Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14396

 

УПАДЪК И КРАХ.
КРАЯТ НА БОЖИЕТО ЦАРСТВО НА ЗЕМЯТА

 

Дванадесети век е последният период, през който Византия представлява все още имперска сила, ала величието ѝ е повече привидно, отколкото реално. Константинопол, със своите търговски представителства, работилници и оживени пазари продължава да е най-богатия град в християнския свят. Но парите, които се получават оттам, все по-често отиват в ръцете на италианските търговци. Имперската войска все още е огромна военна сила, но се състои главно от чуждестранни наемници, които изискват много средства за своята издръжка, а лоялността им е съмнителна. Социалните и политическите проблеми от средата на XI в., които продължават до края на Македонската династия, се съчетават с абсолютното безразсъдство на императорите и техните съветници, които позволяват на турските нашественици да преминат през Анатолия и да се установят в райони, които преди това осигуряват войници за армията и храна за столицата. По същото време норманите атакуват империята от запад. Възстановяването ѝ по време на първите императори от династията Комнин е забележително, но временно. То е постигнато главно чрез умела дипломация, благодарение предимно на подкрепата на венецианците, които настояват да получат като награда търговски привилегии. Останалите италиански търговски градове със сила се сдобиват с подобни предимства. Кръстоносните походи първоначално носят полза за империята, но почти от самото начало предизвикват повече враждебност, отколкото доброжелателство между Източния и Западния християнски свят, а със задълбочаването на схизмата между Църквите конфронтацията се засилва1.

Самите византийци имат усещането, че живеят в променящ се и несигурен свят. Техните чувства намират отражение в изкуството на XII в. В периода X началото на XI в то се характеризира със спокойствие и ведрина, с класически пропорции и строг стил, но надчовешко при използването на форма и светлина. Това изкуство подхожда на Божието царство на земята. През XII в. спокойствието и ведрината са нарушени. Патосът се засилва, наблюдава се чувствително хиперболизиране на пропорциите, разкриват се човешките страхове и болки. Христос в Своето величие преобладава в сводовете на църквите, но Той е по-неумолим Бог, а художниците подчертават у Него страдащия мъж. Божията майка вече не е спокойна и величествена. Тя повече от всякога е mater dolorosa2. В действителност империята вече не може да изпитва сигурност и удовлетвореност. Тя е загубила анатолския си хинтерланд. Преди края на века губи контрола и над Балканския полуостров, където Сръбското и Българското царство извоюват своята независимост. Империята не е в състояние да презира страните от Западния християнски свят, защото е наясно, че той се състои от държави с мощни армии и флоти начело с амбициозни владетели, които не се впечатляват от величието на империята3.

В тези условия стремежът на Византия да играе ролята на велика сила ѝ коства много усилия. През последните две десетилетия на XII в. се наблюдава бърз упадък. В началото на следващия век настъпва внезапна, драматична и катастрофална криза. Това се случва през 1204 г., когато армията на кръстоносците, водена от своята необуздана алчност и подтиквана от пресметливостта на венецианците, се възползва от неспособността на правителството в Константинопол, щурмува и разграбва големия град и създава Латинска империя под властта на френския император, който си поделя управлението с венециански дож4.

Завоевателите обаче не успяват да превземат цялата империя. Византия оцелява в три области. На изток част от династията Комнин се установява в Трапезунд. На запад остатъци от последната династия Ангел се установяват в Епир. В централните райони Теодор Ласкарис, зет на императора, продължава да управлява от древния и свещен град Никея. Кой от тези владетели е официалният император в изгнание - този въпрос не стои дълго на дневен ред. Великият Комнин, както скоро започва сам да нарича себе си, живее твърде далече. Неговата империя просъществува до 1461 г., но тя играе периферна роля в политиката на Константинопол. Династията на Ангелите в Епир е по-значима, особено след като завладява Солун през 1223 г. Но те заемат по-неизгодни от географска гледна точка територии и са лишени от конституционните преимущества, които притежава Теодор Ласкарис. Последните се изразяват във факта, че в неговата столица резидира патриархът на Константинопол5.

След падането на Константинопол през 1204 г. патриарх Йоан X Каматир, без официално да абдикира, се оттегля в областта Дидимотика в Тракия, като отхвърля поканата на Теодор Ласкарис да се установи в Никея. Междувременно победилите кръстоносци избират венецианеца Томас Морозини за Константинополски патриарх. Той, с помощта на френски и италиански епископи, създава във Византия нови епархии, опитва се да латинизира Византийската църква, като забранява православните обичаи и богослужение. При вестта за смъртта на Йоан X през 1206 г. православните духовници, живеещи в завладените територии, се обединяват и изпращат писмо до папа Инокентий III с молба да им разреши да изберат гръцки патриарх, който ще признае неговата власт, но ще ръководи Църквата според православните традиции. Инокентий не одобрява назначаването на Морозини, но и няма готовност да се отрече от него. Молбата на гърците не получава отговор. Ако Инокентий бе достатъчно опитен държавник, ако бе послушал и изявил готовност да защитава православните християни от новите им нетолерантни господари, той щеше да получи признание на своята върховна власт в огромна част от гръцкия свят. В своето отчаяние много гърци биха го приели като духовен пастир и тогава за независимите гръцки князе би било трудно да не признаят избрания според канона патриарх, живеещ в Константинопол. Дори би било възможно за латинския император Хенри Фландърски, който се старае да се отнася благосклонно към гръцките си поданици и е харесван от тях и вероятно дава идеята за писмото до папата, да бъде признат от православните за легитимен император. Но той не съумява да окаже влияние върху папата, чиято безкомпромисност разочарова православния свят6.

