Балканите

Възходът на Сърбия в края на XIII и през първите три десетилетия на XIV в.

Посещения: 414

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Fresco of young Stefan Dragutin and Stefan Milutin SopoaniОт гледна точка на бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в двете десетилетия след възстановяването на Византия, краткото управление на крал Драгутин (1274-1282 г.) преминало почти незабележимо. Сърбия била редовен участник в антивизантийските коалиции, но не и активен участник в ставащите на юг от нейните територии събития. При Драгутиновото управление изворите са регистрирали само два случая на по-остри сръбско-византийски сблъсъци. Преминалият на сръбска страна византийски велможа Котеаница нахлул със сръбски отряд в началото на 80-те години на XIII в. дълбоко във византийска територия до град Сяр, а в отговор византийците организирали ответен поход до околностите на крепостта Липлян, разположена по горното течение на р. Ситница.

Зад това относително спокойствие в сръбското общество кипяла значителна за средновековните условия обществена активност. Материалните възможности на кралската власт растели благодарение на разработваните сребърни рудници. Сърбия била готова за осъществяване на териториална експанзия, но крал Драгутин, изглежда, се колебаел за нейните основни насоки. За сръбските властели той олицетворявал „проунгарската“ перспектива в сръбското развитие. За времето на неговото управление осланянето на Унгария парализирало сръбското разширение. От една страна, унгарските крале били част от системата на антианжуйските съюзи, а от друга се отнасяли крайно подозрително към евентуални сръбски претенции към босненските земи, които те смятали за своя запазена сфера на влияние. Повечето от представителите на издигащата се сръбска аристокрация смятали, че по-добра за тях и за Сърбия е ориентацията в южна посока. Под това те разбирали експанзия към плодородните и гъсто населени земи в Македония, които след 1246 г. изцяло били първо под никейска, а след това под византийска власт. Отнемането на византийски земи означавало конфликт с Византия, но не и пречка за засилване на византийското културно и църковно влияние в Сърбия.

Възникналата дилема най-неочаквано била решена в началото на 1282 г., когато по време на лов крал Драгутин паднал от коня и си счупил крака. На бързо свикания държавен събор в крепостта Дежево, разположена по левия бряг на река Ибър, крал Драгутин бил принуден да се оттегли от престола и да отстъпи короната, коня и оръжието си символите на сръбската кралска власт - на своя по-малък брат Милутин (1282 1321 г.).1 Решено било наследник на Милутин да бъде някой от Драгутиновите синове. Самият Драгутин останал да управлява областите по течението на река Западна Морава с градовете Рудник и Арилие, както и части от областта Требине. Другата, по-обширна част от областта получила кралицата-майка Елена, която се радвала на голяма почит сред своите синове и сред властелите. На първо време това разделяне на сръбската територия нямало отрицателни последици, защото политическата конюнктура на Балканите била изключително благоприятна за Сърбия.

391px MilutinstНовият сръбски крал Милутин веднага дал да се разбере, че ще действа в съгласие с интересите на властелите, които жадували за разширение на юг. Още преди в Сърбия да достигнат вестите за „Сицилианската вечерня“, сърбите нахлули в Северна Македония. В южните предели на областта паралелно действали войските на тесалийския владетел Йоан Дука. Изненадани, византийците не могли да окажат съпротива. В сръбски ръце без проливане на кръв паднали град Скопие, областите Горен и Долен Полог (западно от Скопие), Овче поле (между реките Пшиня и Вардар), Злетово, Славище и Пиянец (източно и североизточно от Овче поле), областта около Велбъжд и земите по поречието на река Брегалница. Византийският император Михаил VIII Палеолог веднага започнал подготовката на голям поход срещу Сърбия с войска от западни, татарски и турски наемници. В навечерието на похода той починал и събраната войска била разпусната. Година по-късно, вече при управлението на император Андроник II Палеолог, наемни византийски отряди, съставени предимно от татари, нахлули до Липлян и Призрен, но не постигнали трайни успехи. Когато до крал Милутин достигнала вестта, че един голям татарски отряд от състава на византийската наемна войска се е издавил в буйните води на река Дрин и че византийците се изтеглят от сръбска територия, той веднага преминал в контранастъпление. Обединената войска на Милутин и Драгутин през есента на 1283 г. нахлула дълбоко на юг и достигнала до Сяр, Халкидическия полуостров и Егейското крайбрежие. Сърбите престояли няколко месеца на византийска територия и я подложили на ограбване, без никой да може да им се противопостави. След като се върнали на север, още през следващата 1284 г. сърбите отново нахлули във византийска Македония, този път в южна и югозападна посока, и завладели без усилия областта Пореч (южно от Полог) и земите около крепостите Кичево и Дебър, разположени между горното течение на р. Треска и средното течение на р. Черни Дрим. Сръбската граница се преместила значително на юг и достигнала линията Круя, Дебър, Прилеп, Щип, Велбъжд.

