Индекс на статията
Юстин I (518-527)
След Анастасий сенатът избрал за император тракиеца Юстин. Изборът бил извършен под натиска на придворната гвардия на екскувиците, чийто началник бил Юстин. В историческите известия на епохата има при това данни, които позволяват да се съди, че изборът не минал без обикновените при такива случаи съперничества и интриги.
Юстин произхождал от селото Ведериана из областта по горното течение на река Вардар. Млад селянин още, той с тояга в ръка и торба през рамо напуснал родното си село, за да търси щастие в столичния град. Пристигнал тук, той постъпил като прост войник в един от придворните полкове. Здрав и надарен с природен интелект, той бърже почнал да авансира в службата си. В началото на Анастасиевото царуване бил вече един от началниците на армията, която усмирява въстанието на исаврите, после го намираме като командир на една от армиите, действащи в Месопотамия срещу персите и най-сетне - като комит на екскувиците. Нему в голяма степен се дължало унищожението на флотата, с която Виталиан бе се явил при третия си поход срещу Цариград. Винаги само войник, Юстин останал чужд на всички изкуства, които нямали връзка с войната, и затова бил неграмотен. Съвременниците му разказват, че когато като император трябвало да подписва разни документи, поднасяли му една дъсчица с изрязана върху нея думата legi (прочетох), той я слагал на документа, минавал по нея с четка, напоена в мастило и тъй се получавало нужното слово. Той бил женен, но останал бездетен и затова още преди да бъде избран за император, повикал от родното си село своя сестреник Юстиниан, комуто дал блестящо образование. Неопитен в държавните работи, чиято сложност изисквала широка начетеност и многостранност, той предоставил тяхното ръководство на племенника си.
Първото дело на новото правителство било осъждането на цялата религиозна политика на Анастасий. Столичната тълпа под явното покровителство на властите се явява в черква и принуждава патриарха да помене в литургията си осъдените във времето на Анастасий заточени патриарси, а освен това изтръгнала и обещанието да се свика събор за възстановяване на черковното единство.
При откриването на последния монасите представили писмено искане, в което настоявали да бъдат признати решенията на предшествуващите събори, включително и Халкедонския, отменяване на всички актове и решения, взети от Зинон и Анастасий против детронираните от тях цариградски патриарси, анатемосване и сваляне на антиохийския патриарх Север, който бил глава на монофизитите в Азия и най-сетне възстановяване на прекъснатите черковни връзки с Рим. Всички тия искания били приети почти без възражения от присъствуващите епископи, никой от които не смеел да се съпротивлява на движението, което се поддържало и от самия дворец. Двама от сътрудниците на Анастасий, светските сановници Амантий и Марин, се осмелили да протестират пред патриарха за измяната, която той извършил по отношение на починалия император. Амантий бил обаче веднага наказан със смърт в самия дворец, а съмишлениците му - едни избити, а други изпратени на заточение.
Императорският едикт, с който се съобщавали тия решения на събора, бил разпратен по целия Изток с искането да бъдат приети. Едновременно с това патриархът изпратил послание до папата Гормизд1, в което му съобщавал за взетите решения и го молил да изпрати легати за утвърждаване на постигнатото единство. Папата погледнал на извършеното като на победа на римския престол и веднага изпратил исканата делегация. Нейните членове били посрещнати най-тържествено в Цариград. При свиждането си с императора те му поднесли папска грамота, в която се настоявало да бъдат анатемосани всички противници на Халкедонския събор, от каквото направление или оттенък и да били те. Постъпките на Юстин, както и на Юстиниан да смекчат искането на папата и да предпазят по такъв начин Изтока от нови и големи сътресения останали напразни.
Както и трябвало да се очаква, на изток почват преследвания срещу противниците на Халкедонския събор. Север, Антиохийски патриарх, счел за благоразумно бърже да напусне резиденцията си и да отиде в Египет, дето се надявал да намери по-голяма сигурност, тъй като там цялото население се държало упорито за монофизитизма. Много други епископи, знаещи че ги чака изгнание или заточение, също преварили да изоставят катедрите си и да се укрият из Сирийската пустиня. Преследваните и прогонени от манастирите си монофизитски монаси също тъй на тълпи потърсили убежище из пустинята, дето били основани много монофизитски общини.
