Балканите

Кризата във Византия и първите набези на османските турци на балканска земя

Посещения: 8962

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

beiliciСлед края на първата гражданска война и по време на управлението на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.) завършил процесът на превръщане на Византия в балканска държава. Ромейските управляващи направили анемични опити да отвоюват някои завладени от османските турци земи във Витиния. Това като че ли било направено по силата на инерцията от имперското минало, когато се смятало, че византийските територии задължително трябвало да се простират на два континента. След като претърпели неуспех, ромеите окончателно се отказали от подобни амбиции и оставили Мала Азия в ръцете на османския и на другите мюсюлмански бейлици. Те концентрирали своето внимание на Балканския полуостров и се опитали да „съберат“ остатъците от все още разпиляното византийско наследство на полуострова. Заедно с това обкръжението на новия император, сред което изпъквал аристократът Йоан Кантакузин, положило усилия да възстанови византийския флот, който трябвало да защитава Проливите от турски нашествия. Предприети били стъпки за стабилизиране на държавните финанси и за укрепване на съдебната система. Първоначалният успех на тези мерки показвал, че Византия имала шансове да се стабилизира в качеството си на малка балканска държава с имперско минало и с имперско название, но без имперско бъдеще.

Най-значителните си успехи в областта на външната политика император Андроник III Палеолог регистрирал по отношение на сепаратистичните гръцки държавици в Тесалия и Епир. През 1333 г. умрял тесалийският магнат и управител на областта Стефан Гавриелопулос. Това дало възможност на ромейския император без особени усилия и с минимално използване на сила да присъедини Тесалия към своите територии. Същата съдба след четири години сполетяла и все още съществуващата епирска държава. След смъртта на нейния владетел Йоан II Орсини през 1335 г. в епирската столица Арта връх взела провизантийската партия, която започнала преговори за връщането на областта под властта на константинополския император. През 1337 г. византийска войска, състояща се почти изцяло от турски наемници, начело с императора и с близкия му съратник Йоан Кантакузин, навлязла в Епир и възстановила без кръв византийската власт там. В хода на този поход ромеите успели също така да осигурят подчинението на някои размирни южноалбански области. С неуспех завършили опитите на управителя на миниатюрните анжуйски владения в албанското крайбрежие да наложи в Епир властта на титулярната константинополска императрица Катерина дьо Валоа, наследничка на някогашните латински владетели. Анжуйците провокирали антивизантийско въстание в Епир, начело на което застанал наследникът на Йоан II Орсини - Никифор. То обаче не се радвало на подкрепа от страна на епирското население и на епирската аристокрация и било лесно потушено през 1340 г. Така след близо 130 години основните територии в Континентална Гърция отново станали византийски. Това повишило престижа на империята в латинските владения в Атика и Пелопонес, чиито владетели също изявили готовност да признаят константинополския император за свой сюзерен. „Ако това стане - въодушевено отбелязал Йоан Кантакузин в своите мемоари, ромейската държава, както в старите времена, ще се простира без прекъсване от Пелопонес до Византион.“ В края на 40-те години той все още не подозирал, че успехите били временни и че империята и нейните жители все още не били изпили до дъно горчивата чаша, която историческата съдба им била приготвила. В Константинопол все още не осъзнавали, че успехите се дължали не толкова на тяхната сила, колкото на слабостта на двете сепаратистични гръцки държавици. Бъдещите събития показали, че Византия не била способна да се защитава от териториалните претенции на сръбските си съседи и че в нейния държавен и обществен организъм все още имало неизразходван потенциал за граждански войни, социални конфликти и борби за власт.

