Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14401

 

БОЖИЯТ НАМЕСТНИК: РАЗЦВЕТЪТ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ

 

Константин умира на 22 май 337 г. Властта е поета от синовете му Констанций, Константин II и Констанс. Те поделят империята помежду си, като Константин взема Галия, Британия и Испания, Констанс Италия, Африка и Илирия, а Констанций получава Изтока. Така теорията, че единият Бог на Небето трябва бъде представян от един император на земята, изглежда е изоставена, освен ако, според Тринитарната доктрина, те не явяват Троицата. Едва ли новите владетели споделят подобно мнение, тъй като са възпитани в симпатия към арианите и до известна степен към субординационистите и всеки от тях желае братята му да му бъдат подчинени. Но Константин II е убит през 340 г. в борба срещу Констанс. Последният пък става жертва на узурпатора Максенций през 350 г. Самият Максенций е убит от Констанций пред 353 г. Оттогава, чак до гибелта му във въстанието на братовчед му Юлиан през 361 г., Констанций е едноличен господар на империята1.

Констанций не е харесван от историците отчасти поради прекалените им симпатии към Юлиан, който го мрази, и отчасти, защото той е противник на великия поборник на православното триединство - Атанасий. В действителност той е компетентен и добросъвестен управник, с умерени симпатии към арианите, но толерантен и, подобно на баща си, изпълнен с желание да постигне приемлив компромис в Църквата. Неговият брат Констанс, живеещ на Запад възприема никейската теология и през 343 г. свиква събор в Сердика (София), бойкотиран от източните епископи, който потвърждава решенията от Никея2. Самият Констанций провежда няколко събора, имащи за цел да примирят арианите, но посрещнати с дълбоко неодобрение от страна на Атанасий. Констанций вероятно не е притежавал тактичността и престижа на своя баща. Поради това старият приятел на Константин, Осия Кордобски, в писмо го предупреждава: „Не се бъркай в църковните работи, нито се разпореждай в тях. По-скоро се учи от нас“, добавяйки, че „както на нас не ни е позволено да управляваме света, така на теб не ти е позволено да размахваш кадилницата“3. В своята „История на арианите“ Атанасий сравнява императора с Ахаб, с Белшазар и с фараоните. Той е определен като отцеубиец, по-лош от Пилат и предшественик на Антихриста. Трябва да припомним, че „История на арианите" е предназначена за лично ползване и Атанасий изисква всички екземпляри да му бъдат връщани. Показателно е, че той не е готов да признае наместник на Бога, който не споделя собствените му възгледи4.

Може би Атанасий би бил по-толерантен към Констаиций, ако можеше да предвиди, че следващият император въобще няма да бъде християнин. Езичеството на Юлиан и неговата презрителна толерантност към християнството събуждат у Атанасий дива ярост. Подобни настроения са обезпокоителни за християните, които вярват, че императорът е Божи наместник. Ала опитът на Юлиан е непопулярен и краткотраен. Дори да не е бил убит, той едва ли би могъл да наложи своите невероятни схващания в империя, в която доминира християнството. Половинвековното имперско покровителство довежда до сериозно увеличаване броя на християните. За реставрация на езичеството е твърде късно5. Но Атанасий е малко по-удовлетворен от християнските императори, които поемат властта след Юлиан. Управлението на Йовиан е твърде кратко, за да бъде оценявано. Неговият приемник Валентиниан, идващ от Запада, където арианството е рядкост, изповядва вяра, която Атанасий одобрява, но той назначава за император на Изтока своя брат Валент, спечелен за каузата на арианите. Атанасий официално е в немилост до смъртта си през 373 г. Силата на неговата личност и убедителността на писанията му са причина за крайния успех на учението му, макар че този триумф се дължи предимно на императорската власт. Критиките на Атанасий срещу императорите са грижливо потулени6.

Императорът арианин Валент е убит от готите през 378 г. в злополучната битка край Адрианопол. Гибелта му е приета със задоволство от такива православни светци като Амвросий Медиолански. Западният колега на Валент император Грациан, наследник на Валентиниан — е ортодоксален. Той поверява Източната империя на друг представител на Запада, испанецът Теодосий, който споделя неговите религиозни възгледи. Теодосий е твърдо решен да установи религиозно единство. Съгласно едикта от Солун от началото на 380 г. всички християни трябва да следват Никейската доктрина, „изпратена от апостол Петър на римляните и понастоящем практикувана от Дамас Римски и Петър Александрийски"7. По-късно същата година Теодосий влиза в Константинопол. Там тълпата симпатизира на арианите, но това не го възпира. През май 381 г. в Константинопол се провежда голям църковен събор. Той е известен като Втори вселенски събор, макар че на практика не присъстват епископи от районите на запад от Адриатика, а Римският епископ е представляван от Солунския митрополит. Съборът потвърждава вярата и учението от Никея и анатемосва всички, които не ги следват. Императорът утвърждава каноните и издава съответни закони срещу онези, които ги пренебрегват8. Неговата непоколебимост дава резултат. Оттук насетне, макар че арианството продължава да съществува в някои региони на Азия, неговата сила и влияние намалява, с изключение сред готите и сродните им племена, покръстени от ученика на Евсевий Никомидийски, готът епископ Уфила. Упоритото арианство на готите не е проблем за Западната църква през следващите два века9.

