Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14400
 
Предговор към българското издание

 

Погледната формално, Византия не била теократична държава. Поне не такава, каквато е класическата теокрация в Израил в епохата на Съдиите. За специалист от ранга на сър Стивън, разбира се, това е добре известно. И все пак в настоящата си студия британският византинист лансира идеята, че Византия е теократична държава, доколкото това е продиктувано от идейно-политическите възгледи на нейните теоретици през различните периоди.

Книгата на Стивън Рънсиман е отдавна известна на специалистите, но малко позната на българската публика и особено на студентите историци, които трябва да я познават. Идеята за нейното написване се ражда след гостуване в Института Weil, Синсинати (САЩ), където Стивън Рънсиман чете лекции по проблемите на Църквата и Държавата.

Според византийската политическа доктрина императорът олицетворява Божието царство на земята. Поради това, когато грехът надделява. Бог погубва империята. В единадесетвековното ѝ съществуване това става на два пъти - през 1204 г. и през 1453 г., когато империята окончателно е заличена от диптихите на историята. Интересно е, че в това действие на Бога византийците съзират дълбок промисъл и не възроптават срещу него, но приемат съдбата си с философска примиреност.

Идеята за Божествената империя, или земното Божие царство, няма друг аналог в християнския свят. Тя остава непозната и за западния исторически еквивалент на Византия Свещената Римска империя, главно поради претенциите на папския институт. Арабският халифат е по-близо до византийската идея, но ислямът не възприема халифа като наместник на Аллаха. Така Византия формира идеята за свещеността на своята империя като уникално създание, което е косвено доказателство за нейната изключителност.

Самите византийци твърдели, че не изграждат политическите си доктрини върху празно пространство. Връзките с античния свят, представен от елинистическата традиция и Рим, винаги са демонстрирани като основополагащи в политическите идеи. От елинистическата традиция ромеите възприемат демокрацията и нейния антипод тиранията, а от Рим правото.

По своята същност византийската теокрация изисква подчинение на духовенството пред василевса като Божи наместник на земята. Всъщност това е покорството на Църквата пред Държавата, което съставлява основата на византийския цезаропапизъм. Тъкмо това различие в интерпретацията на понятието Църква поражда две твърде различни представи за ролята и на Изток и на Запад. Докато за ортодоксалните християни Църквата е съвкупност от всички вярващи, за католиците тя е обиталище на клира.

По време на Медиоланския едикт (313 г.), който дава официален статут на Църквата и създава предпоставки за включването ѝ в обществения живот, числото на християните не надвишава 1/7 от населението. Поради силната доминация на държавата, особено след военноадминистративните реформи на Диоклециан (284 - 305) и Константин Велики (306-337), Църквата следва йерархичната структура на империята, при която в отделните райони се създават средищни градове, където резидира местната управа. Въз основа на тази практика през III в. се издигат трима митрополити в мегаполисите Александрия, Антиохия и Рим. По това време авторитетният Картагенски епископ заема четвърто място, тъй като християните в Африка са по-малочислени от събратята им в Европа и Мала Азия. Онова, което в най-голяма степен съдейства за съюза между Църквата и Държавата, е появата и разрастването на сектите. Като рушители на официалната църковна вероизповед и каноните, те работели срещу единството на Църквата. Същата без съдействието на Държавата не би могла да се справи, откъдето произтича и често пъти безкомпромисното подчинение на Държавата. Както заявява един от ранните църковни канонисти - това е скъпата цена на оцеляването, която платила най-вече Източната църква.

Императорите от своя страна приели с охота ролята на арбитри и често пъти надвишавали пълномощията си, като се вмесвали в догматични спорове. Първа изява на тази нова и за светските власти политика е свикването на църковния събор в Арл през 314 г., на който императорът поканил всички западни епископи. Мнозина виждат в него прелюдия към поредицата вселенски събори, състояли се през IV-VIII в. Константин Велики бил ужасен от крайното противопоставяне в Църквата между ортодокси и ариани. Угрижен за единството ѝ, както и това на империята, самодържецът лично се намесва в спора и предлага една изключително подходяща формула за естеството на Св. Троица - „единосъщен“. Τ. е. второто лице, Синът Божи е роден преди вековете, но е единосъщен с Отца. Църквата приема е благодарност намесата на императора и го прославя като равноапостолен. Така, според думите на Джон Майендорф, начева догматичният съюз на Църквата с Държавата. За да покаже, че няма да се ограничи само със заплахи или предупреждения, Константин Велики уверява епископите, че ще търси от всеки лична отговорност за мира и единството в Църквата.