Египет обаче бил спокоен. Неговият патриарх Тимотей, убеден монофизит, оставал непреклонен противник на Халкедонския събор, въпреки заплашванията от Цариград. Правителството не се решило на суровите мерки, до които бе прибягнало в Сирия. Египет бил житница на столицата и в Цариград знаели, че преследванията биха предизвикали смутове и цариградското население би останало без хляб.
С това обаче тая страна на вечните религиозни спорове не видяла и сега мир. Освен Антиохийския патриарх Север тук прибегнали маса други монофизити, между които и Халикарнаския епископ Юлиан. Между двамата монофизитски първенци изниква ново несъгласие. Юлиан, довеждайки учението на монофизитизма за божествената природа на Христа до логическия му край, стига до заключението, че тялото на Богочовека ще да е било нетленно (ἄφθαρτος). Север застанал на противното гледище и проповедите на двамата увличат александрийското население, което се разделя отново на два враждебни лагера. Съмишлениците на Юлиан получили името афтартодокети (ἀφθαρτοδοκέται) и тяхната партия навлича на Египет не малко вътрешни тревоги и смутове.
Поставил си за цел да осигури тържеството на православието над всички противни нему вярвания, Юстиниан, който бил изпълнител на черковната политика на своя вуйчо, почнал преследвания срещу различните ереси и техните последователи. Съществуващите от по-рано закони против еретиците били паднали в забрава и затова Юстиниан ги възобновил. На първо място преследванията трябвало да засегнат арианите. Но вече бяха минали времената, когато те бяха беззащитни. Теодорих, остготският крал на Италия, се застъпва за своите едноверци, поданици на източния император, и заплашил, че ако преследванията срещу арианите там не престанат, той ще отвърне със същата мярка срещу православните в своите владения на запад. За целта изпратил в Цариград като свой посланик папа Йоан2. Въпросът бил уреден. Цариградското правителство се видяло заставено да остави арианите на мира, но особеното внимание и почести, които били оказани на папата в Цариград, възбудили у Теодорих справедливото подозрение, че там срещу него се крои нещо. Затова, след връщането си в Рим, папата бил изпратен в затвора, дето и умрял.
Считащ себе си като върховен представител на християнството и закрилник на черквата, Юстин, все под влиянието на своя племенник, се стремял да вземе под покровителството си християните и в съседните държави. През тази епоха особено значение бе получило царството на химаритите, което обхващало югозападния ъгъл на Арабия, между Червеното море и тъй наречения днес Аденски залив. Още в началото на християнската епоха юдейството тук успява да измести стария арабски политеизъм и става господствуваща религия. По-късно прониква и християнството. Отначало то се ползувало с пълна свобода, във времето на Анастасий дори тамошните християни получили правото да имат свой епископ, но след това преследването на евреите във Византия по времето на Юстин дало повод на тогавашния химаритски цар, ревностен привърженик на юдаизма, да подложи на същите гонения поданиците си християни.
Положението на химаритската държава, която владеела морския път от Източно Средиземно море за Индия правело неприятелството с нея твърде неудобно за Византия и затова Юстин бил принуден да търси начини, за да я обезвреди. Християнството вече било господствуваща религия в Абисиния и императорът сполучил да убеди нейния цар да започне неприятелски действия срещу химаритите. Големи абисински сили минават протока, който отделя Арабия, и след къса борба химаритите били сломени, царят им убит и на престола, под абисинско покровителство бил настанен християнин.
С Персия през времето на Юстин Византия също се намирала в недобри отношения. След войната в 505-507 г., която бе водил Анастасий, не бил сключен траен мир. По-рано двете държави се били задължили със специален договор да не строят по границите си никакви нови крепости и укрепяването на гр. Дара от Анастасий било счетено от персите като предизвикателство. Друга причина за недоразумения били субсидиите, които Византия трябвало да плаща на персите срещу задължението им те да пазят кавказките проходи от нападенията на хищните северни народи. Както Анастасий, тъй и Юстин, отказали да плащат тия субсидии, чиято годишна сума била уговорена по-рано на 5 кентинария злато3. Това засилило враждебното настроение между двете страни, което се изразявало в чести взаимни нахлувания и грабежи из пограничните им земи.
