Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Въпреки усилията си кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход не успели да овладеят всички византийски територии. Извън техния контрол останали обширни пространства във византийска Мала Азия. Труден за завладяване бил и теренът западно от планината Пинд в Континентална Гърция. Всъщност Епир бил теоретична част от Венецианска Романия, върху която обаче републиката никога сериозно не се опитала да сложи ръка. Тъкмо там, в Северозападна Мала Азия и в Епир, възникнали двете най-важни неовизантийски държави, които претендирали да бъдат истински наследници на загиналата Византия: Епир и Никея. И двете се опитвали по своему да възпроизведат византийските реалии. Те все пак не били в пълна степен точни копия на бившата империя. Развитието им било повлияно от условията на средата, в която те възникнали, и от концепциите за държавно развитие на управляващия в тях византийско-гръцки елит. Поради тази причина за тях е по-подходящо названието неовизантийски държави. Едната от тези неовизантийски държави - епирската държава - от началото до края на своето съществуване била чисто балканска. Другата - Никея - възникнала и съществувала в Северозападна Мала Азия, но много скоро стъпила на балканска земя и също се превърнала частично в балканска държава. Двете неовизантийски държави били вплетени в жестока борба за „византийското наследство“. Всяка една от тях се опитвала да прогони латинците от Константинопол и да възстанови Византия. Около тази борба гравитирали повечето от важните събития в южните и централните балкански области през първите шест десетилетия на XIII в. Пряко или непряко тя ангажирала също така Папството и много западноевропейски владетели, с които Латинската империя и латино-венецианските владения на Балканите били в постоянна връзка. Тази борба се отразявала сравнително слабо в северните и северозападните части на полуострова, които били в унгарската сфера на влияние и върху които се стоварили опустошителните татарски нашествия от 40-те години на XIII в.
Изворите свързват възникването на епирската държава с дейността на малко известния преди 1204 г. византийски велможа Михаил Дука Ангел Комнин. Той бил братовчед на императорите Исак II Ангел и Алексий III Ангел и преди рухването на Византия служил като дукс и събирач на данъци в областта около река Меандър в Мала Азия. Както показват неговите фамилни имена, той бил в роднински връзки поне с три от важните по това време византийски фамилии. Това обстоятелство изиграло значителна роля във формирането и устройството на епирската държава. Поради падналия престиж на династията Ангели Михаил предпочитал повече да изтъква своето роднинство с фамилиите Комнини и Дука.
След събитията от април 1204 г. Михаил Комнин се озовал в свитата на съпругата на крал Бонифачо - Маргарита - и като такъв бил в състава на войската на солунския крал при завладяването на Северна Гърция. Когато кръстоносната войска била в Тесалия, той дезертирал, прекосил планината Пинд и наложил своята власт в град Арта, а по-късно и в Епир. По същото време неговият полубрат Теодор постъпил на служба при византийския аристократ Теодор Ласкарис, същинския основател на Никейската империя. Още през 1205 г. той напуснал Никея и се присъединил към Михаил Комнин. Кариерата на този най-известен бъдещ владетел на Епир започнала с неуспех. На него била поверена защитата на гръцките крепости в Морея. След неколкогодишна съпротива срещу латинското завладяване Теодор Комнин напуснал Морея и се присъединил към своя полубрат в Арта.
Първоначалните амбиции на Михаил Комнин били да укрепи своята власт в Епир и да устои на натиска на латинци и венецианци. Той все още не демонстрирал никакви претенции към византийското наследство и към византийската императорска титла. Владетелят на Арта и Епир никога не получил висшата византийска дворцова титла „деспот“, поради което използваното понякога название епирско деспотство (или Епирски деспотат) е съвършено неправилно. Особено опасна станала обстановката за новата държава, когато латинският император Анри нахлул в Тесалия и Атика, за да потуши въстанието на ломбардските барони в Евбея. Опасността от латинско нападение в Епир станала реална и Михаил Комнин положил огромни усилия да го предотврати. Това той направил, като използвал целия възможен арсенал от позволени и непозволени дипломатически прийоми. Той се признал за васал на император Анри, обещал дъщеря си за съпруга на императорския брат и една трета от територията на Епир като зестра. Епирският владетел никога не изпълнил тези обещания и се опитвал само да печели време. Година след това, в 1210 г., той сключил договор с Венеция, с който се признал и за неин васал, като получил правото да управлява Епир от името на дожа. Уреждането на отношенията с Венеция му позволило да действа по-решително срещу латинците в Тесалия. Михаил Комнин отлично усещал, че между тях и Републиката на лагуните прехвърчали искри поради сблъсъка на интересите им в Морея и по разделителната линия на полагащите им се владения в Континентална Гърция.