Залезът на арианството на Изток е стимулиран от тримата кападокийски теолози, които понастоящем се поставят сред водещите фигури в Православието - Василий Кесарийски, брат му Григорий Ниски и Григорий Назиански. Те твърдо и понякога войнствено отстояват възгледите си, но не са така безкомпромисни като Атанасий и помиряват много богомолци, засегнати от него. Те се противопоставят на употребата на физическа сила срещу еретиците. Отношението им към императора е евсевианско. Той е Божи наместник и дълг на свещеничеството е да го направлява по правилната духовна пътека. Владетелят се нуждае от тази помощ, за да стане християнски философ цар. Теодосий много ги уважава и се вслушва в съветите им10.

Теодосий има далеч по-малък успех в отношенията си с популярния по онова време западен светец Амвросий Медиолански. Амвросий е изпълнен с уважение и одобрение към император Грациан. Но когато приемникът на Грациан на Запад Валентиан II прави опит да даде базилика на арианите, Амвросий му заявява: „Не мисли, че имаш имперски права над Божии неща"11. Когато след смъртта на Валентиан II Теодосий пристига в Италия, за да поеме управлението на цялата империя и заповядва на Калиникския епископ да възстанови синагога, ограбена по-рано от миряните не без подкрепата на епископа, Амвросий в проповед публично порицава императора за намеса в Божиите дела12. Амвросий стои на твърда морална позиция и отказва общение с Теодосий заради заповедта му да бъдат избити бунтуващите се в Солун. Теодосий признава престъплението си. Случката е преувеличена от по-късните западни историци, но трябва да припомним, че Западната църква и в бъдеше не приема изцяло евсевианската теория13.

Акцията на Теодосий за забрана на езичеството вероятно се дължи на влиянието на Амвросий. С редица едикти в края на управлението му той първоначално забранява езическите жертвоприношения. Впоследствие основните езически светилища са закрити. Императорът прави опит да ги секуларизира и е разгневен, когато християнският фанатизъм намира израз в разрушението им. След въстанието на езичника Аброгаст през 393 г. Теодосий въвежда по-строги мерки. В края на века всички езически гадателства и празници са отменени, а езичниците могат да ги практикуват в домашна обстановка14.

Междувременно се осъществява радикална промяна в църковната организация. Един от най-значимите актове по време на управлението на Константин е основаването на нова столица на империята на територията на град Византион. Новият Рим, или Константинопол е идеалното място за целта. Той е леснодостъпен и същевременно лесно защитим, с прекрасно пристанище и плодороден хинтерланд. Императорите със своите многобройни задължения не резидират често там чак до края на века, но държавната администрация все по-трайно се концентрира на това място, особено при управлението на Теодосий. Населението на града също бързо нараства. Епископът на Византион е помощник-епископ на митрополита на Хераклея. Но очевидно църковният глава на огромния столичен град трябва да заема по-висшестояща позиция. Скоро той е изравнен по сан с епископите на Стария Рим, на Александрия и Антиохия. На Константинополския събор, свикването на който е резултат на императорския стремеж към ред, тези големи епархии са йерархизирани, като Константинопол е поставен след Рим, последван от Александрия и Антиохия. Въпросният канон не е приет от Рим и е гневно оспорен от Александрия, но новата подредба скоро е призната15. През следващите векове висшите духовници, които стоят начело на тези епархии, получават титлата „патриарх", макар че Римският епископ предпочита да се нарича папа, а епископът на Александрия се титулува патриарх и папа. Йерусалимската епархия е присъединена към патриаршиите главно поради нейната святост, а не поради материалната ѝ значимост16. Теодосий подчертава новата духовна позиция на Константинопол, като през юли 381 г. издава едикт, съгласно който правата вяра е гарантирана от общението с Константинопол и Антиохия и с „основните епархии на Изтока", изброени в документа, избрани главно поради важните позиции на техните епископи. Някои исторически епархии като Ефес и Никомидия са пропуснати, без съмнение с цел да се подчертае тяхната низшестояща позиция спрямо Константинопол17.

Теодосий I умира в Милано през януари 395 г., завещавайки източната половина на империята на своя по-голям син Аркадий, който вече управлява като съимператор в Константинопол, а западната половина - на по-малкия си син Хонорий. Империята все още се смята за единна и имперските заповеди и едикти се издават от името на двамата императори, независимо кой от тях ги е приел. Жалкото управление на Хонорий не ни касае пряко. Управлението на Аркадий е с далеч по- голяма значимост за византийската конституционна история. Той е първият император, резидиращ изцяло в Константинопол. Предишните императори са в непрекъснато движение. Аркадий рядко излиза извън градските стени и рядко напуска Големия дворец. С установен на едно място двор, дворцовите церемонии, които императорите дълго време насърчават, сега вече могат да бъдат развити и систематизирани. Все още има императори воини, които оглавяват армиите си във военни кампании. Но в Константинопол императорът се превръща във фигура с приоритетно представителни функции. Придружен от свитата си, той се появява публично само по време на церемонии, обграден от великолепие и мистериалност, подобаващи на Божия наместник. В същото време се засилва влиянието на държавната администрация заради постоянната ѝ връзка с императора. Нараства и влиянието на императрицата18. Показателно е, че съпругата на Аркадий, Евдокия, е първата владетелка, чиято коронация е документирана. Оттук насетне августата има свое участие в церемониалната мистика19.