Така, когато Теодор Ласкарис изпраща покани до всички епископи в Патриархата да се съберат в Никея и да изберат патриарх в изгнание, там пристигат и голям брой епископи от окупираните територии, които се присъединяват към епископите от неговите земи. Но съперничещите си с него гръцки князе от Епир и Трапезунд забраняват техни духовници да присъстват на събитието. Синодът се събира в Никея през март 1208 г. и избира Михаил Авториан, който през последните три години оглавява Църквата в Никея. Скоро след това Михаил коронова Теодор Ласкарис за император7. Съмнителен факт е доколко е спазен канонът при тази процедура. Великият Комнин и неговият архиепископ до 1260 г. отказват да признаят патриарх, установен в Никея. Епирският деспот заедно с учения архиепископ на Охрид Димитрий Хоматиан яростно осъждат избора на патриарх. Единственият случай, когато патриаршеската власт е призната от целия свободен гръцки свят, е през 1261 г., когато никейският император си възвръща Константинопол. Но фактът, че никейците имат патриарх, когото по-голяма част от православното население приема, им създава такъв авторитет, какъвто никой от съперниците им не притежава8.

В тези кризисни времена императорът и патриархът трябва да действат в съгласие. Църквата не може да си позволи да води спорове със светската власт. В действителност, независимо от мнението на монасите, висшето духовенство вече е признало правото на императора на първостепенна роля в държавата. Известният специалист по канонично право Теодор Валсамон, в свое произведение от 1180 г., ясно заявява, че императорът стои над законите, светски и духовни, и той сам може да осъществява светско и духовно законодателство. Негово задължение е да се грижи както за душите, така и за телата на поданиците му. Единственото нещо извън неговата власт е възможността да определя църковните догми. Хоматиан, призовавайки своя господар Теодор Дука Ангел да бъде признат за император, а той самият за патриарх, още по-категорично определя правото на светски контрол над Църквата9.

Никейската империя под властта на Теодор Ласкарис и неговия способен зет Йоан Ватаци, въпреки всички трудности, продължава да бъде добре управлявана и цветуща държава. През 1254 г. след смъртта на Йоан става ясно, че никейците ще успеят да отвоюват Константинопол от латините, чието дълго господство над столицата се дължи повече на съперничеството между династията Ангел и никейците, отколкото на техните собствени усилия или на помощта, която получават от венецианците. По време на своето управление никейските императори разчитат на пълно сътрудничество от страна на висшето духовенство. Наистина патриарсите не одобряват политиката на владетеля, насочена към преговори с Рим за обединение на Църквите. Именно непреклонността на Рим, а не някакъв саботаж от гръцка страна, е причина преговорите да не се увенчаят с успех. Висшият клир особено остро посреща втория брак на Теодор Ласкарис с дъщерята на латинския император. Но единствената мярка, която духовенството предприема, е открито да протестира поради намеренията на Ласкарис да омъжи дъщеря си за своя шурей, латинският император Роберт, тъй като това би било против правилата на кръвното родство10. Няма протести обаче, κοгато Йоан Ватаци се жени за втори път за извънбрачната, но призната за законна дъщеря на Фридрих II Константина, която, след като приема Православието, е кръстена отново и получава името Анна11. Ученият духовник Никифор Влемид впоследствие се хвали, че е рискувал да си навлече гнева на императора, пренебрегвайки претенциите на една италианска придворна дама, за която се знае, че е любовница на императора12. Но Влемид не е безпристрастен по нито един въпрос. Той отчаяно се стреми да стане патриарх, ала усилията му са напразни, тъй като Йоан Ватаци и след него синът му Теодор II проявяват достатъчно мъдрост да не назначат подобен своенравен и самомнителен мъж. Впоследствие Влемид твърди, че Теодор II му е предложил поста, обещавайки му, в случай че приеме, повече власт и слава, от който и да било предишен патриарх, и че той е приел при условие винаги да поставя на първо място славата на Бога. По неговите думи императорът сърдито отговорил, че „Славата на Бога няма значение" и оттеглил предложението. Най-вероятно обаче подобно предложение никога не е правено13. В своите съчинения Теодор II пределно ясно описва пълната императорска власт над Църквата, докато Влемид, в един малък трактат, посветен на Теодор, заявява, че дълг на императора е да се грижи за духовното и материалното благоденствие на своите поданици14.

Въпреки това, василевсът трябва да се подчинява на моралния кодекс. Именно безсрамното отхвърляне на този принцип е причина за следващия значителен конфликт между Църква и Държава във Византия. Теодор II умира през август 1258 г., оставяйки като свой наследник сина си, Йоан IV, който по това време е осемгодишен. Тъй като майката на момчето не е между живите, Теодор нарежда неговият главен министър Георги Музалон да бъде регент, подпомаган от патриарх Арсений Автореан. Но Музалон, бюрократ от беден произход, е презиран от армията и аристократите в двора, а патриархът, въпреки че е мирянин до момента на избирането му, е аскет със строга дисциплина, много уважаван от монасите и бедните духовници, но мразен от епископите. Няколко дни по-късно Музалон е убит и известният генерал Михаил Палеолог, далечен братовчед на императора, е назначен за мегадук и регент, като със съгласието на патриарха приема титлата „деспот“. През декември той изисква от патриарха да го короняса за император. Арсений приема неохотно. През X в. има случаи, в които войници поемат властта, когато законният император е непълнолетен, без това да накърни основните права на последния. Но нито Никифор Фока, нито Йоан Цимисхий имат синове, докато Михаил има голямо семейство. Затова Арсений настоява малкият Йоан да бъде коронясан по същото време. По време на церемонията обаче Михаил застава пред момчето, за да бъде коронясан пръв, като човек, който трябва да бъде автократор. Арсений трябва да се задоволи само с принуждението на Михаил да положи тържествена клетва, че няма да извършва действия, засягащи интересите на другия император15.

