Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14399

 

ПРАКТИЧНИЯТ КОМПРОМИС:
ОГРАНИЧАВАНЕ НА ИМПЕРАТОРСКИЯ КОНТРОЛ

 

Император Лъв III въвежда иконоборството своеволно, от позицията на своята власт. Константин V, макар да е подкрепен от църковен събор, е дори много по- своеволен в налагането на доктрината. Би ли могла сега тя да бъде изоставена без последствия за престижа на императорската институция? Ако новият свещеник цар провъзгласи доктрина, изцяло противоположна на своите предшественици, то в този акт също ще има нещо нередно. Може би във факта, че управникът, обявил възстановяването на иконопочитанието, не е свещеник цар има нещо съдбовно. Императрицата-майка Ирина, призната за августа, е законен носител на императорската власт и никой не оспорва правото ѝ да бъде регент на своя малък син. Но като жена тя не може да свещенодейства. Коронацията ѝ не включва процедура на ръкополагане, както при императора. Тя не може да действа като Понтифекс и да прави собствени изявления по въпроси на теологията, подобно на детето император, нейният син. Така че, ако Ирина променя религиозната политика на империята, тя действа чрез Църквата. По такъв начин Църквата печели известна конституционна победа, но за сметка на жена регент, а не на Свещения император1.

Ирина е набожна и истински предана на иконопочитанието. Но тя действа предпазливо. Първоначално е необходимо да бъдат отстранени сановниците иконоборци. Администрацията трябва да осъзнае, че сега повишението зависи от почитането на изображенията. По-трудно се оказва да убеди армията, че иконоборството трябва да бъде изоставено. Опитите на Ирина постепенно да замени военните командири иконоборци с нейни поддръжници невинаги са разумни и често обиждат войската. Тя не успява да спечели доверието на армията. За императрицата не е трудно да намери отзивчиви духовници за всички епархии, но патриархът иконоборец Павел представлява проблем. През 784 г. обаче той се разболява сериозно и възприема заболяването си като Божие наказание за своите теологични грешки. Патриархът доброволно абдикира. Докато той е на легло, императрицата го посещава, водейки със себе си всички сановници иконоборци, които могла да събере, с цел да се поучат от неговото покаяние2.

Ирина назначава за приемник на Павел мирянина Тарасий, председател на Имперския върховен съд. Първоначално той отказва назначението с аргумента, че не желае да оглави Църква, която е в схизма с останалите Църкви в християнския свят. Давайки ясно да се разбере, че възнамерява да изостави иконоборството, той е единодушно избран от Синод и набързо преминава през степените на ръкополагане. Според част от монасите изборът на мирянин е неподобаващ, но тази практика често е повтаряна през следващите години3.

Новият патриарх незабавно пише до папата и до източните патриарси, канейки ги в Константинопол на събор, който да реши въпроса с иконопочитанието. Папата е призован да насрочи дата. Папа Адриан I отговоря учтиво, макар че си позволява да постави под въпрос каноничността на избора на Тарасий и припомня на патриарха за незаконното прехвърляне на провинция Илирик. Уговорено е съборът да се проведе през лятото на 786 г.4 За нещастие, докато дворът пътува из Тракия в началото на лятото, е организиран военен заговор. Когато на 17 август делегатите се събират, за да открият събора в църквата на светите апостоли, войниците от императорската гвардия и други подразделения нахлуват в сградата и заплашват със смърт всички, които не напуснат незабавно. Императрицата безрезултатно изпраща министрите да успокоят войниците. Съборът се проваля и делегатите се подготвят да си заминат. Ирина не се признава за победена. Размирните войници са отпратени от столицата под претекст, че от тях имат нужда на източната граница, където в крайна сметка са обезоръжени и заменени с благонадеждни части от европейските провинции. Императрицата не успява да свика отново събора преди месец май 787 г. Папските делегати по това време са на път за вкъщи. Те са пресрещнати в Сицилия и изпратени обратно в Константинопол. През септември всички делегати са върнати и съборът е открит отново, но поради опасност от бунтове той продължава работата си в светия град Никея. Тарасий председателства до последното заседание, за което съборът се премества в Магнаурския дворец в Константинопол. Императрицата и нейният син присъстват и подписват с пурпурно мастило актовете на събора5.

Голяма част от времето на събора е посветено на изслушване на истории за чудеса, което е малко неадекватно на неговите основни решения. Подчертана е разликата между поклонението, latreia, което може да се прави само спрямо Бога, и дълбоката почит, proskynesis, която може да бъде отдавана на Христовите изображения и тези на светиите, като тази почит се прехвърля към оригинала. Христологията на Horos-а от 754 г. е обявена за погрешна, отричаща Въплъщението. Да кажеш, че иконопочитанието е безсмислено, е равносилно на несторианското различие между човек и Бог. Да твърдиш, че това е идолопоклонство, е все едно да правиш монофизитското объркване между тях. Съборът разпорежда също всеки, който поврежда изображения или пречи на почитанието им, да бъде отлъчен. Римските и източните делегати подписват документа заедно с византийските епископи, като следователно съборът може да бъде легитимно определен като вселенски. За Православието това е Седмият вселенски събор. Но на практика Папството никога не подкрепя решенията му поради неодобрението на Каролингския двор6.

Постигнали възстановяване на иконопочитанието, императрицата и патриархът продължават да се държат умерено. Непокаялите се епископи са низложени от епископските катедри, но никой не е наказан. Покаялите се не са снети, с изключение на един или двама временно отстранени. Срещу еретиците не са предприети други действия, освен че те не получават поощрение от Събора. Единствено монасите начело със страшния игумен Платон Сакудионски и неговия още по-страшен племенник Теодор бъдещ студитски игумен, не одобряват предприетите мерки. Подобно на донатистите пет века по-рано, те не прощават на отстъпниците симонити, които купуват местата в епархиите, продавайки тяхната цялост. Те не могат да простят на Тарасий за неговото милосърдие7.