Все пак зад парадностите императорската двойка представлява само две смъртни същества, което Аркадий и Евдокия трябва да помнят. Ако Теодосий I се надява, че с издигането на Константинополския епископ до ранг на първенствуващ в Източната църква последният ще бъде глава на Източната йерархия, живеещ в двореца му и изцяло на негово разположение, то той е прекален оптимист. През 398 г. Аркадий подкрепя назначаването в Константинополската епархия на един виден и красноречив проповедник - Йоан Хризостом (Златоуст). Хризостом е импулсивен и непоследователен човек. Никой не е по-убеден от него, че земната империя е отражение на Божието царство и той изцяло одобрява церемониалния етикет, обграждащ императора. Но Златоуст е аскет, потресен от контраста между голямото богатство и егоистичната екстравагантност на висшите класи в столицата и ужасяващата нищета в бедните квартали. Той вярва, че жените трябва да притежават същите права върху собствеността като съпрузите си, както и право на брачна изневяра, но в същото време смята, че жените имат негативно влияние върху мъжете. Скоро възниква спор между него и набожната, но обичаща разкоша императрица. Първоначално Хризостом я обвинява в присвояване собствеността на бедна вдовица. Постигнато е помирение. По-късно Златоуст се обижда, когато владетелката търси благословията на умиращия светец Епифаний Кипърски, когото той подозира в интриги срещу себе си. Хризостом произнася страстна проповед в църквата „Св. София" против развратните жени, по време на която гледа осъдително императрицата. Този факт вбесява Евдокия. С помощта на Александрийския епископ Теофил, завиждащ на епархията и влиянието на Златоуст, тя убеждава Аркадий да свика събор, който да го лиши от власт. Хризостом е обичан в града и затова избухват народни бунтове, последвани от земетресение. Набожната императрица му връща правомощията и прави опит да спечели неговото благоразположение. При възстановяването си Хризостом отправя лицемерно хвалебствие по неин адрес. Всичко изглежда наред, ако градските власти не решават да издигнат сребърно изображение на Евдокия върху порфирна колона точно пред вратите на „Св. София". Церемониите по откриването ѝ, съпроводени по старата езическа традиция с музика и танци, нарушават богослужението в църквата. Това разярява Хризостом, който на следващата неделя произнася проповед, започвайки с думите: „Отново Иродиада беснее. Тя отново танцува. Отново иска на поднос главата на Йоан". След тази случка императорската двойка и епископът прекъсват отношенията си и след шест месеца, през юни 404 г. Аркадий, който се страхува да накаже твърде популярния духовник, обявява снемането на Хризостом и изпращането му в изгнание. В нощта на заминаването му избухва пожар, който унищожава не само „Св. София", но и намиращата се до нея сграда на Сената. Хризостом и привържениците му са обвинени в палеж. Патриархът умира в изгнание през 407 г.20

Йоан Златоуст не е теолог, а моралист. Той атакува дворцовите среди на морална основа и в действията си има подкрепата на общественото мнение. Истина е, че обвиненията му са насочени не срещу императора, а срещу императрицата, която не заема толкова свята позиция. Но всъщност нападките му срещу императрицата са косвена атака и срещу императора. С това той установява ролята на Константинополския патриарх като коректив на императорската съвест. По въпросите на морала императорът трябва да се вслушва в съветите на духовенството21.

