Византия

Византийската теокрация

Посещения: 14398

 

СТИВЪН РЪНСИМАН

 

ВИЗАНТИЙСКАТА ТЕОКРАЦИЯ

 Christ Hagia Sofia

 

Превод от английски Евгения Владимирова

Университетско издателство „Св. Климент Охридски"

 

Смело можем да кажем, че студията „Византийската теокрация" на британския византолог и медиевист Стивън Рънсиман е сред фундаменталните разработки в сферата на византинистиката. Рънсиман е познат като автор, чужд на „студения академизъм“ и отвлечената реторика. Верен на подобен подход, той създава поредното увлекателно четиво, проследяващо възхода и падението на византийската политическа идея, разгледана и анализирана през призмата на вечното съперничество между Държава и Църква. Тази особена изследователска гледна точка неизбежно води до оригинални решения на редица проблеми в сложното и противоречиво историко-културно битие на ромейската държавност през Средновековието.

„Византийската теокрация“ представлява ценно помагало както за историци, богослови, културолози и специалисти в сферата на средновековната история и култура на Византия, така и за широката читателска аудитория.

 


 
Предговор към българското издание

 

Погледната формално, Византия не била теократична държава. Поне не такава, каквато е класическата теокрация в Израил в епохата на Съдиите. За специалист от ранга на сър Стивън, разбира се, това е добре известно. И все пак в настоящата си студия британският византинист лансира идеята, че Византия е теократична държава, доколкото това е продиктувано от идейно-политическите възгледи на нейните теоретици през различните периоди.

Книгата на Стивън Рънсиман е отдавна известна на специалистите, но малко позната на българската публика и особено на студентите историци, които трябва да я познават. Идеята за нейното написване се ражда след гостуване в Института Weil, Синсинати (САЩ), където Стивън Рънсиман чете лекции по проблемите на Църквата и Държавата.

Според византийската политическа доктрина императорът олицетворява Божието царство на земята. Поради това, когато грехът надделява. Бог погубва империята. В единадесетвековното ѝ съществуване това става на два пъти - през 1204 г. и през 1453 г., когато империята окончателно е заличена от диптихите на историята. Интересно е, че в това действие на Бога византийците съзират дълбок промисъл и не възроптават срещу него, но приемат съдбата си с философска примиреност.

Идеята за Божествената империя, или земното Божие царство, няма друг аналог в християнския свят. Тя остава непозната и за западния исторически еквивалент на Византия Свещената Римска империя, главно поради претенциите на папския институт. Арабският халифат е по-близо до византийската идея, но ислямът не възприема халифа като наместник на Аллаха. Така Византия формира идеята за свещеността на своята империя като уникално създание, което е косвено доказателство за нейната изключителност.

Самите византийци твърдели, че не изграждат политическите си доктрини върху празно пространство. Връзките с античния свят, представен от елинистическата традиция и Рим, винаги са демонстрирани като основополагащи в политическите идеи. От елинистическата традиция ромеите възприемат демокрацията и нейния антипод тиранията, а от Рим правото.

По своята същност византийската теокрация изисква подчинение на духовенството пред василевса като Божи наместник на земята. Всъщност това е покорството на Църквата пред Държавата, което съставлява основата на византийския цезаропапизъм. Тъкмо това различие в интерпретацията на понятието Църква поражда две твърде различни представи за ролята и на Изток и на Запад. Докато за ортодоксалните християни Църквата е съвкупност от всички вярващи, за католиците тя е обиталище на клира.

По време на Медиоланския едикт (313 г.), който дава официален статут на Църквата и създава предпоставки за включването ѝ в обществения живот, числото на християните не надвишава 1/7 от населението. Поради силната доминация на държавата, особено след военноадминистративните реформи на Диоклециан (284 - 305) и Константин Велики (306-337), Църквата следва йерархичната структура на империята, при която в отделните райони се създават средищни градове, където резидира местната управа. Въз основа на тази практика през III в. се издигат трима митрополити в мегаполисите Александрия, Антиохия и Рим. По това време авторитетният Картагенски епископ заема четвърто място, тъй като християните в Африка са по-малочислени от събратята им в Европа и Мала Азия. Онова, което в най-голяма степен съдейства за съюза между Църквата и Държавата, е появата и разрастването на сектите. Като рушители на официалната църковна вероизповед и каноните, те работели срещу единството на Църквата. Същата без съдействието на Държавата не би могла да се справи, откъдето произтича и често пъти безкомпромисното подчинение на Държавата. Както заявява един от ранните църковни канонисти - това е скъпата цена на оцеляването, която платила най-вече Източната църква.

Императорите от своя страна приели с охота ролята на арбитри и често пъти надвишавали пълномощията си, като се вмесвали в догматични спорове. Първа изява на тази нова и за светските власти политика е свикването на църковния събор в Арл през 314 г., на който императорът поканил всички западни епископи. Мнозина виждат в него прелюдия към поредицата вселенски събори, състояли се през IV-VIII в. Константин Велики бил ужасен от крайното противопоставяне в Църквата между ортодокси и ариани. Угрижен за единството ѝ, както и това на империята, самодържецът лично се намесва в спора и предлага една изключително подходяща формула за естеството на Св. Троица - „единосъщен“. Τ. е. второто лице, Синът Божи е роден преди вековете, но е единосъщен с Отца. Църквата приема е благодарност намесата на императора и го прославя като равноапостолен. Така, според думите на Джон Майендорф, начева догматичният съюз на Църквата с Държавата. За да покаже, че няма да се ограничи само със заплахи или предупреждения, Константин Велики уверява епископите, че ще търси от всеки лична отговорност за мира и единството в Църквата.

Намесата на императора, определяна от мнозина църковни канонисти като деликатна, освен всичко друго намира основания и в раннохристиянската практика. Св. апостол Павел и апологетът Тертулиан определят еднозначно езическия римски император като Божи наместник. След приемането на християнството това качество на императора се засилва още повече. В друга редакция същото изразява един от най-авторитетните теоретици на византинизма и пръв съветник на император Константин Велики - епископ Евсевий Кесарийски. Според него Бог е избрал Своя Син така, както Рим е установил ред в света. И това миротворчество не е случайно. Установеният от Рим ред на земята става предпоставка за мирното разпространение на християнството от Сахара до Балтийско море и от Атлантика до Кавказките планини. Единственото правило, което Евсевий внушава на императора, е да не се поставя над законите, за да служи за пример на Църквата и християните. Идеите на Евсевий Кесарийски не стават официално становище, но те са живи в практиката на цялото Византийско средновековие.

Разбира се, още в самото начало имало критики по отношение на неправомерно разширените пълномощия на василевса спрямо Църквата. В свое писмо до императора един от активните дейци на Първия вселенски събор в Никея Осия Кордобски през 325 г. пише: Не се бъркай в църковните работи, нито се разпореждай с тях [...] както на нас не ни е позволено да управляваме света, така на тебе не ти е позволено да размахваш кадилницата (Migne, XXV. 748). Такива прецеденти има и в бъдеще. И все пак надделява върховенството на Държавата, за което особено много съдейства император Теодосий I (379 - 395). Църквата е принудена да приеме стеснителните по отношение на нея компетенции отстрана на императора заради ярката му защита на Православието. В неговото управление драстичните мерки спрямо арианите довеждат до фактическото им ликвидиране. За волята на императора е показателно не само свикването на Втория вселенски събор през 381 г., но и решението епископът на Константинопол да заеме второ място по чест след Римския епископ, въпреки енергичните протести на Рим и Александрия.

При император Аркадий (395 - 408) става обичайно василевсът да пребивава изключително в столицата и в частност в Големия дворец. Това засилва представителните функции и ореола на изключителната му власт. Подобни тенденции се наблюдават и по отношение на августата (съпруга, майка или сестра на императора), която придобива официален статут и право за намеса в държавните дела. В този контекст интерес предизвиква интригата във взаимоотношенията на августа Евдокия и архиепископа на Константинопол Йоан Златоуст. Въпреки неблагоприятните за предстоятеля на Църквата перипетии, този инцидент създава реални условия за превръщането на Църквата в коректив на върховната власт.

Провеждането на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г. показва много от неудобствата, които преживява Църквата от намесата на императора дори в догматичната проблематика на дискусиите. Стига се до там съборът да бъде бламиран и обявен от папа Лъв I Велики като разбойнически, което налага провеждането на друг каноничен събор.

Важен фактор за намеса във вероизповедната дейност на Църквата е издаването на специални едикти от императорите с цел прекратяване на спорове, разколи и разединения в Църквата. Такъв е Енотиконът на император Зинон (474 - 491), с който очевидно се пренебрегват решенията на Четвъртия вселенски събор. Папа Феликс III протестира решително срещу намесата на императора, което довежда до първата продължителна схизма в Църквата, известна като „Акакиева“.

Много важен аспект на харизматичния съюз Държава - Църква става въведената от император Лъв I Бес (457 - 474) практика коронацията да се извършва в храма, а нейният извършител да е върховният църковен предстоятел. Този най-важен държавен акт свързва в неделимо единство двете върховни институции, тъй като едната обладава властта, а другата я санкционира чрез нарочен церемониал.

Не така реагира Западът на установяващите се взаимоотношения между Църквата и Държавата. Липсата на фактическа императорска власт след 476 г. представя папската институция като единствен правораздавателен орган и наследник на римската държавна традиция. Властта на папите нараства далеч над властта на техните източни събратя на патриаршеските престоли. Това разминаване в позициите предизвиква и първия конфликт между Източната и Западната църква, чийто инициатор е папа Геласий I. Веднага след избора му в 492 г., новият понтифекс не уведомява константинополския император, което се възприема като недопустимо пренебрежение към Божия наместник. На протеста на император Анастасий I (491-518) папа Геласий I отговаря, че светът се управлява от императорите и папите, но властта на последните е по-висша от тази на императорите. Сблъсъкът между двете върховни институции идва от разликата в интерпретацията на идеята на „наместничеството“. Папите претендират да са по хиротонична приемственост наследници на апостол Петър, комуто пък Иисус Христос връчил властта над Църквата.

За подобно дръзко поведение на папите допринасят и някои византийски императори. Твърде неприятно впечатление на клира прави решението на император Филипик Вардан да изгори публично решенията на Шестия вселенски събор. С това самодържецът демонстрирал монотелитските си убеждения. Противно на него, Лъв III Сириец (717 - 741) показал уважение към Църквата и нейните събори, но твърдял, че по призвание е василевс и йерей.

Своеобразен връх във взаимоотношенията между Църквата и Държавата бележи управлението на Константин V Копроним (743 - 775). За да изрази пълната съпричастност между двете институции, въпреки че дава многократно примери в обратна посока, Константин Копроним обявява държавните престъпници за еретици и еретиците за държавни престъпници. Така неудобните за върховите власти със сигурност попадал и под прицела на закона. Въпреки това „симфонията“ между двете власти, за която по-късно ще пледира патриарх Фотий, била възможна само при императора йерей. Августа Ирина (797-802). въпреки благосклонното си отношение към Църквата и възстановяването на иконопочитанието, не могла да бъде нито „главнокомандващ“, нито „йерей“, освен това полът ѝ изключва хиротонията при коронацията.

Епохата на иконоборството (726 - 843) утвърждава окончателно надмощието на Държавата. Оттогава смяната на патриарха по угода на владетеля е по-скоро практика, отколкото изключение. Императрица Ирина посочва на мястото на подалия оставката си патриарх Павел мирянина Тарасий, който преминава йерархическите степени само за няколко дни. Това е прецедент, но той ще се възпроизведе и при други случаи по волята на василевса. Новият патриарх подема инициативата за свикване на вселенски събор, открит в храма „Св. Апостоли" на 17 август 787 г. Силното брожение във войската, която остава вярна на иконоборството, принуждава Ирина да проведе събора на следната година в Никея. Подписът на августата стои под актовете на същия събор заедно с този на сина ѝ Константин VI, което е фактическо нарушение на традицията, но Църквата го опрощава заради възстановеното почитание на иконите. В резюме, работата на последния вселенски събор приключва с направената разлика между латрия и проксинезис. Първото означава дълбока почит към Бога, а второто почитане изображенията на Бога.

Политиката на императрица Ирина се оказва неефективна поради рязкото противопоставяне на двете враждебни крила на Църквата. Иконопочитателите смятали, че отношението към иконоборците е твърде компромисно, а те от своя страна били недоволни от възстановеното, макар и с уговорки, иконопочитание. Нестабилността в империята позволява на Римската курия в лицето на папа Лъв III и Каролингите да извършат акта на коронацията на 25 декември 800 г., при която Карл Велики се увенчава с короната на римските цезари. Реновацията на императорското достойнство на Запад предизвиква бурна реакция в Константинопол. Наскоро след това Ирина е свалена от престола, а противоречията между иконоборци и иконопочитатели се развихрят с пълна сила. Опитът на император Лъв V Арменец (813 - 820) да помири чрез взаимни отстъпки двете враждуващи крила предизвикват неустрашимия защитник на иконите Теодор Студит да възрази на императора с думите: На теб, императоре, бе поверено политическото управление и войската. Грижи се за тях и остави управлението на Църквата на нейните пастири и учители, както предписва Апостолът.

Победата на студитите е временно тържество на Църквата над Държавата. Наскоро след това патриарх Никифор се оттегля от престола, а Теодор Студит е изпратен в заточение. В крайна сметка гоненията постепенно секват заради липса на обществена подкрепа за иконоборците и най-вече поради постигнатите резултати Държавата окончателно подчинява Църквата, въпреки че я прави свой съобщник във властта.

След поместния събор в 843 г. намесата на императорите във върховното управление на Църквата е повече от очевидна. Вуйчото на малолетния Михаил III и фактически управник на империята кесарят Варда, посочва за патриарх бившия председател на Имперския върховен съд Фотий. Опитът на промонашеската партия на отстранения патриарх Игнатий да оспори волята на всесилния кесар не успява. Църквата се оказва в невъзможност да избере дори своя предстоятел. В хода на разгорещените спорове между фотианци и игнатиани често се призовава като арбитър Римският папа, който никога не забравя обстоятелствата около неговото посредничество. Виждайки упадъка в авторитета на Църквата, патриарх Фотий се опитва чрез Епанагогата (Исагоги) да представи двете върховни власти императорската и патриаршеската, като равностойни и в симфония. Известно е, че освен като текст, тези постановления не стават практика във взаимоотношенията на двете институции. Конкретен пример за превъзходство на императорската власт е решението на император Лъв VI Мъдри (886 - 912), който снема от престола същия поборник за равенството Фотий и поставя на мястото му 19-годишния си брат Стефан. Това е едно от големите унижения на Църквата, станала жертва на императорското всевластие.

Въпреки надмощието на императорите, някои по-изявени като присъствие патриарси не приемат поражението. Патриарх Николай Мистик категорично отказва да признае четвъртия брак на император Лъв VI със Зоя Карбонопсина. Компромисното решение да бъде припознато роденото от тази връзка дете за престолонаследник (Константин VII Порфирогенит), а Зоя да се третира само като майка, без да има статут на августа, е само временна победа на патриарха. Още през февруари 914 г. Зоя отстранява Николай Мистик от регентския пост и поема цялата власт в ръцете си.

Трябва да се отбележи, че тетрагамията (четвъртият брак) ражда най-големия конфликт между Църквата и Държавата, при който Църквата е принудена да отстъпи пред волята на императора. Създава се впечатление, че на императора е позволено да пренебрегва църковните канони, за което политиката на икономѝята търси подходящи оправдания. Тържеството на светската власт се увенчава с решението на император Роман I Лакапин (920 - 944) да постави на овакантения след смъртта на патриарх Николай Мистик патриаршески престол 15-годишния си син Теофилакт. Никога преди това Църквата не е била толкова безсилна да ръководи собствените си дела.

Няколко десетилетия по-късно нов скандал между главата на Църквата и поредния василевс поставя на дневен ред компетентността на двете институции и влиянието им в обществения живот. Въздигнатият от император Константин VII Порфирогенит (945 - 959) патриарх Полиевкт остро укорява новоизбрания император Йоан Цимисхий (969 - 976) заради участието му в убийството на неговия предшественик Никифор II Фока (963 - 969). Патриархът не допуска в катедралния храм „Св. София" императора, докато публично не се покае. Създава се изключително напрегната обстановка, която могла да завърши твърде непредвидимо за Църквата и патриарха. Видимо Йоан Цимисхий отстъпва и с известни уговорки признава вината си за убийството на Никифор Фока. При избора на новия патриарх след смъртта на Полиевкт (870 г.), Йоан Цимисхий произнася реч, в която съпоставя „свещената" и „светската" власт, от които зависи добруването на света. По всяка вероятност и двете страни в спора стигат до съответните изводи, тъй като през следващите 70 години нито един патриарх не оспорва решенията на императорите.

Претенции за равно правоучастие във върховната власт отново заявява патриарх Михаил Керуларий (1043 - 1059), който оглавява Константинополската катедра по времето на император Константин IX Мономах (1042 - 1055). Патриарх Михаил I е единственият кириарх, който си позволява да носи червени ботуши, които били по право само за василевсите. Поради твърде екзотичното си поведение той е несъмнено и една от причините за фаталното разделение на Църквата през 1054 г. Керуларий не изпълнява нито едно от предписанията на императора за търсене на компромиси с римската делегация и схизмата става факт. Патриархът бил дотолкова пристрастен към властта, че когато новият император Исак I Комнин (1057 - 1059) му налага някои ограничения в правомощията, Михаил Керуларий умира от сърдечен удар.

След разделението на Църквата (1054 г.) във Византия се формират две ясно разграничими фракции, които имат влияние и сред политическите среди. Това са фракциите на монасите-ревнители, наричани зилоти, и фракцията на умерените защитници на светската власт, известни като политици. В основата на техните няколковековни противоречия стои все един и същ въпрос компетенциите на светската власт спрямо Църквата. Разбира се, зилотите се противопоставяли на наложената от миналото практика Църквата сляпо да се подчинява на светските власти. Най-често повод за техните противоречия ставал опитът на късните императори да получат военна помощ от Запада с цената на уния, която подчинява византийското духовенство на папата.

През ХII в. Византия все още е имперска сила, макар и с регионално значение, но упадъкът е повсеместен. Може би това провокира у византийците усещането, че живеят в несигурен свят, който освен това е и враждебен. Сигурен знак в тази насока ни дава изкуството. През ХII в. се усеща напрежение, ведрината на X в. е почти напълно изчезнала. В трафаретните образи на Христос и Богородица доминира патосът на страданието. В края на века идва и катастрофата. Рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол, а Византия се разпада на няколко микродържавици, между които Никея, която се самообявява за наследник на погиналата империя.

Падането на империята нанася силен удар и върху Църквата. Докато Византия преживява „в изгнание" до лятото на 1261 г., никоя от съхранилите независимостта си държавици не зачита авторитета на Никейския патриарх. Все пак общата криза на ръководните институции не позволява конфронтирането между властите. Църквата застава зад империята и я подкрепя във всички по-значими действия. Промяната във взаимоотношенията рефлектира и сред канонистите. Теодор Валсамон например заявява, че императорът по право и предназначение стои над светските и църковните закони, защото се грижи за телата и душите на поданиците си. Въпреки това, кризи във взаимоотношенията се появяват, когато императорите превишават правомощията си спрямо Църквата. Така например патриарх Михаил Авториан отказва да короняса Михаил VIII Палеолог в „Св. София", тъй като мълвата го сочи като убиец на легитимния малолетен император Йоан VIII Ласкарис.

Охлаждането на отношенията с Църквата като цяло кулминират след подписването на Лионската уния през 1274 г., която подчинява Константинополския патриархат на Римския папа. Зилотите стават изключително активни и в крайна сметка бламират унията.

Управлението на промонашески настроения Андроник II Палеолог (1282-1328) дава временен превес на Църквата. Унията с Римската курия е отхвърлена, а антикатолическите настроения са по-силни от всякога. Зародилият се по това време исихазъм и неговият идеологически опонент варлаамизмът, неизбежно придобиват и политически оттенък. Становището на исихастите, че върховен дълг на християнина е да спаси душата си, а не да мисли за тялото си, рефлектира във взаимоотношенията Църква — Държава. Исихастите твърдели, че ако Държавата е предопределена да загине, то дълг на вярващите е да запазят на всяка цена Църквата. С този политически исихазъм отминават последните години от съществуването на империята.

Униатската политика на императорите и отчаяната съпротива на зилотите е своеобразно резюме на късно-византийската действителност. Лишената от възможности за реабилитация империя се опитва поне да съхрани идентитета на обществото, който се свежда до верността към Православието.

Професор Стивън Рънсиман определя тези отношения и характера на управлението във Византия като теократични, тъй като основата на всяка политическа доктрина, на традицията, легитимизма и супремацията се определят чрез текстове на Свещеното Писание и Църквата. В тази връзка Георги Острогорски е на мнение, че в късновизантийския период Църквата доминира над Държавата поради дълбокия упадък на имперските институции. В същото време Константинополската патриаршия е несъмнен лидер на Православието и това придава на Църквата обаянието на институция с надземен характер, каквото империята вече отдавна е загубила.

Проф. д-р Георги Бакалов

 


 

ПРЕДГОВОР
 

През есента на 1973 г. бях поканен от Института Weil в Синсинати да прочета серия от лекции по въпросите на Църквата и Държавата във Византия. Бях особено признателен за поканата и назначението не само поради топлото посрещане, което получих в Синсинати, но и защото това ми даде възможност да подредя своите размишления относно този фундаментален въпрос в историята на Византия.

Настоящото издание включва шестте лекции, които изнесох в Института, с някои незначителни корекции, наложени от трансформирането на говоримата реч в писмена. Добавени са и бележки. В една малка книга, която обхваща обширен предмет на изследване, не би било особено практично да се опитваме да дадем оригиналните извори за всеки споменат факт или епизод от книгата. Посочил съм източниците само на конкретните цитати, но като цяло съм обърнал внимание на по-съвременни изследвания, в които заинтересованият читател може да открие допълнителна информация и библиографски материал по всеки въпрос, който би желал да проучи по-добре. Направените от мен препратки свидетелстват до каква степен съм задължен на различни учени, чиито трудове са ми помогнали да изясня различни аспекти на темата.

Винаги е съществувал проблем с транслитерацията на собствените имена от гръцки език. Напълно точна система, според мен, е невъзможно да се изработи без педантичното изброяване на непознати, звучащи абсурдно форми. Във всеки един случай просто съм използвал онази форма, която, според мен, е позната в най-голяма степен.

Стивън Рънсиман

 
ВЪВЕДЕНИЕ

 

Целта на настоящата кратка студия е да спре вниманието върху империята, чието устройство, използвайки разпространеното понятие, се базира на ясно религиозно убеждение: тя е отражение на Божието царство на земята. Много племена и народности са се разглеждали като любимите чеда на Господ или Негов изключителен избор. Навсякъде, където е установена монархия, владетелят традиционно произхожда или от Божията еманация, или е потомък на Бога, или Негов висш свещенослужител - човек, натоварен от Бога да се грижи за хората. Но империята, която ние за удобство наричаме Византийска, притежава по-широко разбиране за нещата. Тя се самосъзнава като универсална. В идеалния случай империята трябва да обхваща всички народи на земята, които ще бъдат членове на една истинска християнска, собствено Православна църква. Както човекът е създаден по Божие подобие, така и човешкото царство на земята е създадено по подобие на Божието. Както Господ управлява Божието царство, така императорът, създаден по Негово подобие, трябва да управлява на земята и да осъществява Неговите наставления. Злото се насочва към Божието творение и грехът става присъщ на човека. Но ако може да бъде постигнато подражанието гръцката дума е mimesis, „имитация", като императорът и неговите министри и съветници подражават на Бога и Неговите архангели, ангели и светци, то тогава животът на земята ще се превърне в своеобразна подготовка за истинския живот в рая. Византийската империя просъществува 11 века, повечето от които в упадък: накрая императорът управлява само западналия град-държава. Грехът триумфира и Господ наказва земната империя за неуспеха ѝ в следването на божествения пример. До последно в очите на византийците императорът остава Божи наместник, свещен предводител на народите по земята.

Подобна концепция няма аналог. Свещената Римска империя на Запада, която, както отбеляза преди време Волтер, не е нито свещена, нито Римска, нито империя, твърде повърхностно споделя идеята за императорското Божие наместничество. В империята на Запад са прекалено силни феодалните и расовите традиции, за да съумее тя да реализира подобна концепция. Същевременно западният император открива достоен съперник в лицето на Римския първосвещеник, който, от своя страна, е ограничаван от духовенството. Ислямският халиф може би е по-подходящ аналог, тъй като ислямът теоретично е универсална вяра, а предводителят на правоверните е техен цар и свещеник. Но ислямската менталност не го третира като наместник на Бога. Дори Пророкът сам по себе си е просто изразител на волята на Аллаха. Халифът не е земното копие на Бога, а по-скоро упълномощен от Него първи министър.

Теорията е ясна и проста. Практиката е далеч по-сложна. Византийската империя реално е Римска империя. Константин Велики ѝ придава нов характер с преместването на столицата на Изток и с превръщането ѝ в християнска империя. Но тя не се е отърсила от своето римско минало. Така например тя не може да изостави римското право, което по същество е светско право, развито от общност от администратори, което днес е стриктно спазвана основа на обществото. Какви трябва да бъдат връзките на Божия наместник с този предхристиянски инструмент на управление? Римската империя, и по-специално нейната източна половина, в която се намира новата столица Константинопол, с гордост поддържа съзнанието за гръцката култура, гръцката философия и гръцката политическа наука. Би ли могло подобно съзнание да бъде заличено? Новата вяра би могла да ограничи философските спекулации, но би ли могла да загърби гръцки понятия като „тирания", „олигархия" и „демокрация"? Възприемането на новата вяра само по себе си е основа за бъдещи проблеми. Институционализираната религия разполага със своя йерархия от свещеници, която включва лицата, обучени и ръкоположени да ръководят религиозните церемонии, и висшите духовници, чиито функции целят да организират църковната система. Ще приемат ли свещениците и йерарсите разпоредбите на Божия наместник, когато тяхно задължение е да тълкуват Божието учение и да уреждат богослужението? Това са проблемите, които на практика оказват влияние върху теорията на византийската теокрация. Приоритетен сред тях е въпросът за отношенията между онова, което обикновено определяме като Църква и Държава.

Необходимо е да направим една уговорка относно думата „църква". За християните от Изтока гръцката дума ecclesia, или „църква" винаги е означавала съвкупността от всички православни, живи и мъртви. Такава е Църквата, спомената във вероучението. Но в действителност, особено на Запад, думата „църква" се ползва повече за означаване на свещеническата йерархия като опозиция на светската власт. Истината е, че поради бедността на английския език няма друга подходяща дума за определяне на духовенството. Но при сравняването на Църквата и Държавата ние правим разграничение между тях, което би се сторило безсмислено на византийците. Чрез разграничаването им ние допускаме историческа и филологическа грешка. На липсата на подобна дистинкция фактически се дължи основният проблем на византийската теокрация.

 


 

ХРИСТИЯНСКАТА ИМПЕРИЯ: ОБРАЗЪТ НА ГОСПОД НА ЗЕМЯТА

 

Дали император Константин е имал или не видение, което го подтиква да подкрепи християнската вяра, е въпрос, над който историците винаги ще дискутират съобразно своите вкусове. Биографът на Константин — Евсевий, разказва как императорът години по-късно споделя с него, че по време на завоевателния поход към Италия през 312 г. той внезапно получава видение на кръст, блестящ на обедното слънце, с изписани под него думи: „С това побеждавай!". Същата нощ Христос се явява в съня му и му нарежда да постави на щитовете на своите войски labarum - християнският монограм ХР1. Историците рационалисти определят твърдението като измислица, дело на самия Константин, или по-вероятно на Евсевий, когото те считат за подмазвач и ненадежден източник на информация. Набожните християни пък виждат в описаното видение Чудото. Други вярват, че Константин е станал свидетел на рядък, но не уникален природен феномен, преувеличен от неговата фантазия. Монограмът е използван от войниците му в битката при Милвианския мост няколко седмици по-късно. Това е засвидетелствано от историка Лактанций, който обаче твърди, че това внушение на Константин е дошло в навечерието на битката2. Историите не си противоречат. Константин разказва на Евсевий двадесет и шест години след събитието и е твърде вероятно да е объркал времевия интервал между двете видения. Добре известно е, че когато в края на октомври 312 г. той влиза в Рим като победител, неговите войски носят християнския символ като свое знаме, което носят със себе си при военните кампании в Изтока, превърнали Константин в господар на света3.

Характерна особеност на изследванията на историците е определянето на Константин като проницателен и скептичен политик, който съзнава, че съюзът с християните може да бъде полезен за имперската кауза. Този възглед, според мен, се базира върху последващи преценки за събитията. Римската империя наистина е изправена пред множество конституционни и военни, социални и икономически проблеми. Те са породени и изострени от атмосферата на отчаяние и страх. Угрижените императори дълго търсят морални сили, които биха обединили и вдъхновили техните поданици. Преследването на определени секти като тази на християните е част от политиката, целяща морално единение. Ако императорите се осланят на култ като този към непобедимото Слънце, те никога не биха допуснали култът да бъде единствен. Това е основата на нов синкретизъм. Да се покровителстват християните, чиято религия е изключителна по своята същност, се приема като революция в политиката, но и като твърде рискован ход. Установено е, че по времето на Миланския едикт от 313 г., по силата на който на Християнската църква е дадена пълна свобода на богослужението и легален статут, християните не наброяват повече от една седма от населението на империята. Освен това в армията, основен източник на императорската власт, малцина са християни. Константин може би искрено вярва, че неговата собствена преданост към Слънцето би могла да се съчетае с християнството, тъй като християнските автори често използват Слънцето като символ на извечната Божия светлина. Истина е, че християните са най-добре организираната секта в империята и техни лидери са най-способните ѝ поданици. Но в тогавашния момент, както скоро открива и Константин, ако не го е знаел вече, християните са разделени от схизми и ереси, което намалява потенциалната им сила. Трудно можем да повярваме, че той е поел риска да се идентифицира с тях, въпреки че снема покровителството от езичниците. Макар кръщението на императора да не е така искрено, както е възприето, неговите последващи думи и дела показват, че Константин се отнася към своята закрила за християните съвсем сериозно. Ако с тези действия той съумява да разшири властта на имперската автократия, това се дължи по-скоро на щастливо стечение на обстоятелствата и на желанията и слабостите на християните, отколкото на някаква далновидна преценка от негова страна4.

Докато християните съставляват малцинствена група без законово признание, за тях е невъзможно да отстояват теологично еднообразие или църковна дисциплина. Те не биха могли да контролират ересите, докато не съществува официална православна вяра, нито да предотвратяват схизмите, докато не бъдат създадени законови санкции от страна на администрацията. Те са ефективно организирани, доколкото това е възможно. Всяка местна Църква се намира под пълната власт на пожизнен епископ, избиран от духовенството и представителите на миряните от епархията със съгласието на съседните епископи, един от които го ръкополага, като по този начин се поддържа апостолическата приемственост от Христовите ученици. Харизматичното равенство на всички епископи никога не е оспорено в източнохристиянския свят. Но в края на III в., в периода на преследванията срещу християни от страна на Валериан и на Диоклециан, когато броят на християните рязко нараства, се появява обичаят епископите да се срещат от време на време на тайни събрания в местните митрополии под председателството на епископа на митрополията, който по такъв начин постепенно придобива неопределена административна и дори духовна власт над своите колеги. За по-голямо улеснение структурата на Църквата в географско отношение следва тази на светската власт. Когато Диоклециан обединява провинциите в обширни диоцези, епископите на големите градове, в които резидират префектите, придобиват фактическа власт над митрополитите на провинциалните центрове. В началото на IV в. трима епископи изпъкват сред останалите. Първосвещеникът на Рим разполага с известно върховенство над останалите, защото Рим е имперската столица и градът, в който св. Петър и св. Павел са били измъчвани, а и защото първият епископ на Рим, според традицията, е св. Петър най-главният сред апостолите. Епископът на Антиохия е смятан за глава на всички духовници от азиатските провинции, неговата епархия също е основана от св. Петър. Епископът на Александрия, въпреки че епархията му е създадена от св. Марко и територията ѝ е ограничена само в Египет, на практика е най-могъщ от тримата. Александрия е интелектуалният център на империята. Бързо увеличаващото се население на Египет е почти изцяло християнско и по численост превъзхожда броя на християните в Европа или Азия. Епископът, следвайки примера на светския управител на Египет, който до Диоклециановите реформи се ползва от пълна вицекралска власт, си извоюва правото да назначава духовниците в диоцеза. След тримата се нарежда епископът на Картаген, чиято провинция в Африка също е гъстонаселена с християни, но той води безуспешна борба за независимост от Рим5.

Всеки от тези висши духовници се опитва да поддържа дисциплина и верско единство в своята територия и, доколкото позволява взаимното съперничество помежду им, те контактуват по въпросите от политически и доктринален характер. Това не е лесно, защото епископите нямат друго оръжие освен отлъчването. А много учения все още не са дефинирани. Двамата най-велики християнски отци на епохата до Константин Ориген Александрийски на Изток и Тертулиан Картагенски на Запад, отстъпват от основни принципи на Православието и макар, че и двамата не са канонизирани, имат сериозно влияние върху теологията. Сектите на гностиците реално са отлъчени от Църквата. Това обаче се дължи главно на факта, че те самите не желаят да останат в нея. Другите спорове и несъгласия не са разрешени така лесно.

Константин дава свобода на богослужение на християните, преди да се намеси в техните препирни. Полемиките, произтичащи от един и същ проблем, са яростни както в Египет, така и в Африка. По време на преследванията голям брои християни, свещеници и миряни се подчиняват на езическите власти. Трябва ли те да бъдат приети отново в лоното на Църквата? След преследването от страна на Деций римският свещеник Новациан оглавява група, отказваща общение с отстъпниците, макар и покаяли се6. По време на Диоклециановото преследване възниква спор между двама египетски епископи, Петър Александрийски и Мелетий Ликополски, заради предложението на Петър за по-леки наказания за вярващите, извършвали езически жертвоприношения, степенувани в зависимост от това, дали са били заплашени със смърт, мъчение или просто са били затворени. Когато Петър реализира своята програма, Мелетий и негови съмишленици отказват да сътрудничат. През 312 г. Петър е арестуван и измъчван, а Мелетий не признава неговия приемник Александър7. В същото време в Африка езическите власти настояват да им бъдат предадени свещените християнски книги. Мнозина епископи се подчиняват, за да запазят своите паства, но друга част отказва. Когато през 311 г. е избран новият епископ на Картаген Цецилиан, тези екстремисти, подпомогнати финансово от богатата вдовица Луцила, изпитваща лична омраза към Цецилиан, оспорват избора му, защото той е посветен в сан от епископ Феликс Антуански един от традиторите, предали книгите. Вместо него те избират някой си Майориан, който умира няколко месеца по-късно и е наследен от Донат, дал името си на това движение8.

