Христо Матанов
Успоредно с укрепването на византийското самодържавие укрепвала своите позиции и византийската църква. Тлеещият конфликт с Апостолическия престол в Рим карал византийските духовници да търсят нови аргументи в полза на каноничността на константинополското патриаршеско достойнство. Спорът за първенство в християнския свят излязъл извън сферата на църковно-историческата аргументация, в която основният пункт бил свързването на патриаршеския статут на епископите на „Новия Рим" с императорската титла на неговите владетели. Старата теза, че Константинопол имал свой патриарх, защото бил столица на империя и по силата на правилото „царство без патриаршия не може", вече не била достатъчна. Търсели се чисто църковни аргументи, които да покажат, че „Новият Рим" не е център на патриаршия само по императорско благоволение. Първоначално се твърдяло, че Константинопол бил наследник на архиепископската катедра в Ефес, основана от св. Йоан. През ΙΧ-Χ в. популярна станала идеята за „апостолическия" произход на Константинополската катедра. Тази версия намирала подкрепа в някои апокрифни документи от раннохристиянския период, според които при своите пътувания св. апостол Андрей, брат на св. апостол Петър, минавайки през Босфора и Тракия, ръкоположил първия епископ на Византион Стахий.
През X-XI в. църковните отношения между Константинопол и Рим минавали през сложни перипетии в зависимост от състоянието на двете църкви и на политическата конюнктура. Докато Южна Италия била под византийска власт, между двете половини на християнския свят съществувала достатъчно добре оформена контактна зона на Апенинския полуостров. След завземането на Южна Италия от норманите единствената територия, по която минавала границата между западната и източната църква, станали западните балкански земи. В папския диоцез били земите от Северна Албания, през Далмация, до Истрия и Хърватия. През 1054 г. схизмата между двете църкви била вече факт. Макар че съвременниците и особено тези на Изток не са схващали това събитие като драматично разтрогване на църковните връзки между Изтока и Запада, „Великата схизма" тепърва щяла да влияе върху църковните и политическите отношения в Европа и на Балканите. Тук е важно да се отбележи, че окончателното скъсване, което било резултат от дълго продължило разграничаване, но се реализирало чрез остър конфликт между патриарх Mихаил Керуларий и папския легат Хумберт през 1054 г., превърнало Балканите в територия, през която преминавала една от най- важните конфесионално-културни граници в Средновековна Европа - тази между източното православие и католицизма.
В условията на византийска супремация на Балканския полуостров след завоеванията на император Василий II би следвало да се очаква, че и Константинополската патриаршия ще предяви претенции за пълно възстановяване на статуквото. Както императорите смятали, че със завземането на България била премахната „несправедливостта" от варварските завоевания, тъй и константинополските патриарси могли да претендират за връщането на всички български диоцези под тяхната духовна власт. Оказало се обаче, че нещата по отношение на църковната организация нямало да се развиват по логиката на обикновената реставрация. След като за покоряването на България били хвърлени толкова сили, имперските интереси изисквали да не се извършват драстични промени в завладените български земи, за да може българското население да бъде интегрирано в държавните структури на Византия. Тези интереси обективно били в унисон с настроенията и самосъзнанието на българите, в чиито среди била създадена вече традиция на църковна независимост. Така се стигнало не до възстановяването на църковната власт на Константинополската патриаршия в обширния диоцез на българската църква, а до възникването на нова автокефална църква - Охридската архиепископия, която византийските императори представяли като приемница на Българската патриаршия от времето на царете Симеон, Петър и Самуил.
Охридската архиепископия била учредена по волята на император Василий II, който определил нейните прерогативи и собственост с три последователни грамоти (сигилии), издадени през 1019-1020 г. Афишираният мотив на императора бил да не се променя съществено завареното статукво на църковна автономия в българските земи. За център на новата автокефална църква бил определен град Охрид. Изборът не бил случаен - той бил един от главните градове на Самуилова България и вероятно последното седалище на българския патриарх Дамян преди завладяването на България. Автокефалността на архиепископията се изразявала в това, че нейният предстоятел се посочвал от императора. По това Охридската архиепископия се отличавала от Кипърската архиепископия, чийто първосвещеник се избирал от архиепископския синод. Двете архиепископии заели своето място в йерархията на източните църкви след четирите официално признати патриаршии. Към средата на XII в. в стремежа си към извоюване на известна свобода от опеката на светската власт охридските архиепископи развили теорията, че църквата им била наследила достойнството на старата архиепископска катедра „Юстиниана Прима". Тази катедра била учредена от император Юстиниан I в града, който той построил на родното си място в околностите на днешния Ниш още в първите години на управлението си и който нарекъл на свое име: Юстиниана Прима. По-късно охридските висши духовници започнали да твърдят, че и град Охрид не бил нищо друго, освен възобновения от варварските опустошения град Юстиниана Прима. От този период насетне официалната титла на охридските предстоятели била „Архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България".
