Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14395

 

БИТКАТА ЗА ИЗОБРАЖЕНИЯТА:
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА ОБЩЕСТВЕНОТО ДОВЕРИЕ

 

Приемниците на Юстиниан наследяват неговите проблеми и неговите методи за разрешаването им. Племенникът му Юстин II, макар че е ортодоксален, все още се надява да спечели на своя страна монофизитите. В началото на своето управление той свиква събор в Калиник, на сирийската граница, чието първо заседание приключва с бунт. През 571 г. императорът обнародва Програма, наричана още Втори Енотикон — изразно усъвършенстван документ, който по същество е ортодоксален, но не споменава решенията от Халкедон. Някои умерени монофизити го приемат, но той не успява да удовлетвори основното монофизитско мнение. Императорът губи търпение и на следващата година, подтикнат от фанатичния патриарх Йоан Схоластик, анулира заповедите на монофизитските свещеници и закрива манастири, подозирани в монофизитски симпатии, а видни мъже и жени, принадлежащи на ереста, са затворени, докато не се отрекат от нея1. Подобни мерки само активизират сепаратистките тенденции сред еретиците.

През 574 г. Юстин II полудява. Тогава императрица София избира надеждния млад войник Тиберий за цезар и регент. Последният наследява империята след смъртта на Юстин през 578 г. Тиберий е умел военен реформатор, отдаден на война с персите. Той печели популярност чрез намаляване на данъците в момент, когато хазната е почти изпразнена. Като изключим някои откъслечни преследвания на монофизити, императорът демонстрира твърде слаб интерес към религията2.

Неговият зет Маврикий, който го наследява през 582 г., е способен генерал, чийто взор е насочен към Изтока и следователно копнее да възвърне доброжелателството на монофизитите, като демонстрира толерантност към тях. С цел улесняване на бъдещата религиозна политика императорът планира да даде на Константинополския патриарх власт над Източните патриаршии, подобно на тази на Римския епископ над Западната църква. Поради тази причина императорът насърчава патриарх Йоан Постник официално да приеме титлата Вселенски, която Константинополският патриарх носи и до днес. Във Византия гръцката дума „Вселенски" визира цялата империя, а не целия свят и изглежда закономерно епископът на имперската столица да носи такава титла3. Резултатите не са такива, каквито очаква Маврикий. Източните патриарси, били те симпатизанти на халкедонизма или монофизитизма, не желаят да се откажат от автономията на своите епархии нито смирено да одобрят теологични правила, наложени им от Константинопол. Папа Григорий Велики е оскърбен от приемането от Йоан Постник на титла, която по негово мнение по право принадлежи нему и изпраща гневен протест до императора. Папата обаче не следва учението на Геласий. Точно обратно. На императора се внушава, че негов дълг е установяването на мир в Църквата. Никой, казва Григорий, не може да управлява държавата, ако не може да се справя с духовните въпроси. Маврикий трябва да нареди на патриарха да престане да нарушава установената структура в Църквата. Григорий пише и на императрица Константина, за да я информира, че дързостта на Йоан Постник е сигурен знак, че Антихристът е наблизо. Маврикий остава равнодушен към папските протести. По-късно той отново засяга Григорий, като издава закон, забраняващ на държавните служители да влизат в манастир до тяхното оттегляне от длъжност. За Григорий, който е бивш държавен служител и впоследствие става монах, това е лична обида. Когато през 602 г. Маврикий е детрониран и брутално убит заедно с невръстните си деца от узурпатора Фока, Григорий изпраща горещи поздрави до новия император, подчертавайки, че ангелски хор ще пее Gloria в небесата при тази новина. Той продължава да хвали Фока, макар че това е управлението с най-див терор в цялата византийска история4.

Фока от глупост провокира ново избухване на война с Персия, а неговата неспособност позволява на персите да проникнат чак до сърцето на империята. Те окупират голяма част от Сирия, а едно атакуващо подразделение си проправя път до бреговете на Босфора, опустошавайки Мала Азия. В такъв момент Фока решава не само да поднови гоненията на монофизитите, но и да принуди всички еврейски общности в Сирия да приемат християнството. Това естествено предизвиква бунтове сред евреи и еретици. Персийците са посрещнати като освободители. Междувременно славяните нахлуват през Дунава на Балканите, а зад тях е военната сила на аварите5.

Империята е спасена от Ираклий, млад генерал от арменски произход, син на губернатора на Африка. През 610 г. той пристига в Константинопол и детронира Фока. Осемнадесет години са необходими, за да бъдат съкрушени персите и да бъдат отблъснати аварите. През тези години персите покоряват не само Сирия и Палестина, но и Египет. Местното население, в основната си част монофизитско, не предприема нищо, зa да се противопостави. Целият християнски свят е потресен, когато през 615 г. завоевателите пленяват най-свещената християнска реликва Христовият кръст, намерен от императрица Елена в Йерусалим. Унижението в Константинопол е толкова дълбоко, че патриарх Сергий по своя инициатива предлага църковен заем на държавата. Църковните приходи са предоставени на императора. Църковната утвар е претопена, за да може владетелят да получи златото от нея. Войната се превръща в „свещена война". Хазната е изпразнена от разточителството на Фока и загубата на приходите от Египет и Сирия. Само Църквата е в състояние да финансира кампанията на Ираклий. Самият той е отчаян и планира да премести столицата си в Картаген, град, който поне може да бъде снабдяван с провизии, тъй като Константинопол е зависим от доставките на египетска пшеница и е на прага на гладна смърт. Неговият план ужасява жителите на Константинопол, които, водени от Сергий, го умоляват да не ги напуска и се съгласяват да се откажат от милостинята от безплатен хляб, който по право се полага на всеки гражданин на столицата още от римско време и която правителството не може да не предостави6.