Скоро след Никейския събор Ирина умира. Тя остава в историята като мъдър и дипломатичен управник, възстановил иконопочитанието със забележително малко злоба и суетни. Останалата част от нейната кариера не е така възхитителна поради жаждата ѝ за власт. Ирина е огорчена дълбоко, когато нейният син пораства и пожелава да поеме управлението. Константин е глупаво момче с влечение към военното дело, но с отвращение към административните дела. Младият император не успява напълно да елиминира майка си от властта. Отношенията между майка и син се изострят, а през август 797 г. агенти на Ирина го залавят и му изваждат очите, като по този начин го превръщат в негоден за трона. Впоследствие Ирина управлява пет години като единствен самодържец. Тя може да претендира, че императорската власт се уповава на нея като августа, докато избере нов император, и тъй като тя не го прави, властта продължава да ѝ принадлежи. Юристите приемат това, въпреки двата нейни закона, които носят подписа на „набожния император Ирина"8. Очаква се Църквата и особено монасите, известни със склонността си да създават неприятности, да протестират, че тя не би могла да бъде Pontifex. Но монасите са ѝ верни. Синът ѝ скандализира набожното общество при развода със своята съпруга, избрана му от Ирина, и брака, последван от коронацията на неговата любовница. Патриарх Тарасий отказва да признае брачната церемония, но не отлъчва, както настояват монасите, нито свещеника, който я изпълнява, нито императора. Ирина дава да се разбере, че симпатизира на монашеството, което съответно приветства нейното управление и я зачита, като не атакува открито патриарха, макар че не влиза в общение с него. Но поради разкола, известен като мойхеански или „прелюбодейски", схизмата не е преодоляна9. Управлението на Ирина е белязано с разточителна финансова политика и унизителна външна политика. Неспособна да се опре на армията, която изповядва иконоборски настроения и презрение към жена владетел, императрицата е принудена да плаща огромен данък на багдадския халиф10. По-злополучен резултат от нейното управление е фактът, че в Стария Рим липсата на император на трона е забелязана и след като Новият Рим не предприема нищо по въпроса, папа Лъв III счита за оправдано да постави императорската корона върху главата на Карл, кралят на франките11. Самият Карл, копнеещ за императорската титла, е смутен от начина, по който я получава и се стреми да я легитимира в очите на Константинопол, където папското деяние предизвиква гневно възмущение и никога не е простено. Като разрешение Карл предлага брак на Ирина. Тя одобрява идеята, но преди да предприеме нещо, през октомври 802 г. е отстранена от власт12.

Нейният приемник Никифор I, бивш съкровищник, е способен финансист и толерантен теолог. Той обаче засяга монасите с провеждането на събор, който обявява „прелюбодейския" брак на Константин VI за законен с аргумента, че императорът може да не се подчинява на църковните закони13. Новият император е подозиран и в покровителство на еретиците14. Неговото управление би могло да има успех, ако той е по- добър военачалник. Войските му не се оказват достоен противник на тези на халифа през 806 г. През 811 г. императорът предприема поход срещу агресивния български кан Крум, но в злополучна битка в българските планини е победен и убит. При сблъсъка неговият син и наследник Ставракий е смъртоносно ранен и в крайна сметка тронът е поет от Михаил Рангаве, женен за дъщерята на Никифор15.

Михаил е приветлив човек, който успява да събере около една маса Теодор Студит, лидер на монашеската партия, и историкът патриарх Никифор, заместил Тарасий през 806 г. и споделяш неговите умерени възгледи. Конфронтацията не носи успех. Теодор не може да прости на Никифор за събора през 809 г. Сега, когато те се срещат, патриархът предлага смъртно наказание за прочути еретици като павликяни и атингани. Теодор възразява с аргумента, че те винаги може да бъдат накарани да се покаят. Впоследствие, когато Крум предлага мир, при условие че дезертьорите и от двете страни бъдат екстрадирани за наказание, императорът и патриархът изразяват съгласие. Теодор обаче обявява, че би било грях да бъдат изпратени на сигурна смърт бежанците българи, много от които вече са покръстени. Неговото мнение надделява. Войната с българите е подновена и Михаил е разбит от Крум при Версиникия през пролетта на 813 г.16

Мойхеанската схизма обезсилва иконопочитателската партия. И сега, след военните неуспехи, хората с носталгия си спомнят за императорите воини от иконоборската Исаврийска династия. Впоследствие, когато армията въстава срещу некомпетентността на Михаил и нахлува в столицата, никой открито не възразява при възкачването на трона на един от водещите ѝ генерали - Лъв Арменец17.

Лъв V, типично за войник от източните провинции, е иконоборец. Той изчаква, докато със смъртта на Крум през април 814 г. българската заплаха е преустановена. През есента на същата година той назначава смесена комисия от духовници и учени, споделящи възгледите му, сред които се откроява младият арменски философ Йоан Граматик. Тази комисия трябва да събере аргументи и цитати в подкрепа на иконоборството. Тя изготвя florilegium, който императорът връчва на патриарха, обявявайки, че хората са обидени от изображенията, привеждайки като доказателство действията на войници, които повреждат образа на Христос над Главната порта, който Ирина е възстановила. Когато на Бъдни вечер 814 г. патриархът прочита на глас florilegium-a на събрание на епископи и игумени, мнозинството от тях се съгласява с него, че документът е неприемлив. На Коледа императорът, след сутрешната служба в „Св. София", където прави дълбок поклон пред икона на Христос, кани патриарха и неговите колеги от заседанието в двореца. Той открива срещата с думите, че редица учени и теолози са били запитани относно уместността от иконопочитанието и техните мнения трябва да бъдат чути. Василевсът подчертава, че негов дълг е да не бъде безучастен към религиозното допитване. Ако това е допитване, пита епископът на Кизик, защо то не се осъществи в църква, а в двореца? Императорът отговаря, че негов дълг е да действа като посредник. Защо тогава, запитва епископът на Синада, той насърчава техните противници и ги приютява в двореца? Това е тирания, а не посредничество. Други епископи започват теологични спорове. Императорът претендира да бъде неутрален съдник, докато накрая Теодор Студит възкликва: „Не променяйте статута на Църквата, защото Апостолът е предписал: Той даде малко апостоли и малко пророци, и малко евангелисти, и малко пастори и учители за съвършенството на Вярата. Но той не споменава василевсите. На теб, императоре, бе поверено политическото управление и армията. Грижи се за тях и остави Църквата на нейните пастири и учители, както предписва Апостолът"18.

Подобна конфронтация не би била възможна при управлението на великия Юстиниан и дори при Лъв III. Никога преди това религиозният авторитет на императора не е бил така брутално оспорен. Но Лъв V не се огъва. Патриарх Никифор абдикира с достойнство и се оттегля в манастир, където пише трактати срещу иконоборството19. Теодор Студит е изпратен в изгнание, но и там той работи срещу ереста и още по-остро се обявява срещу императорската намеса в църковните дела. По негово мнение властта „да връзва и развързва" е дадена на притежателите на петте патриаршески катедри. Те формират „съд за тълкуване на Божието учение. За царе и управници, добавя той, е отредено само да оказват помощ, да се присъединяват в засвидетелстването на вярата и да се занимават със светските дела. Бог не им е дал нищо друго по отношение на светите учения"20. Той пише по различни поводи до папата, наричайки го „Главен ключар на рая", макар че, когато папата го разочарова, неговият коментар е: „Каква е нашата грижа, след като папата действа двулично?“21. Опасенията му са Църквата да не бъде подчинена на капризите на императора. Студит не съумява да постигне пълна независимост на Църквата, но неговите усилия, без съмнение, успяват да ограничат божествената власт на императора.