През лятото на 1210 г. Михаил Комнин нападнал латинските владения в Тесалия, разрушил много от завзетите от латинците градове, заловил и убил конетабъла на Латинската империя Амадео Буфа. Епирският владетел не се показал ни най-малко притеснен от това, че бил нарушил подписания година преди това договор. Той не обърнал никакво внимание на обстоятелството, че папа Инокентий III го отлъчил от църквата. За известно време негов съюзник срещу латинското Солунско кралство бил севастократор Стрез, племенник на Асеневци, който след убийството на цар Калоян се закрепил като самостоятелен владетел в крепостта Просек в Централна Македония. Император Анри положил много усилия, за да защити латинските владения около Солун от комбинираните нападения на двамата съюзници. Временно той успял да се справи с тях, като севастократор Стрез бил принуден да се откаже от активната си антилатинска политика и да се ограничи с владенията си около Просек.
Михаил Комнин продължил с неотслабваща енергия да напада латинските владения и да разширява своята държава. Той използвал в пълна степен ангажираността на император Анри в Мала Азия и успял да унищожи всички латински владения в Тесалия. Владенията на епирската държава се разпрострели източно от планината Пинд и прекъснали връзката между латинските владения в Солун и в Южна Гърция и Пелопонес. Без особени притеснения заради съществуващите договорености той нападнал венецианските владения в Албания и важния йонийски остров Корфу. В негови ръце минали владяната от венецианците крепост Драч. Към времето на смъртта на Михаил Комнин през 1215 г. епирската държава била напълно консолидирана и готова да участва в борбата за византийското наследство.
Наследник на Михаил Комнин станал неговият полубрат Теодор, който също предпочитал да използва фамилните имена Дука или Комнин. Началото на неговото управление съвпаднало с важни събития на Балканския полуостров. В продължение само на една година починали латинският император Анри и папа Инокентий III. В България била извършена насилствена смяна на царския престол, като на власт дошъл цар Иван Асен II. Първоначално той трябвало да води внимателна политика, предвид сътресенията, свързани с насилственото отстраняване на цар Борил и проблемите, които съществували между България и Унгария. Тази обстановка била използвана от новия епирски владетел, който вече не криел амбициите си да завладее Солун, да унищожи Латинската империя и да се короняса за византийски император. Първоначално Теодор Дука Комнин предприел действия, които укрепили неговото влияние в прилежащите на Епир територии. Той успял да привлече на своя страна бившия съюзник на император Анри деспот Алексий Слав, владетел на част от Родопите и на областта около град Мелник. Съюзът между двамата бил скрепен с брак на българския деспот с племенница на съпругата на Теодор Комнин. Епирският владетел сключил още съглашения с албанските вождове в Южна Албания, които му обещали подкрепа. Неговата власт се разпростряла и върху владенията на починалия през 1216 г. албански властел Димитри в областта Алванон Установени били съюзни отношения и със сръбския владетел Стефан II, вече удостоен от папа Хонорий III с кралска титла. Временните сътресения в България били използвани за завладяване на областите около градовете Охрид и Прилеп. В епирски ръце паднали много от земите на Солунското кралство и латинските владения в Тесалия южно от Лариса. Епирската държава вече се разпростирала освен в Епир, още в Южна и Централна Албания, в Южна Македония и в Тесалия. За нея се заговорило в папската курия и в Западна Европа, когато през владенията на Теодор Комнин трябвало да преминат коронясаният за латински император Пиер дьо Куртене и папският легат Джовани Колона. Те се опитвали, начело на 5000-на войска, да превземат Драч и да се доберат до Константинопол по пътя Via Egnatia. Епирският гарнизон на Драч устоял на обсадата, а латинският император и папският легат били пленени от хора на епирския владетел. С това Теодор Комнин предизвикал една от първите сериозни властови кризи в Латинската империя. Там в края на краищата, след много лутания, трябвало да пристъпят към избор на нов император. За такъв бил определен братът на злополучно изчезналия в Епир Пиер дьо Куртене - Роберт.
