Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14397

 

ХРИСТИЯНСКАТА ИМПЕРИЯ: ОБРАЗЪТ НА ГОСПОД НА ЗЕМЯТА

 

Дали император Константин е имал или не видение, което го подтиква да подкрепи християнската вяра, е въпрос, над който историците винаги ще дискутират съобразно своите вкусове. Биографът на Константин — Евсевий, разказва как императорът години по-късно споделя с него, че по време на завоевателния поход към Италия през 312 г. той внезапно получава видение на кръст, блестящ на обедното слънце, с изписани под него думи: „С това побеждавай!". Същата нощ Христос се явява в съня му и му нарежда да постави на щитовете на своите войски labarum - християнският монограм ХР1. Историците рационалисти определят твърдението като измислица, дело на самия Константин, или по-вероятно на Евсевий, когото те считат за подмазвач и ненадежден източник на информация. Набожните християни пък виждат в описаното видение Чудото. Други вярват, че Константин е станал свидетел на рядък, но не уникален природен феномен, преувеличен от неговата фантазия. Монограмът е използван от войниците му в битката при Милвианския мост няколко седмици по-късно. Това е засвидетелствано от историка Лактанций, който обаче твърди, че това внушение на Константин е дошло в навечерието на битката2. Историите не си противоречат. Константин разказва на Евсевий двадесет и шест години след събитието и е твърде вероятно да е объркал времевия интервал между двете видения. Добре известно е, че когато в края на октомври 312 г. той влиза в Рим като победител, неговите войски носят християнския символ като свое знаме, което носят със себе си при военните кампании в Изтока, превърнали Константин в господар на света3.

Характерна особеност на изследванията на историците е определянето на Константин като проницателен и скептичен политик, който съзнава, че съюзът с християните може да бъде полезен за имперската кауза. Този възглед, според мен, се базира върху последващи преценки за събитията. Римската империя наистина е изправена пред множество конституционни и военни, социални и икономически проблеми. Те са породени и изострени от атмосферата на отчаяние и страх. Угрижените императори дълго търсят морални сили, които биха обединили и вдъхновили техните поданици. Преследването на определени секти като тази на християните е част от политиката, целяща морално единение. Ако императорите се осланят на култ като този към непобедимото Слънце, те никога не биха допуснали култът да бъде единствен. Това е основата на нов синкретизъм. Да се покровителстват християните, чиято религия е изключителна по своята същност, се приема като революция в политиката, но и като твърде рискован ход. Установено е, че по времето на Миланския едикт от 313 г., по силата на който на Християнската църква е дадена пълна свобода на богослужението и легален статут, християните не наброяват повече от една седма от населението на империята. Освен това в армията, основен източник на императорската власт, малцина са християни. Константин може би искрено вярва, че неговата собствена преданост към Слънцето би могла да се съчетае с християнството, тъй като християнските автори често използват Слънцето като символ на извечната Божия светлина. Истина е, че християните са най-добре организираната секта в империята и техни лидери са най-способните ѝ поданици. Но в тогавашния момент, както скоро открива и Константин, ако не го е знаел вече, християните са разделени от схизми и ереси, което намалява потенциалната им сила. Трудно можем да повярваме, че той е поел риска да се идентифицира с тях, въпреки че снема покровителството от езичниците. Макар кръщението на императора да не е така искрено, както е възприето, неговите последващи думи и дела показват, че Константин се отнася към своята закрила за християните съвсем сериозно. Ако с тези действия той съумява да разшири властта на имперската автократия, това се дължи по-скоро на щастливо стечение на обстоятелствата и на желанията и слабостите на християните, отколкото на някаква далновидна преценка от негова страна4.

