Балканите

Далмация и далматинските градове в края на XIII - средата на XIV в.

Посещения: 312

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

643px Bribir6 2В края на XIII и през първите десетилетия на XIV в. развитието на Далмация и на далматинските градове се определяло от няколко фактора. На първо място, това било състоянието на основните политически сили с владения в региона: Унгария и Венеция. През този период унгарската държава изживява период на упадък и анархия при управлението на последните Арпади, а след това - укрепване и разцвет при управлението на кралете от Анжуйската династия. Венеция продължавала да упражнява силно влияние по адриатическия бряг и не пропущала случая да го затвърди - било със сила, било чрез дипломация. Между двете големи сили - Унгария и Венеция, пламнала ожесточена борба за надмощие, която въвлякла далматинските градове и съседните на Далмация балкански държави и владения. Към края на XIII в. за известно време жестокото съперничество между Венеция и Генуа достигнало и до адриатическите брегове. През 1298 г. в акваторията между далматинския бряг и остров Корчула се разиграла голяма морска битка между двете морски сили, която завършила с победа за генуезците. Това принудило Венеция да започне преговори за мир, които приключили на следващата 1299 г. с подписването на мирен договор. Той затвърдил генуезкото присъствие на Босфора, по черноморските брегове и в Мала Азия и довел до временен баланс на силите на враждуващите италиански морски републики.

В същото време с бурни темпове продължавал процесът на развитие и укрепване на комуналното устройство на основните далматински градове. Процесът бил повсеместен и се развивал въпреки политическата конюнктура и въпреки обстоятелството, че част от тях се намирали под венецианска, а друга част - под унгарска власт. Въпреки това някои отишли далеч напред в своето развитие, други изостанали. Примерът с Дубровник показал, че ускореното комунално развитие било възможно само ако градът по някакъв начин съумеел да не се намесва в борбите за власт в региона и да избягва прекомерното влияние на политическата конюнктура в градския живот.

Отслабването на унгарската кралска власт дало решителен превес на представителите на фамилията Шубичи в съдбините на Централна Далмация и разположените там градове. През 70-те години на XIII в. фамилията получила правото да назначава за градски управители (подести) в тях свои членове. Така например през 1272 г. Павел Шубич бил определен за подеста на Трогир, а малко след това - и на Сплит. Неговият брат Георги през 1274 г. заемал поста подеста на Шибеник. Фамилията Шубичи затвърдила още повече своята позиция в Централна Далмация, когато последните представители на династията Арпади в Унгария започнали да посочват нейни представители за банове на Хърватия и Далмация. Тогава в повечето градове по бреговете на тази част от Далмация били настанени като подести представители на същата фамилия. По принцип градовете се радвали на значителна градска автономия, призната им официално с кралски грамоти. Някои от тях, като например Шибеник, се стремели да издействат за себе си статут на епископски центрове и това предизвиквало търкания с утвърдените градове епископии в тази част на Далмация - например с епископския център Трогир. Въпреки значителните успехи в развитието си като градове комуни далматинските градове под унгарска власт и в сферата на влияние на хърватската фамилия Шубичи били подвластни на политическите сътресения, които съпътствали династическите борби в Унгария в края на ХIII и началото на XIV в. Това до голяма степен се отразявало неблагоприятно на градската икономика и довело до изоставане в сравнение с Дубровник.

Венеция използвала слабостта на унгарската корона през последната четвърт на XIII в. и предприела решителна офанзива срещу владенията на фамилията Качичи, разположени по долното течение на река Цетина. През 1279-1280 г. венециански кораби атакували владенията на фамилията и превзели основния ѝ град Омиш. В резултат на тези действия фамилията Качили слязла от историческата сцена, а тяхната пиратска активност била прекратена. Това дало нов тласък на търговското корабоплаване по бреговете на Централна Далмация и около прилежащите им острови. Настаняването на Венеция по долното течение на река Цетина предизвикало конфликт с най-силния местен владетел Павел Шубич. Към края на 80-те години на XIII в. той успял да изтласка венецианците от завзетите земи в областта Крайна. Венецианските владения били ограничени само върху островите Брач и Хвар и върху укрепената част (цитаделата) на град Омиш. Малко по-късно той успял да сложи ръка и върху нея и така ликвидирал венецианското предмостие в тази част на Далмация.