Началото на управлението на Михаил е славно. През 1259 г. неговите войски постигат голяма победа при Пелагония в Тесалия над коалицията на френските принцове, краля на Сицилия и епирския деспот. Властта на Ангелите е сериозно засегната, а Михаил завоюва солидни позиция в Пелопонес, които неговите наследници постоянно разширяват. Две години по-късно, през юли 1261 г., армията му влиза в Константинопол. Това е краят на Латинската империя16. Започват всенародни тържества. Дори Арсений, който се оттегля и оставя патриаршеския пост заради подозренията си към Михаил, се съгласява да се върне на трона и да извърши нова коронация в „Св София“. Но въпреки очакванията на патриарха, младият император Йоан не присъства на събитието. Коронясани са само Михаил, съпругата му и най-големият му син. Преди края на годината Арсений открива, че Михаил е ослепил Йоан, за да го лиши завинаги от възможността на седне на трона. Това прелива чашата. Арсений отлъчва Михаил и му забранява да влиза в църквата „Св. София"17.

Общественото мнение в империята е раздвоено. Император Михаил е извършил чудовищен акт на жестокост спрямо дете, което е поверено на неговите грижи и по този начин той е нарушил тържествената клетва. Набожните хора са потресени. Негодуванието е особено силно в азиатските провинции, където се пазят хубави спомени за старата династия. Там избухват две неуспешни въстания в подкрепа на ослепения и затворен млад император. От друга страна, Михаил е коронован император. Може ли патриархът да отлъчва императора? Дори Николай Мистик не се осмелява да отлъчи Лъв VI затова, че го е измамил по повод своя четвърти брак, макар че и той отива далече, като затръшва вратите на „Св. София" пред лицето на императора. Нещо повече, колкото и голям да е грехът му, Михаил се проявява като много успешен император, чиито усилия очевидно са били благословени от Бога. Същевременно никой в Константинопол, нито в европейските провинции не е виждал младата жертва, чисто съществуване едва се забелязва. Страстите се разгарят. От едната страна стои монашеската партия, сега ръководена от самия патриарх, която винаги е поставяла изискването за висок морал, който да се спазва дори от императора, и която никога не се е колебала да укори разточителните и безнравствени привички на двора и безгрижните интелектуалци, които са залели повечето епархии. От другата страна е дворцовата партия, която не е така стриктна и благочестива, но е не по-малко религиозна. Тя поддържа идеята, че императорът е наместник на Бога, при това наместник, който е направил добри неща за Божията църква. Вероятно той е извършил грях, но следва да получи опрощение. За монасите е абсолютно неприемливо грешник, независимо от неговия пост, да се поставя над Божиите закони. Според двореца пък монасите отричат основния, свещен закон на християнската империя18.

Спорът продължава дълги години. Едва през 1265 г. Михаил се осмелява да свали Арсений от власт заради участието му в заговор срещу трона. Доказателствата почти сигурно са изфабрикувани, тъй като Арсений, въпреки голямата си омраза към Михаил, не е политически конспиратор. Патриарх Герман III, който императорът назначава, е неразумен и напълно лишен от достойнство човек. Това не е от полза на императора, който в крайна сметка го принуждава да абдикира. В края на 1266 г. Михаил издига на негово място монаха Йосиф, който след няколко месеца сериозен дебат се съгласява да му опрости греха. На 2 февруари 1267 г. императорът, гологлав, пада на колене пред патриарха и Светия Синод и признава своя грях. Забраната му да влиза в църква е отменена19.

Това е триумф за Църквата като пазител на морала. Императорът е принуден да признае, че е съгрешил. Но това не слага край на схизмата. Арсений, който по това време води жалко съществуване в изгнание, заявява, че е удовлетворен. Но арсенитите, както са наричани неговите последователи, не са така снизходителни. Мнозина епископи, подкрепени от патриарха на Александрия, който предпочита да живее комфортно в Константинопол, вместо в Египет под мюсюлманска власт, отказват да признаят Йосиф за патриарх. Голям брой монаси следват техния пример. На манастирите е наредено да изгонят бунтовниците, в резултат на което те са принудени да се скитат бездомни из империята, което печели съчувствие за тяхната кауза. Някои от тях проповядват отказ от подчинение не само на патриарха, но и на светската власт. Те създават голямо безпокойство за управляващите, особено поради подкрепата, която им оказват съседи, привърженици на Михаил, нелегитимен син на Йоан, принц от династията Ангели, който се е провъзгласил за управител на Тесалия. През 1272 г. той организира Синод в подкрепа на бунтовниците20.

Императорът не успява да подобри отношенията си с монасите и чрез своята външна политика. По това време съществува реална опасност Латинската империя* да направи сериозен опит за повторно завладяване на Константинопол под силното ръководство на краля на Сицилия Карл Анжуйски. Михаил се убеждава, че единственият начин да се противопостави са преговорите за единение на Православната църква с Рим. Това не е лесен политически ход. Редица папи предпочитат Гръцката църква да бъде подчинена чрез завоевание. Но когато през 1271 г. на престола се възкачва папа Григорий X, предан на идеята за кръстоносни походи, Рим възприема по-примирителна линия, макар все още да настоява за признаване на неговото върховенство. През 1274 г. Михаил получава покана да изпрати делегати на събора в Лион, които да обявят подчинението на своята Църква.

Приемането на поканата от страна на василевса е непопулярна постъпка във Византия. Малцина са духовниците като Йоан Век, велик хартофилакс на „Св София", който е наистина убеден, че предложението на Рим е добре обосновано. Като цяло поддръжници на обединението могат да се намерят само сред светските люде в императорския двор, а те са водени повече от политически, отколкото от религиозни съображения. Патриарх Йосиф не одобрява предложението. Той не абдикира, но изпълнението на функциите му е временно отменено. Единствените духовници, съгласни да отидат в Лион, които императорът открива, са компрометираният бивш патриарх Герман и митрополитът на Никея Теофан, който приема неохотно. За говорител на групата е определен императорският светски секретар Георги Акрополит. Делегацията заминава с два кораба и за по-набожните не е изненада новината, че е попаднала в силна буря, в резултат на което корабът, превозващ подаръците за папата, се изгубва заедно със своя товар21.