Πървоначално Охридската архиепископия имала 31 епархии, чиито епископи владеели по силата на трите императорски сигилии общо 1460 зависими селяни - парици и клирици. До края на управлението на император Василий II диоцезът ѝ обхващал обширни територии в Западните Балкани - от областта на Сирмиум (Срем) до Северна Тесалия и Епир (без Солунско и долното течение на р. Вардар) и от албанското крайбрежие (без Драчката и Скадарската област) до земите по десния бряг на р. Дунав от Видинската до Дръстърската област. При наследниците на император Василий II диоцезът диоцезът на архиепископията значително намалял. Останали 24 епархии. Константинополската патриаршия успяла да присъедини към себе си епархиите в Мизия (Видинска и Дръстърска), както и тези в Епир, в Северна Албания и в Южна Македония. Охридската архиепископия запазила основното си епархийско ядро в западните балкански земи, включително в Белградска и Сремска област, в Рашка, Македония, в части от Албания и в Западна България.
Първият охридски архиепископ бил българският духовник Йоан, който изпълнявал тази длъжност до смъртта си в края на 30-те години на XI в. Неговите приемници вече без изключение били гръцки духовници, някои от които като Лъв Лампин, Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиан и др. били видни ерудити в областта на догматиката и каноничното право. Масовото навлизане на гръцки архиереи в живота на архиепископията, някои от които не криели презрението си към българите и към другите негръцки пасоми, означавало гърцизиране на църковните ѝ структури и налагане на гръцкия език в богослужението. Дори когато някои от охридските предстоятели, като например Теофилакт Охридски, популяризирали култа към славянския първоучител св. Климент Охридски, те не криели стремежа си да го откъснат от славянската и да го приобщят към гръкоезичната литературно-житийна традиция. Въпреки това те държали на титлата си, в която неизменно фигурирало названието България, а по правило се наричали и пастири на българите.
С течение на времето охридските архиепископи развили силно чувство за автокефалност и автономия, което често ги противопоставяло на светските владетели и на останалите православни църкви, включително и на Константинополската патриаршия. Охридската архиепископия през целия период на своето съществуване до третата четвърт на XVIII в. играела важна роля в църковно-държавните отношения на Балканския полуостров, както и в църковните отношения Изток - Запад.
Засилването на влиянието на християнската църква във византийското общество, както и в покорените от Византия балкански земи, било свързано не само с издигането на престижа на патриаршията в Константинопол и с учредяването на автокефалната и балканска по териториален обхват архиепископия в Охрид. През X - XI в. се засилило влиянието на манастирите, на манастирските братства и на монашеството като цяло. Същият процес се развивал и в България преди попадането ѝ под византийска власт, където с особена популярност се ползвал отшелническият подвиг на св. Иван Рилски. Поучени от иконоборската криза, някои византийски духовници, между които на първо място Теодор Студит (759-826 г.), положили усилия да създадат силна манастирска организация, способна да се противопоставя на светската власт. Теодор Студит се позовавал на някои елементи от ранната монашеска традиция. Правилата за манастирски живот залегнали в основата на типика (устава) на основания в началото на IX в. Студитски манастир в Константинопол, написан лично от Теодор Студит. Основните положения на този типик получили голямо разпространение както във Византия, така и в останалия балкански и извънбалкански православен свят. Вместо индивидуалното отшелничество Студитският устав постулирал монашеското общежитие –(киновитията) като основна форма на манастирски живот. Въпреки това във Византия, а и на Балканите оставали да съществуват още много други форми на монашески живот: метоси, лаври, келии, скитове и др. Според Студитския устав монасите трябвало да се подчиняват на строга дисциплина, да се въздържат от богатство и придобиване на лично имущество, да участват в обща работа - физическа или интелектуална, да се образоват, да се занимават с преписване на ръкописи, да участват в общи молитви и да се хранят общо. Студитските правила нямали задължителна сила за другите манастири, освен за самия „Св. Теодор Студит". Въпреки това Студитският устав дълго време се ползвал с голяма популярност както във Византия, така по-късно и в другите балкански православни държави. Това бил един от пътищата за създаване на добре организирани манастирски братства, които освен всичко друго можели да станат и важни книжовни центрове и скриптории.