Kvarner gulf mapПо същото време в най-северните части на Далмация, по бреговете на залива Кварнер, укрепвала властта на фамилията Франкапани, първоначални управители на остров Крък. По вече познатата схема, по която се осъществявало и издигането на Шубичи, отделни представители на Франкапаните, които не получавали наследствени земи на остров Крък поради правилата на примогенитурата, се стремели да придобият владения в Северна Далмация или да станат подести на крайбрежните градове там. Към средата на XIII в. двама от тях Бартол и Вид успели да се закрепят в земите, югозападно от планината Гвозд, и така разширили фамилните владения на Франкапаните извън остров Крък. По-късно синовете на Вид били определени за подести на градовете Сплит и Сен. Към началото на последната четвърт на XIII в. един от представителите на Франкапаните - Фредерик - бил назначен за граф на жупите Винодол и Модруш, разположени между склоновете на планината Гвозд и бреговете на залива Кварнер. С неговото управление там е свързано съставянето на един изключително интересен правен паметник, известен с названието Винодолски статут. Това бил първият средновековен документ, написан на хърватски език. Той бил съставен на общо събрание на деветте града и области в жупата Винодол, на което присъствал и граф Фредерик. Статутът се състоял от 77 члена и кодифицирал взаимните права и задължения на управителя на жупата и на нейните жители. Той съдържал постановления за регулиране на спорове, санкциониране на престъпления и уреждане на семейни отношения, които били заимствани от местното обичайно право. „Винодолският статут“ бил част от законодателната активност, която обхванала много далматински градове и области приблизително по същото време. Подобни статути имали повечето от Еленовите острови, от които с най-голяма известност се ползвал този на остров Корчула. Към третата четвърт на XIII в. статути, които имали облика на „градски конституции“, били изработени и приети от всички далматински градове във венецианската сфера на влияние.

Изработването и приемането на градски статут означавало край на развитието на града като градска община и началото на развитието му като град комуна. В повечето случаи комуналният период в историята на далматинските градове съвпадал с времето на техния най-голям икономически и културен разцвет. Много малко от тях, като например Дубровник, успели в един по-късен период да консолидират своите сухопътни владения и да се превърнат от градове комуни в миниатюрни републики с разклонена мрежа от колонии в по-големите балкански градове. Дубровник отново, както и в предишните периоди, представлявал еталон за успешно и бурно градско развитие в Далмация, въпреки обстоятелството, че Задар по-рано се сдобил с градски статут. Дубровнишката „градска конституция“ била приета през 1272 г. и регламентирала комуналното му устройство, както и почти всички сфери на градския живот. Много от постановленията в задарския и в дубровнишкия градски статут били съставени под венецианско влияние и въвеждали венецианския модел на градско самоуправление. В някои други сфери на комуналния живот били възприети водещи образци от градското устройство на Апенинския полуостров, като например нотариалното дело, системата на медицинска помощ, елементи на морското право и др.

Преди всичко дубровнишкият градски статут от 1272 г. регламентирал системата на градско управление, която вече се била наложила в десетилетията на венецианската власт в града. Още преди 1272 г. Венеция на два пъти със специални договори утвърждавала системата на управление в града, а заедно с това - и своята власт над него. Венецианският суверенитет над града бил олицетворяван от фигурата на княза, наричан още ректор. Той бил венециански гражданин и неговият мандат продължавал обикновено две години. Символ на градската автономия бил Сенатът, наричан в Дубровник Голям съвет (Consilium maius), в който влизали всички пълнолетни мъже, представители на дубровнишките аристократични фамилии. Техният брой варирал в зависимост от състоянието на градското население и от възможността за попълване на градското аристократично съсловие с нови членове. По принцип обаче дубровнишката комуна била от аристократичен тип и Големият съвет обикновено ограничавал достъпа на нови граждани до затворения кръг на старите аристократични фамилии, а по този начин - и до себе си. Дубровнишкият Голям съвет се занимавал с въпроси от принципна важност за живота на комуната и особено с проблемите на морската и сухопътната търговия, от която зависело благосъстоянието на самите граждани и на града като цяло. Градската автономия имала и свой материален символ. Това била - ясно по какви причини - статуята на известния в Средновековието епически герой Ролан, издигната на градския площад и наричана от дубровнишките жители Орландо.