Тези завоевания имали голямо значение за бъдещето на Сърбия. Те били осъществени толкова лесно, че дилемата за насоките на териториалната експанзия изглеждала решена. Станало ясно, че на Балканите няма сила, способна да спре сръбското настъпление в Македония и в албанските земи. Византия вече нямала сили да защитава периферните си области, поради което нейната реакция била вяла и неефикасна. Към самия край на XIII в. основната й грижа била как да се отърве с чест от суверенитета си над завладените от сърбите земи. България, която можела да има претенции към земите в Македония, през последните две десетилетия на XIII в. изживявала една от най-тежките си кризи и била почти напълно зависима от Златната орда. При това Сърбия очевидно акумулирала все повече материални ресурси, които й позволявали да поддържа своя военен потенциал на необходимото за тогавашните балкански условия ниво.

По същото време областта на бившия титулярен крал Драгутин също претърпяла значително разширение. Поради близките си роднински връзки с унгарските Арпади Драгутин получил за управление земите на т. нар. Босненско-Мачванска бановина. Те включвали Североизточна Босна (областите Усора и Соли) и земите по южния бряг на река Сава, вкл. и Белград.2 През Средновековието тези области (без Усора и Соли) били известни още с названието Срем, поради което в средновековните извори Драгутин понякога бил назоваван сремски крал. Драгутин и управляваните от него области били плътно под егидата на Унгария. Сремският крал поддържал добри отношения с Папството и вземал активни мерки срещу ересите в подчинените му босненски области. Със засилването на неговия авторитет през 80-те години на XIII в. на дневен ред в сръбското развитие отново излязла дилемата за политико-културната ориентация. Драгутинова Сърбия очевидно била повече в сферата на унгарското влияние, въпреки че Драгутин полагал големи усилия да укрепи православната църковна структура в своите земи. В същото време в Милутинова Сърбия с всяка изминала година се засилвало византийското влияние. Въпреки че двамата сръбски владетели си сътрудничели и в някои случаи координирали своите действия, към края на XIII в техните територии били обособени като две отделни държавни структури. Един анонимен западен пътешественик от началото на XIV в. нарича държавата на Драгутин кралство Сърбия (regnum Servie), а държавата на крал Милутин кралство Рашка (regnum Rassie). За Византия основен интерес представлявала държавата на крал Милутин, а за унгарците и за Папството държавата на Драгутин.

Srem04 en

През втората половина на 80-те и в началото на 90-те години на XIII в. най-динамичните събития за сръбската държавност се разиграли не на юг, където настъпило продължително затишие, а на север. През 1285 г. татарите на хан Ногай извършили голямо нападения над България и Унгария. В България се усилили сепаратистичните тенденции и много от българските или куманските боляри в някогашните български територии на северозапад се обявили за независими владетели. При разширението на своята територия Драгутин се сблъскал с двама такива боляри от кумански произход - Дърман и Куделин, които управлявали в областта Браничево, разположена между вливането на р. Морава в Дунав и течението на река Пек. Двамата боляри били татарски васали и под татарска егида опустошавали земите на Драгутин и на унгарските погранични бановини. Двамата братя Неманичи се уговорили за съвместна акция срещу Браничево. Към 1291 г. обединените им сили нахлули там и прогонили Дърман и Куделин. Браничевската област била присъединена към земите на Драгутин.