Унията в Лион е подписана през юли 1274 г. От политическа гледна точка тя постига непосредствената цел на Михаил. Карл Анжуйски временно е лишен от възможността да атакува Константинопол. Но заплахата си остава. Тя е премахната чак в 1282 г., когато в резултат на заговор, организиран от Константинопол, войските на Карл в Италия са избити по време на бунт, известен като Сицилийска вечерня. По същото време във Византия се водят сериозни спорове. Мнозинството епископи, начело с патриарх Йосиф, се противопоставя на унията. През 1275 г. Йосиф е свален от власт и заменен от привърженика на унията Йоан Век, но Михаил не може да си позволи да отстрани други епископи поради липсата на кандидати, които са готови да подкрепят неговата политика. Някои от епископите считат, че Йосиф не е имал достатъчно сили, за да отхвърли унията и му позволяват да се присъедини към арсенитите, които имат на своя страна обществената подкрепа. Унията е ненавиждана от хората, а опозицията е ръководена от сестрата на императора - Евлогия. За пръв път от времето на иконоборците императорът затваря и подлага на мъчения набожни християни заради отказа им да се подчинят на неговия религиозен диктат. През декември 1282 г. Михаил умира, мразен от значителна част от своите поданици заради това, че е подписал унията и се е опитал да им я наложи. Императорът е отлъчен от папата заради неуспеха си да ги накара да я приемат22.

Неговият син и наследник Андроник II управлява тридесет и девет години - до 1321 г. От политическа гледна точка това е кошмарен период за Византия, тъй като почти всички нейни азиатски територии попадат под властта на младия османотурски емират, а много от европейските ѝ владения са завоювани от сърбите. Настъпват и периодични икономически трудности и политически смутове. От религиозна гледна точка периодът е важен, защото тогава се установява модел на взаимоотношения между Църквата и Държавата, характерен за оставащите години от съществуването на империята. Андроник е набожен човек. Още като момче той е принуден от баща си да даде одобрението си за унията, но Андроник не е щастлив от това. Въпреки че лично държи на унионисткия патриарх Йоан Век, той незабавно го снема от власт и възстановява на поста Йосиф. Новият император освобождава всички жертви на преследванията на Михаил. През януари 1283 г. свиканият по негова инициатива Синод нарежда да се изгорят всички документи, свързани с унията. Век е осъден за еретична дейност и изпратен в изгнание, но към него не се отнасят зле23.

Малко по-късно, през месец март, патриарх Йосиф умира. Новият император вече поддържа връзка с лидерите на арсенитите, които се надяват, че техен представител ще бъде назначен за приемник на Йосиф и са разочаровани, когато императорът избира учения Георги Кипърски, който приема името Григорий II. Веднага е свикан друг Синод, който да осъди унионистите, в това число и покойния император. Повечето православни са удовлетворени, но крайните арсенити остават непреклонни. Андроник лично разговаря с техния говорител. По инициатива на императора тялото на Арсений с пренесено в Константинопол и е погребано повторно с всички патриаршески почести. Андроник дори посещава бившия император, слепият Йоан Ласкарис. Въпреки тези действия арсенитите отказват да сътрудничат с василевса24.

Григорий II е свален от власт през 1289 г., защото издава tomus, с който се надява да успокои унионистите, но който и латините, и гърците възприемат като еретичен. Негов наследник е монах от Атон, който по това време вече се е превърнал в главен монашески център. Атанасий I е добродетелен мъж с будна гражданска съвест, но в същото време груб и нетактичен, строго дисциплиниран човек когото е трудно да харесаш. След четири години управление той става така непопулярен, че императорът решава да го замени с по-общителния и сърдечен монах Йоан XII. Ала Йоан в скоро време също проявява своята гражданска съвест. През 1299 г. той заплашва да се оттегли от поста в знак на протест срещу брака на петгодишната дъщеря на императора Симона с по възрастния развратен сръбски крал. Патриархът е убеден да остане, но започва да критикува фискалната политика на управляващите и, подобно на Атанасий, се изявява като защитник на бедните. През 1303 г. Андроник го отстранява и отново назначава Атанасий. Сега Атанасий се проявява като още по-горд и по-своеволен отпреди и в по-голяма степен се намесва в социалната политика. В крайна сметка през 1309 г., за успокоение не само на императора, но и на всички епископи, той е принуден да се оттегли. Междувременно обаче бедните не са особено благодарни нито на него, нито на Йоан XII за тяхната закрила, а арсенитите ги ненавиждат. Не е задължение на патриарха да се намесва в политиката. Както бе казано, Атанасий се отнася към империята като към свой собствен манастир25.

Следващият избраник на императора - Нифон, епископ на Сизик, е съвсем различен. Той е много земен и умерено педантичен човек, известен като тактичен администратор. Нифон демонстрира своите способности, като веднага постига примирие с арсенитите. Енцикликата, която той издава през септември 1310 г., приветства тяхното завръщане в Църквата. Условията на споразумението са съставени от императорския министър Никифор Хумн и изложени в императорски хризовул. Арсенитите се съгласяват да признаят патриарха и висшето духовенство, но настояват името на патриарх Йосиф да бъде заличено от списъка с патриарсите. Документът, в който се настоява за това, обявява, че такъв свят човек не би искал да бъде почитан заради светски дела. Някои крайно настроени лица отхвърлят споразумението и запазват враждебно отношение към висшия клир. Но тези т. нар религиозни зилоти имат твърде ограничено влияние26.

Андроник има голяма полза от славата си на набожен човек. Тя му предоставя възможност да упражнява контрол над Църквата. Патриарх Нифон е свален от власт през 1314 г. заради симония. Андроник изчаква една година, преди да назначи друг човек на този пост. Новият патриарх Йоан XIII Глика е тих и много способен учен, който през 1319 г. се оттегля от поста поради влошено здравословно състояние. Няколко месеца по-късно възрастният монах Герасим I е избран за патриарх, но умира през 1321 г. Катедрата остава вакантна в продължение на две години. Впоследствие е предоставена на друг монах - Исайа. След опита с Атанасий и Йоан XII, Андроник не желае да управлява без патриарх. Това същевременно му дава възможност да действа по-спокойно в процеса на реорганизация на Църквата27.