Особено важно значение имало превземането на град Охрид и попадането на центъра на охридската архиепископия в епирска територия. За амбициозния епирски владетел Охридските архиепископи с тяхното силно развито съзнание за автокефално достойнство били не само достойни съперници на църквата в Никея, но и духовници, които можели да коронясат един нов ромейски василевс. Охридската архиепископия за Теодор Комнин била извор на църковна благодат за намерението му да превърне своята държава в империя, а себе си във възстановител на Византия. Той намерил горещ привърженик на тази идея в лицето на известния византийски канонист Димитър Хоматиан, издигнат с негова подкрепа за Охридски архиепископ. Във всички епископии на Епир, Тесалия, Македония и Албания политиката на Теодор Комнин намирала гореща подкрепа. В тях нараствали антиникейските настроения и си пробивало път мнението, че тъкмо Епир е държавата, която в най-чист вид е съхранила древните гръцки традиции. Към разделението на бившите византийски земи между Никея и Епир вече се прибавяло и църковно разделение. Епископските центрове, които станали извън обхвата на латинската патриаршия в Константинопол, се оказали поделени между юрисдикцията на Никейския патриарх и юрисдикцията на Охридския архиепископ.
В първата половина на 20-те години на XIII в. политическата обстановка на Балканите продължавала да бъде изключително благоприятна за каузата на епирската експанзия. В Никея бушувала борба за власт след смъртта на Теодор Ласкарис, а Латинската империя така и не съумявала да се възстанови под управлението на новия си император. Това давало изключителен шанс на Теодор Комнин в амбициите му да овладее Солун и да се приближи до подстъпите към Константинопол. Към края на 1221 г. Солунското латинско кралство било изолирано от останалата Латинска Романия, след като епирците превзели град Сяр. Владетелите на кралството от фамилията Монфера отчаяно се опитвали да намерят помощ и апелирали към папата да призове за кръстоносен поход срещу епирските „схизматици“. Докато вървели преговорите за неговото организиране, Теодор Комнин обсадил Солун и след продължителна обсада го превзел в края на 1224 г. Солунското латинско кралство престанало да съществува. В годините между превземането на града на Св. Димитър и битката при Клокотница през март 1230 г. епирската държава и нейният владетел изживели върха на своето могъщество. Латинските държави на Балканите, западноевропейските владетели и Папството възприемали Теодор Комнин като нов византийски император. Епирското влияние се разпростряло върху сръбската държава и върху конгломерата от владения на албанската племенна аристокрация. С българската държава бил подписан мирен договор, който признавал статуквото и епирските завоевания в Южна Македония и Родопското крайбрежие. Самият Теодор Комнин не се колебаел да затвърди своя имидж на възстановител на империята и бързо организирал своята императорска коронация. Първоначално тя предизвикала неодобрението на някои висши гръцки духовници, но повечето от епископите в територията на епирската държава горещо подкрепяли императорската промулгация на своя владетел. Синодът на гръцките епископи, в който преобладавали архиереи от Охридската архиепископия, натоварил с церемонията по коронацията архиепископ Димитър Хоматиан. Самата тя била извършена не по-рано от 1228 г. в Солун. В този град Теодор Комнин организирал своя императорски двор и започнал да раздава висши дворцови титли на своите най-близки роднини. Допълнително самочувствие му давало обстоятелството, че в епирската територия била включена Света гора, чиято общност от манастири, населени с гръцки, български, сръбски, грузински, руски и др. монаси, вече си била спечелила славата на авторитетен общоправославен център.