Скоро обаче нов теологичен въпрос застрашава християнското единство. Пети век на Изток е белязан от диспути относно истинната природа на Христос. Споровете са ескалирани от съперничещите си големи епископски епархии. Александрийската църква, особено след отстраняването на Арий, се стреми да акцентира върху божествената природа на Христа. Църквата в Антиохия пък подчертава Неговата човешка природа. През 428 г Теодосий II, синът на Аркадий, поставя начело на Константинополската епархия Антиохийския прелат Несторий, който скоро провокира полемики с твърдението си, че Богородица не трябва да бъде наричана Божия майка. Това оскърбява Александрийския епископ Кирил, който в удобен случай обявява своя константинополски колега за еретик. Диспутът около човешката природа на Христос скоро обхваща цялата Източна църква. Показателно е, че и Несторий, и Кирил търсят помощта на императора не за мнение по доктрината, а за да свика събор, където да бъде огласено истинното учение. „Дай ми земята очистена от еретици, пише Несторий на императора, и аз ще ти дам небето като отплата"22. Кирил, които е по-безскрупулен, но по-дипломатичен, пише на „Божия образ на земята", за да го информира за наличието на ерес, касаеща Божията майка23. Теодосий не притежава силния характер на своя дядо и съименник и се поколебава. Той твърде много симпатизира на Несторий, най-вече защото най-голямата му сестра Пулхерия, която дълги години го манипулира, не харесва епископа на Александрия. Освен това императорът е разгневен на Кирил, които без съгласието му изпраща жалба до папата и го подтиква да свика събор в Рим, които да низвергне Несторий. Теодосий не приема това и с формалното сътрудничество на западния император Валентиниан III свиква събор, известен като Трети вселенски събор, в Ефес през 431 г. Самият той не присъства на събора, а неговият представител Кандидиан се оказва неспособен да ръководи заседанията. Кирил Александрийски пристига пръв, придружен от почти двеста епископи. Антиохийският епископ Йоан и неговата партия се забавят а Несторий и привържениците му отказват да участват в дебатите, докато антиохийците не пристигнат. Въпреки протестите на Кандидиан, Кирил настоява съборът да бъде открит в присъствието само на негови привърженици. Несторий е отлъчен. Когато Йоан Антиохийски пристига, той и несторианите провеждат алтернативен събор в съседната черква под председателството на Кандидиан. Съборът обявява Кирил за низложен. Кандидиан прави опит да обедини двата събора, но напразно. Когато Теодосий е уведомен, той заема изчаквателна позиция.

Императорът признава легитимността и на двата събора, като обявява низвергването и на Несторий, и на Кирил. Несторий с достойнство се оттегля в манастир, но по-късно е изпратен в изгнание. Кирил, чиито агенти му спечелват подкрепата на константинополския клир, дръзко се завръща в епархията си с пълната подкрепа на Рим и Запада24.

Подобна неспособност Теодосий демонстрира няколко години по-късно, когато спорът е подновен. Кирил умира през 444 г. Скоро след това възрастният игумен в Константинопол Евтихий, привърженик на Кирил, започва да проповядва учение, според което Христос има само една природа - божествена. Това е логично развитие на възгледите на Кирил, но то се струва еретично на Константинополския епископ Флавиан. Синодът под негово ръководство осъжда учението. Скоро след това приемникът на Кирил Диоскор Александрийски се обявява в подкрепа на евтихианството. И двете страни се опитват да спечелят благоволението на Рим, чийто епископ Лъв I (Велики) се произнася срещу Евтихий. Според Лъв няма нужда от събор, макар да не възразява такъв да бъде проведен на Запад. Той пише изложение, tomus, в което дава да се разбере кое е правилното учение. Това би трябвало да реши проблема. Но императорът е на друго мнение - трябва да има събор и той трябва да се проведе на Изток. Но владетелят не се е поучил от предишния си опит. Теодосий позволява съборът да бъде проведен отново в Ефес и разрешава на Александрийския епископ да го ръководи. Диоскор е придружен от свита източни монаси, готови да малтретират опонентите си, а императорските пълномощници не правят нищо да ги обуздаят. На римските пратеници не е разрешено да присъстват. Флавиан е низложен. Евтихий е обявен за ортодоксален, а един от привържениците му, Анатолий, е поставен начело на Константинополската епархия. Императорът неохотно се съгласява. Този „Разбойнически събор", както го нарича папа Лъв, нанася удар върху престижа на Константинополската епархия и върху самия император25.

Теодосий II умира през 450 г., след като сериозно опетнява Божия образ на земята. Изглежда, че имперската власт над Църквата е загубена завинаги. Той няма син и сестра му Пулхерия, която години преди това е коронована за августа, използва позицията си, за да избере негов наследник в лицето на възрастния генерал Маркиан, за когото се омъжва. Това е първият пример на онова, което по-късно се превръща в конституционна практика: поради липса на император императрицата има право да предава императорската власт26. Пулхерия не одобрява слабохарактерността на брат си. Тя и нейният съпруг следват традициите на Константин и Теодосий I. Пренебрегвайки протестите на Лъв Велики, те свикват събор на Изток, в Никея, но в последния момент го преместват в Халкедон с цел по-лесно да го надзирават. Папа Лъв неохотно се съгласява да бъде представляван. За да бъде спечелено благоразположението му, на неговия делегат е отредено първенствуващо място на събора и tomus-ъτ на Лъв е използван като основа за дискусията. Но tomus-ът на своя обикновен латински пропуска моменти, които коварните гърци обсъждат. Така са добавени някои формулировки на Кирил Александрийски. Огласено е, че Христос притежава две природи, които не се изключват взаимно и не си противоречат една на друга, а са неделими. Всяка природа (φύσις) съществува в хармония с другата в една личност (ύπύστασις). Това е компромис. Западът би могъл да го приеме, въпреки че папата е засегнат, че tomus-ът му не е приет без дискусии. Последователите на Кирил не могат да възразят, а Несторий от изгнание се произнася в негова подкрепа. Останалите правила на събора са по-зле приети. Диоскор Александрийски е низложен. Бившите му привърженици като Анатолий Константинополски не посмяват да гласуват в негова полза. Константинополската епархия е провъзгласена за равнопоставена с Римската, канон, който римските представители отказват да ратифицират. Императорът държи да подчертае, че решенията са на епископите, а не негови собствени. Все пак той и императрицата вземат участие в някои заседания, а Пулхерия е първата жена, присъствала на събор. Определените от тях официални представители ръководят строго гласуването. Компромисната формула, подобно на Константиновата в Никея, се дължи на императора или, по-вероятно, на императрицата27.