Ала такава необходимост от реорганизация съществува. Бързата загуба на територии, особено след завоеванията на турските неверници и възникналата в резултат на това миграция на население стават причина старите граници на епархиите вече да не отговарят на действителността. Някои градове окончателно попадат в ръцете на врага, други са обезлюдени вследствие на вражеските нападения или са практически изолирани. Доста изненадващо първоначално Андроник увеличава броя на епископите, вероятно защото се опасява изолираните общности да не останат без духовни пастири. В крайна сметка броят на йерарсите е намален и придобива по-реалистични измерения. От съществено значение е наличието на ефективен Епископат. С настъплението на врага светската имперска власт неизбежно отстъпва. Епископът е онзи, който остава да се грижи за християнското население. Той трябва да преговаря със завоевателите за благополучието на своето паство. Епископът е онзи, който се опитва да запази църковните сгради и имоти и който, според новите господари, носи отговорност за доброто поведение на християните и плащането на данъци от тях. Духовникът става, така да се каже, представител на императора in purtibus infidelium. Ето защо за владетеля е важно да контролира назначенията на църковни служители и да съблюдава епископите да не изоставят своите епархии, когато те са обект на агресия от страна на неверниците28. Същевременно Андроник проявява готовност да увеличи патриаршеските привилегии, прибавяйки към тях контрола над манастирите, включително и върху монашеската република в Атон, която до този момент е под непосредствената власт на императора29.

Андроник II добре управлява Църквата, но като светски владетел няма сериозни успехи. Характерно за него е, че когато по време на среща със своите министри някой от тях изпадне в мистичен транс, той се впечатлява силно и се опитва да извлече поука от случилото се30. С течение на времето администрацията му става все по-некомпетентна. Самият Андроник възобновява политиката на баща си за преговори с Рим, нещо, което му коства загуба на обществена популярност31. Почти по същото време той обявява и увеличение на данъците, с което предизвиква силно негодувание. Семейният му живот също не се радва на особено щастие. Най-големият му син и съимператор Михаил умира през 1320 г., оставяйки син Андроник, който през 1316 г. е коронован за съимператор, но наскоро по време на бурна кавга причинява смъртта на своя брат. Старият император решава да го лиши от наследство. Това е твърде сурово наказание за Андроник III, който през 1321 г., подтикван от младите членове на императорския двор и аристокрацията, организира въстание. Гражданската война, с известни прекъсвания, продължава седем години. Общественото мнение принципно е на страната на младия император, а през 1327 г. патриарх Исайа е хвърлен в затвор от Андроник II, защото отказва да отлъчи бунтовника от Църквата. Ако партията на младия владетел не бе раздирана от завист и интриги, тя би триумфирала доста по-рано. Но поради раздорите в нея едва през 1328 г. Андроник III печели пълен контрол над Константинопол и принуждава дядо си да абдикира32.

Въпреки неприятното минало и сложната обстановка, които наследява в империята, Андроник III показва голям талант като владетел. Той получава значителна помощ от своя главен министър и близък приятел Йоан Кантакузин. За съжаление през 1341 г. императорът умира, оставяйки за наследник шестгодишен син - Йоан V. Кантакузин очаква да получи регентския пост, тъй като майката на момчето Анна Савойска няма нито способности, нито желание да продължи управлението. Но срещу него се опълчват двама мъже, които му дължат кариерата си - богатият благородник адмирал Алексий Апокавк и патриарх Йоан XIV Калека. Йоан XIV е последният патриарх в империята, който проявява амбиции да участва в политическия живот. Докато Андроник III участва във военни походи, той на два пъти изпълнява ролята на константинополски управник и смята себе си за достатъчно квалифициран да ръководи империята. Освен това, той се ползва с доверието на императрицата-майка. Но постът на патриарх регент никога не е достатъчно сигурен и затова той прибягва до помощта на Апокавк, който е особено ревнив по отношение на Кантакузин. В края на 1341 г., докато Кантакузин оглавява един военен поход, той е лишен от власт и със съгласието на императрицата патриархът и Апокавк поемат управлението. Резултатът е шестгодишна опустошителна гражданска война. Като цяло Кантакузин разполага с подкрепата на провинциалните селища, които се ръководят от местни благородници. Като учен Кантакузин печели симпатиите и на интелектуаците. Като представител на аристокрацията обаче той е мразен в градовете на империята. Това се отнася особено за Константинопол, където по традиция се наблюдава сантиментална вярност към легитимната династия. Църквата е разделена. Патриархът успява да привлече на своя страна по-голяма част от висшето духовенство и, поне в началото, монасите от градовете. Провинциалният клир и манастирите дават подкрепата си за Кантакузин33. Но разпределението на силите е изключително сложен въпрос поради водения едновременно с това сериозен религиозен спор - т. нар. исихастка полемика, която се отнася до теорията на мистицизма. Исихастката доктрина, изложена от монаха Григорий Палама, проповядва, че истинският мистик успява в крайна сметка да види Бога, но не Неговата същност, а Неговата мощ, т. е Неговата изначална светлина. Доктрината среща отпор от страна на родения в Калабрия учен Варлаам, който осмива исихастите за това, че те препоръчват като упражнение за концентрация вглеждането в собствения си пъп. Кантакузин подкрепя Палама, а и Апокавк, и императрицата не изпитват лоши чувства към него. Патриарх Йоан Калека яростно се противопоставя на доктрината, имайки на своя страна голяма част от благородниците начело с Ирина Хумн, дъщеря на великия министър Никифор Хумн и вдовица на един от синовете на Андроник II. От учените приятели на Кантакузин Никифор Григора, който е категорично антиримски настроен, и Димитрий Кидонис, който приема римската вяра, се обявяват против доктрината, докато светският мистик Николай Кавасила, след известно колебание, я приема. Самият Палама питае приятелски чувства към Рим, но папският легат Павел от Смирна отхвърля паламитството като ерес. Спорът е отнесен към светското правителство, което свиква събори да одобрят или осъдят учението, на които участниците гласуват, както им наредят властите. Съборът през месец юни 1341 г., председателстван от Андроник III, както и съборът, проведен два месеца по-късно под ръководството на Кантакузин, одобряват паламитството, но Синодът през 1344 г., свикан от патриарха с неохотното съгласие на императрицата, обявява Палама за еретик и нарежда той да бъде хвърлен в затвора. След сериозен спор с патриарха, през февруари 1347 г. императрицата свиква Синод, който отменя това решение. По-късно през същата година, когато Кантакузин вече е сложил край на гражданската война с влизането си в Константинопол, съборът, който той свиква в качеството си на император и на който присъстват представители на другите православни Църкви, поради което той е считан за вселенски, утвърждава доктрината за Божията мощ като собствено православна. Цялата история показва, че дори по време на сериозни спорове, разделящи близки роднини и развалящи стари приятелства, особено що се отнася до теология, църковните събори са подчинени на представителите на имперската власт, но в интерес на истината крайното решение съответства на възгледите на голяма част от духовенството34.