На Великден императорът свиква църковен събор в „Св. София". Той вече е назначил редица епископи иконоборци и следват срамни сцени, в които епископите иконопочитатели са обиждани и малтретирани. Съборът отменя решенията на Никейския събор и потвърждава онези на събора от 754 г.22 Започва период на преследвания, в които основни жертви са студитите и техните последователи. Мнозина са затворени или пратени в изгнание, някои са измъчвани, но никой не е екзекутиран. Това продължава пет години, до Коледа на 820 г., когато, за нескрита радост на Теодор Студит, император Лъв е брутално убит в църквата от адютанта си Михаил Аморейски, който заема неговия трон23.

Михаил II има иконоборчески симпатии, но е толерантен, частично индиферентен към религията, рядка черта за византийски император, а и защото в продължение на две години той е принуден да се бори със своя стар другар и съперник Тома Славянина, за да запази трона, и не може да си позволи да противопоставя големи групи от населението. Новият император прекратява изгнанието на монасите, разрешено е изображения да красят църквите, с изключение на тези в Константинопол. Единственият пострадал иконопочитател по време на това управление е монахът Методий, избягал в Рим по време на управлението на Лъв V и върнал се в Константинопол с писмо от папа Пасхалий I, нареждащо на императора да възстанови правата вяра. Михаил е обиден от тона на писмото и осъжда Методий да бъде бичуван и затворен като изменник. Макар да е известно, че Методий е повлиян от студитите, срещу тях не са предприети действия, а последният дори става личен приятел на императорското семейство24. Михаил прави опит да възстанови съюза със Западната църква чрез преговори с император Людовик Благочестиви. През 825 г. Людовик принуждава папа Пасхалий да одобри решенията на проведения в Париж събор, който потвърждава тезата, че изображенията могат да стоят в църквите, но не бива да бъдат обект на идолопоклонство. Компромисът отговаря на разбиранията на Михаил, но на Запад той бързо е забравен25. Скоро след това Михаил разгневява студитите с втория си брак, оженвайки се за монахиня. Това е политически брак, тъй като булката е Ефросина единствената оцеляла дъщеря на Константин VI и внучка на Ирина. Патриарх Антоний I, страстен, но толерантен иконоборец, охотно дава необходимата благословия, а общественото мнение, въпреки настроенията на студитите, изглежда остава спокойно. Бракът е бездетен и след като Ефросина овдовява, тя се оттегля в своя метох26.

Синът на Михаил от първия брак, Теофил, който управлява от 829 до 842 г., е иконоборец, но, подобно на своя баща, проявява толерантност. Действително би било трудно да преследва иконопочитателите, сред които е и съпругата му Теодора, на която той е изцяло отдаден. Във всеки случай иконоборството в широк смисъл променя своя характер. По време на исаврийските императори то е строго аскетично движение, отхвърлящо не само изображенията, но и богатите украси на църквите. По-късно водещите иконоборци са хора като Йоан Граматик и самия Теофил, интелектуалци с вкус към класическите знания и изкуствата. Тяхното отхвърляне на изображенията е отчасти философско, но повече се основава на антипатията им към монасите, които представляват строго протестантска партия в Църквата и реакционна формация в образованието. Теофил е велик управник. Дори враговете му признават, че никога досега правосъдието не е било така честно, нито икономиката е прогресирала толкова, нито пък престижът на императора е бил така висок. Императорът и неговият двор правят всичко за насърчаване на интелектуалния и артистичния живот. С това Теофил неволно стимулира разрухата на иконоборството. Той забранява религиозните рисунки. Църквите са украсявани с животни и птици, риби и цветя, за да изглеждат като зоологическа градина, както се оплаква един писател от онова време27. Но художниците, които императорът покровителства, рано или късно настояват за зачитане техните права да рисуват на религиозна тематика. Интелектуалните кръгове не могат да бъдат ограничени да четат отците на Църквата поради това, че тези, на които се възхищават във философията и стила, са духовници, подобни на кападокийците, чийто неоплатонизъм одобрява изображенията. От средата на IX в. интелектуалните кръгове, противостоящи на монашеската партия, отстъпват от иконоборството28.

Когато през януари 842 г. Теофил умира, оставяйки престола на своя двегодишен син Михаил III, регентството е поето от вдовицата му Теодора. Тя, подобно на предишната императрица регентка Ирина, е решена да възстанови иконопочитанието, но и тя като Ирина си дава сметка, че трябва да действа предпазливо. Теодора изчаква, докато настъпи моментът, в който може да убеди своя първи министър Теоктист, способен и изтъкнат мъж по времето на Теофил, че мнозинството хора ще приветстват промяната, и докато получи гаранции, че нейният съпруг няма да бъде анатемосан. През март 843 г. императрицата свиква събор в двореца. Епископите охотно препотвърждават каноните на Никейския събор. Единственият явен опозиционер е патриархът, ученият Йоан Граматик. Той е снет и се оттегля във вилата си края Босфора, където се посвещава на изучаването на черна магия. На негово място Теодора препоръчва на събора да избере Методий, монахът, който преди дванадесет години е обидил Михаил II и който е близък приятел на Теофил. Подобно на патриарх Тарасий половин век по-рано, Методий демонстрира голяма умереност. Единствените лишени от катедра епископи са онези, които отказват какъвто и да е компромис. Няма преследвания. Не са произнесени анатеми срещу изтъкнатите иконоборци. Изглежда властите изчакват двадесет години, преди да възстановят фигурите мозайки в такъв велик монумент като „Св. София". Мирът в Църквата е възстановен за удовлетворение на всички, с изключение на неколцина монаси екстремисти, които смятат, че иконоборците не са подходящо наказани. Но дори монасите едва ли могат да не одобряват благочестивата императрица, която им връща изображенията29.