Мелетианците са интернирани в Египет, поради което изминават няколко години, преди императорът да научи за тях. Той е няколко месеца в Рим, преди донатистката схизма да му бъде известена. Милтиад, епископ на Рим, по произход от Африка, е сериозно обезпокоен от разкола, както и епископът на Кордоба, Осия, когото Константин взема за духовен съветник. Осия препоръчва на императора да покровителства Цецилиан. В резултат на това донатистите изпращат жалба до владетеля. Тази постъпка заслужава да бъде отбелязана, тъй като изглежда те не съзнават, че той е вече християнин. Константин приема жеста като покана да бъде арбитър в изцяло църковен спор и се отзовава с готовност. В писмо до Милтиад императорът заявява, че е недопустимо хората от провинциите, които по Божията воля са поверени на неговите грижи, да се делят на два лагера. Той нарежда на Римския епископ да оглави комисия от трима епископи от Галия (донатистите искат галски епископи, смятани от тях за безпристрастни), която да проведе разговори с десет африкански епископи от всяка групировка. Подобна комисия представя римски граждански способ за разрешаване на подобен род полемики. Милтиад умело прехвърля въпроса към църковен събор с участието на допълнителни 14 италиански епископи. Константин правилно схваща развитието на събитията. Когато донатистите отказват да приемат решенията на този събор, той свиква събор на всички епископи на Запада в Арл през 314 г., за да разгледа случая9.

Каквито и скрити мисли да е имал Милтиад, Константин е този, който свиква събора в Арл и възприема това като свой дълг. Въпреки че покровителства езически култове, той сериозно се терзае от разкола в Църквата и се чувства лично отговорен за възстановяването на единството. В своето писмо до префекта на Африка, с което му нарежда да изпрати африканските епископи в Арл, той пише: „Считам, че подобни спорове не бива да бъдат скривани от мен, тъй като Бог може да се настрои не само срещу човешкия род, но и срещу мен, на когото по Негова воля е поверено управлението на мирските дела“10. Съборът в Арл отхвърля донатистката кауза, а донатистите, от своя страна, отказват да приемат решенията му. В резултат на това Константин пише на събраните епископи, преди те да напуснат Арл, за да изрази своя гняв и да повтори, че счита за свой императорски дълг схизматиците да бъдат наказани“11. В крайна сметка през 316 г. Съборът се произнася в полза на Цецилиан12.

За донатистите проблемът е свързан със схизмата. Той засяга съществен теологичен въпрос: може ли да бъде проявена милост към епископ в случай на отмяна на ръкополагането му заради извършен смъртен грях? Скоро Константин се изправя пред проблем, свързан с основната християнска теология. В края на 324 г., сражавайки се в защита на християнството, той побеждава своя съимператор Лициний и става единствен господар на империята. Но едва пристигнал в Изтока и установил се в Никомидия, тогава административна столица на региона, той узнава, че Източната църква е разделена по въпрос от доктринален характер.

Тук не е мястото детайлно да описваме арианската полемика. Все пак някои основни факти трябва да бъдат припомнени. Арий е александрийски свещеник с проповеднически талант, който през 319 г. разпространява схващането, че Христос е създаден от Господ като инструмент за Сътворението и Спасението на света. Той е Син Божи, но не е единосъщен на Бога Отец. Това не е изцяло ново учение. То въплъщава в себе си концепции от неоплатоническата идея за монадата и отчасти от юдейската традиция, както и в по-малка степен от субординационизма, поставящ Сина в подчинено положение спрямо Отца, който е имплицитно изповядван от отците на Църквата Юстин, Ириней и Климент Александрийски, и по-явно от Ориген и от Лукиан Антиохийски свети мъченик, учител на Арий, открито проповядващ подобни идеи. Арий просто придава по-точна и разбираема форма на учението. Заради това той е отлъчен от Църквата от събора на египетските епископи, свикан от епископа на Александрия Александър. Но Арий запазва многобройните си последователи в Египет, особено сред жените, като традиционно е съпровождан от 700 свети и гласовити девици. Учението му намира подкрепа и в Азия. По негова молба Евсевий, епископ на Никомидия, който се обучава заедно с него при Лукиан, свиква епископски събор в своята провинция Витиния, на който утвърждава арианското учение. Впоследствие Арий отива в Палестина, където епископ Евсевий Кесарийски също демонстрира благоразположение към него. Съборът на палестинските епископи одобрява учението му, но настоява за помирение с Александър Александрийски. Александър, който е миролюбив човек, се надява, че Арий ще се смири и ще прекрати разкола. Но Арий има твърде широка обществена подкрепа, за да търси смирение. Следва размяна на памфлети с все по-ожесточен тон и взаимни обвинения в ерес13.

Константин е ужасен от факта, че Изтокът, подобно на Африка, е разделен по един така маловажен въпрос. Той пише писмо, с което заповядва на Осия Кордобски да отиде в Египет и да се представи на Арий и Александър. „Нека подражават на философите - пише той, ако те спорят по незначителен въпрос, стига да поддържат единството на философското учение". Той самият желае да посети Египет, но не можела го направи при подобни препирни. „Чрез вашето съгласие отворете за мен пътя към Изтока, който бе затворен от вашето несъгласие“14.

Осия намира Арий и Александър непримирими и научава за Мелетианската схизма. Той съветва императора да се намеси. Междувременно яростният антиарианин епископ Маркел Анкирски решава да проведе събор на местни епископи, на който да порицае Арий. Сирийските епископи, събрани в Антиохия с цел да изберат нов епископ, не само избират друг виден антиарианин Евстатий, но и осъждат трима епископи, включително Евсевий Кесарийски, за ариански уклони. Константин не е доволен но успява да надхитри Маркел със свикването на събор, проведен в Анкира под негов патронаж, който се разраства и е преместен в Никея. Там са свикани всички епископи на християнския свят15.

Никейският събор, известен още като Първи вселенски събор, е фундаментално събитие в историята на християнството. На практика обаче знаем твърде малко за него. Вероятно на събора присъстват около 500 епископи, повечето от гръкоезичния Изток, стотина от които от Мала Азия. Западът не е така заинтересован. Римският епископ Силвестър се оправдава с недоброто си здраве и изпраща двама дякони да го представляват. От Италия идва само един епископ, един от Галия и един от Илирия. Цецилиан Картагенски също присъства, но няма представители от Британия, Испания, с изключение на Осия Кордобски, който се явява наместник на императора. Петима епископи пристигат от земите отвъд източните граници на империята16. Съборът официално е открит на 20 май 325 г. Когато епископите са се събрали, императорът влиза облечен в пурпурното си императорско облекло. Той благоприлично οтказва да седне до тях, докато не получава разрешението им. След като официално е приветстван от епископа, стоящ от дясната му страна — вероятно Евстатий Антиохийски, но името не е сигурно - императорът произнася кратка реч на латински, последвана от гръцки превод, в която осъжда кавгите в Църквата и настоява епископите да спечелят Божието благоразположение и признателността на василевса чрез преодоляване на противоречията. Не е известно впоследствие колко пъти в хода на дебатите той се намесва и кога оставя Осия за свой заместник17. Насоката на дискусиите също не е напълно ясна. Известно ни е, че Евсевий Кесарийски, вероятно по молба на императора, който одобрява неговата умереност, предлага на Събора да утвърди традиционния Символ на вярата на Кесарийската църква. Става дума за формулировката, че Христос е несъмнено православен, но това не съдържа нищо, което би могло да провокира арианите. Епископите нямат друг изход освен да я възприемат, но антиарианите настояват за добавянето на някои по-радикални клаузи18. Тъй като дебатите стават твърде ожесточени, Константин се намесва с предложението за описване на връзката на Сина с Отца да бъде въведен терминът homoousios (единосъщен). Терминът не е нов за теологията. Той е осъден от Източния събор през 268 г., но Рим го счита за ортодоксален и без съмнение Осия е онзи, който, бидейки представител на Запада и не познавайки историята на това понятие на Изток, го препоръчва на императора19. И двете групи не го харесват, но са респектирани от присъствието на императора, въпреки че антиарианите добавят две или три обяснителни фрази20. Когато е проведено гласуване относно формулировката, само двама епископи се обявяват против. Впоследствие те, заедно с Арий, са отлъчени. В същото време Мелетианската схизма е разрешена с компромис - мелетианските епископи следва да бъдат третирани като законно ръкоположени, ако признаят властта на Александър Александрийски. Изглежда мелетианите са антиариани и поради това са склонни към помирение21.

Константин е удовлетворен от изхода на събора. „По Божие внушение пише той до Александрийската църква свиках в Никея голям брой епископи, с които аз, радостен да бъда Ваш служител, се ангажирах да търся истината“22. Неговото задоволство в конкретния момент не е оправдано. Арий не е укротен и докато Александър Александрийски е склонен към помирение, приемникът му Атанасий е на друго мнение. Неговата непреклонност скоро го въвлича в конфликт с императора, който по това време е привърженик на умерената субординационистка теология, вероятно повлиян от Евсевий Кесарийски, който изглежда замества възрастния вече Осия като негов главен духовен съветник. Майката на Константин, императрица Елена, е предана поклонничка на учителя на Арий Лукиан Аитиохийски, на когото тя кръщава голяма църква в основания от нея град Елениополис. Поради това Евстатий Антиохийски я ненавижда и разпространява клеветнически истории за нейното детство. В резултат на това той е незабавно отстранен, според мълвата, за неморалност. Друг непоколебим антиарианин, Маркел Антиохийски, е снет за непристойно поведение в диспута си с ползващите се с императорското благоволение Евсевий Никомидийски и Евсевий Кесарийски. Дори Атанасий в края на краищата е отстранен от епархията си и изпратен временно в изгнание. Константин планира да обедини Църквата. Това остава заветна негова цел23.

Едва ли е изненадващо, че в хода на арианския спор Константин става все по-авторитарен. По време на приготовленията за провеждането на събор в Тир през 335 г. той пише циркулярно писмо до епископите, в което изрично заявява, че: „Ако някой пренебрегне моите призиви, в което се съмнявам, аз ще изпратя някой, който, по мое нареждане, ще го прогони и ще го научи, че няма право да се противопоставя на императорските заповеди, дадени в името на защитата на вярата“24. Константин пише и на еретиците с укор, че тяхното непристойно поведение оправдава императорската намеса и наказание. Той назовава себе си „епископ на хората извън Църквата“, което вероятно означава, че е отговорен както за душите на нехристияните, които е готов да покровителства, така и за еретиците, които не би толерирал25. В писмо до персийския цар императорът показва, че се чувства отговорен за християните, живеещи извън неговите граници26. Въпреки това Константин е скромен и знае, че епископите, а не императорът, трябва да се произнасят по теологични и дори църковни проблеми, макар че той, както и в Никея, би могъл императивно да наложи решение. Вероятно поради нерешителност Константин отлага своето кръщение чак до смъртното си ложе, когато приема християнството от полуарианина Евсевий Никомидийски. Но той дълбоко вярва, че негов свещен дълг като император е да се грижи Църквата, към която е приобщен, да бъде единна и силна. Това свое убеждение владетелят следва в бъдеще.

Как Църквата приема своя нов господар? До този момент тя е автономна и се стреми да се подчинява на Христовите предписания, като отдава кесаревото кесарю. Църквата се вслушва в посланието на апостол Павел за почитането на владетеля. Св. Атинагорий Атински ласкае Марк Аврелий обявявайки го за превъзхождащ всички хора не само по сила и интелигентност, но и в точното познаване на всички науки27. Тертулиан подчертава лоялността на християните към императора. „Ние винаги се молим за него“, казва той и подчертава: „Ние трябва да го почитаме като Божи избраник. Мога дори да кажа, че той е повече наш отколкото на езичниците, тъй като е поставен от нашия Бог“28. Християните желаят да бъдат добри поданици, покорни на светските власти. Ако императорът стане християнин, със сигурност всякакво напрежение между имперското правителство и Църквата ще изчезне. Но дали победата на Кръста дава на императора права над религиозния живот на християните?

Идеята за царя-свещеник може да бъде открита в Стария Завет в митичната фигура на Мелхиседек, а по-късно у Давид. Мойсей е онзи, които ръководи хората и получава Божиите заповеди, въпреки че Аарон е официален Върховен свещеник. Следователно специалните отношения на владетеля с Господ не са непознати за евреите и съответно за християните29. Идеята за божествената монархия обаче се развива в Персия.

Там още в дозороастрийската епоха царят е притежател на hvarena - величие, предизвикващо благоговение дадено му от Бога на светлината. То е изобразявано символно чрез ореол, а в материален аспект чрез сияйната диадема и чрез блестящите дрехи, които царят носи30. На още по-ранен етап египтяните подчертават божествения произход на монархията но там духовенството контролира монархическите амбиции31. Много персийски и египетски представи проникват в гръцката философия. Откриваме ги у Аристотел който обявява идеалния цар за земен образ на Зевс, и у Исократ, където владетелят е земен образ на Херакъл32. Но именно в елинистическите царства монарсите се самосъзнават като божествени, съгласно персийския модел, развил подобна философия на царуването. През VI в. някой си Йоан Стобой издава антология от есета за царстването, които приписва на редица антични философи, датиращи по всяка вероятност от III - II в. пр. Хр. В есето Архит владетелят е обявен за одушевен закон. В Стенид се казва, че мъдрият цар е подражание и представител на бога. Диотоген отбелязва, че в универсума бог е това, което е царят за държавата и се добавя, че държавата е подражание на реда и хармонията във Вселената, а царят е преобразен бог сред хората. В Екфан още по-ясно е казано, че Божественият Логос, който посява семето на реда и осенява човека, за да възстанови изгубеното поради греха е въплътен в царя33. По-късно и Плутарх засяга този въпрос. Той казва, че бог е създал по свой образ Слънцето и Луната в небесата, а в земните държавни устройства подобно копие и блясък е царят, който трябва да има за свой ръководен принцип Логосът34.

Константин е щастлив да има за биограф и панегирист Евсевий Кесарийски, учен, който безспорно познава тези текстове и ги прави основа на своята философия за християнската империя. На първо място той реабилитира Римската империя. Филон изказва мнението, че Рим е създал мира и единството на света и с това е получил благоразположението на Бога. Ориген добавя християнски аргумент, демонстриращ факта, че Господ е избрал да изпрати Своя Син в света в момент, когато Рим установява този мир и единство, така че евангелистката проповед може да се разпространява безпроблемно сред людете35. Според Евсевий триумфът на историята започва, когато римският император приема християнското послание. Сега той е мъдър владетел, подражание на Бога, управляващ царство, което може да се превърне в подобие на рая. Евсевий просто възприема ученията на Диотоген, Екфан и Плутарх с известни изменения. Царят не е Бог сред хората, а Негов наместник. Той не е въплътеният Логос, а е в особени взаимоотношения с него. Владетелят е специално посочен и впоследствие вдъхновен от Господ, той е приятел на Бога и тълкувател на Божиите слова. Неговият взор е насочен нагоре, за да получава посланията на Господ. Той трябва да бъде обграден с почитта и славата, които подобават на Божи наместник на земята и следва да „формира своето земно управление, като съблюдава божествения оригинал, намирайки опора в съгласието с Божията власт“36.

Това е прекрасният идеал, но той оставя без отговор редица въпроси. Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на божествената империя с римското право и римските конституционни традиции? Евсевий, който е елинизиран сириец, слабо познава римските обичаи.

Според римската теория императорската власт произтича от т. нар. lex de imperio, по силата на който римският народ делегира суверенните си права на августа. Той е избиран от армията, Сената и народа и в случай, че се окаже некомпетентен или нежелан, избирателите могат да го свалят или чрез армията, или чрез интриги в институциите, или с помощта на граждански бунт. Може ли свещеният Божи наместник да бъде третиран по такъв начин, независимо от неговите безумни прояви или грехове, които го правят неподходящ за тази роля? Новата теория загърбва този проблем. Така старата практика продължава. Сред Константиновите наследници, както и сред предходниците му, има мнозина, чиято съдба е решена по един от гореизброенитe начини. Освен това, макар че в Рим императорът е и източник на правото, все още правото само по себе си е над него. Новата теория, внушаваща, че императорът е въплътен закон, не би могла да отмени светостта на закона сам по себе си. Той е норма, на която трябва да се покори дори и императорът. Векове наред византийските юристи са смущавани от този проблем. Възниква и проблемът с победата на християнството. Как църковната йерархия да се вмести в тази теория? Може ли тя да насърчава император, който, казано на съвременен език, поддържа лична връзка с Бога? Самият Константин признава, че само църковният събор би могъл да се произнася по теологични въпроси. Неговата роля, смята той, е да свиква събора и, въз основа на специалните си връзки с Бога, да го ръководи и направлява. Константин има щастието по негово време Църквата да се нуждае от ръководител, който да и донесе единство и мир, а такава изтъкната личност сред висшите духовници няма чак до Атанасий. Показателно е, че Евсевий е субординационист в своята теология на триединството. Той лесно разширява субординационизма си, включвайки фигурата на императора като вид земна еманация на Троицата37. Атанасий и неговата школа с тяхната прецизна Тринитарна доктрина не може да одобри това. Върховните йерарси се опитват да бъдат добри поданици, но до този момент те осъществяват контрол над Църквата. Как човек като Атанасий, възпитан в подобна традиция, би могъл да понесе светска намеса, особено след съмненията в строгото Православие на светската власт? Това е проблем, който остава без разрешение.

Все пак като цяло уредбата на Евсевий се утвърждава във Византия през вековете. Тя никога не получава официално признание, така че може да бъде приспособявана съобразно изискванията на времето. Римските традиции продължават да действат като регулатив, напомняйки на императора, че освен да представлява Бога пред хората, той презентира и хората пред Бога. Подобна идея не се осъществява на Запад, където тези традиции отмират с отслабването на империята. Западните люде отдават приоритет на съперничещата концепция на Августин Блажени за Божия град. На византийците обаче горната теория дава повод за консолидация, за самочувствие и за богоизбраност, които се съхраняват в империята до нейния край. Затова трябва да се отдаде дължимото на Константин, човек незначителен като интелект и святост, но практичен, толерантен и добросъвестен администратор, който искрено е приобщен към християнската вяра. Въпреки, че е покръстен чак на смъртното си ложе, при това от епископ със съмнително Православие, той става един от най-почитаните християнски светци във вековете наравно с апостолите.

 

1Euscbius of Caesarea, Vita Constantini. ed. I. A. Heikel, Griechische Christliche Schriftsteller, V-VII. Euscbius Werke (Leipzig, 1902), 1, pp. 21 ff. Пишещият на гръцки Евсевий ни представя словата, видени от Константин, в техния гръцки вариант. Той не ни казва дали императорът не ги е видял в латински вариант.
2Lactantius, De Mortibus Persecutoram, ed. J. Moreau (Paris, 1954), p. 44 и бележките към нея, pp. 436-442.
3Вж. Ν. Η. Baynes, „Constantine the Great and the Christian Church“, Proceedings of the British Academy, XV (1929), pp. 9-10, 60-65.
4Ibid. passim; F Dvornik. Early Christian and Bizantine Political Philosophy (Dumbarton Oaks Studies, Washington, 1966), II. pp. 634-635.
5Добро представяне на църковната организация вж. у Α. Η. М. Jones, Constantine and the Conversion of Europe (London, 1948), pp. 45 - 46.
6Вж. Е. Amann, „Novatianisme“, Dictionnarie de Théologie Catholique, ed. Vacant, Mangenot and Amann. XI, I (1931). coll. 816-849.
7Вж. Η. I. Bell, Jews and Christians in Egypt (London, 1924), pp. 38 99; Amann, „Mélitiens“, Dictionnarie de Théologie Catholique, X, I (1928), coll. 531 - 536.
8W. Η. C. Frend, The Donatist Church (Oxford, 1952), особено pp. 141 ff.; Jones. Constantine, pp. 103-107.
9Baynes, „Constantine the Great“, pp. 10-12; Frend, Donatist Church, pp. 150 ff.
10Baynes, „Constantine the Great“, 12-13, представя текстовете, pp. 75-78.
11Ibid. pp. 13-14, 75-78.
12Ibid. pp. 14-16; Jones, Constantine, pp. 107-109; Frend, Donatist Church, pp. 155-159.
13Вж. Η. Μ. Gwatkin, Studies of Arianism (Cambridge, 1900), pp. 14-42; X. Le Bachelet, „Arianisme“, Dictionnaire de Théologie Catholique. I, II, coll. 1779 ff.
14Eusebius, Vita Constantini, II, pp. 67-71.
15Jones, Constantine, pp. 149-151; Baynes, „Constantine the Great“, pp. 20-21, 84-85.
16Вж. Η. Honigmann, „Recherches sur les listes des Pères de Nicée et de Constantinople“, Byzantion, XI (Brussels, 1936), особено pp. 429-439.
17Baynes, „Constantine the Great“, pp. 87-90.
18C. J. Hefele, Histoire des Conciles. cd. and trans, by H. Leclercq (Paris, 1907-52), цитирано нататък в текста като Hefele-Leclercq, I, i, pp. 436-442; Jones, Constantine, pp. 159-160, представя обобщение на кесарийската вяра.
19Hefele-Leclercq, рр 434-435, 442. Вж. Jones, Constantine, pp. 161-163. Hefele се позовава повече на Атанасий, който не е безпристрастен, и по-малко на Евсевий, стоящ на страната на императора. Вж. също А. Е. Burn. The Council of Nicaea (London, 1925). pp. 29 ff., специално 36-37.
20Вж. Jones, Constantine, p. 163.
21Hefele-Leclercq, pp. 488-503; Bell, Jews and Christians, pp. 40-41. Както показва Bell, Мелетианската църква не изчезва напълно, а съществува още около век.
22Baynes, „Constantine the Great“, p. 21; Jones, Constantine. p. 172.
23Baynеs, „Constantine the Great“, pp. 22-23; Jones, Constantine, pp. 172-180.
24Baynes, „Alexandria and Constanlinople: a Sludy in Ecclesiastical Diplomacy“ - Baynes, Byzantine Studies and other Essays (London, 1955), pp. 102 ff.; Bell, Jews and Christians, pp. 45-71.
25Eusebius, Vita Constantini, II, p. 126. Вж. Baynes, „Constantine the Great“, pp. 25-26, 90-91.
26Baynes, „Constantine the Great“, pp. 26-27: Jones, Constantine, pp. 207-208. 
27Athenagoras, Supplicatio pro Christianis - Corpus Apologetarum Christianorum Saeculi Serundi. ed. J. T. Otto, VI (Jena, 1857), p. 184.
28Tertullian, Liber ad Scopulam. in J. P. Migne, Patrologia Latina, I, col. 778.
29Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp 280 - 281. За цялостната дискусия no въпроса и богатата библиография по него вж. Κ. Η Bernhardt, Das Problem der altorientalischen Königsideologie im Alten Testament (Leiden, 1961).
30Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, I, pp. 84-101.
31Ibid. vol. I, pp. 9-19.
32Aristotle, Politics, cd. H. Rackham (Loeb edn, London 1932), p. 246; Isocrates. Address to Philip (Loeb edn, London 1928), p. 122 ff.
33Joannes Stobaeus Anthologium, ed. C. Wachsmuth and O. Hense iv (Berlin 1909) pp. 82 ff, 265, 270, 278. Вж. Baynes, „Eusebius and the Christian Empire“ – Baynes, Bizantine Studies, pp. 168-172, където е показана връзката между Евсевий и цитираните от Стобой философи; вж. също Dvomik, Early Christian and Byzantine Philosophy, I, pp. 245-269.
34Plutarch, Moralia: To an Uneducated Ruler ed. H. N. Fowler (Loeb edn, London, 1936), pp. 52-70.
35Philo, Legatio ad Caium, ed. F. H. Colson (Loeb edn, London, 1962) pp. 76-82; Origen, Contra Celsum ed. P. Koetschau, - Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte, Η (Leipzig, 1899), p. 158.
36Eusebius, De Laudibus Constantini, ed. Heikel, II, p. 201.
37За основните възгледи и цели на Константин вж. Baynes, „Constаntine the Great“, pp. 95-103.

 


 

БОЖИЯТ НАМЕСТНИК: РАЗЦВЕТЪТ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ

 

Константин умира на 22 май 337 г. Властта е поета от синовете му Констанций, Константин II и Констанс. Те поделят империята помежду си, като Константин взема Галия, Британия и Испания, Констанс Италия, Африка и Илирия, а Констанций получава Изтока. Така теорията, че единият Бог на Небето трябва бъде представян от един император на земята, изглежда е изоставена, освен ако, според Тринитарната доктрина, те не явяват Троицата. Едва ли новите владетели споделят подобно мнение, тъй като са възпитани в симпатия към арианите и до известна степен към субординационистите и всеки от тях желае братята му да му бъдат подчинени. Но Константин II е убит през 340 г. в борба срещу Констанс. Последният пък става жертва на узурпатора Максенций през 350 г. Самият Максенций е убит от Констанций пред 353 г. Оттогава, чак до гибелта му във въстанието на братовчед му Юлиан през 361 г., Констанций е едноличен господар на империята1.

Констанций не е харесван от историците отчасти поради прекалените им симпатии към Юлиан, който го мрази, и отчасти, защото той е противник на великия поборник на православното триединство - Атанасий. В действителност той е компетентен и добросъвестен управник, с умерени симпатии към арианите, но толерантен и, подобно на баща си, изпълнен с желание да постигне приемлив компромис в Църквата. Неговият брат Констанс, живеещ на Запад възприема никейската теология и през 343 г. свиква събор в Сердика (София), бойкотиран от източните епископи, който потвърждава решенията от Никея2. Самият Констанций провежда няколко събора, имащи за цел да примирят арианите, но посрещнати с дълбоко неодобрение от страна на Атанасий. Констанций вероятно не е притежавал тактичността и престижа на своя баща. Поради това старият приятел на Константин, Осия Кордобски, в писмо го предупреждава: „Не се бъркай в църковните работи, нито се разпореждай в тях. По-скоро се учи от нас“, добавяйки, че „както на нас не ни е позволено да управляваме света, така на теб не ти е позволено да размахваш кадилницата“3. В своята „История на арианите“ Атанасий сравнява императора с Ахаб, с Белшазар и с фараоните. Той е определен като отцеубиец, по-лош от Пилат и предшественик на Антихриста. Трябва да припомним, че „История на арианите" е предназначена за лично ползване и Атанасий изисква всички екземпляри да му бъдат връщани. Показателно е, че той не е готов да признае наместник на Бога, който не споделя собствените му възгледи4.

Може би Атанасий би бил по-толерантен към Констаиций, ако можеше да предвиди, че следващият император въобще няма да бъде християнин. Езичеството на Юлиан и неговата презрителна толерантност към християнството събуждат у Атанасий дива ярост. Подобни настроения са обезпокоителни за християните, които вярват, че императорът е Божи наместник. Ала опитът на Юлиан е непопулярен и краткотраен. Дори да не е бил убит, той едва ли би могъл да наложи своите невероятни схващания в империя, в която доминира християнството. Половинвековното имперско покровителство довежда до сериозно увеличаване броя на християните. За реставрация на езичеството е твърде късно5. Но Атанасий е малко по-удовлетворен от християнските императори, които поемат властта след Юлиан. Управлението на Йовиан е твърде кратко, за да бъде оценявано. Неговият приемник Валентиниан, идващ от Запада, където арианството е рядкост, изповядва вяра, която Атанасий одобрява, но той назначава за император на Изтока своя брат Валент, спечелен за каузата на арианите. Атанасий официално е в немилост до смъртта си през 373 г. Силата на неговата личност и убедителността на писанията му са причина за крайния успех на учението му, макар че този триумф се дължи предимно на императорската власт. Критиките на Атанасий срещу императорите са грижливо потулени6.

Императорът арианин Валент е убит от готите през 378 г. в злополучната битка край Адрианопол. Гибелта му е приета със задоволство от такива православни светци като Амвросий Медиолански. Западният колега на Валент император Грациан, наследник на Валентиниан — е ортодоксален. Той поверява Източната империя на друг представител на Запада, испанецът Теодосий, който споделя неговите религиозни възгледи. Теодосий е твърдо решен да установи религиозно единство. Съгласно едикта от Солун от началото на 380 г. всички християни трябва да следват Никейската доктрина, „изпратена от апостол Петър на римляните и понастоящем практикувана от Дамас Римски и Петър Александрийски"7. По-късно същата година Теодосий влиза в Константинопол. Там тълпата симпатизира на арианите, но това не го възпира. През май 381 г. в Константинопол се провежда голям църковен събор. Той е известен като Втори вселенски събор, макар че на практика не присъстват епископи от районите на запад от Адриатика, а Римският епископ е представляван от Солунския митрополит. Съборът потвърждава вярата и учението от Никея и анатемосва всички, които не ги следват. Императорът утвърждава каноните и издава съответни закони срещу онези, които ги пренебрегват8. Неговата непоколебимост дава резултат. Оттук насетне, макар че арианството продължава да съществува в някои региони на Азия, неговата сила и влияние намалява, с изключение сред готите и сродните им племена, покръстени от ученика на Евсевий Никомидийски, готът епископ Уфила. Упоритото арианство на готите не е проблем за Западната църква през следващите два века9.

Залезът на арианството на Изток е стимулиран от тримата кападокийски теолози, които понастоящем се поставят сред водещите фигури в Православието - Василий Кесарийски, брат му Григорий Ниски и Григорий Назиански. Те твърдо и понякога войнствено отстояват възгледите си, но не са така безкомпромисни като Атанасий и помиряват много богомолци, засегнати от него. Те се противопоставят на употребата на физическа сила срещу еретиците. Отношението им към императора е евсевианско. Той е Божи наместник и дълг на свещеничеството е да го направлява по правилната духовна пътека. Владетелят се нуждае от тази помощ, за да стане християнски философ цар. Теодосий много ги уважава и се вслушва в съветите им10.

Теодосий има далеч по-малък успех в отношенията си с популярния по онова време западен светец Амвросий Медиолански. Амвросий е изпълнен с уважение и одобрение към император Грациан. Но когато приемникът на Грациан на Запад Валентиан II прави опит да даде базилика на арианите, Амвросий му заявява: „Не мисли, че имаш имперски права над Божии неща"11. Когато след смъртта на Валентиан II Теодосий пристига в Италия, за да поеме управлението на цялата империя и заповядва на Калиникския епископ да възстанови синагога, ограбена по-рано от миряните не без подкрепата на епископа, Амвросий в проповед публично порицава императора за намеса в Божиите дела12. Амвросий стои на твърда морална позиция и отказва общение с Теодосий заради заповедта му да бъдат избити бунтуващите се в Солун. Теодосий признава престъплението си. Случката е преувеличена от по-късните западни историци, но трябва да припомним, че Западната църква и в бъдеше не приема изцяло евсевианската теория13.

Акцията на Теодосий за забрана на езичеството вероятно се дължи на влиянието на Амвросий. С редица едикти в края на управлението му той първоначално забранява езическите жертвоприношения. Впоследствие основните езически светилища са закрити. Императорът прави опит да ги секуларизира и е разгневен, когато християнският фанатизъм намира израз в разрушението им. След въстанието на езичника Аброгаст през 393 г. Теодосий въвежда по-строги мерки. В края на века всички езически гадателства и празници са отменени, а езичниците могат да ги практикуват в домашна обстановка14.

Междувременно се осъществява радикална промяна в църковната организация. Един от най-значимите актове по време на управлението на Константин е основаването на нова столица на империята на територията на град Византион. Новият Рим, или Константинопол е идеалното място за целта. Той е леснодостъпен и същевременно лесно защитим, с прекрасно пристанище и плодороден хинтерланд. Императорите със своите многобройни задължения не резидират често там чак до края на века, но държавната администрация все по-трайно се концентрира на това място, особено при управлението на Теодосий. Населението на града също бързо нараства. Епископът на Византион е помощник-епископ на митрополита на Хераклея. Но очевидно църковният глава на огромния столичен град трябва да заема по-висшестояща позиция. Скоро той е изравнен по сан с епископите на Стария Рим, на Александрия и Антиохия. На Константинополския събор, свикването на който е резултат на императорския стремеж към ред, тези големи епархии са йерархизирани, като Константинопол е поставен след Рим, последван от Александрия и Антиохия. Въпросният канон не е приет от Рим и е гневно оспорен от Александрия, но новата подредба скоро е призната15. През следващите векове висшите духовници, които стоят начело на тези епархии, получават титлата „патриарх", макар че Римският епископ предпочита да се нарича папа, а епископът на Александрия се титулува патриарх и папа. Йерусалимската епархия е присъединена към патриаршиите главно поради нейната святост, а не поради материалната ѝ значимост16. Теодосий подчертава новата духовна позиция на Константинопол, като през юли 381 г. издава едикт, съгласно който правата вяра е гарантирана от общението с Константинопол и Антиохия и с „основните епархии на Изтока", изброени в документа, избрани главно поради важните позиции на техните епископи. Някои исторически епархии като Ефес и Никомидия са пропуснати, без съмнение с цел да се подчертае тяхната низшестояща позиция спрямо Константинопол17.

Теодосий I умира в Милано през януари 395 г., завещавайки източната половина на империята на своя по-голям син Аркадий, който вече управлява като съимператор в Константинопол, а западната половина - на по-малкия си син Хонорий. Империята все още се смята за единна и имперските заповеди и едикти се издават от името на двамата императори, независимо кой от тях ги е приел. Жалкото управление на Хонорий не ни касае пряко. Управлението на Аркадий е с далеч по- голяма значимост за византийската конституционна история. Той е първият император, резидиращ изцяло в Константинопол. Предишните императори са в непрекъснато движение. Аркадий рядко излиза извън градските стени и рядко напуска Големия дворец. С установен на едно място двор, дворцовите церемонии, които императорите дълго време насърчават, сега вече могат да бъдат развити и систематизирани. Все още има императори воини, които оглавяват армиите си във военни кампании. Но в Константинопол императорът се превръща във фигура с приоритетно представителни функции. Придружен от свитата си, той се появява публично само по време на церемонии, обграден от великолепие и мистериалност, подобаващи на Божия наместник. В същото време се засилва влиянието на държавната администрация заради постоянната ѝ връзка с императора. Нараства и влиянието на императрицата18. Показателно е, че съпругата на Аркадий, Евдокия, е първата владетелка, чиято коронация е документирана. Оттук насетне августата има свое участие в церемониалната мистика19.