В периода, когато процъфтявали манастири от „студитски тип", в монашеския живот на Византия се появила и друга тенденция. Неин представител бил видният духовник Симеон Нови Богослов (949-1022 г.), който също се позовавал на традицията, но наблягал на наследството на ранните отшелници. В своите писания и на практика в ръководените от него манастири „Св. Мамас" (в Константинопол) и „Св. Марина" (в околностите на столицата) той поставял дарението върху индивидуалния монашески живот (идиоритмия) като средство за индивидуално общуване с Бога и за индивидуално спасение. Като алтернатива на киновитийните правила за монашеска дисциплина на братствата Симеон Нови Богослов предлагал послушание пред духовния отец, отказ от манастирска йерархия, постоянна молитва, скромност и послушание. Този тип монашески живот бил по-подходящ не за големите манастири, а за лаврите и скитовете. Учението на Симеон Нови Богослов за монашеския живот през XI — XII в. отстъпвало по популярност на учението на св. Теодор Студит, което получило нови импулси от бурния процес на създаване на общежитийни манастири в Χ-ΧΙ в. На възгледите за монашески живот на Симеон Нови Богослов предстояло обаче бляскаво бъдеще, тъй като популяризираният от него тип монашеска аскеза по-късно залегнал в основата на разпространилото се във Византия и в православния свят учение на исихастите.
Нито във Византия, нито където и да е другаде в православния свят се създали монашески ордени, както в Западна Европа. Една от причините за това било обстоятелството, че въпреки засвидетелстваните конфликти между монашеските братства и църковните власти на епископско и дори на патриаршеско ниво, като цяло манастирите и монашеството били под властта на епископската мрежа и, в общи линии, се подчинявали на общите правила на църковната йерархия. И в балканския православен свят обаче манастирите бързо се превръщали в поземлени собственици и в притежатели на други имоти, въпреки неколкократните опити на светските власти да преустановят този процес. През XI-XII в. във Византия станало нещо като мода аристократичните семейства да основават свои манастири, сами да диктуват основните положения в уставите им и да ги обдаряват богато със земи и друго имущество. Самите императори били подвластни на тази мода и те създавали едни от най-богатите и привилегировани монашески обители.
Укрепването на ролята на манастирите във византийско-балканското православно общество през X-XI в. намерило най-ярък израз във възникването и официалното конституиране на манастирската общност на полуостров Атон. Там се формирали десетки големи манастири, обединени от общи правила и управление, в които пребивавали и се отдавали на аскеза монаси от всички православни народи. Легендите за основаването на повечето атонски манастири по правило се опитват да покажат „древността" им, поради което ги свързвали с раннохристиянската епоха. За съществуване на организирани общежитийни монашески общности на полуострова в доиконоборския период обаче няма сигурни сведения. Смята се, че първите монаси отшелници, които живеели индивидуално или в скитове, започнали да се събират на Атон, бягайки от арабските нашествия и от преследванията на императорите иконоборци. Запазената документация сочи, че първият общежитиен манастир там - „Коловос" - възникнал преди 883 г. в близост до епископския център Йерисо, разположен в близост до най-тясната част на Атонския провлак. Приблизително по същото време бил основан и манастирът „Ксеропотам". В този ранен период на манастирския живот на Атон императорите в Константинопол проявили голямо усърдие в защитата на новите монашески обители. Император Василий I със специален сигилий забранил селяни от околността да навлизат със стадата си отвъд провлака при Йерисо в земите на атонските монаси. През 941-942 г. император Роман Лакапин наредил да бъде очертана границата между землищата на атонските монаси и землището на град Йерисо и по този начин за пръв създал съществуващата и днес сухоземна граница между монашеската република и останалия свят. Пак същият император отпуснал годишна субсидия на атонските монаси, която стриктно била изплащана и при неговите наследници.
Въпреки тези факти историческата традиция смята за „рождена дата" на атонската манастирска общност годината 963. Тогава св. Атанасий Атонски, близък приятел на император Никифор II Фока, основал с негова подкрепа общежитийния манастир „Великата лавра". Този атонски манастир бил смятан за първи в манастирската йерархия на Атонския полуостров. Създаването на големия общежитиен манастир породило търкания между неговия основател св. Атанасий и останалите атонски отшелници, които се страхували, че техните индивидуални права щели да бъдат нарушени от налагането на студитските общежитийни правила. Този конфликт накарал император Йоан Цимисхий през 971-972 г. да издаде първия типик за монашеската общност, който поради това, че е бил написан на пергамент от козя кожа, станал известен с названието Трагос. С този устав на игумените на общежитийните монаси и на духовните водачи на отшелниците били дадени равни права на участие в общото събрание на общността и в избора на нейното ръководство. В този устав за пръв път се среща забраната в територията на Атон да пребивават евнуси, „безбради младежи", жени и женски животни. Тези забрани се повтаряли и в следващите атонски типици и се превърнали в една от екзотичните особености на атонския монашески живот до наши дни. Забраните за достъп на жени станали особено строги след „влашкия скандал" в началото на XII в., когато се установило, че в Атон влизали влашки жени пастирки, облечени в мъжки дрехи.