Andronikos III PalaiologosНа 15 юни 1341 г. неочаквано починал император Андроник III Палеолог. Неговият син и наследник Йоан V Палеолог бил едва десетгодишен и трябвало да управлява с помощта на регентство. Тъкмо във връзка със съставянето на регентството, към което претенции имали Йоан Кантакузин, императрицата-майка Ана Савойска, патриарх Йоан Калекас и великият дукс Алексий Апокавк, във Византия избухнала поредната гражданска война, която продължила шест години. Според единодушната оценка на изследователите този конфликт бил толкова дълбок и опустошителен, че отнел на империята последните жизнени сили. Той сложил край на опитите да се създаде компактна византийска балканска държава, изразходвал последните икономически ресурси на държавата, предизвикал неизчислими страдания на нейните жители и открил пътя на османските турци за трайно стъпване на балканска земя.

На пръв поглед гражданската война във Византия от 40-те години на XIV в. възродила стария конфликт между двете основни крила на византийската аристокрация: столична и провинциална. В предишните периоди противоречията между тях представлявали същевременно и борба за пътищата на развитие на византийските държавност и общество, поради което имали фундаментално значение за византийското развитие. В средата на XIV в. нито столичната аристокрация, представлявана от великия дукс Алексий Апокавк и императрица Ана Савойска, нито провинциалната аристокрация, представлявана от Йоан Кантакузин, можела да предложи нещо позитивно. Столичните чиновници по принцип ратували за по-голяма централизация на властта на императора, но при липсата на достатъчно стопански ресурси тази програма била напълно нереалистична. Провинциалните магнати поначало желаели по-голяма свобода на провинциите по отношение на столицата. Това означавало ускоряване и задълбочаване на процесите на децентрализация, които и без това се развивали мощно и хаотично. В условията на постоянна външна заплаха тази перспектива също не обещавала нищо добро, защото подкопавала процеса на стабилизация на византийската държавност на балканско ниво. При това децентрализацията лишавала държавата от и без това ограничените ѝ възможности за мобилизация на съпротивителните сили срещу чуждите нашествия. Поради тези причини никога преди това перспективите за византийското развитие не изглеждали така отчайващо песимистични. Двете враждуващи страни не можели да предложат някаква приемлива програма и масово прибягвали до социална демагогия. Те не можели да разчитат на големи местни армии, а преди всичко на наемници, които не пропускали случая да опустошават малкото останали територии на византийската държава. Всъщност историята на тази гражданска война не е регистрирала нито едно крупно сражение между силите на противниците. Враждуващите страни се изтощавали чрез опустошаване на противниковите територии, от което жестоко страдало обикновеното селско и градско население. След края на гражданската война Тракия приличала според думите на един съвременник на „скитска пустиня“, а градовете в нея стърчали като „самотни класове в обрулена от буря нива“. Стопанският живот, особено в Тракия, бил дестабилизиран из основи и местните жители според сведения на съвременните византийски автори си набавяли средства за съществуване чрез взаимен грабеж. Като че ли колкото повече се смалявало византийското наследство, толкова по-жестока ставала борбата за неговото разпределяне.

Anna of SavoyАнтиаристократичната демагогия на столичните чиновници провокирала тлеещото недоволство на градските жители. Хората от големите градове като Адрианопол (Одрин) и особено от Солун прогонили местните аристократи и установили собствено самоуправление. Особено дълго просъществувала комуната на тези т. нар. зилоти в Солун. На пръв поглед изглеждало, че във Византия ставало нещо подобно на събитията в някои от италианските градове, например в Генуа, където градските жители въставали срещу олигархията и издигали за градски управители т. нар. народни капитани или народни дожове. Самите византийски аристократи като Теодор Метохит, Йоан Кантакузин и Никифор Григора с безпокойство отбелязвали и коментирали народните движения в Генуа, издигането на представителите на фамилията Боканегра за управляващи в този град и дори с известно злорадство констатирали колко „ненужна“ и „вредна“ била демокрацията. Ако византийските зилоти са можели да установят в някои от големите византийски градове режим, подобен на този на Жилелмо и на Симоне Боканегра в Генуа, то тогава бихме могли да кажем, че поне големите византийски градове имали някакво бъдеще като свободни комуни. Византийското градско съсловие обаче било много слабо, за да извоюва подобна стратегическа победа. Градските движения заглъхнали или били потушени, без да открият нови простори пред ромейското бъдеще. Те само задълбочили кризата в развитието на късновизантийския град. Казано накратко, през 40-те години на XIV в. в остатъците от византийските територии царял пълен хаос.