Императорската коронация на Теодор Комнин разгоряла с нова сила съперничеството с Никея. В малоазийската империя се забавлявали с подигравки към „провинциализма“, който според тях господствал в „лъжеимператорския“ дворец в Солун, и, естествено, не признавали императорското достойнство на Теодор Комнин. Латинците, макар и респектирани от бързия прогрес на епирската държава, го титулували „император на гърците“ (Imperator graecorum), с което като че ли искали да принизят значението на императорската му титла по същия начин, както ромеите навремето се опитвали да сторят това по отношение на император Карл Велики или на цар Симеон. Въпреки това Теодор Комнин систематично затягал примката около латинските владения в Тракия и Константинопол. Добър шанс за неговите амбиции предоставила поредната властова криза в Латинската империя, избухнала в 1228 г. със смъртта на император Роберт дьо Куртене. Играта на латинските барони с избора на настойник на малолетния император Бодуен II, в която видна роля се отреждала на българския цар Иван Асен II, накарала новия епирски император, със самочувствието на мощен и преуспял владетел, да промени плановете си за пряка обсада на Константинопол. Той се опитал да си осигури защитеност откъм българска територия и в началото на пролетта на 1230 г. въпреки наличието на мирен българо-епирски договор нахлул в българската част на Тракия. „Българската авантюра“ завършила трагично за него. Неговата войска била поразена от българите край Клокотница, а самият Теодор Комнин и семейството му паднали в български плен. По-голямата част от епирските владения минали в български ръце. Българската държава завладяла голяма част от епирските територии в Македония, Албания и Гърция и станала неоспорим политически хегемон на Балканския полуостров.
Въпреки тежкото поражение епирската държава не престанала да съществува. Първоначално българският цар Иван Асен II великодушно разрешил Солун и Солунско да останат под властта на деспот Мануил, брат на пленения император. Той продължавал да се подписва с червено мастило, привилегия, запазена само за императорите и царете, но бил пионка в борбата между по-силните. В един момент той се опитал да бъде по-самостоятелен и потърсил протекции от папата в Рим. Скоро обаче се отказал от това и кротко се приютил в съюза на по-силните православни държави България и Никея, насочен срещу латинците.
В следващите години съдбата на разгромената епирска империя претърпяла доста странни метаморфози. След женитбата на цар Иван Асен II за дъщерята на ослепения в Търново Теодор Комнин бившият император получил възможност да се върне в остатъците от своите владения. Там той се опитал да организира владенията на своите родственици по възможно най-добрия начин и отново да ги вкара в руслото на антиникейската политика. В края на краищата в Солун бил поставен на престола с императорска титла синът на Теодор Комнин - Йоан. При него живеел слепият му баща Теодор. Част от бившите епирски владения останали под управлението на брата на Теодор - Мануил, а другият му брат - Константин, получил областите Акарнания и Етолия (Южен Епир). Северен Епир около Арта бил признат за владение на сина на първия епирски владетел Михаил Дука, известен с името Михаил II Дука. През 1241 г. след смъртта на тесалийския владетел Мануил Михаил II Дука наложил властта си в по-голямата част от тази област.
В началото на 40-те години на XIII в. никейският император Йоан Дука Ватаци успял да наложи своята власт над солунската част на тези владения. Тамошните наследници на Теодор Комнин се примирили с титлата „деспот“ и признали сюзеренитета на Никея. Самият Теодор Комнин живеел във Воден, без да изоставя надеждите си, че тъкмо епирската държава ще възстанови Византия. Него никейският историк Георги Акрополит обвинява за главен подстрекател за развалянето на отношенията между никейския император Йоан Дука Ватаци и деспот Михаил II Дука през 50-те години на XIII в. За тази си дързост той бил затворен от никейците в тъмница, където и починал.
Всъщност по-нататъшната история на епирската държава била свързана с дейността на представителя на другото разклонение в епирската управляваща династия: Михаил II Дука Комнин. Още към 1231 г. той успял да наложи властта си в Арта и околността, а по-късно я разширил в Корфу и в някои други територии, останали извън българските предели при голямото българско разширение след март 1230 г. По това време, изглежда, този епирски владетел получил титлата деспот, с която станал популярен в историческите извори. Те обаче не уточняват кой от няколкото балкански владетели с императорска или царска титла е дал деспотското достойнство на издигащия се епирски владетел. Деспот Михаил II Дука съумял да уголеми владенията си в Тесалия, в Южна Македония и в Южна Албания. Той нямал претенции за императорска титла, но през 50-те години на XIII в. управляваната от него епирска държава възстановила своето могъщество. Тя станала обединителен център на антиникейските сили на Балканите и отново дала заявка за ролята на възстановител на Византия.
