Балканите

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Тежката криза, в която изпаднала Византия в края на XII и началото на XIII в., съвпадала по време с организирането на Четвъртия кръстоносен поход. Едно от първите действия на енергичния и амбициозен папа Инокентий III (1198-1216 г.) след издигането му на Апостолическия престол било да обяви началото на нов кръстоносен поход, чиято цел била повторното освобождаване на Йерусалим. На най-голяма популярност идеята за кръстоносния поход се радвала във Франция, Фландрия и в Северна Италия. През ноември 1190 г. цветът на европейското благородничество и рицарство от тези области, събрани на турнир във фамилния замък на граф Тибалд в Шампания, обявили участието си в планираното богоугодно начинание. Водач на похода трябвало да бъде графът на Шампания Тибалд. В него трябвало да участват още братовчедът на граф Тибалд Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия, граф Луи дьо Блоа, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания и летописец на похода, неговият едноименен племенник, маркизът на Монфера Бонифачо (Бонифаций) и много други.

Използвайки опита от предишните кръстоносни походи, кръстоносните водачи провели няколко „работни съвещания“, на които внимателно уточнявали своята стратегия, необходимия брой рицари, оръженосци и пехотинци, както и маршрута на движение. Решено било основна цел на похода да бъде Египет, откъдето кръстоносните сили трябвало да напреднат на север към Светите места. Така те смятали да изненадат мюсюлманските си противници, както и да си спестят мъчителния и дълъг път през Балканите и Мала Азия. Предвиждало се в похода да участват 4500 рицари, 9000 оръженосци и 20 000 пехотинци: цифри, съобразени с европейската военна теория и практика от този период. Те трябвало да отпътуват за Египет по море.

Новото в подготовката на Четвъртия кръстоносен поход било не само необичайното - от гледна точка на предишните походи - място за „кръстоносния десант“. Нова била политическата обстановка, в която той се подготвял и трябвало да бъде проведен. Най-впечатляващата новост било недвусмислено заявеното желание на Венеция да участва в него. Всъщност без венецианския флот кръстоносците не били в състояние да достигнат като компактна войска до египетския бряг. Венецианският дож Енрико Дандоло бил против акостирането в Египет, защото това щяло да попречи на венецианската търговия там, но бил достатъчно хитър, за да не споделя това свое мнение с водачите на кръстоносците. Той бил представител на онези венециански политически кръгове, които след антивенецианските погроми във Византия през 1171 г. се стремели да унищожат империята или в най-добрия случай да я поставят под венециански протекторат. Осемдесетгодишният венециански дож добре съзнавал, че след като кръстоносците зависели от „венецианския транспорт“, за него нямало да бъде трудно да ги отклони от Египет към Константинопол.

През април 1201 г. маршалът на Шампания Жофроа дьо Вилардуен от името на кръстоносците подписал с венецианския дож Енрико Дандоло споразумение за превозването на кръстоносното войнство до Египет. Венецианците се задължавали да осигурят кораби и провизии срещу сумата от 94 000 сребърни марки. Те получили правото да притежават половината от кръстоносните завоевания на изток. Споразумението било ратифицирано от папа Инокентий III. Оказало се обаче, че кръстоносците не можели да съберат необходимата сума. Още преди походът да започне, те се превърнали във венециански длъжници. При това положение Енрико Дандоло, чиито очаквания се сбъднали, умело започнал да прилага политиката „дълг срещу услуги“. Споразумението между кръстоносците и Венеция предвиждало войската да се събере във Венеция и да потегли от там на изток на 29 юни 1202.

По същото време умрял граф Тибалд и на негово място за водач на похода бил избран Бонифачо от Монфера. Основната причина за избора освен голямата известност и престижа на маркиза се криела в неговите роднински връзки с латинските крале на Йерусалим и с династията Комнини. Неговите двама братя били женени за византийски принцеси. Смятало се, че фамилията Монфера имала владетелски права върху „Солунското кралство“.¹ Самият маркиз Бонифачо бил заинтересован от намесата на кръстоносците във вътрешните работи на Византия, защото се надявал по този начин да получи обратно владенията си в Солун, конфискувани от властите в империята след убийството на брат му Рение.

Новото при подготовката на Четвъртия кръстоносен поход се заключавало и в особеното влияние на византийските династически отношения върху неговите стратегически цели. По времето, когато кръстоносците вече се събирали във Венеция, византийският принц Алексий, син на император Исак II Ангел, обикалял европейските владетелски дворове, за да търси помощ за възстановяването си на византийския престол. Негови основни европейски съюзници били немският владетел Филип Швабски и маркизът на Монфера Бонифачо. Алексий бързо установил връзка с кръстоносните водачи и им обещал, че ако го възстановят на престола, ще им помогне при плащането на дълга към венецианците и ще участва с 10 000-а византийска войска в самия поход. Въпреки съпротивата на папата кръстоносните водачи приели благосклонно предложенията на Алексий и били готови да сключат с него споразумение. Така още преди началото на похода няколко мощни фактора работели в полза на неговото отклоняване от Египет към Константинопол.