Докато християните съставляват малцинствена група без законово признание, за тях е невъзможно да отстояват теологично еднообразие или църковна дисциплина. Те не биха могли да контролират ересите, докато не съществува официална православна вяра, нито да предотвратяват схизмите, докато не бъдат създадени законови санкции от страна на администрацията. Те са ефективно организирани, доколкото това е възможно. Всяка местна Църква се намира под пълната власт на пожизнен епископ, избиран от духовенството и представителите на миряните от епархията със съгласието на съседните епископи, един от които го ръкополага, като по този начин се поддържа апостолическата приемственост от Христовите ученици. Харизматичното равенство на всички епископи никога не е оспорено в източнохристиянския свят. Но в края на III в., в периода на преследванията срещу християни от страна на Валериан и на Диоклециан, когато броят на християните рязко нараства, се появява обичаят епископите да се срещат от време на време на тайни събрания в местните митрополии под председателството на епископа на митрополията, който по такъв начин постепенно придобива неопределена административна и дори духовна власт над своите колеги. За по-голямо улеснение структурата на Църквата в географско отношение следва тази на светската власт. Когато Диоклециан обединява провинциите в обширни диоцези, епископите на големите градове, в които резидират префектите, придобиват фактическа власт над митрополитите на провинциалните центрове. В началото на IV в. трима епископи изпъкват сред останалите. Първосвещеникът на Рим разполага с известно върховенство над останалите, защото Рим е имперската столица и градът, в който св. Петър и св. Павел са били измъчвани, а и защото първият епископ на Рим, според традицията, е св. Петър най-главният сред апостолите. Епископът на Антиохия е смятан за глава на всички духовници от азиатските провинции, неговата епархия също е основана от св. Петър. Епископът на Александрия, въпреки че епархията му е създадена от св. Марко и територията ѝ е ограничена само в Египет, на практика е най-могъщ от тримата. Александрия е интелектуалният център на империята. Бързо увеличаващото се население на Египет е почти изцяло християнско и по численост превъзхожда броя на християните в Европа или Азия. Епископът, следвайки примера на светския управител на Египет, който до Диоклециановите реформи се ползва от пълна вицекралска власт, си извоюва правото да назначава духовниците в диоцеза. След тримата се нарежда епископът на Картаген, чиято провинция в Африка също е гъстонаселена с християни, но той води безуспешна борба за независимост от Рим5.

Всеки от тези висши духовници се опитва да поддържа дисциплина и верско единство в своята територия и, доколкото позволява взаимното съперничество помежду им, те контактуват по въпросите от политически и доктринален характер. Това не е лесно, защото епископите нямат друго оръжие освен отлъчването. А много учения все още не са дефинирани. Двамата най-велики християнски отци на епохата до Константин Ориген Александрийски на Изток и Тертулиан Картагенски на Запад, отстъпват от основни принципи на Православието и макар, че и двамата не са канонизирани, имат сериозно влияние върху теологията. Сектите на гностиците реално са отлъчени от Църквата. Това обаче се дължи главно на факта, че те самите не желаят да останат в нея. Другите спорове и несъгласия не са разрешени така лесно.

Константин дава свобода на богослужение на християните, преди да се намеси в техните препирни. Полемиките, произтичащи от един и същ проблем, са яростни както в Египет, така и в Африка. По време на преследванията голям брои християни, свещеници и миряни се подчиняват на езическите власти. Трябва ли те да бъдат приети отново в лоното на Църквата? След преследването от страна на Деций римският свещеник Новациан оглавява група, отказваща общение с отстъпниците, макар и покаяли се6. По време на Диоклециановото преследване възниква спор между двама египетски епископи, Петър Александрийски и Мелетий Ликополски, заради предложението на Петър за по-леки наказания за вярващите, извършвали езически жертвоприношения, степенувани в зависимост от това, дали са били заплашени със смърт, мъчение или просто са били затворени. Когато Петър реализира своята програма, Мелетий и негови съмишленици отказват да сътрудничат. През 312 г. Петър е арестуван и измъчван, а Мелетий не признава неговия приемник Александър7. В същото време в Африка езическите власти настояват да им бъдат предадени свещените християнски книги. Мнозина епископи се подчиняват, за да запазят своите паства, но друга част отказва. Когато през 311 г. е избран новият епископ на Картаген Цецилиан, тези екстремисти, подпомогнати финансово от богатата вдовица Луцила, изпитваща лична омраза към Цецилиан, оспорват избора му, защото той е посветен в сан от епископ Феликс Антуански един от традиторите, предали книгите. Вместо него те избират някой си Майориан, който умира няколко месеца по-късно и е наследен от Донат, дал името си на това движение8.