Все пак зад парадностите императорската двойка представлява само две смъртни същества, което Аркадий и Евдокия трябва да помнят. Ако Теодосий I се надява, че с издигането на Константинополския епископ до ранг на първенствуващ в Източната църква последният ще бъде глава на Източната йерархия, живеещ в двореца му и изцяло на негово разположение, то той е прекален оптимист. През 398 г. Аркадий подкрепя назначаването в Константинополската епархия на един виден и красноречив проповедник - Йоан Хризостом (Златоуст). Хризостом е импулсивен и непоследователен човек. Никой не е по-убеден от него, че земната империя е отражение на Божието царство и той изцяло одобрява церемониалния етикет, обграждащ императора. Но Златоуст е аскет, потресен от контраста между голямото богатство и егоистичната екстравагантност на висшите класи в столицата и ужасяващата нищета в бедните квартали. Той вярва, че жените трябва да притежават същите права върху собствеността като съпрузите си, както и право на брачна изневяра, но в същото време смята, че жените имат негативно влияние върху мъжете. Скоро възниква спор между него и набожната, но обичаща разкоша императрица. Първоначално Хризостом я обвинява в присвояване собствеността на бедна вдовица. Постигнато е помирение. По-късно Златоуст се обижда, когато владетелката търси благословията на умиращия светец Епифаний Кипърски, когото той подозира в интриги срещу себе си. Хризостом произнася страстна проповед в църквата „Св. София" против развратните жени, по време на която гледа осъдително императрицата. Този факт вбесява Евдокия. С помощта на Александрийския епископ Теофил, завиждащ на епархията и влиянието на Златоуст, тя убеждава Аркадий да свика събор, който да го лиши от власт. Хризостом е обичан в града и затова избухват народни бунтове, последвани от земетресение. Набожната императрица му връща правомощията и прави опит да спечели неговото благоразположение. При възстановяването си Хризостом отправя лицемерно хвалебствие по неин адрес. Всичко изглежда наред, ако градските власти не решават да издигнат сребърно изображение на Евдокия върху порфирна колона точно пред вратите на „Св. София". Церемониите по откриването ѝ, съпроводени по старата езическа традиция с музика и танци, нарушават богослужението в църквата. Това разярява Хризостом, който на следващата неделя произнася проповед, започвайки с думите: „Отново Иродиада беснее. Тя отново танцува. Отново иска на поднос главата на Йоан". След тази случка императорската двойка и епископът прекъсват отношенията си и след шест месеца, през юни 404 г. Аркадий, който се страхува да накаже твърде популярния духовник, обявява снемането на Хризостом и изпращането му в изгнание. В нощта на заминаването му избухва пожар, който унищожава не само „Св. София", но и намиращата се до нея сграда на Сената. Хризостом и привържениците му са обвинени в палеж. Патриархът умира в изгнание през 407 г.20

Йоан Златоуст не е теолог, а моралист. Той атакува дворцовите среди на морална основа и в действията си има подкрепата на общественото мнение. Истина е, че обвиненията му са насочени не срещу императора, а срещу императрицата, която не заема толкова свята позиция. Но всъщност нападките му срещу императрицата са косвена атака и срещу императора. С това той установява ролята на Константинополския патриарх като коректив на императорската съвест. По въпросите на морала императорът трябва да се вслушва в съветите на духовенството21.

Скоро обаче нов теологичен въпрос застрашава християнското единство. Пети век на Изток е белязан от диспути относно истинната природа на Христос. Споровете са ескалирани от съперничещите си големи епископски епархии. Александрийската църква, особено след отстраняването на Арий, се стреми да акцентира върху божествената природа на Христа. Църквата в Антиохия пък подчертава Неговата човешка природа. През 428 г Теодосий II, синът на Аркадий, поставя начело на Константинополската епархия Антиохийския прелат Несторий, който скоро провокира полемики с твърдението си, че Богородица не трябва да бъде наричана Божия майка. Това оскърбява Александрийския епископ Кирил, който в удобен случай обявява своя константинополски колега за еретик. Диспутът около човешката природа на Христос скоро обхваща цялата Източна църква. Показателно е, че и Несторий, и Кирил търсят помощта на императора не за мнение по доктрината, а за да свика събор, където да бъде огласено истинното учение. „Дай ми земята очистена от еретици, пише Несторий на императора, и аз ще ти дам небето като отплата"22. Кирил, които е по-безскрупулен, но по-дипломатичен, пише на „Божия образ на земята", за да го информира за наличието на ерес, касаеща Божията майка23. Теодосий не притежава силния характер на своя дядо и съименник и се поколебава. Той твърде много симпатизира на Несторий, най-вече защото най-голямата му сестра Пулхерия, която дълги години го манипулира, не харесва епископа на Александрия. Освен това императорът е разгневен на Кирил, които без съгласието му изпраща жалба до папата и го подтиква да свика събор в Рим, които да низвергне Несторий. Теодосий не приема това и с формалното сътрудничество на западния император Валентиниан III свиква събор, известен като Трети вселенски събор, в Ефес през 431 г. Самият той не присъства на събора, а неговият представител Кандидиан се оказва неспособен да ръководи заседанията. Кирил Александрийски пристига пръв, придружен от почти двеста епископи. Антиохийският епископ Йоан и неговата партия се забавят а Несторий и привържениците му отказват да участват в дебатите, докато антиохийците не пристигнат. Въпреки протестите на Кандидиан, Кирил настоява съборът да бъде открит в присъствието само на негови привърженици. Несторий е отлъчен. Когато Йоан Антиохийски пристига, той и несторианите провеждат алтернативен събор в съседната черква под председателството на Кандидиан. Съборът обявява Кирил за низложен. Кандидиан прави опит да обедини двата събора, но напразно. Когато Теодосий е уведомен, той заема изчаквателна позиция.

Императорът признава легитимността и на двата събора, като обявява низвергването и на Несторий, и на Кирил. Несторий с достойнство се оттегля в манастир, но по-късно е изпратен в изгнание. Кирил, чиито агенти му спечелват подкрепата на константинополския клир, дръзко се завръща в епархията си с пълната подкрепа на Рим и Запада24.

Подобна неспособност Теодосий демонстрира няколко години по-късно, когато спорът е подновен. Кирил умира през 444 г. Скоро след това възрастният игумен в Константинопол Евтихий, привърженик на Кирил, започва да проповядва учение, според което Христос има само една природа - божествена. Това е логично развитие на възгледите на Кирил, но то се струва еретично на Константинополския епископ Флавиан. Синодът под негово ръководство осъжда учението. Скоро след това приемникът на Кирил Диоскор Александрийски се обявява в подкрепа на евтихианството. И двете страни се опитват да спечелят благоволението на Рим, чийто епископ Лъв I (Велики) се произнася срещу Евтихий. Според Лъв няма нужда от събор, макар да не възразява такъв да бъде проведен на Запад. Той пише изложение, tomus, в което дава да се разбере кое е правилното учение. Това би трябвало да реши проблема. Но императорът е на друго мнение - трябва да има събор и той трябва да се проведе на Изток. Но владетелят не се е поучил от предишния си опит. Теодосий позволява съборът да бъде проведен отново в Ефес и разрешава на Александрийския епископ да го ръководи. Диоскор е придружен от свита източни монаси, готови да малтретират опонентите си, а императорските пълномощници не правят нищо да ги обуздаят. На римските пратеници не е разрешено да присъстват. Флавиан е низложен. Евтихий е обявен за ортодоксален, а един от привържениците му, Анатолий, е поставен начело на Константинополската епархия. Императорът неохотно се съгласява. Този „Разбойнически събор", както го нарича папа Лъв, нанася удар върху престижа на Константинополската епархия и върху самия император25.

Теодосий II умира през 450 г., след като сериозно опетнява Божия образ на земята. Изглежда, че имперската власт над Църквата е загубена завинаги. Той няма син и сестра му Пулхерия, която години преди това е коронована за августа, използва позицията си, за да избере негов наследник в лицето на възрастния генерал Маркиан, за когото се омъжва. Това е първият пример на онова, което по-късно се превръща в конституционна практика: поради липса на император императрицата има право да предава императорската власт26. Пулхерия не одобрява слабохарактерността на брат си. Тя и нейният съпруг следват традициите на Константин и Теодосий I. Пренебрегвайки протестите на Лъв Велики, те свикват събор на Изток, в Никея, но в последния момент го преместват в Халкедон с цел по-лесно да го надзирават. Папа Лъв неохотно се съгласява да бъде представляван. За да бъде спечелено благоразположението му, на неговия делегат е отредено първенствуващо място на събора и tomus-ъτ на Лъв е използван като основа за дискусията. Но tomus-ът на своя обикновен латински пропуска моменти, които коварните гърци обсъждат. Така са добавени някои формулировки на Кирил Александрийски. Огласено е, че Христос притежава две природи, които не се изключват взаимно и не си противоречат една на друга, а са неделими. Всяка природа (φύσις) съществува в хармония с другата в една личност (ύπύστασις). Това е компромис. Западът би могъл да го приеме, въпреки че папата е засегнат, че tomus-ът му не е приет без дискусии. Последователите на Кирил не могат да възразят, а Несторий от изгнание се произнася в негова подкрепа. Останалите правила на събора са по-зле приети. Диоскор Александрийски е низложен. Бившите му привърженици като Анатолий Константинополски не посмяват да гласуват в негова полза. Константинополската епархия е провъзгласена за равнопоставена с Римската, канон, който римските представители отказват да ратифицират. Императорът държи да подчертае, че решенията са на епископите, а не негови собствени. Все пак той и императрицата вземат участие в някои заседания, а Пулхерия е първата жена, присъствала на събор. Определените от тях официални представители ръководят строго гласуването. Компромисната формула, подобно на Константиновата в Никея, се дължи на императора или, по-вероятно, на императрицата27.

Приетата формулировка, по подобие на онази на Константин Велики, не донася смирение в Църквата. Арменските епископи пристигат за събора със закъснение и отказват да се присъединят към решенията му. Мнозина епископи от Египет и Сирия изобщо отказват да присъстват. Необходима е военна сила за интронизирането на приемника на Диоскор в Александрия Протерий. Скоро след смъртта на Маркиан александрийците убиват Протерий, заменен от някой си Тимотей Елур, евтихианец или монофизит, както още наричат еретиците. Ювеналий Йерусалимски, подписал решенията от Халкедон, е принуден да бяга, за да спаси живота си, опитвайки се да се върне в своя град, чиято видна гражданка, вдовицата на Теодосий II Евдокия, покровителства монофизитите. Тя коригира своето поведение, благодарение на строгото предупреждение, изпратено и от св. Симеон Стилит от неговия стълб близо до Алепо28. Докато монофизитите все още се надяват да спечелят императора за своята кауза, крайните последователи на Несторий изцяло се отцепват от Църквата и създават своя собствена организация. Те преместват основните си центрове във владенията на персийския цар, извън обсега на императора, и никога вече не се смятат за поданици на Божествената империя29.

Теологичният проблем все още не е разрешен. Оттук насетне обаче императорът поема инициативата. Приемникът на Маркиан император Лъв I се опитва да проведе нещо като референдум Той изпраща циркулярно писмо до всички основни епархии, за да събере мненията им. Всички те отговарят, хвалейки императора за неговата загриженост за Църквата, сравнявайки го с цар Давид, със св. Павел и даже със св. Петър. Дори папата се отнася към него като към свещеник. Но отговорите са теологически безполезни30. Неговият непосредствен наследник Зинон е по-конкретен. За около година той е изместен от узурпатора Василиск, който отправя предизвикателство и към Константинопол, и към Рим с покровителството си над монофизитизма. Когато Зинон си връща трона, папа Симплиций му пише, за да го поздрави. „Радваме се да видим във Вас духа на най-истински свещеник и цар", подчертава в писмото си Римският първосвещеник31. Но Зинон желае да се помири с монофизитите, господстващи в Египет и Сирия. Преди него Василиск е издал енциклика от свое име, която отрича Халкедонския събор и tomus-а на папа Лъв. Разграничавайки се от еретичната природа на енцикликата, църковното мнение е обезпокоено от император, произнасящ се по теологията без допитване до събор32. С действията си обаче Зинон преследва конкретна цел. През 481 г. той издава под формата на писмо до Египетската църква документ, известен като Henoticon, „акт на единението", който обявява Символите на вярата от Никея и Константинопол за задоволителни и заклеймява всеки, който проповядва различни учения „в Халкедон и другаде". По този начин, макар че решенията от Халкедон не са специално порицани, не е необходимо повече да бъдат следвани. Монофизитите с малки възражения са удовлетворени. Общественото мнение в Константинопол е развълнувано, а Рим е силно разгневен. Отново император се произнася върху доктрината, при това безусловно отхвърляйки tomus-а на папа Лъв. Папа Феликс III призовава Зинон да се подчинява на духовенството по въпросите на вярата. Той предпазливо и вероятно правилно счита Константинополския епископ или патриарх, както сега го наричаме, Акакий за подбудител на създаването на Енотикона и го отлъчва. Енотиконът успява да постигне нетраен религиозен мир на Изток за тридесет години, но с цената на схизма с Рим. Междувременно на Запад се утвърждава мнението срещу божествената позиция на императора33.

Когато през 491 г. Зинон умира без наследници, вдовицата му, императрица Ариадна, трябва да посочи негов приемник. Тя избира видния сенатор Анастасий, който е любител теолог. От времето на възцаряването на Лъв I, когато няма живи император или императрица, които да я осъществят, актът на коронация се изпълнява от Константинополския първосвещеник34. Патриарх Евфимий, който се отнася подозрително към Анастасий, отказва да го коронова, докато не подпише декларация за вярност, с която патриархът да го приеме като ортодоксален. Анастасий с готовност подписва документа и никой не забелязва, че с това се създава опасен прецедент. Във всеки удобен случай Анастасий пренебрегва клаузите на декларацията и демонстрира покровителство на монофизитите, потвърждавайки Енотикона като официална основа на доктрината. Това не се харесва в Константинопол. Когато на два пъти Анастасий отлъчва православните патриарси Евфимий и Македоний, в столицата избухват вълнения и дори въстание. Въпреки това императорът успява да се задържи на престола в продължение на двадесет и седем години и умира спокойно от старост35.

Политиката му неизбежно разгневява Рим. Династическата линия на западните императори е прекъсната или с детронирането на малкия Ромул Августул през 476 г., както се смята на Запад, или, както считат византийските юристи, със смъртта на Юлий Непот през 480 г. Оттогава Зинон, а след него и Анастасий са законни владетели на единната империя. На практика обаче те нямат по-голяма власт на Запад от тази, която германските предводители им предоставят36. Папството, макар и да ненавижда готските господари ариани в Италия, още повече не харесва император монофизит. След отлъчването на патриарх Акакий папите отказват да признаят който и да е от неговите приемници, дори онези, които са верни на Православието и търсят подновяване на общението с Рим. Когато Геласий I поема папската тиара през 442 г. пренебрегва обичайната вежливост да информира императора и да потърси благословията му. Анастасий протестира писмено. Геласий отговаря с писмо, станало фундамент в бъдещата теория на Папството. В него той обявява, че светът се управлява от две сили - авторитета на папите и властта на императора, като от двете духовната власт е по-висша, духовенството е отговорно пред Бога дори за царете. Духовниците трябва да се подчиняват на императорските закони по мирските дела, но императорът трябва да се покорява на оногова, който ръководи свещенодействията. Казано с други думи, императорът не трябва да се меси в теологията, нито да управлява Църквата, макар че той трябва да свиква църковни събори, когато това се изиска от йерарсите37.

Анастасий не е доволен. Той пише на папата, призовавайки го да подражава на Христовото смирение, и добавя: „Ние можем да понасяме обиди, но не можем да търпим заповеди". Когато малко по-късно пише до Римския сенат, той преднамерено се титулува Pontifex Inclytus. Imperium-ът не трябва да бъде лишен от своя духовен характер38.

Следващият император, илирийският земеделец Юстин, подтикнат от своя племенник и наследник Юстиниан, слага край на схизмата с Рим чрез изоставяне на Енотикона и признаване първенството на Рим в Църквата39. Юстиниан желае да възстанови императорската власт над Запада и осъзнава, че за това се нуждае от доброжелателството на Рим. Въпреки това той не приема учението на Геласий. Неговото царуване (527-565) с право се оценява като зенита на имперското господство над Църквата, макар че Юстиниан никога не успява да вземе самостоятелно решение по теологичните въпроси. Все пак той не се съмнява в ролята на императора в Божието царство на земята. Фрази като „С Божията воля ние управляваме империя, която ни е дадена от Него", или „Един е Бог и Императорът, който го следва, може да управлява света справедливо" излизат именно изпод неговото перо. Владетелят трябва да подражава на Бога по своето милосърдие и да притежава великодушие, присъщо на Божия наместник. Властта му се простира над духовенството. Юстиниан очертава разликите между sacerdotium и imperium и определя последната като висшестояща, заявявайки, че в тяхната хармония е същността на благополучието на света. Дълг на императора е да съблюдава и надзирава подобна хармония, lmperium-ът, отбелязва императорът, винаги ще подкрепя решенията и авторитета на духовенството, но неговите думи „Истинските Божии догми и достойнството на духовенството са следователно наша първа грижа" показват къде той вярва, че стои тази власт. Разделението на imperium и sacerdotium не го възпира да законодателства по религиозни въпроси, а отношението му към висшите духовници е, меко казано, властно40.

Авторитарността на императора вероятно се дължи на неговата нерешителност. Скоро той осъзнава, че ако спечели Рим, ще засегне монофизитите, които са мнозинството от поданиците му в Египет и Сирия. Неговата съпруга Теодора, която не само има силно влияние върху него, но е и твърде склонна да води собствена политика, също симпатизира на монофизитите. Първият му опит за компромис е изявлението, че правата вяра се корени в теопасхитската формулировка, предложена от четирима сирийски монаси, които твърдят, че: „Един от Троицата е пострадал в името на човешкия род"41. Но монофизитите разглеждат това като безсмислена отстъпка и, макар че папа Йоан II през 533 г. одобрява учението, то е бурно оспорено от най-влиятелната монашеска общност в Константинопол - бдящите монаси от Состенион, наричани така, защото техните служби се провеждат непрекъснато ден и нощ42. През 535 г. Юстиниан позволява на Теодора да номинира за Константинополски патриарх Антим, който веднага се сдружава с патриарсите монофизити на Александрия и Йерусалим. Антимонофизитският патриарх на Антиохия докладва това на папа Агапит, който незабавно отива в Константинопол и убеждава Юстиниан да снеме и изпрати в изгнание Антим и неговия александрийски колега. Те изчезват и едва малко преди смъртта на Теодора през 548 г. Юстиниан открива, че през годините са живели в комфорт в двореца в покоите на Теодора43. Започва преследване на монофизитите, влияли на Теодора до нейния край. Папа Агапит умира през 536 г. и когато неговият приемник Силверий отказва да възстанови Антим, Теодора заповядва на императорския командир в Италия Велизарий да арестува Силверий и да го прати в изгнание, като го замени с Вигилий, папски нунций в Константинопол, от когото императрицата е получила гаранции, че ще бъде по-отстъпчив. Но Вигилий, веднъж интронизиран за папа, демонстрира същата упоритост като своя предшественик. Тактичният нунций в имперския двор Пелагий успява да успокои императрицата, но тя никога не прощава на Вигилий тази измама44.

Междувременно Юстиниан е убеден, че ако работите на трима духовници Теодор Мопсуестийски, Теодорит и Ива, които опонират на възгледите на Кирил Александрийски, но мълчаливо ги одобряват в Халкедон, бъдат анатемосани, монофизитите ще бъдат смирени. Четиримата патриарси на Изтока са запитани и неохотно се съгласяват с анатемата, стига тя да бъде одобрена от техния брат в Рим. Вигилий дава ясно да се разбере, че няма да се съгласи. През 545 г. той е отвлечен и отведен в Константинопол, където колебанията му са допълнени от физическите унижения, които трябва да изтърпи. През 546 г. Юстиниан издава едикт, осъждащ Трите глави, както са наречени трудовете на споменатите трима духовници. В крайна сметка Вигилий дава съгласието си за едикта, но поставя изискването той да бъде одобрен от вселенски събор, на който впоследствие отказва да присъства. Петият вселенски събор се провежда в Константинопол през 553 г. и надлежно анатемосва Трите глави, както и папата, спасил се, подкрепяйки порицанието. Разрешено му е да се завърне в Рим, но по пътя той умира. Неговият приемник, тактичният Пелагий, потвърждава решенията на събора. Много епископи и църкви от Запада обаче не признават събора и неговите заключения. Там той никога не е смятан за вселенски45.

Деспотичната политика на Юстиниан не дава особени резултати. Монофизитите, обезкуражени от смъртта на Теодора през 548 г., не са усмирени. През последните години от царуването му сирийските монофизити са организирани от епископа еретик на Едеса Яков Барадей в отделна Църква. Отначало нелегална и преследвана, скоро тя успява да обедини по-голяма част от сирийското население. И до днес Църквата в Сирия се нарича Яковитска. В Египет монофизитите също създават собствена Коптска църква46.

В напреднала възраст Юстиниан отново прави опит да търси компромисна доктрина, одобрявайки Афтардокетизма - догма, предложена от Юлиан Халикарнаски, който обявява, че Христовото тяло е нетленно от момента, в който то е въплътен Логос. Патриарх Евтихий, който отхвърля това учение, е изпратен в изгнание. Останалите патриарси също протестират, но са спасени от кончината на императора през ноември 565 г.47

Юстиниан е истински загрижен за единението на Църквата, но неговите усилия пропадат. Никой на Изток обаче не поставя под съмнение правото му да издава присъди, стига те да са потвърдени впоследствие от събор. Дори на Запад неговото автократично отношение към папите предизвиква парадоксално слабо възмущение, може би защото папите по това време са твърде незначителни, или по-вероятно поради присъствието на имперска войска в Италия. Когато силите на империята се оттеглят, Западът се обръща към учението на Геласий за разделението на властите. Идеята за Божествената империя не би могла да съществува при липсата на ефективна имперска власт. Св. Августин вече е научил Запада, че Божият град е друго творение. На Изток разочарование предизвикват не методите на Юстиниан, а тяхната неефективност. Императорът полага много усилия за единението на християнския свят, но преди да умре разделените Църкви надигат глас: за тях той вече не е Божи наместник48.

 

1Историята на Константиновите синове вж. у Е. Stein, Histoire du Bas-Empire (Brussels, 1959), I, pp. 131-157.
2Вж. G. Bardy, 'La Réaction Eusébiennе еt le Schisme de Sardique'- A. Fliche and V. Martin, Histoire de I’Église. III (Paris, 1939), pp. 113-130.
3Цит. по Athanasius, Historia Arianorum-Migne Patrologia Graeco — Latina, XXV, vol. 748. 
4Athanasius, Historia Arianorum, coll. 728, 733, 749, 773, 776. Трябва да се отбележи, че Григорий Назиански, човек по-добронамерен и по-мъдър от Атанасий, оплакващ Константиновата верска заблуда, хвали императора за верността му към Църквата. Gregory of Nazianzus, Oratio IV, Contra Julianum, - Migne, Patrologia Graeco-Latina, XXXV, col. 564.
5За възгледите на Юлиан и реакцията на Църквата вж. Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 659-686.
6Ibid. vol. II , pp. 731-742.
7Codex Theodosianus. XVI, I, 2, cd. T. Mommsen. P. M. Meyer and others (Berlin. 1905), p. 833
8Цялостно описание на Събора у Hefele-Leclercq, II, I, pp. 1-40. Вж. също С. Bardy and J. R. Palanquе, 'La Victoire de l’Orthodoxie' - Fliche and Martin, Histoire de I᾽Église. III, pp. 285-296.
9Вж. J. R. Paknque, 'L᾿Expansion Chretienne’ - Fliche and Martin. Histoire de l᾿Église, III. pp. 496-500.
10Вж G. Bardy. ‘Le Dectin de L᾿Arianisme' – ibid. pp. 263-276; Dvornik. Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp. 688-692.
11Ambrose, Epistola - Migne, Patrologia Latina. XVI. col. 1041.
12Ibid. col. 1152.
13Ibid. col. 1211.
14Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II. pp. 784-785.
15Вж. J. R. Palanqu, Saint Ambroise et 1'Empire Romain (Paris. 1933), pp. 518 ff.
J. R Palanque, ‘Les Metropoles Ecclésiastiques à la fin du IVe siécle' - Fliche and Martin, Histoire de I᾿Église. III, pp. 437-488.
16L. Bréhier, Le Monde Byzantin. Η (Paris, 1949), pp. 447-449. Вж. също В. Labanca, 'Del nome Papa nelle chiese cristiane di Oriente ed Occidente' - Actes du XIIe Congrés Internationale des Orientalistes (Rome. 1899), III (Florence, 1903), pp. 47 ff.
17Codex Theodosianus. XVI, I, 3, p. 834.
18За управлението на Аркадий вж. J. В. Bury, History of the Later Roman Empire (London, 1923), I, pp. 106 ff.; Stein, Histoire du Bas-Empire. I, pp. 225 ff.
19Bury, History, p. 138. За титлата на августата вж. S. Runciman, 'Some notes on the role of the Empress', Eastern Churches Review, IV, 2 (Oxford, 1972), pp. 119-124.
20Bury, History, I, pp. 138 ff.; Stein, Histoire du Bas-Empire, I, pp. 241 ff. 
21Вж. Dvomik, Early Christian and Byzantine Philosophy. II. pp 692-699, 785-786.
22За по-нататъшната история на монофизитското движение до окончателното отделяне на монофизитските църкви вж. W. Н. С. Frend, The Rise of the Monophysite Movement (Cambridge, 1972); по-специално за несторианите вж. pp. 16 ff. Вж. също Bury, History, I, pp. 351 ff. и Stein, Histoire du Bas-Empire, I, pp 300 ff. Писмото на Несторий до императора е цитирано по Socrates, Historia Ecclesiastica — Migne. Patrologia Graeco-Latina. LXVII. col. 804.
23Cyril of Alexandria, Opera: Apologia ad Theodosium Imperatorem - Migne, Patrologia Graecv-Latina, LXXVI,coll. 453 ff., esp.col. 458.
24Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 16-23. За позицията на Несторий по отношение на събора в Ефес — „Кирил председателства. Кирил бе обвинител, Кирил бе съдия, Кирил бе Римски епископ, Кирил бе всичко" - вж. Nestorius, Le Livre d᾿Héraclide de Damas, ed. and trans, by F. Nau (Paris, 1910), p. 117. За конфликта на Пулхерия c Несторий вж. ibid. p. 89 и приложението, pp. 363-364, където той поставя под съмнение нейната непорочност. За подкупите, взети от Кирил, вж. ibid. P. 368.
25Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 29-33, отлично и добре аргументирано описание.
26Вж. Runciman, 'Some notes on the role of the Empress', pp. 120 ff.
27Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 45-50. За каноните на Халкедонския събор вж. Acta Conciliorum Oecumeniforum, ed. Е. Schwartz (4 tomes in 13, Strasbourg, Berlin and Leipzig, 1914-40). II. I, pp. 80 ff.
28Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 153-156.
29Вж. A. S. Atiya, A History of Eastern Christianity (London, 1968), pp. 251 ff.
30Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 157 — 165; Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 795-798.
31Epistolae Romanorum Pontificum Genuinae, ed. A. Thiel (Braunsberg, 1867-1868), II, p. 203.
32Evagrius, Historia Eclesiastica, III, 4, ed. H. Valesius (Oxford, 1844), pp. 72-74; Zachariah of Mitylene, Syriac Chronicle, V, 1-4, trans, by F. J. Hamilton and E. W. Brooks (London, 1899), pp. 103-112.
33Evagrius, Historia, ed. Valcsius, III. 14, pp. 80-82; Zachariah of Mitylene, Syriac Chronicle. V, 8, pp. 121-123. Вж. Frend, Rise of the Monophvsite Movement, pp. 169-183.
34Вж. Bury, History, I, pp. 429-432.
35Ibid. pp. 432 ff.; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 184-220.
36Bury, History, II, pp. 405-411.
37Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 803-812; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 193-197. Анализ на учението на Геласий вж. у W. Ullmann, The Growth of Papal Government in the Middle Ages (London, 1955), pp. 14-20.
38Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 811-814.
39За религиозната политика на Юстин I вж. A. A. Vasiliev, Justin the First (Cambridge, Mass., 1950), pp. 132-253.
40Justinian, Novellae (Corpus Juris Civilis, ed. R. Schoell and W. Kroll, HI, Berlin, 1928), VI, предговор IV, pp 35 ff., също pp 16, 58, 253; и Digesta (ibid. vol. I, ed. T. Mommsen and P. Krueger, Berlin, 1928).
41Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 245-246, 266-269.
42Bury, Historyр II, pp. 376-377.
43Ibid. vol. II, pp. 377-378; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 269-273.
44Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp 276-280; Bury, History, II, pp. 378-380.
45Bury, History, II, pp. 380-391; Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 280-282.
46Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 285-287, 318-320.
47Bury, History, II, p. 393.
48Dvornik, Early Christian and Byzantine Philosophy, II, pp. 840-847.

 


 

БИТКАТА ЗА ИЗОБРАЖЕНИЯТА:
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА ОБЩЕСТВЕНОТО ДОВЕРИЕ

 

Приемниците на Юстиниан наследяват неговите проблеми и неговите методи за разрешаването им. Племенникът му Юстин II, макар че е ортодоксален, все още се надява да спечели на своя страна монофизитите. В началото на своето управление той свиква събор в Калиник, на сирийската граница, чието първо заседание приключва с бунт. През 571 г. императорът обнародва Програма, наричана още Втори Енотикон — изразно усъвършенстван документ, който по същество е ортодоксален, но не споменава решенията от Халкедон. Някои умерени монофизити го приемат, но той не успява да удовлетвори основното монофизитско мнение. Императорът губи търпение и на следващата година, подтикнат от фанатичния патриарх Йоан Схоластик, анулира заповедите на монофизитските свещеници и закрива манастири, подозирани в монофизитски симпатии, а видни мъже и жени, принадлежащи на ереста, са затворени, докато не се отрекат от нея1. Подобни мерки само активизират сепаратистките тенденции сред еретиците.

През 574 г. Юстин II полудява. Тогава императрица София избира надеждния млад войник Тиберий за цезар и регент. Последният наследява империята след смъртта на Юстин през 578 г. Тиберий е умел военен реформатор, отдаден на война с персите. Той печели популярност чрез намаляване на данъците в момент, когато хазната е почти изпразнена. Като изключим някои откъслечни преследвания на монофизити, императорът демонстрира твърде слаб интерес към религията2.

Неговият зет Маврикий, който го наследява през 582 г., е способен генерал, чийто взор е насочен към Изтока и следователно копнее да възвърне доброжелателството на монофизитите, като демонстрира толерантност към тях. С цел улесняване на бъдещата религиозна политика императорът планира да даде на Константинополския патриарх власт над Източните патриаршии, подобно на тази на Римския епископ над Западната църква. Поради тази причина императорът насърчава патриарх Йоан Постник официално да приеме титлата Вселенски, която Константинополският патриарх носи и до днес. Във Византия гръцката дума „Вселенски" визира цялата империя, а не целия свят и изглежда закономерно епископът на имперската столица да носи такава титла3. Резултатите не са такива, каквито очаква Маврикий. Източните патриарси, били те симпатизанти на халкедонизма или монофизитизма, не желаят да се откажат от автономията на своите епархии нито смирено да одобрят теологични правила, наложени им от Константинопол. Папа Григорий Велики е оскърбен от приемането от Йоан Постник на титла, която по негово мнение по право принадлежи нему и изпраща гневен протест до императора. Папата обаче не следва учението на Геласий. Точно обратно. На императора се внушава, че негов дълг е установяването на мир в Църквата. Никой, казва Григорий, не може да управлява държавата, ако не може да се справя с духовните въпроси. Маврикий трябва да нареди на патриарха да престане да нарушава установената структура в Църквата. Григорий пише и на императрица Константина, за да я информира, че дързостта на Йоан Постник е сигурен знак, че Антихристът е наблизо. Маврикий остава равнодушен към папските протести. По-късно той отново засяга Григорий, като издава закон, забраняващ на държавните служители да влизат в манастир до тяхното оттегляне от длъжност. За Григорий, който е бивш държавен служител и впоследствие става монах, това е лична обида. Когато през 602 г. Маврикий е детрониран и брутално убит заедно с невръстните си деца от узурпатора Фока, Григорий изпраща горещи поздрави до новия император, подчертавайки, че ангелски хор ще пее Gloria в небесата при тази новина. Той продължава да хвали Фока, макар че това е управлението с най-див терор в цялата византийска история4.

Фока от глупост провокира ново избухване на война с Персия, а неговата неспособност позволява на персите да проникнат чак до сърцето на империята. Те окупират голяма част от Сирия, а едно атакуващо подразделение си проправя път до бреговете на Босфора, опустошавайки Мала Азия. В такъв момент Фока решава не само да поднови гоненията на монофизитите, но и да принуди всички еврейски общности в Сирия да приемат християнството. Това естествено предизвиква бунтове сред евреи и еретици. Персийците са посрещнати като освободители. Междувременно славяните нахлуват през Дунава на Балканите, а зад тях е военната сила на аварите5.

Империята е спасена от Ираклий, млад генерал от арменски произход, син на губернатора на Африка. През 610 г. той пристига в Константинопол и детронира Фока. Осемнадесет години са необходими, за да бъдат съкрушени персите и да бъдат отблъснати аварите. През тези години персите покоряват не само Сирия и Палестина, но и Египет. Местното население, в основната си част монофизитско, не предприема нищо, зa да се противопостави. Целият християнски свят е потресен, когато през 615 г. завоевателите пленяват най-свещената християнска реликва Христовият кръст, намерен от императрица Елена в Йерусалим. Унижението в Константинопол е толкова дълбоко, че патриарх Сергий по своя инициатива предлага църковен заем на държавата. Църковните приходи са предоставени на императора. Църковната утвар е претопена, за да може владетелят да получи златото от нея. Войната се превръща в „свещена война". Хазната е изпразнена от разточителството на Фока и загубата на приходите от Египет и Сирия. Само Църквата е в състояние да финансира кампанията на Ираклий. Самият той е отчаян и планира да премести столицата си в Картаген, град, който поне може да бъде снабдяван с провизии, тъй като Константинопол е зависим от доставките на египетска пшеница и е на прага на гладна смърт. Неговият план ужасява жителите на Константинопол, които, водени от Сергий, го умоляват да не ги напуска и се съгласяват да се откажат от милостинята от безплатен хляб, който по право се полага на всеки гражданин на столицата още от римско време и която правителството не може да не предостави6.

Персите са напълно разбити и през 629 г. Ираклий тържествено връща светия Кръст в Божи гроб в Йерусалим. Но проблемът с монофизитите остава неразрешен. В разгара на военните действия Ираклий прокламира догма, внушена му от патриарха: „Христос има две природи, но една енергия". Сергий вярва, че това е логичен извод от Халкедонската доктрина но и той, и императорът смятат, че този извод е приемлив за монофизитите. Ираклий се надява, че формулировката ще удовлетвори неговите арменски съотечественици. Първоначално тя получава подкрепа. Патриарсите монофизити на Александрия и Антиохия Атанасий и Кирил пожелават да се присъединят. Но редица халкедонци я възприемат като угоднически жест към еретиците. Те откриват свой водач в лицето на палестинския монах Софроний, който става патриарх на Йерусалим през 634 г. За да усмири своите халкедонски критици, Сергий се обръща към папа Хонорий I, който не е запознат с проблема, но дава на константинополския духовник своята принципна подкрепа7.