Персите са напълно разбити и през 629 г. Ираклий тържествено връща светия Кръст в Божи гроб в Йерусалим. Но проблемът с монофизитите остава неразрешен. В разгара на военните действия Ираклий прокламира догма, внушена му от патриарха: „Христос има две природи, но една енергия". Сергий вярва, че това е логичен извод от Халкедонската доктрина но и той, и императорът смятат, че този извод е приемлив за монофизитите. Ираклий се надява, че формулировката ще удовлетвори неговите арменски съотечественици. Първоначално тя получава подкрепа. Патриарсите монофизити на Александрия и Антиохия Атанасий и Кирил пожелават да се присъединят. Но редица халкедонци я възприемат като угоднически жест към еретиците. Те откриват свой водач в лицето на палестинския монах Софроний, който става патриарх на Йерусалим през 634 г. За да усмири своите халкедонски критици, Сергий се обръща към папа Хонорий I, който не е запознат с проблема, но дава на константинополския духовник своята принципна подкрепа7.

Скоро обаче става ясно, че православното мнение не одобрява учението за едната енергия, докато монофизитите са все по-незаинтересовани от компромис. Сергий съставя изложение на вярата, известно като Ecthesis, забраняващо дискусия за енергиите, но обявяващо, че Христос има една воля - фраза, използвана от папа Хонорий в отговора до Константинополския патриарх. Сергий настоява Ектезисът да бъде подкрепен от императорската власт, но Ираклий не е удовлетворен от документа и по-късно, през 638 г., само добавя името си от уважение към Сергий, към когото питае признателност и приятелски чувства. Но монотелизмът, учението за едната воля, не се нрави повече на Православието от доктрината за едната енергия8. В същото време с практическа цел монофизитският проблем е разрешен по драстичен и антитеологичен начин.

Току-що е приключила персийската война, когато номади от Арабската пустиня, вдъхновени от вярата на Пророка Мохамед нахлуват в плодородните земи на Сирия. Първият сблъсък с Византия е през 622 г., по време на персийската война, но постепенната инвазия започва чак през 634 г., две години след смъртта на Пророка. През есента на същата година нашествениците печелят решителното сражение при река Ярмук. В началото на следващата година е превзет Дамаск. През 637 г. след двугодишна обсада пада Йерусалим, от който императорът благоразумно спасява по-важните християнски реликви, а през 638 г. Антиохия е превзета. По-късно, през 639 г. арабите влизат в Египет. Когато в началото на 641 г. Ираклий умира, всички богати провинции на империята са загубени с изключение на Александрия, която е покорена няколко месеца по-късно9.

Монофизитите в Сирия и Египет пасивно приемат персийското господство. Но етнически и религиозно персите са им чужди. Арабите са техни кръвни родственици. Повечето от тях са потомци на ранни завоеватели от пустинята, а в последните векове има постоянни инфилтрации по цялата арабска граница и през Червено море. Ислямът - вярата, проповядвана от Мохамед, изглежда за мнозина от тях много по-близка до възгледите им, отколкото Халкедонското православие - вярата на гърци и римляни Те приветстват своите нови завоеватели, които демонстрират толерантност и ги облагат с много по-ниски данъци от тези на императора. Голяма част от местните жители доброволно сменят вероизповеданието си. Единствено когато арабите нахлуват в Мала Азия. те срещат отпор от населението което е другородно и по-лоялно към Православието. През следващите векове границата между християнския свят и исляма се установява по Таврийските и Антитаврийските планини, разделящи Анатолийските възвишения от Сирийските равнини10.

Загубата на Сирия и Египет оставя Константинополската патриаршия единствената в Изтока под християнско управление. Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският патриарх се превръщат в маловажни и низшестоящи фигури, които повече не могат да бъдат конкуренти на своя константинополски брат. Императорът има само един патриарх във владенията си, поради което патриаршеската длъжност става по-трудна. Сега религиозната опозиция във Византия може да апелира за подкрепа срещу църковните институции само до Западния патриарх - папата, ала римската намеса никога не е била популярна в Константинопол11.

Необходимо е обаче да припомним, че все още съществуват православни общности в завладените от арабите провинции, особено в Палестина. В Източния свят, където религиозната принадлежност става национална, тези православни християни, макар че се подчиняват на законите на мюсюлманския халиф в чиито земи живеят, все още смятат за свой суверен господар православния император и това се приема от халифа12. Източните патриарси рядко са спирани да посетят Константинопол, където са посрещани с уважение, съобразно традициите на техните епархии, и няма събор, определян като вселенски, на който те или техни представители да не присъстват13.

Внукът на Ираклий, Констанс II, който триумфира над семейните си конкуренти през 642 г., подкрепя Монотелианската доктрина, макар че загубата на монофизитските провинции премахва нейната политическа цел. Когато новият папа Теодор I, грък по рождение, протестира срещу възгледите на императора, Констанс издава едикт, забраняващ по-нататъшните спорове около волята на Христа. Но най-изтъкнатият теолог по онова време, монахът Максим, наречен Изповедник, отказва да се примири. Той строго порицава монотелизма, спечелвайки подкрепата на приемника на Теодор, папа Мартин I, който вече си е навлякъл омразата на императора с пренебрежението, което проявява към императорската благословия за назначението си. Констанс желае да компенсира загубите си в Изтока чрез възстановяване на властта си в Италия и затова изпраща военни части в Рим, които отвличат папата и го отвеждат в Константинопол. Там с него се държат грубо, обвиняват го в размирици и въстание и го осъждат на смърт. Но патриарх Павел Константинополски, който споделя теологичните възгледи на императора, е потресен от подобна бруталност спрямо духовник и се застъпва за него. Папата е помилван, но е изпратен в изгнание в Таврически Херсонес, където умира през 658 г. Впоследствие Констанс подлага на преследване Максим Изповедник, което смущава жителите на Константинопол повече, отколкото лошото отношение към папата. Фактът, че Констанс напуска столицата през 662 г., за да отиде в Италия, до голяма степен се дължи на неговата непопулярност. Първоначално той възнамерява да направи своя столица Стария Рим, но след посещението си там през 663 г., решава да установи владенията си в Сиракуза, Сицилия, където през 668 г. е убит в банята си от негов близък14.