Още в началото на похода, който иначе бил готов да тръгне в уречения срок, станало ясно, че венецианците са в състояние да манипулират кръстоносните водачи. Използвайки финансовите им затруднения, дожът Енрико Дандоло ги „помолил“ за дребна услуга: да завладеят и предадат на Венеция далматинския град Задар, който бил в унгарски ръце. По-голямата част от кръстоносците се съгласили и превзели града. Много малко били онези традиционно настроени кръстоносци, които отказали да участват в щурма на Задар и потеглили към Сирия. Папа Инокентий III остро възразил срещу кръстоносното своеволие и отлъчил от църквата всички, които участвали в превземането на далматинския град. След няколко месеца наказанието било вдигнато и тихомълком се приело, че виновни за станалото са венецианците. За да бъде чист пред съвестта си, папата предупредил кръстоносните водачи, че очаква от тях да не променят основната цел на похода. По-късно, когато видял, че и при променени цели той можел да служи на Апостолическия престол, това предупреждение било забравено.

Превземането на Задар забавило отплуването на кръстоносците на изток и то било отложено за пролетта на 1203 г. Основните кръстоносни сили, натоварени на венециански кораби, отплували от Задар през април 1203 г. През май те акостирали на о. Корфу, където официално било подписано споразумение с византийския претендент за престола Алексий. С него в ръка, маркиз Бонифачо вече имал официален аргумент да нареди на корабите да плуват към Константинопол. В началото на юли пред смаяните очи на кръстоносците се появили силуетите на византийската столица. Повечето от тези хора на Запада не можели да си представят, че на света можел да съществува толкова голям и богат град.

При нормални условия византийската столица все още била непревземаема крепост. В началото на XIII в. обаче много обстоятелства работели срещу тази нейна слава. Във византийското общество бушували борби за власт. Византийският флот бил в жалко състояние и не можел да се сравнява с числеността и с техническите характеристики на венецианските кораби. Столичният гарнизон се състоял предимно от наемници, при това силно деморализирани от постоянните въртележки около императорския престол. Още на 6 юли 1203 г. един венециански кораб скъсал понтонната верига, която защитавала Златния рог. Цялата кръстоносна войска и флот влезли в залива. Откъм него крепостната стена на византийската столица била най-слаба и уязвима.

Кръстоносците изпълнили обещанието си и помогнали на Алексий да се качи на престола. Той обаче не бил в състояние да изпълни поетите обещания. Отношенията между „Христовите воини“ и византийците прогресивно се влошавали. Към началото на пролетта на 1204 г. кръстоносните водачи започнали да се готвят за окончателно превземане на Константинопол и за унищожаването на Византия.

Преди това, през март същата година, дожът Енрико Дандоло, маркиз Бонифачо, граф Бодуен и двама изтъкнати френски рицари осъвременили споразумението от април 1201 г. Сега те се договорил и за начините, по които да бъде разпределена бъдещата плячка, за избора на бъдещия император и за разделянето на византийските територии, които предстояло да бъдат завладени. Венецианците, които още не си били получили парите за превоза, можели по силата на споразумението да разчитат на три четвърти от взетата плячка. Изборът на император трябвало да се осъществи от комисия от шестима венецианци и шестима „франки“. Спечелилият при избора трябвало да притежава една четвърт от столицата и от имперската територия и, разбира се, императорските дворци. Кандидатът, загубил избора, и неговите поддръжници трябвало да получат църквата „Св. София“ и правото да изберат „латински патриарх“. Останалите три четвърти от територията трябвало да бъде разделена между венецианци и „франки“, с изричната уговорка, че „франките“ трябвало да получават своите владения под формата на феоди, давани им от новия император. Споразумението имало сила за една година.

След като уредили разпределянето на бъдещите придобивки, кръстоносците щурмували и превзели Константинопол (13 април 1204 г.). Градът бил подложен на тридневен грабеж, при който била събрана огромна плячка. Не били пощадени константинополските църкви и античните старини, с които византийската столица се гордеела. За кръстоносния хронист Жофроа дьо Вилардуен събирането на огромната плячка било извор на гордост, а за съвременните византийски историци, присъствали на погрома, той бил свидетелство за варварството на „франките“. Тези „последователи на Антихриста“ - отбелязал Никита Хониат - били по-лоши и от мюсюлманите сарацини, които поне пощадили християнските храмове в Йерусалим. Ромейската политическа теория скоро успяла да адаптира факта на унищожаването на Византийската империя към своите представи за вечността на този земен модел на „царството Божие“. Според нейните видни представители империята не била унищожена, а принудена да живее известно време в изгнание. Предпочитаното място на изгнанието било различно в зависимост от предпочитанията на византийските интелектуалци и аристократи. За някои това била Мала Азия, задруги - Епир и Континентална Гърция.

