Византия

 

Начало на византийската история

Във встъпителната си лекция обясних, че това, което характеризираше Византия бе фактът, че тя не бе средновековна държава, макар времето на нейното съществувание да съвпадаше напълно с историческите граници на Средновековието. Византия, това не бе нищо друго освен старата Източноримска империя, която бе се запазила в бурите на великото преселение на народите и заживя при една съвсем нова историческа обстановка. Най-силният елемент поради това в нейната култура бе традицията, наследена от античния гръко-римски свят. С течение на времето тази традиция потъмняваше или отслабваше, за да се съвземе бързо след това с още по-голяма сила, но тя никога не изчезна. Заедно с това към завещаните от древността форми, учреждения и светоглед се присъединяваха нови, внесени във византийското общество от новите етнически елементи, които то постоянно абсорбираше или от сношенията му с други народи, които се сменяха по неговите граници и съобразно с всичко това, вътрешно то непрестанно, макар и незабелязано, се променяше. Никое столетие там не приличаше на предшествуващото, макар същността на живота да оставаше винаги еднаква. В края на краищата Източната римска империя се създаде като държава, която външно и вътрешно вече далеч не приличаше на старата държава, чийто живот бе повикана да продължи и чиято култура трябваше да пази от разрушение. Тя стана византийска, а с нея почнаха и средните векове за Изтока.

Кога настъпи тоя предел тук и, следователно, кога Източноримската империя се превърна във Византийска и откога почва историята собствено на Византия е въпрос, върху който съвременната наука още не може да даде единодушен отговор. Всичката мъчнотия е там, че историческото развитие не познава тия прагове и рамки, с които ние го разграничаваме в желанието си да получим една по-голяма прегледност за промените, които стават в него. То не прави скокове, а се извършва бавно без видими трансформации и човечеството, живеещо в дадена епоха забелязва новото най-често когато то вече отдавна е станало исторически факт или пък живее със старото, когато то много отдавна вече е изгубило своята жизненост и се е превърнало само в мъртва форма, която най-обикновено не се нуждае от никакво усилие, за да бъде унищожена. Събитията като Великата френска революция напр., която отвори епохата на съвременността, са извънредно редки в историята на човечеството, а даже и когато се явяват, те далеч нямат това вътрешно значение, което поразеното от тях потомство е навикнало да им приписва. Те, казал бих, имат едно предимно психологическо значение, довеждат вече набраното отрицание до крайност, но те не скъсват окончателно със старото, защото след първото увлечение те довеждат реакция, при която старото едно след друго си възвръща много от изгубените позиции. От това гледище революциите са само един момент и то далеч не най-решаващият в процеса на едно развитие, което приключва с едно състояние, за да докара друго. Самата промяна е резултат на едно по-дълго време, на един преходен период, който според условията може да трае десетилетия или векове. От това гледище дори и френската революция не ликвидира със стария ред. Той бе вече значително подкопан в съзнанието на масите в течение на века, който я предхождаше, а придобивките на самата революция, погребани наскоро след нея, се нуждаеха от близо едновековен период за да бъдат отново и постепенно възкресени.

За да ви уясня мисълта си, ще я илюстрирам с един друг факт. Обикновено за край на Западната римска империя се взема годината 476, когато тя бе формално унищожена и последният римски император Ромул Августул, смъкнат от престола, бе изпратен да живее като частно лице в едно от своите селски имения.

За да разберете обаче колко това събитие бе незначително в очите на съвременниците си, достатъчно е да кажа, че то мина почти незабелязано от тях. Самата империя отдавна преди това бе станала плячка на варварите, които бе прибрала като наемни войници. Те се разпореждаха напълно с нея, качваха и сваляха императорите, които бяха същински спирачки за тях, когато фактическите господари оставаха техните племенни водители. Жестът на Одоакър се различаваше прочее от тия на неговите другари по оръжие или произход само по това, че той бе теглил формалните консеквенции от едно състояние, което и до него съществуваше. Във всяко друго отношение обаче положението оставаше същото и вам навярно е известно, че сам Одоакър не счете империята за унищожена. Напротив, изпращайки императорските регалии в Цариград, той се прогласи само за императорски наместник на Италия и се задоволи с титлата римски патриций, която изпроси от източния император. Обстоятелството, че неговите херули бяха го провъзгласили за свой крал, нямаше никакво значение, тъй като такива варварски крале Италия дотогава не еднаж бе видяла и защото самото ѝ местно население признаваше още властта на източния император. Когато две десетилетия по-късно остготите на Теодорих нахлуха в Италия, те идеха като пълномощници на същия император и тяхното владичество в Италия не посмя в нищо да промени уредбите, които там от векове съществуваха. Това тяхно владичество при това трая твърде късо; Италия, която близо един век бе едничката област на Запад, що образуваше владенията на римската корона, отново беше инкорпорирана в пределите на възобновената и обединена от Юстиниан империя и едва след неговата смърт, с нашествието на вандалите бе окончателно обречена на варварското господство, което ликвидира със сетните останки на античния живот в нея.¹

Времето, през което падна на Запад античната Римска империя с цялата съвкупност от учреждения, които образуваха съвкупността на нейния живот, не бе следователно една година, както за по-голяма прегледност се приема, а цяла една епоха, която продължаваше повече от век и половина.

За Византия тоя преходен период между древност и Средновековие беше още по-дълъг по простата причина, че той не бе съпроводен с никакви значителни промени във външните й съдбини, а се изразяваше само във вътрешно и бавно трансформиране.

И понеже историците на Византия са се нуждаели винаги от известни рамки, в които да включат своята работа, и понеже е трябвало да търсят един предел, от който биха могли с по-голямо или по-малко основание да изхождат в своите изследвания, те са прибягвали, за да установят като начало на византийската история до дати, чието значение е много относително, и против чието приемане биха могли да се направят много възражения.

Според едни, историята на Византия би трябвало да започва от началото на IV в. или по-точно от 324 г., в която Константин Велики остава еднодържавен господар на римския трон и когато две години по-късно (326 г.) за столица бива избран Цариград,² който имаше да играе тъй голяма роля в историческите съдбини на Изтока. Основанията за това схващане са дадени от Крумбахер в увода на неговата “История на византийската литература”. Тогава според него бива усилена противоположността между източната и западна части на империята и добива решаващо значение на изток гръцкият или грецизиран елемент, в противоположност на латинския, който остава господстващ на Запад. Други съображения, които се привеждат в подкрепа на това схващане, са например, че именно тогава християнството започва своето тържество срещу езичеството, с което в отличие от византинизма се характеризираше древният елинизъм, че оттогава почна формирането на християнското общество с неговата култура и широк мироглед, а християнското изкуство излезе от тъмнината на катакомбите, за да се прояви във форми и области, каквито дотогава му бяха съвършено неизвестни.

Повече на формални и външни признаци е основано гледището, което счита за начало на византийската история датата 395 г., в която двете половини на Римската империя биват разделени след смъртта на Теодосий Велики, за да не да бъдат съединени вече никога в дотогавашния си обем.

Други, ръководени повече от принципа за вътрешните промени, с които краят на древността бе съпроводена, поставят началото на византийската история във времето, когато на цариградския престол се възкачва Юстиниан (527 г.). Тогава, разсъждават те, при царуването на тоя император, с кодификацията на римското право бива приключено вековното развитие на Рим, тогава бива направен последният опит за възстановлението на целия стар римски свят под един скиптър и с пропадането на тоя опит Западът окончателно се варваризира, а Изтокът започва своя отделен от него и обособен живот, създаващ византийската цивилизация, тъй противоположна на тая, която разви в себе си романогерманския свят. Най-сетне времето на Юстиниан бе, когато изгасна последното огнище на езическата образованост и прибежище на самото езичество, именно Атинският университет, който бе затворен³ и неговите професори трябваше да търсят подслон и гостоприемство в далечната Персия.

Всички тия съображения са твърде силни настина, но тям могат да се противопоставят други, чието значение е не по-малко. Във времето на Юстиниан римската традиция още бе тъй силна, че тоя император, както е известно, поиска, и до известна степен успя да възстанови старото римско единство. Римският (латински) език още оставаше официален език в Източната империя и опитите той да се измести не сполучиха. Римските учреждения, обичаи, длъжности съществуваха и Юстиниан, който непрестанно мечтаеше за величието на някогашните цезари, най-малко бе пригоден да отвори пътищата към едно ново време.

Промяната се почувствувала особено силно при неговите приемници и става по-явна едва след смъртта на Маврикий, в първите години на VII в. Явните остатъци от старината изчезват. Империята е притисната на северозапад, в Балканския полуостров, от славяни, авари, а след това и от българи, когато на изток се издига страшната вълна на исляма, чието победоносно движение в твърде скоро време лишава империята почти от всичките й азиатски провинции и поставя в опасност дори самата столица Цариград. Настъпва една епоха на сурови борби, в която нравите загрубяват, намаляват духовните интереси, много учреждения, които бяха се задържали само от благочестие към старината, вече не могат да удържат напора на новите условия и изискванията на новите нужди и биват изместени от други, по- приспособени към променената обстановка. Погълнато от страшната борба за съществувание и самосъхранение всред опасностите, които никнат от всички страни, обществото почва да живее с интересите само на деня. Литературата идва до необикновен упадък, изкуството също, латинският език, неподдържан от училището, което също е в упадък, постепенно се забравя и след изтичането на няколко десетилетия, към края на VII и началото на VIII в., когато империята излиза вече победител над външната опасност и животът в нея вече започва нормално да тече, тя вече е друга. Тя вече е Византия.

Наистина античната традиция след това отново се въззема и спечелва част от загубената си почва, но много нови възрения и форми са проникнали в нея и са я променили. Азия е вложила в нея своя дял, славяните - също, и от тази странна смес през VIII в. окончателно е създадено това своеобразно цяло, което ние днес наричаме византийска култура.

Въз основа на тази вече явна промяна някои твърде известни учени са наклонни да отнесат края на древността и началото на Византийското средновековие именно през тоя последен период от началото на VII в. до началото на VIII, като за определена дата вземат било годината 602, когато след смъртта на Маврикий настъпва анархията, било възцаряването на Ираклий в 610 г., с когото почва борбата срещу персите и исляма, или най-сетне годината 716,⁴ когато една нова династия завладява цариградския престол, за да продължи вече с явен успех делото на Ираклий и неговите приемници за външното и вътрешно консолидиране на царството.

Представители на това последно гледище са английският учен Финлей и немците Ferdinand Gregorovius и Zachariae von Lingental, когато пък един от по-новите английски историци, професор в Кембриджския университет Bury счита, че собствената история на Византия започва едва в 802 г. С тая последната дата приключва първият период на иконоборството и последва първият голям разрив между Изтока и Запада през Средновековието, когато на запад Карл Велики възобновява Западната римска империя, която трябваше да бъде съперник на Византия и когато папството напълно скъсва своите връзки със светската власт в Цариград.

Аз се спрях, Господа, тъй надълго върху въпроса кога трябва да бъде отнесено началото на византийската империя, за да ви представя по-очебийно, че тук няма никакво събитие и не можем да намерим никоя дата, която да би могла във всяко отношение да бъде взета като предел на древността и начало на средните векове. Преходният период между едната епоха и другата тук трае цели векове и затова еднакво прави от дадено гледище могат да бъдат тия, които вземат за изход началото на преходния период, както и тия, които отдават по-голямо значение на неговия край. Ако вземем за характерен елемент на византийската култура християнството и скъсването с държавноезическата традиция на стария Рим, то естествено ще трябва да започнем византийската история с Константин Велики. Ако отдадем по-голямо значение на окончателното отделяне на Източната от Западната империя и на съвсем различните политически съдбини, които те следват от тоя момент нататък, на обособяването на Изтока от Запада като две независими една от друга културни области, то за предел между старината ще трябва да приемем времето от смъртта на Теодосий Велики и годината 395, когато голямото римско държавно наследство бива разделено между двамата му синове.

Обърнем ли внимание пък на окончателния неуспех да се възкреси отново световната Римска империя чрез обединението на Изтока и Запада в едно политическо цяло, на ликвидацията на римската държавна идея, на крайната кодификация на римското право, то като последен предел на старината ще се яви епохата на Юстиниан и на неговите близки приемници.

И най-сетне, несъмнено е, че със VII в., когато на историческата сцена се явяват арабите, когато славяните заемат целия византийски запад и сред тях се създава първата трайна държава - Българската - за Изтока вече започва една нова епоха - тая на средните векове, и Античността вече безвъзвратно е изтекла.