Това ново разширение предизвикало бърза реакция от страна на хан Ногай и на неговия васал, откъсналия се от Търново владетел на Видинската област Шишман. Видинският владетел, в чиято войска имало и татари, нахлул дълбоко в сръбска територия и достигнал до Рашка. Сърбите предприели резултатно контранастъпление, вследствие на което превзели Видин и принудили Шишман да търси убежище и помощ при татарите. Това бил голям успех, който обаче криел опасност от татарско нападение над Сърбия. Поради тази причина крал Милутин, чиято държава била основно засегната от нападението на Шишман, побързал да приключи конфликта с него по възможно най-бързия и най-компромисния начин. Шишман бил върнат да управлява във Видин и бил оженен за дъщерята на видния сръбски велможа Драгош. Малко по-късно дъщерята на крал Милутин - Ана - била дадена за съпруга на сина на Шишман Михаил, бъдещия български цар Михаил III Шишман. Така приключил този единствен по рода си епизод, при който татарската хегемония по Долен Дунав изиграла някаква положителна роля в историята на България. В случая татарският хан предотвратил завземането на северозападните български земи от сърбите.

Подготвяното от хан Ногай настъпление срещу Сърбия било неутрализирано от специално сръбско пратеничество при владетеля на Златната орда, което уверило хана, че сърбите няма повече да нападат татарски васали на българска територия. За да бъдат уверенията още по-убедителни, в двора на хана като заложник бил изпратен синът на крал Милутин - Стефан, бъдещият крал Стефан Дечански. Той престоял при татарите до разгрома на Златната орда през 1299 г. и при тях установил контакти с друг знатен заложник - бъдещия български цар Теодор Светослав.

През цялото това време Драгутин се радвал на безрезервна унгарска подкрепа, тъй като в негово лице унгарците виждали една от преградите срещу татарските нападения в Унгария. През 1292 г. синът на Драгутин - Владислав - бил провъзгласен от унгарския крал Андраш III (1290-1301 г.) за „херцог на Славония“ и тази територия му била призната като наследствена собственост. Година по-късно той бил оженен за роднина на унгарския крал.

С много по-малко динамика се развивали събитията по южните сръбски граници. Изворите споменават, че през 80-те и 90-те години на XIII в. сърбите предотвратявали всички византийски опити за контраофанзива чрез постоянни малки нападения в граничните византийски територии. През 1296-1297 г. отношенията се изострили във връзка с византийско-сръбския сблъсък в северните албански земи. Срещу Сърбия бил организиран военен поход, начело на който застанал прочутият византийски военачалник Михаил Глава Тарханиот. Неговото начинание завършило без успех и това окончателно накарало византийците да търсят мирно решение на въпроса за статута на земите в Северна и Централна Македония и в Северна Албания, завладени от сърбите. След неуспеха на похода на Михаил Тарханиот във византийските управляващи кръгове била подхвърлена идеята за женитба на крал Милутин за византийска принцеса и за третиране на неговите завоевания като зестра на бъдещата сръбска кралица. Крал Милутин с готовност възприел тази идея, която не само затвърдявала завоеванията му, но издигала престижа на него самия и на управляваната от него държава. Това било особено важно предвид нерешения въпрос за престолонаследието и обтягането на отношенията със „сремския крал“ Драгутин. Кралят намирал подкрепа за стремежа си да уреди сръбско-византийските отношения в средите на лоялно настроеното към Византия сръбско духовенство. Срещу споразумението с империята се обявили по-голяма част от властелите, за които то означавало спиране на завоеванията и прекратяване на възможността за придобиване на нови земи.

В Константинопол също се натъкнали на сериозни проблеми при осъществяване на идеята за брака на крал Милутин. Първият проблем бил да се намери подходяща невеста за сръбския крал. Слуховете за суровия и примитивен живот в сръбския кралски двор накарали първата кандидатка - сестрата на Андроник II и вдовица на трапезундския император Йоан Комнин - Евдокия да откаже категорично да замине за Сърбия. На нейно място била предложена императорската дъщеря Симонида, която, бидейки само на шест години, не била в състояние да се противопостави на бащината си воля. Тогава обаче възникнал проблемът с трите брака на крал Милутин: неговата трета съпруга Ана била дъщеря на българския цар Георги I Тертер. Византийската църква не признавала повече от три брака, поради което византийското духовенство се противопоставяло на женитбата на сръбския крал със Симонида. Освен това се намеквало (въпреки голямата либералност на средновековните хора към „техническите“ подробности на династическите брачни съюзи), че този брак бил неестествен, тъй като невестата била прекалено млада, а женихът - прекалено възрастен. Появили се и дипломатически пречки. България и Тесалия правели всичко възможно да осуетят брака, а чрез него и византийско-сръбското споразумение. Кулминацията на тази съпротива дошла, когато вдовицата на българския цар Смилец посредством специален свой пратеник предложила на крал Милутин да се ожени за нея и да управлява заедно България и Сърбия. Сръбският крал отклонил това предложение, защото, изглежда, се страхувал, че поемането на българската царска корона ще го натовари излишно с тежките вътрешни и външни проблеми на българската държава.