Мелетианците са интернирани в Египет, поради което изминават няколко години, преди императорът да научи за тях. Той е няколко месеца в Рим, преди донатистката схизма да му бъде известена. Милтиад, епископ на Рим, по произход от Африка, е сериозно обезпокоен от разкола, както и епископът на Кордоба, Осия, когото Константин взема за духовен съветник. Осия препоръчва на императора да покровителства Цецилиан. В резултат на това донатистите изпращат жалба до владетеля. Тази постъпка заслужава да бъде отбелязана, тъй като изглежда те не съзнават, че той е вече християнин. Константин приема жеста като покана да бъде арбитър в изцяло църковен спор и се отзовава с готовност. В писмо до Милтиад императорът заявява, че е недопустимо хората от провинциите, които по Божията воля са поверени на неговите грижи, да се делят на два лагера. Той нарежда на Римския епископ да оглави комисия от трима епископи от Галия (донатистите искат галски епископи, смятани от тях за безпристрастни), която да проведе разговори с десет африкански епископи от всяка групировка. Подобна комисия представя римски граждански способ за разрешаване на подобен род полемики. Милтиад умело прехвърля въпроса към църковен събор с участието на допълнителни 14 италиански епископи. Константин правилно схваща развитието на събитията. Когато донатистите отказват да приемат решенията на този събор, той свиква събор на всички епископи на Запада в Арл през 314 г., за да разгледа случая9.

Каквито и скрити мисли да е имал Милтиад, Константин е този, който свиква събора в Арл и възприема това като свой дълг. Въпреки че покровителства езически култове, той сериозно се терзае от разкола в Църквата и се чувства лично отговорен за възстановяването на единството. В своето писмо до префекта на Африка, с което му нарежда да изпрати африканските епископи в Арл, той пише: „Считам, че подобни спорове не бива да бъдат скривани от мен, тъй като Бог може да се настрои не само срещу човешкия род, но и срещу мен, на когото по Негова воля е поверено управлението на мирските дела“10. Съборът в Арл отхвърля донатистката кауза, а донатистите, от своя страна, отказват да приемат решенията му. В резултат на това Константин пише на събраните епископи, преди те да напуснат Арл, за да изрази своя гняв и да повтори, че счита за свой императорски дълг схизматиците да бъдат наказани“11. В крайна сметка през 316 г. Съборът се произнася в полза на Цецилиан12.

За донатистите проблемът е свързан със схизмата. Той засяга съществен теологичен въпрос: може ли да бъде проявена милост към епископ в случай на отмяна на ръкополагането му заради извършен смъртен грях? Скоро Константин се изправя пред проблем, свързан с основната християнска теология. В края на 324 г., сражавайки се в защита на християнството, той побеждава своя съимператор Лициний и става единствен господар на империята. Но едва пристигнал в Изтока и установил се в Никомидия, тогава административна столица на региона, той узнава, че Източната църква е разделена по въпрос от доктринален характер.

Тук не е мястото детайлно да описваме арианската полемика. Все пак някои основни факти трябва да бъдат припомнени. Арий е александрийски свещеник с проповеднически талант, който през 319 г. разпространява схващането, че Христос е създаден от Господ като инструмент за Сътворението и Спасението на света. Той е Син Божи, но не е единосъщен на Бога Отец. Това не е изцяло ново учение. То въплъщава в себе си концепции от неоплатоническата идея за монадата и отчасти от юдейската традиция, както и в по-малка степен от субординационизма, поставящ Сина в подчинено положение спрямо Отца, който е имплицитно изповядван от отците на Църквата Юстин, Ириней и Климент Александрийски, и по-явно от Ориген и от Лукиан Антиохийски свети мъченик, учител на Арий, открито проповядващ подобни идеи. Арий просто придава по-точна и разбираема форма на учението. Заради това той е отлъчен от Църквата от събора на египетските епископи, свикан от епископа на Александрия Александър. Но Арий запазва многобройните си последователи в Египет, особено сред жените, като традиционно е съпровождан от 700 свети и гласовити девици. Учението му намира подкрепа и в Азия. По негова молба Евсевий, епископ на Никомидия, който се обучава заедно с него при Лукиан, свиква епископски събор в своята провинция Витиния, на който утвърждава арианското учение. Впоследствие Арий отива в Палестина, където епископ Евсевий Кесарийски също демонстрира благоразположение към него. Съборът на палестинските епископи одобрява учението му, но настоява за помирение с Александър Александрийски. Александър, който е миролюбив човек, се надява, че Арий ще се смири и ще прекрати разкола. Но Арий има твърде широка обществена подкрепа, за да търси смирение. Следва размяна на памфлети с все по-ожесточен тон и взаимни обвинения в ерес13.