Дубровнишкият княз управлявал с помощта на „правителство“ от единайсет души, наричано Малък съвет (Consilium minus). Неговите членове отговаряли за различни ресори на управлението, като се започне от външната политика и се стигне до работата на пристанището и отношенията с католическата църква и манастирите на дубровнишка територия. Малкият съвет заседавал четири пъти седмично и се занимавал с текущи въпроси на дубровнишкия градски живот и на отношенията с външния свят.

Редом с двата градски съвета съществувал и трети, който носел странното название Съвет на помолените (Consilium rogatorum). Той се състоял от 40 видни дубровнишки граждани и изпълнявал функциите на нещо като „държавен съвет“. Този орган на управление възникнал поради обстоятелството, че градският княз периодично приканвал (помолвал) видни граждани да се събират на съвещания по важни градски дела в княжеския съвет. Оттук възникнало и названието на този съвет, който бързо се превърнал от временен в постоянен орган на управление. Функциите на Съвета на помолените били свързани предимно с динамичната политическа и икономическа среда, в която Дубровник и неговите граждани трябвало да живеят и да развиват търговска дейност. Съветът трябвало да реагира на случаи, за които компетенциите на Малкия съвет не били достатъчни, а свикването на Големия съвет или не било нужно, или било невъзможно. Тази система на управление била изцяло заимствана от Венеция. Към нея се придържали и другите далматински градове, които изработили и приели самостоятелно свои градски статути, използвайки венецианските образци.

Работата на трите градски съвета и решенията им по отношение на околния свят постепенно създали специфична и добре известна в Адриатика и дори в Средиземноморието дубровнишка дипломатическа школа. Тя разчитала много на събирането и анализирането на разностранна информация за състоянието в различните балкански региони, която постъпвала в града чрез колониите в балканските градове и чрез дубровнишките търговски кервани. Дубровнишката дипломация действала смело, дори понякога арогантно, но в същото време избягвала категорично обвързване с която и да е „велика сила“. Понякога се действало вероломно, давали се подкупи, създавали се „приятелски кръгове“ сред управляващите на Балканите династии и др. Сред балканските аристокрации било добре известно, че в Дубровник могат с голяма сигурност да се депозират семейни съкровища, без опасност те да бъдат конфискувани. Дубровнишката комуна играела ролята на нещо като „банка депозитар“ за балканските аристокрации, която съвестно и акуратно изплащала депозираното на онзи, който представял необходимите доказателства и документи. В града комуна можело да се потърси „политическо убежище“ в случай на необходимост. От тази възможност се възползвали десетки балкански аристократи, прогонени или избягали от родните си страни при многобройните междуособици и борби за власт. В много случаи крале, областни владетели или отделни аристократи предварително се „застраховали“, като си издействали дубровнишко гражданство и обещание за убежище. След това те по-спокойно можели да се впускат в рисковани начинания и в борбите за власт.

Дубровнишкият градски статут регламентирал всички страни от градския живот с най-големи подробности. Установена била точната максимална квадратура на градските жилища - 38 кв. м - и разстоянието между тях - 76 см. Фиксирана била ширината на различните видове улици. За главни се смятали тези, които разделяли градските квартали в посока север-юг. Тяхната максимална ширина била установена на 3,6 м. Второстепенните, пресичащи града в посока запад-изток, трябвало да бъдат широки най-много 2,5 м. Разрешавало се тези второстепенни улици да бъдат покривани с арки при строеж на жилища, които обаче трябвало да бъдат толкова високи, че под тях спокойно да можела да премине жена, носеща на главата си някакъв товар. Най-много пространство било отпуснато на централната градска улица, наричана Страдун. Нейната ширина достигала до 8,2 м. Още по-широки били улиците, които преминавали по цялата градска околност в основата на градските стени. Те били широки цели 10,24 м и това било направено, за да може по време на обсада по тях да се придвижват бързо военни отряди до различните сектори на крепостната стена. Пожарите, тези страхотни бедствия за построените предимно от дърво средновековните градове, „помогнали“ допълнително на Дубровник да влезе в нормите, предписани от градския статут. През 1296 г. почти целият град бил унищожен от пожар. Големият съвет взел решение за възстановяване на изгорелите квартали, което било направено при стриктно спазване на нормите за градското пространство. Градът обаче продължавал да бъде предимно дървен. Една от основните причини за това било липсата на обилна сладка вода, поради което при каменното строителство трябвало да се използва солена морска вода. Оказало се, че хоросановият разтвор, приготвен с морска вода, бил нетраен и това правело битовото каменно строителство нежелано. Трябвало да минат много години, да се прекара голям градски водопровод със сладка вода и едва тогава Дубровник да се застрои отново, вече изцяло от камък.