До 30-те години на XIII в. другата неовизантийска държава - Никея - се развивала практически извън контекста на балканските събития. Тя била образувана основно от константинополски аристократи, избягали от кръстоносците в областта Витиния. Историкът на никейската държава Георги Акрополит не крие, че докато бягали от разграбваната византийска столица, тези аристократи били подигравани от жителите на селата и на практика трябвало да се убедят колко малко съдбата на Града вълнувала обикновените ромейски поданици. Въпреки това основателите на Никейската империя, между които видна роля играел Теодор Ласкарис, имали самочувствието на истински представители на „империята в изгнание“. Бившият константинополски патриарх Йоан Каматерос отказал да се премести в Никея и по този начин да демонстрира прочутата православна „симфония“ между държава и църква. След неговата смърт през 1206 г. Теодор Ласкарис свикал в Никея възможно най-представителен православен синод, който по негово настояване избрал за „патриарх в изгнание“ Михаил IV. Тъкмо този никейски патриарх коронясал Теодор Ласкарис за император през пролетта на 1208 г. Никейската държава по-рано от Епир предявила претенции за продължителка на византийската традиция. За никейския светски и духовен елит епирците били самозванци, които можели да претендират най-много за временно задържане на властта в части от Континентална Гърция.
Всъщност, за разлика от Епир, който възникнал като държава, заслонена от хребетите на Пинд и пощадена от пряка латинска или венецианска агресия, Никея се стабилизирала трудно и бавно, изпитвайки непрекъснати удари от страна на Латинската империя. Към 40-те години на XIII в. върху малоазийските ѝ граници се стоварила първата сериозна вълна от бягащи от монголите тюркски племена. Никейската империя можела да устои на този натиск само чрез изграждане на стегната държавна и военна структура, пригодена към условията на едно сурово и изпълнено с изненади ежедневие. Това обстоятелство дало отпечатък върху цялостното никейско развитие.
Ако Теодор Ласкарис бил основателят на Никейската империя, то неговият зет и наследник Йоан Дука Ватаци (1222-1254 г.), който бил от арменски произход, се изявил като най-способния никейски владетел. Той изградил окончателно никейската държавна структура и възползвайки се от краха на епирската държава след 1230 г., превърнал Никейската империя в единствен претендент за византийското наследство. Активизирала своята роля и никейската патриаршия. Тя съумяла да постави под своя църковна власт сръбските диоцези, а през 1235 г. с нейно съдействие българската църква скъсала с унията с Рим и била призната за автокефална патриаршия.
Йоан Дука Ватаци съзнавал, че окончателното обкръжаване на латинците в Константинопол не било възможно, без да завладее сигурни позиции в Тракия. Тази задача той преследвал методично и упорито. Още в края на 20-те години на XIII в. Ватаци се опитал - първоначално неуспешно - да сложи ръка на Адрианопол. След пролетта на 1230 г. не без българска помощ никейците стъпили на Галиполския полуостров и превърнали крепостта Цурулум (Чорлу) в своя основна база там. В началото на 40-те години Йоан Дука Ватаци успял да разшири владенията си по долното течение на река Марица и в Родопското крайбрежие и да подчини на своята власт бившата столица на епирските владетели Солун. През лятото на 1246 г., използвайки смъртта на българския цар Коломан Асен, никейците нахлули в южните български предели по долината на река Струма. След като сломили съпротивата на българските защитници на Сяр и Мелник, за около три месеца те овладели почти всичко, което българите били спечелили след битката при Клокотница. Под никейска власт паднали обширни земи в Тракия и областта между Скопие, Прилеп и Пелагония. Българската реакция на тези събития била твърде анемична, тъй като северните и северозападните български земи били постоянно застрашавани от татарите от Златната орда. През ноември 1246 г. новият български цар Михаил II Асен признал с договор никейските завоевания. Към това време вече Латинската империя била ограничена от никейските владения в Константинопол и в неговите околности. Изглеждало, че тъкмо на император Йоан Дука Ватаци щяла да се падне честта да влезе като победител в Града на Босфора. Нещата се развили обаче в по-друга посока. По настояване на слепия и вече стар Теодор Дука Комнин, който живеел във Воден, новият владетел на Епир деспот Михаил II Дука нарушил мира с Никея. Никейците сравнително лесно се справили с първоначалните действия на епирския владетел и към 1253 г. успели да проникнат дълбоко на запад в епирските владения. Под никейска власт паднали албанските владения на епирската държава. Във връзка с тези събития изворите споменават името на албанския местен владетел Голем, който в 1253 г. признал никейската власт, но четири години по-късно, в 1257 г., се отметнал от никейците и отново се присъединил към деспот Михаил II Дука.
