Западна Европа

Средновековна Англия

Посещения: 286

 

Йордан Николов

 

880px Joao sem terra assina carta MagnaПрез 829 г. на Британския остров станало забележително събитие, което съвременниците не могли да оценят по достойнство. Не разбрали истинската му значимост и хронистите. Могъщият крал на Уесекс Екберт (825 — 839) обединил в една държава враждуващите помежду си кралства и придобил титула „бретвалд“ (върховен крал). Етническите групи — англи и сакси, които били не само доминиращи в количествено отношение, но и най-силни, определили етническата принадлежност в новата държава, наречена Англосаксонска. Въведен бил единен общ етноним. Във върховното управление на страната се включил „Съветът на мъдрите“ (уитенагемот), в който влизали най-едрите собственици в страната, лордовете.

Обединяването на кралствата в едно единно кралство през 829 г. приключило един период на вътрешни противоречия и конфликти. Настъпила епохата на вътрешно консолидиране, подсилвано от външната опасност: заплахата от норманите, надвиснала над острова.

 

Изворова основа

 

Историците, които реконструират миналото на Британския остров през ранносредновековната епоха, използват два вида извори: писмени и веществени, респективно археологически паметници. Една част от тях произхожда от Англия, друга — от Ирландия, трета — от Шотландия.

По характер писмените паметници се разпределят на юридически, исторически, животописни и др. В кръга на юридическите влизат различни закони. По-конкретно това са законите на крал Етелберт (560 — 616), оформени около 600-та г., но от тях до нас са дошли само отделни фрагменти, а по-голямата част са загубени. В този цикъл се включват законите на крал Ине (688 — 725), оповестени към 690 г., на кралете Едрик (685 — 686) и Уитред (695 — 696), на крал Оуфа (788 — 796). Влиза и правдата на крал Алфред (871 — 900), правдата на крал Етелстан I (925 — 940), издадена през 930 г. Всички тези правни актове били призвани да уреждат имуществени, обществени и други отношения в отделните държавни формации.

В хронологически порядък все в тази поредица влизат „Словар“ и „Беседа“ на Кентърбърийския архиепископ Елфрик (955 — 1000), „Задължения на васали от различен род в манора“, кодекс издаден между 1000-та — 1025 г. Неразделна част от него представлява ръководство за управление на феодално имение. Това са материали, които регулират развоя на стопанската система в обществото.

Beda Petersburgiensis f3vСвое особено място в списъка на изворите са си извоювали историческите съчинения. Сред тях водеща роля играят „Жалостива книга за разоренията и завоюването на Британия“ от монаха Гилдас (ок. 516 — 570), талантлив автор, пресъздаващ загубите и страданията на бритите от нашествията на саксонците. „Църковна история на английския народ“, в това число и 36-те произведения на Беда Преподобни (672 — 735), са първоразряден извор за епохата, която ни интересува. Това с пълна сила се отнася за „Хроника за шестте възрасти на света“, за „Книга за времената“, „За измерването на времената“. В тази поредица влиза и трудът на Нений „История на бритите“, включващ родословие на кралете в Англия. По същество това е генеалогична творба.

Изключително любопитен извор са аналите на абатството Линдисфар, описващи периода от 532 до 993 г. „Нортумбрийска хроника“ е друг извор, допълващ информацията. Най-голям интерес обаче поражда прочутата „Англосаксонска хроника“ от VIII в., отделни части от която са запазени в труда на Симеон Дерамски „История на английските крале“ от IX в. Приблизително около 892 г. в градовете Уесекс и Уинчестър била подготвена „Англосаксонска хроника“ на английски език, оценявана като най-древен исторически извор за Англия. „Хроника на английските събития“, съставена в края на X в, от Етелвърд, рисува събитията от Рождество Христово до 975 г. „Кимврийски анали“, подготвени в Уелс към 954 г., претворяват старата история на Уелс.

Особена стойност имат биографиите. Епископ Асери написал през 893 — 894 г. „Животът на Алфред, кралят на англосаксите“, произведение, описващо събитията от 855 до 887 г. Цяла поредица животописи претворяват биографиите на крал Кенелм, на Едуард Изповедник, а така също и на редица епископи. Това не са само биографични творби за живота на отделна личност, а до голяма степен произведения с широк многоаспектен обществен характер.