Константин е ужасен от факта, че Изтокът, подобно на Африка, е разделен по един така маловажен въпрос. Той пише писмо, с което заповядва на Осия Кордобски да отиде в Египет и да се представи на Арий и Александър. „Нека подражават на философите - пише той, ако те спорят по незначителен въпрос, стига да поддържат единството на философското учение". Той самият желае да посети Египет, но не можела го направи при подобни препирни. „Чрез вашето съгласие отворете за мен пътя към Изтока, който бе затворен от вашето несъгласие“14.

Осия намира Арий и Александър непримирими и научава за Мелетианската схизма. Той съветва императора да се намеси. Междувременно яростният антиарианин епископ Маркел Анкирски решава да проведе събор на местни епископи, на който да порицае Арий. Сирийските епископи, събрани в Антиохия с цел да изберат нов епископ, не само избират друг виден антиарианин Евстатий, но и осъждат трима епископи, включително Евсевий Кесарийски, за ариански уклони. Константин не е доволен но успява да надхитри Маркел със свикването на събор, проведен в Анкира под негов патронаж, който се разраства и е преместен в Никея. Там са свикани всички епископи на християнския свят15.

Никейският събор, известен още като Първи вселенски събор, е фундаментално събитие в историята на християнството. На практика обаче знаем твърде малко за него. Вероятно на събора присъстват около 500 епископи, повечето от гръкоезичния Изток, стотина от които от Мала Азия. Западът не е така заинтересован. Римският епископ Силвестър се оправдава с недоброто си здраве и изпраща двама дякони да го представляват. От Италия идва само един епископ, един от Галия и един от Илирия. Цецилиан Картагенски също присъства, но няма представители от Британия, Испания, с изключение на Осия Кордобски, който се явява наместник на императора. Петима епископи пристигат от земите отвъд източните граници на империята16. Съборът официално е открит на 20 май 325 г. Когато епископите са се събрали, императорът влиза облечен в пурпурното си императорско облекло. Той благоприлично οтказва да седне до тях, докато не получава разрешението им. След като официално е приветстван от епископа, стоящ от дясната му страна — вероятно Евстатий Антиохийски, но името не е сигурно - императорът произнася кратка реч на латински, последвана от гръцки превод, в която осъжда кавгите в Църквата и настоява епископите да спечелят Божието благоразположение и признателността на василевса чрез преодоляване на противоречията. Не е известно впоследствие колко пъти в хода на дебатите той се намесва и кога оставя Осия за свой заместник17. Насоката на дискусиите също не е напълно ясна. Известно ни е, че Евсевий Кесарийски, вероятно по молба на императора, който одобрява неговата умереност, предлага на Събора да утвърди традиционния Символ на вярата на Кесарийската църква. Става дума за формулировката, че Христос е несъмнено православен, но това не съдържа нищо, което би могло да провокира арианите. Епископите нямат друг изход освен да я възприемат, но антиарианите настояват за добавянето на някои по-радикални клаузи18. Тъй като дебатите стават твърде ожесточени, Константин се намесва с предложението за описване на връзката на Сина с Отца да бъде въведен терминът homoousios (единосъщен). Терминът не е нов за теологията. Той е осъден от Източния събор през 268 г., но Рим го счита за ортодоксален и без съмнение Осия е онзи, който, бидейки представител на Запада и не познавайки историята на това понятие на Изток, го препоръчва на императора19. И двете групи не го харесват, но са респектирани от присъствието на императора, въпреки че антиарианите добавят две или три обяснителни фрази20. Когато е проведено гласуване относно формулировката, само двама епископи се обявяват против. Впоследствие те, заедно с Арий, са отлъчени. В същото време Мелетианската схизма е разрешена с компромис - мелетианските епископи следва да бъдат третирани като законно ръкоположени, ако признаят властта на Александър Александрийски. Изглежда мелетианите са антиариани и поради това са склонни към помирение21.