Намесата на императора, определяна от мнозина църковни канонисти като деликатна, освен всичко друго намира основания и в раннохристиянската практика. Св. апостол Павел и апологетът Тертулиан определят еднозначно езическия римски император като Божи наместник. След приемането на християнството това качество на императора се засилва още повече. В друга редакция същото изразява един от най-авторитетните теоретици на византинизма и пръв съветник на император Константин Велики - епископ Евсевий Кесарийски. Според него Бог е избрал Своя Син така, както Рим е установил ред в света. И това миротворчество не е случайно. Установеният от Рим ред на земята става предпоставка за мирното разпространение на християнството от Сахара до Балтийско море и от Атлантика до Кавказките планини. Единственото правило, което Евсевий внушава на императора, е да не се поставя над законите, за да служи за пример на Църквата и християните. Идеите на Евсевий Кесарийски не стават официално становище, но те са живи в практиката на цялото Византийско средновековие.

Разбира се, още в самото начало имало критики по отношение на неправомерно разширените пълномощия на василевса спрямо Църквата. В свое писмо до императора един от активните дейци на Първия вселенски събор в Никея Осия Кордобски през 325 г. пише: Не се бъркай в църковните работи, нито се разпореждай с тях [...] както на нас не ни е позволено да управляваме света, така на тебе не ти е позволено да размахваш кадилницата (Migne, XXV. 748). Такива прецеденти има и в бъдеще. И все пак надделява върховенството на Държавата, за което особено много съдейства император Теодосий I (379 - 395). Църквата е принудена да приеме стеснителните по отношение на нея компетенции отстрана на императора заради ярката му защита на Православието. В неговото управление драстичните мерки спрямо арианите довеждат до фактическото им ликвидиране. За волята на императора е показателно не само свикването на Втория вселенски събор през 381 г., но и решението епископът на Константинопол да заеме второ място по чест след Римския епископ, въпреки енергичните протести на Рим и Александрия.

При император Аркадий (395 - 408) става обичайно василевсът да пребивава изключително в столицата и в частност в Големия дворец. Това засилва представителните функции и ореола на изключителната му власт. Подобни тенденции се наблюдават и по отношение на августата (съпруга, майка или сестра на императора), която придобива официален статут и право за намеса в държавните дела. В този контекст интерес предизвиква интригата във взаимоотношенията на августа Евдокия и архиепископа на Константинопол Йоан Златоуст. Въпреки неблагоприятните за предстоятеля на Църквата перипетии, този инцидент създава реални условия за превръщането на Църквата в коректив на върховната власт.

Провеждането на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г. показва много от неудобствата, които преживява Църквата от намесата на императора дори в догматичната проблематика на дискусиите. Стига се до там съборът да бъде бламиран и обявен от папа Лъв I Велики като разбойнически, което налага провеждането на друг каноничен събор.

Важен фактор за намеса във вероизповедната дейност на Църквата е издаването на специални едикти от императорите с цел прекратяване на спорове, разколи и разединения в Църквата. Такъв е Енотиконът на император Зинон (474 - 491), с който очевидно се пренебрегват решенията на Четвъртия вселенски събор. Папа Феликс III протестира решително срещу намесата на императора, което довежда до първата продължителна схизма в Църквата, известна като „Акакиева“.

Много важен аспект на харизматичния съюз Държава - Църква става въведената от император Лъв I Бес (457 - 474) практика коронацията да се извършва в храма, а нейният извършител да е върховният църковен предстоятел. Този най-важен държавен акт свързва в неделимо единство двете върховни институции, тъй като едната обладава властта, а другата я санкционира чрез нарочен церемониал.