Скоро обаче става ясно, че православното мнение не одобрява учението за едната енергия, докато монофизитите са все по-незаинтересовани от компромис. Сергий съставя изложение на вярата, известно като Ecthesis, забраняващо дискусия за енергиите, но обявяващо, че Христос има една воля - фраза, използвана от папа Хонорий в отговора до Константинополския патриарх. Сергий настоява Ектезисът да бъде подкрепен от императорската власт, но Ираклий не е удовлетворен от документа и по-късно, през 638 г., само добавя името си от уважение към Сергий, към когото питае признателност и приятелски чувства. Но монотелизмът, учението за едната воля, не се нрави повече на Православието от доктрината за едната енергия8. В същото време с практическа цел монофизитският проблем е разрешен по драстичен и антитеологичен начин.

Току-що е приключила персийската война, когато номади от Арабската пустиня, вдъхновени от вярата на Пророка Мохамед нахлуват в плодородните земи на Сирия. Първият сблъсък с Византия е през 622 г., по време на персийската война, но постепенната инвазия започва чак през 634 г., две години след смъртта на Пророка. През есента на същата година нашествениците печелят решителното сражение при река Ярмук. В началото на следващата година е превзет Дамаск. През 637 г. след двугодишна обсада пада Йерусалим, от който императорът благоразумно спасява по-важните християнски реликви, а през 638 г. Антиохия е превзета. По-късно, през 639 г. арабите влизат в Египет. Когато в началото на 641 г. Ираклий умира, всички богати провинции на империята са загубени с изключение на Александрия, която е покорена няколко месеца по-късно9.

Монофизитите в Сирия и Египет пасивно приемат персийското господство. Но етнически и религиозно персите са им чужди. Арабите са техни кръвни родственици. Повечето от тях са потомци на ранни завоеватели от пустинята, а в последните векове има постоянни инфилтрации по цялата арабска граница и през Червено море. Ислямът - вярата, проповядвана от Мохамед, изглежда за мнозина от тях много по-близка до възгледите им, отколкото Халкедонското православие - вярата на гърци и римляни Те приветстват своите нови завоеватели, които демонстрират толерантност и ги облагат с много по-ниски данъци от тези на императора. Голяма част от местните жители доброволно сменят вероизповеданието си. Единствено когато арабите нахлуват в Мала Азия. те срещат отпор от населението което е другородно и по-лоялно към Православието. През следващите векове границата между християнския свят и исляма се установява по Таврийските и Антитаврийските планини, разделящи Анатолийските възвишения от Сирийските равнини10.

Загубата на Сирия и Египет оставя Константинополската патриаршия единствената в Изтока под християнско управление. Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският патриарх се превръщат в маловажни и низшестоящи фигури, които повече не могат да бъдат конкуренти на своя константинополски брат. Императорът има само един патриарх във владенията си, поради което патриаршеската длъжност става по-трудна. Сега религиозната опозиция във Византия може да апелира за подкрепа срещу църковните институции само до Западния патриарх - папата, ала римската намеса никога не е била популярна в Константинопол11.

Необходимо е обаче да припомним, че все още съществуват православни общности в завладените от арабите провинции, особено в Палестина. В Източния свят, където религиозната принадлежност става национална, тези православни християни, макар че се подчиняват на законите на мюсюлманския халиф в чиито земи живеят, все още смятат за свой суверен господар православния император и това се приема от халифа12. Източните патриарси рядко са спирани да посетят Константинопол, където са посрещани с уважение, съобразно традициите на техните епархии, и няма събор, определян като вселенски, на който те или техни представители да не присъстват13.

Внукът на Ираклий, Констанс II, който триумфира над семейните си конкуренти през 642 г., подкрепя Монотелианската доктрина, макар че загубата на монофизитските провинции премахва нейната политическа цел. Когато новият папа Теодор I, грък по рождение, протестира срещу възгледите на императора, Констанс издава едикт, забраняващ по-нататъшните спорове около волята на Христа. Но най-изтъкнатият теолог по онова време, монахът Максим, наречен Изповедник, отказва да се примири. Той строго порицава монотелизма, спечелвайки подкрепата на приемника на Теодор, папа Мартин I, който вече си е навлякъл омразата на императора с пренебрежението, което проявява към императорската благословия за назначението си. Констанс желае да компенсира загубите си в Изтока чрез възстановяване на властта си в Италия и затова изпраща военни части в Рим, които отвличат папата и го отвеждат в Константинопол. Там с него се държат грубо, обвиняват го в размирици и въстание и го осъждат на смърт. Но патриарх Павел Константинополски, който споделя теологичните възгледи на императора, е потресен от подобна бруталност спрямо духовник и се застъпва за него. Папата е помилван, но е изпратен в изгнание в Таврически Херсонес, където умира през 658 г. Впоследствие Констанс подлага на преследване Максим Изповедник, което смущава жителите на Константинопол повече, отколкото лошото отношение към папата. Фактът, че Констанс напуска столицата през 662 г., за да отиде в Италия, до голяма степен се дължи на неговата непопулярност. Първоначално той възнамерява да направи своя столица Стария Рим, но след посещението си там през 663 г., решава да установи владенията си в Сиракуза, Сицилия, където през 668 г. е убит в банята си от негов близък14.

Неговият син и наследник Константин IV, наричан Брадати, се връща в Константинопол, където осъзнава, че няма никаква политическа полза от монотелизма. През 678 г. той пише на папата, тактично назовавайки го „Вселенски папа", с молба за сътрудничество при свикването на вселенски събор в Константинопол. Папа Агатий дава одобрението си и след провеждането на поместен събор на Западната църква изпраща трима делегати да го представляват на т. нар. Шести вселенски събор. Той заседава в императорския дворец от ноември 680 до септември 681 г. Императорът председателства повечето заседания, на които патриарсите на Константинопол и Антиохия и представители от Александрия седят от дясната му страна, а представителите на Рим и на Йерусалим - отляво. Проведени са осемнадесет заседания. На осмото заседание Георги Константинополски се съгласява да се обяви срещу монотелизма, на деветото Макарий Антиохийски отказва да отхвърли доктрината заедно с Коринтския епископ Стефан. И двамата незабавно са низложени и императорът издига за Антиохийски епископ някой си Теофан. В крайна сметка всички бивши и настоящи последователи на доктрината са порицани и имената на трима константинополски патриарси, както и на папа Хонорий са заличени от възпоменателните диптихи на Патриаршията. Първенствуващата роля на императора е изцяло призната след осмото заседание, на което събранието става на крака и изпява: „Дълъг живот за защитника на православната вяра, новия Константин Велики... Всички ние сме слуги на императора"15.

Мирът в Църквата е възстановен. Но по време на управлението на Константиновия брилянтен, но своенравен син Юстиниан II, възниква нов смут. През 692 г. императорът свиква в Куполната зала на двореца събор, който да довърши работата по регламентирането на църковните практики, започнато от Петия и Шестия вселенски събор. Този събор е известен като Трулски. Папските делегати вече са си заминали и Съборът осъжда някои практики, упражнявани на Запад, особено съботните пости и целибата на клира. Папа Сергий I, естествено, отказва да потвърди правилата му, а опитът на Юстиниан II да изпрати войски към Рим, за да го принуди да се съгласи, претърпява фиаско. Между Рим и Константинопол съществува схизма до 710 г., когато папа Константин I смело приема поканата да посети императора, който има славата на опасно луд. Изненадващо Юстиниан го посреща с големи почести и му заявява, че правилата на Трулския събор не важат за Запада16.

Управлението на Юстиниан II приключва през 711 г. с анархия. Негов приемник е арменският генерал Филипик Вардан, старомоден монотелит, който публично изгаря решенията на Шестия вселенски събор и се опитва да замени водещите епископи в империята с монотелити. Ереста вече няма привърженици в Константинопол и когато новините достигат до Рим, папа Константин отказва да признае императора. Филипик е детрониран и ослепен през 713 г. както заради религиозната си политика, така и заради отказа си да предприеме сериозни мерки срещу масираната инвазия на арабите, планиращи да завладеят Константинопол. Негов наследник е достойният държавник Анастасий II, който възстановява мира в Църквата и събира оръжие и провизии за отбраната на империята. Но той не съумява да спечели уважението на армията, чийто безотговорни командири издигат за свой претендент за трона подозрителен и безхарактерен данъчен чиновник. На Анастасий е разрешено да се оттегли в манастир и за две години бирникът Теодосий оглавява безидейно и отчайващо некомпетентно правителство. През 717 г. той охотно предава императорската власт на новия кандидат на армията, Лъв III, наричан Исавър17.

Империята има щастието обстоятелствата да забавят арабската инвазия. След петмесечно управление на Лъв, прекарано в усилено заздравяване отбраната на града, в края на август на бреговете на Босфора срещу Константинопол се появява многобройна арабска армия, последвана след няколко дни и от огромен арабски флот в Мраморно море.

Дванадесет месеца по-късно нищожна част от арабската армия се добира до Сирия, а от внушителната армада оцеляват едва пет кораба. Християнската победа се дължи на мощните стени на столицата, на куража и уменията на нейните воини, моряци и инженери, както и на находчивостта на нейните дипломати. Но основната фигура в победата безспорно е самият император18. Лъв III е човек със забележителни способности, енергия и интелект. Той решава да се възползва от победата, за да реформира и реорганизира империята, която управлява. Императорът създава т. нар. темна система, чрез която оттук нататък се управляват провинциите на империята. Той въвежда ревизиран законник Ecloga и обнародва подобрени редакции на Морския и на Земеделския закон19. Но основната му амбиция е да проведе църковни и теологични реформи. Лъв е набожен човек. Еклогата въвежда в правно обръщение редица християнски принципи, особено що се касае до брака, и неочаквано предоставя на майките равни права с бащите по отношение на децата. Императорът ясно осъзнава задълженията си. В предговора на Еклогата той пише: „Откакто Бог повери в нашите ръце императорската власт, според Своето доброжелателство..., заповядвайки ни да пасем Неговото вярно стадо като Петър, глава и предводител на апостолите, ние вярваме, че няма нищо по-важно от това справедливо да управляваме повереното ни като Негова грижа". В чл. I. законът се квалифицира като „Божие откритие". В чл. 2. императорските задължения са дефинирани като осъществяване на всички поръки, залегнали в Писанията и предписанията на светите събори и римските закони. На патриарха е предоставена първенствуваща позиция след императора. Двамата се явяват основните части на политическото тяло, чието благоденствие зависи от хармонията помежду им. Задължение на патриарха е да бди за духовното благополучие на империята. Но само императорът може да предоставя правна сила на препоръките, дадени от патриарха. Василевсът е последна инстанция както по религиозни, така и по светски дела. Той продължава да бъде Божи наместник20.

Както изглежда, Лъв вярва, че е в правото си да наложи религиозни реформи. Той е от сирийски произход, свързан с Германикия, днешна Мараш, и изповядва строгото семитско отхвърляне на всичко, имащо характер на идолопоклонство21. Практиката на иконите и светите реликви е широко разпространена в християнския свят. Мнозина от ранните отци на Църквата се противопоставят на подобна практика, което изглежда нарушение на старозаветната забрана на идолите. Евсевий Кесарийски гневно порицава Константиновата сестра Констанция, когато тя иска от него да и изпрати картина на Христос от Палестина22, Св. Епифаний Кипърски собственоръчно разкъсва рисувана завеса, която вижда в провинциална църква23. Но останалите отци, възпитани в традицията на неоплатонизма, са по-толерантни към изображенията. Св. Василий например обявява, че почитта към иконите отвежда към прототипа и добавя, че изображението е, както и преди, проповед, напомняща за Господ и светците24. Леонтий Неаполитански, когато спори с юдейските критици, отбелязва, че образи на херувими са разрешени в Стария Завет и че това, което почитаме, не е материала, на който е направено изображението - не дървените греди правят Кръста, а Кръстът е символ на онзи, на който е бил разпнат Христос за хората25. Срещу аргумента, че Природата на Господ не може да бъде нарисувана, поддръжниците на изображенията отговарят, че с подобно изказване се отрича основното учение на християнството - Христовото Въплъщение. Като човек от плът Той може да бъде рисуван, като същото се отнася и до неговата майка и светците. Ангелите, творения на чистия дух, предизвикват проблем. Но Старият Завет казва, че ангелите могат да бъдат видени с очите на смъртните, следователно могат да бъдат изобразявани26.

Такива са теологичните аргументи. Обикновеният народ на империята, чиито праотци няколко поколения назад почитат статуи на богове и богини, на драго сърце изповядват подобен култ към статуи и изображения на Христос и на светците, вярвайки в силата им да правят чудеса27. Жителите на Константинопол смятат, че техният град е особено покровителстван от Божията майка. По време на обсадата на града през 626 г., когато перси и авари съвместно атакуват стените на столицата, силата на нейния светен образ ги отблъсква. Тя отново успешно е призована през 677 г. за отбиването на арабската атака и изглежда, че лично Лъв III разрешава нейният образ да дефилира по улиците на града по време на обсадата през 717 г.28

Църквата дава официално одобрение на изображенията. Действително Трулският събор разпорежда Христос да не бъде изобразяван символично като агне, а като човек, т. е. трябва да се подчертава човешката Му природа29. Над главния вход на Свещения дворец има голямо релефно изображение на Христос, което е прието да се смята, че е поставено там от Константин Велики30. Юстиниан II слага образа на Христос върху монетите си, макар че непосредствените му приемници не възприемат тази практика31. Изображения и реликви се откриват във всяка църковна сграда - някои, за да илюстрират библейската история за неграмотните, а други, за да получат почит заради светите личности, които те представляват32.

При все това редица християни не одобряват изображенията. Те се локализират предимно в източните провинции на империята, където преобладава население с голям примес на семитска кръв. Част от него е в Константинопол, където през 670 г. пътешественикът Аркулф наблюдава фанатично унищожаване на образ на Богородица33. В края на VII в. възниква силно иконоборско движение в Армения и съседните райони34. В ислямския свят, където визуалното представяне първоначално е позволено, от 700 г. е издадена тотална забрана на картини с изображения на хора и дори на животни. През 723 г. халиф Йезид заповядва тази забрана да се разпростре и над църквите, синагогите и жилищата на неговите немюсюлмански поданици. Заповедта е частично изпълнена и скоро изоставена. Ето защо е трудно да се вярва, че този факт оказва силно влияние върху иконоборството във Византия, която отрича само религиозните изображения. Показателно е, че отхвърлянето на изображенията може да бъде открито в много части на семитския свят, което дава право на привържениците на изображенията да обявяват, че опонентите им са повлияни от езическа религия35.

Подобно обвинение е повдигнато срещу Константин, епископ на Наколия във Фригия, който е призован в Константинопол през 724 или 725 г., за да бъде порицан от патриарх Герман I за унищожаването на изображения. Епископ Константин се връща вкъщи, преструвайки се на убеден от патриарха, но вероятно, докато е в столицата, той се среща с императора, в чието лице открива свой съмишленик36. Говори се, че халиф Йезид се повлиява от палестински евреин, когото гърците наричат Сарантапечис „високият четири лакти". Той има приятел, сирийският християнин Бесер, пленен и ислямизиран от арабите. Впоследствие е освободен и постъпва на служба при императора, който много го цени37. Каквото и поощрение да е получил, от 725 г. насетне Лъв искрено се убеждава, че изображенията нямат място в християнската литургика. Това негово становище не е лишено от елемент на суеверие. Силното изригване на вулкан на остров Санторин същата година го кара да смята, че Бог се гневи заради забавените му действия38.

Разбира се, императорът знае, че патриархът и висшите църковни власти не споделят възгледите му. Но Лъв вярва, че като василевс има правото, властта и задължението да пренебрегне йерарсите. Първоначално той действа предпазливо. През 726 г. императорът произнася речи и проповеди за премахването на изображенията. Тъй като те нямат ефект, в началото на 727 г. той заповядва да бъде разрушена иконата на Христос над Главната порта. Избухва народно вълнение, а служителят, който изпълнява заповедта, е линчуван от разгневени жени. Бунтовниците са строго наказани с бичуване, осакатяване или изгнание39. Това провокира по-нататъшни размирици. Лъв може да разчита на подкрепата на армията, в която по-голяма част от най-добрите ѝ подразделения произхождат, както и самият той, от региони, в които преобладава известна строгост в религиозната практика. Но флотът се рекрутира предимно от егейските крайбрежия и островите, където страстно се почитат изображения. През април 727 г. морски отряд въстава и акостира край Константинопол. Лъв унищожава корабите с „гръцки огън", а подбудителите са екзекутирани40. Впоследствие Университетът е затворен, защото твърде много професори възразяват на императорските възгледи41. Патриархът и клирът отказват да подкрепят императора, който няма успех и в търсенето на съдействие от страна на Рим. Василевсът праща до папата поредица от трактати за неуместността на изображенията и го заплашва с низвергване, ако не се съгласи с него. Григорий отговаря с трактат в полза на изображенията и макар да дава вид, че е лоялен към императора, пренебрегва неговата религиозна политика, която вече е предизвикала протести в Италия42.

Провалил се в опита си за убеждение, Лъв III свиква през януари 730 г. в Триклина на деветнадесетте кушетки на двореца silention - събрание на висшите сановници в империята, избрани от самия него. То одобрява подготвен от императора документ, забраняващ култа към изображенията и тяхното присъствие в църквите. На патриарх Герман е наредено да го подпише. Патриархът отказва с аргумента, че изповядва вярата на вселенските събори, след което снема патриаршеските дрехи и се оттегля в дома си43. Патриаршеската катедра е обявена за вакантна, но изминава цяла година, преди императорът да намери духовник, склонен да приеме достойнството, и, което е по-трудното — достатъчен брой симпатизиращи му епископи, които да формират Синод за избора му. Новият патриарх Анастасий изпраша циркулярно синодално писмо до колегите си патриарси, декларирайки своята вярност към доктрината на императора44.

Източните патриарси не одобряват позицията на василевса, но не предприемат нищо. Папа Григорий III, който през 731 г. наследява Григорий II, свиква събор на Италийската църква, който категорично се разграничава от разрушителите на изображения. Лъв отговаря с изпращането на флот, който да наложи волята му, но той е разпръснат от буря. Императорът е доволен от себе си, след като спира приходите, които Папството трябва да получи от Сицилия и Калабрия. Нещо повече, той прехвърля юрисдикцията на провинция Илирик, която включва Западните Балкани и Гърция, от Римската патриаршия към Константинополската45.

Лъв III умира през 740 г. Последните десет години от царуването му се характеризират със системно унищожаване на икони и изображения на светии в Константинопол и в по-малка степен в провинциите. Всеки, който се опитва да пречи на разрушаването, е строго наказван, но, както изглежда, никой не е екзекутиран46. Синът и наследник на Лъв, Константин V, който вече е съимператор от двадесет години, има намерението да продължи политиката на баща си. Но веднага след възкачването си на престола се сблъсква със сериозен бунт, ръководен от зет му Артавазд, който управлява Константинопол в продължение на една година и възстановява иконопочитанието, подпомогнат от ренегата патриарх Анастасий. След като Константин си връща столицата, Анастасий е бичуван и разкарван по време на императорското триумфално шествие, седнал обратно върху магаре. Въпреки понесените унижения той остава на патриаршеския трон. Следва период на войни, в които Константин успешно се справя със сарацинската заплаха на източната граница и с българската на Балканите. Присъствието на лангобардите в Италия го принуждава да поддържа добри взаимоотношения с папата. Поради тези проблеми той не предприема по-нататъшни мерки срещу иконопочитанието, макар да продължава публично да поддържа иконоборството47. Едва към 754 г. императорът се чувства достатъчно силен, за да нанесе удар на иконопочитателите. Сега той е изключително популярен с военните си успехи. Константин V прехвърля големи колонии азиатски иконоборци в района на Тракия, която е населена изцяло с иконопочитатели. За представителите на тогавашното поколение е достатъчно да изразят симпатии към иконоборството, за да спечелят висш пост в двора или в Църквата. Така василевсът може да разчита на подкрепа от страна на държавната администрация и клира48. Почти всички негови врагове вярват, че религиозните му възгледи са иноверски. Говори се, че императорът има монофизитско отношение към Христос и несторианско отношение към Богородица, че не одобрява определението „свети" и дори че симпатизира на неоманихейската секта на павликяните49. Всъщност василевсът е находчив и остроумен теолог, който енергично се бори срещу изображенията и смята, че е дошло времето да се легализира иконоборството посредством официален църковен събор.

Известно е, че Лъв III издава едикт срещу иконопочитанието от позицията си на император, считайки се, както казва на папата, за Понтифекс - цар свещеник. Той проявява по-голямо своеволие дори от Юстиниан I, като използва светско събрание, за да приеме религиозен закон и пренарежда църковните провинции без консултация със събор. Рим, естествено, и в двата случая протестира. В Константинопол, където прехвърлянето на Илирик е посрещнато добре, патриарх Герман изразява общественото мнение, като възразява, че само църковен събор може да обявява Вярата. Но императорът, зад когото стоят армията и личният му престиж, е твърде силен, за да бъде опроверган в собствените му владения. Протести може да има само отвън. Папските трактати имат нищожен ефект в империята. Парадоксално е, че най-острите атаки срещу иконоборството идват от владенията на халифа. Св. Йоан Дамаскин, който произхожда от сирийско християнско семейство, до оттеглянето си в сирийски манастир, подобно на баща си и дядо си, е чиновник в съкровищницата на халифа. Но той се смята за гражданин на ойкуменето, винаги счита императора за свой господар и учител и се обръща към халифа просто като към „Емира". Трите му велики речи срещу иконоборството стават основа за всички бъдещи други трактати по темата. Той припомня на императора, че право на ръкоположените свещеници на Църквата е да се произнасят по доктрината и църковния ред и научно опровергава обвиненията в идолопоклонство. Опитът му да обори остроумните теологични аргументи на Константин V е неуспешен50.

Константин е по-фанатичен, но и по-коректен от своя баща. Той осъзнава, че политиката му трябва да се санкционира от събор. През 752 и 753 г. в провинциите се провеждат silentia, където негови официални представители разясняват императорските схващания и дискутират с иконопочитателите51. През февруари 754 г. василевсът открива събор в църквата на Хиерия край Халкедон. Иконоборците го смятат за Седми вселенски събор, но тъй като нито папата, нито източните патриарси имат представители, не бихме могли да го наречем вселенски. Съборът заседава шест месеца. Патриарх Анастасий умира и след като не е избран нов патриарх, председателстващ става Теодор, митрополит на Ефес, последовател на Константин Наколийски. Присъстват 332 епископи. Константин трябва да бъде сигурен, че би могъл да разчита на тяхната подкрепа. Необходими са дълги дискусии, преди да бъде постигнато консенсусно решение. Horos-ът, който несъмнено е вдъхновен от императора, обявява, че Свещеният император е вдъхновен от Светия Дух в разрушаването на новото идолопоклонство, създадено от злобата на Сатаната. Изображенията на Христос са заклеймени като еретични, а изобразяването на Богородица и светците в земна форма е обявено за обида. Всеки, който прави икона или идолопоклонства пред някоя, поставя я в църква или дори в собствения си дом, ако е клирик, е лишаван от сан, а ако е монах или мирянин е отлъчван, след което всички са наказвани в съответствие с имперските закони. Но в нито една сграда не е нахлувано и нищо не е унищожавано без разрешението на императора или патриарха. С осигурена църковна подкрепа и избор на нов и отстъпчив патриарх в лицето на Константин II, императорът издава едикт, по силата на който еретиците са третирани като бунтовници срещу държавата52.

Константин изглежда се надява, че неговите поданици ще приемат изцяло доктрина, одобрена от църковен събор. Висшите класи естествено я възприемат и тя получава популярност в армията на източните провинции, от които произхождат повечето войници. Но в европейските територии и в Западна Анатолия мнозинството от населението продължава да почита изображенията. Дори в столицата, въпреки присъствието на императора и неговата гвардия и полиция, иконопочитанието не може да бъде преустановено. Тук императорът има свои привърженици, доказателство за което е линчуването на св. Стефан Млади. Но опозицията разчита на подкрепата на манастирите. Императорът контролира епископите, но не може да упражнява същия контрол над игумените и монасите. Монасите се превръщат в народни водачи53.

Продължителната опозиция лишава от търпение Константин. През 761 г. той предприема свирепо преследване на иконопочитатели, чиито основни жертви стават монасите. Манастири и метоси са разрушени, а на обитателите им е заповядано да сключат брак или ще бъдат изпратени в изгнание. През 765 г. редица непокорни монаси са изложени на показ на хиподрома, придружени от известни проститутки. Поне шестима монаси са екзекутирани. Миряни и мирянки, които не се подчиняват, са затваряни, измъчвани или заточвани. Преследването е най-жестоко във и около Константинопол, а някои провинциални управители спечелват императорското одобрение с прекомерното си варварство. Сред тях особено се отличава Михаил Лаханодракон, чиито владения включват Смирна и Ефес54.

След около шест години преследванията утихват. Императорът е ангажиран в нови войни срещу българите, а и може би започва да осъзнава, че обществената опозиция срещу иконоборството е твърде силна, за да бъде победена чрез насилия над монасите. Това убеждение вероятно му е внушено от новия патриарх. През 765 г. патриарх Константин II, който подкрепя преследванията, е уличен в измяна и е брутално екзекутиран. Неговият приемник Никита I, по произход славянин, поддържа по-умерена политика55. Когато през 775 г. Константин умира, иконопочитателите са сплашени, но не и отстранени. Основният политически резултат от иконоборството е загубата на византийска Италия, превзета от лангобардите. Италийците сериозно се противопоставят на доктрината, а Папството, все още номинално почитащо императора, не предприема нищо, за да му помогне56.

Константиновият син Лъв IV, повлиян от патриарха и от своята арменска съпруга, императрица Ирина, първоначално води умерена политика. Той прави опит да възстанови манастирите чрез назначаване на монаси за епископи и подновява практиката министри в немилост да бъдат изпращани в манастир. Но когато през 780 г. Никита умира и е наследен от по-строгия иконоборец Павел IV, редица държавни служители, заподозрени и иконопочитание, са лишени от длъжност и измъчвани, вероятно като предупреждение към императрицата да не предприема стъпки срещу официалната политика. Самият Лъв умира през септември 780 г., оставяйки трона на своя деветгодишен син под регентството на Ирина57. Сега тя може да започне възстановяването на иконопочитанието. Успехът ѝ е временен, въпреки уменията и тактичността, с които действа. Иконоборският спор смущава империята още половин век. Все пак успехът на Ирина показва, че дори Свещеният император, Свещеникът цар, какъвто той претендира, че е, не би могъл непрекъснато да налага на поданиците си теология, която те не одобряват.

 

1Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 319-322. Текстът на Програмата е даден у Evagrius, Historia, ed. Valesius, V, 4. pp. 146-149. Историята на онези години, предадена от монофизитска гледна точка, вж. у Michael the Syrian, Chronicle, ed. J. B. Chabot (Paris, 1899-1910), II, pp. 294 ff.
2Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 322-323. Тиберий е популярен сред монофизитите заради своите данъчни облекчения. Йоан Ефески оправдава предприетите от него преследвания с аргумента, че той е обезпокоен от войната; John of Ephesus, Historiae Eclesiasticae Pars Tertia, ed. and trans, by R. Payne Smith (Oxford, I860), pp. 200-204. Коптският автор Йоан Никиуски в Chronicle, ed. and trans, by R. H. Charles (London, 1916), pp. 150-151, нарича Тиберий много добър човек, който слага край на гоненията.
З3а титлата „Вселенски" вж. F. Dvornik, Byzance et la Primauté romaine (Paris, 1964), pp. 70-72, който представя истинското значение на титлата, но омаловажава негодуванието на Григорий.
4Gregory I, Epistulae, in Migne, Patrologia Latina, LXXVII, coll. 746-747, 1281-1282.
5За управлението на Фока вж. J. В. Bury, History of the Later Roman Empire from Arcadius to Irene (London, 1889), II, pp. 197-206. и L. Brehier, 'L᾿Empereur Phocas et I᾿Église' - Fliche and Martin, Histoire de l᾿Église, II. pp. 69-77.
6Bury, History...from Arcadius to Irene, II, pp. 207-226; A. Stratos, Byzantium in the Seventh Century (на гръцки; Athens, 1966), I, i, pp. 248 ff.
7Frend, Rise of the Monophysite Movement, pp. 343-351, разказ, подкрепящ учението за енергията; Bréhier, 'La crise de I᾿Empire et le redressement d᾿Héraclius' - Fliche and Martin, Histoire de I᾿Église, II, 85-90, и 'La nouvelle crise religieuse’ – ibid, pp. 103-124.
8Bréhier, 'L᾿Ekthesis, la fin du régne et la succession d᾿Héraclius' – ibid, pp. 131-134.
9За нашествието на арабите вж. Stratos, Byzantium in the Seventh Century, III, (Athens, 1969), passim, и A. J. Butler, The Arab Conquest of Egypt (London, 1902), passim.
10Bréhier, 'L᾿Ekthesis', pp. 138-141. За състоянието на християните под арабска власт вж. A. S. Tritton, I The Caliphs and their Non-Moslem Subjects (London, 1930), passim.
11Вж. pp. 106-108, 127.
12Вж. S. Runciman. ‘The Byzantine Protectorate in the Holy Land', Byzantion, XVIII, (Brussels. 1948). pp. 207-215.
13Вж. pp. 106-108, 137.
14Bréhier, 'Le Dénembrement des Chréiente's Orientates' - Fliche and Martin, Histoire de l᾿Église. pp. 160-179.
15Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’ in ibid. pp. 183-191, Hefele — Leclercq, III, I, pp. 483 ff.
16Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’, pp. 191-200; Hefele-Leclercq, III, I, pp. 560-581.
17Bréhier, 'Les Derniers Héraclides’, pp. 205-209, Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 363-386.
18Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 401-407; R. J. H. Jenkins, Byzantium: The Imperial Centuries (London. 1966), pp. 58-65.
19Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 408--424. За историята на темната система вж. ibid. pp. 339-351, и G. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, trans, by J. Hussey (Oxford, 1956), pp. 89-90, 139-140. За Морския закон вж. W. Ashburner, The Rhodian Sea Law (Oxford, 1909). За Земеделския закон, неговата датировка и развитие вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 120-121, 140.
20A Manual of Roman Law: The Ecloga, cd. and trans, by Е. H. Fresh - field (Cambridge, 1926), особено pp. 66-70.
21Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 137, бел. 2.
22Вж. P. J. Alexander, The Patriarch Nicephorus of Constantinople (Oxford, 1958), pp. 43-44, цитира и коментира писмото на Евсевий, публикувано у Migne, Patrologia Graeco-Latina, XX, coll. 1545-1550.
23За Епифаний вж. Ν. Η. Baynes, 'Idolatry and the early Church' - Baynes, Byzantine Studies and Other Essays, pp. 126-128.
24Baynes, 'Idolatry and the Early Church’, p. 136. Думите на св. Василий са цитирани и преувеличени от Йоан Дамаскин.
25Lеontius of Neapolis. Sermon against the Jews, - Migne, Patrolgia Graeco-Latina. XCIII. coll. 1604 ff.
26По въпроса вж. Baynes, 'Idolatry and the early Church', pp. 116 ff.; Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites (Breslau, 1929); E. Kitzinger, 'The Cult of Images before Iconoclasm' - Dumbarton Oaks Papers, VIII (Cambridge, Mass., 1954), pp. 85-150.
27Вж. Kitzinger,'Cult of images', pp. 100 ff.
28Baynes. 'The supernatural defenders of Constantinople' - Baynes, Byzantine Studies and Other Essays, pp. 248 ff.
29Канон 82 на Трулския събор в Mansi, Concilia. XI, coll. 977-80.
30Вж. бел. 39.
31A. Grabar, L᾿iconoclasme Byzantin: dossier archéologique (Paris, 1957), pp. 39-45.
32Ibid. pp. 77-91.
33Ibid. pp. 94-9; Kitzinger, 'Cull of images', pp. 129-134. Преживяванията на Аркулф са представени в неговия Relatio de Locis Sanctis, III, 4, - Τ. Tobler, Itinera Hierosolymitana et Descriptions Terrae Sanctae (Geneva, 1879-1885), p. 200. Arculf believed the attacker to be a Jew.
34Вж. P. Alexander, 'An Ascetic Sect of Iconoclasts in seventh century Armenia' Studies in Honor of Albert Matthias Friend (Princeton, 1953), pp. 151-160.
35Grabar, L᾿iconoclasme, pp. 105-112, е коментар на закона на Йезид.
36Theophanes, Chronographia, ed. С. de Boor (Leipzig. 1883), p. 402 Писмата на патриарх Герман в Mansi, Concilia, pp 99-105, 105-107, 107-127.
37Thеophanes, Chronographia, p. 402. Историята на Сарантапечис е разказана на вселенския събор в Никея през 787 г. от монаха Йоан, който представлявал Йерусалимския патриарх. Текстът на изложението му е даден у Mansi, Concilia, XIII, coll. 196 — 200. и в Migne, Patrologia Graeco-Latina. CIX, coll. 517-520.
38Theophanes, Chronographia, pp. 404 — 405; Nicephorus Patriarcha. Opuscula Historica, ed. de Boor (Leipzig, 1880), p. 59.
39Theophanes, Chronographia, p. 405; Vita Sancti Stephani Junioris - Migne, Patrologia Graeco-Latina, C, col. 1085. За дискусията около събитието и легендите, които то поражда около себе си, вж. Grabar, L᾿iconoclastne, pp. 130 ff.
40Theophanes, Chronographia, p. 405. Nicephorus, Opuscula Historica, pp 57-58.
41Theophanes, Chronographia, p. 405. Историята, разказана по-късно от Георги Монах (Chronicon, ed. de Boor [Leipzig, 1904], II, p. 742), и повторена от Зонара (Synopsis Historiarum, III, [Bonn edn, 1897], p. 340), в която се говори за опожаряването на Императорската академия за теология и изкуства, заедно с професорите и книгите, извършено по заповед на Лъв, изглежда е пo-късна контаминация. Вж. Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 433-434.
42Theophanes, Chronographia. pp. 407-408; Le Liber Pontificalis, ed. L. Duchesne (Paris, 1886-1892), I, p. 404. За достоверността на папските писма, съхранени само в превод на гръцки (даден у Mansi, Concilia, XU, coll. 959 ff.), вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 133-134.
43Theophanes, Chronographia, pp. 408-409; Nicephorus, Opuscula Historica, p. 58.
44Theophanes, Chronographia. p. 409. За датировката на последвалите събития вж. Ostrogorsky, 'Les Débuts de la querellе des images',- Mélanges Charles Diehl (Paris.1930), I, pp. 235-255.
45Bury, History… Arcadius to Irene. II, pp. 439-449; Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 145-147. Вж. също V. Grumеl, 'L᾿Annexion de l᾿Illyricum oriental, de la Sicile et de la Calabre an Patriarchal de Constantinople'- Recherches de Science Réligieuse, XV (Paris, 1952), pp. 191-200.
46Bury, History… Arcadius to Irene, II. p. 433.
47Обобщение на ранните години на Константин V вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 147-152.
48За преместването на население вж. Theophanes, Chronographia, pp. 422, 423, 429; Nicephorus, Opuscula Historica, pp. 62-63, 65 - 66
49За характера на Константин вж. Bury, History… Arcadius to Irene, II, pp. 460-462; Bréhier, 'La Querelle des images’ - Fliche and Martin. Histoire de I᾿Église, III, pp. 457-458. Неговите възгледи за Богородица и светиите са представени от Йоан Дамаскин Adversus Constantinum Caballinum; Migne, Patrologia Graeco-Latina, XIV, col. 337 (фалшификат, за който вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 234-235); и през IX век Vita Nicetae Mediciensis - Acta Sanctorum, April, I, p. 260. За павликянските му контакти може само да се каже, че по негово време няма преследвания срещу тях и че той вероятно се е срещнал с лидера им Генезий, посетил Константинопол по време на управлението на Лъв III. Вж. S. Runciman, The Medieval Manichee (Cambridge, 1947), pp. 38-39, 183.
50Вж. Η. Leclercq, 'Jean Damascene', Dictionnaire d'Arcéologie Chrétienne, VII, coll. 2186-2190; Alexander, Patriarch Nicephorus. pp. 49-50, 199-200. За думите на Лъв „Аз съм император и йерей" вж. Mansi, Concilia. XII, col. 976.
51Вж. Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites, pp. 14-15.
52За Събора от 754 г. вж. Bréhier, La Querelle des images, pp. 468 - 471, а за подробната дискусия върху теологията му вж Μ. V. Anastos, 'The argument for lconoclasm as presented by the Iconoclastic Council of 754' - Studies in Honor of A. M. Friend. pp. 177 ff.
53Bury, History… Arcadius to Irene. II, p. 463.
54Ibid, pp. 463-466.
55Ibid, pp. 469 ff
56Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 151-152.
57Bury, History… Arcadius to Irene. II. pp. 477 — 479.

