Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14403

 

МОНАСИТЕ И НАРОДЪТ:
ОПОЗИЦИЯТА СРЕЩУ ДВОРЕЦА И ВИСШЕТО ДУХОВЕНСТВО
 

В историята на Византия понякога срещаме политико- религиозна партия, уповаваща се на манастирите. Дори през V в. монашески общности като тази от Состенион в Константинопол оказват влияние върху обществените дела. Това става посредством тяхното лидерство в борбата срещу иконоборството, като монасите образуват сплотена партия, която се превръща в мощен фактор на византийския живот. Понякога тази партия получава подкрепа от императорския двор. Нерядко патриархът се избира от нейните среди. Но в повечето случаи тя се противопоставя не само на какъвто и да бил императорски контрол върху Църквата, но и на йерархията, която счита за прекалено светска. Силата на тази партия се крие в близкия ѝ контакт с общественото мнение.

Характерно за византийците е, че едновременно с голямото уважение, което изпитват към Империята и Патриаршията като институции, техните идеи и мироглед са силно повлияни от монасите и светите мъже, които се движат сред тях. Императорът, поради самата същност на своето положение в йерархията, е призван да се държи умерено. Като наместник на Бога, той трябва да съзнава своето високопоставено място. Когато се появява на обществени места, василевсът трябва да бъде изтънчен и приветлив. Той следва да бъде великодушен и благосклонен и трябва да обръща внимание на всички, които молят за неговата справедливост и милосърдие. Той трябва да бъде смирен пред Бога. Но тази привлекателна за съвременния човек идея, че императорът трябва да бъде общителен и непринуден в контактите си с хората на улицата, противоречи на византийската представа за благоприличие и вяра1. Император, който подобно на Михаил III се опитва да фамилиарничи със своите поданици, предизвиква само тяхното смущение и печели неодобрението им2. По същия начин патриархът, въпреки че не се ползва с подобна популярност, трябва да се държи като респектираща фигура. Уважението на византийците към божествената власт на императора или патриарха не изключва възможността за въстание срещу човека, когото смятат за недостоен за този пост. Въстанията са насочени против човешкото същество, а не против неговата свещена роля. В действителност византийците въстават, за да запазят общоприетите измерения на тази роля.

Висотата на императорския пост затруднява владетеля в общуването му с неговите подчинени. Във времето, преди да бъде изобретена печатарската машина, няма вестници и едиктите и декретите имат ограничено разпространение поради трудността да се направят голям брой копия. Съобщенията се изписват по стените из градските улици. Документи се разпространяват от ръка на ръка в ограничени кръгове на съдии и бюрократи и сред самата църковна организация. Но пропагандата се извършва почти изцяло чрез устната реч. Императорът не произнася речи пред народа, с изключение на определени празнични дни, когато той има право да изнесе проповед в „Св. София", а проповедта обикновено се заключава в традиционни набожни фрази3. Владетелят понякога се обръща към Сената, който представлява аморфно образувание, състоящо се от офицери и членове на изтъкнати фамилии. Но ако императорът пожелае да обясни своята политика на народа, по правило той трябва да изпрати официални лица, които да разговарят с началниците на всеки район в градовете и селата, както това прави Константин V, когато желае да получи подкрепа за своите иконоборчески намерения4. Официалните пратеници рядко са посрещани добре, тъй като са бъркани с данъчни агенти. По чисто религиозните въпроси монархът може да действа посредством епископите, като им нареди да проповядват в подкрепа на неговата политика и да се погрижат свещениците да постъпват по същия начин. Но проповедниците, а дори понякога и епископите, невинаги се съгласяват да следват инструкции, които не одобряват. Рядко се приема като мъдро и популярно решението те да бъдат отстранени поради подобно неподчинение5.

Но сред тази общност има и групи, които са готови да обикалят къщите на хората по градове и села, поучавайки ги как трябва да се държат и какво да мислят. Това са монасите. Монашеството във Византия, за разлика от това в Западна Европа, няма установени правила и ордени. Всеки манастир следва свои собствени предписания, обикновено утвърдени със създаването му и отразяващи възгледите на основателя, който често е мирянин или мирянка. Християнското монашество има своите корени в египетската пустиня, където в първите векове след създаване на Църквата аскетични мъже и жени се оттеглят, за да водят свят живот на смирено съзерцание. Те са монасите отшелници. С течение на времето те проявяват склонност да се обединяват в малки групи за взаимна защита и съвместно изпълнение на обредите. Подобна група започва да се нарича лавра. Тя е слабо организирана, без установени правила. Няма разделение между половете, а властта на игумена е неограничена. През IV в. св. Василий Кесарийски предлага промени с цел монашеският живот да стане по-организиран и ефективен. Той прокарва идеята, че монасите трябва да живеят в общности, където всичко ще бъде общо и всеки трябва да се подчинява на избрания по-висшестоящ. Всеки трябва да работи, да упражнява общественополезна дейност и да се моли6.

