Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14394

 

ПРЕДГОВОР
 

През есента на 1973 г. бях поканен от Института Weil в Синсинати да прочета серия от лекции по въпросите на Църквата и Държавата във Византия. Бях особено признателен за поканата и назначението не само поради топлото посрещане, което получих в Синсинати, но и защото това ми даде възможност да подредя своите размишления относно този фундаментален въпрос в историята на Византия.

Настоящото издание включва шестте лекции, които изнесох в Института, с някои незначителни корекции, наложени от трансформирането на говоримата реч в писмена. Добавени са и бележки. В една малка книга, която обхваща обширен предмет на изследване, не би било особено практично да се опитваме да дадем оригиналните извори за всеки споменат факт или епизод от книгата. Посочил съм източниците само на конкретните цитати, но като цяло съм обърнал внимание на по-съвременни изследвания, в които заинтересованият читател може да открие допълнителна информация и библиографски материал по всеки въпрос, който би желал да проучи по-добре. Направените от мен препратки свидетелстват до каква степен съм задължен на различни учени, чиито трудове са ми помогнали да изясня различни аспекти на темата.

Винаги е съществувал проблем с транслитерацията на собствените имена от гръцки език. Напълно точна система, според мен, е невъзможно да се изработи без педантичното изброяване на непознати, звучащи абсурдно форми. Във всеки един случай просто съм използвал онази форма, която, според мен, е позната в най-голяма степен.

Стивън Рънсиман

 
ВЪВЕДЕНИЕ

 

Целта на настоящата кратка студия е да спре вниманието върху империята, чието устройство, използвайки разпространеното понятие, се базира на ясно религиозно убеждение: тя е отражение на Божието царство на земята. Много племена и народности са се разглеждали като любимите чеда на Господ или Негов изключителен избор. Навсякъде, където е установена монархия, владетелят традиционно произхожда или от Божията еманация, или е потомък на Бога, или Негов висш свещенослужител - човек, натоварен от Бога да се грижи за хората. Но империята, която ние за удобство наричаме Византийска, притежава по-широко разбиране за нещата. Тя се самосъзнава като универсална. В идеалния случай империята трябва да обхваща всички народи на земята, които ще бъдат членове на една истинска християнска, собствено Православна църква. Както човекът е създаден по Божие подобие, така и човешкото царство на земята е създадено по подобие на Божието. Както Господ управлява Божието царство, така императорът, създаден по Негово подобие, трябва да управлява на земята и да осъществява Неговите наставления. Злото се насочва към Божието творение и грехът става присъщ на човека. Но ако може да бъде постигнато подражанието гръцката дума е mimesis, „имитация", като императорът и неговите министри и съветници подражават на Бога и Неговите архангели, ангели и светци, то тогава животът на земята ще се превърне в своеобразна подготовка за истинския живот в рая. Византийската империя просъществува 11 века, повечето от които в упадък: накрая императорът управлява само западналия град-държава. Грехът триумфира и Господ наказва земната империя за неуспеха ѝ в следването на божествения пример. До последно в очите на византийците императорът остава Божи наместник, свещен предводител на народите по земята.

Подобна концепция няма аналог. Свещената Римска империя на Запада, която, както отбеляза преди време Волтер, не е нито свещена, нито Римска, нито империя, твърде повърхностно споделя идеята за императорското Божие наместничество. В империята на Запад са прекалено силни феодалните и расовите традиции, за да съумее тя да реализира подобна концепция. Същевременно западният император открива достоен съперник в лицето на Римския първосвещеник, който, от своя страна, е ограничаван от духовенството. Ислямският халиф може би е по-подходящ аналог, тъй като ислямът теоретично е универсална вяра, а предводителят на правоверните е техен цар и свещеник. Но ислямската менталност не го третира като наместник на Бога. Дори Пророкът сам по себе си е просто изразител на волята на Аллаха. Халифът не е земното копие на Бога, а по-скоро упълномощен от Него първи министър.

Теорията е ясна и проста. Практиката е далеч по-сложна. Византийската империя реално е Римска империя. Константин Велики ѝ придава нов характер с преместването на столицата на Изток и с превръщането ѝ в християнска империя. Но тя не се е отърсила от своето римско минало. Така например тя не може да изостави римското право, което по същество е светско право, развито от общност от администратори, което днес е стриктно спазвана основа на обществото. Какви трябва да бъдат връзките на Божия наместник с този предхристиянски инструмент на управление? Римската империя, и по-специално нейната източна половина, в която се намира новата столица Константинопол, с гордост поддържа съзнанието за гръцката култура, гръцката философия и гръцката политическа наука. Би ли могло подобно съзнание да бъде заличено? Новата вяра би могла да ограничи философските спекулации, но би ли могла да загърби гръцки понятия като „тирания", „олигархия" и „демокрация"? Възприемането на новата вяра само по себе си е основа за бъдещи проблеми. Институционализираната религия разполага със своя йерархия от свещеници, която включва лицата, обучени и ръкоположени да ръководят религиозните церемонии, и висшите духовници, чиито функции целят да организират църковната система. Ще приемат ли свещениците и йерарсите разпоредбите на Божия наместник, когато тяхно задължение е да тълкуват Божието учение и да уреждат богослужението? Това са проблемите, които на практика оказват влияние върху теорията на византийската теокрация. Приоритетен сред тях е въпросът за отношенията между онова, което обикновено определяме като Църква и Държава.

Необходимо е да направим една уговорка относно думата „църква". За християните от Изтока гръцката дума ecclesia, или „църква" винаги е означавала съвкупността от всички православни, живи и мъртви. Такава е Църквата, спомената във вероучението. Но в действителност, особено на Запад, думата „църква" се ползва повече за означаване на свещеническата йерархия като опозиция на светската власт. Истината е, че поради бедността на английския език няма друга подходяща дума за определяне на духовенството. Но при сравняването на Църквата и Държавата ние правим разграничение между тях, което би се сторило безсмислено на византийците. Чрез разграничаването им ние допускаме историческа и филологическа грешка. На липсата на подобна дистинкция фактически се дължи основният проблем на византийската теокрация.

 

X

Right Click

No right click