Ако след всичко казано аз започвам историята на Византия със събитията от края на IV в., това не е защото считам, че именно тогава се оформя културно-политическата същност на византинизма, но за по-голяма яснота и прегледност. За пръв път тогава се създава Източноримската империя, чието превръщане във византийска изпълва последующите два-три века и чието по-нататъшно развитие ние ще имаме да проследим.

Естествено, за да разберем по-добре състоянието през тоя период, ние трябва да се върнем още по-назад и да проследим поне в общи черти институциите и формите, които тази Източноримска империя бе наследила от древния Рим.

Разложението на обществото се изразява преди всичко в особеното състояние, което приема стопанския му живот и икономическите форми. И затова когато се разглеждат последните векове на римската история, на първо място изпъква социалният въпрос в нея и отношенията на собствеността.

В епохата, когато покоряваше света, римското общество се състоеше от свободни земеделци. В края на историята си то вече бе разделено на няколко класи, между чието положение съществува колосална разлика. Голямата част от земите вече се намираха в ръцете на ограничено число фамилии и се обработваха от подчинено население. Сенаторските земи са били пръснати из разните провинции, а самите им владетели, живеещи било в столицата, било в другите градове на Италия са разполагали с грамадни средства, които им позволявали необуздан разкош.

По-ниско от тях стоели обикновените или както бихме днес казали, средните собственици, тъй наречените prossesores или κτήτορης, които също не обработвали земите си с личен труд, а си служили с роби или арендатори. Голяма част от тия дребни земевладелци също са живеели в градовете.

Най-многочисленият клас на селското население обаче били свободните дребни земеделци, които с личен труд обработвали било собствените си земни участъци, било пък взетите под аренда земи на едрите собственици.

През имперската епоха, благодарение на непрекъснатите войни, населението на провинциите намалява значително. Големи площи от земя остават пусти, докато от друга страна оцелялото селско население пада в тежка зависимост от едрите собственици и изгубва земите си. Нуждата заставя тия селяни да се настанят като арендатори на чуждите имения, като се задължават да плащат на земевладелеца срещу обработваните дялове част от своите приходи. Тия лично свободни арендатори още твърде рано почнали да се наричат с общото име колони, а социално-стопанският институт, произтичащ от тяхното положение - колонат.

Терминът colonus означавал в началото на империята свободен арендатор, който за ползуването на земята плащал на земевладелеца „условена плата” (Кулаковский, 72). Развитието на тоя институт в Римската империя било благоприятствувано и от други условия. Особено на запад били поселвани в римските области много пленени германци върху земите на едрите собственици и по този начин увеличавали съсловието на селяните арендатори. В източните провинции пък, още преди римляните да утвърдят там своето владичество, земеделското население вече се намирало в икономическа и правна зависимост и римското законодателство, водимо от  финансови съображения, узаконява това състояние.

Големите задължения, които тия свободни арендатори носили от една страна спрямо държавата, на която трябвало да плащат данъци, и от друга спрямо едрите собственици, на които трябвало да отстъпват значителни части от добиваните продукти, в скоро време правят тяхното положение непоносимо. Като естествен резултат от това започва масово напущане на арендуваните участъци и обезлюдявано на полетата.

Намаляването на обработваемите участъци обаче, независимо от това, че ограничавало земеделското производство и съдействувало за създаване на един паразитен пролетариат в градовете, се отразявало извънредно зле и на държавните финанси: държавата не могла да получава никакви данъци от земепритежателите, чиито владения лежали необработвани и следователно не давали никакви приходи. Това именно внушава на римското правителство идеята да привърже арендаторите към земята и да ограничи правото им да я напущат. Първият едикт, който бива издаден за тази цел, принадлежи на Константин Велики, в 332 г. На колоните се забранявало за в бъдеще да напущат арендуваните земи и колонът, който престъпвал това нареждане, се третирал, както и забегналият роб, т.е. бивал насилствено възвръщан на оставената земя. За да добие това нареждане още по-реална сила и да се избегнат укриванията и злоупотребленията, бива забранено да се дава убежище или каквато и да било работа на забегналия колон и за провинилите се в подобно нарушение се предвиждала голяма глоба. Все с оглед на това изискване за колоните бил закрит достъпът към каквато и да било държавна служба, а не могли да се залавят и с никаква друга професия. Когато християнството бива признато от държавата, встъпването на един колон в духовно звание могло да става само със съгласието на земевладелеца и то след като предварително бивали заплащани всички данъци, лежащи на съответния земен участък.

Колонатът се задържа и след падането на Западната римска империя в нейните области, а на изток, модифициран в още по-големи ограничения за самите колони, минава във византийската епоха. Във времето на Юстиниан и след него във Византия се срещат тъй наречените έναπόγραφοι, които не са нищо друго освен старите римски колони.

По такъв начин развитието на социално-стопанските отношения при изхода от древността довежда почти до пълното изчезване на свободното и икономически независимо селско население и до създаването на крепостничеството като господствуваща форма на земеделския бит.

Колонът обаче не бил роб в античния смисъл на думата. Лично той оставал свободен човек, притежавал граждански права и вън от земята, която арендувал и която определяла неговото правно положение, той можел да притежава и своя собствена с правото на всеки друг. Своята частна собственост можел да завещава или продава, както и сам имал право да получава такава в наследство. Той можел дори, поне според известия от V в., да води процес срещу своя господар. Само в един пункт не бил свободен: „той не можел нито да напусне земята си, нито пък да престане да я обработва”. Но също тъй и собственикът на земята не е имал право да прогони колона от земята, която той заемал. Оттук се вижда, че социалните връзки, създадени при колоната, не са били между лицата - владетел и подчинен - а между човека и земята. И тая връзка не е смеел да разкъса не само колонът, но и самият господар. Ако последният е искал да продава земята, заедно с нея той е продавал и колона, който живеел на нея и я обработвал, и обратно - той не смеел да продаде само колона без неговата земя. Още по-малко разбира се му е било позволено да раздели чрез продажби, дар или друг някакъв начин, колона от собственото му семейство, както това е било негово право относно робите (Fust.d.Coul. L’alleu, 69 sq.).

Ако въвеждането на крепостничеството през последните години от историята на Римската империя би могло да се счита като стъпка назад в развитието на социалните отношения, в друго отношение изходът от древността донася едно подобрение. То засяга робството.

Предполагам, че особеностите на тоя институт през античната епоха ви са добре известни. Робът бил вещ и древното право навсякъде го третирало като такава вещ. Той не е могъл нищо да притежава - дори и семейство, и господарят му е бил властен над неговия живот и смърт. Робите в древността се използували за лична служба или като работници при индустрията, в свободните професии и в земеделието. При оредяването на селското население в края на античната епоха много от едрите земевладелци биват принудени да привлекат в широки размери робския труд за обработване на земята. Това впрочем не е било нещо рядко и в по-раншната епоха, но производителността на робския труд винаги оставала нищожна. И когато колонатът вече бива установен - там дето прикрепените към земята колони не са били достатъчно за обработване на празните участъци, господарите раздавали последните на своите роби. Личната връзка между господар и роб се превръща по тоя начин във връзка на човека към земята. От това робите са могли само да спечелят. Те вече са преставали да бъдат вещ и дори като крепостници вече се ползвали с права, каквито по-рано не са могли никога да имат.

Развитието на колоната следователно доведе до намаление на робството. При извършената социална трансформация някогашните напълно независими и свободни селяни бяха сведени към едно по-ниско социално състояние, за да се срещнат там с някогашните роби, извадени вече от пълното си безправие, и да образуват, тъй обединени, една нова обществена класа - тая на крепостниците, с която Византия започна историческия си живот.

Естествено, че класата на свободните и стопански независими селяни - дребни собственици - не бе изчезнала напълно и окончателно. Както в края на римската епоха, тъй и в първите векове на византийската, за нея се споменава твърде често, но тя отдавна бе престанала да има значение за социалния живот. Нейните редове при това непрекъснато намаляваха, защото тя имаше да издържа не само натиска на едрото земевладение: разорителната финансова и данъчна политика на държавата съдействуваше най-силно за нейното разпадане.

По такъв начин продължаваше развитието на формите и тенденциите от късната древност, а византийското общество към края на VI в. бе разделено в областта на поземлените отношения на две големи класи - земевладелци и закрепостени селяни.⁵

Какви промени настъпиха тук след това ще видим по-късно, а сега ще се обърнем към другите области на късноримския социален бит.

Индустрията като преработване на всевъзможните продукти бе достигнала в стария свят значително развитие. Голямото благосъстояние на имотните съсловия бе породило разкоша и нему служеха цяла редица занаяти. В свободните професии бе заета голяма маса от градското население, повечето волноотпущеници или пролетаризирани собственици. Освен съсловието на адвокатите и отчасти на учителите, които са се ползували с едно сравнително почетно социално положение, всички останали - лекари, актьори, художници, акробати, са принадлежали към най-ниските слоеве на обществото.

Не особено завидно е било положението и на занаятчиите в поминъците, които са задоволявали непосредствените нужди на хората.

Занаятчиите и работниците от разните професии били организирани в отделни корпорации, признати от правителството. При много от професиите, особено тия, чието съществувание е било тясно свързано с насъщните обществени нужди, се е прилагал принципът, който видяхме осъществен в колоната. Работникът не смеел да се откаже от занаята или да напусне фабриката и за да се направи невъзможно бягството на работниците, на ръцете им поставят печат. Децата на такива работници, макар и свободни в правно отношение, били длъжни да наследяват професията на бащите.

Корпорациите, в които се съюзявали занаятчиите и работниците от една професия са наричали collegia, а членовете им collegiati. Още през времето на Септимий Север правителството, предоставящо на търговци и занаятчии да се сдружават – jus coeundi, гледало на техните колегии като на органи, които носят известна обществена служба и това било основание за някои привилегии, които им били дадени. В един указ на Константин Велики се изброяват 35 видове занаяти и изкуства, чиито представители били освободени от натурални повинности, за да могат да се усъвършенствуват по-добре в своето дело. Колегиите били поставени под началството на свои съдии (judicos), а отделни техни представители - defensores, били поставени да защитават общите интереси на корпорацията. Както казах, всички тия привилегии били заплатени със закрепостяването. Колегиатът, член на дадена професия, нямал дори и правото да напуща своя град (Кулаковский, 46).

До най-високо индустриално развитие през древността бяха достигнали страните на римския изток - предимно Мала Азия, Сирия и Египет. Мала Азия чрез своите грамадни пасбища доставяше вълната, която тамошните манифактури обработваха. Нейните текстилни изделия бяха прочути в тогавашно време. Сирия си бе спечелила име със своите металически изделия, докато пък Египет, житница на империята, бе останала едничката страна, дето се обработваше папируса и отдето тъй необходимият тогава материал за писане се разпространяваше по целия свят.

Развитието на индустрията вървеше паралелно с това на търговията - керванна и морска. И тук на първо място стояха все пак същите земи на африканското и азиатското побрежия. Особено значение бе добил морският превоз на храни за Италия и за източната столица на империята, след основаването ѝ. Храните, които произвеждаше към края на римската императорска епоха Балканският полуостров, поради честите опустошения, на които бе подложен, далеч не можеха да стигнат за прехраната на бързо нарасналото население на Цариград, докато пък Италия, чиито земи, поради намаляването на селското ѝ население бяха превърнати в пасбища, сама се нуждаеше от хранителни продукти, внасяни отвън.

„Морският превоз на хранителни произведения, главно жито, бил възложен на корпорацията на корабопритежателите, navicularii (ναύκληροι), която имала свои капитали, разполагала с кораби и се ползувала с различни привилегии. Навикулариите също били закрепостени от държавата в своето занятие и отговаряли за това със своето имущество” (Кулаковский, I, 78).

След тия общи бележки върху социалното състояние на Римската империя при изхода от древността, нека се спрем върху нейното държавно устройство.

То се характеризираше с това, че в него монархическият принцип, след едно развитие приблизително от три века, бе се затвърдил окончателно. Римската монархия израсна върху чисто демократична основа. Цезарите се явиха спасители на обществото, създатели на един нов ред, който носеше благо за масата на населението, застъпници на общите интереси срещу една егоистична и безогледна плутокрация, която, притежаваща колосални латифундии или пък обединена в грамадни съдружия разнебитваше селячеството и въобще средното съсловие и причиняваше всеобща и масова бедност. Императорите бяха прочее водачи на едно не само политическо, но и социално движение. (Hahn., 5). Това бе движението на народните маси, които търсеха вън от себе си една сила, за да поеме защитата на интересите им и да ограничи социалноразрушителната роля на необузданите висши съсловия на обществото. Тия последните обаче не само във вътрешно отношение бяха се показали некадърни да направляват неговите съдбини. Колосално разрасналата се Римска република имаше да се справя с постоянни външни опасности, за борба с които многоглавото и често сменявано нейно управление, в лицето на вече тежкоподвижния сенат и избираните само за къси срокове консули, не бе достатъчно пригодно. Римската република бе дошла следователно до тази степен на развитие, че, за да бъде спасена, трябваше сама да се откаже от себе си.