Теодора има по-голям успех от Ирина във възстановяването на изображенията без негативни последствия за престижа на императорския трон. Скоро обаче отношенията между патриарха и императора са отново смутени. Когато през 847 г. Методий умира, Теодора назначава за негов приемник монаха Игнатий, син на Михаил I Рангаве който е кастриран, когато баща му загубва трона. Игнатий става монах и временно игумен на манастир на Принцовите острови, където е дълбоко почитан заради своето благочестие и милосърдие. Императрицата несъмнено се надява, че с произхода си той ще бъде далновиден, но греши. Игнатий се обвързва с крайната монашеска партия. Неприятностите започват още с интронизирането му, когато той отказва да приеме архиепископа на Сиракуза Григорий Асбеста, обвинявайки го в неканонично поведение. Вероятно архиепископът, който е приятел на Методий, вече е започнал организирането на опозиция срещу новия патриарх. Григорий информира папа Лъв IV, който смята, че бидейки в Сицилия, Сиракуза попада под неговата юрисдикция и изпраша в Константинопол искане за обяснение. Папата не получава удовлетворение, както и неговият приемник Бенедикт III, който заявява че архиепископът не може да бъде низложен, без Рим да разследва въпроса. Игнатий пренебрегва папските искания. Отношенията между Папството и Патриаршията са прекратени30.

През 856 г. Теодора е изместена от регентството от брат си Варда, действащ от името на вече шестнадесетгодишния император Михаил III. Варда поема управлението с титлата „кесар“. Той е великолепен управник. Кесарят успява да възроди армията и флота, реформира Университета, дори предприема мисии за покръстване на славяните и подготвя християнизирането на българите. Но Варда има врагове - държавни служители, които негодуват срещу прахосването на средствата, които сестра му е натрупала, както и духовници, особено монаси, които не одобряват личния му живот. Игнатий го засяга веднъж, отказвайки да изпрати Теодора против волята ѝ в манастир, и още веднъж, непоправимо, когато през 858 г. го обвинява в прелюбодейство със снаха му и го отлъчва. Обвинението вероятно е лъжливо, но репутацията на Варда като човек неморален и насърчаващ към неморалност своя племенник е толкова разпространена, че той не посмява да протестира. Вместо това той скалъпва срещу Теодора и Игнатий обвинения в измяна. Теодора е изпратена в манастир, а Игнагий е снет по императорска заповед от Светия Синод31.

За негов заместник Варда назначава Фотий най-прочутият учен по онова време. Фотий е праплеменник на Тарасий и, подобно на него, преди да бъде назначен за патриарх, е председател на Имперския върховен съд. Също като Тарасий той преминава ускорено през степените на свещеничеството. Фотий е интронизиран на Коледа 858 г. Монашеската партия, въпреки лошите отношения на Игнатий с Рим, решава да изпрати жалба до папа Николай I срещу назначението на Фотий. Папата е зарадван от възможността за намеса, но губи всякакъв шанс за мирно разрешаване на проблема с поставянето на въпроса за юрисдикцията над провинция Илирик, която е много важна от политическа гледна точка, защото обхваща новопокръстеното Българско царство. Извън нашата тема е да описваме как Фотий побеждава папските делегати, как надхитря Папството относно собствената си позиция и по въпроса за българската църква и как вбива клин между Рим и монашеската партия, която толкова иска да апелира до Папството. Важен за нас проблем е, че Фотий прокарва идеите си посредством императорската подкрепа. Когато през април 866 г. неговият господар, кесар Варда, е отстранен от власт и убит от новия фаворит на Михаил III, бившият коняр Василий Македонец, опитът на Фотий да опрости греха на убийството не му помага. През септември 867 г. самият Михаил III става жертва на верни слуги на Василий, а последният става самодържец. Първият му акт е да низложи Фотий и да възстанови патриаршеската катедра на Игнатий. Папството е зарадвано, докато не открива, че Игнатий, под ръководството на Василий, подобно на Фотий, не е склонен да допусне папска намеса във византийските или в българските дела. Междувременно Фотий след кратко изгнание успява да спечели благоразположението на Василий. Той става ректор на Университета и наставник на императорския син Лъв VI. Когато през 877 г. Игнатий умира, Фотий, изцяло реабилитиран, се връща на патриаршеския трон32.

Фотий е работоспособен патриарх, чиято дейност по реформирането на патриаршеската школа е особено полезна. Но амбициите му нарастват. Когато през 881 г. император Василий започва да страда от пристъпи на умопомрачение, Фотий, който изглежда го трови в полза на сина му Лъв, фактически поема управлението. Той харесва властта си. Василий е поръчал нов обобщен законодателен кодекс, Епанагога, чийто предговор е написан от Фотий. В него се декларира, подобно на Юстиниан и Лъв III, че „мирът и просперитетът на гражданите, тялом и духом, зависи от съгласието между светската и духовната власт“, като не се дава предимство на светската. Кодексът издига патриарха до ранг на равен с императора и дори го определя като „одушевен и съществуващ образ на Христа". Само патриархът може да тълкува каноните на Църквата и решенията на съборите. Тези думи са по-подходящи за Римски папа, отколкото за Византийски прелат33. В резултат на това Епанагога-та никога не е издадена официално а гордостта на Фотий скоро е смирена. Когато през 885 г. Лъв VI наследява баща си, той незабавно обвинява Фотий в измяна. След няколкомесечно следствие патриархът е низложен и пратен в изгнание. Тогава Лъв назначава за патриарх своя деветнадесетгодишен брат Стефан. Изглежда Василий е планирал подобен акт, вярвайки че само благонадежден член на семейството на патриаршеския трон би могъл да предотврати събития като разкола между Игнатий и Фотий. Общественото мнение безпрекословно приема избора на принца. Монашеската партия, която Фотий ненавижда, навярно е твърде радостна от снемането му, за да може да протестира34.

Стефан би могъл да бъде отличен патриарх. Но той се изтощава от аскетичен живот и умира на двадесет и три годишна възраст. Тогава Лъв назначава уважавания и умерен клирик Антоний II Калеа, който, по негова заповед, свиква Синод посетен от делегати от Рим. На него схизмата, предизвикана от Фотий и Игнатий, е премахната, макар че двамата не са порицани35. През 901 г. Антоний умира и негов приемник става императорският секретар или Мистик, Николай. Той е син на италианска робиня, работеща в домакинството на семейството на Фотий. Кариерата му недвусмислено показва, че скромният произход не е преграда за професионалния напредък във Византия. Фотий е поразен от заложбите на момчето и се погрижва за неговото образование. Николай става близък приятел на императора, който чувства, че може да му има доверие. На практика той е амбициозен и упорит човек, но прекалено склонен да работи в приятелство с Лъв. Съдбата решава друго36.

