Балканите

 

 

Извори и историография

 

Познанията ни за сръбската история в периода ХІІ – ХІІІ в.се основават на сръбски и несръбски извори от различен вид. Сред тях водещо място заемат съчиненията на сръбските книжовници от тази епоха, които описват историческите събития с по-голяма или по-малка точност и изчерпателност. Картината се допълва от съобщенията, съдържащи се в произведенията на византийски и западноевропейски автори.

Документите, издавани от кралската канцелария и от Църквата съществено допълват историческите произведения и дават  по – ясна представа за историческите събития и процеси. Житията на светците също са ценен извор и са сравними с историческите произведения.

Като сериозен извор се добавя и археологическият материал – паметници на изкуството, надписи, печати и др.

От писмените извори на първо място, като един от най – ценните източници за сръбската история от края на ХІІ и началото на ХІІІ в., ще посочим произведенията на крал Стефан ІІ Първовенчани (1196 – 1227). Той е едно от най – ярките имена в сръбската книжовност през средните векове. Заедно със своя баща – Стефан Неманя и своя брат Сава,  Стефан Първовенчани спада към първата позната генерация на сръбските книжовници. Книжовността не е била основна дейност на първия сръбски крал, но към нея той се отнася сериозно и амбициозно. Известни са 5 негови произведения – “Хиландарска повеља” (1200-1202); “Живот Светог Симеона”(1208-1216); “Повеља о приjатељству и трговини са Дубровником”(1215); “Повеље манастиру Жича” (ок. 1219 – 1227) и “Повеља манастиру св. Богородице на Мљету” (ок. 1220).

Първият познат ни днес текст от книжовността на Стефан Неман е грамотата, която той издава за манастира Хилендар  между 1200 и 1202 г. С тази повеля той потвърждава даренията, извършени от баща му – великия жупан Неман, и посочва своите дарения за манастира. Житието на Св. Симеон се явява напълно самостоятелна и цялостна биографична творба и стои начело на всички писания за Неманичите.  Предхождащите я списъци, грамоти и типици спадат към онези жанрове, които не са чисто литературни (те са много кратки и в тях не се показва в пълнота и не е спазен хронологично живота на великия жупан Неман). Житието е трябвало да изпълни една основна цел – да прослави Неман като сръбски светец.  Съчинението не е запазено в оригинал. Има само един цялостен препис от втората половина на ХІV в. в сборник, който днес се съхранява в Националната библиотека в Париж. Във втория препис, започнат през 40-те години на ХV в. , текстът не е пълен – съдържа само 13 глави от общо 20. Освен това той е променян и допълван. И все пак този текст се оказва важен при разясняването на някои неясни места в Парижкия ръкопис. Този препис е започнат от Никон Ерусалимски през 1441/1442 г. и е пренесен в сборник направен за Елена Балшич, който днес се съхранява в архива на САНУ.

Дубровнишката грамота за приятелство и търговия е издадена между 1215 и 1217 г. Оригиналът е на пергамент и се съхранява в Държавния архив в Дубровник. Тя е кратък текст, с който великия жупан Стефан ІІ гарантира на дубровничаните, че при определени условия могат да търгуват свободно, без никакви ограничения на територията на неговата държава.

Грамотата на Стефан Първовенчани за манастира Жича не е запазена. Според най - новите изследвания тя е издадена през 1219 г.  След това текстът от нея е изписан на манастирския зид. Малко по-късно, в периода между 1224 – 1227 г. крал Стефан ІІ Неман издава нова грамота, която допълва предходната. Тя също е изписана на зидовете на манастира. Но и тя не е запазена в оригинал. И днес на зидовете на манастира Жича се намират двата надписа – единият на северния зид под кулата, другият на южния зид под кулата. Както твърди изследователят на тези надписи Душан Синдик те датират от ХІV в. Главното съдържание на северния надпис  е опис на манастирските дарове. В началото са изписани даренията на Стефан ІІ – реликви, икони, църковна посуда, книги и др. По – нататък следва опис на селата, подчинени на манастира. В края на текста са изписани законови наредби.  Описът на селата показва, че Жичкото властелство е заемало голяма територия.