За около месец след завземането на Константинопол основната грижа на участниците в похода била да си изберат император, който да символизира единството на иначе разнородната и раздирана от различни интереси кръстоносна общност. Кандидатите били основно двама: маркиз Бонифачо и фландърският граф Бодуен. Кандидатурата на монфератския маркиз била по-убедителна поради неговите „византийски връзки“, поради готовността му да сътрудничи с местната гръко-византийска аристокрация и поради сполучливата му женитба с вдовицата на император Исак II Ангел и сестра на унгарския крал Имре Маргарита. Решаваща обаче била подкрепата, която венецианският дож Енрико Дандоло оказал на граф Бодуен. На 16 май 1204 г. той бил коронясан в църквата „Св. София“ за император. Маркиз Бонифачо приел поражението си с достойнство, но по настояване на своите васали поискал от новия император да му отстъпи Мала Азия и Пелопонес. По-късно той се съгласил да замени тези свои претенции срещу „Солунското кралство“. За известно време между двамата припламвали искри, тъй като император Бодуен сам завладял Солун и нововъзникналата „империя“ била пред разделяне. Събрание на кръстоносните барони (т. нар. parlamentum) взело решение в полза на правата на маркиз Бонифачо върху Солун и Солунска област. Той бил определен за крал на „Солунското кралство“, чиито територии в Континентална Гърция тепърва трябвало да бъдат отвоювани от гърците. В съответствие с предварителните споразумения за избор на император венецианците изиграли ролята на „губеща страна“ и това им дало право да получат църквата „Св. София“, да поставят там свои духовници и да излъчат патриарх на Константинопол. За такъв бил определен венецианецът Томазо Морозини. Той толкова се вживял в ролята на Вселенски патриарх, че предизвикал протестите на папа Инокентий III, който се опасявал от монополизирането на патриаршеското достойнство от страна на Венеция. В края на краищата латинският константинополски патриарх бил приет в църковната йерархия на Папството и получил в нея подобаващо място.

През октомври 1204 г. кръстоносците се заели да разпределят териториите на унищожената Византийска империя. Основна роля в изработването на съответния документ (т. нар. Partitio Romaniae) се паднала на венецианците, които били отлично ориентирани в географията на разпределяните територии. Император Бодуен Фландърски получил пет осми от Константинопол. Териториите в Тракия, които били завладени от кръстоносците, била разделени на три части. Областта между крепостите Агатополис (Ахтопол) на Черно море и Цурулум (Чорлу) на Мраморно море били дадена на императора, тази между Адрианопол (Одрин), бреговете на Мраморно море и Хелеспонта - на Венеция, а останалото било разпределено между кръстоносците. Мала Азия и прилежащите по западните ѝ брегове острови били определени за територии на императорската корона, които тепърва трябвало да бъдат завладени. Континентална Гърция била поделена надлъжно на две части. Земите източно от планината Пинд, между Преспанското езеро на север и Атика и Арголида на юг, се паднали на кръстоносците, а останалата част на венецианците. По-късно в това общо разпределение на териториите на Романия (така кръстоносците наричали земите на бившата Византийска империя) настъпили значителни размествания. Те се дължали на политическата конюнктура, на съдбата на Латинската империя и на нейните съставни части и на намесата на други балкански държави в борбата за сфери на влияние.

 

В основата на идеята за разпределение на византийските територии стояло западното виждане за обществено устройство. Латинската империя се схващала като съвкупност от структурирани според феодалната йерархия владения, за чийто върховен сюзерен се смятал латинският император. Това трябвало да бъде една държавна конструкция, чието осъществяване в Западна Европа било практически невъзможно. Идеята се оказала неизпълнима и в Романия поради грешките на кръстоносните водачи, поради разнородността на нейните територии и поради противоречивите интереси на отделните участници в похода. Вместо феодална империя в края на краищата се стигнало до създаване на конгломерат от кръстоносни владения, които имали различна съдба. Съвкупността от тях обикновено се наричала Латинска Романия. По-скоро като знак на уважение към йерархията, отколкото от гледна точка на действителността, очерците върху историята на Латинска Романия обикновено започват с Латинската империя.

При разпределението на Романия най-голямата част от владенията на латинския император трябвало да бъдат в Мала Азия. Първата основна задача на император Бодуен била да овладее тези земи. Той обаче допуснал серия от фатални грешки, които още в началото лишили Латинската империя от възможността да бъде истински обединяващ център на Латинска Романия. Император Бодуен не отчел обстоятелството, че византийско-гръцката аристокрация вече била свикнала с появилите се на византийска почва сюзеренно-васални отношения. За много нейни представители привнесеният от кръстоносците обществен модел не бил изненадващ и те били готови да се признаят за васали на новия господар на Константинопол. За него обаче по-важни от васалната вярност на аристократите от Мала Азия и Тракия били техните земи, които той възнамерявал да разпредели между васалите си. Затова император Бодуен не направил никакъв опит да сътрудничи с византийско-гръцката аристокрация. Груби грешки направил той и по отношение на връзките на новата империя с нейните съседи - българите и селджукските турци. Той лекомислено отхвърлил предложенията им за съюз и се изправил срещу враждебно обкръжение от всички страни. През пролетта на 1205 г., когато завладяването на Мала Азия вървяло, общо взето, добре, кръстоносците претърпели първото си голямо поражение край Одрин от войските на българския цар Калоян (12-13 април 1205 г.). Пленен бил самият император, а венецианският дож Енрико Дандоло умрял в резултат на прекомерно бързото бягство от бойното поле, което се оказало пряко силите за осемдесетгодишния му организъм. Много от видните императорски васали, като например граф Луи дьо Блоа, загинали на бойното поле. По-важно било обаче това, че Латинската империя трябвало завинаги да се прости с възможността да овладее Мала Азия и по-значителни пространства в Тракия.