Не така реагира Западът на установяващите се взаимоотношения между Църквата и Държавата. Липсата на фактическа императорска власт след 476 г. представя папската институция като единствен правораздавателен орган и наследник на римската държавна традиция. Властта на папите нараства далеч над властта на техните източни събратя на патриаршеските престоли. Това разминаване в позициите предизвиква и първия конфликт между Източната и Западната църква, чийто инициатор е папа Геласий I. Веднага след избора му в 492 г., новият понтифекс не уведомява константинополския император, което се възприема като недопустимо пренебрежение към Божия наместник. На протеста на император Анастасий I (491-518) папа Геласий I отговаря, че светът се управлява от императорите и папите, но властта на последните е по-висша от тази на императорите. Сблъсъкът между двете върховни институции идва от разликата в интерпретацията на идеята на „наместничеството“. Папите претендират да са по хиротонична приемственост наследници на апостол Петър, комуто пък Иисус Христос връчил властта над Църквата.

За подобно дръзко поведение на папите допринасят и някои византийски императори. Твърде неприятно впечатление на клира прави решението на император Филипик Вардан да изгори публично решенията на Шестия вселенски събор. С това самодържецът демонстрирал монотелитските си убеждения. Противно на него, Лъв III Сириец (717 - 741) показал уважение към Църквата и нейните събори, но твърдял, че по призвание е василевс и йерей.

Своеобразен връх във взаимоотношенията между Църквата и Държавата бележи управлението на Константин V Копроним (743 - 775). За да изрази пълната съпричастност между двете институции, въпреки че дава многократно примери в обратна посока, Константин Копроним обявява държавните престъпници за еретици и еретиците за държавни престъпници. Така неудобните за върховите власти със сигурност попадал и под прицела на закона. Въпреки това „симфонията“ между двете власти, за която по-късно ще пледира патриарх Фотий, била възможна само при императора йерей. Августа Ирина (797-802). въпреки благосклонното си отношение към Църквата и възстановяването на иконопочитанието, не могла да бъде нито „главнокомандващ“, нито „йерей“, освен това полът ѝ изключва хиротонията при коронацията.

Епохата на иконоборството (726 - 843) утвърждава окончателно надмощието на Държавата. Оттогава смяната на патриарха по угода на владетеля е по-скоро практика, отколкото изключение. Императрица Ирина посочва на мястото на подалия оставката си патриарх Павел мирянина Тарасий, който преминава йерархическите степени само за няколко дни. Това е прецедент, но той ще се възпроизведе и при други случаи по волята на василевса. Новият патриарх подема инициативата за свикване на вселенски събор, открит в храма „Св. Апостоли" на 17 август 787 г. Силното брожение във войската, която остава вярна на иконоборството, принуждава Ирина да проведе събора на следната година в Никея. Подписът на августата стои под актовете на същия събор заедно с този на сина ѝ Константин VI, което е фактическо нарушение на традицията, но Църквата го опрощава заради възстановеното почитание на иконите. В резюме, работата на последния вселенски събор приключва с направената разлика между латрия и проксинезис. Първото означава дълбока почит към Бога, а второто почитане изображенията на Бога.

Политиката на императрица Ирина се оказва неефективна поради рязкото противопоставяне на двете враждебни крила на Църквата. Иконопочитателите смятали, че отношението към иконоборците е твърде компромисно, а те от своя страна били недоволни от възстановеното, макар и с уговорки, иконопочитание. Нестабилността в империята позволява на Римската курия в лицето на папа Лъв III и Каролингите да извършат акта на коронацията на 25 декември 800 г., при която Карл Велики се увенчава с короната на римските цезари. Реновацията на императорското достойнство на Запад предизвиква бурна реакция в Константинопол. Наскоро след това Ирина е свалена от престола, а противоречията между иконоборци и иконопочитатели се развихрят с пълна сила. Опитът на император Лъв V Арменец (813 - 820) да помири чрез взаимни отстъпки двете враждуващи крила предизвикват неустрашимия защитник на иконите Теодор Студит да възрази на императора с думите: На теб, императоре, бе поверено политическото управление и войската. Грижи се за тях и остави управлението на Църквата на нейните пастири и учители, както предписва Апостолът.