Непосредствената причина обаче, която довела до нова война между Персия и Византия, било съперничеството им за влияние над Колхида.
Колхида се наричаше в гръцката древност широката област покрай югоизточните брегове на Черно море от Трапезунд, та чак зад кавказките планини. В началото на византийската епоха нейната приморска част се наричала Лазика, а вътрешната, планинска - Илирия. В римско време част от нея влязла в пределите на империята, а иберийските племена, главното между които били грузинците, запазили държавната си самостоятелност само в северната част на областта. Царят на Колхида владеел и над част от племената, които на изток от Черно море населявали планините.
Християнството почнало да прониква тук още твърде рано, макар че голямата част от населението продължавала да живее с езическите си вярвания. Отношенията между Колхида и Империята през късноримската епоха оставали приятелски, но след Маркиан в Колхида се явили безредици, които позволили на персите да се намесят във вътрешните им работи, докато най-сетне цялата страна попаднала в зависимост от Персия. Във времето на Юстин колхидският цар Цатий, боящ се, че персийският цар Ковад ще го принуди да приеме религията на Зороастър, влиза във връзки с Византия. В Цариград не искали да изпуснат случая да привлекат на страната си планинския народ и Цатий се явява в столицата, придружен с голяма свита и посрещнат с особени почести. Тук той се покръстил, получил потвърждение на властта си в своите земи и по такъв начин признал зависимостта си от императора.
Персите, узнали за измяната на Цатий, протестирали пред византийското правителство и когато завързаните по тоя случай преговори не довели до никакъв резултат, войната между двете държави била обявена. Действията се водили по цялото продължение на границата им от Черно море до Месопотамия и областите, които лежали около последната, били изложени на твърде много бедствия. В тая война за пръв път се явяват имената на двамата пълководци, чиято военна слава трябваше по-късно да изпълни Юстиновото царуване. Това бяха Велизарий и Нарзес, от които последният, арменец по произход, действувал като началник на част от военните сили срещу персите. Дълго време войната се изразявала в грабителски набези срещу едната или другата страна или в безплодни нападения над погранични крепости, докато най-сетне в Колхида византийските войски успели да нанесат на персите значително поражение. С него византийското преобладание над тая област могло да се счита осигурено.
Все около това време Византия възобновява връзките си и със старото Боспорско царство, което успяло да се съвземе от ударите, що му бяха нанесли готите. Чрез него Византия завързва сношения и с хунските племена, които обитавали по това време широките руски степи. След като династията на местните царе била прекратена, гр. Боспор заедно с малката си област минава под върховенството на Византия.
Вътрешното управление на Юстин, освен с черковните разправии, за които говорихме, не се характеризира с нищо особено. Под влияние на Юстиниан били отменени някои от наредбите на Анастасий, ограничаващи цирковите игри, но при страстите, които те възбуждали у цариградското население, предизвикваните от тях безредици и бунтове отново почнали да смущават столичния живот. Особено много пострадали през това време от земетресения някои области, а отделни градове из тях, като напр. Драч, Ефес и особено Антиохия били съвсем разрушени.
Наскоро след смъртта на Анастасий неговият стар неприятел Виталиан, който дотогава се криел нейде из Скития, бил извикан в Цариград и бил назначен за магистър на армията, а в 512 г. и за консул. Той оставал при двореца, дето вземал участие в решенията по възстановяване на православието и по преследване на еретиците. Наскоро обаче бил предателски убит - според някои от лична мъст, заради бедите, които навлякъл на столичното население при обсадата на Цариград. Изглежда, че убийството не е минало без участието или поне знанието на Юстиниан.
Старият император Юстин не можал да доживее десетилетието от управлението си. Видял, че краят му вече е близо, той няколко месеци преди смъртта си коронясал за съимператор и наследник на престола племенника си Юстиниан (април 527 г.).
1(514-523).
2Йоан I (523-526).
35 кентинария = 36 000 номизми.