След смъртта на император Йоан Дука Ватаци станало ясно, че никейско-епирският двубой още не бил приключил. Епирската държава успяла да се възмогне и отново да се превърне в основен играч в борбата за възстановяване на Византийската империя. Последните действия на драмата около борбата за византийското наследство се разиграли тъкмо през втората половина на 50-те години на XIII в.
Наличните извори, въпреки несъмнената им симпатия към никейската кауза, обвиняват за изострянето на никейско-епирските отношения след смъртта на Йоан Дука Ватаци неговия наследник Теодор II Ласкарис. Той живеел със самочувствието на бъдещ господар на Константинопол и с лека ръка предявявал към епирския владетел деспот Михаил II Дука претенции, които последният не можел да изпълни. През 1257 г. между двете неовизантийски държави избухнала война, при която епирците успели да изтласкат никейците от владенията им в Западна Македония, Албания и Солун. Голямата опасност за Никея идвала от обстоятелството, че епирският деспот успял да обедини около себе си всички антиникейски сили. Негов съюзник бил новият владетел на Сицилия Манфред Хохенщауфен, незаконен син на немския император Фридрих II. Той подновил агресивната политика на норманските владетели към албанското и епирското крайбрежие и завладял Драч и други крайбрежни градове. Деспот Михаил II Дука признал тези завоевания и привързал сицилианския крал към своята система от съюзи чрез брак между него и най-голямата си дъщеря Елена. Завладените градове в Албания, Епир и остров Корфу били дадени на Манфред като зестра за тази негова женитба. За предстоящия сблъсък с Никея крал Манфред обещал да достави силен контингент от немски рицари.
Вторият участник в антиникейския съюз бил владетелят на Ахейското княжество Гийом дьо Вилардуен. Той също бил оженен за дъщеря на епирския деспот, която му донесла в зестра поземлени владения в Южна Тесалия. Неговият основен мотив за участие в ръководената от Епир коалиция бил страхът от прекомерната мощ на Никея. Морейският латински владетел се готвел да участва в битката с никейците, начело на контингент от барони и рицари, предимно французи. Участник в тази коалиция бил и синът на деспот Михаил II - Йоан Дука, който управлявал в Тесалия. Оттам той набирал за предстоящата решителна битка влашки наемни отряди. Симпатия към коалицията на деспот Михаил II показвали южноалбанските вождове, някои от които също били готови да предоставят военна помощ.
През август 1258 г. починал никейският император Теодор II Ласкарис. Реален управител на империята вместо непълнолетния наследник станал известният пълководец и аристократ Михаил Палеолог. Именно той и брат му Йоан Палеолог стояли начело на никейската войска в решителното ѝ сражение с епирската коалиция, състояло се през лятото на 1259 г. на Пелагонийското поле. Пъстрата по етнически състав войска на деспот Михаил II Дука, състояща се от епирски гърци, от немски и френски рицари, от власи от Тесалия и от албанци, не устояла на по-добре организираната никейска военна машина. Сражението всъщност се водело между никейците и рицарските контингенти от Сицилия и Морея. Йоан Дука и деспот Михаил II напуснали бойното поле и се погрижили повече за собственото си спасение, отколкото за изхода на сражението. Епирският деспот намерил временно убежище при венецианския управител на част от Йонийските острови Матео Орсини. При това положение никейците спечелили битката. Те пленили по-голяма част от рицарите на крал Манфред, както и самия морейски владетел Гийом дьо Вилардуен. Най-после епирската конкуренция в борбата за възстановяването на Византия била премахната, макар че Епир не бил унищожен като държава. Това щяло да стане много по-късно, чак през 30-те години на XIV в.