Решението бе намерено първом в компромиса. Властта бе разделена формално между сената и императора. Самият император отначало се считал за първи (princeps) между сенаторите, отдето и името на тоя първоначален подготвителен период на монархията - principates. Правото за издаване на законите оставало на сената, но инициативата за тях излизала от императора. Последният се считал, формално, като лице, на което сенатът делегирал временно властта. През времето на Август всеки пет години сенатът постановявал да се продължат пълномощията, дадени на императора. По този начин, външно поне, била запазена републиканската форма на управление. Държавата продължавала да се нарича res publica, а думата imperium означавала само властта, с която разполагал нейният върховен представител. Титлата imperator също не била чужда на републиканската традиция: много отдавна още тази титла била давана на отделни пълководци, на които била поверена общата власт над военните сили на империята. Затова, считало се е, че тая власт имала военно значение, тъй като императорът действително бил върховен началник над римската въоръжена сила.

Фактически обаче времето водело към все по-голямото засилване на императорските привилегии и права и към съответно намаление на компетенциите на сената.

В 27 г. пр. Христа, значи две години след като става едноличен глава на държавата, Октавиан получил от сената титлата Август, която оттогава почва да означава върховен владетел и да се прибавя към имената на отделните императори, както и името Caesar, отначало собствено име на основателя на империята, става титла на всички нейни представители.

Републиканската традиция в Рим била твърде силна и затова императорите дълго време не се решавали да приравнят своята титла с гръцката βασιλεύς (цар), която била в употреба в източните елинистични господарства. Считало се е, че тя съдържа в себе си понятието за деспотизъм и абсолютно самодържавие, за каквито в Рим времето още не бе дошло.

Още при приемника на Август обаче, срочността на пълномощията, които императорът получавал от сената била отстранена и Тиберий приел тия пълномощия без всяко споменаване на срока, за който ги имал. Първоначалният временен характер на императорската власт обаче оставил спомен в обичая да се празнуват петгодишнините от властта на всеки император. Тоя обичай се запазва чак до началото на византийската епоха. Известно е, че император Анастасий в V в. е празнувал своите петгодишнини.

Мълком се създава в Рим и принципът за наследствеността на императорската власт. Октавиан оставя за свой наследник осиновеника си Тиберий, без да срещне каквото и да било противодействие било у сената, било у народа.

Създаването на империята имало за първа последица това, че суверенният римски народ изгубва правата си да се разпорежда сам със своите съдбини. „Законодателните функции на народното събрание, ако и да не били формално отменени, но след времето на Август то никак не било свиквано и неговите функции минават отчасти върху сената. Решенията на последния, т.нар. senatus consulta стават основа на законодателството.” Влиянието на императора върху тия решения се изразява най-напред в това, че той бил първият член на това събрание и при фактическата сила, с която разполагал, то не смеело да се противи на неговата воля. Понеже още през времето на Август императорът добива правото да попълва сената с нови членове, това става второ средство да влияе върху неговите решения и да прави невъзможна там всяка опозиция. Най-сетне като трето обстоятелство, което направя постепенно от императора решаващ фактор в законодателството е било правото му, с което още през републиканско време са се ползували отделни пълномощници - да издава разпореждания, засягащи положението на отделни лица, селища или области, даруване право на гражданство, основаване на градове и т.н. Като върховен магистрат на републиката той можел заедно с това да издава едикти и решения по отделни въпроси, които му били представяни за разглеждане. Според стария републикански обичай тия нареждания или решения имали сила само през живота на императора, който ги е издал, но новото съотношение на силите направя от тия constitutiones principis трайни закони. В късноримската епоха тия императорски едикти стават главен извор на правото и почти едничка форма на законодателството, отдето и формулата, която се явява у тогавашните юристи: quod principi placuit legis habet vigorem - което държавният глава заповядва, то има силата на закон. Известно ви е, че през VI в. Юстиниан кодифицира старото римско законодателство, като събра в едно всички негови постановления. След това вече допълненията към това право от самия Юстиниан се явяват едничко във формата на едикти, които той издава по различни въпроси; това са неговите Novellae constitutions - нови постановления, или просто новели.

Още във времето на Август и по негово предложение сенатът избрал из състава си 15 души за непосредствени съветници на императора по държавните работи. Те образували тъй наречения consilium principis. Неговата дейност била да обсъжда въпросите на управлението и да разглежда като висша апелационна инстанция гражданските и углавни процеси. По-късно в тоя императорски съвет влизат като пълноправни членове висшите сановници на империята, длъжностни лица или лични служители на монарха, и с това той се превръща в негов личен орган на управление. Значението на тоя съвет постепенно нараства толкова много, че той поема всички реални функции на сената, който по такъв начин загубва напълно своя авторитет и държавни пълномощия. Зависимостта пък на съвета от императора направя последния едничък фактор в законодателството и управлението.

Двойният характер на римското държавно устройство в началото на империята се характеризира още в разделението ѝ на области с предимна компетенция на императора и на сената. Тъй като императорът бил глава на военните сили на държавата, то под властта му минава върховното управление на всичките тия провинции, дето се намирали войските, а командирите на отделните армии били представители на неговата власт в пределите на областите, дето тия армии били разположени. Тия провинции се наричали външни или императорски. В останалите пък, които се считали омиротворени, начело на управлението стояли, както и по-рано, сменяваните ежегодно пропретори и проконсули, които в случай на нужда получавали поддръжка от военачалниците на съседните императорски провинции. Тия вътрешни области се намирали под върховното управление на сената и били наричани сенатски провинции. Длъжностите управители на сенатските провинции били считани за почетни и затова не били плащани. По тая причина съответните лица не се стеснявали, особено в края на републиканската епоха, не само да живеят на гърба на подвластното им население, но и да трупат на негова сметка чрез злоупотребления грамадни богатства. Длъжностите проконсул или пропретор отваряли за техните носители по-нататъшния път към върховете на държавното управление и затова те били предмет на съревнование за членовете на римската аристокрация. Кандидатите за тях не жалели средства, за да спечелят разположението на римската тълпа, която в народното събрание избирала тия магистрати. Затова пък еднаж даден кандидат постигнал поста провинциален управител, той не се чувствувал ограничен от нищо, за да попълни прахосаното си състояние. Знае се например, че Юлий Цезар в късното си управление на Испания, преди да стане член на триумвирата, успява да изплати милионните си дългове, които бе направил в Рим, за да придобие симпатиите на римския плебс - чрез раздаване на хляб и устройство на зрелища (Кулаковский, 87).

В противоположност на тия сенатски чиновници, сменявани всяка година, императорските провинции се управлявали от лица, постоянни или назначавани за по-дълго време от самия император. Те получавали и определена заплата и това обстоятелство само по себе си е било една от причините, щото в тия провинции злоупотребленията да бъдат по-малки и населението им не тъй безмилостно оголвано. По-големият ред, който бил създаден там от една страна, а от друга - растящата сила на императорската власт, довежда дотам, че числото на сенатските провинции все повече намалявало за сметка на императорските, докато най-сетне сенатът изгубва своите управителни права и те минават напълно върху императора.

Престанал да бъде законодателен орган и върховна власт, сенатът престава да бъде орган на администрацията и контрола. Най-дълго време, както изглежда, се е запазило значението му като хранител на традицията и център на държавния живот. През време на многочислените революции⁶ в III в. законен император се считал само тоя, който бил признат от сената. Разбира се, че подобно признание сенатът не можел свободно да даде или да откаже и най-често скланял на страната, която разполагала с най-голяма сила. Когато за империята настъпват тежки дни на упорита и непрекъсната борба с варварите и императорите почти престават да се явяват в Рим, центърът на държавата фактически се пренася в императорския военен лагер. Когато в 328 г. Константин премества столицата в Цариград, за да увеличи блясъка на последния, създава там друг сенат. Значението на римския сенат тогава се свежда до степента на един орган на общинското самоуправление на вечния град. Той имал вече да се занимава само с въпросите, които се отнасяли до интересите и устройството на развенчаната столица.

От това обаче сенатът, основан от Константин в Цариград, не спечелил. Той бил считан повече за едно учреждение на тържествеността и външния блясък и не разполагал абсолютно с никаква самостоятелност. Ние ще го видим в това му положение по-късно във византийската епоха, дето той се явява с назвнието σύγκλητος βουλὴ или просто σύγκλητος.

Бавният упадък на републиканската традиция и заедно с това непрекъснатият ръст на императорската власт издигат не само вътрешно, но и външно нейното значение до степен, каквато при републиката мъчно би могла дори и да се помисли.

Още в самото начало на новия ред личността на императора бива обкръжена със сиянието на божественост. Това става под влиянието на елинистичните царства на изток - на първо място Египет, дето Птолемеите бяха наследили положението на старите фараони, и след това на Сирия, дето към тия староегипетски възрения бяха се присъединили азиатски, иранско-семитски представи за царя като олицетворение на божеството. Култът на героите из елинската религия също повлия върху формирането на представите за императора като личност, която е предопределена от божеството за покровителство на човечеството. Най-сетне обстоятелството, че империята в обширната римска държава изникна като една необходимост на времето с широки социални задачи, още повече трябваше да вкорени в съзнанието идеята за божественото предопределение на владетеля. Вече Август се нарича на изток Θεός καὶ Σωτήρ - Бог и Спасител, а в негова чест се издигат храмове и жертвеници. На запад, дето тия източни представи не са били тъй у дома си, това почитание не взема тъй ясни форми и не се установява тъй бърже. Август обаче използува създаденото настроение и по негова заповед в храмовете се внася почитанието на абстрактното божество Dea Roma, олицетворение на държавното могъщество на Рим. Заедно с него се свързва култът на императора и той се явява на запад. Тоя култ се разпространява по всички римски земи и добива характер на държавна религия. Отделните народи в империята са имали свои пантеони и само тоя култ е служил за израз на тяхното единство в сферата на отвлечените представи. Който се отклонявал от култа на императорите, се считал за бунтовник срещу римската държавност и подлежал на тежко наказание.

Естествено, при тъй сложените представи, личността на императора е трябвало да се издигне неизмеримо високо в очите на неговите поданици и това от своя страна съдействувало още повече за засилването на самия монархически принцип. От своя страна пък закрепването на последния влияело върху представите за божественото в неговата личност и още повече го възвисявало. Докато във времето на Август на Запад се давали божески почести на гения на императора, Диоклетиан в края на третия век приравнява себе си с Юпитер, а своя другар и съучастник във властта, Максимилиан - с Херкулес, като изисквал вече да им се отдават направо почести като на богове. С ореола на святост бива заедно с това оградено всичко, което се намирало непосредствено около тяхната личност или имало каквото и да било отношение към нея. Тъй дворецът на императора започва да се нарича sacrum Palatium, гардеробът му sacra vestis, касата му sacrae largitiones и т.н. Характерното за взаимодействието между идеологичните представи за императорската власт и нейната реална сила е обстоятелството, че именно при Диоклетиан, когато императорският култ достига висшия си предел, императорската власт вече окончателно погазва всички остатъци от античните републикански традиции и императорът се превръща в абсолютен самодържец по азиатски образец. Титлата Dominus, господар, която бе несъвместима с държавното съзнание на римския народ, считащ себе си за едничък суверен, тази титла, въведена за пръв път от Аврелиан през втората половина на III в. - от времето на Диоклетиан вече става главният атрибут на императора. Под формата δεσπότης - която е неин гръцки превод, тази титла се запазва през цялата история на Византия.

Разпространението на християнството като държавна религия изменя само външностите, но не и същността на култа на императорите. При религията, признаваща само едно божество на небето, императорът не е могъл, разбира се, да бъде второ такова на земята. Но християнството намери друга възможност да примири старите възрения с новите вярвания. Императорът във Византия бе схванат не като олицетворение на божеството, а като негов представител на земята, и за самата му власт се прие постулата, че произхожда от самото божество.

Аз се надявам по-късно да имам възможността да се спра по-подробно на въпроса за императорския институт в самата Византия, като се задоволявам тук само да посоча късноримската основа, върху която той бе се развил.

Сега ни остава да разгледаме в общи черти отделните страни от вътрешната организация, която Рим завеща на Византия.