Неговият син и наследник Константин IV, наричан Брадати, се връща в Константинопол, където осъзнава, че няма никаква политическа полза от монотелизма. През 678 г. той пише на папата, тактично назовавайки го „Вселенски папа", с молба за сътрудничество при свикването на вселенски събор в Константинопол. Папа Агатий дава одобрението си и след провеждането на поместен събор на Западната църква изпраща трима делегати да го представляват на т. нар. Шести вселенски събор. Той заседава в императорския дворец от ноември 680 до септември 681 г. Императорът председателства повечето заседания, на които патриарсите на Константинопол и Антиохия и представители от Александрия седят от дясната му страна, а представителите на Рим и на Йерусалим - отляво. Проведени са осемнадесет заседания. На осмото заседание Георги Константинополски се съгласява да се обяви срещу монотелизма, на деветото Макарий Антиохийски отказва да отхвърли доктрината заедно с Коринтския епископ Стефан. И двамата незабавно са низложени и императорът издига за Антиохийски епископ някой си Теофан. В крайна сметка всички бивши и настоящи последователи на доктрината са порицани и имената на трима константинополски патриарси, както и на папа Хонорий са заличени от възпоменателните диптихи на Патриаршията. Първенствуващата роля на императора е изцяло призната след осмото заседание, на което събранието става на крака и изпява: „Дълъг живот за защитника на православната вяра, новия Константин Велики... Всички ние сме слуги на императора"15.

Мирът в Църквата е възстановен. Но по време на управлението на Константиновия брилянтен, но своенравен син Юстиниан II, възниква нов смут. През 692 г. императорът свиква в Куполната зала на двореца събор, който да довърши работата по регламентирането на църковните практики, започнато от Петия и Шестия вселенски събор. Този събор е известен като Трулски. Папските делегати вече са си заминали и Съборът осъжда някои практики, упражнявани на Запад, особено съботните пости и целибата на клира. Папа Сергий I, естествено, отказва да потвърди правилата му, а опитът на Юстиниан II да изпрати войски към Рим, за да го принуди да се съгласи, претърпява фиаско. Между Рим и Константинопол съществува схизма до 710 г., когато папа Константин I смело приема поканата да посети императора, който има славата на опасно луд. Изненадващо Юстиниан го посреща с големи почести и му заявява, че правилата на Трулския събор не важат за Запада16.

Управлението на Юстиниан II приключва през 711 г. с анархия. Негов приемник е арменският генерал Филипик Вардан, старомоден монотелит, който публично изгаря решенията на Шестия вселенски събор и се опитва да замени водещите епископи в империята с монотелити. Ереста вече няма привърженици в Константинопол и когато новините достигат до Рим, папа Константин отказва да признае императора. Филипик е детрониран и ослепен през 713 г. както заради религиозната си политика, така и заради отказа си да предприеме сериозни мерки срещу масираната инвазия на арабите, планиращи да завладеят Константинопол. Негов наследник е достойният държавник Анастасий II, който възстановява мира в Църквата и събира оръжие и провизии за отбраната на империята. Но той не съумява да спечели уважението на армията, чийто безотговорни командири издигат за свой претендент за трона подозрителен и безхарактерен данъчен чиновник. На Анастасий е разрешено да се оттегли в манастир и за две години бирникът Теодосий оглавява безидейно и отчайващо некомпетентно правителство. През 717 г. той охотно предава императорската власт на новия кандидат на армията, Лъв III, наричан Исавър17.

Империята има щастието обстоятелствата да забавят арабската инвазия. След петмесечно управление на Лъв, прекарано в усилено заздравяване отбраната на града, в края на август на бреговете на Босфора срещу Константинопол се появява многобройна арабска армия, последвана след няколко дни и от огромен арабски флот в Мраморно море.

Дванадесет месеца по-късно нищожна част от арабската армия се добира до Сирия, а от внушителната армада оцеляват едва пет кораба. Християнската победа се дължи на мощните стени на столицата, на куража и уменията на нейните воини, моряци и инженери, както и на находчивостта на нейните дипломати. Но основната фигура в победата безспорно е самият император18. Лъв III е човек със забележителни способности, енергия и интелект. Той решава да се възползва от победата, за да реформира и реорганизира империята, която управлява. Императорът създава т. нар. темна система, чрез която оттук нататък се управляват провинциите на империята. Той въвежда ревизиран законник Ecloga и обнародва подобрени редакции на Морския и на Земеделския закон19. Но основната му амбиция е да проведе църковни и теологични реформи. Лъв е набожен човек. Еклогата въвежда в правно обръщение редица християнски принципи, особено що се касае до брака, и неочаквано предоставя на майките равни права с бащите по отношение на децата. Императорът ясно осъзнава задълженията си. В предговора на Еклогата той пише: „Откакто Бог повери в нашите ръце императорската власт, според Своето доброжелателство..., заповядвайки ни да пасем Неговото вярно стадо като Петър, глава и предводител на апостолите, ние вярваме, че няма нищо по-важно от това справедливо да управляваме повереното ни като Негова грижа". В чл. I. законът се квалифицира като „Божие откритие". В чл. 2. императорските задължения са дефинирани като осъществяване на всички поръки, залегнали в Писанията и предписанията на светите събори и римските закони. На патриарха е предоставена първенствуваща позиция след императора. Двамата се явяват основните части на политическото тяло, чието благоденствие зависи от хармонията помежду им. Задължение на патриарха е да бди за духовното благополучие на империята. Но само императорът може да предоставя правна сила на препоръките, дадени от патриарха. Василевсът е последна инстанция както по религиозни, така и по светски дела. Той продължава да бъде Божи наместник20.

