Балканите

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Стъпването на османските турци на балканска земя през 50-те години на XIV в. поставило с цялата му острота проблема за търсене на антиосманско единство. Опитът в това отношение не бил особено насърчителен, тъй като още преди това всички антиосмански балкански коалиции завършили с провал. Във Византия, която най-пряко страдала от турското стъпване на Галиполския полуостров, обсъждали създаването на антивизантийски коалиции още преди абдикацията на император Йоан Кантакузин през декември 1354 г. Тогава било взето решение да не се пристъпва към действия, ако не се намерят пари, сигурни съюзници и кораби, които да патрулират в Проливите. И тъй като всички тези неща били трудни за намиране в балканската действителност от средата на XIV в., византийските управляващи предпочели да изчакат по благоприятни времена. А те все и не идвали.

Когато на византийския престол дошъл император Йоан V Палеолог, настъпило видимо оживление на антиосманската активност в Константинопол. Младият император се радвал на по-голямо доверие от страна на славянските съседи на империята, но и той, както и повечето му приближени, не криел своето неверие в образуването на ефикасен антиосмански съюз с тях. Със Сърбия отношенията били обтегнати въпреки смъртта на цар Стефан Душан и нямало изгледи за тяхното скорошно подобряване. По-склонен на съюз с империята бил българският цар Иван Александър, който през пролетта на 1354 г. загубил още един от синовете си в битка с османските турци. При това между Византия и България нямало сериозни спорове нито за територии, нито по линията на църковните отношения. Към лятото на 1355 г. българо-византийският съюз бил вече факт. Той бил скрепен с годеж и брак между малолетния все още византийски престолонаследник Андроник IV Палеолог и невръстната дъщеря на българския цар Кераца. Съюзът според формулировката в един съвременен на събитията патриаршески документ трябвало да бъде в „полза на християните ромеи и българи и във вреда на безбожниците“. С други думи, той имал ясно изразена антиосманска насоченост.

Въпреки заявената готовност съюзниците не предприели никакви конкретни действия срещу османците. А моментът бил изключително подходящ, тъй като нашествениците все още не разполагали със значителни сили в Галиполския полуостров. Във Византия обаче продължавали да смятат, че българите и сърбите били „бедни народи“, както се изразил византийският интелектуалец и дипломат Димитър Кидон, и че от тях не може да се очаква кой знае колко в борбата срещу нашествениците. В Константинопол продължавали да изпитват боязън от евентуален неуспех на действията срещу азиатските пришълци и затова предпочитали да изчакват по-благоприятен момент. При това византийският император все се надявал, че ще успее да принуди емира Орхан доброволно да се оттегли, особено след сполетелите го нещастия с двамата му синове Сюлейман и Халил. На българите пък се струвало - въпреки нееднократните турски нахлувания - че османската опасност е все още далечна. В Търново не виждали особен смисъл от намеса на български войски срещу османците в далечния Галиполски полуостров, поради което също предпочитали да изчакват развоя на събитията.

Изчакването постепенно ерозирало готовността за изграждане на общ фронт срещу османските турци. Връх отново взели взаимните вражди и подозрения. След лятото на 1355 г. българо-византийските отношения отбелязали прогресивно влошаване. През 60-те години на XIV в. двете държави се вплели в дребнави борби за надмощие по Черноморския бряг и взаимно изтощили и без това ограничените си военни ресурси.

Неуредени оставали и сръбско-византийските отношения, въпреки че от сцената слезли основните виновници за тяхното влошаване: цар Стефан Душан и император Йоан Кантакузин. Между Вселенската патриаршия и сръбската църква продължавала да тегне църковната схизма от 1352 г. До затопляне на отношенията не се стигнало дори и през 1357 г., когато със сръбска помощ бил отстранен един от основните противници на византийския император Йоан V Палеолог - Матей Кантакузин. Успоредно с разпадането на сръбското царство и византийско-сръбските отношения еволюирали до отношения между Константинопол и княжествата наследници на „Неманичкото наследство“. Особено близки станали връзките между Константинопол и Сярското княжество. И в тях обаче съществували нерешени въпроси, които пречели на изграждането на антиосмански съюз.