Централното управление на империята, както видяхме, постепенно бе съсредоточено в ръцете на императора, който обединяваше военната и гражданска власт. Императорът е бил едновременно главнокомандуващ на военните сили, глава на администрацията и най-висша съдебна инстанция. В първите векове на империята особено видно положение завоювал префектът на Претория. Най-напред той бил началник на императорската гвардия, а след това се превръща в един вид държавен канцлер, второ лице след императора, с права на висш административен чиновник и апелативна инстанция за всички съдилища в империята. Заедно с това той се явява и като централен орган на военното управление с широки компетенции особено в интендантската област. Поради тази разностранност в неговите функции, длъжността му от II в. се заемала от най-видните и авторитетни юристи на императора. През III в., когато започват големите войни, императорът е трябвало да се намира при армиите и тук във военните лагери се концентрира държавното ръководство. Поради това длъжността на преторианския префект загубва много от своето значение. Още повече пада последното от времето на Диоклетиан, когато се установява абсолютизмът. Монархът тогава се явява като ръководител на всички държавни дела, без неговата дейност в това отношение да бъде затъмнена от какъвто и да било негов чиновник или помощник.

В историята на деспотичните монархии⁷ винаги се забелязва едно и също явление. Значението на сановниците, произходът на чиито длъжности се отнася към една предишна епоха на по-голяма обществена самостоятелност, постепенно пада, самите им длъжности обикновено изчезват и на тяхно място като фактори в управлението се издигат лицата, чиято служба първоначално имала досег само с личността на монарха или е била създадена за негови лични нужди. По такъв начин дворът на самодържеца се явява център на целокупния държавен живот, а неговите големи или малки служители - държавни сановници.

Същото явление намираме и при късноримската империя. Като един много ценен паметник, от който могат да се черпят сведения за чиновническата йерархия през тази епоха ни служи един запазен до днес списък. Това е тъй нареченият Notitia dignitatum, чийто произход повечето от учените отнасят към 425 г. На първо място в тоя списък стои префектът на Претория, префектът на столицата, квесторът (cvestor sacri Palatii) като висш финансов чиновник; магистърът на официите (magister officiorum) - началник на двора на всички придворни служби и на военната стража, а същевременно и един вид министър на външните работи и началник на церемониала. Наред с тази дворцова фигура важен сановник се явява завеждащият придворните покои, обикновено евнух с титлата praepositus sacri cubiculi, заедно с цял щаб от cubiculrii, между които и техният пряк началник – primicerius sacri cubiculi. След това са идвали castrensis sacri Palatii - началник на личните слуги на императора, comes sacrae vestis - началник или завеждащ царския гардероб и т.н.

Длъжността на консулите, която в древния Рим е била първата по почест и значение, през тази късна епоха вече е запазена само като една почетна титла, която не давала на носителя си никаква власт и никакви права. Често пъти императорите я вземали като прибавка към своя титул и обикновено я раздавали като знак на особено благоволение на свои любимци или доверени лица. Нейният републикански произход продължавал да личи по това, че консулите се сменяли ежегодно и по тяхно име се означавало летоброенето. По стар навик за консули продължавали да се избират по двама души, а след разделянето на империята единият от тях стоял в Рим, а другият - в Цариград. По такъв начин се запазвала фикцията за единството на империята даже и тогава, когато съдбините на двете нейни части потекоха по съвсем отделни пътища.

За управлението на провинциите аз казах, че то постепенно се съсредоточава в ръцете на императора, като сенатът накрая загубва всякакво право да се меси там. Обстоятелството, че императорът е бил преди всичко началник на военните сили на империята и че управители на първоначалните императорски провинции са били командирите на квартирствуващите в тях войски, имало за резултат че след униформиране на управлението, бившите сенатски провинции получават същата уредба, както императорските. Това значи, че навсякъде за управители на провинции се явяват техните военни началници, или с други думи, че военната и гражданска власт в провинциалното управление била съединена в едни и същи лица.

Това положение остава до времето на Диоклетиан, който отново разделя гражданската власт от военната, като създава еднообразно гражданско управление във всички части на империята, включително и Италия, която изгубва всичките си дотогавашни привилегии. Това разделение на двете власти бива възприето от Византия, но, както по-нататък ще видим, не се задържа за дълго. Модерното разделение на гражданската власт на съдебна, административна и законодателна старият свят не познаваше. Особено съдът и администрацията винаги остават съединени в едни и същи лица.

Диоклетиан е известен и като реорганизатор на империята. Войните, които тя през течение на III в. трябваше да води бяха разтърсили издъно римския държавен организъм и бяха показали достатъчно ясно, че за спасението му от пълно разложение са нужни радикални мерки. Чрез отделянето на гражданското управление на провинциите от военното командване Диоклетиан целеше да намали силата на отделните военачалници и по такъв начин да тури край на многобройните и никога непреставащи опити на последните да се противопоставят на централното правителство или пък да посягат дори към самия трон. Но Диоклетиан съзнавал, че тази мярка не е достатъчна, докато самите началници над провинциалните военни сили имали на разположение значителни контингенти и властта им се простирала над широки области. Заедно с това той съзнавал, че широко разпространения римски държавен колос, който обхващал толкова много и тъй различни земи и тъй неприлични един на друг народи, който имал да се бори с толкова много опасности и с тъй много неприятели да се справя, не е възможно да се управлява от един център, нито пък да се напътват неговите съдбини от едно лице. Затова той се решава на мярка, която по своята своеобразност е едничка в историята. Империята била разделена на две части - източна и западна, над всяка от които стоял по един август (император). Всеки от тия двама императори имал по един цезар, с други думи казано, по един император от втори ранг, който имал под непосредствената си власт определена част от общата държавна територия. Явяват се значи две нови подразпределения на изток и на запад. Диоклетиан взел за себе си източната половина на империята, а предоставил западната на своя приятел и стар боен другар - Максимиан. За цезар в източната половина бил избран военачалникът Галерий, а в западната - Констанций Хлор - и двамата от ниско произхождение, както и самите августи. Галерий получава за непосредствено управление Панония, Мизия, Македония, Гърция и Крит, когато сам Диоклетиан запазва Тракия, Азия, Египет и останалите средиземноморски и егейски острови. На запад август Максимиан запазва за себе се Италия, Африка и Испания, когато младият му помощник цезарът Констанций Хлор взема управлението на Галия и Британия. Рим вече загубва окончателно значението си на държавен център. Максимиан премества резиденцията си в Милано, отдето могъл да следи по-отблизо събитията по застрашените северни граници, а Диоклетиан живеел предимно в Никомидия, върху азиатския бряг на Мраморно море, сменявайки я при постоянни пътувания с разни градове по Балканския полуостров. Двамата цезари, върху които паднала грижата за безопасността на империята от нахлуванията на северните варвари, нямали определени резиденции. Констанций живеел главно в градовете по Рейн, докато Галерий пребивавал предимно в Сирмиум, днешната Митровица на р. Сава, който бил най-важната римска крепост по северната граница на полуострова.

Двамата императори се ползували със значителна самостоятелност в своите владения. Максимиан например е имал на запад „върховния надзор над гражданското управление, своя държавна каса, в която постъпвала плячката от водените от него войни, контролирал правосъдието и издавал заповеди до началниците на провинциите. Единството на империята оставало обаче запазено не толкова чрез определени нареждания или ограничения, колкото чрез личните отношения между двамата императори, при което Максимиан се задоволявал с честта да бъде изпълнител на плановете на своя във всяко отношение превъзхождащ го приятел. Това единство се проявявало и външно. Едиктите и рескриптите, както и монетите, държавните договори, а отчасти и надписите носели имената на двамата императори.” (Preuss, 87 сл.).

В отделните си области всеки един от цезарите, „без да се нуждае за това от специално пълномощно, разполагал с върховното началство над армията и с императорска власт. Той можел да увеличава гарнизоните на областта си, да ги попълва и да ги употребява по свое усмотрение. Той имал също върховното право на съд и на управление във всички военни дела на своите провинции. Той водел война, сключвал договори със съседните народи. В гражданското управление на земите си той се ползувал също с известна суверенна власт”, макар за нейните предели да нямаме ясни известия или указания. „В провеждането на общите закони или наредби на империята нему също оставала известна широка самостоятелност. Когато едиктът срещу християните например довежда кървави екзекуции в другите провинции, поданиците на Констанций в Галия и Британия остават пощадени от всякакви лични насилия.” (Preuss, 88 сл.).

„Каква част от висшата държавна власт първите двама императори са запазили за себе си и каква са оставили за своите помощници не може в подробности да бъде ясно определено. Изобщо обаче може да се види, че цялото положение на всеки един от цезарите е било повече на един допуснат до управлението престолонаследник, отколкото на самостоятелен съвладетел; той трябвало да се подготви за управлението под ръководството на своя август. Колчем обстоятелствата изисквали, тоя последният се явявал с войските си в областта на своя цезар и поемал командуването. Също тъй повиквал августът съответния цезар в своите провинции, за да му повери командуването на някой поход, ако това е било нужно.” (Preuss, 89). Това отношение между четиримата владетели е било нарочно тъй определено от Диоклетиана, който е искал чрез него да уреди и приемствеността на властта. Двамата цезари е трябвало да наследят положението на императорите, като от своя страна назначат нови двама свои заместници.

Цялата тая изкуствена система на разделение на властите и приемственост в управлението, построена само върху теократични предпоставки и балансиране на силите, не преживява даже своя създател и в последните години на живота си Диоклетиан имал нещастната съдба да види своето дело напълно погребано. Ако обаче колегиалната императорска власт била унищожена и в лицето на Константин Велики еднодържавието обединява отново широките владения на Рим, не тъй било с останалите административни реформи на Диоклетиан. Те се запазват по-дълго време.

Четирите части на империята, тъй както тя бе разделена от него, образували отделни административно обособени области с името prefecturae. Запазените непосредствено под Диоклетиановото управление земи образували префектурата Изток; Галерий имал префектурата Илирик, Максимиан - Италия, а Констанций - Галия.

Всяка от тия префектури се разпадала на нееднакво число диоцези (diocesis), които пък от своя страна били образувани от провинции. Източната половина на империята, която нас специално ни интересува, е била съставена във времето когато се явяват Notitia dignitatum общо от 7 диоцеза с 61 провинции. Това число не се запазва неизменно. След Диоклетиан то се увеличавало, като съответно с това се намалявал обемът на самите провинции.

Начело на всяка префектура като висши държавни чиновници, които имали да се грижат и за продоволствието на нейните военни сили, са стояли префектите. Диоцезите били управлявани от викарии, а провинциите - от президи (praeses ед.ч.). Според значението на всяка провинция или диоцез, техните управители носели и специални титли, по-малко или повече почетни. Викарият на Египет например се наричал Praefectus Augustalis, а викарият на диоцеза Изток (който обхващал Палестина, Финикия и Предна Сирия с Кипър и Таврия) носел почетното звание comes Orientis. Обикновените титли за управителите на провинциите били consularii и proconsuli. Както споменах вече, всички тия областни управители са съединявали в ръцете си съдебната и административна власти в своите области. Провинциалните управители - президи, били подчинени на викариите, а тия последните - на префектите. И едните, и другите, и третите били обградени от цяла армия чиновници, с чието изброяване аз не ще ви занимавам.

Финансовата система на Римската империя при Диоклетиан претърпяла също значително преустройство. Произведен бил общ кадастър на земите, за да се определят въз основа нему данъчните сили на населението. От времето на Константин Велики тия кадастри или всеобщи описания на поземлената собственост започват да се извършват редовно. Това ставало на всеки 15 години с цел да се коригират данъчните списъци съобразно с промените във владенията. През византийската епоха тия 15-годишни срокове служили за определение на летоброението, като с тях се замества староримското броене на годините по службата на консулите и староелинското по олимпиади.

Диоклетиановата реформа имала за задача да унифицира и данъчната система. Въз основа на кадастъра биват изчислени поземлените единици и определена величината, отговаряща на дадена сума данък, като под внимание се вземало плодородието на почвата и видът на културите. Тъй образуваните данъчни единици се наричали jugum или caput, отдето и названието на поземления данък – jugatio terrena или capitation terrena. Във време на народни или стихийни бедствия правителството опрощавало данъка на провинциите, постигнати от нещастие или намалявало неговата сума.

Поземлен данък плащали от времето на Диоклетиан всички провинции на империята, включително и Италия, която и тук загубва своето привилегировано положение. На него били подложени всички класи или слоеве от населението, които притежавали земи. Разхвърлянето му ставало от специални чиновници λογογράφοι, или tabullarii, а пък с неговото събиране били натоварени тъй наречените exactores. Той се плащал на три срока - през септември, след прибиране на земните произведения, след това през зимата и пролетта. Оттук води произхода си и византийският обичай да се счита за начало на годината денят 1 септември⁸, обичай, който се запазва до самия край на византийската история. Събраните суми се препращали на началника на провинцията, който от своя страна ги изпращал на префекта на претория.