Литературните произведения, създадени през това време, позволяват да се погледне на събитията през призмата на художественото творчество. В това отношение изворите се разширяват със „Сага за Беовулф“, чиито първи части възникнали още през началните десетилетия на VI в. „Песен за Бренинбургската битка“ от 937 г. прославя победата на крал Етелстан над датчаните. Гибелта на олдермена Бирхнот от Есекс намерила претворяване в „Балада за Мелдонската битка“ от 991 г. Визираните творби отразяват духа на епохата с възможностите, които предоставя белетристиката и поезията.

Периодът на нашествието на датчаните на Британския остров и по-специално управлението на крал Кнут (1017 — 1035) е засвидетелстван с въвеждането на поредица законови актове, разкриващи новата политическа и стопанска система, наложена от завоевателите. В и чрез създаденото законодателство оживяват отношенията между завоеватели и покорени. Някои закони от келтските райони, респективно от Уелс, отразяват традициите на общинното устройство.

За историческия живот на Ирландия може да се съди по паметници с правен, литературен и повествователен характер. Става дума за законодателния кодекс „Сенхус Мор“, запазен в редакция от първите десетилетия на XI в. В него са обхванати не само юридически формули, но и текстове с повествователни мотиви. Касае се за анали, писани в абатство Бангор, вероятно през VII в. В конкретния случай аналите включват старинни текстове от Евсевий и Йероним, продължени от Проспер Тирон с новите събития в Ирландия. Самостоятелно произведение са аналите на Инисфален Уолстър, отвеждащи към V в. и времената след него. Произведението на Тигернах от XI в., дошло в по-късни преписи, възпроизвежда различни събития от историята на Ирландия. Агиографските творби от VI — VIII в. и по-специално житията на Патрик и Мартин, писани в абатството Армагос през 807 г. и включени в „Армагска книга“, разказват за религиозните вярвания, обичаите и бита на населението. Такъв характер имат житията на св. Колумбан и някои други дейци на местната църква.

Информация за населението на Шотландия може да бъде открита в по-късни извори от XII в., когато се появяват първите исторически повествования. Много голяма фактографска стойност притежава „Англо-Шотландска хроника“, писана от анонимен автор-монах. Хрониката започва със завоюването на Британия от легионите на Цезар и достига до 1189 г. Една част от съчинението представлява препис от труда на Беда Преподобни, друга част компилация по Симеон Дерамски, а съвременните на автора събития са предадени от монаха, който не написал името си.

Разнородните произведения, пресъздаващи ранната история на Англия, Ирландия и Шотландия, са солидна, макар и недостатъчна изворова база за реконструиране на историческите събития около създаването и укрепването на ранносредновековната Английска държава и нейните монарси. Някои от тях са еднотипни, друга част носят легендарен характер, но като се използва информацията, получена при проведените археологически разкопки, както и при съчетаването на допълнителни вести от сродни извори от континента, явленията могат да получат своето естествено възстановяване и обяснение.

Изданията на изворите също заслужават висока оценка. При подготовката на текстовете за печат са използвани реномирани издания като немската поредица „Германски исторически паметници“, където излиза творбата на Гилдас. В „Британски исторически паметници“ е поместен „Животът на крал Алфред от Асери“. Самостоятелните издания също са дело на реномирани автори-специалисти, които вдъхват респект.

 

Модерни и традиционни концепции в историографията

 

Когато се разглежда проблематиката за ранносредновековното Английско кралство, наложително е да бъдат маркирани някои открояващи се теории в научната литература. Това ще ни помогне да разберем по-ясно мястото и ролята на Британския остров в историята на ранносредновековна Европа. Учени като американските историци Д. Ръсел, Р. Кулбърн, И. Страйер, френските медиевисти като Р. Бутруше, Ж. Дюби и др. поддържат, че англосаксите образували една от структурите на ранносредновековната европейска цивилизация, утвърждавана от Римската църква и Франкското кралство. Авторите подхождат диференцирано спрямо влиянието на келтите, от една страна, на англите и саксите, от друга. Според Д. Ръсел нямало разрив между старата и средновековната цивилизация, съществувал континюитет, приемственост, феодализмът се зародил като синтез между различните елементи на общественото развитие през VIII — IX в.