Приетата формулировка, по подобие на онази на Константин Велики, не донася смирение в Църквата. Арменските епископи пристигат за събора със закъснение и отказват да се присъединят към решенията му. Мнозина епископи от Египет и Сирия изобщо отказват да присъстват. Необходима е военна сила за интронизирането на приемника на Диоскор в Александрия Протерий. Скоро след смъртта на Маркиан александрийците убиват Протерий, заменен от някой си Тимотей Елур, евтихианец или монофизит, както още наричат еретиците. Ювеналий Йерусалимски, подписал решенията от Халкедон, е принуден да бяга, за да спаси живота си, опитвайки се да се върне в своя град, чиято видна гражданка, вдовицата на Теодосий II Евдокия, покровителства монофизитите. Тя коригира своето поведение, благодарение на строгото предупреждение, изпратено и от св. Симеон Стилит от неговия стълб близо до Алепо28. Докато монофизитите все още се надяват да спечелят императора за своята кауза, крайните последователи на Несторий изцяло се отцепват от Църквата и създават своя собствена организация. Те преместват основните си центрове във владенията на персийския цар, извън обсега на императора, и никога вече не се смятат за поданици на Божествената империя29.

Теологичният проблем все още не е разрешен. Оттук насетне обаче императорът поема инициативата. Приемникът на Маркиан император Лъв I се опитва да проведе нещо като референдум Той изпраща циркулярно писмо до всички основни епархии, за да събере мненията им. Всички те отговарят, хвалейки императора за неговата загриженост за Църквата, сравнявайки го с цар Давид, със св. Павел и даже със св. Петър. Дори папата се отнася към него като към свещеник. Но отговорите са теологически безполезни30. Неговият непосредствен наследник Зинон е по-конкретен. За около година той е изместен от узурпатора Василиск, който отправя предизвикателство и към Константинопол, и към Рим с покровителството си над монофизитизма. Когато Зинон си връща трона, папа Симплиций му пише, за да го поздрави. „Радваме се да видим във Вас духа на най-истински свещеник и цар", подчертава в писмото си Римският първосвещеник31. Но Зинон желае да се помири с монофизитите, господстващи в Египет и Сирия. Преди него Василиск е издал енциклика от свое име, която отрича Халкедонския събор и tomus-а на папа Лъв. Разграничавайки се от еретичната природа на енцикликата, църковното мнение е обезпокоено от император, произнасящ се по теологията без допитване до събор32. С действията си обаче Зинон преследва конкретна цел. През 481 г. той издава под формата на писмо до Египетската църква документ, известен като Henoticon, „акт на единението", който обявява Символите на вярата от Никея и Константинопол за задоволителни и заклеймява всеки, който проповядва различни учения „в Халкедон и другаде". По този начин, макар че решенията от Халкедон не са специално порицани, не е необходимо повече да бъдат следвани. Монофизитите с малки възражения са удовлетворени. Общественото мнение в Константинопол е развълнувано, а Рим е силно разгневен. Отново император се произнася върху доктрината, при това безусловно отхвърляйки tomus-а на папа Лъв. Папа Феликс III призовава Зинон да се подчинява на духовенството по въпросите на вярата. Той предпазливо и вероятно правилно счита Константинополския епископ или патриарх, както сега го наричаме, Акакий за подбудител на създаването на Енотикона и го отлъчва. Енотиконът успява да постигне нетраен религиозен мир на Изток за тридесет години, но с цената на схизма с Рим. Междувременно на Запад се утвърждава мнението срещу божествената позиция на императора33.

Когато през 491 г. Зинон умира без наследници, вдовицата му, императрица Ариадна, трябва да посочи негов приемник. Тя избира видния сенатор Анастасий, който е любител теолог. От времето на възцаряването на Лъв I, когато няма живи император или императрица, които да я осъществят, актът на коронация се изпълнява от Константинополския първосвещеник34. Патриарх Евфимий, който се отнася подозрително към Анастасий, отказва да го коронова, докато не подпише декларация за вярност, с която патриархът да го приеме като ортодоксален. Анастасий с готовност подписва документа и никой не забелязва, че с това се създава опасен прецедент. Във всеки удобен случай Анастасий пренебрегва клаузите на декларацията и демонстрира покровителство на монофизитите, потвърждавайки Енотикона като официална основа на доктрината. Това не се харесва в Константинопол. Когато на два пъти Анастасий отлъчва православните патриарси Евфимий и Македоний, в столицата избухват вълнения и дори въстание. Въпреки това императорът успява да се задържи на престола в продължение на двадесет и седем години и умира спокойно от старост35.