Когато слуховете за смъртта на император Бодуен в български плен се потвърдили през 1206 г., бароните избрали за латински император брата на Бодуен Анри (1206-1216 г.). С неговото управление бил свързан единственият период на относително благополучие за Латинската империя. Император Анри използвал умело кризата в България след смъртта на цар Калоян и успял да изтласка българите от овладените от тях земи в Тракия. На него Латинската империя дължала възстановяването на своята власт в откъсналите се след смъртта на крал Бонифачо кръстоносни владения в Западна и Югозападна Гърция. Император Анри се намесвал - невинаги успешно - в отношенията между балканските държави, с което все пак успял да утвърди за известно време престижа на своята „империя“ като балкански политически фактор. Той съумял, макар и за кратко, да наложи своята власт над откъсналия се от българска власт в Родопите болярин Алексий Слав - роднина на Асеневци. Казано накратко, император Анри действал така, че за известно време създал усещане за компактност на латинските владения и сферите на влияние в ивицата от Тракия, през Родопското крайбрежие, до Солун, Западна Гърция и Пелопонес. Вторият латински император съумял да запази баланса на силите между империята и обкръжаващите я врагове и да подобри отношенията си с гръцката аристокрация в Тракия. След смъртта на император Анри за две години (1216-1218) короната на империята била в ръцете на сестра му Йоланда, майка на последния латински император Бодуен II. Нейното единствено успешно управленско действие била женитбата на една от дъщерите ѝ за никейския владетел Теодор Ласкарис, която временно спряла никейското настъпление в Мала Азия. Тя обаче не могла да намери пълнолетен наследник на латинския престол. Показателно за бързо падналия му престиж било обстоятелството, че най-възрастният син на Йоланда - Филип, отказал да напусне Франция и да бъде коронясан за император в Константинопол. През 1219 г., след смъртта на Йоланда, латинският престол бил зает от другия ѝ син - Роберт дьо Куртене. По време на неговото управление симптомите на кризата в Латинската империя се засилили и всъщност никога повече не могли да бъдат излекувани. До 1261 г., когато Византия била възстановена, историята на Латинската империя приличала на дълга агония. Тя страдала от хроничен недостиг на пари и човешки ресурси, въпреки значителния приток на хора от Запада към земите на Латинска Романия. По-голямата част от тях се насочвали към Континентална Гърция и Пелопонес, където обстановката била по-спокойна, а латинските държави по-стабилни. Още към 1225 г. Латинската империя била свита в Константинопол и околностите му и повече никога не успяла да отвоюва по-значително пространство било в Тракия, било в Мала Азия. Около престола на латинските императори след смъртта на Роберт дьо Куртене и интронизацията на малолетния Бодуен II витаела хронична несигурност. Това го превръщало в обект на различни династически комбинации, в които били ангажирани династии от Европа и от кръстоносните държави на изток. В играта около латинския престол участвал и българският цар Иван Асен II. Малко значение имал фактът, че в определен момент регент на император Бодуен II станал йерусалимският крал Жан дьо Бриен. Йерусалимското кралство било държава без столица и самото то се нуждаело от постоянна защита, която губещата инерция кръстоносна идея така и не съумявала да му окаже. Стигнало се до там, че през 1248 г. латинският император Бодуен II бил принуден да свали и продаде оловните плочи от покрива на императорския дворец, а когато получените пари не стигнали - да заложи сина си на венецианците, за да получи от тях паричен заем. Дори Папството не вярвало в бъдещето на Латинската империя и някои папи, като например Инокентий IV (1243-1254 г.), предпочитали да заложат на Никейската империя, ако нейната църква признаела папското върховенство. Това, разбира се, не станало, но било показателно за безперспективността в развитието на най-важната част от Латинска Романия.

Онова, което предотвратило по-ранното рухване на Латинската империя, бил сложният възел от противоречия между претендентите за „византийското наследство“, а в някои конкретни случаи - решителната намеса на Венеция и на господарите на Латинска Морея в защита на Константинопол. Двете консолидирали се неовизантийски държави - Никея и Епир, както и мощната българска държава взаимно се изтощавали в борба за надмощие и за възстановяване на загиналата Византия. В перипетиите на тази борба тънката нишка на латинската държавност край Босфора все някак си успявала да се предпази от прекъсване.