Темата за зараждането на Английската държава разграничава и противопоставя медиевистите, оформят се отделни групи. Големи изследователи от старата школа (Ф. Пългрейв, Д. Кембъл, Ф. Сибом и др., а също така и съвременни учени като М. Динсли отнасят възникването на отделни елементи на английската държавност още към V — VI в. Това заключение се оспорва от Ж. Чадуик и редица други по-нови автори, които отхвърлят становището, според което ранните английски кралства имали характер на държавна институция. По заключенията на Д. Джолиф дори до X в. английските кралства били по същество племенни обединения. Неговата теза среща отпор от страна на Д. Бинчи, Чарлз-Едуардс, Валач-Чадрил, Б. Лайон и други специалисти.

Проблемът за началата на английската държавност, за нейните компоненти също така поражда разногласия още сред първите историци. Римски традиции виждат Ф. Пългрейв, Ж. Пирен, Л. Шмидт, а германски — Д. Кембл, Т. Майер, X. Митайс, К. Босл. Много последователи привлича становището за приемствеността, за континюитета. В най-новите проучвания мнозина автори се обединяват около идеята за ролята на романо-германския синтез при образуването на държавната институция. Събраните напоследък археологически материали дават възможност на учените да установят, че след завоюването на Британия от англи и сакси в Кент, Мърсия и други райони били запазени едри поземлени владения с късноримска система на стопанисване: бил използван труда на роби и колони, както и данъчната система на Рим. Влияние на римската обществена система се открива в запазването на комуникациите, в градското и религиозно устройство. Многобройни находки, обогатявани непрекъснато, включват нумизматични материали, керамични изделия, украшения, свързани с характерния стил на франките от епохата на Меровингската династия, както и остатъци от погребения. 

Значителна литература е натрупана за промените в икономическия строй на обществото през времето, което предхожда и съпътства образуването на аграрните институции. Осветляването на редица въпроси, постигнато след детайлизирането на множество въпроси наложило повторното написване и издаване на прочутата „Кеймбриджска икономическа история на Европа“. Както се знае, първото издание, подготвено от Н. Нилсън, излиза през 1942 г., второто, основно преработено и допълнено от М. Постън, е отпечатано през 1966 г. В новите разработки се обръща по-специално внимание върху култивирането на почвата, респективно върху изсичането и разработването на гористи масиви, пресушаване на блата, появата на поземлени масиви, изграждането на селища. След Ф. Сибон, П. Виноградов, Ф. Майтланд и др. в една или друга степен знанията за аграрния строй на острова са обогатени от М. Бересфорд, И. К. Йозеф, X. Бекман, X. Кларк, Й. Тирск, И. Титов и др.

В съвременната историопис продължават дискусиите върху характера на Англосаксонската монархия. Мненията варират от становището за нейния аристократичен характер, минават през разбирането за нейния конституционен облик, продължават през тезата за ограничената монархия, за да се завърнат към първоначалното разбиране за нейната племенна природа. Виждането за аристократизма на монархическата институция се застъпва от Ф. Мейтланд, X. Чадуик и др., а за конституционните функции — от У. Стебс, Ф. Пългрейв, Е. Фримън. Идеята за племенния характер на кралството се приема от Б. Лиз и Д. Джолиф. Не малцина автори от категорията на Б. Лайон, Т. Майер и др. мотивират становището за кралската власт като определящ фактор, като създател на ранносредновековната държава. В тази връзка феодализмът се разглежда като метод на управление (Д. Ръсел, Д. Страйтер).

При все че са развити различни теории и е натрупана значителна литература в историографията, няма основания да се поддържа, че като цяло фундаменталният проблем за генезиса и социалното съдържание на ранносредновековното Английско кралство е получил що годе задоволително решение. Не става дума за различните виждания, които разграничават историците. Касае се за потребността от ново, цялостно изясняване на факторите, обусловили появата на Английската държава, за фактическото съдържание на нейните управленски институции, за идентитета на кралския институт, разнороден, изключително сложен, но в края на краищата консолидиращ различните политически и обществени сили на Британския остров.

В цялостното развитие на Британския остров се обособили три относително самостоятелни периода, дали отражение върху генезиса на английската държавност. Първият период, това е установяването на келтското господство, обхващащо времето от VI до I в. пр. Р. Хр. Вторият етап е свързан с римската инвазия, започваща в 43 г. и достигаща 410 г., когато легионите на империята се изтеглили. Най-сетне, третият период включва отрязъка от V до XI в., и превръщането на острова в англосаксонска държавна общност. Това периодизиране, изградено върху етнополитически индикатор, може да не е напълно издържано от социологическа гледна точка, но при него се взима под внимание настъпването на коренни, качествени промени в цялостния живот на обществото.