През този период самостоятелна и все по-активна роля на обединител на православните държави срещу „агаряните“ започнала да играе Константинополската патриаршия. Патриарсите Калист и Филотей Кокинос, които се редували да държат патриаршеския скиптър в периода между 1350 и 1376 г., не криели амбициите си да заместят светската власт при вземането на чисто политически решения във връзка с османското нашествие. Пример за това дал патриарх Калист, който през 1364 г. лично преговарял с царица Елена в Сяр за формиране на антиосмански съюз между Византия и Сярското княжество.. Патриарсите притежавали един много силен обединителен коз: идеята и практиката на исихазма, които сплотявали висшите православни духовници от Балканите. Въпреки това и обединението на балканските православни държави на религиозна основа срещу нашествениците също се оказало невъзможно. Това било така, защото дори между патриарси и императори в Константинопол нямало единство на възгледите по отношение на западната помощ. Църквата яростно се съпротивлявала на всякакви преговори за църковно единство, та макар и неговата цена да била организиране на антиосмански кръстоносен поход. Тези идеи срещали разбиране и подкрепа от страна на повечето православни църкви на Балканите. Те обаче имали сериозни възражения срещу една друга страна в политиката на Вселенската патриаршия. Тя много по-упорито, отколкото в предишните периоди, се опитвала да принизи статута на православните поместни църкви на Балканите. Така например патриарсите в Константинопол внушавали идеята, че Търновската патриаршия не е нищо друго, освен архиепископия. Ако те, ромеите, все пак по снизхождение признавали патриаршеското й достойнство, това било правено само и само да не се развалят отношенията с българския цар. Иначе, твърдял в едно свое послание до търновския клир от началото на 60-те години на XIV в. патриарх Калист, той бил в правото си да призове „търновския епископ“ на църковен съд и да го съди съгласно каноните на църквата за неправомерно отделяне от нейното единство. Още по-категорично патриарсите в Константинопол отказвали да признаят патриаршеското достойнство на сръбските църковни предстоятели. При това положение било напълно естествено в България и в Сърбия да възникват настроения срещу тази патриаршеска политика, които се пренасяли и върху опитите й да формира православна антиосманска коалиция. Казано накратко, балканските политически и църковни отношения към началото на османската експанзия на балканска земя били пропити от нерешени проблеми и взаимно недоверие. Те не благоприятствали създаването на единен фронт срещу мюсюлманските нашественици. Балканската политическа действителност поощрявала повече идеята за поединичното спасение от пристъпа на исляма, отколкото идеята за съвместни действия.

На ромеите им се струвало, че единствената реална помощ срещу османските нашественици можела да се очаква от католическа Европа. Тази идея не била нова. Надежди за западна помощ хранели и много от предишните византийски императори, които правели опити да се сближат с Папството и с основните католически сили на Стария континент. В хода на контактите на представители на източното и западното християнство се очертал основният кръг от проблеми, които съпътствали стремежа към военно сътрудничество. Представителите на католическа Европа обвързвали помощта за Византия с признаване на църковната власт на папата. Ромеите смятали, че те първо трябвало да получат реална подкрепа в борбата с неверниците, а после да мислят за църковно единство. Всъщност в православните Балкани все още били живи негативните настроения спрямо идеята и практиката на кръстоносните походи. В Константинопол не забравяли събитията от началото на XIII в. В Босна и на други места в северните и северозападните части на полуострова знаели добре, че унгарците използвали кръстоносния опит срещу еретиците и схизматиците, за да оправдаят своята експанзия срещу съседните им страни.

Десетилетия наред преговорите за организиране на кръстоносен поход срещу османските турци между византийски и западноевропейски представители се водели чрез противопоставянето на формулите„първо уния - после помощ“ и „първо помощ после уния“. Всъщност и в католическа Европа през този период условията не били подходящи за организиране на подобни походи. Папството се намирало в криза и изживявало един от най-странните периоди в своята история - т. нар. Авиньонски плен. През този период, продължил между 1305 и 1378 г., съществували двама или дори трима папи, които враждували помежду си. В цяла Европа се надигало недоволство срещу папския абсолютизъм и идеята за папската непогрешимост. След унищожаването на последните кръстоносни държави в Светите места кръстоносната идея била в криза и никакви кръстоносни планове не били в състояния да й вдъхнат нов живот. Европейската действителност от средата и втората половина на XIV в. била несигурна и объркана. Континентът още бил в шок от първата вълна на „Черната смърт“. Малко преди османските турци да стъпят в Галиполи, в Европа избухнал един от най-продължителните военни конфликти в човешката история: Стогодишната война между Франция и Англия. Тя отвлякла голяма част от вниманието на европейските държави и довела до огромно разхищение на човешки, икономически и военни ресурси.