Разхвърлянето на поземлените данъци ставало отначало от префекта върху отделните провинции, а след това президите на последните ги разхвърляли между общините на провинциите си. Управлението на общините, състоящо се от тъй наречените декуриони или куриали ги разпределяли с помощта на табулариите върху отделните стопани. Отговорността за несъбраните данъци на общината падала върху декурионите и те трябвало да ги плащат от своите собствени средства. Тая мярка, която осигурявала редовното и пълно постъпление на държавните приходи, става обаче причина за разорението на най-здравата прослойка измежду населението на империята. Длъжността на декурионите отначало е била почетно отличие за по-заможните членове на общините и те са образували общинската курия, която е имала за задача да се грижи за общите интереси на общината и нейното управление. Във всяка община следователно декурионите образували цяло съсловие. Отговорността за данъците на неизправните граждани ги разсипва и по този начин лишава общините от техните най-добри членове. През късноримската епоха декурионите, за да избегнат разорението си се мъчели по всякакъв начин да се изтръгнат от своето съсловие, но правителството е вземало всички мерки да ги закрепости в него, а на края направило тяхното звание и наследствено.

Поземленият данък в римската епоха бил основният държавен данък, а такъв остава и по-късно, във византийската. Освен него съществували и много данъци, като например разните натурални доставки и на първо място поглавния данък capitation humana, от който са били освободени някои групи от населението (Preuss 28, 111), но който изчезва напълно едва в средата на византийската епоха. Най-потиснатата част от населението е била същевременно и най-многобройната: колоните. Те са били натоварени, независимо от многобройните повинности и доставки в натура, с един троен данък. Те били длъжни да плащат на своите патрони заради отпуснатите им земи „годишен канон било в натура, било в пари; те плащали без изключение и поголовен данък, и най-сетне поземлен. Ако освен това те изнасяли на пазара в съседния град за продан нещо от произведенията си, трябвало да плащат и данък върху продаденото.” (Preuss, 26).

Късноримската империя се отличаваше с голямата изобретателност в откриването на разни видове данъци, които нейните колосални нужди поглъщаха, и особено с една безогледна суровост при тяхното събиране. Аз не ще ви обременявам с изброяването на тия многобройни данъци и ще се задоволя с посочването на главния косвен данък, именно митничарския или данък, който се е плащал при внасяне на произведенията в пристанищата. Името му било portorium или κομμέρκιον (отдето и турското гюмрук). Освен от данъците държавата е имала приходи от рудниците, солниците, а също и от императорските фабрики. Така например приготовлението на материал за писане от папируса в Египет е било монопол на държавата.

Нам остава да се спрем най-сетне на военната организация.

Известно е, че от началната епоха на римската история до царуването на Август към военната служба били привлечени само римските граждани. Те образували римските легиони. Наред с тях съществувала и друга армия, носеща името спомагателни войски - auxilia, образувана от населението на провинциите и разделена на строеви единици от по 500 души. Командуването било резервирано за членовете на римската аристокрация и обикновеният войник не е могъл да се издигне по-високо от първия офицерски чин.

В III в. организацията на армията претърпява значителна промяна, предизвикана най-напред от обстоятелството, че правото на римско гражданство бива разпространено над всички свободни жители на империята. Армията се разпадала на: 1) подвижни войски или действуваща армия –milites comitatenses, която квартирувала през зимата във вътрешните крепости или лагери и на пролет се събирала на определени места за походи и 2) погранични войници – milites limitanei. Тия последните били военни поселници, на които била раздадена земя по границите за обработване и които срещу нея се задължавали като войници да защитават границите от външни нападания. Както раздадените им земни участъци, тъй и службата си те предавали по наследство. Като допълнителна награда тям не се изисквал данъкът капитацио. (Кулаковский, I, 61 сл.).

Военната служба за гражданите не била отменена, но считало се, че тя лежи върху земята и, съобразно с това, числото на рекрутите, които всеки бил длъжен да представи, зависело от големината на владените от него земни участъци. Богатите земевладелци били заставени следователно да дават по няколко войници. Това довежда до злоупотребления, които се отразяват гибелно върху качеството на армията. Земевладелците изпращали там най-негодните измежду своите роби. За да се избави от тях, държавата започнала да допуша откупването и с получаваните по тоя начин средства наемала варвари-чужденци. Те образували третия вид войски - auxilia. Войствеността на тия варвари, повечето от които били германци, прави от тоя последен род войски най-надеждната и най-многобройна военна сила на империята, особено когато те почнали да се приемат като поселници в римските области и получавали земи със задължението да служат. Накрая от тия варвари се образувала цялата военна сила, с която империята разполагала, тъй като уседналите туземци по всякакъв начин се стремели да се освободят от военна служба. Отвращението към последната овладява и римската аристокрация, която предпочитала да се радва на удобствата на мирния живот. Това от своя страна премахва ограниченията, които съществували относно командния персонал; сега вече всички офицерски чинове, дори и най-висшите стават достъпни дори и за най-обикновения солдатин, стига той да проявявал военни способности. Тая демократизация на армията, извършена в периода, когато Рим имало да издържи най-страшните борби за запазването си, го спасява от преждевременна гибел. През III и IV в. начело на войските застават енергични и способни пълководци, прекарали живота си в лагерите и сраснали с военния живот. Това от своя страна довежда нови и още по-важни по значението си последици. Понеже армията била вече едничката сила в империята, военните революции зачестяват и императорският престол се превръща в плячка на пълководците, които се опират на привързаността на своите армии. По такъв начин върховната власт в империята става достъпна и за лица от най-ниско произхождение.

До III в. префектът на претория е бил висш началник на всички войски на империята, включително и на пограничните. Това положение остава и през времето на Диоклетиан, когато с разделянето на империята префектите стават повече. Реформа е извършена при Константин. На префекта на претория бива отнета всяка военна власт. Придворните [ ] войски биват подчинени на magister officiorum, а пограничните - на дукове (duces). Командата над същинската армия (palatini) и (comitatenses) - гвардия и подвижни войски пък бива разделена. Началството над кавалерията бива връчено на magister peditum. Реформата се дължала на императорското недоверие: префектът на претория преставал да бъде опасен след като вече не е могъл да разполага с военната сила, а при разделянето на пехотното командуване от кавалерийското техните съперничещи представители взаимно са парализирали всякакви незаконни амбиции. (Grosse, 181). При разделянето на империята всяка от половините ѝ имала свои магистри, които се означавали с добавките Per Orientem или Per Occidentem. Понеже пехотата през тая епоха е минавала за главен и основен род оръжие, нейният магистър получава най-високия военен ранг, докато магистърът на конницата постепенно губи значение и не много по-късно на мястото на един се явяват 2-3 magistri equitum(Grosse, 183 сл.).

Началството над провинциалните войски след отделянето на военната власт от гражданската било поверено на дукове (duces) и то тъй, че всеки дук е имал командата на войските, намиращи се в неговата провинция, дето и сам резидирал. В някои случаи тия дукове са носили титлата comites (от comes). Разликата в ранговете обаче между едните и другите не е съществувала. (Grosse, 15). При голямото разчленение на империята от Диоклетиан, тия провинциални военачалници са имали на разположение незначителни военни сили и затова не са представяли никаква опасност за централното правителство.

Бойната единица в римската армия си оставал легионът, но неговата численост в късната епоха далеч не достига цифрата 6 000, която била нормална в по-раншно време. По тактически съображения през IV и началото на V в., той бива сведен до 1000 души и тъй минава във византийската епоха. Числото на легионите, според Notitia dignitatum, значи края на IV и началото на V в., е било 174 за цялата империя. Начело на всеки легион, дори до времето на Юстиниан, е стоял трибунът. (Grosse, 32 сл.) Легионите са били пехотни единици. При кавалерията вместо тях се явяват турмите. Числеността на всяка турма се е движила между 350 и 500 души. Легиони и турми са се делели на центурии, всяка една от по сто души, под началството на centenarius, отговарящ на центуриона (centurio) от по-старата епоха. (Grosse, 48).

Тия подразделения се отнасят само до редовната армия. Освен нея имало, както по-рано споменах, спомагателни войски от варвари, най-често германци. Те са били разделени на тактически единици от по 500 души, всяка една от които се наричала auxilium и се командувала също от трибун или praepositus. На тия auxilia са отговаряли по численост други войскови единици, носещи античното название кохорти (cohors). Както изглежда и те са били образувани от варвари, но такива, които са били вече значително повлияни от римската култура. (Grosse, 43).Общата численост на цялата римска армия, разпръсната по разните провинции на империята се изчислява към края на IV в. на около 300 000 души. (Кулаковский, 67).

Последните векове на древността се характеризират с три големи събития: приемането на християнството като официална религия в Римската империя, преместване на столицата в Цариград и нашествието на готите в римските земи.

Аз искам да се спра накъсо върху всяко едно от тия събития, защото те оказаха значително влияние и върху първоначалната съдба на Византия.

За първоначалното християнство, неговото положение в Римската империя, социалните и нравствени тенденции, които то е представяло, и за неговото отношение към старите религии и философски системи, има вече грамадна литература.

Предполагам, че римската религия в съществените си черти ви е известна. Антропоморфизмът в нея не бе напълно проведен, освен боговете, които вече бяха взели определена персонификация, римляните почитаха и цяла редица отвлечени същества. Втората особеност в римската религия, както и въобще на всички религии на древността бе тая, че понятието за божество в нея бе тясно свързано с идеята за държавата и общежитието. Всяка обществена организация имаше свои богове-покровители, имаше ги и всяко семейство - това бяха фамилните пенати или лари, както ги наричаха, представящи душите на дедите. И както тия последните се считаха за защитници на семейството или рода и не можеха в същото време да бъдат такива на други семейства или родове, същото схващане се проявяваше и към божествата, които почиташе целият народ и култът към които образуваше държавната религия. Тъй беше в Гърция, Египет, Асирия, тъй трябваше да бъде и в Рим. Но в римското общество, особено през времето, когато държавата почна своето разширение, се създаде едно по-друго отношение към боговете. Успехите си срещу останалите народи и държави римляните вярваха, че дължат предимно на помощта на собствените си богове, но заедно с това те вярваха, че тия успехи биха били толкова по-лесни, колкото по-малко би било съпротивлението на боговете, срещу чиито народи самите римляни имаха да се борят. В наивното съзнание на древния римлянин тогава си проби път мисълта, че той може да привлече на своя страна чуждите богове, като им окаже почести, равни на тия, на които те се радваха в собствените си земи. Войната срещу даден народ римляните предприемаха с жертви, принасяни в чест на неговите божества. За да постигнат завладяването на известен обсаден град, те се стремяха все чрез жертвоприношения и почести да му отнемат боговете-покровители, като сами спечелят тяхното благоволение.

Поради тази причина в римската религия едно след друго проникваха все нови божества, чието число се увеличаваше съобразно с ръста на Римската империя. В последните векове от нейното съществувание в самия Рим бяха на еднаква почест божествата на Галия, Египет и Асирия. „Римските богове, говори историкът на Византия Кулаковски, мирно живееха с всички чужди богове, търпяха боговете на покорените народи и то не само тия, които допущаха отъждествяването си с боговете римски и гръцки, но даже такива ярко национални, каквито бяха боговете на Египет и самият единствен Йехова на евреите. По тоя начин Рим в своята многовековна история не знаеше преследвания за вярата.” (Кулаковский, 99).

Появяването на толкова много и различни божества в римския пантеон предизвиква едно особено явление, което днес наричаме религиозен синкретизъм. Това бе смесването на най-разнообразни религиозни представи и съединението в едно на атрибути, взети от всевъзможни богове.

При тоя религиозен хаос, който бе настъпил в римското общество, едничкото вярване, което обединяваше всички негови слоеве и части, бе култът към императорите. Тоя култ символизирал държавното единство и бил един вид израз на верноподанство у всички жители на империята към върховния представител на държавата.

Тогава се явява християнството. То било израз на стремлението да се открият нови морални ценности и затова вътрешно е идвало като протест срещу целия мироглед и морал на разлагащото се езичество. Освен юдейството, което след разрушението на Йерусалим бива разпръснато по цялата империя, християнството се явява едничката религия, която не могла да се примири с езическия култ на императорите и е отказвало изпълнението на всички обреди, произтичащи от него. По тази причина още от първия момент то е било счетено за религия антидържавна и всеки негов последовател - за враг на държавата. Затова тази последната не могла да го признае наред с религиите, които са изповядвали различните нейни народи.

