представителите на воюващите срещу Латинската империя православни страни като „разбойници“ и „убийци на пилигрими“, а последното спокойно би могло да се преведе като „убийци на кръстоносци“⁸⁶.

Изглежда, че папското писмо от 13 март 1238 г. дава желания резултат, т.е. орденът приема да се „коригира и реформира“, тъй като по-нататъшната кореспонденция с Апостолическия престол повече не споменава за отбелязаните в писмото проблеми⁸⁷. По същото време хоспиталиерите все повече и повече се ангажират с организацията на предстоящия кръстоносен поход, но не с този, който трябва да се насочи към Константинопол, а с този към Светата земя. Въпреки усилията на папа Григорий IX да пренасочи потока от западноевропейски кръстоносци към заплашената от Асен и Ватаци „империя на Романия“, мнозинството от тях предпочитат да изберат по-авторитетната и относително по-безопасна

 

 

321

цел за изпълнението на своите свещени обети, като отпътуват към Йерусалим⁸⁸.

Подобни решения вземат един след друг най-могъщите западни барони, които папата безуспешно агитира да поведат похода към Константинопол – граф Тибо IV Наварски (1201–1253), Пиер дьо Бретан и Ричард Корнуолски. Друг силен латински владетел, на чиято помощ разчита папството – унгарският крал Бела IV, в крайна сметка също отказва да поведе войската си към Балканите⁸⁹. Така като единствен подходящ водач на кръстоносния поход към Константинопол остава само най-заинтересованият от неговото провеждане – деветнадесетгодишният латински император Балдуин II.

След провала на похода, предвождан от неговия барон Жан дьо Бетюн, младият Балдуин решава първо да се отправи не към Константинопол, а към Рим, за да потърси за пореден път съдействието на папството. До завръщането си във Френското кралство през пролетта на 1239 г. Императорът разполага с много нови средства, осигурени благодарение на Григорий IX. Финансиране за похода към Балканите осигурява и френският крал. На 15 май 1239 г. Луи IX въвежда Балдуин II в рицарство и му подарява боен кон на специална церемония в град Мелюн⁹⁰. След празненството Балдуин събира кръстоносна армия, която се състои предимно от французи, и потегля на път в началото на юли 1239 г. Броят на бойците в неговата войска е значителен; съвременният на събитията френски хронист Алберик де Троа-Фонтен споменава за участието на седемстотин рицари и тридесет хиляди оръженосци и балистарии (арбалетиери) на коне preter pedites⁹¹. С помощта на Луи IX проблемът с пре-

 

 

322

сичането на земите на римския император е преодолян, а Балдуин II и неговите кръстоносци избират да стигнат до Константинопол по суша. Пътят през обширните територии на Свещената Римска империя им отнема доста време. До есента на 1239 г. армията вече се намира в Унгарското кралство, където е посрещната добре⁹².

Около времето на престоя на кръстоносната армия в Унгария се извършва поредният изненадващ обрат в поведението на Йоан II Асен. След неуспеха на продължителните преговори с крал Бела IV, чиято главна цел е осъществяването на унгарско нападение срещу България, папа Григорий IX решава да се обърне към българския цар, за да осигури достъп на войските на Балдуин II до Константинопол. В края на 1239 и началото на 1240 г. между Рим, Унгария и България са разменени редица пратеничества, които в крайна сметка уреждат безпрепятственото преминаване на кръстоносците през териториите, намиращи се под властта на Imperio Bulgarorum⁹³. През пролетта на 1240 г. армията на Балдуин II необезпокоявано прекосява владенията на Йоан II Асен и стига до Константинопол⁹⁴. В столицата си Балдуин най-сетне е официално коронясан за латински император. Скоро след това той повежда войските си срещу никейските владения в Тракия, където към кръстоносците се присъединяват голям брой кумани. Армията успява да превземе силна-

 

 

323

та крепост Цурул и „цялата прилежаща земя на разстояние три дни път [от стените на Константинопол]“⁹⁵.

Хронистът Георги Акрополит обвинява българите в нарушаване на договорите с Никея заради осигурения от тях свободен пропуск на кръстоносната армия. Съдейки по следните думи на Акрополит, именно по този повод православната коалиция на Балканите отново се разпада:

„Макар и император Йоан [Ватаци] да сключи отново мир с Асен и двамата да бяха свързани с родство, Асен не спазваше точно клетвените споразумения, защото понякога срещу малка изгода беше готов да ги наруши. И дотогава той се съгласяваше на мир и изпълняваше приятелските задължения само видимо и лицемерно“⁹⁶. А. Данчева-Василева с основание свързва промяната в поведението на българския цар с политическите цели на римския император. Под натиска на френския крал през 1239 г. Фридрих II най-накрая престава да пречи на експедицията на Балдуин II и в следващите няколко години поддържа добри отношения с латинския император⁹⁷. По този начин православната коалиция загубва своя могъщ поддръжник в Западна Европа⁹⁸. Йоан II Асен най-вероятно решава да се съобрази с настъпилата промяна в баланса на силите. Показателно е, че по същия начин постъпват и неговите васали – Комнините от Солунската империя, които през 1239 г. започват преговори с римския император и не след дълго сключват съюзнически договори с латинците⁹⁹. През това време огромната армия на Монголската империя, която нахлува в куманските и руските земи още през 1237 г., все повече и повече се приближава към балканските граници.

 

 

324

Опасенията от монголите вероятно изиграват ключова роля за окончателното отказване на унгарския крал Бела IV от поход срещу България, въпреки че през 1238 г. той обещава на папа Григорий IX, че ще завоюва българските земи¹⁰⁰.

След папското писмо от 13 март 1238 г. до края на XIII в. в изворите повече не се появява никаква информация за участие на хоспиталиерите в политическите събития в Константинопол или Никейската империя.

Можем само да предположим, че липсата на информация означава, че орденът в крайна сметка се е съобразил с укорите на Григорий IX и е престанал да оказва военна подкрепа на Йоан III Дука Ватаци. Това става още по-вероятно предвид факта, че през 1239 г. хоспиталиерският покровител и съюзник Фридрих II променя поведението си и започва да подкрепя латинците в Константинопол. В същата година кръстоносният поход на бароните пристига в Светата земя, с което започват активни военни действия, които ангажират основното внимание на ордена поне до средата на четиридесетте години¹⁰¹. Хоспиталиерите губят личния си военен състав до такава степен след поражението при Ла Форби през 1244 г., че са принудени да обявят масова мобилизация в европейските си провинции¹⁰². Въпреки това, както ще видим в следващата глава, способностите за активност на ордена в други части на света все още не са напълно изчерпани.