Впоследствие са основани голям брой василински или киновийни манастири, някои от тях далеч в провинцията, а други близо до градовете и дори в тях, където социалните задължения могат да бъдат изпълнявани по-ефективно. Юстиниан I използва своята императорска власт, за да създаде закони за манастирите. Всички манастири трябва да следват модела на тези на Василий. Монасите са задължени да предоставят на разположение цялата си собственост, преди да влязат в манастира, където трябва да водят комунален живот. Всеки може да стане монах или монахиня, на каквато и да е възраст, освен ако не е избягал роб или официално лице от управлението, което не е престанало да заема даден пост. Жененият мъж трябва да получи съгласието на съпругата си, а жената това на своя съпруг. В подобни случаи обикновено и двамата дават едновременен обет. Той или тя трябва да прехвърлят цялата си собственост на своите законни наследници, преди да положат окончателния обет. Изисква се послушничество в продължение на три години преди последния обет за целомъдрие, бедност и подчинение7.

Абатът, наричан още игумен, е лидер (или архимандрит), наставник на паството. Той се избира с мнозинство от монасите, но изборът му трябва да бъде потвърден от местния епископ. Когато е на път да се основе нов манастир, епископът проучва и благославя мястото и потвърждава нотариалния акт за собственост. След това манастирите минават към пълно самоуправление, властта принадлежи изцяло на абата, ако той успее да изпълни изискванията, заложени в нотариалния акт. Има два документа: бревион, който съдържа списък на даренията и изброява изискванията на основателя към литургията, и типикон, който съдържа правата и задълженията на монасите. Задължение на манастира може да бъде поддръжката на приют за сираци, училище или болница или осигуряването на свещеник за семейството на основателя. Само малка част от монасите са проповедници, а ако абатът не е проповедник към момента на избирането му, той следва да бъде ръкоположен за такъв. Необходимо е също да има достатъчно проповедници в манастира, за да се гарантира редовното провеждане на служба в параклиса. Абатът е подпомаган в административната дейност от иконом, който се грижи за материалната собственост на манастира, хартофилакс, който работи като секретар (архивар), и библиофилакс (библиотекар), тъй като от всеки манастир се изисква да има библиотека. В женските манастири игуменките също имат пълна власт и са подпомагани по подобен начин, като епископът осигурява свещеник за службите в църквата8.

Епископът запазва за себе си контрола върху външните дела на манастира и може да се намесва в случай на сериозен скандал в манастира или между игумена и монасите. В някои обители правото на намеса принадлежи не на местния епископ, а на патриарха, защото са основани от Патриаршията или защото основателят така е предписал. Създадените от императора манастири са под императорска власт, висшестоящите духовници нямат право да се намесват. По-късно се появяват обители, известни като автодеспотии, които с императорски декрет са напълно освободени от външен контрол: в случай на сериозна криза или скандал императорът лично разследва случая9.

Въпреки Юстиниановото законодателство, което е потвърдено от Юстиниан II след Трулския събор, като са направени известни корекции, като например изискването за четиригодишно послушничество, мерата отпреди Василий продължава да съществува в по-отдалечените части на империята10. Нещо повече, самите власти често нарушават закона по отношение на послушничеството. През VII в. става обичайна практика свалени от власт принцове и държавници да се изпращат в манастири, където те могат да се разкайват за своите престъпления, колкото си искат, и откъдето няма надежда отново да се върнат към светския обществен живот. В такива случаи няма време за послушничество. Обетите трябва да бъдат положени и тонзурата трябва да бъде изпълнена незабавно. Понякога е възможно имперските власти да пожелаят да издигнат мирянин за патриарх. Тарасий, издигнат от Ирина, е първият подобен пример. До този момент практиката е висшето духовенство да се съставя от мъже, положили монашески обети. Ето защо е необходимо новоизбраният патриарх да даде обет и да бъде ръкоположен възможно най-бързо11.

Фактът, че епископите се избират само от средите на монасите, допълнително засилва престижа на монашеството. По онова време, както е и днес в Православната църква, енорийският свещеник е обикновен човек, който се различава от своите енориаши само по това, че е по-добре образован и е обучаван и ръкоположен да изпълнява светите Тайнства. Той трябва да бъде женен, като може да продължи да проповядва и след смъртта на жена си. В градовете по-големите и по-добре уредени църкви са прикрепвани към манастири, които осигуряват свещеници за тях. Големите катедрали „Св. София" и „Св. Апостоли" изглежда разполагат с няколко проповедници миряни, но литургиите се отслужват от свещеници от патриаршеския двор, които са положили монашески обети, но не са свързани с конкретен манастир12. Постъпвайки в манастир, способният и амбициозен младеж може да направи най-добрата възможна кариера. Византийското общество, макар и не в изключителна степен, се придържа към определени правила. Разбира се, по-изгодни позиции имат принадлежащите към богати и влиятелни фамилии, но с малко повече късмет всеки талантлив човек може да заеме висок пост, независимо от своя произход. Много генерали, включително тези, които стават императори, произхождат от по-низшите класи. Момчета с висок интелект могат да постъпят на гражданска служба и да завоюват високи постове13. А манастирите са тези, които предлагат най-добри условия за напредък. Умният послушник може да бъде забелязан от игумена и да получи специално обучение. Той може да остане в манастира и в крайна сметка да стане негов игумен или добрата му репутация сред монашеските среди да му донесе предложение за епископски сан. Още на млади години послушникът може да бъде изпратен в дома на епископа и дори на патриарха, където, ако се представи добре, кариерата му е гарантирана. Някои патриарси са аристократи по рождение, други са синове на роби14.