Поради всички тези причини византийско-сръбските преговори се проточили цели две години. Видният византийски интелектуалец и дипломат Теодор Метохит бил натоварен да ги води от византийска страна и за да отстрани пречките, предприел пет пътувания до Сърбия. Там той с очите си видял, че битът на кралския двор вече не бил такъв, какъвто го описал Георги Пахимер четирийсет години по-рано. В него господствал неподозиран за византийските пратеници лукс и блясък, заимстван предимно от Византия. Единственото, което било странно за ромеите, била липсата на столица, поради което кралският разкош не бил концентриран в един дворец, а бил разпилян между множеството кралски резиденции.

Facial Chronicle b.07 p.309 Wedding of Stefan Uros II and Simonis PalaiologinaВизантийската дипломация преодолявала възникналите трудности с упоритост и с дипломатическо изкуство, което напомняло за най-добрите страни на тяхната дипломатическа школа. Своеобразен връх на постиженията им в това отношение било решаването на проблема с трите брака на сръбския крал. Вторият и третият брак на Милутин били обявени от византийската църква за невалидни, тъй като били сключени без необходимото църковно разрешение при жива първа съпруга. Така или иначе през пролетта на 1299 г. сръбско-византийското споразумение било вече факт. Симонида била пратена на сръбския крал и прекарала в Сърбия двайсет нещастни години от живота си като кралска съпруга. За Византия в почетно заточение заминала третата, обявена за незаконна, съпруга на краля - Ана Тертер. Като зестра Симонида „донесла“ на Милутин онова, което той вече отдавна владеел. Сръбско-византийската граница била установена по линията Драч, Охрид, Прилеп, Просек, Щип, Струмица, като всички тези градове и крепости останали във византийски ръце. Ромеите си затворили очите пред обстоятелството, че завладените земи били поставени в църковно подчинение спрямо сръбската архиепископия.

Затвърдяването на сръбските териториални придобивки в Македония още повече приближило сръбското развитие към византийския държавен и обществен модел. Потвърдило се правилото, веднъж вече проявило се при българо-византийските отношения няколко века преди това, че византийското влияние прониквало независимо от състоянието на политическа конфронтация или мир с рецепиента. Земите в Македония се превърнали в трансмисия за византийски институции, които свободно прониквали на сръбска почва. В Сърбия се появила пронията и започнали да се използват много от византийските титли и длъжностни названия. Самият сръбски крал се обличал по образец на византийските василевси и възприел почти буквално техните владетелски инсигнии. Още по-силно било византийското влияние в областта на сръбската църковна архитектура и живопис, които тъкмо по това време навлезли в период на забележителен разцвет. Сърбия вече определено се превърнала в част от „Византийската общност“.