По време на гражданската война и след нея се изострил и добил актуалност друг конфликт, който под различни форми съществувал в латентно състояние във византийските църква и общество. Ставало въпрос за вечния спор между богословите, които желаели да „рационализират“ вярата в Бога чрез използване на похватите на античната философия при търсенето на Неговата същност, и онези от тях, за които по-важно било мистичното единение с проявите на Божествената същност, отколкото рационалните аргументи за тяхното разкриване. В средата на XIV в. тази на пръв поглед чисто богословска дискусия придобила формата на ожесточени спорове между т. нар. варламити (представители на първото течение) и т. нар. исихасти (представители на второто течение). Фактът, че споровете за Божествената същност и за единението с нея станали актуални тъкмо в средата на XIV в., не трябва да предизвиква учудване. Във византийското общество през този период усилено търсели причината за греховността и за възмездието, поради което богословите неизбежно опирали до проблема за нарушеното единство между Бога и човека. При съществуващите условия във Византия в този период победата на исихазма изглеждала логична. Неговото учение отговаряло в по-голяма степен на вижданията на все по-засилващото се монашество и на обществените настроения, в които преобладавали песимизмът, търсенето на греховността и примирението с връхлитащите нещастия като възмездие за нея. Показателно за обстановката във Византия било обстоятелството, че привърженици на исихазма били не само монасите и висшите духовници, но и голяма част от аристократите, групирани около Йоан Кантакузин. За последователите на варламитството не оставал друг избор, освен да емигрират на Запад, най-често в Италия, където техните знания и разбирания срещали радушен прием в средите на ранните дейци на Ренесанса. Победата на исихазма, който бързо се разпространил в целия православен свят, предопределила развитието на православието за векове напред. В него победила мистично-религиозната монашеска тенденция, която по-скоро отговаряла на необходимостта от оцеляване чрез самовглъбяване в себе си, отколкото на новите ренесансови повеи в Европейския континент. В този смисъл прочутата византийска симбиоза между античното наследство и християнската традиция, която векове наред осигурявала на византийската култура водещо място в средновековния свят, се оказала нарушена. Знанията за Гръцката античност намирали повече разбиране навън, докато за вътрешна консумация оставала мистичната тенденция в християнската традиция.

Alexios Apokaukos„Нещастието изпробва великите“1 е казал римският писател Плиний Стари. Тази сентенция не важела за Византия нито през втората четвърт на XIV в., нито до края на нейното съществуване. Тя вече не била велика империя, поради което сполетелите я нещастия представлявали не изпробване на нейното умение да се развива, а симптоми за скорошната й гибел. При това по стара традиция историческата обстановка не оставяла ромеите да се занимават само с вътрешните си проблеми. В Мала Азия укрепвали цяла серия от мюсюлмански бейлици, измежду които все повече изпъквала държавата на османците. Тъкмо те поемали все по-уверено щафетата на византийско-мюсюлманския двубой. Християнските съседи на Византия обаче, независимо от често прокламираната солидарност, основаваща се на общата вяра, не проявявали никакво разбиране към нейното положение. Всеки един от тях - в зависимост от своите възможности - се опитвал да откъсне парчета от византийската територия. Това никак не било трудно, защото Византия нямала никакви възможности да се защитава. Българският и особено сръбският владетел по това време не осъзнавали, че кризата във Византия ще ги изправи лице в лице със страшен завоевател от Мала Азия. В перспектива всички балкански народи щели да платят висока цена за това политическо късогледство.