Политиката му неизбежно разгневява Рим. Династическата линия на западните императори е прекъсната или с детронирането на малкия Ромул Августул през 476 г., както се смята на Запад, или, както считат византийските юристи, със смъртта на Юлий Непот през 480 г. Оттогава Зинон, а след него и Анастасий са законни владетели на единната империя. На практика обаче те нямат по-голяма власт на Запад от тази, която германските предводители им предоставят36. Папството, макар и да ненавижда готските господари ариани в Италия, още повече не харесва император монофизит. След отлъчването на патриарх Акакий папите отказват да признаят който и да е от неговите приемници, дори онези, които са верни на Православието и търсят подновяване на общението с Рим. Когато Геласий I поема папската тиара през 442 г. пренебрегва обичайната вежливост да информира императора и да потърси благословията му. Анастасий протестира писмено. Геласий отговаря с писмо, станало фундамент в бъдещата теория на Папството. В него той обявява, че светът се управлява от две сили - авторитета на папите и властта на императора, като от двете духовната власт е по-висша, духовенството е отговорно пред Бога дори за царете. Духовниците трябва да се подчиняват на императорските закони по мирските дела, но императорът трябва да се покорява на оногова, който ръководи свещенодействията. Казано с други думи, императорът не трябва да се меси в теологията, нито да управлява Църквата, макар че той трябва да свиква църковни събори, когато това се изиска от йерарсите37.

Анастасий не е доволен. Той пише на папата, призовавайки го да подражава на Христовото смирение, и добавя: „Ние можем да понасяме обиди, но не можем да търпим заповеди". Когато малко по-късно пише до Римския сенат, той преднамерено се титулува Pontifex Inclytus. Imperium-ът не трябва да бъде лишен от своя духовен характер38.

Следващият император, илирийският земеделец Юстин, подтикнат от своя племенник и наследник Юстиниан, слага край на схизмата с Рим чрез изоставяне на Енотикона и признаване първенството на Рим в Църквата39. Юстиниан желае да възстанови императорската власт над Запада и осъзнава, че за това се нуждае от доброжелателството на Рим. Въпреки това той не приема учението на Геласий. Неговото царуване (527-565) с право се оценява като зенита на имперското господство над Църквата, макар че Юстиниан никога не успява да вземе самостоятелно решение по теологичните въпроси. Все пак той не се съмнява в ролята на императора в Божието царство на земята. Фрази като „С Божията воля ние управляваме империя, която ни е дадена от Него", или „Един е Бог и Императорът, който го следва, може да управлява света справедливо" излизат именно изпод неговото перо. Владетелят трябва да подражава на Бога по своето милосърдие и да притежава великодушие, присъщо на Божия наместник. Властта му се простира над духовенството. Юстиниан очертава разликите между sacerdotium и imperium и определя последната като висшестояща, заявявайки, че в тяхната хармония е същността на благополучието на света. Дълг на императора е да съблюдава и надзирава подобна хармония, lmperium-ът, отбелязва императорът, винаги ще подкрепя решенията и авторитета на духовенството, но неговите думи „Истинските Божии догми и достойнството на духовенството са следователно наша първа грижа" показват къде той вярва, че стои тази власт. Разделението на imperium и sacerdotium не го възпира да законодателства по религиозни въпроси, а отношението му към висшите духовници е, меко казано, властно40.

Авторитарността на императора вероятно се дължи на неговата нерешителност. Скоро той осъзнава, че ако спечели Рим, ще засегне монофизитите, които са мнозинството от поданиците му в Египет и Сирия. Неговата съпруга Теодора, която не само има силно влияние върху него, но е и твърде склонна да води собствена политика, също симпатизира на монофизитите. Първият му опит за компромис е изявлението, че правата вяра се корени в теопасхитската формулировка, предложена от четирима сирийски монаси, които твърдят, че: „Един от Троицата е пострадал в името на човешкия род"41. Но монофизитите разглеждат това като безсмислена отстъпка и, макар че папа Йоан II през 533 г. одобрява учението, то е бурно оспорено от най-влиятелната монашеска общност в Константинопол - бдящите монаси от Состенион, наричани така, защото техните служби се провеждат непрекъснато ден и нощ42. През 535 г. Юстиниан позволява на Теодора да номинира за Константинополски патриарх Антим, който веднага се сдружава с патриарсите монофизити на Александрия и Йерусалим. Антимонофизитският патриарх на Антиохия докладва това на папа Агапит, който незабавно отива в Константинопол и убеждава Юстиниан да снеме и изпрати в изгнание Антим и неговия александрийски колега. Те изчезват и едва малко преди смъртта на Теодора през 548 г. Юстиниан открива, че през годините са живели в комфорт в двореца в покоите на Теодора43. Започва преследване на монофизитите, влияли на Теодора до нейния край. Папа Агапит умира през 536 г. и когато неговият приемник Силверий отказва да възстанови Антим, Теодора заповядва на императорския командир в Италия Велизарий да арестува Силверий и да го прати в изгнание, като го замени с Вигилий, папски нунций в Константинопол, от когото императрицата е получила гаранции, че ще бъде по-отстъпчив. Но Вигилий, веднъж интронизиран за папа, демонстрира същата упоритост като своя предшественик. Тактичният нунций в имперския двор Пелагий успява да успокои императрицата, но тя никога не прощава на Вигилий тази измама44.