Останалото било само въпрос на време. През август 1261 г. един никейски отряд изненадал латинската управа на Константинопол и използвайки отсъствието на латинския гарнизон, превзел Града. Византия била възстановена. Начело на възстановената империя застанал император Михаил VIII Палеолог, първият представител на последната византийска императорска династия Палеолози.
Както вече бе казано, Никейската империя и епирската държава могат да бъдат определени като неовизантийски държави, възникнали при екстремни обстоятелства след 1204 г. Въпреки че политическите им програми си приличали и имали за цел възстановяване на Византия, държавните структури на тези две държави били различни. За Никейската империя често се казва, че била копие на Византия, което било по-добро от самия оригинал. Никейската държавност била моделирана според представите на част от константинополския елит за това каква би трябвало да бъде истинската Византия. В нея намерил реализация византийският държавен модел във възможно най-чистия му вид. Никея била строго централизирана държавна машина, основана на принципите на автаркията и на военното земевладение, чиито образци възхождали към ранната Комнинова епоха и дори в някои отношения към епохата на Македонската династия. В този смисъл може да се каже, че Никейската империя олицетворявала най-добрите страни от византийското минало.
От своя страна епирската държава никога не се превърнала в централизиран държавен организъм. От началото на своето съществуване дори нейното политическо ядро западно от Пинд представлявало конгломерат от владенията на видни гръцки фамилии. Епирските владетели укрепвали своята власт чрез установяване на роднински връзки с тези фамилии, поради което се кичели с върволица от фамилни названия. Територията на епирската държава била разнородна в географско и в етническо отношение. Около Епир и неговия главен град Арта гравитирали области с албанско, българско и влашко население, които обикновено отпадали от държавата при първите сериозни политически сътресения. В тези елементи от устройството на Епирската държава прозирали византийските провинциални реалии, и то такива, каквито ги виждаме в периода на управление на династията Ангели. С други думи, епирската държавност в по-голяма степен, отколкото никейската, отговаряла на реалното развитие на византийските балкански провинции през тринайсетото столетие. Тя олицетворявала не толкова византийското минало, колкото един от вариантите на византийското бъдеще.
Трагичното във византийското развитие в периода на „заточението“ се състояло в това, че победител в двубоя за византийското наследство излязла по-архаичната, но по-централизираната и по-милитаризираната никейска държавна структура. Нейната победа създала илюзията, че традиционният византийски модел работи и има бъдеще. Това, че „никейският вариант“ на развитие победил и Никея възстановила Византия, до голяма степен предопределяло насоките на бъдещото византийско развитие. Палеологовата империя продължила да гони имперските миражи и да пренебрегва реалностите. А тези реалности вече не съответствали на класическия византийски имперски модел.
Победата на Никея не означавала, че ролята на епирската държава във византийско-балканското развитие трябва да се подценява. Тъкмо в Епир, отдалечен и изолиран от византийската столица, и тъкмо през XIII в., когато там се формирала самостоятелна държава, се появили първите наченки на гръцко народностно самосъзнание. То възникнало в област, чийто гръцки етнически характер през този период не будел никакво съмнение. Новото самосъзнание отхвърляло традиционната византийска концепция за „ромейската“ същност на имперските поданици. „Франкократията“ и налагането на папска власт в големи части от Гърция карали местния образован елит да се върне с гордост към гръцкото минало и да го сравнява с чувство за превъзходство с „варварството“ на пришълците от Европа. Православното християнство станало част от новогръцкия патриотизъм. За пръв път от съществуването на Византия понятието елин (грък) престанало да означава езичник. Елините (гърците) вече били представители на една нова балканска народност с дълбоки културни и исторически корени, която поради дългата си принадлежност към универсалния византийски държавно-културен модел сравнително късно се появила на историческата сцена.