Както изглежда, Лъв вярва, че е в правото си да наложи религиозни реформи. Той е от сирийски произход, свързан с Германикия, днешна Мараш, и изповядва строгото семитско отхвърляне на всичко, имащо характер на идолопоклонство21. Практиката на иконите и светите реликви е широко разпространена в християнския свят. Мнозина от ранните отци на Църквата се противопоставят на подобна практика, което изглежда нарушение на старозаветната забрана на идолите. Евсевий Кесарийски гневно порицава Константиновата сестра Констанция, когато тя иска от него да и изпрати картина на Христос от Палестина22, Св. Епифаний Кипърски собственоръчно разкъсва рисувана завеса, която вижда в провинциална църква23. Но останалите отци, възпитани в традицията на неоплатонизма, са по-толерантни към изображенията. Св. Василий например обявява, че почитта към иконите отвежда към прототипа и добавя, че изображението е, както и преди, проповед, напомняща за Господ и светците24. Леонтий Неаполитански, когато спори с юдейските критици, отбелязва, че образи на херувими са разрешени в Стария Завет и че това, което почитаме, не е материала, на който е направено изображението - не дървените греди правят Кръста, а Кръстът е символ на онзи, на който е бил разпнат Христос за хората25. Срещу аргумента, че Природата на Господ не може да бъде нарисувана, поддръжниците на изображенията отговарят, че с подобно изказване се отрича основното учение на християнството - Христовото Въплъщение. Като човек от плът Той може да бъде рисуван, като същото се отнася и до неговата майка и светците. Ангелите, творения на чистия дух, предизвикват проблем. Но Старият Завет казва, че ангелите могат да бъдат видени с очите на смъртните, следователно могат да бъдат изобразявани26.

Такива са теологичните аргументи. Обикновеният народ на империята, чиито праотци няколко поколения назад почитат статуи на богове и богини, на драго сърце изповядват подобен култ към статуи и изображения на Христос и на светците, вярвайки в силата им да правят чудеса27. Жителите на Константинопол смятат, че техният град е особено покровителстван от Божията майка. По време на обсадата на града през 626 г., когато перси и авари съвместно атакуват стените на столицата, силата на нейния светен образ ги отблъсква. Тя отново успешно е призована през 677 г. за отбиването на арабската атака и изглежда, че лично Лъв III разрешава нейният образ да дефилира по улиците на града по време на обсадата през 717 г.28

Църквата дава официално одобрение на изображенията. Действително Трулският събор разпорежда Христос да не бъде изобразяван символично като агне, а като човек, т. е. трябва да се подчертава човешката Му природа29. Над главния вход на Свещения дворец има голямо релефно изображение на Христос, което е прието да се смята, че е поставено там от Константин Велики30. Юстиниан II слага образа на Христос върху монетите си, макар че непосредствените му приемници не възприемат тази практика31. Изображения и реликви се откриват във всяка църковна сграда - някои, за да илюстрират библейската история за неграмотните, а други, за да получат почит заради светите личности, които те представляват32.

При все това редица християни не одобряват изображенията. Те се локализират предимно в източните провинции на империята, където преобладава население с голям примес на семитска кръв. Част от него е в Константинопол, където през 670 г. пътешественикът Аркулф наблюдава фанатично унищожаване на образ на Богородица33. В края на VII в. възниква силно иконоборско движение в Армения и съседните райони34. В ислямския свят, където визуалното представяне първоначално е позволено, от 700 г. е издадена тотална забрана на картини с изображения на хора и дори на животни. През 723 г. халиф Йезид заповядва тази забрана да се разпростре и над църквите, синагогите и жилищата на неговите немюсюлмански поданици. Заповедта е частично изпълнена и скоро изоставена. Ето защо е трудно да се вярва, че този факт оказва силно влияние върху иконоборството във Византия, която отрича само религиозните изображения. Показателно е, че отхвърлянето на изображенията може да бъде открито в много части на семитския свят, което дава право на привържениците на изображенията да обявяват, че опонентите им са повлияни от езическа религия35.

Подобно обвинение е повдигнато срещу Константин, епископ на Наколия във Фригия, който е призован в Константинопол през 724 или 725 г., за да бъде порицан от патриарх Герман I за унищожаването на изображения. Епископ Константин се връща вкъщи, преструвайки се на убеден от патриарха, но вероятно, докато е в столицата, той се среща с императора, в чието лице открива свой съмишленик36. Говори се, че халиф Йезид се повлиява от палестински евреин, когото гърците наричат Сарантапечис „високият четири лакти". Той има приятел, сирийският християнин Бесер, пленен и ислямизиран от арабите. Впоследствие е освободен и постъпва на служба при императора, който много го цени37. Каквото и поощрение да е получил, от 725 г. насетне Лъв искрено се убеждава, че изображенията нямат място в християнската литургика. Това негово становище не е лишено от елемент на суеверие. Силното изригване на вулкан на остров Санторин същата година го кара да смята, че Бог се гневи заради забавените му действия38.