Византийските манастири са толкова различни и независими един от друг, че изглежда почти невъзможно да се обединят и да образуват партия. В действителност, в първите векове на християнската империя те нямат голямо политическо значение, с изключение на Египет, където те съществуват най-дълго, но и водят непрекъснати спорове помежду си. Понякога един добре ръководен и сплотен манастир, като Состенион в Константинопол, може да оказва натиск в теологичните дела, но той действа посредством висшето духовенство15. В онези векове отшелник или самотен светец е този, които има уважението на народа. Той може да бъде странстващ проповедник, но обикновено тези хора се уединяват в някоя пещера, в скалисто място или на колона. Скоро след това набожните хора в околността отиват при него да потърсят съвет и благословия. Дори управители на области се обръщат към отшелници за съвет. Най-великият сред тях, св. Симеон Стълпник, е толкова популярен, че св. Женевиев от Париж му изпраща лично послание за вярност, донесено от сирийски търговец. Императорът също следва примера на своите поданици. Когато преподобни Даниил Стълпник се установява на една колона в Константинопол, Теодосий II проявява такава загриженост към него, че винаги, когато има буря, той изпраща хора да се осведомят как е той. Св. Алипий Пафлагонийски, който прекарва петдесет и три години върху една колона, докато накрая парализа го принуждава да легне, е избран за игумен на близкия манастир. По време на иконоборското преследване св. Теодул рисува икони на върха на своята колона, където императорската полиция не може да го достигне. Има дори две жени стълпнички16. Но с течение на времето самотните светци отшелници изчезват. Изглежда това се дължи на нарастващата преданост към литургията, насърчена от победата на иконопочитанието. Светият мъж, който до този момент желае усамотение, предпочита близостта на някой манастир, където може да изнесе църковна служба и към който дотогава е бил прикрепен. Най-авторитетните отшелници светци живеят през X в. Това е Лука Стълпник, чиято колона се намира в Халкедон и който е посещаван от членовете на династията Лакапини, подобно на своя съвременник Василий Млади. На гръцкия полуостров това е св. Лука Стирийски, в чиято пещера мъже и жени идват с голямо желание да получат съвет17. Отшелничеството се появява отново като явление в началото на XIV в. и неговото начало е поставено от Григорий Синаит, който счита, че участието в църковната служба не е необходимо за мистика. Но той получава слаба подкрепа във Византия и се премества в България, откъдето учението му се разпространява в Русия и в крайна сметка поставя началото на особения руски феномен старец (или странстващ отшелник), чийто последен и най-забележителен пример е Григорий Распутин18.

Когато някой виден отшелник светец умре, обикновено на мястото се издига манастир, за да поддържа спомена за него. Великият манастир на св. Симеон Стълпник край Алепо, до завладяването на областта от арабите, е важен религиозен център. Когато св. Лука Стирийски умира, манастирската църква, изградена на мястото на отшелническата му килия, е украсена с мозайки, изпратени от Константинопол лично от императора19. В действителност много манастири са построени, за да напомнят за даден светец или да съхранят неговите мощи. Следователно напълно естествено е монасите да одобряват почитането на изображенията на светеца и светите мощи. Те също така поддържат контакт с народа и знаят, че подобни образи придават истинност на разказите от Библията и задоволяват обществената нужда от чувство за близост с духовния свят. През последните няколко века основаването или дарението за манастир се счита за върховна проява на набожност. Броят и богатството на манастирите значително нарастват. Императорите иконоборци виждат в лицето на монасите своите най-опасни врагове и предприемат сериозни мерки срещу тях. Константин V изпитва особено удоволствие при затварянето на манастирите и унижаването на монасите в тях. Последните са все още слабо организирани, за да се защитават ефективно. Но техните страдания им спечелват съчувствието на обществото и Лъв IV намира за най-разумно да промени политиката на баща си20. При управлението на Ирина монасите не играят съществена роля за възстановяване на иконопочитанието, което се дължи на решителността и тактичността на императрицата и мирянина Тарасий, когото тя издига за патриарх. Но монасите в онези времена имат свой представител в лицето на игумена на Сакудион във Витиния Платон, въпреки че неговият основен принос в дебата за иконите се изразява в противопоставяне на всяка проява на толерантност към бившите иконоборци, колкото и да се разкайват21. Функцията на Платон като игумен на Сакудион и представител на монасите е наследена от неговия племенник Теодор, който през 799 г. става игумен на Студит, най-прочутият манастир в границите на Константинопол. Теодор става велик монашески реформатор. Неговите усилия да въведе по-строга дисциплина и по-ефективна дейност в манастирите предизвикват многобройни подражания, въпреки неуспешния опит на Теодор да създаде монашески орден по западен образец, към който да принадлежат голям брой манастири. Оттук насетне обаче във всички по-големи манастири има монаси, обучавани в студитските традиции, които поддържат връзка помежду си и със Студит. Тяхната пропаганда достига до всеки монах в границите на империята. Вече с категоричност може да се твърди, че е възникнала монашеска партия22.