В католическите владения на Балканите обстановката също не била спокойна. Венеция и Генуа враждували помежду си и все не успявали да използват огромната си морска мощ за възпирането на османците. Латинските държави в Атика и в Пелопонес били в упадък. При това те били твърде далече от местата, където нашествениците започнали своето настъпление на балканска земя, за да задействат иначе добрата си система от международни връзки. Рицарите хоспиталиери от остров Родос били добре мотивирани за борба с исляма, но силите им не били достатъчни да спрат османското напредване на балканска земя като цяло. Онова, което тези „Христови воини“ можели да предложат, било защита на отделни ключови територии, като например земите около Коринтския провлак.

Въпреки тази неблагоприятна обстановка византийският император Йоан V Палеолог и неговите съветници изработили в края на 1355 г. обширен план за получаване на военна помощ от Запада и за преодоляване на пречките за това от църковно естество. Този план бил оформен като императорски хрисовул и изпратен на папа Инокентий VI в Авиньон. В него се обещавало императорът и неговите поданици да признаят църковната власт на Апостолическия престол, което, предвид настроенията на Изток, трябвало да стане на етапи. Като гаранция за искреността на тези намерения Йоан V Палеолог обещавал да проводи в Авиньон своя син Мануил, който трябвало да се възпитава в католически дух. В замяна ромеите искали папата да изпрати в района на Проливите 500 рицари и 1000 лековъоръжени стрелци заедно с 15 транспортни кораба и 5 бойни галери. Очевидно ромейските разчети показвали, че на този етап подобна военна сила била достатъчна, за да спре османското напредване от Галиполи към Тракия. С корабите, рицарите и стрелците във Византия трябвало да пристигнат папски пратеници, които да работят за сключване на официална уния между църквите.

Този план съдържал в себе си поне две основни слабости. На първо място, той недооценявал фанатичната привързаност на повечето ромеи към православната църква и неприязънта им към Папството. В този смисъл обещанието на императора за признаване на папската църковна власт било твърде нереалистично. От друга страна, и папата нямал възможност да организира военна експедиция към Проливите. Поради тези причини византийският план от декември 1355 г. не намерил и не можел да намери пълна реализация. От византийския демарш пред Авиньонския папа все пак имало някакъв резултат. Папа Инокентий VI се обърнал с призив към Венеция, Генуа, Кипърското кралство и хоспиталиерите от Родос да предоставят кораби и войници за защита на Византия. От изпратените от тези сили кораби била формирана малка кръстоносна флотилия, начело на която бил поставен известният кръстоносен идеолог от това време Петър Томас. През лятото на 1359 г. неговите кораби атакували и сравнително лесно превзели няколко османски крепости по азиатския бряг на Дарданелите, включително и Лампсак. След това обаче, вместо да се насочат към балканските брегове, кръстоносните кораби се опитали да организират рейд по малоазийското крайбрежие. Към края на годината флотилията се разпаднала поради липса на средства. Така безславно завършил първият кръстоносен поход, насочен изцяло срещу османската държава.

Когато се убедил, че папската институция не можела да играе самостоятелна роля в планирането на антиосмански действия, император Йоан V Палеолог се опитал да привлече директно Венеция и Генуа в подготовката на кръстоносен поход. Венецианците вече преориентирали своята източна политика към защита на Византия и отговорили положително на византийските искания за помощ. През 1362 г. Републиката на Св. Марко изработила проект за съвместни действия срещу османците, в които трябвало да вземат участие освен Венеция и Генуа още Трапезундската империя, Кипърското кралство, хоспиталиерите от Родос, българският цар и други по-дребни владетели. Венецианците отишли толкова далеч в плановете си, че дори предвиждали предварително разпределение на завзетите от османските турци земи в Тракия и в Мала Азия. Цялото начинание било провалено поради противоречивите интереси на Венеция и Генуа. И двете морски републики настоявали като условие за участието им в кръстоносния поход да получат разрешение от византийския император да окупират остров Тенедос. Единственият траен резултат от водените преговори било укрепването на венецианско-византийското политическо сътрудничество, което през следващите десетилетия се превърнало в основен фактор на византийското съществуване.