Междувременно Юстиниан е убеден, че ако работите на трима духовници Теодор Мопсуестийски, Теодорит и Ива, които опонират на възгледите на Кирил Александрийски, но мълчаливо ги одобряват в Халкедон, бъдат анатемосани, монофизитите ще бъдат смирени. Четиримата патриарси на Изтока са запитани и неохотно се съгласяват с анатемата, стига тя да бъде одобрена от техния брат в Рим. Вигилий дава ясно да се разбере, че няма да се съгласи. През 545 г. той е отвлечен и отведен в Константинопол, където колебанията му са допълнени от физическите унижения, които трябва да изтърпи. През 546 г. Юстиниан издава едикт, осъждащ Трите глави, както са наречени трудовете на споменатите трима духовници. В крайна сметка Вигилий дава съгласието си за едикта, но поставя изискването той да бъде одобрен от вселенски събор, на който впоследствие отказва да присъства. Петият вселенски събор се провежда в Константинопол през 553 г. и надлежно анатемосва Трите глави, както и папата, спасил се, подкрепяйки порицанието. Разрешено му е да се завърне в Рим, но по пътя той умира. Неговият приемник, тактичният Пелагий, потвърждава решенията на събора. Много епископи и църкви от Запада обаче не признават събора и неговите заключения. Там той никога не е смятан за вселенски45.

Деспотичната политика на Юстиниан не дава особени резултати. Монофизитите, обезкуражени от смъртта на Теодора през 548 г., не са усмирени. През последните години от царуването му сирийските монофизити са организирани от епископа еретик на Едеса Яков Барадей в отделна Църква. Отначало нелегална и преследвана, скоро тя успява да обедини по-голяма част от сирийското население. И до днес Църквата в Сирия се нарича Яковитска. В Египет монофизитите също създават собствена Коптска църква46.

В напреднала възраст Юстиниан отново прави опит да търси компромисна доктрина, одобрявайки Афтардокетизма - догма, предложена от Юлиан Халикарнаски, който обявява, че Христовото тяло е нетленно от момента, в който то е въплътен Логос. Патриарх Евтихий, който отхвърля това учение, е изпратен в изгнание. Останалите патриарси също протестират, но са спасени от кончината на императора през ноември 565 г.47

Юстиниан е истински загрижен за единението на Църквата, но неговите усилия пропадат. Никой на Изток обаче не поставя под съмнение правото му да издава присъди, стига те да са потвърдени впоследствие от събор. Дори на Запад неговото автократично отношение към папите предизвиква парадоксално слабо възмущение, може би защото папите по това време са твърде незначителни, или по-вероятно поради присъствието на имперска войска в Италия. Когато силите на империята се оттеглят, Западът се обръща към учението на Геласий за разделението на властите. Идеята за Божествената империя не би могла да съществува при липсата на ефективна имперска власт. Св. Августин вече е научил Запада, че Божият град е друго творение. На Изток разочарование предизвикват не методите на Юстиниан, а тяхната неефективност. Императорът полага много усилия за единението на християнския свят, но преди да умре разделените Църкви надигат глас: за тях той вече не е Божи наместник48.

 