Още по-кратка била историята на Солунското кралство: втората по територия, а теоретично - и по значение - част от Латинска Романия. Солунският крал Бонифачо имал право да владее онази част от нея, която се простирала западно от Мосинопол в Родопското крайбрежие, в западната част на Континентална Гърция и на юг до Пелопонес. През септември 1204 г. бившият маркиз на Монфера се установил в своята „столица“ Солун. Оттам той и неговите васали, между които имало и гръцки архонти, се насочили на юг и сравнително лесно започнал овладяването на полагащите му се земи. За около два месеца крал Бонифачо станал господар на Беотия и Атика. Тези области и преди не били добре интегрирани във византийската държавност, така че преминаването им под латинска власт не предизвикало почти никакви сътресения. Някои от образованите гръцки архонти сигурно са познавали историята на гръко-персийските войни, но вероятно защото историческата аналогия била далечна, никой от тях не се наел да повтори подвига на спартанския цар Леонид и да защитава поне проходите към Атика. Тъй както лесно влезли в Атика и Беотия, кръстоносците сложили ръка и на все още непокътнатия Атински акропол. Сломена била съпротивата на господаря на Коринт Лъв Сгурос - единствения местен велможа, който се опитал да отстоява своята независимост - и неговото княжество било окончателно унищожено през 1208-1210 г. Въпреки безспорно героичната си съпротива и той се държал по-скоро като местен „гръцки рицар“, отколкото като фигура, олицетворяваща гръцката съпротива срещу латинците.

В завладените земи солунският крал започнал да раздава феоди на своите васали. Град Бодоница, разположен около Термопилския проход, получил маркиз Ги Палавичини. По на юг, в околностите на античния град Амфиса, владение придобил Тома д’Отрменкур, който построил на това място мощната крепост Салона. Бургундският херцог Ото дьо ла Рош заедно със своя племенник Ги се установил в Атина и Тива. Части от остров Евбея (Негропонте) били овладени от фламандски рицари, васали на крал Бонифачо. През 1205 г. солунският крал разделил острова на три относително еднакви феода, дадени на трима рицари от Верона. Те носели титлите „терциархи“ (terzieri). От тях по-дълго се задържал на власт терциархът Равано дали Карцери. След неговата смърт през 1216 г. остров Евбея постепенно преминавал под властта на венецианския байло на острова и станал част от венецианските владения в Романия.

Кръстоносците били готови да продължат настъплението си в Пелопонес, когато събитията взели друг обрат. В южната част на полуострова акостирала и започнала настъпление на север друга група кръстоносци, в която основни фигури били Гийом дьо Шампли и Жофроа дьо Вилардуен (едноименен племенник на хрониста). Те били от тези „кръстоносци романтици“, които не пожелали да участват в задарско-константинополската авантюра и потеглили още в началото на похода към Светите места. После, разбрали за събитията на Балканите, те побързали да се възползват от възможността за придобиване на нови земи. По времето, когато Дьо Вилардуен и Дьо Шампли започнали да завладяват Пелопонес, крал Бонифачо се върнал на север, тъй като до него достигнали вестите за сражението под Одрин и за настъплението на цар Калоян към центъра на неговите владения. В Родопското крайбрежие, близо до крепостта Мосинопол, той бил изненадан и убит от българите.

След смъртта на крал Бонифачо в земите на Солунското кралство избухнала борба за власт. Законен наследник на престола бил малолетният син на загиналия крал Димитър, а негова регентка трябвало да бъде вдовицата на Бонифачо - Маргарита. Част от ломбардските барони обаче се опитали да извикат от Италия и да издигнат за крал полубрата на Димитър, маркиза на Монфера Гийом. Заедно с това „ломбардската партия“ оспорвала сюзеренитета на император Анри и действала за откъсването на Солунското кралство от опеката на Латинската империя. В края на 1208 и в началото на 1209 г. императорът, със самочувствието на победител от битката с българите през лятото на 1208 г., се намесил решително, възстановил сюзеренитета си над Солунското кралство и поставил на неговия трон Димитър. След това той се спуснал на юг, като подчинявал бившите васали на загиналия солунски крал. В равнината Равеника, в околностите на град Ламия в Южна Тесалия, той свикал „парламент“ на бароните и рицарите от Атика и Беотия, които го приветствали като свой сюзерен. Сломена била съпротивата на ломбардските барони и рицари, които се били укрепили в крепостта Кадмея близо до Тива. Гръцките жители на градовете в околността, до които били достигнали слуховете за толерантното отношение на император Анри към техните сънародници в Тракия, също приветствали установяването на неговата върховна власт в Атика и Беотия. Своята васална вярност към латинската корона потвърдил новият латински владетел на Пелопонес Жофроа дьо Вилардуен. Тези събития отбелязали апогея на Латинската империя и били най-голямата политическа победа на император Анри.