През цялата първа половина на XIV в. византийските императори безпомощно наблюдавали укрепването на мюсюлманските бейлици в Мала Азия. Те, изглежда, оценявали положително обстоятелството, че те били много, враждували помежду си и във всеки момент можели да доставят наемници. Смятало се, вероятно, че византийската дипломация ще съумее да поддържа мюсюлманските раздори на необходимото ниво, за да не могат бейлиците да осъществяват набези и завоевания на балканска земя. Византийските дипломати били достатъчно опитни, за да се досетят, че византийски съюзници можели да бъдат т. нар. морски бейлици, разположени по крайбрежието на Мала Азия. Те били далече от византийските брегове, при това техните кораби можели лесно и бързо да доставят наемници във всяка точка на балканската брегова линия. Преценявало се, че тези бейлици нямали сили, за да осъществят масиран „десант“ на балканска земя или овладяване на стратегически важната крепост Галиполи на едноименния полуостров. При това до 1341 г. дори и миниатюрният византийски флот бил в състояние да се противопостави на корабите на морските бейлици. През 1332 и 1341 г. той предотвратил два опита на айдънски и сарухански кораби да превземат Галиполската крепост. Цената, която трябвало да се плати за това относително равновесие на силите били, периодичните опустошителни набези на турци от бейлиците Айдън и Сарухан2 по бреговете на Егейско и Черно море. Що се отнася до обстоятелството, че понякога айдънските или саруханските турци нахлували и опустошавали било българска, било сръбска територия, за ромеите това било не само нормално, но дори и желателно. Така те показвали на своите съседи, че все още били в състояние да контрират техните териториални апетити чрез насочване срещу тях на „агаряните“3 от Мала Азия.

315px Umur Bey bstЗа известно време тази схема сработила относително добре. Турските наемници оказали неоценима услуга при завладяването на Епир, Тесалия и някои от анжуйските владения по албанското крайбрежие. Прилагайки по този начин прословутата византийска идея за „използване“ на варварите, ромейските управляващи отминали с безразличие две много важни обстоятелства. На първо място, те не обърнали внимание на засилващото се демографско напрежение в Мала Азия, предизвикано от продължаващото прииждане на тюркски племена от югоизток. Това криело опасност от нарушаване на временния баланс на силите и от „всмукване“ на тюркски маси на Балканския полуостров. Механичният приток на тюрки в Мала Азия правел мюсюлманския свят в тази област малко податлив на влиянията на катаклизми от рода на „Черната смърт“ и му осигурявал демографско преимущество над балканските християни. На второ място, ромеите почти не удостоили с внимание един много важен за бъдещите събития факт. Някъде през 30-те години на XIV в. османският бейлик се разширил почти двойно в югозападна посока, като унищожил и погълнал земите на бейлика Карасъ, разположени по азиатския бряг на Дарданелите. По този начин освен малоазийските подстъпи към Константинопол османските турци овладели и подстъпите към Галиполския полуостров. Така в техни ръце се оказали всички най-удобни пътища за прехвърляне от Мала Азия в Европа.

В първата фаза на гражданската война двете враждуващи византийски групировки си създали свои сфери на влияние в малоазийския мюсюлмански свят. И двете избягвали да използват помощта на османски турци, защото осъзнавали колко рискована е подобна постъпка. Групата на Ана Савойска и на Алекси Апокавк поддържала съюзни отношения с бейлика Сарухан и използвала „услугите“ на турски наемници от този бейлик. Йоан Кантакузин спечелил приятелството на айдънския владетел Умур бей, чиито отряди го спасили от сигурен разгром в началото на гражданската война. Всяка от враждуващите групировки на византийската аристокрация воювала за своите интереси с помощта на турски наемници и не проявявала ни най-малко състрадание към бедите, които те носели за местното население. Айдънските турци, не без съдействието на византийските си съюзници, разгромили държавата на Момчил в Родопите през 1345 г. и така сложили край на една от тези държавици, чрез които местното население се самоорганизирало за защита от турските набези. Саруханските и айдънските турци били онези, които осъществили първите опустошителни походи в българска и сръбска територия, които донесли безброй жертви и страдания на населението в Тракия и Македония. Така цялата византийска аристокрация поела огромна отговорност, като позволила заради изхода от гражданската война на Балканите да стъпят и да се разпореждат отряди на два малоазийски мюсюлмански бейлика. По-голям виновник обаче бил онзи, който победил с турска помощ и който без особени колебания включил в играта „османския фактор“, за да постигне окончателна победа. Това бил Йоан Кантакузин, който победил в гражданската война и от 1347 до 1354 г. стоял начело на изнемощялата византийска държава.