По подобен нелогичен начин се развива и движението на политическите зилоти в Солун. Това е група от бедни жители на града, които поемат властта през 1342 г. и успяват да я задържат в продължение на седем години в условията на привидна вярност към легитимния император Йоан V, а по-късно при пълно незачитане на императорската власт. Зилотите ограбват местните благородници и богати търговци, избивайки мнозина от тях, и конфискуват собствеността на манастирите. Те смятат Кантакузин за техен основен враг и не позволяват на Палама да влезе в града, когато е назначен за негов архиепископ. Въпреки това, те се отнасят благосклонно към бедните духовници и монасите, които другаде са политически поддръжници на Кантакузин и религиозни апологети на Палама. Когато в крайна сметка те губят властта, не официалното правителство, а Палама е този, който със своето милосърдие и с отказa си да предприеме репресивни мерки възстановява мира и съгласието в града35.

Въпреки че императорския контрол над Църквата е признат, съществуват ограничения, които един мъдър василевс не бива да престъпва. Самият Йоан V, който де юре управлява в продължение на 50 години, но фактически е под опеката на своя тъст Йоан VI Кантакузин, е убеден в необходимостта от приятелски отношения със Запада, дори ако това трябва да означава обединение с Римската църква. През 1369 г. по време на посещението си в Италия той обявява личното си подчинение на папата, но то не обвързва поданиците му, като императорът обещава да направи всичко възможно, за да промени техните възгледи36. Неговата тактичност е възнаградена. Към края на управлението му е съставен документ, който по категоричен начин формулира правата на императора над Църквата. Те са подредени в девет точки. Императорът може да назначава митрополити, избирайки измежду трима посочени му кандидати. Той сам може да преразпределя епархии. Назначенията на висши административни длъжности в Църквата трябва да получат неговото одобрение. Нито той, нито светските чиновници могат да бъдат отлъчвани без одобрението му. При възкачването на престола всеки епископ е длъжен да положи клетва за вярност към императора. Епископите трябва да се подчиняват на императорските заповеди, касаещи идването им в Константинопол и връщането им в съответната епархия. Всеки епископ е длъжен да подписва актовете, приети от Синод или събор. Всеки епископ трябва да прилага на практика подобни актове и да отказва подкрепа на духовник или кандидат за църковна длъжност, който се противопоставя на тези решения или на имперската политика като цяло37.

Към конкретния момент територията, намираща се под патриаршеска власт, надхвърля намаляващата територия на империята. Но чрез контрола върху Епископата императорът запазва правомощията си над православния свят. Той все още е считан за Свещен император, наместник на Бога на земята, факт, който патриарх Антоний IV язвително напомня на великия московски княз Василий II, предложил името на императора да не се споменава по време на литургия. Василевсът, пише Антоний, е все още свещен ръководител на Вселената, цар, когото св. Петър учи православните да почитат. От гледна точка на Антоний, евсевианското схващане продължава да съществува38.

Синът на Йоан V, Мануил II, подлага съгласието на изпитание, като през 1414 г. изпраща македонски епископ в Молдова. Патриархът привидно протестира с аргумента, че епископ не може да бъде преместван от една епархия в друга. Истинската причина е, че императорът не притежава власт над Молдова и притесненията на патриарха са, че молдовският принц може да се почувства засегнат от подобно вмешателство. Мануил обаче успява да защити своята позиция39.

Съюзът между Църква и Държава отново е подложен на изпитание, когато синът на Мануил, Йоан VIII, решава да оглави делегация до Италия с цел обединение на неговата Църква с Римската. В края на живота си Мануил дава съвет на Йоан да поддържа преговори с Рим, но да не се обвързва прекалено, тъй като никога не би могло да се постигне пълно обединение40. Ала Йоан няма друг шанс. Империята не би могла да оцелее без помощ от Запада. Императорът използва своята власт, за да състави група от епископи и учени-миряни, които го придружават на събора, свикан през 1438 г. във Ферара, скоро след това преместен във Флоренция, с цел сключване на уния между двете Църкви. Там гърците, събрани насила от императора, не успяват да се противопоставят на добре подготвените и добре ръководени латински богослови. Някои от тях наистина са убедени от аргументите на римляните, а други от политическата нужда. Трети не могат да не се подчинят на императора, който оказва натиск върху тях, за да подпишат акта на унията. Само един епископ - Марк Евгеник, митрополит на Ефес дръзва да се противопостави на императора, за което по-късно е лишен от своята епархия41. Но Йоан, подобно на много други императори преди него, осъзнава ограничеността на императорската власт. При завръщането си в Константинопол той се сблъсква с общественото мнение, което е така категорично антиунионистки настроено, че той не съумява да приложи унията на дело и мнозина епископи, които я подкрепят, са низвергнати от паството и принудени да емигрират в Италия42. Едва през зимата на 1452 г., когато султанските войски се подготвят за решително нападение над християнската столица, братът на Йоан, Константин XI, успява да уреди провъзгласяването на унията в църквата „Св. София" от кардинал, водещ със себе си малък отряд, който да вдъхне увереност на губещите надежда граждани. Въпреки че никой не се опълчва срещу властта на императора, православните започват да отбягват „Св. София" и всяка друга църква, в която служат унионистки духовници. Едва в последната нощ на обсадата, когато става ясно, че следващият ден ще бъде съдбоносен, всички, които успяват да дойдат в „Св. София", се присъединяват към императора за последната литургия, загърбвайки всякакви разногласия. Но е твърде късно. На 29 май 1453 г. християнската империя, Божието царство на земята, окончателно престава да съществува43.