По всичко изглежда, че прозападната ориентация на византийската политика повлияла отрицателно на българо-византийските отношения. За българите ромеите продължавали да бъдат ненадежден партньор, който с нищо не допринасял за възпиране на османските действия в Тракия. Вероятно поради това българският цар Иван Александър се опитал самостоятелно да регулира отношенията си с нашествениците и да прекрати политиката си на толерантност спрямо византийските си съседи. През пролетта на 1364 г. избухнала последната българо-византийска война, в която Търновска България използвала турски наемници. Войната се водела за някои черноморски пристанища и не излъчила ясно очертан победител. Въпреки това тя трайно влошила българо-византийските отношения и накарала двете страни да използват всеки повод, за да си навредят. Във византийската столица надделявало мнението, че съюзите с българи и сърби не носели никаква полза за империята. Българите от своя страна усилено ремонтирали стените на Търново в очакване на турски набези и очевидно не разчитали на никакво византийско сътрудничество в борбата срещу нашествениците. На този етап обаче ударите срещу българската държава дошли от съвсем друга посока. През 1365 г. унгарският крал Лайош Велики нападнал и окупирал Видинската област, която останала в унгарски ръце близо шест години. Тези унгарски действия не само нанесли тежък удар на българската държава, но за дълго време предотвратили възможността от създаване на съюз от християнски държави, който да защитава широкия ареал на Долен Дунав и подстъпите към Централна Европа.

Междувременно на Запад кипяла усилена кръстоносна активност. Пишели се кръстоносни планове, планирали се съвместни действия срещу исляма. Колкото и странно да изглежда това от разстоянието на времето, кръстоносната дейност била насочена срещу египетските мамелюци, които застрашавали християнската търговия в Източното Средиземноморие и се противопоставяли на възстановяването на унищожените кръстоносни държави в Светите места. Западните сили действително успели да съберат огромен флот от 165 кораба, който през есента на 1365 г. превзел временно Александрия. На балканския фронт срещу исляма се обръщало малко внимание и той имал за западните сили подчертано второстепенно значение. Не помогнало и личното посещение на император Йоан V Палеолог в унгарската столица Буда, въпреки че той по принцип срещал съчувствие и получавал щедри обещания за подкрепа. В Унгария обаче твърде силна била инерцията да се мисли, че техният кръстоносен поход трябвало да бъде насочен срещу „схизматиците“ от България и Сърбия или срещу еретиците в Босна. Османските турци се стрували на унгарския владетел далечна и смътна заплаха, която все още не застрашавала, а не се и знаело дали въобще ще застраши унгарските граници. При това унгарската монархия имала твърде много проблеми с борбата около короната на Свещената римска империя. Тази борба изисквала много ресурси и била далеч по-престижна от войните с далечен и все още малко известен в Европа противник.

Все пак не всички владетели в Западна Европа мислели по същия начин. Докато византийският император Йоан V Палеолог си губел времето в безрезултатни преговори с унгарския крал в Буда, в графството Савоя завършвала подготовката на един кръстоносен поход, който по стечение на обстоятелствата щял да се насочи срещу османските турци. Негов организатор бил савойският граф Амедей VI, известен с прозвището Зеления граф. Той бил братовчед на византийския император и първоначално възнамерявал да се присъедини към кръстоносната флотилия, подготвяща се за повторни действия срещу египетските мамелюци. През лятото на 1366 г. Зеленият граф комплектовал малка, но боеспособна войска от 1800 рицари, както и сборна флотилия от 15 кораба. В последния момент преди отплаването й на Изток венецианците лъжливо информирали Амедей VI, че кипърският крал Петър Лузинян е сключил мир с мамелюците и акцията срещу тях се отменяла. При това положение отплаването на савойската флотилия към Кипър било излишно. В Републиката на лагуните се надявали, че така ще съумеят да прекратят общоевропейската вражда с мамелюците в Египет, която нанасяла на венецианската търговия огромни щети. Тази венецианска лъжа всъщност насочила кръстоносците на Зеления граф към османските владения на Галиполския полуостров. Той горял от желание да се прояви като рицар кръстоносец и решил, че след като вече се бил приготвил за действие, и османските противници на неговия братовчед в Константинопол биха могли да бъдат прицел на кръстоносния му поход. На 17 август 1366 г. рицарите на Амедей VI обсадили Галиполската крепост и след петдневни сражения я превзели. Това събитие показало колко уязвима била все още османската власт на Балканския полуостров, особено в района на Дарданелите, и с колко малко усилия е можело да се наруши връзката между балканските и малоазийските османски владения.