След 1209 г. Солунското кралство загубило голяма част от своите прерогативи над латинските владения в Континентална Гърция. Тяхното политическо единство се крепяло на енергичната политика на император Анри, който решително отстоявал своите сюзеренни права над тях. След неговата смърт в 1216 г. нишките, които свързвали кръстоносните владения в Източна Континентална Гърция със Солун и с Константинопол, започнали една по една да се късат. Местните латински барони станали на практика самостоятелни владетели. Процесът завършил през 1224 г., когато епирският владетел Теодор Комнин завладял Солун и сложил формален край на Солунското кралство. Уголемената и набираща сили епирска държава прекъснала връзката между политическото ядро на Латинската империя и нейните васали в Континентална Гърция. Дори и след повторното свиване на епирската държава след поражението ѝ при Клокотница тези връзки не били възстановени в предишния им вид.

Много от дребните латински държавици, които възникнали вследствие на завоеванията на кръстоносците в южната част на Континентална Гърция, просъществували за кратко време. В резултат на експанзията на епирската държава, на „естествения подбор“ и на процесите на присъединяване на по-дребните към по-големите повечето от тях изчезнали от историческата сцена. Някои, ограничени в пределите на отделни градове и крепости, оставали да съществуват, но не играели никаква самостоятелна роля в политическите събития. Такива „дребни“ латински владения били например „княжествата“ на фамилиите Дьо Бриен в Каритена, на Отрменкур в Салона, на Палавичини в Бодоница (т. нар. маркизат Бодоница) и др. В същото време се развивал обратен процес на консолидиране на няколко латински владения, които просъществували дълго, много по-дълго от самата Латинска империя.

Пример за подобна стабилна и авторитетна кръстоносна държава в южната част на Континентална Гърция било т. нар. Атинско херцогство, наричано така поради факта, че през 1260 г. неговият владетел получил херцогска титла. То възникнало през есента на 1204 г., когато кръстоносците завладели Атина и околността на древния град. Властта там била поверена на бургундския благородник Ото дьо ла Рош. Той уголемил своите владения през 1209 г., когато подкрепил император Анри при потушаването на „ломбардското въстание“. Като награда Ото получил като феоди Аргос, Навплион и Тива. Част от херцогството било управлявано от племенника на Ото дьо ла Рош - Ги. По силата на роднинските връзки на фамилията Дьо ла Рош земите около град Тива попаднала във владение на фламандската фамилия Сент Омер.

Ото дьо ла Рош управлявал Атина и Беотия двайсет години и се радвал на популярност между своите гръцки поданици. Той бил един от онези западни феодали на Балканите, които не прекъсвали връзките си с родните земи и с предишния си сюзерен, краля на Франция. През 1225 г. Ото и съпругата му се завърнали в родината си, като оставили херцогството под управлението на Ги дьо ла Рош. Той управлявал до 1263 г. и довел владенията си до видим икономически разцвет. В основата му били работилниците за копринени тъкани в Атина и Тива, както и относително добрата интеграция между местното гръцко население и управляващия в княжеството чужд, предимно френски, феодален елит. Ги дьо ла Рош продължил традицията да поддържа връзки с френския кралски двор. През 1260 г. той отпътувал за Франция и престоял там известно време във връзка с разрешаването на териториален спор с владетелите на Морея. Там той получил от френския крал титлата „херцог на Атина“. Херцогството просъществувало близо два века и половина под управлението на различни господари - бургундци, каталани, наварци, флорентинци, и представлявало една от най-жизнените латински държави, създадени на Балканския полуостров в резултат на Четвъртия кръстоносен поход.

В Пелопонес възникнала една от най-популярните и дълго съществували латински държави т. нар. Ахейско или Морейско княжество. То било образувано от сравнително малобройна група рицари под командването на Гийом дьо Шампли и Жофроа дьо Вилардуен. И двамата се признали за васали на крал Бонифачо, но осъществявали завоеванията си в Пелопонес самостоятелно, начело на малобройна войска от 100 рицари и 100 обикновени конници. Начинанието на двамата френски благородници приличало на сюжет от рицарски роман и било описано в т. нар. Морейска хроника. Те започнали кампанията си през пролетта на 1205 г. със завладяването на Патра, Андравида и Пондикокастрон. Възловият момент в овладяването на Пелопонес настъпил, когато гръцките архонти, в съюз със славяните милинги от планината Тайгет и с епирския владетел Михаил Дука, се опитали да дадат на латинците решително сражение в Североизточна Месения. Сражението завършило с пълна победа на рицарите, въпреки че те били десет пъти по-малобройни от противостоящата им съюзна войска. Към края на 1205 г. всички важни крепости в Морея били овладени. Гийом дьо Шампли, който официално стоял начело на кръстоносците в областта, бил признат за „княз (princeps) на провинцията Ахея“. Първоначално това т. нар. Ахейско княжество се смятало за васално на латинския император в Константинопол. През 1208 г. Гийом Дьо Шампли се завърнал във Франция, като оставил за свой регент Жофроа дьо Вилардуен. Година по-късно дьо Шампли починал, без да успее да уреди наследяването на властта в Ахейското княжество от своя брат Роберт. От този момент насетне в княжеството управлявала фамилията Вилардуени. Основната владетелска резиденция на ахейските принцове станала крепостта Каламата, където се издигал родовият им замък.