През вторите две десетилетия на своето управление крал Милутин повече не подновил експанзията си на юг. Основна причина за това било обтягането на отношенията между него и брат му Драгутин, главна причина за което бил въпросът за престолонаследието. Между 1301 и 1312 (а според някои изследователи - до 1314 г.) между двамата братя се водела война. Тя ту избухвала, ту утихвала, в зависимост от състоянието на двата враждуващи лагера. По-голяма част от властелите застанали на страната на крал Драгутин с надеждата, че той може да продължи настъплението срещу Византия, прекратено от брат му след подписването на мирния договор от 1299 г. На страната на крал Милутин, който се прочул с голямата си щедрост към църкви и манастири, застанала сръбската църква. Така тя подкрепяла не само ревностната му ктиторска активност, но и „провизантийския“ курс на неговата политика. В гражданската война крал Милутин имал и друго важно преимущество. В неговите територии се намирали повечето от сребърните рудници в сръбските земи. Според анонимен западен пътешественик от началото на XIV в. те били седем на брой и от тях кралят вземал „регални права“ в размер на една десета от добива на сребро. По времето на крал Милутин започнал да работи един от най-богатите на Балканския полуостров в Средновековието сребърен рудник в Ново Бърдо, разположен близо до изворите на река Дубочица в Южна Сърбия. Благодарение на тези приходи и на значителното количество емитирани от Милутин сребърни монети по венециански образец той можел да плаща на наемни войски. Те всъщност решили изхода на гражданската война в негова полза. В същото време Драгутин изгубил подкрепа от страна на Унгария, където на власт дошла нова династия - Анжуйската. „Сремският крал“ твърде лекомислено се вплел в борбите за власт в унгарската монархия и позволил неговият син Владислав да бъде издигнат за кандидат за унгарски крал като противник на анжуеца Шарл (Карл) Роберт3. След победата на Шарл Роберт Драгутиновите позиции в Унгария силно отслабнали и това, наред с другите изтъкнати причини, предизвикало неговото поражение в борбата с брат му Милутин. Въпреки това Драгутин успял да запази по-голямата част от земите, които владеел преди 1301 г. Победата на крал Милутин също така не довела до окончателно посочване на неговия син Стефан, наречен по-късно Дечански, за престолонаследник. Между 1308-1314 г. той владеел Зетския апанаж, но изворите не го титулуват с обичайната за сръбските престолонаследници титла „млад крал“. Всички тези факти показват, че въпреки преимуществото на крал Милутин и неговата победа в междуособицата брат му запазвал силни позиции в сръбското пространство.

Крал Милутин поддържал добри отношения с Византия, въпреки че през 1308 г. сключил съюз с Шарл дьо Валоа. Запазени са сведения, от които се вижда, че той изпратил на византийците военни отряди, които се сражавали срещу турците в Мала Азия. Византийският император Андроник II Палеолог като че ли се примирил със загубата на Северна Македония и с готовност дарявал някои от манастирите в новопридобитите сръбски владения, които се радвали и на щедростта на крал Милутин.

През 1314 г. срещу крал Милутин въстанал най-възрастният му син Стефан, който управлявал сръбските владения в Зета. Според сръбския житиеписец Данило той бил подтикнат към тези действия от сръбските властели, недоволни от мирната политика на своя крал. Мнозина изследователи подозират, че Стефан имал и свои мотиви за да вдигне бунт. Той, както и много други неманички принцове, проявявал нетърпение по отношение на идването си на власт и желаел час по-скоро да бъде обявен за „млад крал“ и престолонаследник. Метежът бил потушен бързо, а Стефан бил ослепен, с което се изпълнявал средновековният ритуал по отстраняването му от престолонаследието. Това било сторено така, че след известно време той възстановил зрението си. Непокорният принц, неговата съпруга Теодора, сестра на управляващия по това време български цар Светослав Тертер, и синът му - бъдещият крал и цар Стефан Душан - били изпратени на почетно заточение в Константинопол. С тази постъпка крал Милутин всъщност поставил решаването на спора за престолонаследника на сръбския трон в ръцете на византийците и без особени притеснения им дал коз за намеса в сръбските вътрешни дела. В условията на вътрешни борби за власт византийският император Андроник II Палеолог не успял или нямал възможност да се възползва от това. Той по-скоро предпочитал да пази сръбския принц като евентуален свой съюзник в непредвидимата и пълна с превратности византийска политическа действителност. След отстраняването на Стефан в Зета бил изпратен като управител вторият Милутинов син Константин. Него вероятно кралят готвел за свой наследник, макар че по неизвестни причини не го провъзгласил за „млад крал“.