Партията носи отпечатъка на личността на Теодор. Монашеската прослойка отхвърля всякакъв имперски контрол върху Църквата. Тя не отрича, че императорът притежава определени административни права. Не му се оспорва например правото на решаваш глас при назначаването на патриарх. Същевременно монасите са решени да не допуснат владетелят да определя църковните догми, както това става по време на императорите иконоборци. Монархът трябва да се подчинява на църковните канони. Неговият пост не го освобождава от тяхното съблюдаване. Монасите не харесват император, който се намесва в църковните догми или нарушава определени морални норми, но още повече мразят патриарх, който поддържа императорската политика и се стреми да придобие светска власт. По време на мойхеанския спор те продължават атаките си срещу патриарх Тарасий за това, че дълго време след смъртта на Константин не успява да отлъчи свещеника, който изпълнява „прелюбодейското“ бракосъчетание на Константин VI. Монасите никога не прощават на приемника на Тарасий - Никифор, който също отказва да извърши отлъчването, за което е помолен. Тяхното негодувание от поведението на патриарх Методий, когато след второто възстановяване на иконопочитанието той, подобно на Тарасий, изразява готовност да освободи безнаказано разкаялите се иконоборци, е напълно в духа на Теодоровата традиция23. След смъртта на Теодор монасите изоставят част от неговите идеали. Реформаторът изпитва дълбоко уважение към образованието. Половин век по-късно монашеската партия е категорично антиинтелектуално настроена. Причината несъмнено се крие в силния тласък, даден на образованието от страна на императорите по време на втория иконоборчески период. Това особено важи за император Теофил. Монасите стават подозрителни към класическата наука, която процъфтява в двореца. Те негодуват срещу патриарх Методий за това, че не се опитва да я унищожи, и дори срещу Фотий за това, че е очарован от нея. Съществува легенда, според която, докато Игнатий е патриарх, Фотий разпространява еретични слухове колко е забавно да гледаш как монашеският патриарх се затруднявал, когато се опитвал да дискутира по теологични въпроси24. Впоследствие и други възгледи на Теодор се изоставени. Така например той настоява за право на допитване до Рим, тъй като вярва във върховното право на папата да се произнася относно догмите освен Пентархията на източните патриарси, и когото той счита за последна инстанция по въпросите на вярата. Папата е по-старши и единственият, който може да даде безпристрастен и съобразен с традициите отговор. Константинополският патриарх много често е оръдие в ръцете на императора, а източните патриарси са изцяло под властта на неверници и не могат да си позволят да спорят с императора, тъй като единствено той може да използва влиянието си, за да ги защитава от халифа. В същото време трудно е да се има доверие на Рим, след като папата поставя под съмнение легитимността на патриарх Игнатий, който е техен лидер, а допитването на Лъв VI до Рим по въпроса за неговия четвърти брак и благосклонното отношение на папата към този факт, който те считат за прелюбодеяние, напълно обърква нещата. В края на X в. отношението на монасите от Константинопол към Рим е подчертано враждебно25.

В действителност ловкото справяне на Лъв VI с проблема с тетрагамията отслабва монашеската партия и тя остава пасивна в продължение на половин век. Когато нейният лидер, св. Евтимий, преминава на страната на императора, а бившият ѝ враг Николай Мистик става защитник на моралната ѝ кауза, за монасите става все по-трудно да формират категорично мнение. Когато през 956 г. сприхавият монах Полиевкт става патриарх, се създава впечатление, че той е спечелил подкрепата на монасите за всички негови протести. Но след смъртта му партията отново се успокоява докато Михаил Керуларий отново не я привлича на своя страна в атаките си срещу Рим. Неговата пропаганда, която му позволява успешно да се противопостави на императора, се води главно от монасите. Керуларий губи подкрепата на последните, когато амбициите му за светска власт стават прекалено явни26.