Жофроа дьо Вилардуен управлявал Ахейското княжество до смъртта си през 1228 г. С неговото име било свързано устройването на тази латинска държава според принципите на феодалното право в родината на повечето от кръстоносците - Франция. Първоначално той имал странния статут на „двоен васал“ и признавал върховната власт на латинския император в Константинопол и на Венеция, като венецианския сюзеренитет се простирал само върху северните територии на Ахейското княжество между Коринт и Навпакт. С течение на времето обаче ахейските принцове станали на практика независими владетели.

През 1228 г. принц Жофроа дьо Вилардуен починал и бил наследен от сина си Жофроа II Вилардуен (1228-1246 г.). При неговото управление Ахейското княжество се очертало като основен политически фактор не само в Пелопонес и Южна Континентална Гърция, но и на Балканите като цяло.

Тази латинска държава се отличавала с финансова и икономическа стабилност и с добре функционираща военна система, основана на строгата феодална йерархия. Ахейското княжество разполагало със собствен флот, който увеличил влиянието на ахейските принцове в акваторията на Егейско море. Принц Жофроа II оказвал неоценима помощ на латинските императори в Константинопол, като им помагал финансово и военно. Той активно се намесил в отношенията между изнемощялата Латинска империя и издигащата се Никейска империя. Според някои извори ахейският принц убедил никейския император Йоан Дука Ватаци да вдигне обсадата на Константинопол през 1236 г. По този начин съвместното българо-никейско начинание срещу Латинската империя било осуетено и нейната агония била продължена с още две десетилетия и половина. Като награда за това латинският император Бодуен II признал Жофроа II за сюзерен на островите Наксос и Евбея и на областта около Бодоница. До края на управлението си ахейският княз умело лавирал в развихрилата се борба за византийското наследство, като избягвал сериозни конфликти с основните играчи в него.

Жофроа II бил наследен от своя брат Гийомд дьо Вилардуен (1246-1278 г.). Той принадлежал към онова поколение кръстоносци, които били родени не във Франция, а в Морея и се чувствали в новите земи като в своя истинска родина. Принц Гийом издигнал политическия престиж на Ахейското княжество до неговия апогей. Неговото влияние се разпростряло върху съседното Атинско херцогство, на което той нанесъл голямо поражение през 1258 г. в т. нар. война за евбейското наследство, и върху някои от венецианските владения в Йонийските и Кикладските острови. Владенията на Ахейското княжество били уголемени чрез превземането на някои градове в най-южните части на полуострова (напр. крепостта Монемвасия, която по-късно преминала във венециански ръце). Опора на властта на ахейския княз в труднодостъпните планински области на Южен Пелопонес станали няколкото мощни крепости, които принц Гийом построил там. Между тях изпъквали Мистра (в близост до древната Спарта), Майна (в близост до нос Матапан), Левтро (в Месенския залив). В двора на Вилардуени в Каламата царяла бляскава и романтична рицарска атмосфера, чиято слава се носела далеч зад неговите предели. През 1249 г. ахейският владетел и част от неговите васали взели участие в кръстоносния поход към Египет под командването на френския крал Луи IX Свети. Гръцките поданици на княжеството били интегрирани в неговата феодална система и в много по-малка степен, отколкото в някои други латински държави, се чувствали потиснати и пренебрегвани от своите „франкски господари“. Затова не е чудно, че Ахейското княжество, под властта на Вилардуени, а после и на други владетели, просъществувало цели двеста и трийсет години, до 30-те години на XV в.

В първите две десетилетия от своето съществуване Латинска Романия до голяма степен съвпадала с йерархизираните владения на Латинската империя. За кратко време съществувала практиката общите въпроси, засягащи васалите на латинския император, да бъдат решавани на особени събрания на благородниците, известни с названието парламенти². Състояли се всичко на всичко два подобни „парламента“, провеждани по правило в равнината Равеникия. Елементите на единство в Латинска Романия бързо избледнявали успоредно с развитието на кризата в Латинската империя. В края на краищата тя се превърнала в общност от латински владения, свързани помежду си от спомени за общия произход, от теоретична васална зависимост спрямо латинския император в Константинопол (до 1261 г.) и от причудливо преплетени отношения на сюзеренитет и васалитет между отделните владетели. Общите парламенти били заменени от локални съвети на благородниците или рицарите, чиито решения имали сила само в границите на съответното владение. В условията на очевидна криза в Латинската империя, някои от латинските владетели от френски или бургундски произход възстановили връзките си с френските крале и се обръщали към тях за арбитраж при решаването на възникнали спорове. По принцип обаче след 20-те години на XIII в. връх взела тенденцията към обособяване на отделните латински държави и към вътрешното им изграждане според принципите на привнесения от Западна Европа феодален ред. Тъй като този ред се налагал „отгоре“, в някои от дълго съществувалите латински държави феодалната йерархия се отличавала със своята стройност. В някои отношения латинските държави в Атика и в Пелопонес били „по-феодални“, отколкото много от същинските европейски княжества, графства и херцогства. Особено силно било френското феодално влияние, тъй като повечето от рицарите в дълго просъществувалите кръстоносни държави в Атика и в Пелопонес били с френско или с бургундско потекло. Названията, които те давали на новите държави, също били показателни. В много съвременни документи кръстоносните владения били наричани Нова Франция.