Разбира се, императорът знае, че патриархът и висшите църковни власти не споделят възгледите му. Но Лъв вярва, че като василевс има правото, властта и задължението да пренебрегне йерарсите. Първоначално той действа предпазливо. През 726 г. императорът произнася речи и проповеди за премахването на изображенията. Тъй като те нямат ефект, в началото на 727 г. той заповядва да бъде разрушена иконата на Христос над Главната порта. Избухва народно вълнение, а служителят, който изпълнява заповедта, е линчуван от разгневени жени. Бунтовниците са строго наказани с бичуване, осакатяване или изгнание39. Това провокира по-нататъшни размирици. Лъв може да разчита на подкрепата на армията, в която по-голяма част от най-добрите ѝ подразделения произхождат, както и самият той, от региони, в които преобладава известна строгост в религиозната практика. Но флотът се рекрутира предимно от егейските крайбрежия и островите, където страстно се почитат изображения. През април 727 г. морски отряд въстава и акостира край Константинопол. Лъв унищожава корабите с „гръцки огън", а подбудителите са екзекутирани40. Впоследствие Университетът е затворен, защото твърде много професори възразяват на императорските възгледи41. Патриархът и клирът отказват да подкрепят императора, който няма успех и в търсенето на съдействие от страна на Рим. Василевсът праща до папата поредица от трактати за неуместността на изображенията и го заплашва с низвергване, ако не се съгласи с него. Григорий отговаря с трактат в полза на изображенията и макар да дава вид, че е лоялен към императора, пренебрегва неговата религиозна политика, която вече е предизвикала протести в Италия42.

Провалил се в опита си за убеждение, Лъв III свиква през януари 730 г. в Триклина на деветнадесетте кушетки на двореца silention - събрание на висшите сановници в империята, избрани от самия него. То одобрява подготвен от императора документ, забраняващ култа към изображенията и тяхното присъствие в църквите. На патриарх Герман е наредено да го подпише. Патриархът отказва с аргумента, че изповядва вярата на вселенските събори, след което снема патриаршеските дрехи и се оттегля в дома си43. Патриаршеската катедра е обявена за вакантна, но изминава цяла година, преди императорът да намери духовник, склонен да приеме достойнството, и, което е по-трудното — достатъчен брой симпатизиращи му епископи, които да формират Синод за избора му. Новият патриарх Анастасий изпраша циркулярно синодално писмо до колегите си патриарси, декларирайки своята вярност към доктрината на императора44.

Източните патриарси не одобряват позицията на василевса, но не предприемат нищо. Папа Григорий III, който през 731 г. наследява Григорий II, свиква събор на Италийската църква, който категорично се разграничава от разрушителите на изображения. Лъв отговаря с изпращането на флот, който да наложи волята му, но той е разпръснат от буря. Императорът е доволен от себе си, след като спира приходите, които Папството трябва да получи от Сицилия и Калабрия. Нещо повече, той прехвърля юрисдикцията на провинция Илирик, която включва Западните Балкани и Гърция, от Римската патриаршия към Константинополската45.

Лъв III умира през 740 г. Последните десет години от царуването му се характеризират със системно унищожаване на икони и изображения на светии в Константинопол и в по-малка степен в провинциите. Всеки, който се опитва да пречи на разрушаването, е строго наказван, но, както изглежда, никой не е екзекутиран46. Синът и наследник на Лъв, Константин V, който вече е съимператор от двадесет години, има намерението да продължи политиката на баща си. Но веднага след възкачването си на престола се сблъсква със сериозен бунт, ръководен от зет му Артавазд, който управлява Константинопол в продължение на една година и възстановява иконопочитанието, подпомогнат от ренегата патриарх Анастасий. След като Константин си връща столицата, Анастасий е бичуван и разкарван по време на императорското триумфално шествие, седнал обратно върху магаре. Въпреки понесените унижения той остава на патриаршеския трон. Следва период на войни, в които Константин успешно се справя със сарацинската заплаха на източната граница и с българската на Балканите. Присъствието на лангобардите в Италия го принуждава да поддържа добри взаимоотношения с папата. Поради тези проблеми той не предприема по-нататъшни мерки срещу иконопочитанието, макар да продължава публично да поддържа иконоборството47. Едва към 754 г. императорът се чувства достатъчно силен, за да нанесе удар на иконопочитателите. Сега той е изключително популярен с военните си успехи. Константин V прехвърля големи колонии азиатски иконоборци в района на Тракия, която е населена изцяло с иконопочитатели. За представителите на тогавашното поколение е достатъчно да изразят симпатии към иконоборството, за да спечелят висш пост в двора или в Църквата. Така василевсът може да разчита на подкрепа от страна на държавната администрация и клира48. Почти всички негови врагове вярват, че религиозните му възгледи са иноверски. Говори се, че императорът има монофизитско отношение към Христос и несторианско отношение към Богородица, че не одобрява определението „свети" и дори че симпатизира на неоманихейската секта на павликяните49. Всъщност василевсът е находчив и остроумен теолог, който енергично се бори срещу изображенията и смята, че е дошло времето да се легализира иконоборството посредством официален църковен събор.

