Йордан Николов
Втората страна в Европа, където възникнало и се разпространило мощно реформационно движение, е Швейцария. Причините за това се коренят както в традициите на швейцарците, така и в сложната международна обстановка, която породила недоволство сред населението и го предизвикала да се вдигне на борба за отстояване на своята свобода и независимост, нарушена от династията на Хабсбургите.
Земите, върху които възникнала и укрепнала швейцарската държава, били привлекателен обект, където се сблъсквали интересите на Изтока и Запада, на Севера и Юга. Това обстоятелство превърнало старата Хелвеция, а също така и средновековната Швейцария, в средище, където ехтели разногласията на Европа. Поради опасния, несигурен исторически кръстопът, тук дълго време не могла да бъде създадена самостоятелна държава и земите били присъединявани ту към една, ту към друга съседна политическа общност. Едва в условията на възходящото Средновековие възникнали възможности горските кантони да се обединят в едно цяло и да образуват единна съюзна държава. Появила се в центъра на Стария континент, новата държава била поставена, общо взето, при трудни условия на съществуване, поради което трябвало да води мъчителни борби за свобода. Свещената римска империя на германската нация, в организационната структура на която била включена древната Хелвеция, не могла да смаже неукротимия стремеж на швейцарците да живеят свободни, и страната с тежки и мъчителни борби извоювала своето право на свободен живот.
„Природата не търпи празно пространство.“ Такъв е един от изводите на естествоизпитателите. Ако това е валидно за природната действителност, още по-валидно е то за политическия живот. След залеза на Франкската империя възникнала Немската империя, която заела свое място на континента. Основал я крал Ото I Велики (962 — 973), един от значимите монарси в историята на германската народност, забележителен държавник, тънък дипломат. Изградил Свещената Римска империя, той оставил дълбок отпечатък не само в живота на Германия, но и на Европа.
От свалянето на последния император на Западната Римска империя Ромул Августул от престола и въдворяването му в околностите на Неапол изминали 324 години. В периода между тази година и появата на новата императорска институция настъпили дълбоки промени в цялостния живот на обществото. Европа придобила етническия и политическия си облик и направила гигантски крачки напред по пътя на социалния напредък, но споменът за миналото величие на Рим и за неговото устройство не избледнял. Рухването на Западната Римска империя издълбало пропаст не само в политическата система на Европа, но и в нейните обществени, етнически и религиозни структури. Наистина Източната Римска империя, Византия, продължила традициите на Рим, но тя била пространствено отдалечена от западната част на континента и по същество представлявала друг свят, неотговарящ на духовността на романо-германския народностен комплекс. Кралствата, които възникнали, притежавали локален характер и имали ограничен териториален обхват. Обективната потребност от империя, „която носи вече не партикуларен, а универсален характер“, започнала да се усеща остро, особено след като франкската държава се утвърдила на историческата сцена. Необходимостта от възстановяването на Римската империя (renovatio imperii) извикала на живот империята на Карл Велики, която отговаряла на историческия момент, на закономерното развитие на епохата.
При своето заселване в различните райони на Европа варварите се сблъскали с административното устройство на Западната Римска империя. Старият континент продължавал да се дели на префектури, а префектурите — на диоцези, разпадащи се на провинции, които пък от своя страна се групирали на муниципии и градове с територия, наричана „пага“. Макар Рим все още да запазвал своето могъщество, четирите префектури — Ориент, Италия, Галия и Илирия — търпели непрекъснати загуби. До падането на Рим през 476 г. управленската система на империята се запазила, но на практика още в началото на V в. целостта на префектурите започнала да се разрушава. Армията понасяла поражения, търпяла загуби.
Трите самостоятелни части на Италия — южната, средната и северната, обособили се още през изминалите столетия, продължили да се развиват като автономни, независими обществени системи. Още от времето на Римската империя централната територия не успяла да превъзмогне разединението. При ранносредновековното общество положението не се променило. В новите условия на Възходящо средновековие политическата раздробеност и разпокъсаност се превърнали в характерно своеобразие на обществените отношения в Италия, свързано с полицентризма на градовете. Поради неравномерното развитие на страната, обусловено от изключително сложни вътрешни и външни причини, разнороден модел на утвърждаване бил установен в Ломбардия, Средна Италия, Папската област и Южна Италия. Така в италианските земи било изградено многообразно устройство на икономиката, респективно на аграрния живот, занаятите и търговията, на взаимоотношения в обществото. В териториите, подвластни на Византия, господствала друга административна структура.
Юлий Цезар писал за германите, че те не смятали за позор грабежа, ако той бил извършван извън техния племенен съюз. Първото описание за пиратство в района на Северно море произхожда от перото на римския летописец Корнелий Тацит. В биографията „Животът на Агрикола“, излязла през 98 г. от нашето летоброене, той разказва как германи, взети насилствено в римската армия, при една военна акция в Британия през 83 година от н.е. пребили римския капитан и римляните, които ги обучавали, и избягали. На брега те овладели три лодки. Принудили водача на едната да им служи за пилот, а другите умъртвили. С трите плавателни съда германите се провирали надлъж по британския бряг и опитвали щастието си като морски разбойници. Изглежда, че то не било твърде благосклонно, защото Тацит пише как те убивали и изяждали по-слабите помежду си, а сетне и онези, върху които паднел жребият, за да не измрат всички от глад. На края, когато напуснали корабите си, били пленени от фризите като пирати и продадени за роби.
Вече през XI в. християнска Испания, противостояща на арабските завоеватели, започнала динамично да се консолидира и укрепва. Действително в края на столетието Реконкистата срещнала противодействието на алморавиди, през XII в. — на алмохади, но в началото на следващото XIII столетие обстановката се променила. Победата на коалицията на Кастилия, Навара и Арагон под командването на кастилския крал Алфонс VIII (1158 — 1214) над алмохадите при Лac Навас де Толоса променила коренно съотношението на воюващите сили. Под победоносното знаме на Реконкистата се наредили нови територии. През 1236 г. била освободена Кордова, 1248 г. — Севиля, 1262 г. — Кадис.
Може би нито една от жертвите на инквизицията не е била удостоена с такова внимание от страна на историците и богословите като знаменитата национална героиня на френския народ — Орлеанската дева, загинала на кладата в Руан по решение на инквизиционния трибунал на 30 май 1431 година.
Орденът на тамплиерите, или храмовниците – официално той се наричал Орден на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм – бил основан в началото на 1118 г. от френски кръстоносци в Ерусалим. Това бил рицарски орден, в който влизали представители на най-богатите аристократични родове на Франция. Орденът бил построен на военен принцип - по-младшият по чин се подчинявал безпрекословно на по-старшия. Главата на ордена – Великият магистър, имал неограничена власт. Неговите заповеди се смятали за божи повели. Щедрите дарения, данъците и обилната “милостиня”, която се стичала в хазната на ордена от всички кътчета на християнския свят, превърнали с течение на времето тамплиерите в един от най-могъщите и най-богатите ордени на католическата църква. Във Франция тамплиерите изпълнявали ролята на кралски банкери – кралското съкровище се пазело в тяхната резиденция - Тампл-Храм. През ХІІІ в. орденът владеел 9000 замъка, принадлежал му остров Кипър. От тамплиерите се страхували църковните йерарси и светските управници.