1Историята на Константиновите синове вж. у Е. Stein, Histoire du Bas-Empire (Brussels, 1959), I, pp. 131-157.
2Вж. G. Bardy, 'La Réaction Eusébiennе еt le Schisme de Sardique'- A. Fliche and V. Martin, Histoire de I’Église. III (Paris, 1939), pp. 113-130.
3Цит. по Athanasius, Historia Arianorum-Migne Patrologia Graeco — Latina, XXV, vol. 748. 
4Athanasius, Historia Arianorum, coll. 728, 733, 749, 773, 776. Трябва да се отбележи, че Григорий Назиански, човек по-добронамерен и по-мъдър от Атанасий, оплакващ Константиновата верска заблуда, хвали императора за верността му към Църквата. Gregory of Nazianzus, Oratio IV, Contra Julianum, - Migne, Patrologia Graeco-Latina, XXXV, col. 564.
5За възгледите на Юлиан и реакцията на Църквата вж. Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 659-686.
6Ibid. vol. II , pp. 731-742.
7Codex Theodosianus. XVI, I, 2, cd. T. Mommsen. P. M. Meyer and others (Berlin. 1905), p. 833
8Цялостно описание на Събора у Hefele-Leclercq, II, I, pp. 1-40. Вж. също С. Bardy and J. R. Palanquе, 'La Victoire de l’Orthodoxie' - Fliche and Martin, Histoire de I᾽Église. III, pp. 285-296.
9Вж. J. R. Paknque, 'L᾿Expansion Chretienne’ - Fliche and Martin. Histoire de l᾿Église, III. pp. 496-500.
10Вж G. Bardy. ‘Le Dectin de L᾿Arianisme' – ibid. pp. 263-276; Dvornik. Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp. 688-692.
11Ambrose, Epistola - Migne, Patrologia Latina. XVI. col. 1041.
12Ibid. col. 1152.
13Ibid. col. 1211.
14Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp. 784-785.
15Вж. J. R. Palanqu, Saint Ambroise et 1'Empire Romain (Paris. 1933), pp. 518 ff.
J. R Palanque, ‘Les Metropoles Ecclésiastiques à la fin du IVe siécle' - Fliche and Martin, Histoire de I᾿Église. III, pp. 437-488.
16L. Bréhier, Le Monde Byzantin. Η (Paris, 1949), pp. 447-449. Вж. също В. Labanca, 'Del nome Papa nelle chiese cristiane di Oriente ed Occidente' - Actes du XIIe Congrés Internationale des Orientalistes (Rome. 1899), III (Florence, 1903), pp. 47 ff.
17Codex Theodosianus. XVI, I, 3, p. 834.
18За управлението на Аркадий вж. J. В. Bury, History of the Later Roman Empire (London, 1923), I, pp. 106 ff.; Stein, Histoire du Bas-Empire. I, pp. 225 ff.
19Bury, History, p. 138. За титлата на августата вж. S. Runciman, 'Some notes on the role of the Empress', Eastern Churches Review, IV, 2 (Oxford, 1972), pp. 119-124.
20Bury, History, I, pp. 138 ff.; Stein, Histoire du Bas-Empire, I, pp. 241 ff. 
21Вж. Dvomik, Early Christian and Byzantine Philosophy. II. pp 692-699, 785-786.
22За по-нататъшната история на монофизитското движение до окончателното отделяне на монофизитските църкви вж. W. Н. С. Frend, The Rise of the Monophysite Movement (Cambridge, 1972); по-специално за несторианите вж. pp. 16 ff. Вж. също Bury, History, I, pp. 351 ff. и Stein, Histoire du Bas-Empire, I, pp 300 ff. Писмото на Несторий до императора е цитирано по Socrates, Historia Ecclesiastica — Migne. Patrologia Graeco-Latina. LXVII. col. 804.
23Cyril of Alexandria, Opera: Apologia ad Theodosium Imperatorem - Migne, Patrologia Graecv-Latina, LXXVI,coll. 453 ff., esp.col. 458.
24Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 16-23. За позицията на Несторий по отношение на събора в Ефес — „Кирил председателства. Кирил бе обвинител, Кирил бе съдия, Кирил бе Римски епископ, Кирил бе всичко" - вж. Nestorius, Le Livre d᾿Héraclide de Damas, ed. and trans, by F. Nau (Paris, 1910), p. 117. За конфликта на Пулхерия c Несторий вж. ibid. p. 89 и приложението, pp. 363-364, където той поставя под съмнение нейната непорочност. За подкупите, взети от Кирил, вж. ibid. P. 368.
25Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 29-33, отлично и добре аргументирано описание.
26Вж. Runciman, 'Some notes on the role of the Empress', pp. 120 ff.
27Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 45-50. За каноните на Халкедонския събор вж. Acta Conciliorum Oecumeniforum, ed. Е. Schwartz (4 tomes in 13, Strasbourg, Berlin and Leipzig, 1914-40). II. I, pp. 80 ff.
28Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 153-156.
29Вж. A. S. Atiya, A History of Eastern Christianity (London, 1968), pp. 251 ff.
30Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 157 — 165; Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 795-798.
31Epistolae Romanorum Pontificum Genuinae, ed. A. Thiel (Braunsberg, 1867-1868), II, p. 203.
32Evagrius, Historia Eclesiastica, III, 4, ed. H. Valesius (Oxford, 1844), pp. 72-74; Zachariah of Mitylene, Syriac Chronicle, V, 1-4, trans, by F. J. Hamilton and E. W. Brooks (London, 1899), pp. 103-112.
33Evagrius, Historia, ed. Valcsius, III. 14, pp. 80-82; Zachariah of Mitylene, Syriac Chronicle. V, 8, pp. 121-123. Вж. Frend, Rise of the Monophvsite Movement, pp. 169-183.
34Вж. Bury, History, I, pp. 429-432.
35Ibid. pp. 432 ff.; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 184-220.
36Bury, History, II, pp. 405-411.
37Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 803-812; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 193-197. Анализ на учението на Геласий вж. у W. Ullmann, The Growth of Papal Government in the Middle Ages (London, 1955), pp. 14-20.
38Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 811-814.
39За религиозната политика на Юстин I вж. A. A. Vasiliev, Justin the First (Cambridge, Mass., 1950), pp. 132-253.
40Justinian, Novellae (Corpus Juris Civilis, ed. R. Schoell and W. Kroll, HI, Berlin, 1928), VI, предговор IV, pp 35 ff., също pp 16, 58, 253; и Digesta (ibid. vol. I, ed. T. Mommsen and P. Krueger, Berlin, 1928).
41Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 245-246, 266-269.
42Bury, Historyр II, pp. 376-377.
43Ibid. vol. II, pp. 377-378; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 269-273.
44Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp 276-280; Bury, History, II, pp. 378-380.
45Bury, History, II, pp. 380-391; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 280-282.
46Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 285-287, 318-320.
47Bury, History, II, p. 393.
48Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 840-847.

 

X

Right Click

No right click