 


 

ПРАКТИЧНИЯТ КОМПРОМИС:
ОГРАНИЧАВАНЕ НА ИМПЕРАТОРСКИЯ КОНТРОЛ

 

Император Лъв III въвежда иконоборството своеволно, от позицията на своята власт. Константин V, макар да е подкрепен от църковен събор, е дори много по- своеволен в налагането на доктрината. Би ли могла сега тя да бъде изоставена без последствия за престижа на императорската институция? Ако новият свещеник цар провъзгласи доктрина, изцяло противоположна на своите предшественици, то в този акт също ще има нещо нередно. Може би във факта, че управникът, обявил възстановяването на иконопочитанието, не е свещеник цар има нещо съдбовно. Императрицата-майка Ирина, призната за августа, е законен носител на императорската власт и никой не оспорва правото ѝ да бъде регент на своя малък син. Но като жена тя не може да свещенодейства. Коронацията ѝ не включва процедура на ръкополагане, както при императора. Тя не може да действа като Понтифекс и да прави собствени изявления по въпроси на теологията, подобно на детето император, нейният син. Така че, ако Ирина променя религиозната политика на империята, тя действа чрез Църквата. По такъв начин Църквата печели известна конституционна победа, но за сметка на жена регент, а не на Свещения император1.

Ирина е набожна и истински предана на иконопочитанието. Но тя действа предпазливо. Първоначално е необходимо да бъдат отстранени сановниците иконоборци. Администрацията трябва да осъзнае, че сега повишението зависи от почитането на изображенията. По-трудно се оказва да убеди армията, че иконоборството трябва да бъде изоставено. Опитите на Ирина постепенно да замени военните командири иконоборци с нейни поддръжници невинаги са разумни и често обиждат войската. Тя не успява да спечели доверието на армията. За императрицата не е трудно да намери отзивчиви духовници за всички епархии, но патриархът иконоборец Павел представлява проблем. През 784 г. обаче той се разболява сериозно и възприема заболяването си като Божие наказание за своите теологични грешки. Патриархът доброволно абдикира. Докато той е на легло, императрицата го посещава, водейки със себе си всички сановници иконоборци, които могла да събере, с цел да се поучат от неговото покаяние2.

Ирина назначава за приемник на Павел мирянина Тарасий, председател на Имперския върховен съд. Първоначално той отказва назначението с аргумента, че не желае да оглави Църква, която е в схизма с останалите Църкви в християнския свят. Давайки ясно да се разбере, че възнамерява да изостави иконоборството, той е единодушно избран от Синод и набързо преминава през степените на ръкополагане. Според част от монасите изборът на мирянин е неподобаващ, но тази практика често е повтаряна през следващите години3.

Новият патриарх незабавно пише до папата и до източните патриарси, канейки ги в Константинопол на събор, който да реши въпроса с иконопочитанието. Папата е призован да насрочи дата. Папа Адриан I отговоря учтиво, макар че си позволява да постави под въпрос каноничността на избора на Тарасий и припомня на патриарха за незаконното прехвърляне на провинция Илирик. Уговорено е съборът да се проведе през лятото на 786 г.4 За нещастие, докато дворът пътува из Тракия в началото на лятото, е организиран военен заговор. Когато на 17 август делегатите се събират, за да открият събора в църквата на светите апостоли, войниците от императорската гвардия и други подразделения нахлуват в сградата и заплашват със смърт всички, които не напуснат незабавно. Императрицата безрезултатно изпраща министрите да успокоят войниците. Съборът се проваля и делегатите се подготвят да си заминат. Ирина не се признава за победена. Размирните войници са отпратени от столицата под претекст, че от тях имат нужда на източната граница, където в крайна сметка са обезоръжени и заменени с благонадеждни части от европейските провинции. Императрицата не успява да свика отново събора преди месец май 787 г. Папските делегати по това време са на път за вкъщи. Те са пресрещнати в Сицилия и изпратени обратно в Константинопол. През септември всички делегати са върнати и съборът е открит отново, но поради опасност от бунтове той продължава работата си в светия град Никея. Тарасий председателства до последното заседание, за което съборът се премества в Магнаурския дворец в Константинопол. Императрицата и нейният син присъстват и подписват с пурпурно мастило актовете на събора5.

Голяма част от времето на събора е посветено на изслушване на истории за чудеса, което е малко неадекватно на неговите основни решения. Подчертана е разликата между поклонението, latreia, което може да се прави само спрямо Бога, и дълбоката почит, proskynesis, която може да бъде отдавана на Христовите изображения и тези на светиите, като тази почит се прехвърля към оригинала. Христологията на Horos-а от 754 г. е обявена за погрешна, отричаща Въплъщението. Да кажеш, че иконопочитанието е безсмислено, е равносилно на несторианското различие между човек и Бог. Да твърдиш, че това е идолопоклонство, е все едно да правиш монофизитското объркване между тях. Съборът разпорежда също всеки, който поврежда изображения или пречи на почитанието им, да бъде отлъчен. Римските и източните делегати подписват документа заедно с византийските епископи, като следователно съборът може да бъде легитимно определен като вселенски. За Православието това е Седмият вселенски събор. Но на практика Папството никога не подкрепя решенията му поради неодобрението на Каролингския двор6.

Постигнали възстановяване на иконопочитанието, императрицата и патриархът продължават да се държат умерено. Непокаялите се епископи са низложени от епископските катедри, но никой не е наказан. Покаялите се не са снети, с изключение на един или двама временно отстранени. Срещу еретиците не са предприети други действия, освен че те не получават поощрение от Събора. Единствено монасите начело със страшния игумен Платон Сакудионски и неговия още по-страшен племенник Теодор бъдещ студитски игумен, не одобряват предприетите мерки. Подобно на донатистите пет века по-рано, те не прощават на отстъпниците симонити, които купуват местата в епархиите, продавайки тяхната цялост. Те не могат да простят на Тарасий за неговото милосърдие7.

Скоро след Никейския събор Ирина умира. Тя остава в историята като мъдър и дипломатичен управник, възстановил иконопочитанието със забележително малко злоба и суетни. Останалата част от нейната кариера не е така възхитителна поради жаждата ѝ за власт. Ирина е огорчена дълбоко, когато нейният син пораства и пожелава да поеме управлението. Константин е глупаво момче с влечение към военното дело, но с отвращение към административните дела. Младият император не успява напълно да елиминира майка си от властта. Отношенията между майка и син се изострят, а през август 797 г. агенти на Ирина го залавят и му изваждат очите, като по този начин го превръщат в негоден за трона. Впоследствие Ирина управлява пет години като единствен самодържец. Тя може да претендира, че императорската власт се уповава на нея като августа, докато избере нов император, и тъй като тя не го прави, властта продължава да ѝ принадлежи. Юристите приемат това, въпреки двата нейни закона, които носят подписа на „набожния император Ирина"8. Очаква се Църквата и особено монасите, известни със склонността си да създават неприятности, да протестират, че тя не би могла да бъде Pontifex. Но монасите са ѝ верни. Синът ѝ скандализира набожното общество при развода със своята съпруга, избрана му от Ирина, и брака, последван от коронацията на неговата любовница. Патриарх Тарасий отказва да признае брачната церемония, но не отлъчва, както настояват монасите, нито свещеника, който я изпълнява, нито императора. Ирина дава да се разбере, че симпатизира на монашеството, което съответно приветства нейното управление и я зачита, като не атакува открито патриарха, макар че не влиза в общение с него. Но поради разкола, известен като мойхеански или „прелюбодейски", схизмата не е преодоляна9. Управлението на Ирина е белязано с разточителна финансова политика и унизителна външна политика. Неспособна да се опре на армията, която изповядва иконоборски настроения и презрение към жена владетел, императрицата е принудена да плаща огромен данък на багдадския халиф10. По-злополучен резултат от нейното управление е фактът, че в Стария Рим липсата на император на трона е забелязана и след като Новият Рим не предприема нищо по въпроса, папа Лъв III счита за оправдано да постави императорската корона върху главата на Карл, кралят на франките11. Самият Карл, копнеещ за императорската титла, е смутен от начина, по който я получава и се стреми да я легитимира в очите на Константинопол, където папското деяние предизвиква гневно възмущение и никога не е простено. Като разрешение Карл предлага брак на Ирина. Тя одобрява идеята, но преди да предприеме нещо, през октомври 802 г. е отстранена от власт12.

Нейният приемник Никифор I, бивш съкровищник, е способен финансист и толерантен теолог. Той обаче засяга монасите с провеждането на събор, който обявява „прелюбодейския" брак на Константин VI за законен с аргумента, че императорът може да не се подчинява на църковните закони13. Новият император е подозиран и в покровителство на еретиците14. Неговото управление би могло да има успех, ако той е по- добър военачалник. Войските му не се оказват достоен противник на тези на халифа през 806 г. През 811 г. императорът предприема поход срещу агресивния български кан Крум, но в злополучна битка в българските планини е победен и убит. При сблъсъка неговият син и наследник Ставракий е смъртоносно ранен и в крайна сметка тронът е поет от Михаил Рангаве, женен за дъщерята на Никифор15.

Михаил е приветлив човек, който успява да събере около една маса Теодор Студит, лидер на монашеската партия, и историкът патриарх Никифор, заместил Тарасий през 806 г. и споделяш неговите умерени възгледи. Конфронтацията не носи успех. Теодор не може да прости на Никифор за събора през 809 г. Сега, когато те се срещат, патриархът предлага смъртно наказание за прочути еретици като павликяни и атингани. Теодор възразява с аргумента, че те винаги може да бъдат накарани да се покаят. Впоследствие, когато Крум предлага мир, при условие че дезертьорите и от двете страни бъдат екстрадирани за наказание, императорът и патриархът изразяват съгласие. Теодор обаче обявява, че би било грях да бъдат изпратени на сигурна смърт бежанците българи, много от които вече са покръстени. Неговото мнение надделява. Войната с българите е подновена и Михаил е разбит от Крум при Версиникия през пролетта на 813 г.16

Мойхеанската схизма обезсилва иконопочитателската партия. И сега, след военните неуспехи, хората с носталгия си спомнят за императорите воини от иконоборската Исаврийска династия. Впоследствие, когато армията въстава срещу некомпетентността на Михаил и нахлува в столицата, никой открито не възразява при възкачването на трона на един от водещите ѝ генерали - Лъв Арменец17.

Лъв V, типично за войник от източните провинции, е иконоборец. Той изчаква, докато със смъртта на Крум през април 814 г. българската заплаха е преустановена. През есента на същата година той назначава смесена комисия от духовници и учени, споделящи възгледите му, сред които се откроява младият арменски философ Йоан Граматик. Тази комисия трябва да събере аргументи и цитати в подкрепа на иконоборството. Тя изготвя florilegium, който императорът връчва на патриарха, обявявайки, че хората са обидени от изображенията, привеждайки като доказателство действията на войници, които повреждат образа на Христос над Главната порта, който Ирина е възстановила. Когато на Бъдни вечер 814 г. патриархът прочита на глас florilegium-a на събрание на епископи и игумени, мнозинството от тях се съгласява с него, че документът е неприемлив. На Коледа императорът, след сутрешната служба в „Св. София", където прави дълбок поклон пред икона на Христос, кани патриарха и неговите колеги от заседанието в двореца. Той открива срещата с думите, че редица учени и теолози са били запитани относно уместността от иконопочитанието и техните мнения трябва да бъдат чути. Василевсът подчертава, че негов дълг е да не бъде безучастен към религиозното допитване. Ако това е допитване, пита епископът на Кизик, защо то не се осъществи в църква, а в двореца? Императорът отговаря, че негов дълг е да действа като посредник. Защо тогава, запитва епископът на Синада, той насърчава техните противници и ги приютява в двореца? Това е тирания, а не посредничество. Други епископи започват теологични спорове. Императорът претендира да бъде неутрален съдник, докато накрая Теодор Студит възкликва: „Не променяйте статута на Църквата, защото Апостолът е предписал: Той даде малко апостоли и малко пророци, и малко евангелисти, и малко пастори и учители за съвършенството на Вярата. Но той не споменава василевсите. На теб, императоре, бе поверено политическото управление и армията. Грижи се за тях и остави Църквата на нейните пастири и учители, както предписва Апостолът"18.

Подобна конфронтация не би била възможна при управлението на великия Юстиниан и дори при Лъв III. Никога преди това религиозният авторитет на императора не е бил така брутално оспорен. Но Лъв V не се огъва. Патриарх Никифор абдикира с достойнство и се оттегля в манастир, където пише трактати срещу иконоборството19. Теодор Студит е изпратен в изгнание, но и там той работи срещу ереста и още по-остро се обявява срещу императорската намеса в църковните дела. По негово мнение властта „да връзва и развързва" е дадена на притежателите на петте патриаршески катедри. Те формират „съд за тълкуване на Божието учение. За царе и управници, добавя той, е отредено само да оказват помощ, да се присъединяват в засвидетелстването на вярата и да се занимават със светските дела. Бог не им е дал нищо друго по отношение на светите учения"20. Той пише по различни поводи до папата, наричайки го „Главен ключар на рая", макар че, когато папата го разочарова, неговият коментар е: „Каква е нашата грижа, след като папата действа двулично?“21. Опасенията му са Църквата да не бъде подчинена на капризите на императора. Студит не съумява да постигне пълна независимост на Църквата, но неговите усилия, без съмнение, успяват да ограничат божествената власт на императора.

На Великден императорът свиква църковен събор в „Св. София". Той вече е назначил редица епископи иконоборци и следват срамни сцени, в които епископите иконопочитатели са обиждани и малтретирани. Съборът отменя решенията на Никейския събор и потвърждава онези на събора от 754 г.22 Започва период на преследвания, в които основни жертви са студитите и техните последователи. Мнозина са затворени или пратени в изгнание, някои са измъчвани, но никой не е екзекутиран. Това продължава пет години, до Коледа на 820 г., когато, за нескрита радост на Теодор Студит, император Лъв е брутално убит в църквата от адютанта си Михаил Аморейски, който заема неговия трон23.

Михаил II има иконоборчески симпатии, но е толерантен, частично индиферентен към религията, рядка черта за византийски император, а и защото в продължение на две години той е принуден да се бори със своя стар другар и съперник Тома Славянина, за да запази трона, и не може да си позволи да противопоставя големи групи от населението. Новият император прекратява изгнанието на монасите, разрешено е изображения да красят църквите, с изключение на тези в Константинопол. Единственият пострадал иконопочитател по време на това управление е монахът Методий, избягал в Рим по време на управлението на Лъв V и върнал се в Константинопол с писмо от папа Пасхалий I, нареждащо на императора да възстанови правата вяра. Михаил е обиден от тона на писмото и осъжда Методий да бъде бичуван и затворен като изменник. Макар да е известно, че Методий е повлиян от студитите, срещу тях не са предприети действия, а последният дори става личен приятел на императорското семейство24. Михаил прави опит да възстанови съюза със Западната църква чрез преговори с император Людовик Благочестиви. През 825 г. Людовик принуждава папа Пасхалий да одобри решенията на проведения в Париж събор, който потвърждава тезата, че изображенията могат да стоят в църквите, но не бива да бъдат обект на идолопоклонство. Компромисът отговаря на разбиранията на Михаил, но на Запад той бързо е забравен25. Скоро след това Михаил разгневява студитите с втория си брак, оженвайки се за монахиня. Това е политически брак, тъй като булката е Ефросина единствената оцеляла дъщеря на Константин VI и внучка на Ирина. Патриарх Антоний I, страстен, но толерантен иконоборец, охотно дава необходимата благословия, а общественото мнение, въпреки настроенията на студитите, изглежда остава спокойно. Бракът е бездетен и след като Ефросина овдовява, тя се оттегля в своя метох26.

Синът на Михаил от първия брак, Теофил, който управлява от 829 до 842 г., е иконоборец, но, подобно на своя баща, проявява толерантност. Действително би било трудно да преследва иконопочитателите, сред които е и съпругата му Теодора, на която той е изцяло отдаден. Във всеки случай иконоборството в широк смисъл променя своя характер. По време на исаврийските императори то е строго аскетично движение, отхвърлящо не само изображенията, но и богатите украси на църквите. По-късно водещите иконоборци са хора като Йоан Граматик и самия Теофил, интелектуалци с вкус към класическите знания и изкуствата. Тяхното отхвърляне на изображенията е отчасти философско, но повече се основава на антипатията им към монасите, които представляват строго протестантска партия в Църквата и реакционна формация в образованието. Теофил е велик управник. Дори враговете му признават, че никога досега правосъдието не е било така честно, нито икономиката е прогресирала толкова, нито пък престижът на императора е бил така висок. Императорът и неговият двор правят всичко за насърчаване на интелектуалния и артистичния живот. С това Теофил неволно стимулира разрухата на иконоборството. Той забранява религиозните рисунки. Църквите са украсявани с животни и птици, риби и цветя, за да изглеждат като зоологическа градина, както се оплаква един писател от онова време27. Но художниците, които императорът покровителства, рано или късно настояват за зачитане техните права да рисуват на религиозна тематика. Интелектуалните кръгове не могат да бъдат ограничени да четат отците на Църквата поради това, че тези, на които се възхищават във философията и стила, са духовници, подобни на кападокийците, чийто неоплатонизъм одобрява изображенията. От средата на IX в. интелектуалните кръгове, противостоящи на монашеската партия, отстъпват от иконоборството28.

Когато през януари 842 г. Теофил умира, оставяйки престола на своя двегодишен син Михаил III, регентството е поето от вдовицата му Теодора. Тя, подобно на предишната императрица регентка Ирина, е решена да възстанови иконопочитанието, но и тя като Ирина си дава сметка, че трябва да действа предпазливо. Теодора изчаква, докато настъпи моментът, в който може да убеди своя първи министър Теоктист, способен и изтъкнат мъж по времето на Теофил, че мнозинството хора ще приветстват промяната, и докато получи гаранции, че нейният съпруг няма да бъде анатемосан. През март 843 г. императрицата свиква събор в двореца. Епископите охотно препотвърждават каноните на Никейския събор. Единственият явен опозиционер е патриархът, ученият Йоан Граматик. Той е снет и се оттегля във вилата си края Босфора, където се посвещава на изучаването на черна магия. На негово място Теодора препоръчва на събора да избере Методий, монахът, който преди дванадесет години е обидил Михаил II и който е близък приятел на Теофил. Подобно на патриарх Тарасий половин век по-рано, Методий демонстрира голяма умереност. Единствените лишени от катедра епископи са онези, които отказват какъвто и да е компромис. Няма преследвания. Не са произнесени анатеми срещу изтъкнатите иконоборци. Изглежда властите изчакват двадесет години, преди да възстановят фигурите мозайки в такъв велик монумент като „Св. София". Мирът в Църквата е възстановен за удовлетворение на всички, с изключение на неколцина монаси екстремисти, които смятат, че иконоборците не са подходящо наказани. Но дори монасите едва ли могат да не одобряват благочестивата императрица, която им връща изображенията29.

Теодора има по-голям успех от Ирина във възстановяването на изображенията без негативни последствия за престижа на императорския трон. Скоро обаче отношенията между патриарха и императора са отново смутени. Когато през 847 г. Методий умира, Теодора назначава за негов приемник монаха Игнатий, син на Михаил I Рангаве който е кастриран, когато баща му загубва трона. Игнатий става монах и временно игумен на манастир на Принцовите острови, където е дълбоко почитан заради своето благочестие и милосърдие. Императрицата несъмнено се надява, че с произхода си той ще бъде далновиден, но греши. Игнатий се обвързва с крайната монашеска партия. Неприятностите започват още с интронизирането му, когато той отказва да приеме архиепископа на Сиракуза Григорий Асбеста, обвинявайки го в неканонично поведение. Вероятно архиепископът, който е приятел на Методий, вече е започнал организирането на опозиция срещу новия патриарх. Григорий информира папа Лъв IV, който смята, че бидейки в Сицилия, Сиракуза попада под неговата юрисдикция и изпраша в Константинопол искане за обяснение. Папата не получава удовлетворение, както и неговият приемник Бенедикт III, който заявява че архиепископът не може да бъде низложен, без Рим да разследва въпроса. Игнатий пренебрегва папските искания. Отношенията между Папството и Патриаршията са прекратени30.

През 856 г. Теодора е изместена от регентството от брат си Варда, действащ от името на вече шестнадесетгодишния император Михаил III. Варда поема управлението с титлата „кесар“. Той е великолепен управник. Кесарят успява да възроди армията и флота, реформира Университета, дори предприема мисии за покръстване на славяните и подготвя християнизирането на българите. Но Варда има врагове - държавни служители, които негодуват срещу прахосването на средствата, които сестра му е натрупала, както и духовници, особено монаси, които не одобряват личния му живот. Игнатий го засяга веднъж, отказвайки да изпрати Теодора против волята ѝ в манастир, и още веднъж, непоправимо, когато през 858 г. го обвинява в прелюбодейство със снаха му и го отлъчва. Обвинението вероятно е лъжливо, но репутацията на Варда като човек неморален и насърчаващ към неморалност своя племенник е толкова разпространена, че той не посмява да протестира. Вместо това той скалъпва срещу Теодора и Игнатий обвинения в измяна. Теодора е изпратена в манастир, а Игнагий е снет по императорска заповед от Светия Синод31.

За негов заместник Варда назначава Фотий най-прочутият учен по онова време. Фотий е праплеменник на Тарасий и, подобно на него, преди да бъде назначен за патриарх, е председател на Имперския върховен съд. Също като Тарасий той преминава ускорено през степените на свещеничеството. Фотий е интронизиран на Коледа 858 г. Монашеската партия, въпреки лошите отношения на Игнатий с Рим, решава да изпрати жалба до папа Николай I срещу назначението на Фотий. Папата е зарадван от възможността за намеса, но губи всякакъв шанс за мирно разрешаване на проблема с поставянето на въпроса за юрисдикцията над провинция Илирик, която е много важна от политическа гледна точка, защото обхваща новопокръстеното Българско царство. Извън нашата тема е да описваме как Фотий побеждава папските делегати, как надхитря Папството относно собствената си позиция и по въпроса за българската църква и как вбива клин между Рим и монашеската партия, която толкова иска да апелира до Папството. Важен за нас проблем е, че Фотий прокарва идеите си посредством императорската подкрепа. Когато през април 866 г. неговият господар, кесар Варда, е отстранен от власт и убит от новия фаворит на Михаил III, бившият коняр Василий Македонец, опитът на Фотий да опрости греха на убийството не му помага. През септември 867 г. самият Михаил III става жертва на верни слуги на Василий, а последният става самодържец. Първият му акт е да низложи Фотий и да възстанови патриаршеската катедра на Игнатий. Папството е зарадвано, докато не открива, че Игнатий, под ръководството на Василий, подобно на Фотий, не е склонен да допусне папска намеса във византийските или в българските дела. Междувременно Фотий след кратко изгнание успява да спечели благоразположението на Василий. Той става ректор на Университета и наставник на императорския син Лъв VI. Когато през 877 г. Игнатий умира, Фотий, изцяло реабилитиран, се връща на патриаршеския трон32.

Фотий е работоспособен патриарх, чиято дейност по реформирането на патриаршеската школа е особено полезна. Но амбициите му нарастват. Когато през 881 г. император Василий започва да страда от пристъпи на умопомрачение, Фотий, който изглежда го трови в полза на сина му Лъв, фактически поема управлението. Той харесва властта си. Василий е поръчал нов обобщен законодателен кодекс, Епанагога, чийто предговор е написан от Фотий. В него се декларира, подобно на Юстиниан и Лъв III, че „мирът и просперитетът на гражданите, тялом и духом, зависи от съгласието между светската и духовната власт“, като не се дава предимство на светската. Кодексът издига патриарха до ранг на равен с императора и дори го определя като „одушевен и съществуващ образ на Христа". Само патриархът може да тълкува каноните на Църквата и решенията на съборите. Тези думи са по-подходящи за Римски папа, отколкото за Византийски прелат33. В резултат на това Епанагога-та никога не е издадена официално а гордостта на Фотий скоро е смирена. Когато през 885 г. Лъв VI наследява баща си, той незабавно обвинява Фотий в измяна. След няколкомесечно следствие патриархът е низложен и пратен в изгнание. Тогава Лъв назначава за патриарх своя деветнадесетгодишен брат Стефан. Изглежда Василий е планирал подобен акт, вярвайки че само благонадежден член на семейството на патриаршеския трон би могъл да предотврати събития като разкола между Игнатий и Фотий. Общественото мнение безпрекословно приема избора на принца. Монашеската партия, която Фотий ненавижда, навярно е твърде радостна от снемането му, за да може да протестира34.

Стефан би могъл да бъде отличен патриарх. Но той се изтощава от аскетичен живот и умира на двадесет и три годишна възраст. Тогава Лъв назначава уважавания и умерен клирик Антоний II Калеа, който, по негова заповед, свиква Синод посетен от делегати от Рим. На него схизмата, предизвикана от Фотий и Игнатий, е премахната, макар че двамата не са порицани35. През 901 г. Антоний умира и негов приемник става императорският секретар или Мистик, Николай. Той е син на италианска робиня, работеща в домакинството на семейството на Фотий. Кариерата му недвусмислено показва, че скромният произход не е преграда за професионалния напредък във Византия. Фотий е поразен от заложбите на момчето и се погрижва за неговото образование. Николай става близък приятел на императора, който чувства, че може да му има доверие. На практика той е амбициозен и упорит човек, но прекалено склонен да работи в приятелство с Лъв. Съдбата решава друго36.

Бракът във Византия е дело на светските съдилища, макар че изисква благословията на Църквата. Но религиозното мнение дълго смята, че римският граждански закон не е достатъчно изчерпателен по въпроса, особено в частта си колко законни брака могат да бъдат сключени. Много християнски автори поддържат строги възгледи. Св. Василий например допуска само второженци до покаяние. Той смята, че трети брак е „умерен разврат" и се наказва с отлъчване за четири години, макар и да бъде законен. Четвъртият брак е абсолютна диващина37. През 70-те години на IX в. от името на Василий I и синовете му Константин (починал през 879 г.) и Лъв е издаден закон, който следва общественото мнение и допуска трети брак само със специално църковно разрешение и абсолютно забранява четвърти брак, който би бил невалиден и сключването му би се смятало за незаконно38.

Лъв е оженен още млад от баща си за блага, но без съмнение непривлекателна жена на име Теофано, която той не харесва. Бракът трае единадесет години до 897 г., когато, изцяло пренебрегната, Теофано умира. Междувременно Лъв се забавлява в обятията на жена с негърски произход, Зоя, дъщеря на Зауца, която му ражда дъщеря Ана39. Няколко месеца след смъртта на Теофано Лъв се жени за Зоя, за да легитимира детето.

Но през 899 г. Зоя умира, без да има други деца. Сега единственият член от мъжки пол в императорското семейство, без да се брои императорът, е неговият най-малък брат Александър, развратен младеж, който също е бездетен. Така през 900 г. Лъв получава църковно разрешение да се ожени отново, но новата императрица умира през април 901 г. след раждането на син, който живее само няколко дни. За двора е неприемливо да бъде без императрица. Затова Лъв коронова малката си дъщеря за августа, вероятно възнамерявайки тя и бъдещият ѝ съпруг да го наследят. Той планира да я омъжи за западен принц, но така или иначе принцесата скоро умира. По какъв начин да бъде продължена династията? Лъв решава да вземе Зоя, наречена Карбонопсина, „чернооката“ дама от добро семейство - за официална своя метреса. През 903 или 904 г. Зоя ражда дъщеря, която също умира малка. Впоследствие, през септември 905 г. тя ражда син Константин, наречен Порфирогенит, защото се е родил в Пурпурната зала, отредена за раждането на императорските деца. Но въпреки мястото си на раждане, той е незаконен. Патриарх Николай се съгласява да кръсти детето, но само ако императорската метреса напусне двора. Ала това не е достатъчно за Лъв. За да узакони момчето, той трябва да се ожени за майка му. Бракът е сключен през април 906 г. Церемонията е осъществена от доверен свещеник, без знанието на патриарха, като Зоя едновременно е коронована и за императрица“40.

Лъв нарушава закон, който самият той е издал. Набожните люде са дълбоко потресени. Това се отнася най-вече за монасите, все още негодуващи срещу прелюбодейския брак на Константин VI век по-рано. Патриархът, който като ученик на Фотий не одобрява монашеската партия, изглежда се готви да се възползва от „икономията“ — принцип, според който освобождаването от църковния закон може да бъде допуснато при извънредни обстоятелства, при условие че не се засяга основен пункт на вярата, а само с цел легитимиране на детето. Но, подобно на Фотий, той иска да защити моралния авторитет на Патриаршията, пострадал от действията на Лъв. Може би патриархът все още е готов на компромис. Но в самата Фотиева партия Николай има съперник Кесарийският архиепископ Арета, човек с високо образование и малко скрупули, който, по-скоро с цел да затрудни патриарха, отколкото от собствено убеждение, се съюзява с монашеската партия и настройва общественото мнение срещу идеята за църковно разрешение на този брак. Силата на емоциите, съчетана с личен гняв от непокаялия се василевс, го принуждава да действа. На Коледа 906 г. патриархът затваря пред лицето на императора вратите на „Св. София". Но Лъв успява да го надхитри. Той вече е изпратил тайни пратеници до папата и до източните патриарси, за да събере мненията им за четвъртия брак с ясното съзнание, че на Запад няма ограничения за повторен брак, докато източните патриарси, разчитащи на субсидии и дипломатическа подкрепа, винаги ще подкрепят императора. Естествено всички те с удоволствие се опитват да убедят Константинополския патриарх, че греши. Веднага щом като Лъв научава, че отговорът на Рим е в негова полза, той арестува Николай и го принуждава да абдикира. След това той се обръща към монашеската партия, знаейки, че в духа на студитските ѝ традиции тя не може да не одобри апелите до Рим и до другите патриаршии. Най-изтъкнатият монашески лидер е светият монах Евтимий, с когото понякога Лъв се консултира по духовни въпроси. Окуражен от одобрението на Вселенската църква, Евтимий се съгласява да поеме Патриаршията и дава църковно разрешение на императора, с което опрощава четвъртия брак. Неговото съгласие внася объркване в старото партийно разпределение. Сега редица монаси прехвърлят доверието си към Николай, докато Арета Кесарийски и мнозина от дворцовия клир стават ревностни поддръжници на Евтимий и четвъртия брак41.

През 912 г. здравето на Лъв се влошава и през април същата година, когато очевидно той е на смъртно легло, неговият брат Александър, който е съимператор, но дълго време е извън властта, поема управлението, а младият Константин, коронован за съимператор през 911 г., е едва седемгодишен. Лъв умира през май, а Александър вече е уволнил Евтимий, който е жестоко обиждан и малтретиран от неговите стражи. Николай е възстановен и веднага предприема опит да поеме контрола над Църквата чрез отстраняване на всички епископи, ръкоположени от Евтимий и други йерарси, за които се знае, че го подкрепят. Голяма част от тях, начело с Арета Кесарийски, отказват да напуснат катедрите си. Вълненията в Църквата се активизират и влошават от скъсването на Николай с Рим. Но покровителят на Николай Александър умира през май 912 г., оставяйки управлението в ръцете на регентски съвет начело с патриарха. Николай харесва властта си. Той потушава бунт, за който се подозира, че самият той е подбудил. Патриархът преговаря от свое име с българския монарх Симеон, дори го коронова с импровизирана корона и обещава младият император Константин да се ожени за дъщеря му. За осем месеца Николай става изключително непопулярен. Няма византиец, с каквито и да било възгледи за Патриаршията, комуто да се нрави духовник да упражнява светска власт. През февруари 914 г. заговор лесно го отстранява от управлението и регентството преминава в ръцете на императрицата-майка, „чернооката“ Зоя. Тя настоява да възстанови Евтимий на патриаршеската катедра, но той отказва неудобния пост. Така императрицата неохотно връща Николай, предупреждавайки го да ограничава дейността си само до църковните дела42.