В края на X в. на Атонския полуостров имало истински бум в основаването на нови манастири. В самото начало на следващия век броят им достигнал 46. В следващите векове от тези монашески щели да останат само 20 основни и добре организирани манастирски обители, които всъщност и щели да формират общността, наричана с основание Атонска монашеска република. От тези двайсет манастира към края на X в. се споменават със сигурност следните обители: Ксеропотам, Великата лавра „Св. Атанасий", Хилендар (Хиландар), Есфигмен, Ивирон, Св. Пантелеймон, Св. Павел, Ватопед, Ксенофон, Зограф.
През този период, а и по-късно, на Атон се установявали и основавали манастири не само гръцки монаси, но и монаси от други народности. В братството на Великата лавра имало освен гърци още италианци от Калабрия, Рим и Амалфи, грузинци и арменци халкедонити. През 979-980 г. грузински монаси основали манастира „Ивирон". След тях италиански монаси от южния град Амалфи издигнали манастир, посветен на св. Богородица. В манастира „Есфигмен" имало значителен брой арменски православни монаси. Славянските православни народности също излъчвали свои представители на полуострова: българи, руси, сърби. Тяхното присъствие от XII в. нататък е било значително и до голяма степен е давало облика на много от атонските манастири. С течение на времето и успоредно със съществуването на пъстри в етническо отношение монашески братства монасите от отделните народности се концентрирали в определени манастири, които станали „български", „руски", „сръбски" и др. Руските монаси се концентрирали в манастира „Св. Пантелеймон", българските - в манастира „Зограф", сръбските - в манастира „Хилендар", и т. н. До средата на XI в. изглеждало, че Атонският полуостров ще се превърне в общо християнско манастирско средище. След „Великата схизма" от 1054 г. обаче италианските манастири западнали, монасите от Италия се оттеглили и Атон останал да функционира само като православна монашеска общност.
В началния период от своето съществуване тази общност не се изявявала като православен книжовен център. В това отношение обаче ѝ предстояло бляскаво бъдеще. Манастирите щели да се превърнат в големи центрове на православното християнско изкуство, литература и книжнина. Като цяло атонската монашеска република щяла да стане голямо средище на културно общуване в православния свят, значително средоточие на гръцки и славянски ръкописи и място на византийско-славянска православна симбиоза.
Манастирът Ксиропотам. Снимка: Fingalo Лиценз: CC BY-SA 2.0 de
В ранния период системата на управление на общността от манастири в Атон била много опростена. Три пъти в годината монасите, а по-късно игумените на манастирите и келиотите се събирали в „столицата" Карея и избирали „прот" („протос"). Той представлявал общността пред светските и църковните власти. С течение на времето събранието на игумените се превърнало в постоянно действащ колективен управителен орган, който се наричал протат или кинотис. За проти били избирани игумените на водещите манастири с мандат от четири години. До 1045 г. игумените на манастирите „Великата лавра", „Ватопед" и „Ивирон" били по-авторитетни от прота и действали независимо. След издаването на втория устав на Атон през същата година властта на прота и на кинотиса се разпростряла над всичките манастири. Във вътрешноманастирската йерархия „Великата лавра" и „Ватопед" продължавали да заемат челно място. За техни покровители се смятали византийските императори.
В първите векове от съществуването си атонската манастирска общност се намирала в подчинение на императора, а не на църковната йерархия. Пак по това време започнал процес на натрупване на манастирско имущество (земи, кораби и др.), който скоро щял да превърне атонските манастири във важни стопански субекти в южнобалканския ареал.
Уставът на император Йоан Цимисхий поставил началото на атонската монашеска република. Той не бил отменян през цялото Средновековие, само бил допълван на два пъти - веднъж от „Типика" на император Константин IX Мономах от 1045 г. и втори път от „Типика"' на Мануил Палеолог от 1406 г. Въпреки наличието на официални устави монашеският живот, устройството на манастирите и управлението на монашеската република често следвали своя логика или се влияели от общата конюнктура в православния свят. Поради това системата на управление търпяла развитие, което типиците не били в състояние да отразят. В устава на Константин Мономах полуостров Атон за пръв път бил наречен с име, което щяло да добие голяма популярност - Света гора. Понеже се смятало, че Света гора е под специалното покровителство на Божията майка, тя била наричана още Градината на Св. Богородица.