Константин е удовлетворен от изхода на събора. „По Божие внушение пише той до Александрийската църква свиках в Никея голям брой епископи, с които аз, радостен да бъда Ваш служител, се ангажирах да търся истината“22. Неговото задоволство в конкретния момент не е оправдано. Арий не е укротен и докато Александър Александрийски е склонен към помирение, приемникът му Атанасий е на друго мнение. Неговата непреклонност скоро го въвлича в конфликт с императора, който по това време е привърженик на умерената субординационистка теология, вероятно повлиян от Евсевий Кесарийски, който изглежда замества възрастния вече Осия като негов главен духовен съветник. Майката на Константин, императрица Елена, е предана поклонничка на учителя на Арий Лукиан Аитиохийски, на когото тя кръщава голяма църква в основания от нея град Елениополис. Поради това Евстатий Антиохийски я ненавижда и разпространява клеветнически истории за нейното детство. В резултат на това той е незабавно отстранен, според мълвата, за неморалност. Друг непоколебим антиарианин, Маркел Антиохийски, е снет за непристойно поведение в диспута си с ползващите се с императорското благоволение Евсевий Никомидийски и Евсевий Кесарийски. Дори Атанасий в края на краищата е отстранен от епархията си и изпратен временно в изгнание. Константин планира да обедини Църквата. Това остава заветна негова цел23.

Едва ли е изненадващо, че в хода на арианския спор Константин става все по-авторитарен. По време на приготовленията за провеждането на събор в Тир през 335 г. той пише циркулярно писмо до епископите, в което изрично заявява, че: „Ако някой пренебрегне моите призиви, в което се съмнявам, аз ще изпратя някой, който, по мое нареждане, ще го прогони и ще го научи, че няма право да се противопоставя на императорските заповеди, дадени в името на защитата на вярата“24. Константин пише и на еретиците с укор, че тяхното непристойно поведение оправдава императорската намеса и наказание. Той назовава себе си „епископ на хората извън Църквата“, което вероятно означава, че е отговорен както за душите на нехристияните, които е готов да покровителства, така и за еретиците, които не би толерирал25. В писмо до персийския цар императорът показва, че се чувства отговорен за християните, живеещи извън неговите граници26. Въпреки това Константин е скромен и знае, че епископите, а не императорът, трябва да се произнасят по теологични и дори църковни проблеми, макар че той, както и в Никея, би могъл императивно да наложи решение. Вероятно поради нерешителност Константин отлага своето кръщение чак до смъртното си ложе, когато приема християнството от полуарианина Евсевий Никомидийски. Но той дълбоко вярва, че негов свещен дълг като император е да се грижи Църквата, към която е приобщен, да бъде единна и силна. Това свое убеждение владетелят следва в бъдеще.

Как Църквата приема своя нов господар? До този момент тя е автономна и се стреми да се подчинява на Христовите предписания, като отдава кесаревото кесарю. Църквата се вслушва в посланието на апостол Павел за почитането на владетеля. Св. Атинагорий Атински ласкае Марк Аврелий обявявайки го за превъзхождащ всички хора не само по сила и интелигентност, но и в точното познаване на всички науки27. Тертулиан подчертава лоялността на християните към императора. „Ние винаги се молим за него“, казва той и подчертава: „Ние трябва да го почитаме като Божи избраник. Мога дори да кажа, че той е повече наш отколкото на езичниците, тъй като е поставен от нашия Бог“28. Християните желаят да бъдат добри поданици, покорни на светските власти. Ако императорът стане християнин, със сигурност всякакво напрежение между имперското правителство и Църквата ще изчезне. Но дали победата на Кръста дава на императора права над религиозния живот на християните?