След доброто начало, през 919 г. управлението на Зоя се проваля в резултат на злополучната война срещу българите43. Старши адмиралът Роман Лакапин поема властта, оженва младия император за дъщеря си и става василеопатор, „баща на императора", след това — кесар, и в крайна сметка император. Той държи Николай под строг контрол, макар понякога да ползва неговия дипломатически опит. През 920 г. се провежда Събор за единение на Църквата. Неговите решения, публикувани в Tomus Unionis, предоставят контрола върху брака на Църквата, осъждат четвъртия брак и дори поставят под въпрос благоприличието на третия. Но „икономията" е използвана за легитимиране позицията на младия император Константин и за оправдаване на Евтимиевото духовенство, което опрощава четвъртия брак на Лъв. През 923 г. Николай се помирява с Рим, декларирайки, без да разполага с каквито и да било доказателства, че папата е потвърдил подкрепата си за Tomus Unionis44.

Тетрагамията, въпросът с четвъртия брак, създава най-опасната криза между император и патриарх в средновизантийския период. Неин резултат е незначителното ограничаване на императорската власт. От морална и законова гледна точка Лъв не е прав. Неговите действия са чужди на благоприличието и нарушават собствения му закон. Tomus Unionis показва, че императорът не може да пренебрегва правилата в религиозната сфера, а „икономията" би могла да го извини пред Църквата при извънредни обстоятелства. Византийското обществено мнение не е напълно единно по въпроса. То признава правото на императора да назначава и снема патриарха, но ако моралната му позиция не е стабилна, неговите действия биха могли да доведат до схизма. Византийците подкрепят патриарх, който се опълчва на василевса в сферата на морала, но не и патриарх, който се опитва да управлява империята, дори ако подобна роля му е завещана от императорската власт. Лъв успява да постигне основната си цел да създаде своя династия. Константин, бебето, чиято легитимност е подложена на съмнение, никога не е третиран по друг начин освен като законен император. Дори узурпаторът Роман Лакапин не дръзва да оспори неговото безспорно право на власт. Императорското семейство се ползва с далеч по-сериозна обществена симпатия от всеки патриарх, макар и разполагащ с голям авторитет.

Роман Лакапин, подобно на Лъв VI, решава да направи един от своите роднини патриарх. Когато Николай умира през 925 г., принцът, когото Роман е избрал за този пост, най-малкият си син Теофилакт, е още твърде млад. Назначени са двама временни патриарси, докато Теофилакт поеме престола през 931 г., почти на петнадесетгодишна възраст. На пръв поглед никой не се обявява срещу избирането му. Папа Йоан XI дори изпраща благословията си, но трябва да се признае, че Римският първосвещеник се намира под властта на своя полубрат Алберик, принц на римляните, който желае съюз с императора. Теофилакт е дружелюбен младеж, чийто единствен интерес е отглеждането на коне. Като патриарх той е миролюбив. Умира през 956 г.45

Експериментът с принца патриарх не се повтаря. Като приемник на Теофилакт, Константин VII, оказал се в крайна сметка самодържец, избира монаха Полиевкт. Това е грешка. Полиевкт се оказва конфликтна личност. Той възразява против действията и морала на министрите и се обявява срещу принципите, залегнали в Tomus Unionis. Константин VII е разгневен, но умира, преди да успее да го отстрани от властта46. След като Константиновият син Роман II също напуска този свят, той оставя като императори двама непълнолетни синове под регентството на майка им Теофано - Василий II и Константин VIII. Когато императрицата решава да се омъжи за великия генерал Никифор Фока и да го издигне до автократор, Полиевкт се възпротивява, като неоснователно ги обвинява, че имат духовна връзка47. Той протестира по-основателно и по-успешно, когато Никифор настоява патриархът да даде статут на мъченик на всеки войник, паднал в битка с друговерци48. Полиевкт разкрива силата си през 969 г., когато Никифор е убит от племенника си Йоан Цимисхий, който желае да се ожени за императрица Теофано, негов съучастник в престъплението. Полиевкт отказва да короняса Йоан, като поставя условия: последният да се откаже от Теофано, чийто трети съпруг желае да стане, да отмени Никифоровите закони срещу манастирите и да признае патриарха за върховен господар на всички църковни дела49. Тъй като Йоан е узурпатор и убиец, той не може да отстрани патриарха и да назначи друг, по-раболепен. Поради слабите си позиции Йоан Цимисхий се нуждае от помощта на Полиевкт. Триумфът на патриарха е краткотраен. Когато неприятелят Полиевкт умира на следващата година, Йоан издига на негово място един непорочен монах. Съхранена е речта, с която той обявява назначаването. В нея императорът говори за две власти - духовна и светска, и по-нататък изяснява връзката между тях, заявявайки, че, тъй като духовният глава е мъртъв, той в качеството си на император назначава на патриаршеския престол мъж, когото счита за достоен50.

През следващите седемдесет години никой патриарх не се осмелява да оспори императорската власт. Необходимо е дръзко духовно лице, което да се противопостави на император Василий II, оставил патриаршеския престол незает за почти пет години след смъртта на Николай III Хрисоверг, вероятно поради опитите на Николай да издейства от него намаляване на данъците на Църквата в момент, когато вниманието на императора е погълнато от гражданска война. Когато в края на управлението на Василий патриарх Сергий II си позволява да се обяви срещу облагането с данъци на църковните имоти, протестите му не получават внимание51.

Няколко дни преди смъртта си през декември 1025 г. Василий назначава за патриарх Алексий, игумен на Студит, който трябва да се докаже като добър приятел на династията. Алексий оказва значителна помощ на племенницата на Василий, императрица Зоя, през 1043 г., когато нейният осиновен син Михаил V прави опит да я изпрати в изгнание52. На следващата година той умира и третият съпруг на Зоя, Константин IX, неблагоразумно избира за негов наследник образования дипломат Михаил Керуларий, който става монах, за да избегне наказанието след участие в заговор срещу Михаил IV. Керуларий е амбициозен мъж и слабият характер на Константин му предоставя шанс за изява. Това е време, когато реформите в Западната църква предоставят на Римския папа върховен и централизиран контрол над нея, а временната слабост на западните императори, които предприемат реформите, позволява на Папството да отхвърли контрола на светската власт. Керуларий е наясно с тези събития и пожелава да издигне своя патриархат до подобна позиция. Но ако патриаршеската власт в Константинопол иска да се превърне в източния еквивалент на Папството, тя трябва да бъде напълно независима както от него, така и от императорската власт. Склонността на монашеството във Византия да изпраша жалби в Рим срещу йерархията в империята постепенно намалява както в резултат на случая с тетрагамията, така и поради подема на Западната империя при Отоните и новите агресивни претенции на Папството, което осъзнава, че ако желае върховенството му над християнския свят да бъде пълно, то трябва да включва върховенство над Църквата както на Изток, така и на Запад. Византия вече разглежда Рим като малък провинциален град с велико минало и незначимо настояще, а неговата Църква като велика някога институция, която понастоящем е в ръцете на варвари. Съпротивата срещу претенциите на Рим вероятно е популярен ход в Константинопол.

Но медалът има и обратна страна. Византийските провинции в Южна Италия по това време са опустошени от норманите, чиито незаконни действия са също така обезпокояващи за папата, като че са застрашени негови собствени територии. Следователно императорската политика е насочена към сътрудничество с Римския първосвещеник, който допълнително би могъл да използва своята религиозна власт за контролиране на норманите.
Керуларий слага край на тази политика. Вероятно решимостта му да подчини Арменската църква на Византийската е причината, поради която той насочва вниманието си към определени религиозни ритуали, изпълнявани от арменци и римляни, които Керуларий не одобрява. През 1052 г. по силата на своята еднолична власт патриархът нарежда затварянето на всички латински църкви в Патриаршията. Тук са включени църквата на варягите в Константинопол, църквите в Амалфия и други италиански търговски сдружения там, както и в други градове в империята, а също и латинските църкви във византийска Италия. След това той убеждава Охридския митрополит Лъв да изпрати писмо до епископа на Трани, върховен глава на православното духовенство в Южна Италия, с което осъжда някои римски свещенодействия, в частност използването на безквасен хляб по време на причастие На епископа е наредено да разпространи писмото в Италия.

Всичко това е направено без разрешение от императора. Политическата обстановка в Италия по това време е сложна, папа Лъв IX е пленен от норманите с които той води преговори за освобождаването си. Константин IX бърза да изпрати до папата сърдечно писмо, като същевременно убеждава Керуларий също да му изпрати писмо с предложение да обсъдят състоянието на духовната власт. В отговор папата праща свои легати в Константинопол, които да преговарят както по политическите, така и по религиозните въпроси. Императорът ги посреща с почести. За съжаление главният римски легат, кардинал Хумберт, се оказва агресивен човек, който сам е написал трактат срещу гръцките „грешки“. Той не е склонен да установи приятелски отношения с патриарха, който също е решен да не отстъпва от позициите си и чиято пропаганда в Константинопол е доста ефективна. Папската мисия е замислена и осъществена като опит на недодялани чужденци да диктуват на византийците правилата на собствената им вяра и богослужение. В тази обстановка усилията на императора да успокои духовете не дават очаквания резултат. В крайна сметка, след взаимни нападки, Хумберт, чиито правомощия със смъртта на папа Лъв през април 1054 г. практически се преустановяват, следобед на 16 юли 1054 г. тържествено влиза в църквата „Св. София“ и от олтара огласява була за екскомуникация (отлъчване) на патриарха. Това е многословен, оскърбителен и неправилен документ, който шокира дори императора. Керуларий отговаря с отлъчване на Хумберт. Така схизмата от 1054 г. е просто събитие, при което двама първосвещеници се отлъчват един друг. Но в действителност, въпреки сериозните опити за помирение, добрите взаимоотношения между Римската и Константинополската църква никога не успяват да се възстановят53.

Този епизод показва, че когато политиката се смеси с религиозни въпроси, патриархът, който е сигурен в обществената подкрепа, може да се противопостави на императора и да провали имперската политика. Но подобно на патриарх Николай Мистик Керуларий открива, че когато се намеси в чисто политически проблеми, той губи обществената подкрепа. Константин IX продължава да изпитва страхопочитание към него, но когато Керуларий започва да налага мнението си на Константиновия приемник, неомъжената Теодора, последна от македонската линия в рода, тя го съветва да се занимава само с църковните дела. Следващият император, Михаил VI, се стреми да следва нейния пример, но се оказва немощен стар човек, комуто липсва влиянието, наследено от нея. Керуларий демонстрира презрението си към василевса, носейки пурпурни ботуши, белег на императорската власт, и взема участие в заговор, целящ замяната на Михаил VI с войника Исак Комнин. Като израз на благодарността си, след като се възкачва на престола, Исак награждава Керуларий, предоставяйки на патриаршеската власт пълния контрол над императорската църква „Св. София“. Скоро след това обаче, подразнен от арогантността на патриарха, императорът взема мерки за лишаването му от власт, привличайки общественото мнение на своя страна. Научавайки за това, Керуларий получава апоплектичен удар, от който умира54.

Кариерата на Керуларий показва както силата, така и ограничеността на патриаршеската власт. И двете страни получават добър урок. Трябва да изминат два века, преди отново да избухне криза между императора и патриарха във Византия.

 

1Иконоборците от IX в. разказват за времето, когато „управлението на империята преминава в ръцете на жена и Църквата е в разруха заради женската наивност" - думи, цитирани и преувеличени от патриарх Никифор в неговия Refutatio et Eversio, обобщен в непубликуваната работа на Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 247-248.
2Theophanes, Chronographia, pp. 457-458; Nicephorus, Refutatio, в Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 247-248.
3Theophanes, Chronographia, pp. 458-460. Вж 1. Andreеv, German us and Tarasius. Patriarchs of Constantinople ( на руски език, Sergiev — Posad. 1907). p. 98.
4Theophanes, Chronographia, pp. 460-461. Писмото на Адрнан е дадено у Mansi. Concilia, ХII, coll. 1056-1057. Адриан е оскърбен, защото Тарасий е не само мирянин, но и войник.
5За събитията, предшестващи събора, вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 18-20, c бележките.
6Постановленията на събора са дадени у Mansi, Concilia, XII é XIII. Относно съществените моменти в тях вж. Mansi, XII, coll. 3770-3772. За реакцията на папата вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 104-105.
7Монашеското неодобрение на мекушавостта на властите е представено от Theodore of Studium, Epistulae, in Migne. Patrologia Graeco-Latina. XCIX, col. 1044. Техен говорител е Сава от Студион.
8P. and J. Zepos, Jus Graecoromanum (Athens, 1931), I, p. 45. цитират два закона на Ирина, в която тя се назовава „набожния Император".
9За мойхеанския спор вж Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 82 ff.
10Bury, History… Arcadius to Irene, pp. 491-492. За преговорите на Ирина със сарацините вж. F. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. I (Munich-Berlin. 1924), Reg. 340, 352, pp. 42, 43
11Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 162-165; Jenkins, Byzantium, pp. 105-116.
12Theophanes, Chronographia, pp. 475-477.
13За управлението и реформите на Никифор вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 166-173. За действията му в мойхеанския спор вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 85-89.
14Обвинението в иноверство идва от Теофан, (Chronographia, pp. 476-80), който ненавижда Никифор, и следователно не бива да бъде вземан под внимание. Вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 72-73.
15Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 173-175.
16За конфронтацията между патриарха и Теодор Студит вж. Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 99-101, позиция, малко несправедлива спрямо Теодор.
17Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 177-178; Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 77-78.
18Alexander, The Patriarch Nicephorus, pp. 125-132, c бележките.
19Ibid, pp. 134-135.
20Theodore of Studion, Epistulae, col. 1417
21Ibid, col. 1001.
22Alexander, The Patriarch Nicephorus. pp. 137-140.
23Ibid, pp. 140-7; Theodore of Studion, Epistulae, col. 1305.
24Bury, A History of the Eastern Roman Empire (London, 1912), pp. 110-119.
25Вж. В. von Simson, Jahrbücher des fränkishen Reichs unter Ludwig dem Frommen (Leipzig. 1874-1876), I, pp. 248 ff.
26Bury, Eastern Roman Empire, pp. 110 — 111.
27За управлението на Теофил вж. Bury, Eastern Roman Empire, pp. 120 ff.; Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 183 — 186; Jenkins, Byzantium, pp. 146-152. За неговите строежи вж. Grabar, L᾿iconoclasme Byzantin, pp. 142 ff.
28Вж. G. Mathew, Byzantine Aesthetics (London, 1963), pp. 122 ff.
29Bury, Eastern Roman Empire, pp. 143-153.
30Класически труд за историята на Игнатий и Фотий е F. Dvornik, The Photian Schism (Cambridge, 1948). Ho Дворник малко се престарава в стремежа си да докаже, че Фотий не питае омраза към Рим. Разказът на Jenkins, Byzantium, pp. 168-181, е по-обективен, но в него липсват позовавания. Описанието у Bury, Eastern Roman Empire, pp. 180-209 се счита за меродавно.
31Dvornik, Photian Schism, pp. 39 ff; Bury, Eastern Roman Empire, pp. 161 ff. H. Gregoire в няколко статии и по-специално в 'Etudes sur le neuvieme siecle', Byzantion, VIII (Brussels, 1933), pp. 515 ff. cе опитва да реабилитира Михаил III, подчертавайки, че той е жертва на злостна пропаганда по-късно, но малко преувеличава неговата роля. Вж. Jenkins, Byzantium, pp. 156-157.
32Dvornik, Photian Schism, pp. 132 ff.; Bury, Eastern Roman Empire. pp 165-179.
33Текстът на Епанагогата е даден у Zepos. Jus Graecoromanum, II, pp. 236-368. Раздел III ce отнася до патриарха. ΓΙο въпроса за обнародването ѝ вж. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 213, бел. 2.
34Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 214-215; Jenkins, Byzantium, pp. 200 ff. За коректното определяне възрастта на Стефан (19, а не 16, както смята Острогорски) вж. Jenkins, 'The chronological accuracy of the „Logothete" for the years A.D. 867 - 913' - Dumbarton Oaks Papers. XIX (Cambridge, Mass., 1965), pp. 98-100. Монашеският автор на Vita Ignatii (у Migne, Patrologia Graeco-Latina, CV, col. 573) определя Стефан като „мним патриарх", не толкова поради младостта му или неговия сан, а защото е ръкоположен от Фотий.
35За този Синод вж. Dvornik, Photian Schism, pp. 265 ff., хвърлящ известни съмнения по отношение на него.
36Вж. Jenkins. Ά note on the Patriarch Nicholas Mysticus’ - Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae, II (Budapest. 1963), pp. 145 147, който смята, че Николай не е племенник на Фотий, както смятат Дворник (Photian Schism, pp. 248-249) и други автори, а е бил слуга в домакинството му.
37Basil of Caesarea, Canon IV – Migne, Patrologia Graeco-Latina.
38Leo VI, Novellae, 90, в Zepos Jus Graecoromanum, I, pp. 156-157.
39Jenkins, Byzantium, pp. 200, 202, 214. Името 'Zaoutzes' произлиза от арменската дума 'zaoutch', означаваща черен.
40Jenkins, Byzantium, pp. 212-214.
41Ibid, pp. 214-226, най-доброто съвременно изложение на събитията, позоваващо се не само на Продължителя на Теофан и други хронисти, но и на писмата на Арета, хвърлящи нова светлина на ставащото. Вж. и Jenkins, 'Eight letters of Arethas', Eellenika, XIV (Thеssalonica, 1956), pp. 293-372, също Three documents concerning the „Tetragamy“ - Dumbarton Oaks Papers, XVI (Cambridge, Mass., 1962), pp. 231-241.
42Jenkins, Byzantium, pp. 227-231; Runciman, The Emperor Romanus Lecapenus (Cambridge, 1929), pp. 45-53.
43Runciman, Romanus Lecapenus, pp. 52-62.
44Jenkins, Byzantium, pp. 237-238. Текстът на томуса е даден у V. Grumel, Les Regestes des Actes du Patriarchal de Constantinople, I, Les Actes des Patriarcat, Reg. 669
45Jenkins, Byzantium, pp. 252-253; Runciman, Romanus Lecapenus, pp. 75-77.
46Jenkins, Byzantium, pp. 253, 266-267.
47Ibid, pp. 277-278.
48Zonaras, Synopsis Historiarum, III, p. 509.
49Leo Diaconus, Historia (Bonn edn, 1828), pp. 98 - 99. Вж. също Ostrogorsky, History of the Byzantine State, p. 260, бел. 2.
50Leo Diaconus, Historia, pp. 101-102.
51Вж. Jenkins, Byzantium, pp 308-309, 320, 329-331.
52Michael Attaliates, Historia (Bonn edn. 1853).
53Вж. Runciman, The Eastern Schism (Oxford, 1955), pp. 28-54.
54Attaliates, Historia, p. 60; Cedrenus-Scylitzes (Bonn edn, 1838), II, pp. 641-644. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 301 - 302, мисля, че греши като свързва абдикацията на Исак с непопулярността му, свързана с отношението му към патриарха. Според изворите снемането на последния не поражда обществена реакция. Разказът на Псел (Chronographia, ed. and trans, by Е. Rеnaud [Paris, 1928], II, p. 123) е твърде съмнителен. Самият Псел е замесен в заговора срещу императора.

 


 

МОНАСИТЕ И НАРОДЪТ:
ОПОЗИЦИЯТА СРЕЩУ ДВОРЕЦА И ВИСШЕТО ДУХОВЕНСТВО
 

В историята на Византия понякога срещаме политико- религиозна партия, уповаваща се на манастирите. Дори през V в. монашески общности като тази от Состенион в Константинопол оказват влияние върху обществените дела. Това става посредством тяхното лидерство в борбата срещу иконоборството, като монасите образуват сплотена партия, която се превръща в мощен фактор на византийския живот. Понякога тази партия получава подкрепа от императорския двор. Нерядко патриархът се избира от нейните среди. Но в повечето случаи тя се противопоставя не само на какъвто и да бил императорски контрол върху Църквата, но и на йерархията, която счита за прекалено светска. Силата на тази партия се крие в близкия ѝ контакт с общественото мнение.

Характерно за византийците е, че едновременно с голямото уважение, което изпитват към Империята и Патриаршията като институции, техните идеи и мироглед са силно повлияни от монасите и светите мъже, които се движат сред тях. Императорът, поради самата същност на своето положение в йерархията, е призван да се държи умерено. Като наместник на Бога, той трябва да съзнава своето високопоставено място. Когато се появява на обществени места, василевсът трябва да бъде изтънчен и приветлив. Той следва да бъде великодушен и благосклонен и трябва да обръща внимание на всички, които молят за неговата справедливост и милосърдие. Той трябва да бъде смирен пред Бога. Но тази привлекателна за съвременния човек идея, че императорът трябва да бъде общителен и непринуден в контактите си с хората на улицата, противоречи на византийската представа за благоприличие и вяра1. Император, който подобно на Михаил III се опитва да фамилиарничи със своите поданици, предизвиква само тяхното смущение и печели неодобрението им2. По същия начин патриархът, въпреки че не се ползва с подобна популярност, трябва да се държи като респектираща фигура. Уважението на византийците към божествената власт на императора или патриарха не изключва възможността за въстание срещу човека, когото смятат за недостоен за този пост. Въстанията са насочени против човешкото същество, а не против неговата свещена роля. В действителност византийците въстават, за да запазят общоприетите измерения на тази роля.

Висотата на императорския пост затруднява владетеля в общуването му с неговите подчинени. Във времето, преди да бъде изобретена печатарската машина, няма вестници и едиктите и декретите имат ограничено разпространение поради трудността да се направят голям брой копия. Съобщенията се изписват по стените из градските улици. Документи се разпространяват от ръка на ръка в ограничени кръгове на съдии и бюрократи и сред самата църковна организация. Но пропагандата се извършва почти изцяло чрез устната реч. Императорът не произнася речи пред народа, с изключение на определени празнични дни, когато той има право да изнесе проповед в „Св. София", а проповедта обикновено се заключава в традиционни набожни фрази3. Владетелят понякога се обръща към Сената, който представлява аморфно образувание, състоящо се от офицери и членове на изтъкнати фамилии. Но ако императорът пожелае да обясни своята политика на народа, по правило той трябва да изпрати официални лица, които да разговарят с началниците на всеки район в градовете и селата, както това прави Константин V, когато желае да получи подкрепа за своите иконоборчески намерения4. Официалните пратеници рядко са посрещани добре, тъй като са бъркани с данъчни агенти. По чисто религиозните въпроси монархът може да действа посредством епископите, като им нареди да проповядват в подкрепа на неговата политика и да се погрижат свещениците да постъпват по същия начин. Но проповедниците, а дори понякога и епископите, невинаги се съгласяват да следват инструкции, които не одобряват. Рядко се приема като мъдро и популярно решението те да бъдат отстранени поради подобно неподчинение5.

Но сред тази общност има и групи, които са готови да обикалят къщите на хората по градове и села, поучавайки ги как трябва да се държат и какво да мислят. Това са монасите. Монашеството във Византия, за разлика от това в Западна Европа, няма установени правила и ордени. Всеки манастир следва свои собствени предписания, обикновено утвърдени със създаването му и отразяващи възгледите на основателя, който често е мирянин или мирянка. Християнското монашество има своите корени в египетската пустиня, където в първите векове след създаване на Църквата аскетични мъже и жени се оттеглят, за да водят свят живот на смирено съзерцание. Те са монасите отшелници. С течение на времето те проявяват склонност да се обединяват в малки групи за взаимна защита и съвместно изпълнение на обредите. Подобна група започва да се нарича лавра. Тя е слабо организирана, без установени правила. Няма разделение между половете, а властта на игумена е неограничена. През IV в. св. Василий Кесарийски предлага промени с цел монашеският живот да стане по-организиран и ефективен. Той прокарва идеята, че монасите трябва да живеят в общности, където всичко ще бъде общо и всеки трябва да се подчинява на избрания по-висшестоящ. Всеки трябва да работи, да упражнява общественополезна дейност и да се моли6.

Впоследствие са основани голям брой василински или киновийни манастири, някои от тях далеч в провинцията, а други близо до градовете и дори в тях, където социалните задължения могат да бъдат изпълнявани по-ефективно. Юстиниан I използва своята императорска власт, за да създаде закони за манастирите. Всички манастири трябва да следват модела на тези на Василий. Монасите са задължени да предоставят на разположение цялата си собственост, преди да влязат в манастира, където трябва да водят комунален живот. Всеки може да стане монах или монахиня, на каквато и да е възраст, освен ако не е избягал роб или официално лице от управлението, което не е престанало да заема даден пост. Жененият мъж трябва да получи съгласието на съпругата си, а жената това на своя съпруг. В подобни случаи обикновено и двамата дават едновременен обет. Той или тя трябва да прехвърлят цялата си собственост на своите законни наследници, преди да положат окончателния обет. Изисква се послушничество в продължение на три години преди последния обет за целомъдрие, бедност и подчинение7.

Абатът, наричан още игумен, е лидер (или архимандрит), наставник на паството. Той се избира с мнозинство от монасите, но изборът му трябва да бъде потвърден от местния епископ. Когато е на път да се основе нов манастир, епископът проучва и благославя мястото и потвърждава нотариалния акт за собственост. След това манастирите минават към пълно самоуправление, властта принадлежи изцяло на абата, ако той успее да изпълни изискванията, заложени в нотариалния акт. Има два документа: бревион, който съдържа списък на даренията и изброява изискванията на основателя към литургията, и типикон, който съдържа правата и задълженията на монасите. Задължение на манастира може да бъде поддръжката на приют за сираци, училище или болница или осигуряването на свещеник за семейството на основателя. Само малка част от монасите са проповедници, а ако абатът не е проповедник към момента на избирането му, той следва да бъде ръкоположен за такъв. Необходимо е също да има достатъчно проповедници в манастира, за да се гарантира редовното провеждане на служба в параклиса. Абатът е подпомаган в административната дейност от иконом, който се грижи за материалната собственост на манастира, хартофилакс, който работи като секретар (архивар), и библиофилакс (библиотекар), тъй като от всеки манастир се изисква да има библиотека. В женските манастири игуменките също имат пълна власт и са подпомагани по подобен начин, като епископът осигурява свещеник за службите в църквата8.

Епископът запазва за себе си контрола върху външните дела на манастира и може да се намесва в случай на сериозен скандал в манастира или между игумена и монасите. В някои обители правото на намеса принадлежи не на местния епископ, а на патриарха, защото са основани от Патриаршията или защото основателят така е предписал. Създадените от императора манастири са под императорска власт, висшестоящите духовници нямат право да се намесват. По-късно се появяват обители, известни като автодеспотии, които с императорски декрет са напълно освободени от външен контрол: в случай на сериозна криза или скандал императорът лично разследва случая9.

Въпреки Юстиниановото законодателство, което е потвърдено от Юстиниан II след Трулския събор, като са направени известни корекции, като например изискването за четиригодишно послушничество, мерата отпреди Василий продължава да съществува в по-отдалечените части на империята10. Нещо повече, самите власти често нарушават закона по отношение на послушничеството. През VII в. става обичайна практика свалени от власт принцове и държавници да се изпращат в манастири, където те могат да се разкайват за своите престъпления, колкото си искат, и откъдето няма надежда отново да се върнат към светския обществен живот. В такива случаи няма време за послушничество. Обетите трябва да бъдат положени и тонзурата трябва да бъде изпълнена незабавно. Понякога е възможно имперските власти да пожелаят да издигнат мирянин за патриарх. Тарасий, издигнат от Ирина, е първият подобен пример. До този момент практиката е висшето духовенство да се съставя от мъже, положили монашески обети. Ето защо е необходимо новоизбраният патриарх да даде обет и да бъде ръкоположен възможно най-бързо11.

Фактът, че епископите се избират само от средите на монасите, допълнително засилва престижа на монашеството. По онова време, както е и днес в Православната църква, енорийският свещеник е обикновен човек, който се различава от своите енориаши само по това, че е по-добре образован и е обучаван и ръкоположен да изпълнява светите Тайнства. Той трябва да бъде женен, като може да продължи да проповядва и след смъртта на жена си. В градовете по-големите и по-добре уредени църкви са прикрепвани към манастири, които осигуряват свещеници за тях. Големите катедрали „Св. София" и „Св. Апостоли" изглежда разполагат с няколко проповедници миряни, но литургиите се отслужват от свещеници от патриаршеския двор, които са положили монашески обети, но не са свързани с конкретен манастир12. Постъпвайки в манастир, способният и амбициозен младеж може да направи най-добрата възможна кариера. Византийското общество, макар и не в изключителна степен, се придържа към определени правила. Разбира се, по-изгодни позиции имат принадлежащите към богати и влиятелни фамилии, но с малко повече късмет всеки талантлив човек може да заеме висок пост, независимо от своя произход. Много генерали, включително тези, които стават императори, произхождат от по-низшите класи. Момчета с висок интелект могат да постъпят на гражданска служба и да завоюват високи постове13. А манастирите са тези, които предлагат най-добри условия за напредък. Умният послушник може да бъде забелязан от игумена и да получи специално обучение. Той може да остане в манастира и в крайна сметка да стане негов игумен или добрата му репутация сред монашеските среди да му донесе предложение за епископски сан. Още на млади години послушникът може да бъде изпратен в дома на епископа и дори на патриарха, където, ако се представи добре, кариерата му е гарантирана. Някои патриарси са аристократи по рождение, други са синове на роби14.

Византийските манастири са толкова различни и независими един от друг, че изглежда почти невъзможно да се обединят и да образуват партия. В действителност, в първите векове на християнската империя те нямат голямо политическо значение, с изключение на Египет, където те съществуват най-дълго, но и водят непрекъснати спорове помежду си. Понякога един добре ръководен и сплотен манастир, като Состенион в Константинопол, може да оказва натиск в теологичните дела, но той действа посредством висшето духовенство15. В онези векове отшелник или самотен светец е този, които има уважението на народа. Той може да бъде странстващ проповедник, но обикновено тези хора се уединяват в някоя пещера, в скалисто място или на колона. Скоро след това набожните хора в околността отиват при него да потърсят съвет и благословия. Дори управители на области се обръщат към отшелници за съвет. Най-великият сред тях, св. Симеон Стълпник, е толкова популярен, че св. Женевиев от Париж му изпраща лично послание за вярност, донесено от сирийски търговец. Императорът също следва примера на своите поданици. Когато преподобни Даниил Стълпник се установява на една колона в Константинопол, Теодосий II проявява такава загриженост към него, че винаги, когато има буря, той изпраща хора да се осведомят как е той. Св. Алипий Пафлагонийски, който прекарва петдесет и три години върху една колона, докато накрая парализа го принуждава да легне, е избран за игумен на близкия манастир. По време на иконоборското преследване св. Теодул рисува икони на върха на своята колона, където императорската полиция не може да го достигне. Има дори две жени стълпнички16. Но с течение на времето самотните светци отшелници изчезват. Изглежда това се дължи на нарастващата преданост към литургията, насърчена от победата на иконопочитанието. Светият мъж, който до този момент желае усамотение, предпочита близостта на някой манастир, където може да изнесе църковна служба и към който дотогава е бил прикрепен. Най-авторитетните отшелници светци живеят през X в. Това е Лука Стълпник, чиято колона се намира в Халкедон и който е посещаван от членовете на династията Лакапини, подобно на своя съвременник Василий Млади. На гръцкия полуостров това е св. Лука Стирийски, в чиято пещера мъже и жени идват с голямо желание да получат съвет17. Отшелничеството се появява отново като явление в началото на XIV в. и неговото начало е поставено от Григорий Синаит, който счита, че участието в църковната служба не е необходимо за мистика. Но той получава слаба подкрепа във Византия и се премества в България, откъдето учението му се разпространява в Русия и в крайна сметка поставя началото на особения руски феномен старец (или странстващ отшелник), чийто последен и най-забележителен пример е Григорий Распутин18.

Когато някой виден отшелник светец умре, обикновено на мястото се издига манастир, за да поддържа спомена за него. Великият манастир на св. Симеон Стълпник край Алепо, до завладяването на областта от арабите, е важен религиозен център. Когато св. Лука Стирийски умира, манастирската църква, изградена на мястото на отшелническата му килия, е украсена с мозайки, изпратени от Константинопол лично от императора19. В действителност много манастири са построени, за да напомнят за даден светец или да съхранят неговите мощи. Следователно напълно естествено е монасите да одобряват почитането на изображенията на светеца и светите мощи. Те също така поддържат контакт с народа и знаят, че подобни образи придават истинност на разказите от Библията и задоволяват обществената нужда от чувство за близост с духовния свят. През последните няколко века основаването или дарението за манастир се счита за върховна проява на набожност. Броят и богатството на манастирите значително нарастват. Императорите иконоборци виждат в лицето на монасите своите най-опасни врагове и предприемат сериозни мерки срещу тях. Константин V изпитва особено удоволствие при затварянето на манастирите и унижаването на монасите в тях. Последните са все още слабо организирани, за да се защитават ефективно. Но техните страдания им спечелват съчувствието на обществото и Лъв IV намира за най-разумно да промени политиката на баща си20. При управлението на Ирина монасите не играят съществена роля за възстановяване на иконопочитанието, което се дължи на решителността и тактичността на императрицата и мирянина Тарасий, когото тя издига за патриарх. Но монасите в онези времена имат свой представител в лицето на игумена на Сакудион във Витиния Платон, въпреки че неговият основен принос в дебата за иконите се изразява в противопоставяне на всяка проява на толерантност към бившите иконоборци, колкото и да се разкайват21. Функцията на Платон като игумен на Сакудион и представител на монасите е наследена от неговия племенник Теодор, който през 799 г. става игумен на Студит, най-прочутият манастир в границите на Константинопол. Теодор става велик монашески реформатор. Неговите усилия да въведе по-строга дисциплина и по-ефективна дейност в манастирите предизвикват многобройни подражания, въпреки неуспешния опит на Теодор да създаде монашески орден по западен образец, към който да принадлежат голям брой манастири. Оттук насетне обаче във всички по-големи манастири има монаси, обучавани в студитските традиции, които поддържат връзка помежду си и със Студит. Тяхната пропаганда достига до всеки монах в границите на империята. Вече с категоричност може да се твърди, че е възникнала монашеска партия22.