Известно е, че Лъв III издава едикт срещу иконопочитанието от позицията си на император, считайки се, както казва на папата, за Понтифекс - цар свещеник. Той проявява по-голямо своеволие дори от Юстиниан I, като използва светско събрание, за да приеме религиозен закон и пренарежда църковните провинции без консултация със събор. Рим, естествено, и в двата случая протестира. В Константинопол, където прехвърлянето на Илирик е посрещнато добре, патриарх Герман изразява общественото мнение, като възразява, че само църковен събор може да обявява Вярата. Но императорът, зад когото стоят армията и личният му престиж, е твърде силен, за да бъде опроверган в собствените му владения. Протести може да има само отвън. Папските трактати имат нищожен ефект в империята. Парадоксално е, че най-острите атаки срещу иконоборството идват от владенията на халифа. Св. Йоан Дамаскин, който произхожда от сирийско християнско семейство, до оттеглянето си в сирийски манастир, подобно на баща си и дядо си, е чиновник в съкровищницата на халифа. Но той се смята за гражданин на ойкуменето, винаги счита императора за свой господар и учител и се обръща към халифа просто като към „Емира". Трите му велики речи срещу иконоборството стават основа за всички бъдещи други трактати по темата. Той припомня на императора, че право на ръкоположените свещеници на Църквата е да се произнасят по доктрината и църковния ред и научно опровергава обвиненията в идолопоклонство. Опитът му да обори остроумните теологични аргументи на Константин V е неуспешен50.

Константин е по-фанатичен, но и по-коректен от своя баща. Той осъзнава, че политиката му трябва да се санкционира от събор. През 752 и 753 г. в провинциите се провеждат silentia, където негови официални представители разясняват императорските схващания и дискутират с иконопочитателите51. През февруари 754 г. василевсът открива събор в църквата на Хиерия край Халкедон. Иконоборците го смятат за Седми вселенски събор, но тъй като нито папата, нито източните патриарси имат представители, не бихме могли да го наречем вселенски. Съборът заседава шест месеца. Патриарх Анастасий умира и след като не е избран нов патриарх, председателстващ става Теодор, митрополит на Ефес, последовател на Константин Наколийски. Присъстват 332 епископи. Константин трябва да бъде сигурен, че би могъл да разчита на тяхната подкрепа. Необходими са дълги дискусии, преди да бъде постигнато консенсусно решение. Horos-ът, който несъмнено е вдъхновен от императора, обявява, че Свещеният император е вдъхновен от Светия Дух в разрушаването на новото идолопоклонство, създадено от злобата на Сатаната. Изображенията на Христос са заклеймени като еретични, а изобразяването на Богородица и светците в земна форма е обявено за обида. Всеки, който прави икона или идолопоклонства пред някоя, поставя я в църква или дори в собствения си дом, ако е клирик, е лишаван от сан, а ако е монах или мирянин е отлъчван, след което всички са наказвани в съответствие с имперските закони. Но в нито една сграда не е нахлувано и нищо не е унищожавано без разрешението на императора или патриарха. С осигурена църковна подкрепа и избор на нов и отстъпчив патриарх в лицето на Константин II, императорът издава едикт, по силата на който еретиците са третирани като бунтовници срещу държавата52.

Константин изглежда се надява, че неговите поданици ще приемат изцяло доктрина, одобрена от църковен събор. Висшите класи естествено я възприемат и тя получава популярност в армията на източните провинции, от които произхождат повечето войници. Но в европейските територии и в Западна Анатолия мнозинството от населението продължава да почита изображенията. Дори в столицата, въпреки присъствието на императора и неговата гвардия и полиция, иконопочитанието не може да бъде преустановено. Тук императорът има свои привърженици, доказателство за което е линчуването на св. Стефан Млади. Но опозицията разчита на подкрепата на манастирите. Императорът контролира епископите, но не може да упражнява същия контрол над игумените и монасите. Монасите се превръщат в народни водачи53.

Продължителната опозиция лишава от търпение Константин. През 761 г. той предприема свирепо преследване на иконопочитатели, чиито основни жертви стават монасите. Манастири и метоси са разрушени, а на обитателите им е заповядано да сключат брак или ще бъдат изпратени в изгнание. През 765 г. редица непокорни монаси са изложени на показ на хиподрома, придружени от известни проститутки. Поне шестима монаси са екзекутирани. Миряни и мирянки, които не се подчиняват, са затваряни, измъчвани или заточвани. Преследването е най-жестоко във и около Константинопол, а някои провинциални управители спечелват императорското одобрение с прекомерното си варварство. Сред тях особено се отличава Михаил Лаханодракон, чиито владения включват Смирна и Ефес54.

След около шест години преследванията утихват. Императорът е ангажиран в нови войни срещу българите, а и може би започва да осъзнава, че обществената опозиция срещу иконоборството е твърде силна, за да бъде победена чрез насилия над монасите. Това убеждение вероятно му е внушено от новия патриарх. През 765 г. патриарх Константин II, който подкрепя преследванията, е уличен в измяна и е брутално екзекутиран. Неговият приемник Никита I, по произход славянин, поддържа по-умерена политика55. Когато през 775 г. Константин умира, иконопочитателите са сплашени, но не и отстранени. Основният политически резултат от иконоборството е загубата на византийска Италия, превзета от лангобардите. Италийците сериозно се противопоставят на доктрината, а Папството, все още номинално почитащо императора, не предприема нищо, за да му помогне56.