Южният надпис е по-дълъг от северния. Започва със символична инвокация: “Този свят и преосветен храм на спасението на нашия Господ Исус Христос”  и продължава с интитулацията: “Аз, по милост Божия крал Стефан и с превъзлюбения си син Радослав, който е първороден, който го благословихме да бъде крал на цялата тази държава”. Сравнявайки интитулациите от Северния и Южния надпис се получава една съществена разлика – в Южния Радослав е титулуван като крал, а в северния е споменат като наместник. В началото се споменава, че всички бъдещи владетели и църковни архиереи трябва да бъдат коронясвани и миропомазвани  в манастирския комплекс в Жича. Тази част липсва в Северния надпис. Следва описание на жупите (общо 9 – в Северния надпис са 10), като има и малки разлики в наименованията: (Лугомир вместо Лугомия). Липсва опис на селата. По – голямата част от надписа е заета от законов текст, който регулира въпросите за живота и имота на зависимото манастирско население. Най – интересната част от Южния надпис е тази, която говори за брачните взаимоотношения. Регулират се въпросите за развода и брачните проблеми. Надписът завършва със санкции, предвиждащи наказание за всеки, който дръзне да посегне върху манастирски имот. Този надпис има повече светски характер от Северния. Със своите наредби той се явява законов текст и има голямо значение за историята на сръбското  средновековно право.

Важен извор се явява първата Хилендарска повеля, издадена през 1198 г. от великия жупан Стефан Неманя, тогава вече монах Симеон.  Тя  от една страна е автобиография, а от друга -  правен акт.

Ценен исторически извор са творбите на първия сръбски архиепископ  Св. Сава (1175 – 1235). Неговите писания се отнасят предимно за организацията на църковния живот. Той е съставител на множество грамота и типици с църковноправен характер. Автор е и на едно кратко и едно пространно житие за своя баща – великия жупан Неман.

Правната уредба на Сръбската църква е конституирана в нов самостоятелен сборник, съставен от Св. Сава въз основа на византийския “Номоканон” и назован “Кръмчая”.

На организацията на манастирския живот Св. Сава посвещава няколко типика – Карейски , Хилендарски и Студенички.

Карейският типик е в основата си превод на стандартен византийски  типик за пустиннически скитове. Хилендарският типик е съставен като превод и адаптация на византийския Евергетидски типик, посветен на константинополския манастир "Св. Богородица Евергетиса” (Добротворчица). Хилендарският типик съдържа предписания за духовния живот в манастира и организацията на различните манастирски служби и общежития.

В  Хилендарският типик се намира и Кратко житие на Св. Симеон Неман, основател и ктитор на Хилендарския манастир. Текстът е писан ок. 1199 – 1200 г.

Пространно житие на Св. Симеон Сава пише като увод в Студеничкия типик през 1208 г.

Делата на архиепископ Сава са възпети от двама светогорски монаси -  Доментиян и Теодосий.

Доментиян, “последният ученик на Свети Сава”,  както той сам нарича себе си, е йеромонах в Хилендарския манастир. Неговата биографична творба “Живот Светог Саве” (1254) е неоценим извор що се отнася до живота и делата на първия сръбски архиепископ. Важно значение има и друга негова творба – “Живот светог Симеона”.

За втория биограф на Св. Сава – Теодосий, се знае твърде малко. Бил е светогорски монах и вероятно ученик на Доментиян. В неговото произведение “Живот Светог Саве”, живота и делата на Сава Неманич са представени много по-реалистично в сравнение с биографичната творба на Доментиян. Според литературните историци творбата на Теодосий е първият сръбски роман.

Много ценен исторически извор се явява един сборник, познат под наименованието “Живот краљева и архиепископа српских”,   съставен от архиепископ Данило ІІ. Сборникът съдържа 6 кралски жития (Урош, Драгутин, кралица Елена, Милутин, Стефан Дечански и цар Стефан Душан)  и  10 жития на архиепископи – от наследника на Сава  Арсений до Данило ІІ.

Изключително важни за познанията ни за събитията и процесите на Балканите през разглеждания период са съчиненията на византийските историци и писатели Йоан Кинам,  Константин Манас, Никита Хониат,  Георги Акрополит, Евстатий Солунски, Георги Пахимер.

Историческо  съчинение на Йоан Кинам обхваща събитията на Балканите  от 1118 г.  до края на управлението на император Мануил І Комнин (1180). Разказът му за събитията при управлението на Мануил І се основава предимно на собствените му наблюдения и спомени като пряк участник  и очевидец. В неговото съчинение се съдържат ценни сведения за управлението на великия жупан Стефан Неманя.

Ценен източник са беседите на Константин Манас и Евстатий Солунски.

Историографската творба на Никита Акоминат  “Летописен разказ” обхваща периода от 1118 г. до 1206 г. Освен лични спомени и наблюдения, използван е богат документален материал. Творбата е чудесен  извор не само за   историята на Византия, но и за историческите събития в останалите балкански държави – България и Сърбия.