От друга страна затворените общества, образувани от християните с вероизповедни или благотворителни цели, усамотението, всред което те правели своите срещи и събирания - всичко това поддържало подозрението, че те замислят или решават там действия срещу обществото или държавата. По тоя начин срещу тях се създава настроение, което чакало сгоден момент да бъде проявено. Римското правителство не е могло дълго време да остава чуждо на това настроение, защото християнството явно отричало неговото всемогъщество, срещу което противопоставяло всемогъщество на небесния цар и защото, от друга страна, християните-поданици отказвали да изпълняват най-главното задължение на римските граждани - задължението да воюват. Non possum militare, quia christianus sum - не мога да бъда войник, защото съм християнин - това е принципът, който никой от последователите на новата религия не се боял да манифестира.

Чрез буквалното и педантично спазване на Христовата максима - който иска да върви с мене, трябва да напусне своите близки - християните още повече се отчуждавали от обществото и вземали позиция като негови врагове. Най-сетне тяхното отрицание на всичко, което човешкият дух дотогава бил създал и което езичеството считало за свое най-голямо богатство - отрицанието на поезията, философията и т.н. - поставяло християните в непримирими отношения спрямо образованите слоеве на обществото.

Естествено при такова настроение тълпите били готови да гледат на всяко стихийно бедствие като на резултат от гнева на боговете, предизвикан от сектата, която ги отричала, но която обществото търпяло в средата си, и всяко нещастие се обяснявало със зломислието на самите сектанти. Тъй се създават условията за кървавите преследвания срещу християните. Първото от тях, както е известно, е било предприето от Нерон „когато християните били обявени за причинители на големия пожар, унищожил в 64 г. по-голямата част от Рим.” В тоя случай, както по-късно при Домициан (81-96 г.), преследванията имали само инцидентен характер. До времето на Траян християнството не бива забранено със специален закон. Това става за пръв път при същия тоя император (98-117). Християните, за които имало доноси, че изповядват противодържавна религия, бивали арестувани и подлагани на изпитания. Те се състояли в това, че от обвинения се искало да изпълни обредите, свързани с култа на императора, и при отказ бивал наказван със смърт за обида на величеството. Издирвания обаче на християните правителството не предприемало и затова преследванията се ограничавали само против тия, срещу които имало доноси. Дори привличането на един християнин на съд не засягало останалите членове на общината и при мъченика в затвора ходили неговите роднини и познати, без да се излагат с това на някаква опасност. Възможност за привличане на съд на отделни лица винаги съществувала, но в същото това време християнските общини не само че съществували без всяка възбрана, но укрепвали и се засилвали, особено в големите градове и най-вече в столицата на империята - в Рим. Социалните елементи на християнството особено личат в обстоятелството, дето най-податливи нему се оказвали градските слоеве на населението, главно пролетариите и дребните занаятчии. Селското население, преди да бъде окончателно закрепостено - а ние знаем, че това бе извършено при Константин Велики, - това селско население, повече осигурено социално, и винаги по-консервативно, се държало най-упорито и най-дълго за своите бащини вярвания. Затова думата paganus, която в латинския език означавала селянин (от pagus - село), става в по-късната епоха, когато християнството вече буйно почва да се разпространява, синоним на езичник, в какъвто смисъл е запазена и до днес.

Изобщо преследвания против християните се наброяват до десет, но те се сменяли с епоха на пълна религиозна търпимост.

В домашния храм (lararium) на римския император Александър Север например се намирали почти всички богове, почитани от неговите поданици, а между тях статуите на Мойсей и Иисус. Най-силни, продължителни и широки по размер били преследванията, които започват през средата на III в. В 250 г. император Деций издава едикт към всички провинциални управители, на които под страх от наказание било заповядвано да принуждават християните да се възвръщат към старата религия. Непокорните християни били подлагани на различни наказания, според тяхното социално положение. Епископите и останалите духовни лица подлежали на смъртно наказание; като първоначална мярка срещу знатните хора, сенатори, едри собственици и други, било предвидено конфискация на имотите, докато обикновените хора бивали превръщани в колони на императорските владения. През време на това гонение пострадали твърде много привърженици на новата религия, но то не траяло дълго. След поражението и смъртта на Деций във войната срещу готите, син му Галиен го прекратил и възвърнал на черквата конфискуваните ѝ имоти. При следващия император, Аврелиан, виждаме вече римския епископ да изстъпва като представител на всички християни.

Последното и най-страшно гонение на християните бива предприето от Диоклетиан. В негово време християнството вече бе спечелило на страната си грамадна маса от населението. „То вече бе се издигнало като една политическа сила, християнската черква бе една държава в и покрай светската държава.” (Preuss, 141). Това засилва самоувереността на християните и в техните отношения към езическата власт те не са могли винаги да скриват чувството на отвращение. „За един енергичен император, с право казва Preuss (141), е оставал при това положение само един избор: или самият той заедно с правителството да станат християни, или пък да обяви на черквата безпощадна война.” Нетактичното, често пъти дори предизвикателното държание на отделни фанатизирани християни ускорява развръзката. Един февруарски ден 303 г. префектът на претория Никомедия, тогава резиденция на Диоклетиан, по негова заповед влиза силом в тамошната християнска черква, събира свещените книги и ги изгаря, а самата черква бива разрушена. На другия ден се обявява императорски едикт: „Християнските черкви, казвало се в него, трябва да бъдат разрушени, християнските книги да бъдат предадени за изгаряне от властите, събранията от християните за богослужение се забраняват. Християните, заемащи държавни служби или носещи почетни звания, се лишават от тях, ако не се откажат от вярванията си; при съдебните дирения срещу християните, от каквото съсловие те и да бъдат, се допущат мъченията. Лицата с по-ниско обществено положение губят правата си като граждани, а робите, докато остават християни, не могат никога да бъдат освободени.” (Preuss, 148).

Възмущението, с което християните посрещат тоя едикт, още повече засилва жестокостите при неговото прилагане и скоро, особено на изток, почва повсеместна и кървава разправа срещу тях. Репресиите обаче, вместо да доведат до изкоренение на преследваната религия, още повече разпалват фанатизма на последователите и стремлението на отделните лица с мъченическа смърт да заслужат небесно спасение, вече се превръща в епидемия, която довежда явни предизвикателства срещу властта.

Гонението траело и след смъртта на Диоклетиан, при неговите първи приемници и бива спряно едва когато Лициний и Константин Велики си разделят властта над империята. В 313 г. двамата императори се срещат в Милано и тука издават едикта, с който християнството бива признато не само за религия, която могла вече свободно да се изповядва, но му бива осигурено равноправие с езичеството.

От тази дата, с която почва тържеството на новата религия, тя вече се явява сила, пред която езичеството трябвало да отстъпи. Заедно с това черквата излиза от положението си на организация, стояща вън от държавата и става официално учреждение. Връзките ѝ с държавата се увеличават, нейното значение се усилва, нейната организация се затвърдява, тя закрепва и материално, но всичко това става за сметка на нейната вътрешна чистота, която постепенно почва да се губи. Сам Константин до края на живота си оставал формално езичник и приема християнството едва преди смъртта си, но неговите явни симпатии през течение на целия му живот оставали на страната на християнството. Оттук и особеното внимание, което той постоянно оказвал към черквата и нейните интереси. Едно след друго той освобождава духовенството от тежестите на декурионата, а черквите - от данъчни повинности, предоставя на епископите правото да бъдат граждански съдии над своите верующи, дарува на черквата привилегията да освобождава робите чрез изпълнение на известни обредности от епископите и т.н.

Но отстранението на опасността от преследвания донася за първоначалното християнство и друго тежко последствие. В самото него изникват противоречия и несъгласия, които стават гибелни за целостта на черквата. Първата ерес, която се явява, е тая на донатистите, изникнала в Северна Африка. За да надвие на центробежните стремления и запази целостта си против сектите, православната черква бива принудена да потърси светската власт и да я признае за арбитър в религиозните спорове. И в тази роля Константин Велики встъпва преди да бъде сам християнин. Особено ясно изпъква тая нова функция на императора, която както ще видим по-нататък имаше тъй важно значение през византийската епоха, в споровете и борбите по повод арианската ерес.
Със самата същност на арианството и споровете, които то повдига, аз не ще ви занимавам обстойно. Главният въпрос, който то изнесло, е за отношението на Бог Син и Бог Отец. Арий, основател на ереста, изхождал от основното схващане, че ако от Бога Отец е произлязъл Бог Син, значи имало е време, когато тоя последният (Бог Син) не е съществувал (ἦv, ὅσα οὐκ ἦv). Синът не може да бъде по време еднакъв с бащата и който иска да го издигне наравно с него, оборва великата истина за единството божие. Приеме ли се учението на Арий, това би значило да се допусне известна подчиненост или неравенство в божествената Троица. И от това основно различие произлизали много други по-частни и по-малки противоречия.

Към 323 г., когато Константин става самовластен господар на империята⁹, предизвикваният от арианството църковен разкол на Изток бил в пълната си сила и както сам Арий, тъй и неговите противници решават да се обърнат към императора и да търсят помощта му. За да постигне съгласието между противниците Константин, още езичник, свиква Никейския събор в 325 г. и сам взема участие в разискванията му. Съборът свършва с осъждане на арианството и изработва известния Символ на вярата, който и днес е основа на християнската догматика. Константин утвърждава неговите решения и по такъв начин пръв поставя началото на обичая, който по-късно се установява в източните църкви - че черковните решения добиват законна сила само след утвърждението им от светската власт, без съгласието на която нищо не може да бъде предприето не само в областта на външната черковна организация, но и в чистите догми на вярата. „Императорът става висшата инстанция в черковното законодателство.” (Кулаковский, 115).

При Констанций (337-361), син на Константин Велики, християнството вече става държавна религия, а заедно с това почват и преследванията на езичеството. На езичниците било забранено да имат роби християни, забранени били и жертвоприношенията на боговете. Разбира се, въпреки тия частични ограничения езичеството продължавало да съществува. И не само това. Съзнаващо, че вече е поставено в опасност, то събира силите си за последна борба с тържествуващия си противник. Тя бива подета от наследника на Констанций - император Юлиан¹⁰. Възпитан като християнин, Юлиан се запознава по-късно, като студент в Атинския университет - едно от главните огнища на умиращото езичество - с античната философия и това го довежда до отрицанието на новата религия. Заел еднаж престола, той решава да възвърне на езичеството значението и отменява всички привилегии, които били дадени дотогава на християнската черква. До преследвания обаче не прибегнал. Той считал, че езичеството за успешната си борба се нуждае от една по-добра вътрешна организация и се помъчил да му я даде, покровителствувал езическата философия, дори сам писал философски трактат против християнството. Той не разбирал, че борейки се против него, се борел против духа на времето, че именно поради това всичките негови усилия са напразни и че те не ще могат да спрат разложението на стария свят, нито пък непреодолимото тържество на неговия смъртен противник. Съдбата на Юлиан, наречен Отстъпник от черквата, чието учение бе отхвърлил, съдържа трагизма, на който са обречени всички личности, неразбиращи своето време и вярващи, че ентусиазмът и привързаността към едно достойно и почетно минало са достатъчни, за да спрат процеса, който неумолимо го руши. Юлиан имал сам нещастието да види суетността на своите усилия. Неговото царуване бе траяло едва две години, но черквата бе създала легенда за последните му минути, когато той, ранен смъртоносно при войната си срещу персите, бе склопил очи с възгласа: „Ти победи, галилеецо!”¹¹

Трагичната личност на тоя последен борец за езичеството е намерила отражение и в изящната литература. Fel. Dahn, немски историк и романист бе написал един отличен роман, озаглавен Julianus Apostate, а същото заглавие носи един роман на руския писател Мережковский.

Непосредствените приемници на Юлиан, Йовиан¹² и Валентиниан¹³, възстановяват християнството в това положение, което то имало преди Юлиан, без да се месят отблизо в черковните и религиозни въпроси. Братът на Валентиниан обаче, Валент¹⁴, който след неговата смърт поел като император управлението на източната половина на империята, минал открито на страната на арианството. Спорът между него и православието не бе се прекратил след Никейския събор, а напротив, борбите между двете партии бяха влезли оттогава в още по-ожесточена фаза. Времето на императора Валент поради това е препълнено с преследвания против омусианците, както са се наричали тогава православните, признаващи единосъщността на Отца и Сина (от όμοούσιος). Почти всички епископски катедри на изток били заети от ариани и изглеждало, че тържеството на тяхното учение е напълно осигурено.