Бракът във Византия е дело на светските съдилища, макар че изисква благословията на Църквата. Но религиозното мнение дълго смята, че римският граждански закон не е достатъчно изчерпателен по въпроса, особено в частта си колко законни брака могат да бъдат сключени. Много християнски автори поддържат строги възгледи. Св. Василий например допуска само второженци до покаяние. Той смята, че трети брак е „умерен разврат" и се наказва с отлъчване за четири години, макар и да бъде законен. Четвъртият брак е абсолютна диващина37. През 70-те години на IX в. от името на Василий I и синовете му Константин (починал през 879 г.) и Лъв е издаден закон, който следва общественото мнение и допуска трети брак само със специално църковно разрешение и абсолютно забранява четвърти брак, който би бил невалиден и сключването му би се смятало за незаконно38.

Лъв е оженен още млад от баща си за блага, но без съмнение непривлекателна жена на име Теофано, която той не харесва. Бракът трае единадесет години до 897 г., когато, изцяло пренебрегната, Теофано умира. Междувременно Лъв се забавлява в обятията на жена с негърски произход, Зоя, дъщеря на Зауца, която му ражда дъщеря Ана39. Няколко месеца след смъртта на Теофано Лъв се жени за Зоя, за да легитимира детето.

Но през 899 г. Зоя умира, без да има други деца. Сега единственият член от мъжки пол в императорското семейство, без да се брои императорът, е неговият най-малък брат Александър, развратен младеж, който също е бездетен. Така през 900 г. Лъв получава църковно разрешение да се ожени отново, но новата императрица умира през април 901 г. след раждането на син, който живее само няколко дни. За двора е неприемливо да бъде без императрица. Затова Лъв коронова малката си дъщеря за августа, вероятно възнамерявайки тя и бъдещият ѝ съпруг да го наследят. Той планира да я омъжи за западен принц, но така или иначе принцесата скоро умира. По какъв начин да бъде продължена династията? Лъв решава да вземе Зоя, наречена Карбонопсина, „чернооката“ дама от добро семейство - за официална своя метреса. През 903 или 904 г. Зоя ражда дъщеря, която също умира малка. Впоследствие, през септември 905 г. тя ражда син Константин, наречен Порфирогенит, защото се е родил в Пурпурната зала, отредена за раждането на императорските деца. Но въпреки мястото си на раждане, той е незаконен. Патриарх Николай се съгласява да кръсти детето, но само ако императорската метреса напусне двора. Ала това не е достатъчно за Лъв. За да узакони момчето, той трябва да се ожени за майка му. Бракът е сключен през април 906 г. Церемонията е осъществена от доверен свещеник, без знанието на патриарха, като Зоя едновременно е коронована и за императрица“40.

Лъв нарушава закон, който самият той е издал. Набожните люде са дълбоко потресени. Това се отнася най-вече за монасите, все още негодуващи срещу прелюбодейския брак на Константин VI век по-рано. Патриархът, който като ученик на Фотий не одобрява монашеската партия, изглежда се готви да се възползва от „икономията“ — принцип, според който освобождаването от църковния закон може да бъде допуснато при извънредни обстоятелства, при условие че не се засяга основен пункт на вярата, а само с цел легитимиране на детето. Но, подобно на Фотий, той иска да защити моралния авторитет на Патриаршията, пострадал от действията на Лъв. Може би патриархът все още е готов на компромис. Но в самата Фотиева партия Николай има съперник Кесарийският архиепископ Арета, човек с високо образование и малко скрупули, който, по-скоро с цел да затрудни патриарха, отколкото от собствено убеждение, се съюзява с монашеската партия и настройва общественото мнение срещу идеята за църковно разрешение на този брак. Силата на емоциите, съчетана с личен гняв от непокаялия се василевс, го принуждава да действа. На Коледа 906 г. патриархът затваря пред лицето на императора вратите на „Св. София". Но Лъв успява да го надхитри. Той вече е изпратил тайни пратеници до папата и до източните патриарси, за да събере мненията им за четвъртия брак с ясното съзнание, че на Запад няма ограничения за повторен брак, докато източните патриарси, разчитащи на субсидии и дипломатическа подкрепа, винаги ще подкрепят императора. Естествено всички те с удоволствие се опитват да убедят Константинополския патриарх, че греши. Веднага щом като Лъв научава, че отговорът на Рим е в негова полза, той арестува Николай и го принуждава да абдикира. След това той се обръща към монашеската партия, знаейки, че в духа на студитските ѝ традиции тя не може да не одобри апелите до Рим и до другите патриаршии. Най-изтъкнатият монашески лидер е светият монах Евтимий, с когото понякога Лъв се консултира по духовни въпроси. Окуражен от одобрението на Вселенската църква, Евтимий се съгласява да поеме Патриаршията и дава църковно разрешение на императора, с което опрощава четвъртия брак. Неговото съгласие внася объркване в старото партийно разпределение. Сега редица монаси прехвърлят доверието си към Николай, докато Арета Кесарийски и мнозина от дворцовия клир стават ревностни поддръжници на Евтимий и четвъртия брак41.

През 912 г. здравето на Лъв се влошава и през април същата година, когато очевидно той е на смъртно легло, неговият брат Александър, който е съимператор, но дълго време е извън властта, поема управлението, а младият Константин, коронован за съимператор през 911 г., е едва седемгодишен. Лъв умира през май, а Александър вече е уволнил Евтимий, който е жестоко обиждан и малтретиран от неговите стражи. Николай е възстановен и веднага предприема опит да поеме контрола над Църквата чрез отстраняване на всички епископи, ръкоположени от Евтимий и други йерарси, за които се знае, че го подкрепят. Голяма част от тях, начело с Арета Кесарийски, отказват да напуснат катедрите си. Вълненията в Църквата се активизират и влошават от скъсването на Николай с Рим. Но покровителят на Николай Александър умира през май 912 г., оставяйки управлението в ръцете на регентски съвет начело с патриарха. Николай харесва властта си. Той потушава бунт, за който се подозира, че самият той е подбудил. Патриархът преговаря от свое име с българския монарх Симеон, дори го коронова с импровизирана корона и обещава младият император Константин да се ожени за дъщеря му. За осем месеца Николай става изключително непопулярен. Няма византиец, с каквито и да било възгледи за Патриаршията, комуто да се нрави духовник да упражнява светска власт. През февруари 914 г. заговор лесно го отстранява от управлението и регентството преминава в ръцете на императрицата-майка, „чернооката“ Зоя. Тя настоява да възстанови Евтимий на патриаршеската катедра, но той отказва неудобния пост. Така императрицата неохотно връща Николай, предупреждавайки го да ограничава дейността си само до църковните дела42.