Идеята за царя-свещеник може да бъде открита в Стария Завет в митичната фигура на Мелхиседек, а по-късно у Давид. Мойсей е онзи, които ръководи хората и получава Божиите заповеди, въпреки че Аарон е официален Върховен свещеник. Следователно специалните отношения на владетеля с Господ не са непознати за евреите и съответно за християните29. Идеята за божествената монархия обаче се развива в Персия.

Там още в дозороастрийската епоха царят е притежател на hvarena - величие, предизвикващо благоговение дадено му от Бога на светлината. То е изобразявано символно чрез ореол, а в материален аспект чрез сияйната диадема и чрез блестящите дрехи, които царят носи30. На още по-ранен етап египтяните подчертават божествения произход на монархията но там духовенството контролира монархическите амбиции31. Много персийски и египетски представи проникват в гръцката философия. Откриваме ги у Аристотел който обявява идеалния цар за земен образ на Зевс, и у Исократ, където владетелят е земен образ на Херакъл32. Но именно в елинистическите царства монарсите се самосъзнават като божествени, съгласно персийския модел, развил подобна философия на царуването. През VI в. някой си Йоан Стобой издава антология от есета за царстването, които приписва на редица антични философи, датиращи по всяка вероятност от III - II в. пр. Хр. В есето Архит владетелят е обявен за одушевен закон. В Стенид се казва, че мъдрият цар е подражание и представител на бога. Диотоген отбелязва, че в универсума бог е това, което е царят за държавата и се добавя, че държавата е подражание на реда и хармонията във Вселената, а царят е преобразен бог сред хората. В Екфан още по-ясно е казано, че Божественият Логос, който посява семето на реда и осенява човека, за да възстанови изгубеното поради греха е въплътен в царя33. По-късно и Плутарх засяга този въпрос. Той казва, че бог е създал по свой образ Слънцето и Луната в небесата, а в земните държавни устройства подобно копие и блясък е царят, който трябва да има за свой ръководен принцип Логосът34.

Константин е щастлив да има за биограф и панегирист Евсевий Кесарийски, учен, който безспорно познава тези текстове и ги прави основа на своята философия за християнската империя. На първо място той реабилитира Римската империя. Филон изказва мнението, че Рим е създал мира и единството на света и с това е получил благоразположението на Бога. Ориген добавя християнски аргумент, демонстриращ факта, че Господ е избрал да изпрати Своя Син в света в момент, когато Рим установява този мир и единство, така че евангелистката проповед може да се разпространява безпроблемно сред людете35. Според Евсевий триумфът на историята започва, когато римският император приема християнското послание. Сега той е мъдър владетел, подражание на Бога, управляващ царство, което може да се превърне в подобие на рая. Евсевий просто възприема ученията на Диотоген, Екфан и Плутарх с известни изменения. Царят не е Бог сред хората, а Негов наместник. Той не е въплътеният Логос, а е в особени взаимоотношения с него. Владетелят е специално посочен и впоследствие вдъхновен от Господ, той е приятел на Бога и тълкувател на Божиите слова. Неговият взор е насочен нагоре, за да получава посланията на Господ. Той трябва да бъде обграден с почитта и славата, които подобават на Божи наместник на земята и следва да „формира своето земно управление, като съблюдава божествения оригинал, намирайки опора в съгласието с Божията власт“36.

Това е прекрасният идеал, но той оставя без отговор редица въпроси. Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на божествената империя с римското право и римските конституционни традиции? Евсевий, който е елинизиран сириец, слабо познава римските обичаи.