Но, след неочакваната смърт на Валент в битката при Одрин (378 г.), неговият наследник Теодосий¹⁵ напълно изменя положението. Една година след като бил избран за управител на източната половина на империята, той издава в Солун прочутия си едикт, с който забранявал всякакви спорове относно трите лица на божеството, а още една година след това издава друг едикт, с който обявил никейското вероизповедание задължително за всички поданици на империята. С това той осъждал ученията на всички противни нему секти и на първо място - арианството. Непосредствено последват редица нови декрети срещу еретиците, на които се забранявало да строят храмове, да се събират за богослужение, да си избират духовни началници, а заедно с това ограничавали се и техните права като граждани. Черквите, в които те служели, им били отнети насила и предадени на православните, а цариградският епископ, който бил арианин, бива изгонен и на негово място назначен православен.

За да санкционира нарежданията си, Теодосий свиква в 381 г. в Цариград Втори вселенски събор. Последният отново провъзгласява, с някои добавки или поправки на текста, Никейския символ на вярата. В тоя си вид Символът е запазен от православната черква и до днес. Цариградският събор взема и друго решение, извънредно важно по последици за черковните отношения през средните векове. В знак на уважение и признателност към Теодосий той решава занапред цариградският епископ да се ползува с предимство в положението над всички останали епископи на изток и по ранг да иде след папата - епископът на древния Рим. Дотогава римският епископ се считал за първи, понеже минавал за наследник на апостолите Петър и Павел, основатели на черковната християнска община в древната столица. След него по значение идвали епископите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, чиито черкви, както се вярвало, били основани също тъй от апостолите, и затова някои от тях носели почетното название патриарси. Издигането на цариградския епископ над тях вече показвало, че черквата поставяла блясъка на царската власт и угодничеството пред нея по-високо от своята собствена традиция. Както представителите на римската черква, тъй и александрийският патриарх не искали да се съгласят с нововъведението и не признавали правата на цариградския патриарх, но техният протест останал без значение. Духовният предстоятел на цариградската черква обаче, дължащ своето високо положение всред християнския свят само на уважението към императора и неговата светска сила, вече не могъл да бъде нищо друго, освен един послушен негов чиновник. Тъй се създават в Източната империя отношенията между светската и духовна власт, за които аз вече говорих във встъпителната си лекция и които отношения имаха такова голямо значение за историческите съдбини на Изтока.

Теодосий I, наречен от черквата Велики, е бил не само виновник за тържеството на православието срещу разните ереси. Не по-малко заслуги той има за окончателното утвърждаване изобщо на християнството и то не само поради новите привилегии, които той му дал, но и поради енергичното и сурово преследване на остатъците от езичеството. В 392 г. той издава знаменития си Цариградски едикт, който трябвало да нанесе смъртен удар на старата религия. С него „бива забранено всяко проявление - било публично, било частно на езическия култ. Принасянето на жертви било приравнено с оскърбление на величеството, къщите и местата, дето се отдавало почитание на идоли, трябвало да бъдат конфискувани, и чиновниците, които не действували за целта с нужната строгост, се подлагали на големи глоби.” (Athanasiades, 15).

Още преди излизането на едикта гоненето против езичеството било предприето с пълна сила. Египет, чието население в една голяма част още се придържало о старата религия, „преживял вследствие на това твърде безпокойни дни. Под водителството на александрийския патриарх Теофил, личност известна по своя сприхав и далеч не християнски темперамент, тълпата, покровителствувана от властта, разрушава прочутия Серапеум - светилище на източния синкретизъм. Същата участ постига езическите храмове и в останалите градове на Египет, а след това започва тяхното рушение из Сирия. Езичниците, доведени до отчаяние, не еднаж оказвали въоръжена съпротива, но с това те предизвикали още по-строгото отношение на властта към тях.”

След смъртта на Теодосий старата религия, вече окончателно разнебитена, виждала преброени дните на по-нататъшното си съществувание.

Преместването на столицата на империята в Цариград бе второто голямо събитие, чиито последици за съдбата на античния свят бяха от решително значение.

Рим беше огнище на републиканските традиции и докато оставаше седалище на централната власт, неговото развитие към абсолютизъм бе съпроводено със значителни мъчнотии. Сенатът бе изгубил наистина много от своето значение, но все пак той въплъщаваше старината и дори най-безогледните императори се чувствуваха принудени поне външно да зачитат неговото мнение и произтичащите от самия факт на съществуванието му форми. От друга страна, всички паметници, всяко кътче на владетелния град напомняли за републиканското величие и за езическото му минало. Сенатът оставаше въпреки всичко едно консервативно учреждение, което не тъй лесно скланяше да се откаже от наследството на дедите и дори до времето на Теодосий Велики, когато на езическия култ бе сложен безвъзвратен край, в залата на заседанията му още стояла статуята на Победата, пред която в началото на всяко заседание се извършвали невинни езически обреди. Всекидневният живот на римския плебс също почивал на преданията от древността и грамадното число празници, съпроводени с циркови игри, тъй необходими за тълпите, били свързани или произтичали от старата религия.

Някои историци са наклонни да мислят, че Константин Велики, решил еднаж да даде първенство на християнството и да затвърди въведения от Диоклетиан абсолютизъм, нарочно поискал да се освободи от пречките, които Рим можел да му създаде, и затова избира нова столица. Изглежда обаче, че такива съображения са му били чужди. Несъмнено, ако Рим бе останал и занапред императорска резиденция, християнизацията, както и затвърждаването на абсолютизма, не би вървяло тъй лесно и бърже. Но решението на Константин едва ли е могло да излиза от такива съображения. Рим не можеше вече да бъде столица на грамадната империя, защото неговото географско положение от една страна бе малко удобно за нейното управление и защита, и от друга, защото самата Италия, обедняла и значително обезлюдена, бе изгубила във всяко отношение значението си на първа провинция.

Когато почнаха първите големи варварски нашествия, римските императори, принудени да ръководят защитата на империята, трябваше да се намират по-близко до нейните граници и по тази причина Рим фактически престана да бъде тяхно постоянно местожителство. Мнозина императори през III в. се вестяваха тук само в редки случаи, най-често за да отпразнуват някой свой триумф, а някои от тях, провъзгласени от своите армии, умираха по бойните полета без да са имали възможност да видят своята столица.

Застрашени бяха най-вече североизточните граници на империята, дето бяха се явили първите варварски пълчища. Там из Мизия и Панония бяха концентрирани и военните ѝ сили. В опасност се намираха освен това и източните ѝ провинции, след като Персийското царство, възстановено от Сасанидите, счете за своя първа задача да оспори римското владичество в Азия.

Ето защо ние виждаме Диоклетиан да се намира винаги на Изток и да сменява резиденциите си между Сирмиум на Сава и Никомедия при Мраморно море. В същото време на Запад императорите предпочитаха за постоянно местожителство Милано, отдето те бърже и според нуждата можеха да се явят било на Рейн, било по горното течение на Дунав.

Когато Константин Велики се вижда едничък господар на империята, съображенията за нейната защита са отстранявали вече всяка мисъл за оставането на централното правителство в Рим. То по необходимост трябвало да бъде преместено на Изток. Съвременниците разказват, че Константин бил дълго време зает от мисълта да създаде новата си столица в Сердика, нашата София, чието централно положение в Балканския полуостров било много изгодно в стратегично отношение, но се решил най-после в полза на Цариград, привлечен от неговото природно укрепено място и от положението му като мост между Европа и Азия, отдето при това могло да се владеят и източните морета.

Градът трябвало да замести стария Рим и затова името, което му било дадено, било Nova Roma - Нов Рим. Името на неговия основател обаче надделяло и той заживява във вековете като град на Константин - Constantinopolis.

Константин не намерил неговото място пусто. От дълбоката древност там се намирал градът Византион, основан в VII в. пр. Хр. като колония на гр. Мегара. Неговото несравнено положение било известно твърде добре на античния свят, та е породило дори една твърде съдържателна легенда, която намираме в Аналите на Тацит. Когато гърците запитали Аполон Питийски, де да основат новата си колония, той им посочил мястото, лежащо срещу земята на слепците. За слепци преданието считало жителите на мегарската колония Халкедон (днес Скутари, на Азиатския бряг), които не съумели да оценят важността на противоположния босфорски бряг (Успенский, 62).

Тъй като стените на стария град били тесни за новата столица, Константин заповядал да ги съборят, като след тържествена церемония сам с копието си начертал линията на новите укрепления. Постройката започнала в 328 г. и в 330 г. било отпразнувано откритието на новата столица. В съзнанието на нейния основател тя трябвало във всичко да прилича на старата и затова били употребени всички усилия да не бъде лишена от нищо, каквото тибърският град имал. Построен бил Капитолий, недалеч от него - форум с великолепни портици и зали, построен бил цирк и големи обществени бани и най-сетне императорски дворец. За украшението на града били ограбени произведенията на изкуството от всички градове на изток, тук била пренесена и медната колона, която била издигната в Делхи от гърците в чест на победата, удържана при Платея над персите (479 г. пр. Хр.)¹⁶

Вътрешното устройство на града трябвало също да отговаря на блясъка и значението му. Консулският институт бил разделен и от 330 г. единият от консулите трябвало да бъде назначаван за стария Рим и друг за новия. Заедно с това в новата столица бива създаден отделен сенат и за да повдигне неговото име, Константин преселил тук няколко от старите сенаторски фамилии. Както в Рим, тъй и тук управлението на града било възложено на отделен префект, който с гръцката си титла епарх се среща чак през средновизантийската епоха.

За да привлече повече население в новата си резиденция, Константин дарувал на жителите ѝ, както и на тия от близката околност, правото да бъдат свободни от данъци, с каквото се ползували само гражданите на Рим. Организирано било при това безплатно раздаване на хляб за бедните граждани. Житото за тая цел било подвозвано от Египет, а след неговото завоевание от арабите - от Мала Азия и от пристанищата по северните брегове на Черно море. За развлечение на населението по примера на Рим били устройвани разни видове игри, от които най-дълго време се задържат конните надбягвания. Хиподромът, дето те ставали, се превръща в център на гражданския и политически живот на Византия. Тук, разделено на партии, които носели цветовете на състезаващите се страни, населението на столицата изказвало своето почитание или недоволство от управлението и от отделни чиновници и не еднаж оттук започвали метежите, с които по-късната история на Византия бе тъй богата и които довеждаха нови владетели на цариградския престол.

Поради благоприятното положение на града и привилегиите, които му били дарувани, неговото население бърже нарасло: в края на IV в. то достигнало до 150 хиляди души (Успенский, 63), а скоро след това построените от Константин стени се оказали вече тесни да го поберат.

Делото на Константин Велики с основаването на Цариград е най-добре оценено в следните думи на руския историк Успенский: „Не в едикта за веротърпимостта, казва той, е световната заслуга на Константин: ако не той, то неговите най-близки приемници щяха да бъдат принудени да даруват господство на християнството, което от това ни най-малко не би загубило. Между това, с навременното пренасяне на столицата в Цариград, той в едно и също време спаси древната култура и създаде благоприятна обстановка за разпространението на християнството.” (Успенский, 62). И наистина, освободена от сдържащата сила на старината, новата столица можеше вече да стане център на един нов живот, твърде отличен от тоя на древността.

Масовият напор на варварите бе третото съдбоносно събитие в историята на древността. То ускори нейния залез и покри с развалини много от провинциите, дето нейната култура бе достигнала до завиден разцвет.

Варварски нашествия бе познал още старият Рим. Вам е известно нападението на галите през 390 г. пр. Хр., когато опустошеният от тях Рим трябваше да се откупи със злато. Известни ви са борбите на Марий с кимврите и тевтоните, тия на Цезар с галите и германците и на Марк Аврелий срещу квадите и маркоманите. Всичко това бе само една далечна прелюдия на бурята, която се разрази над империята през третия век и която от своя страна отвори една вековна епоха на разорение и упорити войни.

Великото преселение на народите се почувствува от стария свят най-напред с движението на готите.

От своите първоначални местожителства по бреговете но Балтийско море готите през втората половина на II в. се спущат по руската равнина и след 30-годишно странствуване, в началото на III в. те вече заемат земите северно от Черно море, от Дунав до Дон. Тук за пръв път изпъква делението им на две големи групи остготи и вестготи (източни и западни готи). Оттам на големи тълпи предприемат опустошителни нападения срещу дунавските римски провинции и не еднаж се явяват на юг от Дунав. Тежкого време, което настава за империята се изразява в непрестанни революции, които издигали на престола все нови императори без някои от тях да бъде в състояние да се справи с растящата опасност. Император Деций¹⁷, който се опитва да ги възпре претърпява от тях страшно поражение в 251 г. и сам пада убит.