През последните пет години от своето управление на крал Милутин се отдала възможността да обедини сръбските земи под един скиптър. Това станало след 1316 г., когато брат му Драгутин починал. В края на живота си „сремският крал“ ставал все по-религиозен и все по-привързан към православната традиция. Преди да склопи очи той се замонашил и пожелал да бъда погребан в православен манастир в Рашка. Неговият син Владислав наследил всички владения на т. нар. Кралство Сърбия, включително и босненско-мачванската бановина. Скоро той бил пленен от Милутин при обстоятелства, които не са напълно ясни. Някои изследователи смятат, че това станало на погребението на Драгутин в Рас, което обяснява мълчанието на сръбските извори. Подобна постъпка представлявала нарушение на християнската традиция и на култа към мъртвите. Веднага след това крал Милутин сложил ръка на Владиславовите владения. Неговите действия срещнали решителен отпор от страна на новия унгарски крал Шарл Роберт. През 1317-1318 г. унгарците си върнали Мачва. Сръбско-унгарските стълкновения продължили до 1319 г. и довели до разделянето на бившите Драгутинови земи между двете държави. Към Унгария преминали Мачва, Белградската област и Северозападна Босна, а сърбите успели да задържат Браничево. Тези събития показали на сръбските властели и на представителите на династията Неманичи, че експанзията в северна посока е безперспективна и ще среща твърд отпор отстрана на набиращата отново мощ унгарска държава. Оставало да се разчита на експанзия на юг, където Византия не показвала видими признаци на възстановяване.

По време на сръбско-унгарския конфликт в Сърбия царяла анархия, тъй като вече престарелият и болен крал Милутин загубил контрол върху владенията си. В някои от периферните сръбски области като самостоятелни владетели се обособили сръбски властелски фамилии. Такава била например фамилията на четиримата братя Бранивоевичи, които установили своята власт на полуостров Пелешац и бързо разширили владенията си към околностите на град Стон и към долното течение на река Неретва.

Крал Милутин починал на 29 октомври 1321 г. Анархията в Сърбия била толкова голяма, че в опасност от ограбване се намирали дори тленните останки на краля, пренасяни за погребение в манастира „Банска“ (по течението на р. Ибър). Година преди смъртта на краля от Константинопол в Сърбия се завърнал неговият син Стефан. Според сръбския житиеписец Данило неговото завръщане било инициатива на някои висши сръбски духовници, които желаели по този начин да решат проблема за престолонаследието в сръбската държава. Самият той като игумен на манастира „Хилендар“ според собствените му твърдения играел ролята на посредник между краля и неговия син в Константинопол. Според други извори Стефан се завърнал в Сърбия по инициатива на византийския император Андроник II Палеолог. По този начин той вероятно е искал да има сигурен съюзник в Сърбия при очертаващия се конфликт с неговия внук Андроник III. Първоначално Стефан получил малко владение в областта Будимле по средното течение на река Лим.

572px Stefan Decanski CoronationВъпреки взетите мерки преминаването на властта от крал Милутин към неговия наследник не станало гладко. Веднага след смъртта му към сръбския престол предявили претенции трима кандидати: Стефан, който обявил, че е прогледнал чудодейно, за да получи неманичкото кралско наследство, неговият брат Константин, управител в Зета и фаворит на покойния крал, и синът на Драгутин Владислав, който междувременно успял да избяга от тъмницата с помощта на приближени до покойния му баща властели. Църквата и „народът на Сърбия“ (както твърдят житиеписците на Стефан) застанали на страната на най-възрастния Милутинов син. На 6 януари 1322 г. сръбският архиепископ Никодим го коронясал за крал. В историко-летописната и в житийната традиция крал Стефан (1322-1331 г.) останал известен с прозвището Дечански, по името на манастира в Дечани, който той изградил като своя „задужбина“.4 Неговият син Стефан Душан получил титлата „млад крал“ и като такъв - правото да наследи баща си на престола. Коронацията на Душан за „млад крал“ едновременно с коронацията на баща му за крал била продиктувана от сложната обстановка в Сърбия след смъртта на крал Милутин. Едновременната коронация била първият подобен случай в дотогавашната сръбска история. По този начин представителите на династията Неманичи се опитвали да установят правила за престолонаследието, тъй като именно то се оказало най-невралгичният пункт в тяхното управление.