Особено подробно била регламентирана работата на дубровнишкото пристанище. Основната грижа на градските власти освен събирането на полагаемите се такси и мита било предпазването на града от чумни епидемии. За целта била организирана специална служба, чиито служители били наричани „ловци на смърт“. При най-малкото подозрение, че екипажът на някой влизащ в дубровнишки води кораб е болен, той бил изолиран в специален лазарет и престоявал там четирийсет дни.1 Предприети били мерки за поддържане на хигиена на града, пак поради страх от избухване на чумни епидемии. Организирана била и медицинска служба, при която градската комуна плащала заплати на специално подготвени в Италия лекари, които били задължени да лекуват безплатно пълноправните граждани на комуната. Тези, които искали да ползват услугите им, но не били граждани на Дубровник, заплащали по две перпери на преглед. Повечето от обикновените хора прибягвали до услугите на дубровнишките бръснари, които „по съвместителство“ се занимавали с рутинни медицински манипулации: вадене на зъби, пускане на кръв, третиране на леки наранявания и др. Въпреки високото за времето си ниво на здравно обслужване, както и силната традиция в цяла Далмация за събиране и използване на лековити растения, както Дубровник, така и другите далматински градове невинаги успявали да избегнат епидемиите. Средновековните хора не познавали етиологията на заболяванията и невинаги съумявали да вземат ефикасни мерки срещу тях. Те знаели, че някои от видовете чума се разпространяват по респираторен път, и затова в периоди на епидемии носели през устата си превръзки, напоени с оцет. Често обаче някои зарази се предавали чрез паразити, пренасяни от плъхове. Срещу тях хората имали малко възможности за защита. При избухването на епидемии смъртността в Дубровник и в другите далматински градове била висока (от 10-15 до 40-50 на сто) поради голямото струпване на население на сравнително малка площ. След всяка вълна от епидемии населението на града било попълвано чрез прииждане на хора отвън.

Една от най-значимите последици от действието на градския статут на Дубровник било създаването на градската нотариална служба. Родината на нотариалната практика била Италия, откъдето тя бързо се прехвърлила навсякъде в Европа, където икономическото и социалното развитие изисквало създаването и ползването на нотариални записи. Според дубровнишкия статут в града трябвало да има четирима нотариуси, което означавало, че при брой на населението от около 5000 души един нотариус обслужвал към 1200-1300 жители на града комуна. Нотариусите сключвали сделки, съставяли завещания и споразумения за акумулиране на търговски капитал, брачни договори, договори за покупко-продажба и други подобни. Градският статут ги задължавал да вписват накратко съдържанието на съставяните документи (т. нар. имбревиатури) в специални книги, които при привършване трябвало да бъдат депозирани в градския архив. Така възникнала една от най-пълните и най-интересни негови серии, чието начало било положено още в края на XIII в. Нотариалните имбревиатури, запазени - за разлика от оригиналните нотариални документи почти изцяло, дават на изследователите богати, разнообразни и подробни сведения за най-различни аспекти от дубровнишкия градски живот през Средновековието.

Прочее в архива на Дубровник се съхранявали не само нотариалните книги. След като институциите на комуната започнали да функционират според правилата на градския статут, в подземието на княжеския дворец започнали да се депозират най-различни видове документи: протоколи от заседанията на трите съвета, релации от чужбина, оплаквания на дубровнишки търговци, дипломатическа кореспонденция, грамоти от чужди владетели и др. Когато в края на XIX в. архивът бил подреден според изискванията на съвременното архивно дело, в него били обособени 77 серии, а документите били подвързани в 10 000 обемисти тома. Дубровнишкият архив представлява едно от най-големите струпвания на оригинални средновековни документи на Балканите. Той има голяма стойност не само за историята на далматинския град комуна, но и за всички балкански и извън балкански страни, с които Дубровник и дубровнишките търговци поддържали търговски и политически отношения.