Същевременно монасите изпитват страх отчасти от личността на великия император воин Василий II, отчасти от решимостта на владетелите да намалят материалните възможности на манастирите. Военните успехи на империята означават, че всички провинции, с изключение на граничните, не са заплашени от вражеска атака. Следователно си заслужава да се инвестира в земя. Десети век е свидетел на възхода на светските съсловия, които незаконно, но ефективно придобиват голям брой свободни села т. е. села, в които земята е собственост на държавата в замяна на задължението да осигуряват войници за императорската армия. Селяните също трябва да плащат тежки данъци. Местният владетел предлагайки да заплати сериозна сума за земята или да поеме данъчното бреме, може да получи правото на управление над селото и мъжете стават попълнения за неговата собствена армия. Монашеското съсловие не представлява заплаха в политически план. Но в земите, които манастирите придобиват, обикновено чрез завещание, свободните села изчезват по подобен начин. Монасите или сами обработват земите си, често неефективно, или ги отдават под аренда. Нещо повече, докато (поне де юре) светските земи могат да се конфискуват и преразпределят от държавата, монашеските земи са неотчуждаеми. В полза на манастирите трябва да си припомним, че, подобно на Цистерцианския орден на Запад, монасите се установяват в голи и пусти местности, като например скалистите части на Атонския полуостров, където техните усилия се увенчават с успех. Трябва също да припомним, че голяма част от манастирите са разположени в градовете и не получават земи въпреки че някои от тях могат да притежават няколко съседни къщи. Тези градски манастири извършват огромна и значима социална дейност, създавайки болници, домове за стари хора и начални училища. Въпреки това, придобити чрез завещание обширни манастирски имоти в плодородните части на страната, но разположени далеч от манастирите, на които принадлежат, се оказват икономически нерентабилни и предизвикват гнева на имперските власти, които по един или друг начин се чувстват засегнати от политическата активност на монасите и тяхната намеса в делата на висшето общество и особено на императорското семейство27.

През 964 г. император Никифор II издава закон, забраняващ строителството на манастири, страноприемници и приюти за бедни, управлявани от монаси, както и даряването или завещаването в полза на подобни заведения, с изключение на случаите, когато приюти за бедни, доказали своята полезност за обществото, са заплашени от закриване. Втори закон постановява, че всички назначения на епископи трябва да получат одобрението на императора. Притесненията на монарха са да не би епархиите да попаднат под влиянието на монаси с крайни възгледи. Никифор е известен със своята примерна набожност и симпатията си към монасите. Той също така има принос за основаването на манастири на Атон. Поради аскетичните си убеждения василевсът се обявява против богатите манастири и е силно раздразнен от поведението на патриарх Полиевкт28.

Едно от условията, които Полиевкт поставя пред Йоан Цимисхий, преди да го короняса, е отмяната на Никифоровите закони, касаещи манастирите29. Това е триумфът на монасите. Но победата им не трае дълго. Василий  II открива по-ефикасен начин да подчини манастирите. През 1003-1004 г. той прокарва закон, с който налага на местния владетел задължението да плаша данъците, дължими от всяко населено място, където той притежава имот. Този закон засяга както манастирите, така и миряните земевладелци, като особено тежко се отразява на монасите, които разчитат главно на своите земи за получаването на доходи. Редица манастири са принудени да продадат на държавата значителни дялове от своите имоти30.

Политиката на Василий II е изоставена от неговите наследници. Но богатството на манастирите намалява. От този период насетне монашеската партия включва манастири във или около Константинопол, а силата ѝ се изразява във влиянието, което монасите упражняват върху бедните хора в градовете. В края на X в. се наблюдава възраждане на духовното и мистичното монашество под ръководството на великия учител Симеон, наричан още Нови теолог. Това, както изглежда, се отразява на управлението на провинциалните манастири, без да се засягат политически интереси31. Но монасите в Константинопол са преди всичко добре осигурени чиновници и живеят твърде много сред светското общество. Те продължават да отхвърлят държавната намеса в делата на Църквата и критикуват ценностите на императорския двор, като същевременно се отнасят с недоверие към интелектуалните среди в столицата и с неприязън към Рим - омраза, от която Михаил Керуларий се възползва32.

По-късно властта на провинциалните манастири намалява поради трудностите, пред които е изправена империята през последните десетилетия на XI в. Завладяването на Мала Азия от селджукските турци се оказва гибелно за манастирите в този район. Малцина са тези, които оцеляват, а доста загубват връзка с Константинопол. Повечето монаси в Кападокия и централната част на страната напускат своите земи, а манастирите във Витинийски Олимп, най-могъщият център на монашеска дейност в миналото, са опустошени. Много монаси избягват и се установяват по хълмистите местности около Трапезунд, близо до егейския бряг, на планината Латмос. Но и там те не са в безопасност. Мнозина се насочват към гръцките острови или към разрастващите се общности в Атон. Бегълците създават проблеми и поради това за европейските манастири и манастирите на островите е трудно да поемат потока от хора. Малко от тях са богати. Дори Атон, който в следващите векове ще се утвърди като водещ манастирски център, в това време е залят от смутове и вълнения. Император Алексий I е принуден да изпрати там комисия, която в своите доклади свидетелства за очевидно неморалното поведение на монасите. Василевсът издава заповед за налагане на по-строги правила33.