Партията носи отпечатъка на личността на Теодор. Монашеската прослойка отхвърля всякакъв имперски контрол върху Църквата. Тя не отрича, че императорът притежава определени административни права. Не му се оспорва например правото на решаваш глас при назначаването на патриарх. Същевременно монасите са решени да не допуснат владетелят да определя църковните догми, както това става по време на императорите иконоборци. Монархът трябва да се подчинява на църковните канони. Неговият пост не го освобождава от тяхното съблюдаване. Монасите не харесват император, който се намесва в църковните догми или нарушава определени морални норми, но още повече мразят патриарх, който поддържа императорската политика и се стреми да придобие светска власт. По време на мойхеанския спор те продължават атаките си срещу патриарх Тарасий за това, че дълго време след смъртта на Константин не успява да отлъчи свещеника, който изпълнява „прелюбодейското“ бракосъчетание на Константин VI. Монасите никога не прощават на приемника на Тарасий - Никифор, който също отказва да извърши отлъчването, за което е помолен. Тяхното негодувание от поведението на патриарх Методий, когато след второто възстановяване на иконопочитанието той, подобно на Тарасий, изразява готовност да освободи безнаказано разкаялите се иконоборци, е напълно в духа на Теодоровата традиция23. След смъртта на Теодор монасите изоставят част от неговите идеали. Реформаторът изпитва дълбоко уважение към образованието. Половин век по-късно монашеската партия е категорично антиинтелектуално настроена. Причината несъмнено се крие в силния тласък, даден на образованието от страна на императорите по време на втория иконоборчески период. Това особено важи за император Теофил. Монасите стават подозрителни към класическата наука, която процъфтява в двореца. Те негодуват срещу патриарх Методий за това, че не се опитва да я унищожи, и дори срещу Фотий за това, че е очарован от нея. Съществува легенда, според която, докато Игнатий е патриарх, Фотий разпространява еретични слухове колко е забавно да гледаш как монашеският патриарх се затруднявал, когато се опитвал да дискутира по теологични въпроси24. Впоследствие и други възгледи на Теодор се изоставени. Така например той настоява за право на допитване до Рим, тъй като вярва във върховното право на папата да се произнася относно догмите освен Пентархията на източните патриарси, и когото той счита за последна инстанция по въпросите на вярата. Папата е по-старши и единственият, който може да даде безпристрастен и съобразен с традициите отговор. Константинополският патриарх много често е оръдие в ръцете на императора, а източните патриарси са изцяло под властта на неверници и не могат да си позволят да спорят с императора, тъй като единствено той може да използва влиянието си, за да ги защитава от халифа. В същото време трудно е да се има доверие на Рим, след като папата поставя под съмнение легитимността на патриарх Игнатий, който е техен лидер, а допитването на Лъв VI до Рим по въпроса за неговия четвърти брак и благосклонното отношение на папата към този факт, който те считат за прелюбодеяние, напълно обърква нещата. В края на X в. отношението на монасите от Константинопол към Рим е подчертано враждебно25.

В действителност ловкото справяне на Лъв VI с проблема с тетрагамията отслабва монашеската партия и тя остава пасивна в продължение на половин век. Когато нейният лидер, св. Евтимий, преминава на страната на императора, а бившият ѝ враг Николай Мистик става защитник на моралната ѝ кауза, за монасите става все по-трудно да формират категорично мнение. Когато през 956 г. сприхавият монах Полиевкт става патриарх, се създава впечатление, че той е спечелил подкрепата на монасите за всички негови протести. Но след смъртта му партията отново се успокоява докато Михаил Керуларий отново не я привлича на своя страна в атаките си срещу Рим. Неговата пропаганда, която му позволява успешно да се противопостави на императора, се води главно от монасите. Керуларий губи подкрепата на последните, когато амбициите му за светска власт стават прекалено явни26.

Същевременно монасите изпитват страх отчасти от личността на великия император воин Василий II, отчасти от решимостта на владетелите да намалят материалните възможности на манастирите. Военните успехи на империята означават, че всички провинции, с изключение на граничните, не са заплашени от вражеска атака. Следователно си заслужава да се инвестира в земя. Десети век е свидетел на възхода на светските съсловия, които незаконно, но ефективно придобиват голям брой свободни села т. е. села, в които земята е собственост на държавата в замяна на задължението да осигуряват войници за императорската армия. Селяните също трябва да плащат тежки данъци. Местният владетел предлагайки да заплати сериозна сума за земята или да поеме данъчното бреме, може да получи правото на управление над селото и мъжете стават попълнения за неговата собствена армия. Монашеското съсловие не представлява заплаха в политически план. Но в земите, които манастирите придобиват, обикновено чрез завещание, свободните села изчезват по подобен начин. Монасите или сами обработват земите си, често неефективно, или ги отдават под аренда. Нещо повече, докато (поне де юре) светските земи могат да се конфискуват и преразпределят от държавата, монашеските земи са неотчуждаеми. В полза на манастирите трябва да си припомним, че, подобно на Цистерцианския орден на Запад, монасите се установяват в голи и пусти местности, като например скалистите части на Атонския полуостров, където техните усилия се увенчават с успех. Трябва също да припомним, че голяма част от манастирите са разположени в градовете и не получават земи въпреки че някои от тях могат да притежават няколко съседни къщи. Тези градски манастири извършват огромна и значима социална дейност, създавайки болници, домове за стари хора и начални училища. Въпреки това, придобити чрез завещание обширни манастирски имоти в плодородните части на страната, но разположени далеч от манастирите, на които принадлежат, се оказват икономически нерентабилни и предизвикват гнева на имперските власти, които по един или друг начин се чувстват засегнати от политическата активност на монасите и тяхната намеса в делата на висшето общество и особено на императорското семейство27.

През 964 г. император Никифор II издава закон, забраняващ строителството на манастири, страноприемници и приюти за бедни, управлявани от монаси, както и даряването или завещаването в полза на подобни заведения, с изключение на случаите, когато приюти за бедни, доказали своята полезност за обществото, са заплашени от закриване. Втори закон постановява, че всички назначения на епископи трябва да получат одобрението на императора. Притесненията на монарха са да не би епархиите да попаднат под влиянието на монаси с крайни възгледи. Никифор е известен със своята примерна набожност и симпатията си към монасите. Той също така има принос за основаването на манастири на Атон. Поради аскетичните си убеждения василевсът се обявява против богатите манастири и е силно раздразнен от поведението на патриарх Полиевкт28.

Едно от условията, които Полиевкт поставя пред Йоан Цимисхий, преди да го короняса, е отмяната на Никифоровите закони, касаещи манастирите29. Това е триумфът на монасите. Но победата им не трае дълго. Василий  II открива по-ефикасен начин да подчини манастирите. През 1003-1004 г. той прокарва закон, с който налага на местния владетел задължението да плаша данъците, дължими от всяко населено място, където той притежава имот. Този закон засяга както манастирите, така и миряните земевладелци, като особено тежко се отразява на монасите, които разчитат главно на своите земи за получаването на доходи. Редица манастири са принудени да продадат на държавата значителни дялове от своите имоти30.

Политиката на Василий II е изоставена от неговите наследници. Но богатството на манастирите намалява. От този период насетне монашеската партия включва манастири във или около Константинопол, а силата ѝ се изразява във влиянието, което монасите упражняват върху бедните хора в градовете. В края на X в. се наблюдава възраждане на духовното и мистичното монашество под ръководството на великия учител Симеон, наричан още Нови теолог. Това, както изглежда, се отразява на управлението на провинциалните манастири, без да се засягат политически интереси31. Но монасите в Константинопол са преди всичко добре осигурени чиновници и живеят твърде много сред светското общество. Те продължават да отхвърлят държавната намеса в делата на Църквата и критикуват ценностите на императорския двор, като същевременно се отнасят с недоверие към интелектуалните среди в столицата и с неприязън към Рим - омраза, от която Михаил Керуларий се възползва32.

По-късно властта на провинциалните манастири намалява поради трудностите, пред които е изправена империята през последните десетилетия на XI в. Завладяването на Мала Азия от селджукските турци се оказва гибелно за манастирите в този район. Малцина са тези, които оцеляват, а доста загубват връзка с Константинопол. Повечето монаси в Кападокия и централната част на страната напускат своите земи, а манастирите във Витинийски Олимп, най-могъщият център на монашеска дейност в миналото, са опустошени. Много монаси избягват и се установяват по хълмистите местности около Трапезунд, близо до егейския бряг, на планината Латмос. Но и там те не са в безопасност. Мнозина се насочват към гръцките острови или към разрастващите се общности в Атон. Бегълците създават проблеми и поради това за европейските манастири и манастирите на островите е трудно да поемат потока от хора. Малко от тях са богати. Дори Атон, който в следващите векове ще се утвърди като водещ манастирски център, в това време е залят от смутове и вълнения. Император Алексий I е принуден да изпрати там комисия, която в своите доклади свидетелства за очевидно неморалното поведение на монасите. Василевсът издава заповед за налагане на по-строги правила33.

Наистина в размирните години в края на XI в., когато империята е изправена пред нашествия по всички свои граници, монасите не могат да си позволят да не сътрудничат с управляващите Но монасите от Константинопол все още са склонни да критикуват липсата на морал сред висшето общество. Алексий I Комнин, скоро след като завоюва престола, по внушение на майка си се опитва да се разведе със съпругата си Ирина Дука, за да се ожени за красивата ексимператрица Мария Аланска. Патриарх Козма отказва да признае развода, тъй като е близък приятел на фамилията Дука. Но той си дава сметка, че разполага с подкрепата на монашеското съсловие, тъй като предишните двама съпрузи на императрица Мария са все още живи. Обществото като цяло, под влияние на монасите, е шокирано от нейния брак с узурпатора император Никифор Вотаниат, когато съпругът и Михаил VII Дука е принуден да стане монах. Фактът, че императрицата може да повтори престъплението и отново да извърши прелюбодеяние, не може да бъде възприет нормално. Алексий осъзнава, че трябва да изостави своя план. За щастие скоро бракът му с Ирина се стабилизира и му носи голяма полза, тъй като Ирина е много уважавана заради своята набожност34.

По някои други въпроси Алексий е готов да погази мнението на монасите. Когато поради огромна нужда от пари той конфискува златни и сребърни предмети от църквите, среща само умерени протести от страна на висшето духовенство и никакви възражения от монасите, много от които не одобряват богатството на Църквата. Те също така са възмутени, когато императорът се опитва да извлече облага от системата, известна като харистикия. Съгласно тази система, имуществото на манастира, дори градската му собственост, се дава за администриране от мирянин. Задължението на т. нар. харистикарий е да следи дали манастирът получава парите, които са му необходими за ежедневните нужди и достатъчно средства за извънредни случаи, като доходите, които остават в излишък, той може да задържи за себе си. В резултат на това земята започва да се обработва по-добре отпреди и монасите престават да се занимават с афери с цел получаване на печалба. Проектът за това начинание е дело на Иконобореца, но когато в началото на XI в. някои епископи се опитват чрез него да добият облага за манастири, намиращи се под тяхна власт, той е обявен за незаконен. По всяка вероятност чичото на Алексий Исак Комнин е първият император, който дарява харистика на свои приятели и поддръжници. Неговите приемници следват примера му, с изключение на Константин X Дука, който не одобрява тази практика. Алексий извлича голяма полза от системата. Тя му дава възможност да награждава за чужда сметка по-важни свои подчинени и същевременно да запази за себе част от контрола върху собствеността на монасите. Редица духовници приветстват тази практика. Ученият светец Евстатий Солунски вярва, че тя възпира монасите от мисли за пари и им създава условия да водят изцяло духовен живот. Много от аскетично настроените монаси, особено в Константинопол, не изпитват съжаление към своите по-богати братя, които са принудени да водят по-ограничен светски живот35.

Проблемите на империята обаче не намаляват броя на монасите. Еврейският пътешественик Вениамин Туделски, който посещава Константинопол по време на управлението на внука на Алексий, Мануил I, свидетелства, че в града има толкова църкви, колкото дни в годината36. Това звучи твърде хубаво, за да бъде истина, но без съмнение броят на църквите е около двеста, повечето от които са прикрепени към манастир или метох. Мануил обаче счита, че има твърде много монаси в града и през 1158 г. издава заповед в бъдеше да не се изграждат нови манастирски обители в Константинопол или в който и да е от по-големите градове в империята. Освен това, за да гарантира облагите от системата харистикия, без да злоупотребява с нея, той нарежда новите монашески сдружения да не получават като дарение земя, а приход, платим от имота на основателя и неговите наследници, които по този начин стават почти законно харистикарии. След смъртта на Мануил законът е изоставен и постепенно забравен37.

През XII в. монасите са изправени пред друг вид трудности. Те правят така, че думата им да се чува винаги, когато императорът се опита да подобри отношенията с Рим и постигат това, давайки подкрепата си за всеки патриарх, който се опълчи на владетеля. В същото време монасите имат сериозни разногласия помежду си поради широкото разпространение на ереси. Към края на XI в. от България в Константинопол прониква богомилството, което се сблъсква с други дуалистични ереси, масалиани и павликяни, и няколко по-малобройни секти, съществували нелегално в империята и които никога не са били напълно унищожени. Дуалистите. които поддържат идеята за изначално порочната същност на нещата, не приемат основната християнска доктрина за Въплъщението. Църковните власти не могат да опростят техните грехове. Дуалистите също така оспорват държавната власт чрез своите социални учения. Те са пацифисти. Не одобряват създаването на поколение. Поведението им по отношение на управлението и законите се определя като пасивен анархизъм. Но особеният акцент, който дуалистите поставя върху благочестивата бедност, привлича последователи в множество манастири, включително някои от най-богатите и известни обители. Сред миряните те печелят уважение поради непорочния си живот и строга дисциплина Но като цяло общественото мнение изразява безпокойство от антисоциалните им навици и е потресено от тяхното отричане на иконите. Дуалистите отхвърлят не само изображенията на светци и светите мощи, но и някои от символите като например Кръста, който считат за материален предмет, незаслужаващ почитта на хората38. Някои изтъкнати миряни са силно повлияни от тази ерес, включително и майката на император Алексий I, бившата регентка Анна Даласина, която неочаквано е отстранена от двореца без да се дава гласност на случая39. Самият Алексий поема инициативата в ликвидирането на ереста, предприемайки по строги мерки от тези, които повечето висши духовници считат за подходящи40. Той обаче постига частичен успех. В някои манастири отделни килии продължават да бъдат обитавани от еретици и през XII в. През 1147 г. император Мануил има рядката и приятна възможност да отстрани от власт патриарх Козма II заради укриване на еретици, получавайки за тези свои действия одобрението на Църквата41.

Изправени пред подобни вътрешни проблеми, нито висшето духовенство, нито манастирите са в състояние да отправят предизвикателство към императорската власт, с изключение на случаите, когато действат съвместно, имайки зад гърба си общественото мнение, с цел да осуетят опитите на Мануил да се помири с Римската църква. От началото на века Византия започва да чувства ефекта от кръстоносните походи, които първоначално са изгодни за империята, но постепенно засилват взаимното недоверие и омраза между византийците и хората от Запада. За обикновения византийски гражданин огромните западни армии, преминаващи през неговите земи по заповед на папата, ограбвайки всичко по пътя си, са ужасяваща гледка. Той е шокиран от въоръжените свещеници, които маршируват наравно с останалите войници, и е силно раздразнен от големия брой италиански търговци, които се установяват в Константинопол и другите големи градове в империята и завладяват пазара. По време на кризата през XI в. императорът се нуждае от помощта на италианските морски градове, като в отплата им предоставя по-големи търговски концесии от тези, които се нравят на неговите поданици. Невъзможно е жителите на Константинопол или Солун да приемат тези надменни западняци, гордо пристъпващи из техните улици и пазари и забогатяващи за сметка на местните търговци. А когато пришълците довеждат свои свещеници и получават разрешение да издигнат латински църкви, напрежението рязко се покачва. Не е изненада, че надеждата на Мануил да постигне по-добро разбирателство с Рим, което той смята за изгодно от политическа гледна точка не се сбъдва поради отказа на Църквата и народа да сътрудничат с него42.

Тази опозиция оказва отрицателни последици. Мануил, подобно на баща си Йоан II и дядо си Алексий, установява силен контрол над Църквата по други въпроси. Като изключим политиката му спрямо Рим, останалите негови решения са уважавани и спазвани. Той не губи своята популярност, дори когато интересът му към теологията го кара да застъпи доктрината, известна като Холосфиризъм, чиято цел е да улесни приемането на християнството от мюсюлмани, само за да я види отхвърлена като ерес от събора, свикан от него за обсъждането ѝ. Но този въпрос не предизвиква особен интерес у хората, с изключение на професионалните теолози43. Дори монасите считат за нормално императора да се интересува от подобни теми. Те са много по-шокирани от императора узурпатор Андроник Комнин, който моли своите приближени да не обсъждат теологични въпроси в негово присъствие, защото той намира това за отегчително44. Андроник е безбожен и жесток човек, чиято кариера е позор за престола и монасите изиграват своята роля за свалянето му от власт. Монашеската партия е и продължава да бъде основен фактор в живота на Византия.

 

1Византийските трактати за царската власт единодушно подчертават, че монархът трябва да бъде както благороден и извисен, така и скромен и благодетелен, напр. Photius, Letter to Michael (Boris), Prince of Bulgaria – Migne, Patrologia Graeco-Latina, CII, coll 627-96. или Nicephorus Blemmydas, The Statue of a King (препис на дякон от „Св. София", XIV в.) - A. Mai, Scriptorum Veterum Nova Collectio, II (Rome, 1828), coll. 609-670.
2Theophanes Continuatus (Bonn edn. 1838), pp. 199-200.
3Вж. L. Bréhier, Le Monde Byzantin, II, Les Institutions de I᾿Empire Bvzantin (Paris, 1949), p. 434.
4Вж p. 73.
5Вж. р. 144
6Bréhier, Le Monde Bvzantin, pp. 529 ff.
7Ibid, pp. 533 ff.
8Justinian, Novellae, ed. Κ. E. Zachariae von Lingenthal (Leipzig, 1881), I, pp. 133, 535, 538, 539, 554. Вж. Bréhier, Le Monde Byzantin. pp. 550 ff.
9Bréhier, Le Monde Byzantin, pp. 545-546.
10Ibid. pp. 536, 557-558.
11Вж. pp. 78-79, 93. Много от бележитите патриарси на IX и X в. (напр. Тарасий, Фотий, Николай Мистик) до назначаването си на високия пост са миряни, макар по-късно всеки патриарх да полага свещенически, а не непременно монашески обет.
12Bréhier, Le Monde Byzantin. pp. 513-514.
13Императорите от IX в. Лъв V, Михаил III и Василий I са от беден произход, а Василий I дори е неграмотен. Историкът Псел, макар да претендира за благороднически произход, е син на дребен търговски предприемач, а майка му, останала вдовица, сама се учи да чете, за да образова сина си.
14Например Игнатий е син на свален император, Стефан - брат на управляващия василевс, а Фотий произхожда от благородническа фамилия, но пък Никита е син на славянски емигрант, Полиевкт е роден в бедност, а Николай Мистик е син на робиня.
15Вж. р. 47.
16Вж. Н. Delehaye, Les Saints Stylites (Brussels-Paris, 1923), pp. I - XXXIX, 1-147 (житието на преподобни Даниил), 148-194 (житието на преподобни Алипи). Св. Теодул се споменава в писмо на Теодор Студит (вж. Migne, Patrologia Graeco-Latina, IC, col. 957). За жени стилити вж. бележката на Delehaye в Analecta Bollandiana, XXVII (Brussels, 1908), рр. 391-392.
17За живота на преподобни Лука Стилит вж. Delehaye, Les Saints Stylites, pp. 195-237. Животът на св. Василий Млади е описан в Acta Sanctorum, 26 Mart, III, pp. 668-681. Животът на преподобни Лука - у Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXI, coll. 465 ff.
18За Григорий Синаит вж. В. Tatakis, La Philosophic Byzantine (Paris, 1949), pp. 261-263; V. Losky, The Mystical theology of the Eastern Church (London, 1957), pp. 209-210.
19За основаването на манастир на св. Симеон (Kaalat Seman), вж. Grabar, Martyrium (Paris, 1946), I, pp. 156-157, 364 — 365. 3a създаването на „Св. Лука" вж. С. Diehl, L᾿Église et les Mosatques du Couvent de Saint-Luc en Phocide (Paris, 1889), pp. 8-21.
20Вж. р. 76.
21Вж. p. 81. За Платон вж. A. Gardner, Theodore of Studium (London, 1905). pp. 16, 25-26. 31 ff.
22За Теодор вж. Gardner, Theodore of Studium и Е. Amann, 'Theodore le Studite', Dictionnaire de Théologie Catholique, XV, I, coll. 287-298. Равносметка за монашеските му реформи вж. Bnéhier, Le Monde Byzantin, II, pp. 540-544.
23Вж. pp. 82, 84.
24За анекдотите за Игнатий и Фотий вж. Bury, Eastern Roman Empire, p. 187. От друга страна, патриарх Полиевкт, според Лъв Дякон (с. 32), бил „посветен в човешката и божествената философия".
25Естествено общественото мнение във Византия е засегнато от създаването на западна Римска империя, която от Отон насетне не признава византийския император за римски. Каролингите дори гледали на византийските владетели като на съимператори, вж. Jenkins, Byzantium, pp. 353-354
26Вж. p. 108.
27Bréhier, Le Monde Byzantin, II, pp. 553 ff.
28Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 254-7.
29Вж. p. 103.
30Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 271-272; Jenkins, Byzantium, pp. 319-320.
31Вж. J. Gouillard, 'Symeon le Jeune’, Dictionnaire de Théologie Catholique, XIV, 2, coll. 2941-2956
32Няма пълно историческо изследване, посветено на манастирите в Константинопол. Историците са склонни да концентрират вниманието си върху провинциалните манастири. Все пак вж. J. М. Hussey, Church and Learning in the Byzantine Empire (London, 1937), pp. 183-189.
33За разрушаването на манастири в Мала Азня вж. S. Vryonis, The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor, California, 1971), pp. 194-197. За скандалите на Атон, когато през 1052 г. Константин IX е принуден да формира комисия за разрешаването им, вж. P. Meyer, Die Haupturkunden der Athos-Klöster (Leipzig. 1894), pp. 158-184.
34Anna Comnena, Alexiadeq, ed. and trans, by B. Leib (Paris, 1937), I, pp. 103-110. Очевидно Анна е малко пристрастна към усилията на родителите си. Вж. F. Chalandon, Essai sur le Règne d' Alexis I er Comnène (Pans, 1900), pp. 53-56.
35Bréhier, Le Monde Bvzantin, II, pp. 556-557; Hussey, Church and Learning, pp. 175-177; Chalandon, Essai, pp. 282-287. За възгледите на Евстатий вж. неговата De Еmendata Vita Monachica, in Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXXXV, col. 749.
36Benjamin of Tudela, Itinerary, trans, by Μ. N. Adler (London. 1907). pp. 11-14
37Chalandon, Les Comnene, II, Jean II Comnene et Manuel I Comnene (Paris, 1912), pp. 627-633.
38D. Oholensky, The Bogomils (Cambridge, 1948), pp. 168 ff.; Runciman, The Medieval Manichee, pp. 70 ff.
39Runciman, 'The end of Anna Dalassena', Mélanges Henri Grégoire, I (Brussels, 1949), pp. 517-525.
40Comnena, Alexiade III, pp. 218-228.
41John Cinnamus, Historia (Bonn cdn, 1836), p. 65. Chalandon, Les Comnene, pp. 636-639.
42Runciman, The Eastern Schism pp. 78 ff.; W. Norden, Das Papsttum und Byzanz (Berlin, 1903), pp. 59 ff.
43Chalandon, Les Comnene, pp. 643-647, 660-663.
44Nicetas Choniates, Historia (Bonn edn, 1835), pp. 430-431.

 


 

УПАДЪК И КРАХ.
КРАЯТ НА БОЖИЕТО ЦАРСТВО НА ЗЕМЯТА

 

Дванадесети век е последният период, през който Византия представлява все още имперска сила, ала величието ѝ е повече привидно, отколкото реално. Константинопол, със своите търговски представителства, работилници и оживени пазари продължава да е най-богатия град в християнския свят. Но парите, които се получават оттам, все по-често отиват в ръцете на италианските търговци. Имперската войска все още е огромна военна сила, но се състои главно от чуждестранни наемници, които изискват много средства за своята издръжка, а лоялността им е съмнителна. Социалните и политическите проблеми от средата на XI в., които продължават до края на Македонската династия, се съчетават с абсолютното безразсъдство на императорите и техните съветници, които позволяват на турските нашественици да преминат през Анатолия и да се установят в райони, които преди това осигуряват войници за армията и храна за столицата. По същото време норманите атакуват империята от запад. Възстановяването ѝ по време на първите императори от династията Комнин е забележително, но временно. То е постигнато главно чрез умела дипломация, благодарение предимно на подкрепата на венецианците, които настояват да получат като награда търговски привилегии. Останалите италиански търговски градове със сила се сдобиват с подобни предимства. Кръстоносните походи първоначално носят полза за империята, но почти от самото начало предизвикват повече враждебност, отколкото доброжелателство между Източния и Западния християнски свят, а със задълбочаването на схизмата между Църквите конфронтацията се засилва1.

Самите византийци имат усещането, че живеят в променящ се и несигурен свят. Техните чувства намират отражение в изкуството на XII в. В периода X началото на XI в то се характеризира със спокойствие и ведрина, с класически пропорции и строг стил, но надчовешко при използването на форма и светлина. Това изкуство подхожда на Божието царство на земята. През XII в. спокойствието и ведрината са нарушени. Патосът се засилва, наблюдава се чувствително хиперболизиране на пропорциите, разкриват се човешките страхове и болки. Христос в Своето величие преобладава в сводовете на църквите, но Той е по-неумолим Бог, а художниците подчертават у Него страдащия мъж. Божията майка вече не е спокойна и величествена. Тя повече от всякога е mater dolorosa2. В действителност империята вече не може да изпитва сигурност и удовлетвореност. Тя е загубила анатолския си хинтерланд. Преди края на века губи контрола и над Балканския полуостров, където Сръбското и Българското царство извоюват своята независимост. Империята не е в състояние да презира страните от Западния християнски свят, защото е наясно, че той се състои от държави с мощни армии и флоти начело с амбициозни владетели, които не се впечатляват от величието на империята3.

В тези условия стремежът на Византия да играе ролята на велика сила ѝ коства много усилия. През последните две десетилетия на XII в. се наблюдава бърз упадък. В началото на следващия век настъпва внезапна, драматична и катастрофална криза. Това се случва през 1204 г., когато армията на кръстоносците, водена от своята необуздана алчност и подтиквана от пресметливостта на венецианците, се възползва от неспособността на правителството в Константинопол, щурмува и разграбва големия град и създава Латинска империя под властта на френския император, който си поделя управлението с венециански дож4.

Завоевателите обаче не успяват да превземат цялата империя. Византия оцелява в три области. На изток част от династията Комнин се установява в Трапезунд. На запад остатъци от последната династия Ангел се установяват в Епир. В централните райони Теодор Ласкарис, зет на императора, продължава да управлява от древния и свещен град Никея. Кой от тези владетели е официалният император в изгнание - този въпрос не стои дълго на дневен ред. Великият Комнин, както скоро започва сам да нарича себе си, живее твърде далече. Неговата империя просъществува до 1461 г., но тя играе периферна роля в политиката на Константинопол. Династията на Ангелите в Епир е по-значима, особено след като завладява Солун през 1223 г. Но те заемат по-неизгодни от географска гледна точка територии и са лишени от конституционните преимущества, които притежава Теодор Ласкарис. Последните се изразяват във факта, че в неговата столица резидира патриархът на Константинопол5.

След падането на Константинопол през 1204 г. патриарх Йоан X Каматир, без официално да абдикира, се оттегля в областта Дидимотика в Тракия, като отхвърля поканата на Теодор Ласкарис да се установи в Никея. Междувременно победилите кръстоносци избират венецианеца Томас Морозини за Константинополски патриарх. Той, с помощта на френски и италиански епископи, създава във Византия нови епархии, опитва се да латинизира Византийската църква, като забранява православните обичаи и богослужение. При вестта за смъртта на Йоан X през 1206 г. православните духовници, живеещи в завладените територии, се обединяват и изпращат писмо до папа Инокентий III с молба да им разреши да изберат гръцки патриарх, който ще признае неговата власт, но ще ръководи Църквата според православните традиции. Инокентий не одобрява назначаването на Морозини, но и няма готовност да се отрече от него. Молбата на гърците не получава отговор. Ако Инокентий бе достатъчно опитен държавник, ако бе послушал и изявил готовност да защитава православните християни от новите им нетолерантни господари, той щеше да получи признание на своята върховна власт в огромна част от гръцкия свят. В своето отчаяние много гърци биха го приели като духовен пастир и тогава за независимите гръцки князе би било трудно да не признаят избрания според канона патриарх, живеещ в Константинопол. Дори би било възможно за латинския император Хенри Фландърски, който се старае да се отнася благосклонно към гръцките си поданици и е харесван от тях и вероятно дава идеята за писмото до папата, да бъде признат от православните за легитимен император. Но той не съумява да окаже влияние върху папата, чиято безкомпромисност разочарова православния свят6.

Така, когато Теодор Ласкарис изпраща покани до всички епископи в Патриархата да се съберат в Никея и да изберат патриарх в изгнание, там пристигат и голям брой епископи от окупираните територии, които се присъединяват към епископите от неговите земи. Но съперничещите си с него гръцки князе от Епир и Трапезунд забраняват техни духовници да присъстват на събитието. Синодът се събира в Никея през март 1208 г. и избира Михаил Авториан, който през последните три години оглавява Църквата в Никея. Скоро след това Михаил коронова Теодор Ласкарис за император7. Съмнителен факт е доколко е спазен канонът при тази процедура. Великият Комнин и неговият архиепископ до 1260 г. отказват да признаят патриарх, установен в Никея. Епирският деспот заедно с учения архиепископ на Охрид Димитрий Хоматиан яростно осъждат избора на патриарх. Единственият случай, когато патриаршеската власт е призната от целия свободен гръцки свят, е през 1261 г., когато никейският император си възвръща Константинопол. Но фактът, че никейците имат патриарх, когото по-голяма част от православното население приема, им създава такъв авторитет, какъвто никой от съперниците им не притежава8.

В тези кризисни времена императорът и патриархът трябва да действат в съгласие. Църквата не може да си позволи да води спорове със светската власт. В действителност, независимо от мнението на монасите, висшето духовенство вече е признало правото на императора на първостепенна роля в държавата. Известният специалист по канонично право Теодор Валсамон, в свое произведение от 1180 г., ясно заявява, че императорът стои над законите, светски и духовни, и той сам може да осъществява светско и духовно законодателство. Негово задължение е да се грижи както за душите, така и за телата на поданиците му. Единственото нещо извън неговата власт е възможността да определя църковните догми. Хоматиан, призовавайки своя господар Теодор Дука Ангел да бъде признат за император, а той самият за патриарх, още по-категорично определя правото на светски контрол над Църквата9.

Никейската империя под властта на Теодор Ласкарис и неговия способен зет Йоан Ватаци, въпреки всички трудности, продължава да бъде добре управлявана и цветуща държава. През 1254 г. след смъртта на Йоан става ясно, че никейците ще успеят да отвоюват Константинопол от латините, чието дълго господство над столицата се дължи повече на съперничеството между династията Ангел и никейците, отколкото на техните собствени усилия или на помощта, която получават от венецианците. По време на своето управление никейските императори разчитат на пълно сътрудничество от страна на висшето духовенство. Наистина патриарсите не одобряват политиката на владетеля, насочена към преговори с Рим за обединение на Църквите. Именно непреклонността на Рим, а не някакъв саботаж от гръцка страна, е причина преговорите да не се увенчаят с успех. Висшият клир особено остро посреща втория брак на Теодор Ласкарис с дъщерята на латинския император. Но единствената мярка, която духовенството предприема, е открито да протестира поради намеренията на Ласкарис да омъжи дъщеря си за своя шурей, латинският император Роберт, тъй като това би било против правилата на кръвното родство10. Няма протести обаче, κοгато Йоан Ватаци се жени за втори път за извънбрачната, но призната за законна дъщеря на Фридрих II Константина, която, след като приема Православието, е кръстена отново и получава името Анна11. Ученият духовник Никифор Влемид впоследствие се хвали, че е рискувал да си навлече гнева на императора, пренебрегвайки претенциите на една италианска придворна дама, за която се знае, че е любовница на императора12. Но Влемид не е безпристрастен по нито един въпрос. Той отчаяно се стреми да стане патриарх, ала усилията му са напразни, тъй като Йоан Ватаци и след него синът му Теодор II проявяват достатъчно мъдрост да не назначат подобен своенравен и самомнителен мъж. Впоследствие Влемид твърди, че Теодор II му е предложил поста, обещавайки му, в случай че приеме, повече власт и слава, от който и да било предишен патриарх, и че той е приел при условие винаги да поставя на първо място славата на Бога. По неговите думи императорът сърдито отговорил, че „Славата на Бога няма значение" и оттеглил предложението. Най-вероятно обаче подобно предложение никога не е правено13. В своите съчинения Теодор II пределно ясно описва пълната императорска власт над Църквата, докато Влемид, в един малък трактат, посветен на Теодор, заявява, че дълг на императора е да се грижи за духовното и материалното благоденствие на своите поданици14.

Въпреки това, василевсът трябва да се подчинява на моралния кодекс. Именно безсрамното отхвърляне на този принцип е причина за следващия значителен конфликт между Църква и Държава във Византия. Теодор II умира през август 1258 г., оставяйки като свой наследник сина си, Йоан IV, който по това време е осемгодишен. Тъй като майката на момчето не е между живите, Теодор нарежда неговият главен министър Георги Музалон да бъде регент, подпомаган от патриарх Арсений Автореан. Но Музалон, бюрократ от беден произход, е презиран от армията и аристократите в двора, а патриархът, въпреки че е мирянин до момента на избирането му, е аскет със строга дисциплина, много уважаван от монасите и бедните духовници, но мразен от епископите. Няколко дни по-късно Музалон е убит и известният генерал Михаил Палеолог, далечен братовчед на императора, е назначен за мегадук и регент, като със съгласието на патриарха приема титлата „деспот“. През декември той изисква от патриарха да го короняса за император. Арсений приема неохотно. През X в. има случаи, в които войници поемат властта, когато законният император е непълнолетен, без това да накърни основните права на последния. Но нито Никифор Фока, нито Йоан Цимисхий имат синове, докато Михаил има голямо семейство. Затова Арсений настоява малкият Йоан да бъде коронясан по същото време. По време на церемонията обаче Михаил застава пред момчето, за да бъде коронясан пръв, като човек, който трябва да бъде автократор. Арсений трябва да се задоволи само с принуждението на Михаил да положи тържествена клетва, че няма да извършва действия, засягащи интересите на другия император15.

Началото на управлението на Михаил е славно. През 1259 г. неговите войски постигат голяма победа при Пелагония в Тесалия над коалицията на френските принцове, краля на Сицилия и епирския деспот. Властта на Ангелите е сериозно засегната, а Михаил завоюва солидни позиция в Пелопонес, които неговите наследници постоянно разширяват. Две години по-късно, през юли 1261 г., армията му влиза в Константинопол. Това е краят на Латинската империя16. Започват всенародни тържества. Дори Арсений, който се оттегля и оставя патриаршеския пост заради подозренията си към Михаил, се съгласява да се върне на трона и да извърши нова коронация в „Св София“. Но въпреки очакванията на патриарха, младият император Йоан не присъства на събитието. Коронясани са само Михаил, съпругата му и най-големият му син. Преди края на годината Арсений открива, че Михаил е ослепил Йоан, за да го лиши завинаги от възможността на седне на трона. Това прелива чашата. Арсений отлъчва Михаил и му забранява да влиза в църквата „Св. София"17.