Независимо от динамичното развитие на далматинските градове комуни и от движението на населението техните жители живеели със самочувствието, че са потомци на някогашните римски колонисти в Далмация. „Романското самосъзнание“ действало и върху хората, които се заселвали в градовете отвън, особено когато те успявали да се възмогнат и да станат част от градския патрициат. Притокът на славянско население - предимно хърватско в градовете в Централна и Северна Далмация и хърватско или сръбско в градовете в южната част на областта2, все пак си казал думата. Славянският елемент започнал да играе все по-активна роля в градския живот. Променила се и именната система, в която все по-уверено навлизали славянски имена, корени или суфикси, характерни за славянската реч. В Дубровник обаче смесването на езиците и културите довело до паралелното използване на четири езика. Латинският език бил езикът на официалните власти и на официалната кореспонденция, както в цяла католическа Европа. На пристанището и в морската търговия се използвал италианският език, който, както е известно, изпълнявал функциите на lingua franca за цялото Средиземноморие през Средновековието. Във всекидневието широко се използвал славянски език. Освен това съществувал и още един език, който в Дубровник наричали далматински. Той представлявал местен диалект, в основата на който стоял романизираният илирийски език. В по-късната епоха управата на Дубровник се опитала да официализира далматинското наречие, но без успех.

В края на XIII и началото на XIV в. повечето далматински градове се превърнали в значителни центрове на търговия и занаятчийско производство. В това отношение особено бурно се развивал Дубровник, чиито граждани успели, с помощта на градската управа, да организират добре действаща система за керванна търговия с вътрешността на Балканския полуостров. Основният път, който дубровнишките кервани използвали, бил известен още от римско време и вървял по течението на река Неретва. Тъй като теренът бил труден, дори и римските пътни строители не успели да построят пътно трасе без стъпала, чрез които се преодолявали особено стръмните участъци. Това правело невъзможно използването на каруци и карало дубровнишките търговци да търсят други „технологии“ за превозване на товари и стоки. Тук неоценима помощ им оказало местното планинско население, значителна част от което било от влашки произход. Товарите били превозвани с мулета и охранявани от придружаващите ги жители на влашките катуни. Начело на всеки конвой, който не надхвърлял 30-40 товарни животни, стоял специален старейшина, наричан примикюр. Керванната търговия била улеснявана от възникването на дубровнишки колонии в по-големите балкански градове, в които комуната назначавала свои специални представители.

Въпреки добрата организация на керванната търговия, активната дипломация и мрежата от търговски колонии дубровнишките, а и другите далматински търговци често страдали от разбойници или от местни балкански властели. Случаите на ограбване на търговски кервани зачестявали, когато в някоя от балканските държави или на Балканите като цяло имало междуособици. Дубровнишкият архив изобилства с оплаквания в този смисъл, на които дубровнишката управа обръщала най-сериозна внимание. Тя упорито защитавала интересите на своите търговци и много често успявала да издейства компенсации от владетелите, на чиято територия били ограбвани нейните поданици. Керванната търговия станала особено печеливша, когато от Сърбия и от Босна започнали да се изнасят ценни метали и най-вече сребро. Успоредно със сухопътната търговия се развивала и морската, но при ограниченията, налагани от Венеция. Типичен пример за политиката на Републиката на Св. Марко срещу морските интереси на Дубровник били събитията от 20-те години на XIV в. Тогава по време на конфликта между Дубровник и сръбския крал Стефан Дечански Венеция оказала на своя подвластен град политическа подкрепа, но в замяна извоювала допълнителни ограничения за дубровнишката морска търговия в своя полза. Въпреки тях Дубровник, Котор, Задар, Сплит и други далматински пристанища заели важно място в морската търговия в Адриатическо море.

През целия XIII и в началото на XIV в. Венеция разширявала, макар и бавно, своето присъствие в Далмация. След завладяването на островите Хвар и Брач през 1278 г. Републиката на лагуните сложила ръка върху градовете Шибеник и Трогир през 1322 г., върху Сплит в 1327 г. и върху Нин две години по-късно. През втората четвърт на XIV в. знамето с венецианския лъв вече се веело над островите Кърк, Осор, Раб и Крес, всичките разположени в залива Кварнер. Към това време Венеция постигнала максимално териториално разширение в Далмация, което сблъскало нейните интереси с тези на Унгария. Династията на унгарските Анжуйци обърнала сериозно внимание на укрепването на унгарската власт в Далмация и положила максимални усилия да изтласка Венеция от пристанищните и островните й владения там.