Наистина в размирните години в края на XI в., когато империята е изправена пред нашествия по всички свои граници, монасите не могат да си позволят да не сътрудничат с управляващите Но монасите от Константинопол все още са склонни да критикуват липсата на морал сред висшето общество. Алексий I Комнин, скоро след като завоюва престола, по внушение на майка си се опитва да се разведе със съпругата си Ирина Дука, за да се ожени за красивата ексимператрица Мария Аланска. Патриарх Козма отказва да признае развода, тъй като е близък приятел на фамилията Дука. Но той си дава сметка, че разполага с подкрепата на монашеското съсловие, тъй като предишните двама съпрузи на императрица Мария са все още живи. Обществото като цяло, под влияние на монасите, е шокирано от нейния брак с узурпатора император Никифор Вотаниат, когато съпругът и Михаил VII Дука е принуден да стане монах. Фактът, че императрицата може да повтори престъплението и отново да извърши прелюбодеяние, не може да бъде възприет нормално. Алексий осъзнава, че трябва да изостави своя план. За щастие скоро бракът му с Ирина се стабилизира и му носи голяма полза, тъй като Ирина е много уважавана заради своята набожност34.

По някои други въпроси Алексий е готов да погази мнението на монасите. Когато поради огромна нужда от пари той конфискува златни и сребърни предмети от църквите, среща само умерени протести от страна на висшето духовенство и никакви възражения от монасите, много от които не одобряват богатството на Църквата. Те също така са възмутени, когато императорът се опитва да извлече облага от системата, известна като харистикия. Съгласно тази система, имуществото на манастира, дори градската му собственост, се дава за администриране от мирянин. Задължението на т. нар. харистикарий е да следи дали манастирът получава парите, които са му необходими за ежедневните нужди и достатъчно средства за извънредни случаи, като доходите, които остават в излишък, той може да задържи за себе си. В резултат на това земята започва да се обработва по-добре отпреди и монасите престават да се занимават с афери с цел получаване на печалба. Проектът за това начинание е дело на Иконобореца, но когато в началото на XI в. някои епископи се опитват чрез него да добият облага за манастири, намиращи се под тяхна власт, той е обявен за незаконен. По всяка вероятност чичото на Алексий Исак Комнин е първият император, който дарява харистика на свои приятели и поддръжници. Неговите приемници следват примера му, с изключение на Константин X Дука, който не одобрява тази практика. Алексий извлича голяма полза от системата. Тя му дава възможност да награждава за чужда сметка по-важни свои подчинени и същевременно да запази за себе част от контрола върху собствеността на монасите. Редица духовници приветстват тази практика. Ученият светец Евстатий Солунски вярва, че тя възпира монасите от мисли за пари и им създава условия да водят изцяло духовен живот. Много от аскетично настроените монаси, особено в Константинопол, не изпитват съжаление към своите по-богати братя, които са принудени да водят по-ограничен светски живот35.

Проблемите на империята обаче не намаляват броя на монасите. Еврейският пътешественик Вениамин Туделски, който посещава Константинопол по време на управлението на внука на Алексий, Мануил I, свидетелства, че в града има толкова църкви, колкото дни в годината36. Това звучи твърде хубаво, за да бъде истина, но без съмнение броят на църквите е около двеста, повечето от които са прикрепени към манастир или метох. Мануил обаче счита, че има твърде много монаси в града и през 1158 г. издава заповед в бъдеше да не се изграждат нови манастирски обители в Константинопол или в който и да е от по-големите градове в империята. Освен това, за да гарантира облагите от системата харистикия, без да злоупотребява с нея, той нарежда новите монашески сдружения да не получават като дарение земя, а приход, платим от имота на основателя и неговите наследници, които по този начин стават почти законно харистикарии. След смъртта на Мануил законът е изоставен и постепенно забравен37.

През XII в. монасите са изправени пред друг вид трудности. Те правят така, че думата им да се чува винаги, когато императорът се опита да подобри отношенията с Рим и постигат това, давайки подкрепата си за всеки патриарх, който се опълчи на владетеля. В същото време монасите имат сериозни разногласия помежду си поради широкото разпространение на ереси. Към края на XI в. от България в Константинопол прониква богомилството, което се сблъсква с други дуалистични ереси, масалиани и павликяни, и няколко по-малобройни секти, съществували нелегално в империята и които никога не са били напълно унищожени. Дуалистите. които поддържат идеята за изначално порочната същност на нещата, не приемат основната християнска доктрина за Въплъщението. Църковните власти не могат да опростят техните грехове. Дуалистите също така оспорват държавната власт чрез своите социални учения. Те са пацифисти. Не одобряват създаването на поколение. Поведението им по отношение на управлението и законите се определя като пасивен анархизъм. Но особеният акцент, който дуалистите поставя върху благочестивата бедност, привлича последователи в множество манастири, включително някои от най-богатите и известни обители. Сред миряните те печелят уважение поради непорочния си живот и строга дисциплина Но като цяло общественото мнение изразява безпокойство от антисоциалните им навици и е потресено от тяхното отричане на иконите. Дуалистите отхвърлят не само изображенията на светци и светите мощи, но и някои от символите като например Кръста, който считат за материален предмет, незаслужаващ почитта на хората38. Някои изтъкнати миряни са силно повлияни от тази ерес, включително и майката на император Алексий I, бившата регентка Анна Даласина, която неочаквано е отстранена от двореца без да се дава гласност на случая39. Самият Алексий поема инициативата в ликвидирането на ереста, предприемайки по строги мерки от тези, които повечето висши духовници считат за подходящи40. Той обаче постига частичен успех. В някои манастири отделни килии продължават да бъдат обитавани от еретици и през XII в. През 1147 г. император Мануил има рядката и приятна възможност да отстрани от власт патриарх Козма II заради укриване на еретици, получавайки за тези свои действия одобрението на Църквата41.