Поради наличието на още двама претенденти за престола, първите години от управлението на крал Стефан Дечански били изпълнени с кървави междуособици. Новият крал се справил сравнително лесно с по-малкия си брат Константин в Зета. Според извори, враждебно настроени към династията Неманичи, разправата с него била жестока и не отговаряла на представите на сръбските житиеписци за „династическа солидарност“. По-дълго се проточила борбата срещу Владислав, който успял да възстанови под своя власт повечето от бащините си владения с унгарска и босненска помощ. Войските на Стефан Дечански нахлули в териториите на север и през 1324 г. разгромили силите на кралския братовчед. Владислав избягал в Унгария, където вероятно починал. Тези военни действия отново изострили сръбско-унгарските отношения. Този път в събитията се намесил и един нов политически фактор в тази част на Балканите - босненската бановина. Нейният владетел имал претенции към земите в Северозападна Босна (областите Соли и Усора), които крал Стефан Дечански временно завладял в хода на военните действия срещу Владислав. В края на краищата сръбският крал бил принуден да отстъпи пред унгарско-босненския натиск. В бановината Мачва унгарците назначили за бан унгарският магнат Петър Гарай, а областите Соли и Усора минали под властта на босненския бан. Последиците от тази сръбска междуособица предизвиквали влошаване на сръбско-дубровнишките отношения, тъй като дубровнишката комуна взела страната на Владислав. Крал Стефан Дечански предприел ответни мерки и за пръв път наредил арестуване на дубровнишки търговци на сръбска територия и конфискация на имуществата им. Сюзеренът на Дубровник - Венеция - от своя страна предприел действия срещу сръбската държава и забранил търговията с нея. Към действията срещу Дубровник се присъединили представителите на фамилията Бранивоевичи, които за известно време разширили много своите владения по долното течение на река Неретва. Конфликтът бил решен едва през 1326 г., когато крал Стефан Дечански подновил предишните договори с Дубровник и привилегиите на неговите търговци на сръбска територия. Неговите съюзници Бранивоевичи по същото време станали жертва на комбинираните действия на дубровнишката комуна и на босненския бан Степан Котроманич. След техния разгром босненската държава завладяла устието на Неретва (западната част на Захълмието), а дубровнишката комуна, макар и временно полуостров Пелешац. От това време босненските банове прибавили към своята владетелска титла и елемента „господари на Хум (Захълмието)“.

Първите шест години от управлението на крал Стефан Дечански съвпадали по време с „войната между двамата Андрониковци“ във Византия. Сръбският крал, стар познат и привърженик на стария император, твърдо взел неговата страна в разразилия се конфликт. Неговите връзки с Андроник II Палеолог се заздравили допълнително, когато след смъртта на първата си съпруга той се оженил повторно за византийската аристократка Мария Палеолог, племенница на стария император и роднина на неговата дясна ръка великия логотет Теодор Метохит.5 От своя страна младият Андроник потърсил съюзничеството на българския цар Михаил III Шишман, който рязко активизирал българската политика на Балканите. Сръбското участие във византийската междуособица станало реално в последната ѝ фаза през 1327-1328 г. В помощ на Андроник II във византийска Македония била изпратена сръбска войска, командвана от станалия известен по-късно властел Хрельо. Неговите действия обаче били прекадено вяли и не повлияли съществено на хода на гражданската война. В сръбския кралски двор намерили убежище десетки византийски аристократи, привърженици на стария император. Крал Стефан Дечански настанил някои от тях във византийските гранични крепости в Македония (Просек, Прилеп, Струмица). По-късно, след победата на Андроник III, някои от тези крепости били предадени на сърбите.

Междувременно Андроник III проявил завидни пълководчески умения и под носа на сръбската войска, намираща се в областта на Сяр, успял да завладее Солун. След това, въпреки че българският цар Михаил III Шишман се присъединил към стария Андроник, той успял да влезе в Константинопол и да се провъзгласи за император. След поредица от стълкновения с българите той сключил съюз с българския цар, който имал подчертана антисръбска насоченост. И българи, и византийци се страхували от прекомерното сръбско разширение и особено от сръбските апетити към Македония. Всъщност сърбите използвали византийските неуредици през 1328 г. и се опитали да продължат със завземането на някои крепости във византийските владения в областта. Те не постигнали големи успехи, но действията им били схванати като желание да се продължи с експанзията на юг. Освен всичко друго между сръбския крал и българския цар съществувала лична неприязън поради развода на цар Михаил III Шишман със сестрата на Стефан Дечански.

Българо-византийският съюз с антисръбска насоченост бил сключен през пролетта на 1330 г. Той предвиждал съвместно нападение на съюзените войски по линията Велбъжд Струмица, което показва, че основната цел на съюзниците била изтласкването на сърбите от македонските земи. Съюзник на българския цар бил влашкият воевода Бесараб, а в българската войска имало още татарски и алански наемници. През лятото на 1330 г. войската на император Андроник III се установила около Струмица, а българската войска преминала на сръбска територия в района на град Велбъжд.