Главният историограф за събитията през първата половина и средата на ХІІІ в. е  Георги Акрополит. Най – важното негово съчинение е една “Кратка хроника”.  Тя засяга периода от падането на Константинопол до неговото освобождаване през 1261 г. Акрополит е съвременник на събитията и пряк участник в много от тях, което му дава възможност да бъде добре осведомен и точен. Той описва предимно външната политика на никейските императори  и във връзка с това засяга важни моменти от българската и сръбската история.

Голямо значение има историческият труд на Георги Пахимер. Съчинението засяга периода  1261 – 1310 г. Пахимер също пише като непосредствен наблюдател и участник в събитията, което придава голяма стойност на изложението му.

Важна информация за междудържавните отношения на Балканите през първата половина на ХІІІ в.предлага богатото литературно наследство на учения архиепископ Димитрий Хоматиан от Охрид. Ще споменем специално писмото от 1220 г. до Св. Сава, срещу чието издигане за сръбски архиепископ Хоматиан енергично протестира.

Ценен източник на информация са и западноевропейските извори, засягащи събитията на Балканите. Такива са съчиненията на хронистите на Третия и Четвъртия кръстоносен поход, документи издадени от папската канцелария и др.

През епохата на османското владичество мнозина сръбски църковни деятели и книжовници пишат за славното минало на сръбската средновековна държава. През ХVІ в. монахът Аникита Лъв Филолог написва една хронография под наименованието “Повест од битија и од царствих всех народов”. В нея се разказва за историята на три славянски царства – на сърби, българи и руси (от тук и другото и име – “Царственик”).

Един от първите историци, занимавал се със средновековната сръбска история е далматинския историк Мавро Орбини. Неговият труд “Краљевство словена” излиза през 1601 г.

През ХVІІ в. като най-виден историограф се изявява Георги Бранкович (1645 – 1711). Той е автор на обширен труд по сръбска история под наименованието “Словеносербске хронике”. През следващия век изпъква името на Йован Раич (1726 – 1801), автор на монументалната “Историја разних славенских народов, најпаче Болгар, Хорватов и Сербов”, завършена през 1768 г.

С голямо значение за историографията е сборникът, издаден от сръбския филолог Чура  Даничић, “Животи краљева и архиепископа српских”, отпечатан в Загреб през 1866 г.

Със сръбската средновековна история се занимава известния чешки учен Павел Шафарик. Неговият труд “Pamatky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuw”, издаден в Прага през 1852 г., съдържа ценни извори за историята на Сърбия през ХІІІ в.

Ценен източник на информация за сръбското средновековно минало е сборникът, съдържащ житията на сръбските крале - “Домаћи извори за српску историју”, издаден от Иван Павлович през 1877 г.

Един от ярките изследователи на сръбското минало е Стоян Новакович (1842 – 1915). Неговата студия “Земљище радње Немањине”, публикувана през 1877 г.,  е изследване за владенията на рода Неманичи. През 1912 г. Новакович издава ценният сборник “Законски споменици Српских држава средњега века”.  С проблемите на разглеждания период се занимават  и историците     Иван   Павлович,     Любомир Ковачевич, Любомир Стоянович.

Сръбската средновековна история намира своя голям изследовател в лицето на чешкия учен Константин Иречек. Неговият труд, озаглавен “Историjа срба”, излиза през 1911 г.  Това е пълен и цялостен разказ за сръбската история, обхващащ времето от заселването на славяните на Балканите до 1537 г.

Инерес представлява творбата на Станое Станоевич “Историја српског народа”, издадена през 1926 г. В нея е разгледан периодът от  VІ в. до началото на ХХ в.

Един от най-ярките сръбски  историци на ХХ в. е Владимир Чорович (1885 – 1941). Неговият капитален труд “История срба”  обхваща целия период на сръбската история от заселването на славяните на полуострова до времето между двете световни войни. Чорович се занимава обстойно и с живота и делото на Св. Сава. През 1927 г. той издава интересната и стойностна книга “Свети Сава у народном предању”. Друг голям изследовател на сръбското средновековие е Сима Чиркович. Той е автор на множество студии и монографии, посветени на средновековната история. През 1959 г. издава сборник с извори за сръбското средновековие “Средњeвековна српска држава. Избрани извори”. Занимава се с изследвания на живота на Св. Сава. Автор е на студията “Проблеми биографије светога Саве”, публикувана в Светосавски сборник, т. 2, издаден през 1938 г.