Изправени пред подобни вътрешни проблеми, нито висшето духовенство, нито манастирите са в състояние да отправят предизвикателство към императорската власт, с изключение на случаите, когато действат съвместно, имайки зад гърба си общественото мнение, с цел да осуетят опитите на Мануил да се помири с Римската църква. От началото на века Византия започва да чувства ефекта от кръстоносните походи, които първоначално са изгодни за империята, но постепенно засилват взаимното недоверие и омраза между византийците и хората от Запада. За обикновения византийски гражданин огромните западни армии, преминаващи през неговите земи по заповед на папата, ограбвайки всичко по пътя си, са ужасяваща гледка. Той е шокиран от въоръжените свещеници, които маршируват наравно с останалите войници, и е силно раздразнен от големия брой италиански търговци, които се установяват в Константинопол и другите големи градове в империята и завладяват пазара. По време на кризата през XI в. императорът се нуждае от помощта на италианските морски градове, като в отплата им предоставя по-големи търговски концесии от тези, които се нравят на неговите поданици. Невъзможно е жителите на Константинопол или Солун да приемат тези надменни западняци, гордо пристъпващи из техните улици и пазари и забогатяващи за сметка на местните търговци. А когато пришълците довеждат свои свещеници и получават разрешение да издигнат латински църкви, напрежението рязко се покачва. Не е изненада, че надеждата на Мануил да постигне по-добро разбирателство с Рим, което той смята за изгодно от политическа гледна точка не се сбъдва поради отказа на Църквата и народа да сътрудничат с него42.

Тази опозиция оказва отрицателни последици. Мануил, подобно на баща си Йоан II и дядо си Алексий, установява силен контрол над Църквата по други въпроси. Като изключим политиката му спрямо Рим, останалите негови решения са уважавани и спазвани. Той не губи своята популярност, дори когато интересът му към теологията го кара да застъпи доктрината, известна като Холосфиризъм, чиято цел е да улесни приемането на християнството от мюсюлмани, само за да я види отхвърлена като ерес от събора, свикан от него за обсъждането ѝ. Но този въпрос не предизвиква особен интерес у хората, с изключение на професионалните теолози43. Дори монасите считат за нормално императора да се интересува от подобни теми. Те са много по-шокирани от императора узурпатор Андроник Комнин, който моли своите приближени да не обсъждат теологични въпроси в негово присъствие, защото той намира това за отегчително44. Андроник е безбожен и жесток човек, чиято кариера е позор за престола и монасите изиграват своята роля за свалянето му от власт. Монашеската партия е и продължава да бъде основен фактор в живота на Византия.

 