Дотогава готските нашествия се ограничавали в Дакия и Мизия; в средата на III в. обаче те успявата да унищожат Боспорското царство, което обхващало Крим и побрежията около него и по такъв начин добиват база за действия и против отдалечените презморски земи. Прибрежното население на покорените от тях крайбрежия им служело за гребци и водачи и натоварени на леки кораби, техните диви пълчища се явяват и там, дето най-малко са могли да бъдат очаквани. В периода от 258 до 267 г. те почти ежегодно налитали на южните прибрежни земи на Черно море, стигат до Мраморно море и разоряват не само близките до него градове - като Никея, Бруса, Кизик и др„ но проникват дълбоко във вътрешността на Мала Азия - из Витиния, Галатия и Кападокия. Заедно с това други техни отреди продължавали действията по суша, грабещи по всички направления Балканския полуостров. В 269 г. император Клавдий¹⁸ се среща при Ниш с една грамадна тяхна армия, която според неговите собствени съобщения достигала до 300 хиляди души, и ѝ нанесъл страшно поражение. Готите оставили на полесражението повече от 50 хиляди трупа и остатъците им се пръснали из целия Полуостров. Римляните отрязали пътя за отстъплението на много от тях, голямата им част била изловена и превърната в колони, когато други били зачислени на служба в легионите. В памет на победата си Клавдий получил почетната титла Gothicus, но тя не помогнала на империята да поправи напълно бедите от варварското нашествие.Отвоюването на Дакия – провинцията, която лежала зад Дунав, било вече невъзможно. Затова Аврелиан¹⁹, приемник на Клавдий, бил принуден да събере остатъците от нейното романизирано население и да ги пресели на юг от Дунав. Тук западната част на Мизия, между Вит и Тимок, била отделена в особена провинция, наречена Dacia Aureliana, която по-късно се разделя на две по-малки области – Dacia Mediterranea, около София и Кюстендил и Dacia Ripensis, на север покрай Дунав. Цялата заддунавска Дакия паднала в ръцете на готите и техните съюзници - гепиди и вандали, също германски племена, които се разпростират на запад до средния Дунав. От тази нова позиция те могли вече безпрепятствено да използуват сгодните случаи, за да безпокоят империята и нападенията им продължават през един период повече от 140 години. Римското правителство трябвало винаги да стои нащрек, за да пази балканските си земи от тия гладни и свирепи гости, а не еднаж било принудено и да наема готски отреди за войните, които водело на изток и на запад. След заемането на северна или Траянова Дакия делението на готите на два народа, източен и западен, окончателно се установява и оттам нататък, макар и неведнъж те предприемали общи военни действия, но основните им съдбини вече поемат различни пътища. Остготите, в голямата си маса, остават из руските степи, докато западните им сродници се установяват в бившите римски земи.

Съседството с империята не останало без влияние върху им. При походите им срещу Мала Азия от тях били отвлечени мнозина пленници-християни, които стават първи разпространители на християнството помежду им. Това било още през III в. В IV в., когато арианството в империята било значителна сила, то се разширява и сред готите. Негов разпространител бил готът Улфила. Той още от малък бил изпратен като заложник в Цариград, дето приел арианството, след това, ръкоположен за епископ, превел Библията на готски език и се върнал като мисионер сред сънародниците си. Мисионерството му обаче не траяло дълго време. Вестготският крал започнал преследване срещу християнството, а Улфила с част от своите последователи бил принуден да търси убежище отново в империята, дето с разрешението на император Констанций се заселил в околностите на Nicocpclis ad Istrum²⁰. Преследванията на християнството между готите продължило, но въпреки това то продължавало да се разпространява и в началото на V в. по-голямата част от целия полуостров вече била спечелена за арианизма.

Между това хуните, които към средата на II в. пр. Хр. бяха отхвърлени от китайците на запад и заели степите около Каспийско море и Волга, съединени тук с други скитнишки племена от монголски и ирански произход, налитат на остготското кралство²¹ и го разгромяват. Незначителни части от остготите потеглят на запад, за да търсят спасение от страшните завоеватели. Техните сродници вестготите, разтревожени от приближаващата се опасност, се групират около краля си Атанарих, но виждайки, че не са в състояние да се съпротивляват на хунската стихия, чието приближаване всявало ужас навсякъде, решават да просят от римляните разрешение да минат южно от Дунав и да се поселят в тамошните значително обезлюдени провинции. За империята поселението на германци в нейните области не било явление ново и тогавашният император Валент, сам арианин, както вече знаем, приема със съчувствие молбата на готите. Тям били обещани земи в Тракия със задължението да служат като съюзници (foederati) в римската армия. Изпратени били с военни отреди специални чиновници, които да ръководят преминаването на готите през Дунав, да ги снабдяват с храна и да ги настаняват в отредените им земи.

Неспособността на отговорните лица и тяхното користолюбие стават причина да възникнат безредици още в самото начало. Липсвали средства за минаването на реката, липсвала храна за тълпите преселници, чийто брой надминавал един милион и те били принудени да продават в робство сами себе си или децата си, за да могат да се нахранят. Всичко това продължило и когато те минали Дунав и главната им маса достигнала до гр. Маркианопол (при с. Девня), недоволството на варварите, които не могли да влязат в града, за да си купят хляб, достига до крайния си предел. Магистратът на Тракия Лупицин, комуто било поверено цялото предприятие по настаняването на преселниците, но който бил главен виновник за всички безредия, уплашен за възможните страшни последици, решил да унищожи с измама готските водители²². Тия последните се отървават обаче от приготвената им примка, застават начело на своите тълпи и се разсейват по цялата Тракия, която подлагат на опустошение; към тях се присъединяват готските полкове, намиращи се на римска служба, както и робите-готи, избягали от своите господари, и скоро техните отреди вече почват свободно да се разхождат из целия Полуостров. Император Валент, който бил в Азия, известен за опасността, побързва да се върне в Европа, и със събраната си армия потегля за Одрин, около който се намирали главните сили на варварите. Западният император Грациан²³ също от Сирмий се приближавал със своите войски към София. Планът бил да се отреже на готите пътя за отстъпление и със съединени усилия да бъдат унищожени. Валент обаче не искал да чака изпълнението на предварителните действия и заповядал сражение с неприятелите, с които вече бил очи срещу очи. Сражението се превръща в страшна касапница за римляните. По-голямата част от тяхната армия бива унищожена, малки остатъци от нея сполучват да се промъкнат към Пловдив, за да занесат на Грациан страшната вест. Сам Валент изчезнал в битката, вероятно убит. Това нещастие става в 378 г.²⁴

Готите стават господари на Полуострова, дето римската власт се крепяла само в добре защитените градове. Грациан не посмял със слабите си сили да продължи движението си и се оттеглил назад. Положението изисквало един силен човек и Грациан го намира в испанеца Теодосий, бивш римски генерал. Той бива извикан в Сирмиум и там провъзгласен за съимператор, като за управление му била отредена източната половина на империята²⁵. Със съединени сили двамата императори се мъчили да изтласкат варварите от римските земи, но всичките им усилия останали напразни. Успехите им се ограничили в това - да изтребят някои малки отреди, които изолирани кръстосвали полуострова. Все пак Теодосий успял да се добере до Солун, оставайки на произвола северозападните земи на полуострова, към които готите се запътили. Най-сетне той разбрал, че поради липса на надеждни войски спасението е само в примирението с варварите. Той влиза в сношение с отделни техни вождове и ги привлича на страната си със задължението да служат заедно със своите дружини под римските знамена. Главните сили на готите, под началството на своя главатар Фритигерн, се държали враждебно и Теодосий успял да ги примири едва в 382 г. „Те получили земи за поселение в Тракия и покрай Дунав, задължавали се да носят военната служба, но не в римските легиони, а във вид на национално опълчение и под водителството на собствените си херцози. Земите им били освободени от данъци и императорът се задължавал освен това да им дава заплати. Те се разселили по племена, според националното си подразделение и не искали да признават над себе си никакви представители на римската администрация.” (Кулаковский, 149). Естествено, че това необуздано своеволие на варварите не еднаж довеждало до кървави сблъсквания и то въпреки волята на Теодосий, който искал да запази добрите отношения с тях. Понякога той сам се чувствал техен пленник, тъй като те не само че преобладавали във войската, но техните първенци заемали в нея и най-високите началнишки постове. От друга страна, като войници из разните гарнизони, те си позволявали изстъпления към населението и по такъв начин създавали сред последното враждебно настроение, готово всеки момент да се прояви в явно неприятелство.

Готите, които по този начин се настаняват в балканските земи, принадлежали към западния клон на своя народ - вестготи. Арианството, разпространено сред тях още когато обитавали заддунавска Дакия, вече става тяхна национална религия. Това обстоятелство се явява и най-главната пречка, която не позволила те да се слеят с туземното население, ненавиждащо еретиците. Сам Теодосий обаче, който, както видяхме, бе заповядал преследване срещу арианството, не се решавал да безпокои заради него своите вироглави съюзници и ги оставил спокойно да изповядват своите вярвания. При това той оставил в сила издаденото още при Юлиан нареждане, забраняващо смесените бракове с варварите.

***

С Теодосий Велики ние свършваме общия преглед на събитията, които предшествуваха окончателната раздяла на Римската империя и навлизаме в историята на източната нейна част, из която се разви по-късната Византия.

Теодосий Велики свършва в Милано, в началото на 395 г. след завръщането си от поход в Галия, дето трябвало да се бори с един узурпатор на престола.

Още твърде рано, в 384 г., Теодосий, за да запази престола за династията си, провъзгласил за август и съимператор своя, тогава шестгодишен, син Аркадий. В предсмъртните си часове той обезпечил и трона на западната империя на своя втори син Хонорий. Двамата императори, на които се падало сега да водят съдбините на двете империи, били малолетни - Аркадий едва 17-годишен, а Хонорий още по-млад. Аркадий остава на грижите на Руфин, един аквитанец от Блуза, Гаскония, който заемал длъжностите magister officiorum и praefectus praetoriae Orientis. На запад като регент на Хонорий останал вандалът Стилихон, един от генералите на Теодосий, женен за една негова племенница.

 

¹На това място П. Мутафчиев допуска хронологическо несъответствие. Вандалите разграбват Рим в 455 г., а войските на Юстиниан (527-565) окончателно покоряват остготска Италия в 554 г. След смъртта на Юстиниан Византия постепенно губи контрол над Италия.
²В тази година започват строителните работи за превръщането на древния Византион в новата столица на Римската империя - Константинопол.
³Има се предвид закриването на Атинската философска школа в 529 г.
⁴Новата Сирийска династия начева управлението си в 717 г.
⁵През 50-те и 60-те години главно в съветската специализирана литература се водеха оживени дискусии относно началото на феодализма във Византия, респективно появата на крепостните селяни. Едно от становищата, което намери сериозни защитници, бе лансираното в случая от П.Мутафчиев - появата на първите крепостници в края на VI в.
Тук е мястото да се отбележи, че П.Мутафчиев е измежду малцината медиевисти за своето време, който отделя специално внимание на социално-икономическата проблематика. Това читателят ще забележи и по-нататък в изложението.
⁶Тук и по-нататък в изложението под “революции” трябва да се разбират размирици, бунтове, метежи и династични междуособици.
⁷Определението “деспотични монархии” от гледище на днес възприетата статична типология е неуместно. Отсъствието на терминологичен перфекционизъм през 20-те години, когато са писани тези лекции, обяснява присъствието му в текста. В дадения случай П. Мутафчиев по-скоро подчертава автократичния характер на държавната власт в епохата на домината.
⁸Този ден е и началото на църковно-богослужебната нова година. В източно-православната църква тази традиция е запазена и в наши дни.
⁹Всъщност Константин Велики става едноличен управител на империята след победата си над Лициний на 18.ΙΧ. 324 г. при Хрисопол.
¹⁰(361-363).
¹¹Вече категорично е установено, че приписваните на Юлиан думи са добавка на по-късни християнски хронисти, които искрено ненавиждали императора, заради антихристиянското му поведение.
¹²(363-364).
¹³(364-375).
¹⁴(364-378).
¹⁵(379-395).
¹⁶Медната колона, във вид на три преплетени змии, украсявала стената на хиподрома. Част от нея е запазена и в наши дни, но без триглавото окончание.
¹⁷(249-251).
¹⁸(268-270).
¹⁹(270-275).
²⁰Дн. Никопол.
²¹За варварските държавно-племенни обединения подходящо е определението “кралства”. Равностойността на “царство” с “империя” прави неподходяща употребата му.
²²Споменатият магистрат допускал срещу подкуп готите да преминат Дунава с оръжие - нещо, което категорично им се забранявало според предварителните договорености.
²³(367-383).
²⁴Битката станала на 7 август. Според Амиан Марцелин император Валент и неколцина от свитата му били изгорени от готите в една полска хижа. Това е един от редките случаи, когато византийски император намира смъртта си по време на битка.
²⁵(379-395).