В много от далматинските градове съществували проунгарски настроения, предизвикани от опитите на Републиката на лагуните да ограничи тяхната морска търговия. От друга страна, някои от хърватските фамилии по крайбрежието, особено Шубичи, виждали във Венеция политически и военен фактор, който можел да им даде подкрепа срещу политиката на Анжуйската династия към централизация и ограничаване на привилегиите на аристокрацията. По този начин конфликтът между Унгария и Венеция за надмощие в Далмация концентрирал в себе си много противоречиви интереси и стремежи в региона.

Типичен пример за продължителна съпротива срещу венецианската власт в Далмация дал град Задар. През 1311-1312 г. гражданите въстанали - за втори път след 1242-1243 г. - срещу своя сюзерен и избрали за задарски княз хърватския бан Младен Шубич. Венеция успяла да потуши въстанието и наложила на непокорния град жестоки санкции. Въпреки това през 1345 г. в Задар избухнало ново въстание, подкрепено от унгарския крал Шарл Роберт. И този път венецианската република го потушила. В града бил установен венециански гарнизон, крепостните стени откъм морето били разрушени, много от зидарските кораби били конфискувани, а на градската управа било забранено да запасява града с храни за повече от четири месеца. Тези събития нанесли поредица от тежки удари върху икономиката на най-многолюдния далматински град и окончателно превърнали Дубровник във водещ икономически и търговски център на Далмация. За разлика от Задар градът на св. Власий избягвал конфликтите със своята метрополия и се стремял максимално бързо да се приспособява към условията, налагани от нея. През втората четвърт на XIV в. повечето далматински градове се утвърдили като аристократични комуни, управлявани от социално затворени градски олигархии. Поради тази причина в следващите десетилетия в някои от градовете борбата между градската аристокрация и обикновените граждани (т. нар. пополани) се изострила и се стигнало до избухването на кървави въстания и борби за власт.

640px Peace treaty of Zadar 1358Към средата на XIV в. унгарският крал Шарл Роберт успял да усили значително своето влияние в Далмация. Това той направил не само чрез пряка конфронтация с Венеция, но още чрез постепенното отстраняване или подчиняване на представителите на първите хърватски фамилии. През 1356 г. крал Шарл Роберт предприел мощно настъпление срещу венецианска Далмация и сравнително лесно превзел повечето градове в северната част на областта. Единствено венецианският гарнизон на Задар оказал ожесточена съпротива, която продължила до 1358 г. Оказало се, че Венеция толкова мощна по море била безсилна да се противопостави на превъзхождащите сили на унгарците по суша. През 1358 г. морската република била принудена да подпише в Задар мир с унгарския крал, по силата на който му отстъпвала властта върху цяла Далмация, на север от залива Кварнер, на юг до Дубровник. На юг унгарците установили обща крайбрежна граница със сръбската държава, която задържала под своя власт градовете Котор и Бар.

След подписването на договора венецианските князе напуснали далматинските градове и предали властта в тях на представители на унгарския крал. Унгарската държава спазвала установените вече правила на градско самоуправление и се задоволявала с получаването на сравнително скромен годишен данък от всеки отделен град. Така например Дубровник трябвало да плаща годишно 500 дуката - сума, смешно малка в сравнение с общите приходи на града и дори с годишните печалби на по-заможните дубровнишки търговски фамилии. От друга страна, унгарците, които нямали интереси в морската търговия, не правели никакви опити да ограничават търговската активност на новите си градове по Далмация. Най-активните от тях продължили да се развиват като центрове на търговия и занаяти и да се налагат все по-уверено като основни посредници в транзитната търговия между Балканите и Италия.

 

1Тази практика била широко разпространена в средиземноморските пристанища. От названието quaranta - четирийсет (дни), произлиза и широко използваната в повечето съвременни езици дума карантина. Понятието лазарет от своя страна произлиза от св. Лазар, покровителя на болните и немощните.
2Между сръбските и хърватските учени съществува спор дали славяните, които са се заселвали в Дубровник, най-южния град на Далмация, са били сърби или хървати. Ако подобен въпрос е съществувал през Средновековието, дубровнишкият архив сигурно щеше да му даде категоричен отговор. Изглежда, в началните векове от развитието на града притокът на славянско население е бил повече от околните сръбски области По-късно, когато градът е под унгарска върховна власт, преселническият поток се „хърватизирал“. Иначе в дубровнишкия архив се споменава акуратно за венецианци, жители на други италиански градове, евреи и др., които са се заселвали в града.

 

 

X

Right Click

No right click