Константиновият син Лъв IV, повлиян от патриарха и от своята арменска съпруга, императрица Ирина, първоначално води умерена политика. Той прави опит да възстанови манастирите чрез назначаване на монаси за епископи и подновява практиката министри в немилост да бъдат изпращани в манастир. Но когато през 780 г. Никита умира и е наследен от по-строгия иконоборец Павел IV, редица държавни служители, заподозрени и иконопочитание, са лишени от длъжност и измъчвани, вероятно като предупреждение към императрицата да не предприема стъпки срещу официалната политика. Самият Лъв умира през септември 780 г., оставяйки трона на своя деветгодишен син под регентството на Ирина57. Сега тя може да започне възстановяването на иконопочитанието. Успехът ѝ е временен, въпреки уменията и тактичността, с които действа. Иконоборският спор смущава империята още половин век. Все пак успехът на Ирина показва, че дори Свещеният император, Свещеникът цар, какъвто той претендира, че е, не би могъл непрекъснато да налага на поданиците си теология, която те не одобряват.

 

1Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 319-322. Текстът на Програмата е даден у Evagrius, Historia, ed. Valesius, V, 4. pp. 146-149. Историята на онези години, предадена от монофизитска гледна точка, вж. у Michael the Syrian, Chronicle, ed. J. B. Chabot (Paris, 1899-1910), II, pp. 294 ff.
2Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 322-323. Тиберий е популярен сред монофизитите заради своите данъчни облекчения. Йоан Ефески оправдава предприетите от него преследвания с аргумента, че той е обезпокоен от войната; John of Ephesus, Historiae Eclesiasticae Pars Tertia, ed. and trans, by R. Payne Smith (Oxford, I860), pp. 200-204. Коптският автор Йоан Никиуски в Chronicle, ed. and trans, by R. H. Charles (London, 1916), pp. 150-151, нарича Тиберий много добър човек, който слага край на гоненията.
З3а титлата „Вселенски" вж. F. Dvornik, Byzance et la Primauté romaine (Paris, 1964), pp. 70-72, който представя истинското значение на титлата, но омаловажава негодуванието на Григорий.
4Gregory I, Epistulae, in Migne, Patrologia Latina, LXXVII, coll. 746-747, 1281-1282.
5За управлението на Фока вж. J. В. Bury, History of the Later Roman Empire from Arcadius to Irene (London, 1889), II, pp. 197-206. и L. Brehier, 'L᾿Empereur Phocas et I᾿Église' - Fliche and Martin, Histoire de l᾿Église, II. pp. 69-77.
6Bury, History...from Arcadius to Irene, II, pp. 207-226; A. Stratos, Byzantium in the Seventh Century (на гръцки; Athens, 1966), I, i, pp. 248 ff.
7Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 343-351, разказ, подкрепящ учението за енергията; Bréhier, 'La crise de I᾿Empire et le redressement d᾿Héraclius' - Fliche and Martin, Histoire de I᾿Église, II, 85-90, и 'La nouvelle crise religieuse’ – ibid, pp. 103-124.
8Bréhier, 'L᾿Ekthesis, la fin du régne et la succession d᾿Héraclius' – ibid, pp. 131-134.
9За нашествието на арабите вж. Stratos, Byzantium in the Seventh Century, III, (Athens, 1969), passim, и A. J. Butler, The Arab Conquest of Egypt (London, 1902), passim.
10Bréhier, 'L᾿Ekthesis', pp. 138-141. За състоянието на християните под арабска власт вж. A. S. Tritton, I The Caliphs and their Non-Moslem Subjects (London, 1930), passim.
11Вж. pp. 106-108, 127.
12Вж. S. Runciman. ‘The Byzantine Protectorate in the Holy Land', Byzantion, XVIII, (Brussels. 1948). pp. 207-215.
13Вж. pp. 106-108, 137.
14Bréhier, 'Le Dénembrement des Chréiente's Orientates' - Fliche and Martin, Histoire de l᾿Église. pp. 160-179.
15Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’ in ibid. pp. 183-191, Hefele — Leclercq, III, I, pp. 483 ff.
16Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’, pp. 191-200; Hefele-Leclercq, III, I, pp. 560-581.
17Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’, pp. 205-209, Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 363-386.
18Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 401-407; R. J. H. Jenkins, Byzantium: The Imperial Centuries (London. 1966), pp. 58-65.
19Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 408--424. За историята на темната система вж. ibid. pp. 339-351, и G. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, trans, by J. Hussey (Oxford, 1956), pp. 89-90, 139-140. За Морския закон вж. W. Ashburner, The Rhodian Sea Law (Oxford, 1909). За Земеделския закон, неговата датировка и развитие вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 120-121, 140.
20A Manual of Roman Law: The Ecloga, cd. and trans, by Е. H. Fresh - field (Cambridge, 1926), особено pp. 66-70.
21Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 137, бел. 2.
22Вж. P. J. Alexander, The Patriarch Nicephorus of Constantinople (Oxford, 1958), pp. 43-44, цитира и коментира писмото на Евсевий, публикувано у Migne, Patrologia Graeco-Latina, XX, coll. 1545-1550.
23За Епифаний вж. Ν. Η. Baynes, 'Idolatry and the early Church' - Baynes, Byzantine Studies and Other Essays, pp. 126-128.
24Baynes, 'Idolatry and the Early Church’, p. 136. Думите на св. Василий са цитирани и преувеличени от Йоан Дамаскин.
25Lеontius of Neapolis. Sermon against the Jews, - Migne, Patrolgia Graeco-Latina. XCIII. coll. 1604 ff.