Проведените научни изследвания — и в английската, и в чуждестранната историография — налагат заключението, че при генезиса на английската държавност, при нейното развитие и утвърждаване определена, макар и неравностойна роля, играели най-малко пет основни фактора. На първо място това била своеобразната природна среда в Британия, а след това келтите, тяхното етническо присъствие, римската инвазия, заселването нп различните германски племена и накрая — нашествието на норманите, заело по хронологически ред последно място, но по силата на отражението си върху развоя на събитията то имало съдбоносни последици в историята.

Земите, върху които възникнала Англия, се отделили от материка след последното заледяване. В потока на времето настъпили чувствителни изменения не само в температурата, в климата, но и в ландшафта, флората и фауната. Наистина от ранното средновековие до наши дни положението общо взето се е запазило. През периода от XV до XVII в. Великите географски открития оказали сериозно влияние върху историческото местоположение на Англия, която заела водещо място в икономическия подем на човечеството.

Островът влязъл в историята под името „Албион“ — термин по всяка вероятност от келтеки произход. Гръцките извори го наричат „Британия“, название с недостатъчно изяснено съдържание. Предполага се, че това било прозвище на едно от племената. Като се разграничавали от скоти, пикти, а след това и от сакси, келтите сами се наричали британи.

Природната среда на Британския остров се характеризирала с разнороден пресечен релеф. Климатът, атмосферните условия, благотворното въздействие на Атлантическия океан и Северно море разкривали известни възможности за земеделие, разбира се, значително по-трудни, отколкото на континента. Зимата била сравнително мека, а температурата с 15-20 градуса по-висока. Поради постоянно духащи ветрове времето било намръщено, над земята се стелели мъгли. От 365-те дни на годината около 200 били дъждовни. Това определяло и характера на селското стопанство, което разполагало с обилна влага и не понасяло загуби от засушаване.

Западните предели на Британския остров са покрити с планински масиви. Върху средната част на Северна Англия се простират Пенинските планински вериги. Равнини обхващат южната половина на страната. През късната античност и ранното средновековие огромна част от земята била обгърната с девствени непроходими гори и храсти. Реките замръзвали само през ледовити зими. Река Север извира от Уелс и преминава 338 км, за да се влее в Бристолския залив. Темза пресича Югоизточна Англия и е дълга 336 км, а Клайд — 157 км.

Между историците не съществува никакъв спор, че на Британския остров горите играели значително по-голяма роля, отколкото на континента. Това обяснява и една от причините, поради които англосаксонското право предвиждало най-сурови наказания спрямо лицата, които запалели гори или унищожавали дървета. В тежките условия на острова горите, изсичани общо взето бавно, планомерно, осигурявали прехрана, суровини и пр.

 

Келтски субстрат

 

Знае се, че от незапомнени времена в Британия и Хиберия живеели келтски племенни общности. До инвазията на римляните, започнала в 58 г. до Р. Хр., на Британския остров била утвърдена келтска родова община. Самите келти, започнали да се установяват на острова около 700-та г. до Р. Хр., се разпръснали по цялата му територия, смесили се с местното население — пикти, скоти и др. и постепенно го асимилирали.

По-късно, към 400 г., тук се преселили брити, родственици на келтите, а около 200-та г. — белги, преместили се от северна Галия. По такъв начин през времето от VI до I в. пр. Хр. келтските племена господствали в цялостния стопански и обществен живот на острова. Неслучайно мнозина изследователи определят като епоха на келтите периода от тяхното заселване до присъединяването на Британия към Римската империя. Учени като английския историк Т. Пауъл, като френския А. Грение, като чешкия Я. Филип аргументирано обосновават тезата за келтска цивилизация, теза навлязла трайно в съвременната историопис.

Както общественото устройство, тъй и поминъкът на келтите в Британия съответствали на живота на техните съплеменици в Галия и в другите региони на континента. Отделните родове били обединени в племена, образуващи съюзи. Земеделието и скотовъдството им били основни поминъци. Келтите сеели пшеница, ръж, ечемик, овес, а така също овощки. Отглеждали едър рогат добитък, коне, както и свине и овце. Лекият плуг, с който обработвали земята, бил заменен с тежък плуг. Продължилата дискусия за характера на собствеността върху земята вече може да се приеме за приключила. Мнозинството историци от категорията на Фюстел дьо Куланж в миналото и А. Грение и Е. Твено в най-ново време се обединяват около заключението, че по времето на Цезар земята вече се намирала в ръцете на частни собственици.