1Византийските трактати за царската власт единодушно подчертават, че монархът трябва да бъде както благороден и извисен, така и скромен и благодетелен, напр. Photius, Letter to Michael (Boris), Prince of Bulgaria – Migne, Patrologia Graeco-Latina, CII, coll 627-96. или Nicephorus Blemmydas, The Statue of a King (препис на дякон от „Св. София", XIV в.) - A. Mai, Scriptorum Veterum Nova Collectio, II (Rome, 1828), coll. 609-670.
2Theophanes Continuatus (Bonn edn. 1838), pp. 199-200.
3Вж. L. Bréhier, Le Monde Byzantin, II, Les Institutions de I᾿Empire Bvzantin (Paris, 1949), p. 434.
4Вж p. 73.
5Вж. р. 144
6Bréhier, Le Monde Bvzantin, pp. 529 ff.
7Ibid, pp. 533 ff.
8Justinian, Novellae, ed. Κ. E. Zachariae von Lingenthal (Leipzig, 1881), I, pp. 133, 535, 538, 539, 554. Вж. Bréhier, Le Monde Byzantin. pp. 550 ff.
9Bréhier, Le Monde Byzantin, pp. 545-546.
10Ibid. pp. 536, 557-558.
11Вж. pp. 78-79, 93. Много от бележитите патриарси на IX и X в. (напр. Тарасий, Фотий, Николай Мистик) до назначаването си на високия пост са миряни, макар по-късно всеки патриарх да полага свещенически, а не непременно монашески обет.
12Bréhier, Le Monde Byzantin. pp. 513-514.
13Императорите от IX в. Лъв V, Михаил III и Василий I са от беден произход, а Василий I дори е неграмотен. Историкът Псел, макар да претендира за благороднически произход, е син на дребен търговски предприемач, а майка му, останала вдовица, сама се учи да чете, за да образова сина си.
14Например Игнатий е син на свален император, Стефан - брат на управляващия василевс, а Фотий произхожда от благородническа фамилия, но пък Никита е син на славянски емигрант, Полиевкт е роден в бедност, а Николай Мистик е син на робиня.
15Вж. р. 47.
16Вж. Н. Delehaye, Les Saints Stylites (Brussels-Paris, 1923), pp. I - XXXIX, 1-147 (житието на преподобни Даниил), 148-194 (житието на преподобни Алипи). Св. Теодул се споменава в писмо на Теодор Студит (вж. Migne, Patrologia Graeco-Latina, IC, col. 957). За жени стилити вж. бележката на Delehaye в Analecta Bollandiana, XXVII (Brussels, 1908), рр. 391-392.
17За живота на преподобни Лука Стилит вж. Delehaye, Les Saints Stylites, pp. 195-237. Животът на св. Василий Млади е описан в Acta Sanctorum, 26 Mart, III, pp. 668-681. Животът на преподобни Лука - у Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXI, coll. 465 ff.
18За Григорий Синаит вж. В. Tatakis, La Philosophic Byzantine (Paris, 1949), pp. 261-263; V. Losky, The Mystical theology of the Eastern Church (London, 1957), pp. 209-210.
19За основаването на манастир на св. Симеон (Kaalat Seman), вж. Grabar, Martyrium (Paris, 1946), I, pp. 156-157, 364 — 365. 3a създаването на „Св. Лука" вж. С. Diehl, L᾿Église et les Mosatques du Couvent de Saint-Luc en Phocide (Paris, 1889), pp. 8-21.
20Вж. р. 76.
21Вж. p. 81. За Платон вж. A. Gardner, Theodore of Studium (London, 1905). pp. 16, 25-26. 31 ff.
22За Теодор вж. Gardner, Theodore of Studium и Е. Amann, 'Theodore le Studite', Dictionnaire de Théologie Catholique, XV, I, coll. 287-298. Равносметка за монашеските му реформи вж. Bnéhier, Le Monde Byzantin, II, pp. 540-544.
23Вж. pp. 82, 84.
24За анекдотите за Игнатий и Фотий вж. Bury, Eastern Roman Empire, p. 187. От друга страна, патриарх Полиевкт, според Лъв Дякон (с. 32), бил „посветен в човешката и божествената философия".
25Естествено общественото мнение във Византия е засегнато от създаването на западна Римска империя, която от Отон насетне не признава византийския император за римски. Каролингите дори гледали на византийските владетели като на съимператори, вж. Jenkins, Byzantium, pp. 353-354
26Вж. p. 108.
27Bréhier, Le Monde Byzantin, II, pp. 553 ff.
28Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 254-7.
29Вж. p. 103.
30Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 271-272; Jenkins, Byzantium, pp. 319-320.
31Вж. J. Gouillard, 'Symeon le Jeune’, Dictionnaire de Théologie Catholique, XIV, 2, coll. 2941-2956
32Няма пълно историческо изследване, посветено на манастирите в Константинопол. Историците са склонни да концентрират вниманието си върху провинциалните манастири. Все пак вж. J. М. Hussey, Church and Learning in the Byzantine Empire (London, 1937), pp. 183-189.
33За разрушаването на манастири в Мала Азня вж. S. Vryonis, The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor, California, 1971), pp. 194-197. За скандалите на Атон, когато през 1052 г. Константин IX е принуден да формира комисия за разрешаването им, вж. P. Meyer, Die Haupturkunden der Athos-Klöster (Leipzig. 1894), pp. 158-184.
34Anna Comnena, Alexiadeq, ed. and trans, by B. Leib (Paris, 1937), I, pp. 103-110. Очевидно Анна е малко пристрастна към усилията на родителите си. Вж. F. Chalandon, Essai sur le Règne d' Alexis I er Comnène (Pans, 1900), pp. 53-56.
35Bréhier, Le Monde Bvzantin, II, pp. 556-557; Hussey, Church and Learning, pp. 175-177; Chalandon, Essai, pp. 282-287. За възгледите на Евстатий вж. неговата De Еmendata Vita Monachica, in Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXXXV, col. 749.
36Benjamin of Tudela, Itinerary, trans, by Μ. N. Adler (London. 1907). pp. 11-14
37Chalandon, Les Comnene, II, Jean II Comnene et Manuel I Comnene (Paris, 1912), pp. 627-633.
38D. Oholensky, The Bogomils (Cambridge, 1948), pp. 168 ff.; Runciman, The Medieval Manichee, pp. 70 ff.
39Runciman, 'The end of Anna Dalassena', Mélanges Henri Grégoire, I (Brussels, 1949), pp. 517-525.
40Comnena, Alexiade III, pp. 218-228.
41John Cinnamus, Historia (Bonn cdn, 1836), p. 65. Chalandon, Les Comnene, pp. 636-639.
42Runciman, The Eastern Schism pp. 78 ff.; W. Norden, Das Papsttum und Byzanz (Berlin, 1903), pp. 59 ff.
43Chalandon, Les Comnene, pp. 643-647, 660-663.
44Nicetas Choniates, Historia (Bonn edn, 1835), pp. 430-431.

 

X

Right Click

No right click