След доброто начало, през 919 г. управлението на Зоя се проваля в резултат на злополучната война срещу българите43. Старши адмиралът Роман Лакапин поема властта, оженва младия император за дъщеря си и става василеопатор, „баща на императора", след това — кесар, и в крайна сметка император. Той държи Николай под строг контрол, макар понякога да ползва неговия дипломатически опит. През 920 г. се провежда Събор за единение на Църквата. Неговите решения, публикувани в Tomus Unionis, предоставят контрола върху брака на Църквата, осъждат четвъртия брак и дори поставят под въпрос благоприличието на третия. Но „икономията" е използвана за легитимиране позицията на младия император Константин и за оправдаване на Евтимиевото духовенство, което опрощава четвъртия брак на Лъв. През 923 г. Николай се помирява с Рим, декларирайки, без да разполага с каквито и да било доказателства, че папата е потвърдил подкрепата си за Tomus Unionis44.

Тетрагамията, въпросът с четвъртия брак, създава най-опасната криза между император и патриарх в средновизантийския период. Неин резултат е незначителното ограничаване на императорската власт. От морална и законова гледна точка Лъв не е прав. Неговите действия са чужди на благоприличието и нарушават собствения му закон. Tomus Unionis показва, че императорът не може да пренебрегва правилата в религиозната сфера, а „икономията" би могла да го извини пред Църквата при извънредни обстоятелства. Византийското обществено мнение не е напълно единно по въпроса. То признава правото на императора да назначава и снема патриарха, но ако моралната му позиция не е стабилна, неговите действия биха могли да доведат до схизма. Византийците подкрепят патриарх, който се опълчва на василевса в сферата на морала, но не и патриарх, който се опитва да управлява империята, дори ако подобна роля му е завещана от императорската власт. Лъв успява да постигне основната си цел да създаде своя династия. Константин, бебето, чиято легитимност е подложена на съмнение, никога не е третиран по друг начин освен като законен император. Дори узурпаторът Роман Лакапин не дръзва да оспори неговото безспорно право на власт. Императорското семейство се ползва с далеч по-сериозна обществена симпатия от всеки патриарх, макар и разполагащ с голям авторитет.

Роман Лакапин, подобно на Лъв VI, решава да направи един от своите роднини патриарх. Когато Николай умира през 925 г., принцът, когото Роман е избрал за този пост, най-малкият си син Теофилакт, е още твърде млад. Назначени са двама временни патриарси, докато Теофилакт поеме престола през 931 г., почти на петнадесетгодишна възраст. На пръв поглед никой не се обявява срещу избирането му. Папа Йоан XI дори изпраща благословията си, но трябва да се признае, че Римският първосвещеник се намира под властта на своя полубрат Алберик, принц на римляните, който желае съюз с императора. Теофилакт е дружелюбен младеж, чийто единствен интерес е отглеждането на коне. Като патриарх той е миролюбив. Умира през 956 г.45

Експериментът с принца патриарх не се повтаря. Като приемник на Теофилакт, Константин VII, оказал се в крайна сметка самодържец, избира монаха Полиевкт. Това е грешка. Полиевкт се оказва конфликтна личност. Той възразява против действията и морала на министрите и се обявява срещу принципите, залегнали в Tomus Unionis. Константин VII е разгневен, но умира, преди да успее да го отстрани от властта46. След като Константиновият син Роман II също напуска този свят, той оставя като императори двама непълнолетни синове под регентството на майка им Теофано - Василий II и Константин VIII. Когато императрицата решава да се омъжи за великия генерал Никифор Фока и да го издигне до автократор, Полиевкт се възпротивява, като неоснователно ги обвинява, че имат духовна връзка47. Той протестира по-основателно и по-успешно, когато Никифор настоява патриархът да даде статут на мъченик на всеки войник, паднал в битка с друговерци48. Полиевкт разкрива силата си през 969 г., когато Никифор е убит от племенника си Йоан Цимисхий, който желае да се ожени за императрица Теофано, негов съучастник в престъплението. Полиевкт отказва да короняса Йоан, като поставя условия: последният да се откаже от Теофано, чийто трети съпруг желае да стане, да отмени Никифоровите закони срещу манастирите и да признае патриарха за върховен господар на всички църковни дела49. Тъй като Йоан е узурпатор и убиец, той не може да отстрани патриарха и да назначи друг, по-раболепен. Поради слабите си позиции Йоан Цимисхий се нуждае от помощта на Полиевкт. Триумфът на патриарха е краткотраен. Когато неприятелят Полиевкт умира на следващата година, Йоан издига на негово място един непорочен монах. Съхранена е речта, с която той обявява назначаването. В нея императорът говори за две власти - духовна и светска, и по-нататък изяснява връзката между тях, заявявайки, че, тъй като духовният глава е мъртъв, той в качеството си на император назначава на патриаршеския престол мъж, когото счита за достоен50.

През следващите седемдесет години никой патриарх не се осмелява да оспори императорската власт. Необходимо е дръзко духовно лице, което да се противопостави на император Василий II, оставил патриаршеския престол незает за почти пет години след смъртта на Николай III Хрисоверг, вероятно поради опитите на Николай да издейства от него намаляване на данъците на Църквата в момент, когато вниманието на императора е погълнато от гражданска война. Когато в края на управлението на Василий патриарх Сергий II си позволява да се обяви срещу облагането с данъци на църковните имоти, протестите му не получават внимание51.

Няколко дни преди смъртта си през декември 1025 г. Василий назначава за патриарх Алексий, игумен на Студит, който трябва да се докаже като добър приятел на династията. Алексий оказва значителна помощ на племенницата на Василий, императрица Зоя, през 1043 г., когато нейният осиновен син Михаил V прави опит да я изпрати в изгнание52. На следващата година той умира и третият съпруг на Зоя, Константин IX, неблагоразумно избира за негов наследник образования дипломат Михаил Керуларий, който става монах, за да избегне наказанието след участие в заговор срещу Михаил IV. Керуларий е амбициозен мъж и слабият характер на Константин му предоставя шанс за изява. Това е време, когато реформите в Западната църква предоставят на Римския папа върховен и централизиран контрол над нея, а временната слабост на западните императори, които предприемат реформите, позволява на Папството да отхвърли контрола на светската власт. Керуларий е наясно с тези събития и пожелава да издигне своя патриархат до подобна позиция. Но ако патриаршеската власт в Константинопол иска да се превърне в източния еквивалент на Папството, тя трябва да бъде напълно независима както от него, така и от императорската власт. Склонността на монашеството във Византия да изпраша жалби в Рим срещу йерархията в империята постепенно намалява както в резултат на случая с тетрагамията, така и поради подема на Западната империя при Отоните и новите агресивни претенции на Папството, което осъзнава, че ако желае върховенството му над християнския свят да бъде пълно, то трябва да включва върховенство над Църквата както на Изток, така и на Запад. Византия вече разглежда Рим като малък провинциален град с велико минало и незначимо настояще, а неговата Църква като велика някога институция, която понастоящем е в ръцете на варвари. Съпротивата срещу претенциите на Рим вероятно е популярен ход в Константинопол.