До последно теорията на Евсевий за Държавата и Църквата с различни окраски, но структурно неизменна, продължава да функционира през вековете. Евсевий вероятно би одобрил думите на патриарх Антоний, писани повече от сто години след смъртта му. Византия често е представяна погрешно като статично общество. Но тя не е статична. Изкуството и науките ѝ се развиват добре, макар и понякога с по-бавни темпове. Тя успява да адаптира своята администрация към променящите се условия. Но на моменти проявява и консервативност в пълния смисъл на думата. Византийците смятат, че техен дълг и привилегия е да съхранят великите култури от миналото, тези на Гърция и Рим, чиито наследници се явяват, пропити от духа на християнството, с цел самата цивилизация да продължи да съществува в условията на мрачен и несигурен свят. Техните религиозни чувства са искрени и дълбоки. Византийците силно вярват във вечността и осъзнават, че божественото надхвърля човешките разбирания и може да бъде интерпретирано чрез символи. Земната империя е нещо мимолетно. Тя може да бъде обяснена само във връзка с Небесното царство. То е свръхестествено, една вечна Идея. Земното царство може да бъде единствено негово отражение, осезаем, но преходен символ, който ни подготвя за Вечността. За да изпълни своята роля, то трябва да съществува в справедливост и хармония при господство на правата вяра дотолкова, доколкото тя може да бъде позната. Но греховете гордо шестват из този преходен свят. Византийците прекрасно осъзнават, че историята им е изпълнена с прояви на слабост и безразсъдство, на гордост, амбиция и алчност. Те са убедени, че греховността им е истинската причина за техния упадък и крах. Византийците обаче съхраняват своите високи идеали, колкото и тяхната практическа реализация да е далече от истинския идеал. Това е съвсем искрен стремеж да се създаде християнска общност на земята, която да бъде в хармония с Бога.

В действителност корените на подобно схващане са предхристиянски. Те водят към Платон, чиито идеи са интерпретирани по-късно от хора като езичника Плотин, евреина Филон и християнския разколник Ориген. Тези идеи са смесени с ориенталските традиции на елинската монархия и прагматичната власт на римския император. Така се създават основите, върху които Евсевий изгражда своята теория за управлението. Тя просъществува дълъг период от време, защото византийците, въпреки своята набожност, са практичен народ. Те знаят, че императорът, независимо какво символизира, е преди всичко обикновен човек. Въпреки церемонията по коронясването му, той не е духовно лице. В действителност, тъй като негово задължение е да води войските по време на война и да раздава правосъдие в светски съдилища, той не би могъл да бъде духовник. Неговата божествена монархическа власт е ограничена. Василевсът не може да се произнася по църковните догми и краха на иконоборството потвърждава това. Догмите са предмет на обсъждане само от събор, на който присъстват всички вселенски епископи, над които Светият Дух ще се спусне така, както се спуска над учениците на Петдесетница. Въпреки че императорът стои над закона, той е длъжен да го спазва като гарант на хармонията. Лъв VI нарушава собствения си закон чрез своя четвърти брак и въпреки че получава опрощение, tomus-ът, който слага край на спора, свидетелства, че владетелят е допуснал грешка. Последният няма право да извършва престъпления срещу моралните ценности. Михаил VIII трябва да изкупи греховете си заради своето отношение към Йоан IV. Ако греховете на василевса са непростими, обществото би се вдигнало на бунт и би го свалило от трона, както това става с Фока и Андроник I. Ако неговата некомпетентност се явява заплаха за империята, армията или чиновниците в двореца ще се погрижат той да бъде сменен. Човекът трябва да бъде достоен за поста, който заема, и ако е така, той става безспорен самодържец.

Въпреки усилията на хора като Фотий и Михаил Керуларий, несъмнено патриархът продължава да играе подчинена роля. Общественото мнение е благосклонно настроено към патриарх, който действа като пазител на империята и като глас на императорската съвест. Същевременно обаче той не бива да се поставя на едно ниво с императора, нито да се намесва в светските дела. Както Бог няма Върховен проповедник на Небето, който да ограничава Неговата власт, така и Божият наместник на земята не бива да бъде ограничаван. Все пак във Византия винаги съществува едно гласовито малцинство, което оспорва правото на императора да дава нареждания на Църквата и което, ръководено от монашески лидери като Теодор Студит, е в състояние сериозно да смути или да повлияе върху имперската политика. Въпреки всички тези подвизи, то не успява да премахне уредбата на Евсевий.

Никоя форма на управление не може да просъществува дълго време без одобрението на обществото. Независимо от поведението на монасите, обикновените хора във Византия вярват, че тяхната империя е призвана да бъде Божията империя на земята със Свещен император като представител на Бога пред народа и като представител на хората пред Бога. В продължение на единадесет века, от времето на Константин Велики, в своята същност теократичното устройство на християнската Римска империя остава непроменено. Никое друго държавно устройство в цялата история на християнството не просъществува толкова дълго време.

 

*Вероятно грешка в превода. Латинската империя прекратява съществуването си през 1261 г. - бел. адм.