Вместо да се възползва от знаменателната победа на Зеления граф, християнският свят изпаднал в крайно неловко положение. Оказало се, че нямало кой да заеме и да защитава завзетата от османците крепост, въпреки че нейното стратегическо положение било очевидно. Амедей Савойски нямал намерение да става пазач на Проливите, тъй като това не отговаряло на неговата представа за истинския кръстоносец. Той предложил ключовете на крепостта на Венеция, която отказала да настани в нея свой гарнизон. Тогава Зеленият граф върнал Галиполската крепост на византийците. Те с голяма неохота се нагърбили с нейната защита, но издържали в тези си усилия малко повече от десет години. През 1377 г. тогава управляващият в Константинопол император Андроник IV Палеолог доброволно я върнал под османска власт. По този начин той съзнателно или не спомогнал за възстановяване на нарушеното териториално единство на османската държава. Случаят „Галиполи“ показвал дълбочината на кризата, в която били изпаднали християнските държави, които имали интереси на Балканите. Византия се била отчуждила от собствените си територии и отказвала да ги защитава дори когато някой друг проливал кръв за тяхното освобождаване. Венеция още смятала, че на нея й е нужен остров Тенедос и нищо друго. Тя щяла да плати скъпа цена за своето късогледство, когато десетилетия по-късно галиполското пристанище станало първата сериозна база на раждащия се османски флот.

В края на краищата кръстоносният поход на Зеления граф, който започнал така обещаващо, завършил с действия, които нанесли силен удар на идеята за балканско християнско единство. Докато пребивавал в Константинопол, графът на Савоя узнал, че българите задържали неговия братовчед Йоан V Палеолог и не го пускали да се върне от Унгария в своята столица. Тогава Амедей VI насочил кръстоносната си войска към българското крайбрежие през зимата на 1366-1367 г. и за кратко време превзел основните български крайбрежни крепости. Той осигурил свободното пътуване на своя братовчед до Константинопол, но компрометирал из основи българо-византийските отношения. Единственото, което неговият кръстоносен поход показал, било, че малка, но добре организирана и мотивирана войска би могла да спре настъплението на османската държава. За съжаление никой не продължил да прилага този опит. Византийският император упорито следвал вече установилата се практика да обикаля европейските държави и да проси помощ. Тези негови пътувания му носели щедри обещания, дребни суми и много унижения. В Европа нямало много благородници, които били готови да повторят действията на савойския граф.

Прочее събитията от 60-те години на XIV в. разсеяли илюзиите, че османските турци били временни пришълци на балканска земя. Те методично разширявали своите владения в Тракия и слагали ръка на най-важните крепости в областта. Особено важно от гледна точка на османската експанзия било превземането на Одрин през 1369 г. и последвалото падане на основните български крепости в Тракия - Пловдив, Ямбол, Боруй (Стара Загора). Не било необходимо човек да е военен специалист, за да проумее, че османските турци въпреки загубата на Галиполи щели да продължат своето настъпление на север към Балкана и на запад към Родопското крайбрежие. И ако българите все пак можели да се надяват, че Стара планина ще притъпи завоевателния устрем на нашествениците, ако ромеите все още били убедени в непревземаемостта на своята столица, то владетелят на Сярското княжество деспот Йоан Углеша съзнавал, че никакво природно или човешко творение не защитавало неговото княжество от пристъпите на завоевателите. Може би поради тази причина управляваното от него Сярско княжество за краткото време на своето съществуване се превърнало в едно от средоточията на антиосманската съпротива. Самият сярски деспот бил един от малцината балкански владетели в тази бурна епоха, който в пълна степен осъзнавал размерите на задаващото се нещастие. Той смятал, че османската заплаха можела да бъде изкоренена само ако нашествениците бъдат изтласкани обратно в Мала Азия. На тази задача той посветил малкото години на своето самостоятелно управление в Сяр.

