Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.
Дванадесетото столетие бележи поврат в историята на Западна Европа, започва процес на социално, политическо, икономическо и всеобхватно интелектуално обновление. Консолидацията на феодалните монархии, разрастващите се контакти с ислямския свят и Византия, позволяват на западноевропейците да се докоснат до трудовете на античните автори, което от своя страна създава условия за всестранно развитие на политическата мисъл.
От средата на века в Англия след продължителен период на анархия започва процес на постепенно засилване ролята на монархическия институт, което е отразено по един или друг начин от средновековните хронисти. Роджър от Хаудън и Елред от Риво оставят своя отпечатък върху историята на управлението на Хенри II. В техните трудове се наблюдава цялостно осмисляне на нуждата от силен владетел като глава на държавата, която започва да се разглежда като политически организъм. Разширяване прерогативите на кралската власт посредством механизми като кралските съвети допринасят за засилване престижа на монархическия институт. В същото време обаче интелектуалците на епохата започват да формулират определени корективи и изисквания към кралете. Заражда се феноменът на т. нар. correctio principis – социална критика към управляващите политически режими. В английския случай като една от основните фигури през този период се откроява английският автор, теолог, философ и дипломат Джон от Солсбъри (ок. 1120 - 1180). В своя труд Policraticus2, завършен през 1159 г. и често определян като „първата велика държавна теория през Средните векове“, той развива изключително интересна организационна и социална теория, базирана на аналогии между човешката анатомия и идеалната структура на държавата.