Условия за намесата на османския бейлик и на неговия владетел Орхан във византийската гражданска война на страната на Йоан Кантакузин се създали в последната фаза на гражданската война. През 1344 г. айдънският флот бил разгромен около о. Хиос от обединена християнска флотилия, командвана от Венеция. Така християнските сили, които имали търговски интереси в Източното Средиземноморие, отговорили на увеличаващата се пиратска активност на айдънските кораби. Айдънските турци имали все по-малко възможност да помагат на Йоан Кантакузин и той отново бил изправен пред разгром. За да го избегне, той се обърнал за помощ към османския емир Орхан и за да бъдат призивите му по-убедителни, изпратил дъщеря си Теодора в харема на мюсюлманския владетел. Какво било станало със съветите на Константин Багрянородни, който препоръчвал византийски принцеси да не се дават за съпруги на варвари, та били те и християни? Очевидно Йоан Кантакузин поставял амбициите си над всяка традиция и над всички морални норми! Османските отряди, които се появили в Тракия през 1346 г., решили изхода на гражданската война в негова полза. Това станало с цената на още по-страшно опустошение на Тракия, която загубила значителни части от своето население още преди появата на „Черната смърт“.

383px Meister der Schriften des Johannes VI. Cantacuzemos 001На следната 1347 г. Йоан Кантакузин бил коронясан за византийски император. Като управляващ той се сблъскал с проблема как да управлява без помощта на своите османски съюзници и как да ги накара да не нахлуват повече от Мала Азия в Европа. Първоначално новият ромейски император наивно смятал, че грабителските инстинкти на османските отряди можели да бъдат задоволени чрез насочването им към България и Сърбия. Резултатите били повече от катастрофални. Османците с такова усърдие осъществявали походи в двете балкански държави, че управляващите в тях единодушно обвинили Кантакузин в нечестив съюз с агаряните и заплашвали да обединят силите си срещу него. Тогава византийският император променил тактиката. Той заложил на възстановяване на византийския флот, който трябвало да блокира Дарданелите и да не позволява на османците да се прехвърлят от Азия в Европа. Задачата на византийските кораби не била особено трудна, тъй като османците все още не разполагали със собствен флот и осъществявали своите прехвърляния с малки съдове и дори с подръчни средства. Опитите на Кантакузин да построи достатъчно на брой кораби се натъкнали на две основни пречки: подозренията на генуезците от Галата и станалото пословично византийско безпаричие. Генуезците се опасявали, че възстановеният византийски флот щял да бъде съюзник на Венеция и така да удари фатално по техните интереси в Леванта. Затова на два пъти, през 1348 и през 1351 г., генуезците от Галата унищожавали изградените с толкова мъки и лишения византийски кораби. Управата на Галата влязла във връзки с османския емир Орхан и му предложила съюзни отношения. Така тя потвърждавала в съзнанието на ромеите думите на византийския интелектуалец Алексий Макремволит. Според него генуезците от Галата приличали на отровна змия, приютена от състрадание в пазвата на простодушния земеделец (това била метафора, отнасяща се за ромеите) само за да го ухапе и умъртви.