Победата на студитите е временно тържество на Църквата над Държавата. Наскоро след това патриарх Никифор се оттегля от престола, а Теодор Студит е изпратен в заточение. В крайна сметка гоненията постепенно секват заради липса на обществена подкрепа за иконоборците и най-вече поради постигнатите резултати Държавата окончателно подчинява Църквата, въпреки че я прави свой съобщник във властта.

След поместния събор в 843 г. намесата на императорите във върховното управление на Църквата е повече от очевидна. Вуйчото на малолетния Михаил III и фактически управник на империята кесарят Варда, посочва за патриарх бившия председател на Имперския върховен съд Фотий. Опитът на промонашеската партия на отстранения патриарх Игнатий да оспори волята на всесилния кесар не успява. Църквата се оказва в невъзможност да избере дори своя предстоятел. В хода на разгорещените спорове между фотианци и игнатиани често се призовава като арбитър Римският папа, който никога не забравя обстоятелствата около неговото посредничество. Виждайки упадъка в авторитета на Църквата, патриарх Фотий се опитва чрез Епанагогата (Исагоги) да представи двете върховни власти императорската и патриаршеската, като равностойни и в симфония. Известно е, че освен като текст, тези постановления не стават практика във взаимоотношенията на двете институции. Конкретен пример за превъзходство на императорската власт е решението на император Лъв VI Мъдри (886 - 912), който снема от престола същия поборник за равенството Фотий и поставя на мястото му 19-годишния си брат Стефан. Това е едно от големите унижения на Църквата, станала жертва на императорското всевластие.

Въпреки надмощието на императорите, някои по-изявени като присъствие патриарси не приемат поражението. Патриарх Николай Мистик категорично отказва да признае четвъртия брак на император Лъв VI със Зоя Карбонопсина. Компромисното решение да бъде припознато роденото от тази връзка дете за престолонаследник (Константин VII Порфирогенит), а Зоя да се третира само като майка, без да има статут на августа, е само временна победа на патриарха. Още през февруари 914 г. Зоя отстранява Николай Мистик от регентския пост и поема цялата власт в ръцете си.

Трябва да се отбележи, че тетрагамията (четвъртият брак) ражда най-големия конфликт между Църквата и Държавата, при който Църквата е принудена да отстъпи пред волята на императора. Създава се впечатление, че на императора е позволено да пренебрегва църковните канони, за което политиката на икономѝята търси подходящи оправдания. Тържеството на светската власт се увенчава с решението на император Роман I Лакапин (920 - 944) да постави на овакантения след смъртта на патриарх Николай Мистик патриаршески престол 15-годишния си син Теофилакт. Никога преди това Църквата не е била толкова безсилна да ръководи собствените си дела.

Няколко десетилетия по-късно нов скандал между главата на Църквата и поредния василевс поставя на дневен ред компетентността на двете институции и влиянието им в обществения живот. Въздигнатият от император Константин VII Порфирогенит (945 - 959) патриарх Полиевкт остро укорява новоизбрания император Йоан Цимисхий (969 - 976) заради участието му в убийството на неговия предшественик Никифор II Фока (963 - 969). Патриархът не допуска в катедралния храм „Св. София" императора, докато публично не се покае. Създава се изключително напрегната обстановка, която могла да завърши твърде непредвидимо за Църквата и патриарха. Видимо Йоан Цимисхий отстъпва и с известни уговорки признава вината си за убийството на Никифор Фока. При избора на новия патриарх след смъртта на Полиевкт (870 г.), Йоан Цимисхий произнася реч, в която съпоставя „свещената" и „светската" власт, от които зависи добруването на света. По всяка вероятност и двете страни в спора стигат до съответните изводи, тъй като през следващите 70 години нито един патриарх не оспорва решенията на императорите.

Претенции за равно правоучастие във върховната власт отново заявява патриарх Михаил Керуларий (1043 - 1059), който оглавява Константинополската катедра по времето на император Константин IX Мономах (1042 - 1055). Патриарх Михаил I е единственият кириарх, който си позволява да носи червени ботуши, които били по право само за василевсите. Поради твърде екзотичното си поведение той е несъмнено и една от причините за фаталното разделение на Църквата през 1054 г. Керуларий не изпълнява нито едно от предписанията на императора за търсене на компромиси с римската делегация и схизмата става факт. Патриархът бил дотолкова пристрастен към властта, че когато новият император Исак I Комнин (1057 - 1059) му налага някои ограничения в правомощията, Михаил Керуларий умира от сърдечен удар.