За деспот Йоан Углеша било ясно, че прогонването на нашествениците обратно в Азия не било по силите на неговото княжество, а изисквало създаването на широка християнска коалиция. Най-горещ привърженик на тази своя идея той намерил в лицето на своя брат крал Вълкашин. Кралят имал пълно доверие на брат си и му отстъпил изключителното право да преговаря с евентуалните християнски съюзници. Сярският деспот бил на мнение, че негов основен съюзник трябвало да бъде Византия. Това негово схващане не се основавало на реална преценка на възможностите на империята, а отразявало по-скоро комплексите на един владетел от първо поколение, пленен от идеите за византийското превъзходство над останалите държави. Той смятал, че участието на империята било необходимо, за да даде допълнителна легитимност на един православен „кръстоносен поход“ срещу османците в Тракия. Деспот Йоан Углеша положил системни усилия да спечели съюзничеството на византийския император, като отстъпил пред всички искания на ромеите. Той обявил край на църковната схизма между митрополиите в своите владения и Вселенската патриаршия и осъдил Душановата политика спрямо Византия. Ромеите обаче гледали с пренебрежение на сярския деспот и Константинополският патриарх не бързал да легализира края на схизмата със Сярското княжество. Това станало след тригодишно протакане едва през май 1371 г., когато османският натиск към Сяр станал особено силен. След това започнали истинските преговори за военен съюз, при които деспот Углеша дори предлагал на Византия парична помощ. Единственото, което той искал за своята фамилия, било сключване на династически брак между неговия племенник, младия крал Марко, с някоя принцеса от династията на Палеолозите. Това не било кой знае какво голямо искане, като се има предвид, че заради далеч по-съмнителни изгоди един византийски император бе изпратил дъщеря си в харема на османски емир. Въпреки това управляващият по това време в Константинопол император Андроник IV Палеолог не обърнал сериозно внимание на предложенията и бил по-склонен да се съобразява с османските искания за връщане на Галиполската крепост. Ромеите проявявали учудващо политическо късогледство и продължавали да разчитат било на западна помощ, било на съглашение с османския емир.

По всяка вероятност деспот Углеша направил опити да привлече в планираната антиосманска коалиция и други балкански владетели. Никой от тях не откликнал на неговите призиви. Планираната от сярския деспот коалиция в края на краищата се превърнала в антиосмански съюз между него и брат му крал Вълкашин. Двамата решили със собствени сили да се опитат да прогонят османските турци от европейска земя. Преди да потегли на поход, деспот Углеша посетил Света гора, дарил някои от основните светогорски манастири и се опитал да внуши на светогорските монаси и на светогорската управа идеята за свещения характер на планираната война срещу „безбожните агаряни“.

В края на лятото на 1371 г. братята крал Вълкашин и деспот Углеша обединили своите сили и потеглили към ядрото на османските владения в Тракия. Под техните пряпорци застанали близо 18 000 въоръжени мъже - българи, сърби и гърци от подвластните им земи. Това била най-значителната военна сила, която се изправяла срещу османските завоеватели от тяхното стъпване на балканска земя. Намерението на двамата владетели вероятно е било да проникнат по течението на река Марица на север до Одрин, да го превземат и после да изтласкат османските отряди от Тракия. Историческата съдба се показала немилостива към този иначе добър план за действие. В ранните часове на 26 септември 1371 г. войската на двамата братя била изненадана от един случаен османски отряд, докато станувала край тракийската крепост Черномен. Изненадата била пълна и християните претърпели тотално поражение. На бойното поле загинали двамата братя и голяма част от войниците им. Така - с пълен неуспех - завършил най-сериозният опит за кардинално премахване на османската заплаха. Показателен бил фактът, че той бил организиран не от някоя „стара“ и утвърдена балканска държава, а от две нови и без традиция балкански териториални княжества. Това било ясно свидетелство, че в тогавашната балканска действителност основната политическа роля все повече преминавала от традиционните държави към новите политически структури, възникнали върху техните руини.

С битката при Черномен започнал нов етап в османската експанзия на балканска земя. Все повече балкански християнски владетели се признавали за османски васали и това силно намалявало и без това не особено големите шансове за организиране на антиосмански коалиции. Напразни останали отчаяните, но закъснели мерки на византийската власт да секуларизира половината от всички църковни и манастирски имоти и да използва събрания поземлен фонд за възраждане на прониарското съсловие. Вместо укрепване на военните сили на империята в нея избухнали спорове за това доколко тези мерки били в съгласие с църковните канони или им противоречали. Онези балкански владетели, които се опитвали да се противопоставят на нашествениците, като например търновският цар Иван Шишман или зетско-албанският владетел Балша II, били принудени да поемат върху себе си цялата сила на османските удари. Някои от тях също като Вълкашин и Углеша оставили главите си в битка срещу нашествениците. Другите, които покорно си нахлузвали ярема на васалната зависимост, живеели с илюзията, че така ще успеят да преживеят политическите бури. Уви, те не подозирали, че това било прелюдия към окончателното им покоряване. След 1377 г. османският емир Мурад I превърнал Одрин в своя балканска столица и по този начин дал да се разбере, че Балканският полуостров за него е приоритетна завоевателна цел. Войските на бързо укрепващата османска държава прониквали дълбоко на балканска територия и ясно показвали, че на полуострова нямало защитени територии. Дори жителите на Дубровник, които били пазени от мощните укрепления на своя град, намирали се под властта на унгарската монархия и разчитали на внушителен флот, се почувствали уплашени и изпитвали постоянен страх от османски нападения.¹ Сред балканските жители царели покруса и неверие в собствените сили. Много от образованите хора изпитвали чувство за греховност. С извършените от християните грехове те обяснявали системните им неуспехи срещу напредващите мюсюлмани.