Според римската теория императорската власт произтича от т. нар. lex de imperio, по силата на който римският народ делегира суверенните си права на августа. Той е избиран от армията, Сената и народа и в случай, че се окаже некомпетентен или нежелан, избирателите могат да го свалят или чрез армията, или чрез интриги в институциите, или с помощта на граждански бунт. Може ли свещеният Божи наместник да бъде третиран по такъв начин, независимо от неговите безумни прояви или грехове, които го правят неподходящ за тази роля? Новата теория загърбва този проблем. Така старата практика продължава. Сред Константиновите наследници, както и сред предходниците му, има мнозина, чиято съдба е решена по един от гореизброенитe начини. Освен това, макар че в Рим императорът е и източник на правото, все още правото само по себе си е над него. Новата теория, внушаваща, че императорът е въплътен закон, не би могла да отмени светостта на закона сам по себе си. Той е норма, на която трябва да се покори дори и императорът. Векове наред византийските юристи са смущавани от този проблем. Възниква и проблемът с победата на християнството. Как църковната йерархия да се вмести в тази теория? Може ли тя да насърчава император, който, казано на съвременен език, поддържа лична връзка с Бога? Самият Константин признава, че само църковният събор би могъл да се произнася по теологични въпроси. Неговата роля, смята той, е да свиква събора и, въз основа на специалните си връзки с Бога, да го ръководи и направлява. Константин има щастието по негово време Църквата да се нуждае от ръководител, който да и донесе единство и мир, а такава изтъкната личност сред висшите духовници няма чак до Атанасий. Показателно е, че Евсевий е субординационист в своята теология на триединството. Той лесно разширява субординационизма си, включвайки фигурата на императора като вид земна еманация на Троицата37. Атанасий и неговата школа с тяхната прецизна Тринитарна доктрина не може да одобри това. Върховните йерарси се опитват да бъдат добри поданици, но до този момент те осъществяват контрол над Църквата. Как човек като Атанасий, възпитан в подобна традиция, би могъл да понесе светска намеса, особено след съмненията в строгото Православие на светската власт? Това е проблем, който остава без разрешение.

Все пак като цяло уредбата на Евсевий се утвърждава във Византия през вековете. Тя никога не получава официално признание, така че може да бъде приспособявана съобразно изискванията на времето. Римските традиции продължават да действат като регулатив, напомняйки на императора, че освен да представлява Бога пред хората, той презентира и хората пред Бога. Подобна идея не се осъществява на Запад, където тези традиции отмират с отслабването на империята. Западните люде отдават приоритет на съперничещата концепция на Августин Блажени за Божия град. На византийците обаче горната теория дава повод за консолидация, за самочувствие и за богоизбраност, които се съхраняват в империята до нейния край. Затова трябва да се отдаде дължимото на Константин, човек незначителен като интелект и святост, но практичен, толерантен и добросъвестен администратор, който искрено е приобщен към християнската вяра. Въпреки, че е покръстен чак на смъртното си ложе, при това от епископ със съмнително Православие, той става един от най-почитаните християнски светци във вековете наравно с апостолите.

 