След тези неуспехи Кантакузин изпробвал друг план. Според него византийските съседи, българи и сърби, трябвало да финансират строителството и снабдяването на византийски флот, който поемал задължението да не допуска проникване на османски отряди на Балканите. Следователно той щял да възпрепятства и нападения над българска и сръбска територия. През 1351 г. Кантакузин се обърнал с подобно предложение към българския цар Иван Александър и към сръбския цар Стефан Душан. Българският цар, който година преди това бил загубил един от синовете си, паднал в битка срещу османските турци край София, първоначално приел предложението, но след това се отказал от него по сръбско внушение. Сърбите категорично отказали да преговарят с пратениците на Кантакузин и чрез своите действия провалили инициативата на византийския император. Оказало се, че балканските държави не били в състояние да надмогнат взаимните подозрения и да обединят силите си срещу задаващата се османска заплаха. Българи и сърби подозирали Кантакузин в лукавство и смятали, че когато той овладее Проливите, щял да има още по-големи възможности да изпраща срещу своите съседи наемните си османски отряди. Всъщност и в самата Византия имало много хора, които смятали Йоан Кантакузин за основен виновник за проникването на османските турци на балканска земя и за верен съюзник на емира Орхан. Императорът се защитавал, като държал публични речи и твърдял, че и неговите противници постъпвали по същия начин. Затова в двете балкански държави назрявал друг съвместен план. Според него Йоан Кантакузин трябвало да бъде свален от престола на Византия и на негово място да бъде издигнат легитимният и вече навършил пълнолетие император Йоан V Палеолог. Смятало се, че по този начин щял да бъде отстранен основният османски съюзник на Балканите, а на византийския престол ще бъде поставен човек, който давал уверения, че ще следва по-активна антиосманска политика. Зад кандидатурата на Йоан V Палеолог стояла група по-млади византийски аристократи, които били загубили владенията си в Мала Азия и били готови на упорита съпротива срещу османската агресия.

Този план започнал да се осъществява през лятото на 1352 г. Сборното място за отрядите на българи, сърби и ромеи, подкрепящи император Йоан V Палеолог, било полето около тракийската крепост Димотика. Там се събрала внушителна за времето си военна сила, която била в състояние да отстрани Йоан Кантакузин от византийския престол. В невъзможност да се защити по друг начин, той отново повикал османските си съюзници. Те веднага се озовали с отряд от 18 000 бойци, който превъзхождал по численост събралите се край Димотика християни. Сблъсъкът между двете войски завършил с разпадане на мимолетното балканско единство и с тежки загуби за сръбския отряд, който не успял да намери убежище зад стените на тракийската крепост.

След тази поредна своя победа османският пълководец (а това бил самият престолонаследник Сюлейман бей) отказал да напусне Балканите и се установил в малката галиполска крепост Цимпе. Напразни останали опитите на Кантакузин да накара своите съюзници да се оттеглят в Мала Азия. Османската управляваща династия все по-ясно заявявала своите намерения да разшири владенията си и на Балканите. Завземането на крепостта Цимпе все още не било равносилно на завоюване на стратегически плацдарм, но било показателно за бъдещите им планове. При съществуващите в южната част на полуострова условия прехвърлянето на османската експанзия на балканска земя било само въпрос на време.

 

1Adversa magnos probat
2Земите на бейлика Айдън били разположени по крайбрежието около и южно от град Смирна (Измир), а тези на Сарухан - северно от тях, около град Маниса. Корабните екипажи във флотите на тези бейлици били съставени предимно от малоазийски гърци, жители на крайбрежието.
3Византийците наричали всички мюсюлмани агаряни или измаилтяни по името на библейската египетска робиня Агар и нейния син Исмаил. Съществувало вярването, че мюсюлманите са техни потомци. В библейската традиция Агар и Исмаил олицетворяват неспазването на законите. Турците били наричани още перси и дори ахемениди.

 

X

Right Click

No right click