За крал Стефан Дечански по-голяма опасност представлявала войската на българския цар, поради което той насочил силите си първо срещу нея. В сръбските редици имало значителен контингент от западни рицари наемници, вероятно от испански произход. Първоначално противниците, според някои известия сключили помежду си примирие, което българската войска използвала, за да събере фураж и храни. Сръбският крал се възползвал от това положение и на 28 юни 1330 г. нападнал българския лагер в северните околности на Велбъжд. Неподготвената за сражение войска на българския цар била разгромена, а самият цар Михаил III Шишман паднал убит. Голяма заслуга за сръбската победа имали западните рицари и „младият крал“ Стефан Душан, който командвал една част от сръбската войска. Крал Стефан Дечански използвал победата си, за да нахлуе в България и да наложи на българския престол сина на своята сестра Ана, първата съпруга на Михаил III Шишман - Иван Стефан. Сърбите не успели да осъществят някакви особени териториални придобивки за сметка на България.

Battle of Velbud detail from Visoki Deani

При вестта за българското поражение император Андроник III изтеглил войската си от Струмица, насочил се към Тракия и овладял някои от българските черноморски крепости. Крал Стефан Дечански се спуснал с войската си на юг и без да срещне съпротива, завладял намиращите се под византийска власт градове и крепости Велес, Просек, Щип, Чрешче и Добрун (последните две се намирали в района по горното течение на река Черна).

Голямото значение на сръбската победа при Велбъжд обаче не се състояло в извършените промени на българския престол, които се оказали краткотрайни, нито в завземането на няколко владени от византийците градове и крепости в Централна Македония. Битката при Велбъжд открила пътя на сръбската държава за ново разширение в Македония и още по на юг за сметка на изнемощялата от гражданските войни Византийска империя. Сърбия здраво стъпвала в едни от най-богатите и гъсто населени през този период балкански територии. При Велбъжд българската държава била отстранена от борбата за власт в македонските земи, населени предимно с българско население.

Крал Стефан Дечански отдавал своята победа при Велбъжд на подкрепата на Христос Пантократор, поради което след лятото на 1330 г. довършил посветения на него манастир в Дечани. Той трябвало да стане и негова „задужбина“. Оказало се, че много скоро тази „задужбина“ щяла да изпълни своето предназначение. Защото независимо от голямата си победа крал Стефан Дечански бързо губел авторитет в средите на сръбските властели. Според тях той не се възползвал в пълна степен от победата над българите и не продължавал с необходимата активност завоевателната политика на юг. Недоволните властели се обединили около „младия крал“ Душан, който бил наместник в Зета и се ползвал със славата на един от заслужилите герои от битката при Велбъжд. Борбата между баща и син продължила от януари до август 1331 г. Старият крал бил победен и затворен в крепостта Звечан, разположена при вливането на река Ситница в Ибър. На 11 ноември 1331 г. той умрял при неясни обстоятелства.6 На сръбския престол се възкачил крал Стефан Душан (1331-1355 г.), в чието лице войнствено настроените сръбски властели най-после намерили владетеля, който щял да довърши сръбската териториална експанзия.

 

1Официалното име на краля било Стефан Урош (II) Милутин
2Драгутин бил първият сръбски средновековен владетел, който за по-дълго време владеел Белград и дори за известно време имал резиденция в него.
3В унгарската историография името на този владетел е познато под формата Роберт Карои.
4Пълното му име било Стефан Урош III Дечански.
5Първоначално крал Стефан Дечански искал да си намери съпруга от Италия, но като условие за такъв брак папата искал Сърбия да бъде поставена под неговата църковна власт. Поради това тези брачни проекти не се осъществили.
6В много по-късната сръбска историческа традиция съществува предание, според което той бил удушен по заповед на сина си, който по този повод получил прозвището Душан. Сигурни сведения за това обаче няма. Всъщност Душан било т. нар. народно име на сръбския владетел, каквито били имената Милутин, Драгутин, Владислав и др. Като сръбски владетел пълното име на наследника на Стефан Дечански било Стефан Урош IV Душан.

 

X

Right Click

No right click