1Euscbius of Caesarea, Vita Constantini. ed. I. A. Heikel, Griechische Christliche Schriftsteller, V-VII. Euscbius Werke (Leipzig, 1902), 1, pp. 21 ff. Пишещият на гръцки Евсевий ни представя словата, видени от Константин, в техния гръцки вариант. Той не ни казва дали императорът не ги е видял в латински вариант.
2Lactantius, De Mortibus Persecutoram, ed. J. Moreau (Paris, 1954), p. 44 и бележките към нея, pp. 436-442.
3Вж. Ν. Η. Baynes, „Constantine the Great and the Christian Church“, Proceedings of the British Academy, XV (1929), pp. 9-10, 60-65.
4Ibid. passim; F Dvornik. Early Christian and Bizantine Political Philosophy (Dumbarton Oaks Studies, Washington, 1966), II. pp. 634-635.
5Добро представяне на църковната организация вж. у Α. Η. М. Jones, Constantine and the Conversion of Europe (London, 1948), pp. 45 - 46.
6Вж. Е. Amann, „Novatianisme“, Dictionnarie de Théologie Catholique, ed. Vacant, Mangenot and Amann. XI, I (1931). coll. 816-849.
7Вж. Η. I. Bell, Jews and Christians in Egypt (London, 1924), pp. 38 99; Amann, „Mélitiens“, Dictionnarie de Théologie Catholique, X, I (1928), coll. 531 - 536.
8W. Η. C. Frend, The Donatist Church (Oxford, 1952), особено pp. 141 ff.; Jones. Constantine, pp. 103-107.
9Baynes, „Constantine the Great“, pp. 10-12; Frend, Donatist Church, pp. 150 ff.
10Baynes, „Constantine the Great“, 12-13, представя текстовете, pp. 75-78.
11Ibid. pp. 13-14, 75-78.
12Ibid. pp. 14-16; Jones, Constantine, pp. 107-109; Frend, Donatist Church, pp. 155-159.
13Вж. Η. Μ. Gwatkin, Studies of Arianism (Cambridge, 1900), pp. 14-42; X. Le Bachelet, „Arianisme“, Dictionnaire de Théologie Catholique. I, II, coll. 1779 ff.
14Eusebius, Vita Constantini, II, pp. 67-71.
15Jones, Constantine, pp. 149-151; Baynes, „Constantine the Great“, pp. 20-21, 84-85.
16Вж. Η. Honigmann, „Recherches sur les listes des Pères de Nicée et de Constantinople“, Byzantion, XI (Brussels, 1936), особено pp. 429-439.
17Baynes, „Constantine the Great“, pp. 87-90.
18C. J. Hefele, Histoire des Conciles. cd. and trans, by H. Leclercq (Paris, 1907-52), цитирано нататък в текста като Hefele-Leclercq, I, i, pp. 436-442; Jones, Constantine, pp. 159-160, представя обобщение на кесарийската вяра.
19Hefele-Leclercq, рр 434-435, 442. Вж. Jones, Constantine, pp. 161-163. Hefele се позовава повече на Атанасий, който не е безпристрастен, и по-малко на Евсевий, стоящ на страната на императора. Вж. също А. Е. Burn. The Council of Nicaea (London, 1925). pp. 29 ff., специално 36-37.
20Вж. Jones, Constantine, p. 163.
21Hefele-Leclercq, pp. 488-503; Bell, Jews and Christians, pp. 40-41. Както показва Bell, Мелетианската църква не изчезва напълно, а съществува още около век.
22Baynes, „Constantine the Great“, p. 21; Jones, Constantine. p. 172.
23Baynеs, „Constantine the Great“, pp. 22-23; Jones, Constantine, pp. 172-180.
24Baynes, „Alexandria and Constanlinople: a Sludy in Ecclesiastical Diplomacy“ - Baynes, Byzantine Studies and other Essays (London, 1955), pp. 102 ff.; Bell, Jews and Christians, pp. 45-71.
25Eusebius, Vita Constantini, II, p. 126. Вж. Baynes, „Constantine the Great“, pp. 25-26, 90-91.
26Baynes, „Constantine the Great“, pp. 26-27: Jones, Constantine, pp. 207-208. 
27Athenagoras, Supplicatio pro Christianis - Corpus Apologetarum Christianorum Saeculi Serundi. ed. J. T. Otto, VI (Jena, 1857), p. 184.
28Tertullian, Liber ad Scopulam. in J. P. Migne, Patrologia Latina, I, col. 778.
29Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp 280 - 281. За цялостната дискусия no въпроса и богатата библиография по него вж. Κ. Η Bernhardt, Das Problem der altorientalischen Königsideologie im Alten Testament (Leiden, 1961).
30Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, I, pp. 84-101.
31Ibid. vol. I, pp. 9-19.
32Aristotle, Politics, cd. H. Rackham (Loeb edn, London 1932), p. 246; Isocrates. Address to Philip (Loeb edn, London 1928), p. 122 ff.
33Joannes Stobaeus Anthologium, ed. C. Wachsmuth and O. Hense iv (Berlin 1909) pp. 82 ff, 265, 270, 278. Вж. Baynes, „Eusebius and the Christian Empire“ – Baynes, Bizantine Studies, pp. 168-172, където е показана връзката между Евсевий и цитираните от Стобой философи; вж. също Dvomik, Early Christian and Byzantine Philosophy, I, pp. 245-269.
34Plutarch, Moralia: To an Uneducated Ruler ed. H. N. Fowler (Loeb edn, London, 1936), pp. 52-70.
35Philo, Legatio ad Caium, ed. F. H. Colson (Loeb edn, London, 1962) pp. 76-82; Origen, Contra Celsum ed. P. Koetschau, - Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte, Η (Leipzig, 1899), p. 158.
36Eusebius, De Laudibus Constantini, ed. Heikel, II, p. 201.
37За основните възгледи и цели на Константин вж. Baynes, „Constаntine the Great“, pp. 95-103.

 

X

Right Click

No right click