Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.
През дългата си история Римската империя издига владетели, които се сменят, оставяйки своят отпечатък върху могъщата държава. Някои са талантливи, издигайки престижа на империята до непознати висоти, които завинаги остават в историята, благодарение на велики победи или радикални промени. Други са напълно неподготвени за управлението на държавата, хвърляйки я в бавен (понякога) бърз хаос, изостряйки до крайност отношенията между провинция – столица, бедни - богати, църква - светска власт.
Римските императори не са обикновени монарси – те са на върха на йерархичната стълбица през Античността и Средновековието. Тази йерархична стълбица е строго установена и няма възможност за прескачане или изкачване по стълбицата. Императора стои на върха, смятайки себе си за „за духовен баща на народите“ (християни или езичници) следи зорко за опити за узурпиране на титлата от останалите европейски владетели, а опити за пробивни никога не липсват. Най-сериозният опит за промяна на ромейският ойкуменизъм1 е през 800 г, когато франкският владетел Карл Велики е коронясан за император. Българският цар Симеон също предявява2 претенции за титлата през 918 г. Титлата на българският владетел е призната официално при сина му Петър, за която се счита, че е по-престижна от тази на император Отон I. Владетелят на империята счита себе си за наместник на християнският Бог, а неговите владения са копие на Божието царство. Ромейският ойкуменизъм не е нищо повече от политическа доктрина, която следва строго определени правила. Ромейското държавно управление не се слави със своите резки промени, а напротив, там традициите са много консервативни и много трудно претърпяват еволюции. Най – ярко това се забелязва в иконографията и церемониала. Въпреки промените, които настъпват през цялата история на империята, римските владетели считат своята държава и себе си за безгрешно копие на Божието царство.