По-голяма активност в този период проявил папа Григорий XI, последният Апостолически предстоятел, който бил принуден да търпи униженията на Авиньонския плен. Когато научил за християнското поражение край Черномен, той веднага предприел енергични мерки за организиране на антиосмански кръстоносен поход. Папата оповестил план за свикване на нещо като „католически конгрес“ на балканска територия, на който трябвало да има представители на всички католически сили в Ориента. Те трябвало да се съберат в град Тива, който се намирал на територията на Атинското каталанско херцогство. Всяка една от присъстващите на събирането сили трябвало под страх от отлъчване да предостави кораби и войски за планирания поход срещу турците. Специална роля се отреждала на рицарите хоспиталиери. Всички знаели, че техният орден възникнал и съществувал с основната задача да се бори с настъплението на исляма. Сега те трябвало да бъдат мобилизирани и изпратени на „османския фронт“. Тези грандиозни планове били изоставени, защото скоро между някои от основните участници в „конгреса“ избухнали вражди, които не след дълго прераснали дори в открити военни действия. Война избухнала между Кипърското кралство и Генуа, както и между Унгария и Венеция. Последвало началото на войната „Киоджа“ между Генуа и Венеция. Католическият свят се оказал също така разделен, както и православният, въпреки наличието на обединяващ и координиращ център като Апостолическия престол. Впрочем въпреки формалния край на Авиньонския плен, папската институция продължавала да бъде в криза. Нейните кръстоносни призиви били схващани като опити да се излекува тази криза с „кръстоносно лекарство“. Поради това папските призиви за кръстоносни походи били посрещани с недоверие и подозрителност.

Мрачната и изпълнена с униние балканска действителност в последната четвърт на XIV в. от време на време предлагала и събития, които вдъхвали мимолетни надежди за бъдещето. Така например през есента на 1382 г. византийският деспот Мануил Палеолог, втори син на император Йоан V Палеолог, се разбунтувал срещу водената от баща му политика на съглашателство с османските турци. С група свои привърженици той се оттеглил в Солун и обявил, че създава там „нова империя“. Основната й цел трябвало да бъде да възроди старите гръцки военни добродетели и чрез тях да се превърне в непробиваема преграда за османското нашествие. Заедно с това за византийския принц това било и шанс да придобие императорска корона, което от гледна точка на семейните отношения на Палеолозите в този момент не било възможно по нормален път. Провъзгласилият се за император Мануил Палеолог се опитвал да убеди жителите на Солун, че те били потомци на антични герои, в сравнение с които „агаряните“ изглеждали като бедни и презрени слуги. Привържениците му, между които бил и известният интелектуалец Димитър Кидон, побързали да го сравнят с Хектор. Кидон намеквал, че както Хектор защитавал Троя, така и Мануил Палеолог ще защитава Солун и „новата империя“ от турците.

Действително малката му на брой войска предприела успешни действия срещу османците и постигнала няколко ефектни победи. Взети били и пленници - нещо нечувано за византийската военна история през тези десетилетия. От Константинопол в Солун започнали да се стичат доброволци, готови да се сражават под командването на солунския император. От Солун Мануил Палеолог започнал да упражнява немислимо преди това политическо влияние върху земите в Северна Гърция. Тесалийският владетел Алексий Ангел Филантропин признал властта на солунския владетел и дори лично се включил в неговите действия срещу османците. Дори янинският владетел Тома Прелюбович се признал за васал на Мануил Палеолог, получил от него деспотска титла и временно прекъснал практиката си да наема турски отряди за войните срещу албанците в Епир. Политическото влияние на „новата империя“ се разпростряло до византийска Морея, където управлявал братът на Мануил - деспот Теодор Палеолог, и до латинските владения в Атика и Коринт. Към 1384 г. в териториите от Солун до Янина, Тесалия, Атика и Пелопонес се оформил антиосмански съюз, начело на който стоял солунският император Мануил Палеолог.