Най-добре документиран е феодалният ред в Ахейското княжество, поради което то се възприема като еталон за добре функционираща част от Латинска Романия. Устройването на княжеството започнало още при управлението на Гийом дьо Шампли и продължило с ускорени темпове при управлението на Жофроа дьо Вилардуен. Специална комисия, съставена от рицари и от представители на местните гръцки архонти, очертавала границите на феодалните владения и ти вписвала в специален каталог, от който възникнала прочутата Морейска хроника. Когато работата на комисията приключила, изработеният от нея каталог на феодите бил представен пред парламента на бароните и на техните васали. Той бил свикан от Жофроа дьо Вилардуен в крепостта Андравида, която изпълнявала ролята на столица на княжеството, различна от фамилната резиденция на княза в Каламата. На основата на разпределението на феодите и тяхното групиране в по-едри феодални владения на територията на Ахейското княжество възникнали 12 баронии. Тези баронии се превърнали в трайни политически и военни структури. Центрове на барониите били отделни крепости, с чиито имена били назовавани и самите баронии: напр. барония Востица, разположена в Коринтския залив, или барония Халандрица, намираща се южно от Востица. Дванайсетимата барони формирали върховния съвет на княжеството, който се произнасял по важни въпроси от неговата политика. Така например върховният съвет на бароните решавал съдбата на принц Гийом дьо Вилардуен и на други барони, пленени от никейците в битката при Пелагония през 1259 г., и обсъждал дали те да бъдат откупени и при какви условия. В някои случаи при отсъствие на барона титуляр неговото място във върховния съвет заемала неговата съпруга. Всеки един от бароните се смятал за васал на ахейския княз и от своя страна бил сюзерен на определен брой рицари, от 4 до 24. Гръцките архонти били разположени на дъното на благородническата пирамида и били наричани рицари на простата клетва. На най-ниско ниво, естествено, се намирали селяните, наричани вилани. Те били задължени с плащане на феодална рента на своите непосредствени господари. При тази система мнозинството от селяните били прикрепени към феодите. Изключение правели все още свободните славяни в планината Тайгет, които причинявали доста безпокойства на ахейските князе и на техните васали. Практически свободните славянски територии в планините на Пелопонес били обградени от система от мощни крепости, които трябвало да ги държат в подчинение. Подобна била системата на управление не само в Ахейското княжество, но още в Атинското херцогство и в други по-незначителни латински държави.

Тежката военна служба, с която били натоварени рицарите и бароните от Ахейското княжество, както и непривичните за тях климатични условия, в края на краищата си казали думата. Повечето от бароните и рицарите, участвали в Четвъртия кръстоносен поход и в създаването на княжеството, не успели да пуснат корени в новата си родина. Към 1278 г. само две от първоначалните баронии били държани от потомци на първите завоеватели. Повечето от останалите баронии минали в ръцете на гръцки архонти. Те добре се вписали в изградената феодална система, която им осигурявала достатъчно привилегии, поради което често предпочитали сюзеренитета на „франкските князе“ пред властта на някои от неовизантийските владетели в бившето „византийско пространство“. Сходни процеси се развивали и в други части на Латинска Романия. Особено силен бил отливът на западни рицари от нея след унищожаването на Латинската империя. Въпреки това системата на управление, която те завещали, се оказала много жизнена. Това намерило отражение във факта, че в съхранилите се части на Латинска Романия западноевропейският феодален ред продължавал да съществува. Той функционирал независимо от преминаването на латинските княжества от едни ръце в други. Обикновените вилани по принцип идентифицирали латинската власт с тежката и безпощадно функционираща система на феодалната рента. За тях „франкските крепости“, чиито импозантни останки още могат да се видят в различни части на Континентална Гърция и Пелопонес, били извор не на гордост или на сигурност, а на изнурителен труд и лишения за тяхното построяване. И тъй като виланите били мнозинство, представата им за периода на „франкократията“ оставила трайно негативен отпечатък за нея в гръцката народна традиция.

 

¹Братът на Бонифачо Рение бил женен за дъщеря на император Мануил I Комнин, притежавал византийската дворцова титла „кесар“ и голямо имение в Солун и Солунско. Фамилията схващала солунските си имоти като равнозначни на кралство, васално на императорската корона в Константинопол.
²Тези феодални парламенти били наричани още конни парламенти, тъй като участниците в тях заседавали, качени на конете си.