След разделението на Църквата (1054 г.) във Византия се формират две ясно разграничими фракции, които имат влияние и сред политическите среди. Това са фракциите на монасите-ревнители, наричани зилоти, и фракцията на умерените защитници на светската власт, известни като политици. В основата на техните няколковековни противоречия стои все един и същ въпрос компетенциите на светската власт спрямо Църквата. Разбира се, зилотите се противопоставяли на наложената от миналото практика Църквата сляпо да се подчинява на светските власти. Най-често повод за техните противоречия ставал опитът на късните императори да получат военна помощ от Запада с цената на уния, която подчинява византийското духовенство на папата.

През ХII в. Византия все още е имперска сила, макар и с регионално значение, но упадъкът е повсеместен. Може би това провокира у византийците усещането, че живеят в несигурен свят, който освен това е и враждебен. Сигурен знак в тази насока ни дава изкуството. През ХII в. се усеща напрежение, ведрината на X в. е почти напълно изчезнала. В трафаретните образи на Христос и Богородица доминира патосът на страданието. В края на века идва и катастрофата. Рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол, а Византия се разпада на няколко микродържавици, между които Никея, която се самообявява за наследник на погиналата империя.

Падането на империята нанася силен удар и върху Църквата. Докато Византия преживява „в изгнание" до лятото на 1261 г., никоя от съхранилите независимостта си държавици не зачита авторитета на Никейския патриарх. Все пак общата криза на ръководните институции не позволява конфронтирането между властите. Църквата застава зад империята и я подкрепя във всички по-значими действия. Промяната във взаимоотношенията рефлектира и сред канонистите. Теодор Валсамон например заявява, че императорът по право и предназначение стои над светските и църковните закони, защото се грижи за телата и душите на поданиците си. Въпреки това, кризи във взаимоотношенията се появяват, когато императорите превишават правомощията си спрямо Църквата. Така например патриарх Михаил Авториан отказва да короняса Михаил VIII Палеолог в „Св. София", тъй като мълвата го сочи като убиец на легитимния малолетен император Йоан VIII Ласкарис.

Охлаждането на отношенията с Църквата като цяло кулминират след подписването на Лионската уния през 1274 г., която подчинява Константинополския патриархат на Римския папа. Зилотите стават изключително активни и в крайна сметка бламират унията.

Управлението на промонашески настроения Андроник II Палеолог (1282-1328) дава временен превес на Църквата. Унията с Римската курия е отхвърлена, а антикатолическите настроения са по-силни от всякога. Зародилият се по това време исихазъм и неговият идеологически опонент варлаамизмът, неизбежно придобиват и политически оттенък. Становището на исихастите, че върховен дълг на християнина е да спаси душата си, а не да мисли за тялото си, рефлектира във взаимоотношенията Църква — Държава. Исихастите твърдели, че ако Държавата е предопределена да загине, то дълг на вярващите е да запазят на всяка цена Църквата. С този политически исихазъм отминават последните години от съществуването на империята.

Униатската политика на императорите и отчаяната съпротива на зилотите е своеобразно резюме на късно-византийската действителност. Лишената от възможности за реабилитация империя се опитва поне да съхрани идентитета на обществото, който се свежда до верността към Православието.

Професор Стивън Рънсиман определя тези отношения и характера на управлението във Византия като теократични, тъй като основата на всяка политическа доктрина, на традицията, легитимизма и супремацията се определят чрез текстове на Свещеното Писание и Църквата. В тази връзка Георги Острогорски е на мнение, че в късновизантийския период Църквата доминира над Държавата поради дълбокия упадък на имперските институции. В същото време Константинополската патриаршия е несъмнен лидер на Православието и това придава на Църквата обаянието на институция с надземен характер, каквото империята вече отдавна е загубила.

Проф. д-р Георги Бакалов

 

X

Right Click

No right click