На първо време този съюз спрял османското напредване на запад от Родопското крайбрежие към Южна Македония и Албания. Поради тази причина османският емир изпратил срещу „новата империя“ най-добрите си пълководци, между които изпъквал известният Евренос бей.² На него му били обещани всички земи в Родопското крайбрежие и в Югоизточна Македония, ако потуши огнището на съпротивата в Солун. Османските сили блокирали основните градски центрове по трасето на пътя Via Egnatia и започнали да ги превземат един по един. През 1383 г. в техни ръце паднал Сяр, а към 1385-1386 г. - Битоля и някои други крепости в Южна Македония. Самият Солун се държал благодарение на енергичните действия на Мануил Палеолог, но практически се намирал в състояние на блокада. Османските отряди прекъснали сухопътните връзки между участниците в антиосманския съюз и така още в зародиш предотвратили неговите действия срещу тях. Концентрацията на османските сили в Солунско и в Южна Македония им позволила да придобият военно надмощие в региона и сравнително лесно да проникнат до албанското крайбрежие. Обстановката в албанските земи била такава, че създаването на коалиция между отделните областни владетели било практически невъзможно. Карло Топия открито сътрудничел с нашествениците и смятал с тяхна помощ да придобие надмощие над своя основен съперник Балша II. Самият Балша II се опитал да окаже съпротива и, изглежда, направил усилия да привлече в антиосмански съюз някои видни властели. Малцина от тях откликнали на призивите му. Между тях бил един от синовете на крал Вълкашин - Иваниш. На 18 септември 1385 г. на Савърското поле малобройната войска на Балша II била разгромена от османските отряди, а самият той заедно с Иваниш загинали на бойното поле. Стъпването на османските турци на албанското крайбрежие и победата им на Савърското поле им позволило да продължат настъплението си в северна посока, използвайки политическия хаос, който настъпил в Зета и в Северна Албания. Някои от местните владетели успели да се поставят под венециански протекторат и да се спасят временно от нашествениците. Други, като например братята Лека и Павел Дукагини, владетели на областта около град Алесио (Леши), през 1387 г. се признали за османски васали. Такъв станал и Константин Балшич, който установил своята власт в областта около Круя. Формалният наследник на Балшич - Джурадж II Балшич, бил притиснат от север и североизток от босненския крал Твъртко и по този начин бил принуден да стане съюзник на османците. Така настъплението на нашествениците към албанските земи довело за кратко време до достигането на отрядите им до южните и югоизточните граници на Босна.

В този критичен момент станало ясно, че и жителите на Солун, които в началото стояли твърдо зад усилията на Мануил Палеолог, не били готови да носят бремето на продължителната антиосманска съпротива. Мнозина от тях отказвали да дават средства за отбраната на града след първите военни неуспехи на солунския владетел. В отчаяните си опити да намери пари Мануил Палеолог посегнал на църковни имущества, с което предизвикал неодобрението на авторитетния солунски клир. При търсенето на съюзници солунският император не се поколебал да признае дори папската църковна власт, но и от запад не идвала реална помощ. Отчаян от всички тези неудачи, Мануил Палеолог бил принуден тайно да напусне Солун през април 1387 г. В едно свое писмо от това време той с горчивина сравнил своите усилия да защитава Солун с опитите на лекар да излекува болни хора, които самите не желаели да бъдат здрави. Само няколко дни след като той напуснал града на Св. Димитър, на 9 април същата година някои от неговите жители отворили вратите му на османските пълководци. Месец след това османците превзели и Бер.

През пролетта на 1387 г. „новата империя“ на Мануил Палеолог престанала да съществува. В борбата срещу нея османските военачалници поставили под свой контрол не само втория по значение християнски град на Балканския полуостров - Солун, но и всички територии по и около трасето на Via Egnatia от Родопското крайбрежие до Драч. С това османските завоеватели завършили завладяването на обширна ивица балканска територия, която се простирала в посока изток-запад от Тракия през Родопското крайбрежие до Южна Македония и албанските земи. Около това териториално ядро били разположени серия от васални на емира Мурад I християнски държави и княжества. На дневен ред стояла съдбата на Балканския юг и на Балканския север.

 

¹В дубровнишките документи от този период често се споменава за бегълци, които търсели убежище в града. Дубровнишката управа използвала специална „канцеларска“ фраза, с която обозначавали турската опасност : tremor turcorum (страх от турците).
²Той бил помюсюлманчен потомък на гръцката малоазийска фамилия Вранас.