1Обобщение на периода вж. у Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp 311 ff.
2Промяната в стила за първи път може да бъде доловена в мозайките в църквата в Дафне, близо до Атина, създадени вероятно около 1175 г. Вж. F. Diez and Ο Demus, Byzantine Churches in Greece (Cambridge. Mass., 1931), pp. 91 ff. Тя може да бъде най-ясно видяна в малката църква на Нерeс (Македония), съградена по поръка на византийски принц през 1164 г. Вж. A. Grabar, Byzantine Painting (London. 1953), pp. 141-143.
3Ostrogorsky, History of the Byzantine State, особено pp. 358 ff.
4Ibid, pp. 365-370.
5ibid, pp. 375-380
6Вж. Runciman, The Eastern Schism, pp. 154-156, c бележките.
7Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 379-380; A. Gardner, The Lascarids of Nicaea (London, 1912), pp. 7-8, 97-98.
8Вж. Archbishop Chrysanthos, The Church of Trebizond (in Greek; Athens. 1933), pp. 177-178; A. D. Karpozilos, The Ecclesiastical Controversy between the Kingdom of Nicaea and the Principality of Epiros (Thеssalonica. 1973), passim.
9Theodore Balsamon, Meditata - Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXXXVIII, coll. 1017-1020. Demetrius Chomatianus, писмо у L. В. Pitra, Analecta Sacra et Classica (Paris-Rome, 1891), coll. 473-478-
10Gardner, The Lascarids. pp. 94-95. 112-113.
11Ibid, pp. 168 ff
12Ibid, pp. 169 171. c бележките, и pp. 300-301 представя възгледите на Влемидас.
13Ibid, pp. 171, 198, 206-208, с бележките.
14Nicephorus Blemmydas, Oratio de Regis Officiis - Migne, Patrologia Graeco-Latina. CXLII, coll. 612 ff. Трудът съществува в две версии, като втората е редактирана през следващия век от монах.
15Най-актуалното изследване за младостта на Михаил Палеолог и неговия път към властта у D. J. Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologus and the West (Cambridge, Mass., 1959), pp. 16 — 46. Съществуват известни несъответствия в основните извори, Акрополит и Пахимер, които са съвременници на събитията, и Григора, писал век по-късно.
16Ibid, pp. 45-115.
17George Pachymer, De Michaele et Andronico Palaeologis (Bonn edn. 1835), pp. 19.3-201.
18Вж. L. Petit. 'Arsène Autorianus еt les Arsénites'. Dictionaire de Thèologie Catholique, I, ii, coll. 1991-1994; Runciman, The Great Church in Captivity (Cambridge, 1968). pp. 66-68.
19Pacbymer, De Michaele et Andronico Palaeologis, pp. 257-270,
20Petit, ‘Arsène Autorianus’; I. E. Troitsky, Arsenius and the Arsenites (in Russian; St. Petersburg, 1873), особено pp. 99-101.
21Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologus, pp. 189-195, 237 - 245, 258-259.
22Ibid, pp. 259-276.
23Вж. D. M. Nicol, The Last Centuries of Byzantium (London, 1972), pp. 99-112.
24Ibid, pp. 102-105.
25Ibid, pp. 105-110. Вж. също Α. Β. Laiou, Constantinople and the Latins (Cambridge, Mass., 1972), pp. 32-36, 122-126, 194-196, и R. Guilland 'La Correspondance inédite d'Athanase, patriarche de Constantinople' - Études Byzantines (Paris, 1959), pp. 53-79.
26Nicol, Last Centuries, pp. 110-112; Laiou, Constantinople, pp. 245-246.
27Nicol, Last Centuries, p, III.
28Vryonis, Decline of Medieval Hellenism, pp. 288 ff., esp. pp. 303 ff., c текстове.
29Dölger, Regesten (Munich-Berlin, 1924-1960, под печат), IV, no. 2342. pp. 59-60; P. Meyer, Die Haupturkunden für die Geschichte der Athos-Klöster (Leipzig. 1894), pp. 190-194.
30Philotheus, Encomium Gregorae Palamae - Migne, Patrologia Graeco-Latina, CLI, col. 553. Министърът е баща на Григорий Палама.
31Laiou, Constantinople, pp. 308 ff.
32Nicol, Last Centuries, pp. 162-168; U. V. Bosch, Kaiser Andronikos III Palaeologos (Amsterdam, 1965), pp. 19-52.
33Nicol, Last Centuries, pp. 172-214; Bosch, Kaiser Andronikos III Palaeologos. pp. 67 ff.
34Вж. J. Meyendorff, Introduction a I᾿étude de Grégoire Palamas (Paris, 1959). passim; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 138-158.
35Вж. Ο. Tafrali, Thessalonique au XIVe siecle (Paris, 1913), pp. 225-272; P. Charanis, 'Internal strife in Byzantium during the fourteenth century', Byzantium,  XV (1940-1941), pp. 208-230; I. Sevčenko, 'Nicholas Cabasilas' „Anti-Zealot" discourse: a reinterpretation', Dumbarton Oaks Papers. XI (1957), pp. 79-171; Meyendorff, Saint Gregoire Palamas (Paris. 1959). pp. 111-112.
36O. Halecki, Un Empereur de Byzance a Rome (Warsaw, 1930), pp. 188 ff.
37V. Laurent, 'Les Droits de I᾽empereur en matiére ecclesiastique. L᾿accord de 1380-1382' Revue des Études Byzantines, XIII (1955), pp. 5-20.
38Текстът на писмото на патриарха е даден у F. Miklosich and I. Muller, Acta et Diplomata Craeca Medii Aevi (Vienna, 1860 - 1890), II, pp. 188-192.
39Laurent, 'Les Droits de l᾿empereur'; Sylvester Syropoulos, Memoirs, ed. and trans, by R. Creyghton (The Hague, 1660), pp. 1-2.
40Georgios Sphrantzes, Memorii 1401-1477, ed. V. Grecu (Bucarest, 1966), p. 320.
41Описаниe на събора във Флоренция у I. Gill, The Council of Florence (Cambridge 1966). Вж. също Gеanakoplos, Byzantine East and Latin West (Oxford, 1965), pp. 84-111; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 105-109.
42Gill, Council of Florence, pp. 354-365; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 309-311.
43Вж. Runciman, The Fall of Constantinople (Cambridge 1965), pp. 126-132.

 

X

Right Click

No right click