Но медалът има и обратна страна. Византийските провинции в Южна Италия по това време са опустошени от норманите, чиито незаконни действия са също така обезпокояващи за папата, като че са застрашени негови собствени територии. Следователно императорската политика е насочена към сътрудничество с Римския първосвещеник, който допълнително би могъл да използва своята религиозна власт за контролиране на норманите.
Керуларий слага край на тази политика. Вероятно решимостта му да подчини Арменската църква на Византийската е причината, поради която той насочва вниманието си към определени религиозни ритуали, изпълнявани от арменци и римляни, които Керуларий не одобрява. През 1052 г. по силата на своята еднолична власт патриархът нарежда затварянето на всички латински църкви в Патриаршията. Тук са включени църквата на варягите в Константинопол, църквите в Амалфия и други италиански търговски сдружения там, както и в други градове в империята, а също и латинските църкви във византийска Италия. След това той убеждава Охридския митрополит Лъв да изпрати писмо до епископа на Трани, върховен глава на православното духовенство в Южна Италия, с което осъжда някои римски свещенодействия, в частност използването на безквасен хляб по време на причастие На епископа е наредено да разпространи писмото в Италия.

Всичко това е направено без разрешение от императора. Политическата обстановка в Италия по това време е сложна, папа Лъв IX е пленен от норманите с които той води преговори за освобождаването си. Константин IX бърза да изпрати до папата сърдечно писмо, като същевременно убеждава Керуларий също да му изпрати писмо с предложение да обсъдят състоянието на духовната власт. В отговор папата праща свои легати в Константинопол, които да преговарят както по политическите, така и по религиозните въпроси. Императорът ги посреща с почести. За съжаление главният римски легат, кардинал Хумберт, се оказва агресивен човек, който сам е написал трактат срещу гръцките „грешки“. Той не е склонен да установи приятелски отношения с патриарха, който също е решен да не отстъпва от позициите си и чиято пропаганда в Константинопол е доста ефективна. Папската мисия е замислена и осъществена като опит на недодялани чужденци да диктуват на византийците правилата на собствената им вяра и богослужение. В тази обстановка усилията на императора да успокои духовете не дават очаквания резултат. В крайна сметка, след взаимни нападки, Хумберт, чиито правомощия със смъртта на папа Лъв през април 1054 г. практически се преустановяват, следобед на 16 юли 1054 г. тържествено влиза в църквата „Св. София“ и от олтара огласява була за екскомуникация (отлъчване) на патриарха. Това е многословен, оскърбителен и неправилен документ, който шокира дори императора. Керуларий отговаря с отлъчване на Хумберт. Така схизмата от 1054 г. е просто събитие, при което двама първосвещеници се отлъчват един друг. Но в действителност, въпреки сериозните опити за помирение, добрите взаимоотношения между Римската и Константинополската църква никога не успяват да се възстановят53.

Този епизод показва, че когато политиката се смеси с религиозни въпроси, патриархът, който е сигурен в обществената подкрепа, може да се противопостави на императора и да провали имперската политика. Но подобно на патриарх Николай Мистик Керуларий открива, че когато се намеси в чисто политически проблеми, той губи обществената подкрепа. Константин IX продължава да изпитва страхопочитание към него, но когато Керуларий започва да налага мнението си на Константиновия приемник, неомъжената Теодора, последна от македонската линия в рода, тя го съветва да се занимава само с църковните дела. Следващият император, Михаил VI, се стреми да следва нейния пример, но се оказва немощен стар човек, комуто липсва влиянието, наследено от нея. Керуларий демонстрира презрението си към василевса, носейки пурпурни ботуши, белег на императорската власт, и взема участие в заговор, целящ замяната на Михаил VI с войника Исак Комнин. Като израз на благодарността си, след като се възкачва на престола, Исак награждава Керуларий, предоставяйки на патриаршеската власт пълния контрол над императорската църква „Св. София“. Скоро след това обаче, подразнен от арогантността на патриарха, императорът взема мерки за лишаването му от власт, привличайки общественото мнение на своя страна. Научавайки за това, Керуларий получава апоплектичен удар, от който умира54.

Кариерата на Керуларий показва както силата, така и ограничеността на патриаршеската власт. И двете страни получават добър урок. Трябва да изминат два века, преди отново да избухне криза между императора и патриарха във Византия.

 