26По въпроса вж. Baynes, 'Idolatry and the early Church', pp. 116 ff.; Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites (Breslau, 1929); E. Kitzinger, 'The Cult of Images before Iconoclasm' - Dumbarton Oaks Papers, VIII (Cambridge, Mass., 1954), pp. 85-150.
27Вж. Kitzinger,'Cult of images', pp. 100 ff.
28Baynes. 'The supernatural defenders of Constantinople' - Baynes, Byzantine Studies and Other Essays, pp. 248 ff.
29Канон 82 на Трулския събор в Mansi, Concilia. XI, coll. 977-80.
30Вж. бел. 39.
31A. Grabar, L᾿iconoclasme Byzantin: dossier archéologique (Paris, 1957), pp. 39-45.
32Ibid. pp. 77-91.
33Ibid. pp. 94-9; Kitzinger, 'Cull of images', pp. 129-134. Преживяванията на Аркулф са представени в неговия Relatio de Locis Sanctis, III, 4, - Τ. Tobler, Itinera Hierosolymitana et Descriptions Terrae Sanctae (Geneva, 1879-1885), p. 200. Arculf believed the attacker to be a Jew.
34Вж. P. Alexander, 'An Ascetic Sect of Iconoclasts in seventh century Armenia' Studies in Honor of Albert Matthias Friend (Princeton, 1953), pp. 151-160.
35Grabar, L᾿iconoclasme, pp. 105-112, е коментар на закона на Йезид.
36Theophanes, Chronographia, ed. С. de Boor (Leipzig. 1883), p. 402 Писмата на патриарх Герман в Mansi, Concilia, pp 99-105, 105-107, 107-127.
37Thеophanes, Chronographia, p. 402. Историята на Сарантапечис е разказана на вселенския събор в Никея през 787 г. от монаха Йоан, който представлявал Йерусалимския патриарх. Текстът на изложението му е даден у Mansi, Concilia, XIII, coll. 196 — 200. и в Migne, Patrologia Graeco-Latina. CIX, coll. 517-520.
38Theophanes, Chronographia, pp. 404 — 405; Nicephorus Patriarcha. Opuscula Historica, ed. de Boor (Leipzig, 1880), p. 59.
39Theophanes, Chronographia, p. 405; Vita Sancti Stephani Junioris - Migne, Patrologia Graeco-Latina, C, col. 1085. За дискусията около събитието и легендите, които то поражда около себе си, вж. Grabar, L᾿iconoclastne, pp. 130 ff.
40Theophanes, Chronographia, p. 405. Nicephorus, Opuscula Historica, pp 57-58.
41Theophanes, Chronographia, p. 405. Историята, разказана по-късно от Георги Монах (Chronicon, ed. de Boor [Leipzig, 1904], II, p. 742), и повторена от Зонара (Synopsis Historiarum, III, [Bonn edn, 1897], p. 340), в която се говори за опожаряването на Императорската академия за теология и изкуства, заедно с професорите и книгите, извършено по заповед на Лъв, изглежда е пo-късна контаминация. Вж. Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 433-434.
42Theophanes, Chronographia. pp. 407-408; Le Liber Pontificalis, ed. L. Duchesne (Paris, 1886-1892), I, p. 404. За достоверността на папските писма, съхранени само в превод на гръцки (даден у Mansi, Concilia, XU, coll. 959 ff.), вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 133-134.
43Theophanes, Chronographia, pp. 408-409; Nicephorus, Opuscula Historica, p. 58.
44Theophanes, Chronographia. p. 409. За датировката на последвалите събития вж. Ostrogorsky, 'Les Débuts de la querellе des images',- Mélanges Charles Diehl (Paris.1930), I, pp. 235-255.
45Bury, History… Arcadius to Irene. II, pp. 439-449; Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 145-147. Вж. също V. Grumеl, 'L᾿Annexion de l᾿Illyricum oriental, de la Sicile et de la Calabre an Patriarchal de Constantinople'- Recherches de Science Réligieuse, XV (Paris, 1952), pp. 191-200.
46Bury, History… Arcadius to Irene, II. p. 433.
47Обобщение на ранните години на Константин V вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 147-152.
48За преместването на население вж. Theophanes, Chronographia, pp. 422, 423, 429; Nicephorus, Opuscula Historica, pp. 62-63, 65 - 66
49За характера на Константин вж. Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 460-462; Bréhier, 'La Querelle des images’ - Fliche and Martin. Histoire de I᾿Église, III, pp. 457-458. Неговите възгледи за Богородица и светиите са представени от Йоан Дамаскин Adversus Constantinum Caballinum; Migne, Patrologia Graeco-Latina, XIV, col. 337 (фалшификат, за който вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 234-235); и през IX век Vita Nicetae Mediciensis - Acta Sanctorum, April, I, p. 260. За павликянските му контакти може само да се каже, че по негово време няма преследвания срещу тях и че той вероятно се е срещнал с лидера им Генезий, посетил Константинопол по време на управлението на Лъв III. Вж. S. Runciman, The Medieval Manichee (Cambridge, 1947), pp. 38-39, 183.
50Вж. Η. Leclercq, 'Jean Damascene', Dictionnaire d'Arcéologie Chrétienne, VII, coll. 2186-2190; Alexander, Patriarch Nicephorus. pp. 49-50, 199-200. За думите на Лъв „Аз съм император и йерей" вж. Mansi, Concilia. XII, col. 976.
51Вж. Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites, pp. 14-15.
52За Събора от 754 г. вж. Bréhier, La Querelle des images, pp. 468 - 471, а за подробната дискусия върху теологията му вж Μ. V. Anastos, 'The argument for lconoclasm as presented by the Iconoclastic Council of 754' - Studies in Honor of A. M. Friend. pp. 177 ff.
53Bury, History… Arcadius to Irene. II, p. 463.
54Ibid, pp. 463-466.
55Ibid, pp. 469 ff
56Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 151-152.
57Bury, History… Arcadius to Irene. II. pp. 477 — 479.

 

X

Right Click

No right click