Общественото мнение в империята е раздвоено. Император Михаил е извършил чудовищен акт на жестокост спрямо дете, което е поверено на неговите грижи и по този начин той е нарушил тържествената клетва. Набожните хора са потресени. Негодуванието е особено силно в азиатските провинции, където се пазят хубави спомени за старата династия. Там избухват две неуспешни въстания в подкрепа на ослепения и затворен млад император. От друга страна, Михаил е коронован император. Може ли патриархът да отлъчва императора? Дори Николай Мистик не се осмелява да отлъчи Лъв VI затова, че го е измамил по повод своя четвърти брак, макар че и той отива далече, като затръшва вратите на „Св. София" пред лицето на императора. Нещо повече, колкото и голям да е грехът му, Михаил се проявява като много успешен император, чиито усилия очевидно са били благословени от Бога. Същевременно никой в Константинопол, нито в европейските провинции не е виждал младата жертва, чисто съществуване едва се забелязва. Страстите се разгарят. От едната страна стои монашеската партия, сега ръководена от самия патриарх, която винаги е поставяла изискването за висок морал, който да се спазва дори от императора, и която никога не се е колебала да укори разточителните и безнравствени привички на двора и безгрижните интелектуалци, които са залели повечето епархии. От другата страна е дворцовата партия, която не е така стриктна и благочестива, но е не по-малко религиозна. Тя поддържа идеята, че императорът е наместник на Бога, при това наместник, който е направил добри неща за Божията църква. Вероятно той е извършил грях, но следва да получи опрощение. За монасите е абсолютно неприемливо грешник, независимо от неговия пост, да се поставя над Божиите закони. Според двореца пък монасите отричат основния, свещен закон на християнската империя18.

Спорът продължава дълги години. Едва през 1265 г. Михаил се осмелява да свали Арсений от власт заради участието му в заговор срещу трона. Доказателствата почти сигурно са изфабрикувани, тъй като Арсений, въпреки голямата си омраза към Михаил, не е политически конспиратор. Патриарх Герман III, който императорът назначава, е неразумен и напълно лишен от достойнство човек. Това не е от полза на императора, който в крайна сметка го принуждава да абдикира. В края на 1266 г. Михаил издига на негово място монаха Йосиф, който след няколко месеца сериозен дебат се съгласява да му опрости греха. На 2 февруари 1267 г. императорът, гологлав, пада на колене пред патриарха и Светия Синод и признава своя грях. Забраната му да влиза в църква е отменена19.

Това е триумф за Църквата като пазител на морала. Императорът е принуден да признае, че е съгрешил. Но това не слага край на схизмата. Арсений, който по това време води жалко съществуване в изгнание, заявява, че е удовлетворен. Но арсенитите, както са наричани неговите последователи, не са така снизходителни. Мнозина епископи, подкрепени от патриарха на Александрия, който предпочита да живее комфортно в Константинопол, вместо в Египет под мюсюлманска власт, отказват да признаят Йосиф за патриарх. Голям брой монаси следват техния пример. На манастирите е наредено да изгонят бунтовниците, в резултат на което те са принудени да се скитат бездомни из империята, което печели съчувствие за тяхната кауза. Някои от тях проповядват отказ от подчинение не само на патриарха, но и на светската власт. Те създават голямо безпокойство за управляващите, особено поради подкрепата, която им оказват съседи, привърженици на Михаил, нелегитимен син на Йоан, принц от династията Ангели, който се е провъзгласил за управител на Тесалия. През 1272 г. той организира Синод в подкрепа на бунтовниците20.

Императорът не успява да подобри отношенията си с монасите и чрез своята външна политика. По това време съществува реална опасност Латинската империя* да направи сериозен опит за повторно завладяване на Константинопол под силното ръководство на краля на Сицилия Карл Анжуйски. Михаил се убеждава, че единственият начин да се противопостави са преговорите за единение на Православната църква с Рим. Това не е лесен политически ход. Редица папи предпочитат Гръцката църква да бъде подчинена чрез завоевание. Но когато през 1271 г. на престола се възкачва папа Григорий X, предан на идеята за кръстоносни походи, Рим възприема по-примирителна линия, макар все още да настоява за признаване на неговото върховенство. През 1274 г. Михаил получава покана да изпрати делегати на събора в Лион, които да обявят подчинението на своята Църква.

Приемането на поканата от страна на василевса е непопулярна постъпка във Византия. Малцина са духовниците като Йоан Век, велик хартофилакс на „Св София", който е наистина убеден, че предложението на Рим е добре обосновано. Като цяло поддръжници на обединението могат да се намерят само сред светските люде в императорския двор, а те са водени повече от политически, отколкото от религиозни съображения. Патриарх Йосиф не одобрява предложението. Той не абдикира, но изпълнението на функциите му е временно отменено. Единствените духовници, съгласни да отидат в Лион, които императорът открива, са компрометираният бивш патриарх Герман и митрополитът на Никея Теофан, който приема неохотно. За говорител на групата е определен императорският светски секретар Георги Акрополит. Делегацията заминава с два кораба и за по-набожните не е изненада новината, че е попаднала в силна буря, в резултат на което корабът, превозващ подаръците за папата, се изгубва заедно със своя товар21.

Унията в Лион е подписана през юли 1274 г. От политическа гледна точка тя постига непосредствената цел на Михаил. Карл Анжуйски временно е лишен от възможността да атакува Константинопол. Но заплахата си остава. Тя е премахната чак в 1282 г., когато в резултат на заговор, организиран от Константинопол, войските на Карл в Италия са избити по време на бунт, известен като Сицилийска вечерня. По същото време във Византия се водят сериозни спорове. Мнозинството епископи, начело с патриарх Йосиф, се противопоставя на унията. През 1275 г. Йосиф е свален от власт и заменен от привърженика на унията Йоан Век, но Михаил не може да си позволи да отстрани други епископи поради липсата на кандидати, които са готови да подкрепят неговата политика. Някои от епископите считат, че Йосиф не е имал достатъчно сили, за да отхвърли унията и му позволяват да се присъедини към арсенитите, които имат на своя страна обществената подкрепа. Унията е ненавиждана от хората, а опозицията е ръководена от сестрата на императора - Евлогия. За пръв път от времето на иконоборците императорът затваря и подлага на мъчения набожни християни заради отказа им да се подчинят на неговия религиозен диктат. През декември 1282 г. Михаил умира, мразен от значителна част от своите поданици заради това, че е подписал унията и се е опитал да им я наложи. Императорът е отлъчен от папата заради неуспеха си да ги накара да я приемат22.

Неговият син и наследник Андроник II управлява тридесет и девет години - до 1321 г. От политическа гледна точка това е кошмарен период за Византия, тъй като почти всички нейни азиатски територии попадат под властта на младия османотурски емират, а много от европейските ѝ владения са завоювани от сърбите. Настъпват и периодични икономически трудности и политически смутове. От религиозна гледна точка периодът е важен, защото тогава се установява модел на взаимоотношения между Църквата и Държавата, характерен за оставащите години от съществуването на империята. Андроник е набожен човек. Още като момче той е принуден от баща си да даде одобрението си за унията, но Андроник не е щастлив от това. Въпреки че лично държи на унионисткия патриарх Йоан Век, той незабавно го снема от власт и възстановява на поста Йосиф. Новият император освобождава всички жертви на преследванията на Михаил. През януари 1283 г. свиканият по негова инициатива Синод нарежда да се изгорят всички документи, свързани с унията. Век е осъден за еретична дейност и изпратен в изгнание, но към него не се отнасят зле23.

Малко по-късно, през месец март, патриарх Йосиф умира. Новият император вече поддържа връзка с лидерите на арсенитите, които се надяват, че техен представител ще бъде назначен за приемник на Йосиф и са разочаровани, когато императорът избира учения Георги Кипърски, който приема името Григорий II. Веднага е свикан друг Синод, който да осъди унионистите, в това число и покойния император. Повечето православни са удовлетворени, но крайните арсенити остават непреклонни. Андроник лично разговаря с техния говорител. По инициатива на императора тялото на Арсений с пренесено в Константинопол и е погребано повторно с всички патриаршески почести. Андроник дори посещава бившия император, слепият Йоан Ласкарис. Въпреки тези действия арсенитите отказват да сътрудничат с василевса24.

Григорий II е свален от власт през 1289 г., защото издава tomus, с който се надява да успокои унионистите, но който и латините, и гърците възприемат като еретичен. Негов наследник е монах от Атон, който по това време вече се е превърнал в главен монашески център. Атанасий I е добродетелен мъж с будна гражданска съвест, но в същото време груб и нетактичен, строго дисциплиниран човек когото е трудно да харесаш. След четири години управление той става така непопулярен, че императорът решава да го замени с по-общителния и сърдечен монах Йоан XII. Ала Йоан в скоро време също проявява своята гражданска съвест. През 1299 г. той заплашва да се оттегли от поста в знак на протест срещу брака на петгодишната дъщеря на императора Симона с по възрастния развратен сръбски крал. Патриархът е убеден да остане, но започва да критикува фискалната политика на управляващите и, подобно на Атанасий, се изявява като защитник на бедните. През 1303 г. Андроник го отстранява и отново назначава Атанасий. Сега Атанасий се проявява като още по-горд и по-своеволен отпреди и в по-голяма степен се намесва в социалната политика. В крайна сметка през 1309 г., за успокоение не само на императора, но и на всички епископи, той е принуден да се оттегли. Междувременно обаче бедните не са особено благодарни нито на него, нито на Йоан XII за тяхната закрила, а арсенитите ги ненавиждат. Не е задължение на патриарха да се намесва в политиката. Както бе казано, Атанасий се отнася към империята като към свой собствен манастир25.

Следващият избраник на императора - Нифон, епископ на Сизик, е съвсем различен. Той е много земен и умерено педантичен човек, известен като тактичен администратор. Нифон демонстрира своите способности, като веднага постига примирие с арсенитите. Енцикликата, която той издава през септември 1310 г., приветства тяхното завръщане в Църквата. Условията на споразумението са съставени от императорския министър Никифор Хумн и изложени в императорски хризовул. Арсенитите се съгласяват да признаят патриарха и висшето духовенство, но настояват името на патриарх Йосиф да бъде заличено от списъка с патриарсите. Документът, в който се настоява за това, обявява, че такъв свят човек не би искал да бъде почитан заради светски дела. Някои крайно настроени лица отхвърлят споразумението и запазват враждебно отношение към висшия клир. Но тези т. нар религиозни зилоти имат твърде ограничено влияние26.

Андроник има голяма полза от славата си на набожен човек. Тя му предоставя възможност да упражнява контрол над Църквата. Патриарх Нифон е свален от власт през 1314 г. заради симония. Андроник изчаква една година, преди да назначи друг човек на този пост. Новият патриарх Йоан XIII Глика е тих и много способен учен, който през 1319 г. се оттегля от поста поради влошено здравословно състояние. Няколко месеца по-късно възрастният монах Герасим I е избран за патриарх, но умира през 1321 г. Катедрата остава вакантна в продължение на две години. Впоследствие е предоставена на друг монах - Исайа. След опита с Атанасий и Йоан XII, Андроник не желае да управлява без патриарх. Това същевременно му дава възможност да действа по-спокойно в процеса на реорганизация на Църквата27.

Ала такава необходимост от реорганизация съществува. Бързата загуба на територии, особено след завоеванията на турските неверници и възникналата в резултат на това миграция на население стават причина старите граници на епархиите вече да не отговарят на действителността. Някои градове окончателно попадат в ръцете на врага, други са обезлюдени вследствие на вражеските нападения или са практически изолирани. Доста изненадващо първоначално Андроник увеличава броя на епископите, вероятно защото се опасява изолираните общности да не останат без духовни пастири. В крайна сметка броят на йерарсите е намален и придобива по-реалистични измерения. От съществено значение е наличието на ефективен Епископат. С настъплението на врага светската имперска власт неизбежно отстъпва. Епископът е онзи, който остава да се грижи за християнското население. Той трябва да преговаря със завоевателите за благополучието на своето паство. Епископът е онзи, който се опитва да запази църковните сгради и имоти и който, според новите господари, носи отговорност за доброто поведение на християните и плащането на данъци от тях. Духовникът става, така да се каже, представител на императора in purtibus infidelium. Ето защо за владетеля е важно да контролира назначенията на църковни служители и да съблюдава епископите да не изоставят своите епархии, когато те са обект на агресия от страна на неверниците28. Същевременно Андроник проявява готовност да увеличи патриаршеските привилегии, прибавяйки към тях контрола над манастирите, включително и върху монашеската република в Атон, която до този момент е под непосредствената власт на императора29.

Андроник II добре управлява Църквата, но като светски владетел няма сериозни успехи. Характерно за него е, че когато по време на среща със своите министри някой от тях изпадне в мистичен транс, той се впечатлява силно и се опитва да извлече поука от случилото се30. С течение на времето администрацията му става все по-некомпетентна. Самият Андроник възобновява политиката на баща си за преговори с Рим, нещо, което му коства загуба на обществена популярност31. Почти по същото време той обявява и увеличение на данъците, с което предизвиква силно негодувание. Семейният му живот също не се радва на особено щастие. Най-големият му син и съимператор Михаил умира през 1320 г., оставяйки син Андроник, който през 1316 г. е коронован за съимператор, но наскоро по време на бурна кавга причинява смъртта на своя брат. Старият император решава да го лиши от наследство. Това е твърде сурово наказание за Андроник III, който през 1321 г., подтикван от младите членове на императорския двор и аристокрацията, организира въстание. Гражданската война, с известни прекъсвания, продължава седем години. Общественото мнение принципно е на страната на младия император, а през 1327 г. патриарх Исайа е хвърлен в затвор от Андроник II, защото отказва да отлъчи бунтовника от Църквата. Ако партията на младия владетел не бе раздирана от завист и интриги, тя би триумфирала доста по-рано. Но поради раздорите в нея едва през 1328 г. Андроник III печели пълен контрол над Константинопол и принуждава дядо си да абдикира32.

Въпреки неприятното минало и сложната обстановка, които наследява в империята, Андроник III показва голям талант като владетел. Той получава значителна помощ от своя главен министър и близък приятел Йоан Кантакузин. За съжаление през 1341 г. императорът умира, оставяйки за наследник шестгодишен син - Йоан V. Кантакузин очаква да получи регентския пост, тъй като майката на момчето Анна Савойска няма нито способности, нито желание да продължи управлението. Но срещу него се опълчват двама мъже, които му дължат кариерата си - богатият благородник адмирал Алексий Апокавк и патриарх Йоан XIV Калека. Йоан XIV е последният патриарх в империята, който проявява амбиции да участва в политическия живот. Докато Андроник III участва във военни походи, той на два пъти изпълнява ролята на константинополски управник и смята себе си за достатъчно квалифициран да ръководи империята. Освен това, той се ползва с доверието на императрицата-майка. Но постът на патриарх регент никога не е достатъчно сигурен и затова той прибягва до помощта на Апокавк, който е особено ревнив по отношение на Кантакузин. В края на 1341 г., докато Кантакузин оглавява един военен поход, той е лишен от власт и със съгласието на императрицата патриархът и Апокавк поемат управлението. Резултатът е шестгодишна опустошителна гражданска война. Като цяло Кантакузин разполага с подкрепата на провинциалните селища, които се ръководят от местни благородници. Като учен Кантакузин печели симпатиите и на интелектуаците. Като представител на аристокрацията обаче той е мразен в градовете на империята. Това се отнася особено за Константинопол, където по традиция се наблюдава сантиментална вярност към легитимната династия. Църквата е разделена. Патриархът успява да привлече на своя страна по-голяма част от висшето духовенство и, поне в началото, монасите от градовете. Провинциалният клир и манастирите дават подкрепата си за Кантакузин33. Но разпределението на силите е изключително сложен въпрос поради водения едновременно с това сериозен религиозен спор - т. нар. исихастка полемика, която се отнася до теорията на мистицизма. Исихастката доктрина, изложена от монаха Григорий Палама, проповядва, че истинският мистик успява в крайна сметка да види Бога, но не Неговата същност, а Неговата мощ, т. е Неговата изначална светлина. Доктрината среща отпор от страна на родения в Калабрия учен Варлаам, който осмива исихастите за това, че те препоръчват като упражнение за концентрация вглеждането в собствения си пъп. Кантакузин подкрепя Палама, а и Апокавк, и императрицата не изпитват лоши чувства към него. Патриарх Йоан Калека яростно се противопоставя на доктрината, имайки на своя страна голяма част от благородниците начело с Ирина Хумн, дъщеря на великия министър Никифор Хумн и вдовица на един от синовете на Андроник II. От учените приятели на Кантакузин Никифор Григора, който е категорично антиримски настроен, и Димитрий Кидонис, който приема римската вяра, се обявяват против доктрината, докато светският мистик Николай Кавасила, след известно колебание, я приема. Самият Палама питае приятелски чувства към Рим, но папският легат Павел от Смирна отхвърля паламитството като ерес. Спорът е отнесен към светското правителство, което свиква събори да одобрят или осъдят учението, на които участниците гласуват, както им наредят властите. Съборът през месец юни 1341 г., председателстван от Андроник III, както и съборът, проведен два месеца по-късно под ръководството на Кантакузин, одобряват паламитството, но Синодът през 1344 г., свикан от патриарха с неохотното съгласие на императрицата, обявява Палама за еретик и нарежда той да бъде хвърлен в затвора. След сериозен спор с патриарха, през февруари 1347 г. императрицата свиква Синод, който отменя това решение. По-късно през същата година, когато Кантакузин вече е сложил край на гражданската война с влизането си в Константинопол, съборът, който той свиква в качеството си на император и на който присъстват представители на другите православни Църкви, поради което той е считан за вселенски, утвърждава доктрината за Божията мощ като собствено православна. Цялата история показва, че дори по време на сериозни спорове, разделящи близки роднини и развалящи стари приятелства, особено що се отнася до теология, църковните събори са подчинени на представителите на имперската власт, но в интерес на истината крайното решение съответства на възгледите на голяма част от духовенството34.

По подобен нелогичен начин се развива и движението на политическите зилоти в Солун. Това е група от бедни жители на града, които поемат властта през 1342 г. и успяват да я задържат в продължение на седем години в условията на привидна вярност към легитимния император Йоан V, а по-късно при пълно незачитане на императорската власт. Зилотите ограбват местните благородници и богати търговци, избивайки мнозина от тях, и конфискуват собствеността на манастирите. Те смятат Кантакузин за техен основен враг и не позволяват на Палама да влезе в града, когато е назначен за негов архиепископ. Въпреки това, те се отнасят благосклонно към бедните духовници и монасите, които другаде са политически поддръжници на Кантакузин и религиозни апологети на Палама. Когато в крайна сметка те губят властта, не официалното правителство, а Палама е този, който със своето милосърдие и с отказa си да предприеме репресивни мерки възстановява мира и съгласието в града35.

Въпреки че императорския контрол над Църквата е признат, съществуват ограничения, които един мъдър василевс не бива да престъпва. Самият Йоан V, който де юре управлява в продължение на 50 години, но фактически е под опеката на своя тъст Йоан VI Кантакузин, е убеден в необходимостта от приятелски отношения със Запада, дори ако това трябва да означава обединение с Римската църква. През 1369 г. по време на посещението си в Италия той обявява личното си подчинение на папата, но то не обвързва поданиците му, като императорът обещава да направи всичко възможно, за да промени техните възгледи36. Неговата тактичност е възнаградена. Към края на управлението му е съставен документ, който по категоричен начин формулира правата на императора над Църквата. Те са подредени в девет точки. Императорът може да назначава митрополити, избирайки измежду трима посочени му кандидати. Той сам може да преразпределя епархии. Назначенията на висши административни длъжности в Църквата трябва да получат неговото одобрение. Нито той, нито светските чиновници могат да бъдат отлъчвани без одобрението му. При възкачването на престола всеки епископ е длъжен да положи клетва за вярност към императора. Епископите трябва да се подчиняват на императорските заповеди, касаещи идването им в Константинопол и връщането им в съответната епархия. Всеки епископ е длъжен да подписва актовете, приети от Синод или събор. Всеки епископ трябва да прилага на практика подобни актове и да отказва подкрепа на духовник или кандидат за църковна длъжност, който се противопоставя на тези решения или на имперската политика като цяло37.

Към конкретния момент територията, намираща се под патриаршеска власт, надхвърля намаляващата територия на империята. Но чрез контрола върху Епископата императорът запазва правомощията си над православния свят. Той все още е считан за Свещен император, наместник на Бога на земята, факт, който патриарх Антоний IV язвително напомня на великия московски княз Василий II, предложил името на императора да не се споменава по време на литургия. Василевсът, пише Антоний, е все още свещен ръководител на Вселената, цар, когото св. Петър учи православните да почитат. От гледна точка на Антоний, евсевианското схващане продължава да съществува38.

Синът на Йоан V, Мануил II, подлага съгласието на изпитание, като през 1414 г. изпраща македонски епископ в Молдова. Патриархът привидно протестира с аргумента, че епископ не може да бъде преместван от една епархия в друга. Истинската причина е, че императорът не притежава власт над Молдова и притесненията на патриарха са, че молдовският принц може да се почувства засегнат от подобно вмешателство. Мануил обаче успява да защити своята позиция39.

Съюзът между Църква и Държава отново е подложен на изпитание, когато синът на Мануил, Йоан VIII, решава да оглави делегация до Италия с цел обединение на неговата Църква с Римската. В края на живота си Мануил дава съвет на Йоан да поддържа преговори с Рим, но да не се обвързва прекалено, тъй като никога не би могло да се постигне пълно обединение40. Ала Йоан няма друг шанс. Империята не би могла да оцелее без помощ от Запада. Императорът използва своята власт, за да състави група от епископи и учени-миряни, които го придружават на събора, свикан през 1438 г. във Ферара, скоро след това преместен във Флоренция, с цел сключване на уния между двете Църкви. Там гърците, събрани насила от императора, не успяват да се противопоставят на добре подготвените и добре ръководени латински богослови. Някои от тях наистина са убедени от аргументите на римляните, а други от политическата нужда. Трети не могат да не се подчинят на императора, който оказва натиск върху тях, за да подпишат акта на унията. Само един епископ - Марк Евгеник, митрополит на Ефес дръзва да се противопостави на императора, за което по-късно е лишен от своята епархия41. Но Йоан, подобно на много други императори преди него, осъзнава ограничеността на императорската власт. При завръщането си в Константинопол той се сблъсква с общественото мнение, което е така категорично антиунионистки настроено, че той не съумява да приложи унията на дело и мнозина епископи, които я подкрепят, са низвергнати от паството и принудени да емигрират в Италия42. Едва през зимата на 1452 г., когато султанските войски се подготвят за решително нападение над християнската столица, братът на Йоан, Константин XI, успява да уреди провъзгласяването на унията в църквата „Св. София" от кардинал, водещ със себе си малък отряд, който да вдъхне увереност на губещите надежда граждани. Въпреки че никой не се опълчва срещу властта на императора, православните започват да отбягват „Св. София" и всяка друга църква, в която служат унионистки духовници. Едва в последната нощ на обсадата, когато става ясно, че следващият ден ще бъде съдбоносен, всички, които успяват да дойдат в „Св. София", се присъединяват към императора за последната литургия, загърбвайки всякакви разногласия. Но е твърде късно. На 29 май 1453 г. християнската империя, Божието царство на земята, окончателно престава да съществува43.

До последно теорията на Евсевий за Държавата и Църквата с различни окраски, но структурно неизменна, продължава да функционира през вековете. Евсевий вероятно би одобрил думите на патриарх Антоний, писани повече от сто години след смъртта му. Византия често е представяна погрешно като статично общество. Но тя не е статична. Изкуството и науките ѝ се развиват добре, макар и понякога с по-бавни темпове. Тя успява да адаптира своята администрация към променящите се условия. Но на моменти проявява и консервативност в пълния смисъл на думата. Византийците смятат, че техен дълг и привилегия е да съхранят великите култури от миналото, тези на Гърция и Рим, чиито наследници се явяват, пропити от духа на християнството, с цел самата цивилизация да продължи да съществува в условията на мрачен и несигурен свят. Техните религиозни чувства са искрени и дълбоки. Византийците силно вярват във вечността и осъзнават, че божественото надхвърля човешките разбирания и може да бъде интерпретирано чрез символи. Земната империя е нещо мимолетно. Тя може да бъде обяснена само във връзка с Небесното царство. То е свръхестествено, една вечна Идея. Земното царство може да бъде единствено негово отражение, осезаем, но преходен символ, който ни подготвя за Вечността. За да изпълни своята роля, то трябва да съществува в справедливост и хармония при господство на правата вяра дотолкова, доколкото тя може да бъде позната. Но греховете гордо шестват из този преходен свят. Византийците прекрасно осъзнават, че историята им е изпълнена с прояви на слабост и безразсъдство, на гордост, амбиция и алчност. Те са убедени, че греховността им е истинската причина за техния упадък и крах. Византийците обаче съхраняват своите високи идеали, колкото и тяхната практическа реализация да е далече от истинския идеал. Това е съвсем искрен стремеж да се създаде християнска общност на земята, която да бъде в хармония с Бога.

В действителност корените на подобно схващане са предхристиянски. Те водят към Платон, чиито идеи са интерпретирани по-късно от хора като езичника Плотин, евреина Филон и християнския разколник Ориген. Тези идеи са смесени с ориенталските традиции на елинската монархия и прагматичната власт на римския император. Така се създават основите, върху които Евсевий изгражда своята теория за управлението. Тя просъществува дълъг период от време, защото византийците, въпреки своята набожност, са практичен народ. Те знаят, че императорът, независимо какво символизира, е преди всичко обикновен човек. Въпреки церемонията по коронясването му, той не е духовно лице. В действителност, тъй като негово задължение е да води войските по време на война и да раздава правосъдие в светски съдилища, той не би могъл да бъде духовник. Неговата божествена монархическа власт е ограничена. Василевсът не може да се произнася по църковните догми и краха на иконоборството потвърждава това. Догмите са предмет на обсъждане само от събор, на който присъстват всички вселенски епископи, над които Светият Дух ще се спусне така, както се спуска над учениците на Петдесетница. Въпреки че императорът стои над закона, той е длъжен да го спазва като гарант на хармонията. Лъв VI нарушава собствения си закон чрез своя четвърти брак и въпреки че получава опрощение, tomus-ът, който слага край на спора, свидетелства, че владетелят е допуснал грешка. Последният няма право да извършва престъпления срещу моралните ценности. Михаил VIII трябва да изкупи греховете си заради своето отношение към Йоан IV. Ако греховете на василевса са непростими, обществото би се вдигнало на бунт и би го свалило от трона, както това става с Фока и Андроник I. Ако неговата некомпетентност се явява заплаха за империята, армията или чиновниците в двореца ще се погрижат той да бъде сменен. Човекът трябва да бъде достоен за поста, който заема, и ако е така, той става безспорен самодържец.

Въпреки усилията на хора като Фотий и Михаил Керуларий, несъмнено патриархът продължава да играе подчинена роля. Общественото мнение е благосклонно настроено към патриарх, който действа като пазител на империята и като глас на императорската съвест. Същевременно обаче той не бива да се поставя на едно ниво с императора, нито да се намесва в светските дела. Както Бог няма Върховен проповедник на Небето, който да ограничава Неговата власт, така и Божият наместник на земята не бива да бъде ограничаван. Все пак във Византия винаги съществува едно гласовито малцинство, което оспорва правото на императора да дава нареждания на Църквата и което, ръководено от монашески лидери като Теодор Студит, е в състояние сериозно да смути или да повлияе върху имперската политика. Въпреки всички тези подвизи, то не успява да премахне уредбата на Евсевий.

Никоя форма на управление не може да просъществува дълго време без одобрението на обществото. Независимо от поведението на монасите, обикновените хора във Византия вярват, че тяхната империя е призвана да бъде Божията империя на земята със Свещен император като представител на Бога пред народа и като представител на хората пред Бога. В продължение на единадесет века, от времето на Константин Велики, в своята същност теократичното устройство на християнската Римска империя остава непроменено. Никое друго държавно устройство в цялата история на християнството не просъществува толкова дълго време.

 

*Вероятно грешка в превода. Латинската империя прекратява съществуването си през 1261 г. - бел. адм.

1Обобщение на периода вж. у Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp 311 ff.
2Промяната в стила за първи път може да бъде доловена в мозайките в църквата в Дафне, близо до Атина, създадени вероятно около 1175 г. Вж. F. Diez and Ο Demus, Byzantine Churches in Greece (Cambridge. Mass., 1931), pp. 91 ff. Тя може да бъде най-ясно видяна в малката църква на Нерeс (Македония), съградена по поръка на византийски принц през 1164 г. Вж. A. Grabar, Byzantine Painting (London. 1953), pp. 141-143.
3Ostrogorsky, History of the Byzantine State, особено pp. 358 ff.
4Ibid, pp. 365-370.
5ibid, pp. 375-380
6Вж. Runciman, The Eastern Schism, pp. 154-156, c бележките.
7Ostrogorsky, History of the Byzantine State, pp. 379-380; A. Gardner, The Lascarids of Nicaea (London, 1912), pp. 7-8, 97-98.
8Вж. Archbishop Chrysanthos, The Church of Trebizond (in Greek; Athens. 1933), pp. 177-178; A. D. Karpozilos, The Ecclesiastical Controversy between the Kingdom of Nicaea and the Principality of Epiros (Thеssalonica. 1973), passim.
9Theodore Balsamon, Meditata - Migne, Patrologia Graeco-Latina, CXXXVIII, coll. 1017-1020. Demetrius Chomatianus, писмо у L. В. Pitra, Analecta Sacra et Classica (Paris-Rome, 1891), coll. 473-478-
10Gardner, The Lascarids. pp. 94-95. 112-113.
11Ibid, pp. 168 ff
12Ibid, pp. 169 171. c бележките, и pp. 300-301 представя възгледите на Влемидас.
13Ibid, pp. 171, 198, 206-208, с бележките.
14Nicephorus Blemmydas, Oratio de Regis Officiis - Migne, Patrologia Graeco-Latina. CXLII, coll. 612 ff. Трудът съществува в две версии, като втората е редактирана през следващия век от монах.
15Най-актуалното изследване за младостта на Михаил Палеолог и неговия път към властта у D. J. Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologus and the West (Cambridge, Mass., 1959), pp. 16 — 46. Съществуват известни несъответствия в основните извори, Акрополит и Пахимер, които са съвременници на събитията, и Григора, писал век по-късно.
16Ibid, pp. 45-115.
17George Pachymer, De Michaele et Andronico Palaeologis (Bonn edn. 1835), pp. 19.3-201.
18Вж. L. Petit. 'Arsène Autorianus еt les Arsénites'. Dictionaire de Thèologie Catholique, I, ii, coll. 1991-1994; Runciman, The Great Church in Captivity (Cambridge, 1968). pp. 66-68.
19Pacbymer, De Michaele et Andronico Palaeologis, pp. 257-270,
20Petit, ‘Arsène Autorianus’; I. E. Troitsky, Arsenius and the Arsenites (in Russian; St. Petersburg, 1873), особено pp. 99-101.
21Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologus, pp. 189-195, 237 - 245, 258-259.
22Ibid, pp. 259-276.
23Вж. D. M. Nicol, The Last Centuries of Byzantium (London, 1972), pp. 99-112.
24Ibid, pp. 102-105.
25Ibid, pp. 105-110. Вж. също Α. Β. Laiou, Constantinople and the Latins (Cambridge, Mass., 1972), pp. 32-36, 122-126, 194-196, и R. Guilland 'La Correspondance inédite d'Athanase, patriarche de Constantinople' - Études Byzantines (Paris, 1959), pp. 53-79.
26Nicol, Last Centuries, pp. 110-112; Laiou, Constantinople, pp. 245-246.
27Nicol, Last Centuries, p, III.
28Vryonis, Decline of Medieval Hellenism, pp. 288 ff., esp. pp. 303 ff., c текстове.
29Dölger, Regesten (Munich-Berlin, 1924-1960, под печат), IV, no. 2342. pp. 59-60; P. Meyer, Die Haupturkunden für die Geschichte der Athos-Klöster (Leipzig. 1894), pp. 190-194.
30Philotheus, Encomium Gregorae Palamae - Migne, Patrologia Graeco-Latina, CLI, col. 553. Министърът е баща на Григорий Палама.
31Laiou, Constantinople, pp. 308 ff.
32Nicol, Last Centuries, pp. 162-168; U. V. Bosch, Kaiser Andronikos III Palaeologos (Amsterdam, 1965), pp. 19-52.
33Nicol, Last Centuries, pp. 172-214; Bosch, Kaiser Andronikos III Palaeologos. pp. 67 ff.
34Вж. J. Meyendorff, Introduction a I᾿étude de Grégoire Palamas (Paris, 1959). passim; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 138-158.
35Вж. Ο. Tafrali, Thessalonique au XIVe siecle (Paris, 1913), pp. 225-272; P. Charanis, 'Internal strife in Byzantium during the fourteenth century', Byzantium,  XV (1940-1941), pp. 208-230; I. Sevčenko, 'Nicholas Cabasilas' „Anti-Zealot" discourse: a reinterpretation', Dumbarton Oaks Papers. XI (1957), pp. 79-171; Meyendorff, Saint Gregoire Palamas (Paris. 1959). pp. 111-112.
36O. Halecki, Un Empereur de Byzance a Rome (Warsaw, 1930), pp. 188 ff.
37V. Laurent, 'Les Droits de I᾽empereur en matiére ecclesiastique. L᾿accord de 1380-1382' Revue des Études Byzantines, XIII (1955), pp. 5-20.
38Текстът на писмото на патриарха е даден у F. Miklosich and I. Muller, Acta et Diplomata Craeca Medii Aevi (Vienna, 1860 - 1890), II, pp. 188-192.
39Laurent, 'Les Droits de l᾿empereur'; Sylvester Syropoulos, Memoirs, ed. and trans, by R. Creyghton (The Hague, 1660), pp. 1-2.
40Georgios Sphrantzes, Memorii 1401-1477, ed. V. Grecu (Bucarest, 1966), p. 320.
41Описаниe на събора във Флоренция у I. Gill, The Council of Florence (Cambridge 1966). Вж. също Gеanakoplos, Byzantine East and Latin West (Oxford, 1965), pp. 84-111; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 105-109.
42Gill, Council of Florence, pp. 354-365; Runciman, Great Church in Captivity, pp. 309-311.
43Вж. Runciman, The Fall of Constantinople (Cambridge 1965), pp. 126-132.

 

X

Right Click

No right click