1Иконоборците от IX в. разказват за времето, когато „управлението на империята преминава в ръцете на жена и Църквата е в разруха заради женската наивност" - думи, цитирани и преувеличени от патриарх Никифор в неговия Refutatio et Eversio, обобщен в непубликуваната работа на Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 247-248.
2Theophanes, Chronographia, pp. 457-458; Nicephorus, Refutatio, в Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 247-248.
3Theophanes, Chronographia, pp. 458-460. Вж 1. Andreеv, German us and Tarasius. Patriarchs of Constantinople ( на руски език, Sergiev — Posad. 1907). p. 98.
4Theophanes, Chronographia, pp. 460-461. Писмото на Адрнан е дадено у Mansi. Concilia, ХII, coll. 1056-1057. Адриан е оскърбен, защото Тарасий е не само мирянин, но и войник.
5За събитията, предшестващи събора, вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 18-20, c бележките.
6Постановленията на събора са дадени у Mansi, Concilia, XII é XIII. Относно съществените моменти в тях вж. Mansi, XII, coll. 3770-3772. За реакцията на папата вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 104-105.
7Монашеското неодобрение на мекушавостта на властите е представено от Theodore of Studium, Epistulae, in Migne. Patrologia Graeco-Latina. XCIX, col. 1044. Техен говорител е Сава от Студион.
8P. and J. Zepos, Jus Graecoromanum (Athens, 1931), I, p. 45. цитират два закона на Ирина, в която тя се назовава „набожния Император".
9За мойхеанския спор вж Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 82 ff.
10Bury, History… Arcadius to Irene, pp. 491-492. За преговорите на Ирина със сарацините вж. F. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. I (Munich-Berlin. 1924), Reg. 340, 352, pp. 42, 43
11Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 162-165; Jenkins, Byzantium, pp. 105-116.
12Theophanes, Chronographia, pp. 475-477.
13За управлението и реформите на Никифор вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 166-173. За действията му в мойхеанския спор вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 85-89.
14Обвинението в иноверство идва от Теофан, (Chronographia, pp. 476-80), който ненавижда Никифор, и следователно не бива да бъде вземан под внимание. Вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 72-73.
15Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 173-175.
16За конфронтацията между патриарха и Теодор Студит вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 99-101, позиция, малко несправедлива спрямо Теодор.
17Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 177-178; Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 77-78.
18Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 125-132, c бележките.
19Ibid, pp. 134-135.
20Theodore of Studion, Epistulae, col. 1417
21Ibid, col. 1001.
22Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 137-140.
23Ibid, pp. 140-7; Theodore of Studion, Epistulae, col. 1305.
24Bury, A History of the Eastern Roman Empire (London, 1912), pp. 110-119.
25Вж. В. von Simson, Jahrbücher des fränkishen Reichs unter Ludwig dem Frommen (Leipzig. 1874-1876), I, pp. 248 ff.
26Bury, Eastern Roman Empire, pp. 110 — 111.
27За управлението на Теофил вж. Bury, Eastern Roman Empire, pp. 120 ff.; Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 183 — 186; Jenkins, Byzantium, pp. 146-152. За неговите строежи вж. Grabar, L᾿iconoclasme Byzantin, pp. 142 ff.
28Вж. G. Mathew, Byzantine Aesthetics (London, 1963), pp. 122 ff.
29Bury, Eastern Roman Empire, pp. 143-153.
30Класически труд за историята на Игнатий и Фотий е F. Dvornik, The Photian Schism (Cambridge, 1948). Ho Дворник малко се престарава в стремежа си да докаже, че Фотий не питае омраза към Рим. Разказът на Jenkins, Byzantium, pp. 168-181, е по-обективен, но в него липсват позовавания. Описанието у Bury, Eastern Roman Empire, pp. 180-209 се счита за меродавно.
31Dvornik, Photian Schism, pp. 39 ff; Bury, Eastern Roman Empire, pp. 161 ff. H. Gregoire в няколко статии и по-специално в 'Etudes sur le neuvieme siecle', Byzantion, VIII (Brussels, 1933), pp. 515 ff. cе опитва да реабилитира Михаил III, подчертавайки, че той е жертва на злостна пропаганда по-късно, но малко преувеличава неговата роля. Вж. Jenkins, Byzantium, pp. 156-157.
32Dvornik, Photian Schism, pp. 132 ff.; Bury, Eastern Roman Empire. pp 165-179.
33Текстът на Епанагогата е даден у Zepos. Jus Graecoromanum, II, pp. 236-368. Раздел III ce отнася до патриарха. ΓΙο въпроса за обнародването ѝ вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 213, бел. 2.
34Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 214-215; Jenkins, Byzantium, pp. 200 ff. За коректното определяне възрастта на Стефан (19, а не 16, както смята Острогорски) вж. Jenkins, 'The chronological accuracy of the „Logothete" for the years A.D. 867 - 913' - Dumbarton Oaks Papers. XIX (Cambridge, Mass., 1965), pp. 98-100. Монашеският автор на Vita Ignatii (у Migne, Patrologia Graeco-Latina, CV, col. 573) определя Стефан като „мним патриарх", не толкова поради младостта му или неговия сан, а защото е ръкоположен от Фотий.
35За този Синод вж. Dvornik, Photian Schism, pp. 265 ff., хвърлящ известни съмнения по отношение на него.
36Вж. Jenkins. Ά note on the Patriarch Nicholas Mysticus’ - Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae, II (Budapest. 1963), pp. 145 147, който смята, че Николай не е племенник на Фотий, както смятат Дворник (Photian Schism, pp. 248-249) и други автори, а е бил слуга в домакинството му.
37Basil of Caesarea, Canon IV – Migne, Patrologia Graeco-Latina.
38Leo VI, Novellae, 90, в Zepos Jus Graecoromanum, I, pp. 156-157.
39Jenkins, Byzantium, pp. 200, 202, 214. Името 'Zaoutzes' произлиза от арменската дума 'zaoutch', означаваща черен.
40Jenkins, Byzantium, pp. 212-214.
41Ibid, pp. 214-226, най-доброто съвременно изложение на събитията, позоваващо се не само на Продължителя на Теофан и други хронисти, но и на писмата на Арета, хвърлящи нова светлина на ставащото. Вж. и Jenkins, 'Eight letters of Arethas', Eellenika, XIV (Thеssalonica, 1956), pp. 293-372, също Three documents concerning the „Tetragamy“ - Dumbarton Oaks Papers, XVI (Cambridge, Mass., 1962), pp. 231-241.
42Jenkins, Byzantium, pp. 227-231; Runciman, The Emperor Romanus Lecapenus (Cambridge, 1929), pp. 45-53.
43Runciman, Romanus Lecapenus, pp. 52-62.
44Jenkins, Byzantium, pp. 237-238. Текстът на томуса е даден у V. Grumel, Les Regestes des Actes du Patriarchal de Constantinople, I, Les Actes des Patriarcat, Reg. 669
45Jenkins, Byzantium, pp. 252-253; Runciman, Romanus Lecapenus, pp. 75-77.
46Jenkins, Byzantium, pp. 253, 266-267.
47Ibid, pp. 277-278.
48Zonaras, Synopsis Historiarum, III, p. 509.
49Leo Diaconus, Historia (Bonn edn, 1828), pp. 98 - 99. Вж. също Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 260, бел. 2.
50Leo Diaconus, Historia, pp. 101-102.
51Вж. Jenkins, Byzantium, pp 308-309, 320, 329-331.
52Michael Attaliates, Historia (Bonn edn. 1853).
53Вж. Runciman, The Eastern Schism (Oxford, 1955), pp. 28-54.
54Attaliates, Historia, p. 60; Cedrenus-Scylitzes (Bonn edn, 1838), II, pp. 641-644. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 301 - 302, мисля, че греши като свързва абдикацията на Исак с непопулярността му, свързана с отношението му към патриарха. Според изворите снемането на последния не поражда обществена реакция. Разказът на Псел (Chronographia, ed. and trans, by Е. Rеnaud [Paris, 1928], II, p. 123) е твърде съмнителен. Самият Псел е замесен в заговора срещу императора.

 

X

Right Click

No right click