Възникнали градски центрове, свързани с аграрния строй. Развил се Лондиний (Лондон), Веруламий (близо до центъра, върху който израства Сент-Олбанс), Камулодун (където израства Колчестър). Това били не само занаятчийски, но и търговски средища. В обръщение били пуснати железни пари под формата на калъпчета. По модела на монетите от Елада келтите започнали да секат златни монети.

В тясна връзка с развитието на градовете протичал процесът на диференциране и специализиране на занаятите. Развивал се рудодобивът. Келтите добивали злато, бисери, копаели желязо, мед, олово. Металите, които били натрупвани, се изнасяли за Финикия и Рим.

Много тесни непосредствени контакти се поддържали с Галия. Жреците друиди, чийто център се намирал на остров Англси, били обединени в обща организация с друидите в Галия. Под влияние на жреческата организация били изградени общи правила на обичайното право, на нравствеността, на цялата ценностна система. Проведени археологически разкопки показват, че келтите в лицето на своите жреци принасяли човешки жертви на боговете. Един интересен паметник, „Белият кон“, внушителен каменен релеф, изрязан във варовиковия хълм Беркшир Даунс в Ефингтън, поражда различни мнения сред специалистите. Мнозинството учени предполагат, че „Белият кон“ представлява религиозен символ на племето белги.

По време на последния етап от самостоятелното развитие, включващ навечерието на инвазията на римляните на острова, в техния живот настъпили сериозни промени. Голямата им роля принуждавала всички или почти всички древни историци и писатели на Европа да говорят с респект за първите обитатели на острова. Аристотел, великият философ на древна Елада, пише за Британските острови, като под тях разбирал Албион. По времето около 325 г. гъркът Питеас пътешествал по острова и го описал. Първият автор, който употребил термина „Британия“ бил Юлий Цезар. След него информация за острова и неговите обитатели споделят Диодор Сицилийски, Страбон, Плиний Стари, Помпоний Мела, Тацит.

Върху основата на натрупаната информация историците заключават, че келтите преминали през онези етапи на развитие, през които протекъл животът на останалите племенни общности. Римските легиони, които навлезли в земите на Британския остров, заварили келтите в период на разлагане на общинните порядки и на възникване на нови социални порядки, характеризиращи се с процес на социална и имуществена диференциация. Нараствало социалното неравенство, формирали се класови структури.

 

Британия под римска власт (43 г. пр. Р. Хр. — 407 г.)

 

576px Hadrians Wall from Housesteads1Легионите на римските императори — отначало Клавдий (41 — 54), а след това Доминициан (81 — 96) — провели походи за покоряване на Британия и присъединяването ѝ към империята. От военна гледна точка бойните подразделения на империята провели своите настъпателни операции успешно, но в края на краищата те постигнали непълни успехи. Разгромявайки келтите, те не подчинили Британия. Ирландия запазила своята независимост. В Британия, където легионите завоювали победи, римляните контролирали само градовете и крепостите. В основни линии обаче през втората половина на I в. след Р. Хр. Британия била вече включена в границите на Римската империя и образувала една от нейните провинции.

В новата обстановка започнал процес на романизиране на острова. Била изградена система от военни крепости, лагери, съоръжения. Възникнали римски муниципии: Веруламиум (Сент-Олбанс), Глевум (Глостър), Камулодунум (Колчестър), Еборакум (Йорк), Линдум (Линкълн). Зародили се римски колонии, градове и вили. В обстановката на романизация бил даден простор на разпространението на християнството, превърнато през 313 г. в законна, а по-късно през 325 г. — и в официална религия. Докато келтското население отстоявало своите традиции и оказвало съпротива на римляните, бритите били подложени на активно въздействие. Установено е, че бритите тръгнали по пътя на имуществената и социална диференциация, на образуването на класи.

Промените, които настъпили в империята, не могли да не дадат отражение върху събитията в Британия. Нападенията на северногерманските племена, започнали в края на III в. и продължили през следващите столетия, не били единственото явление, което повлияло върху хода на историческия процес. В легионите на империята избухнали бунтове и протести. В края на V в. започнало изтеглянето на римските легиони, които били прехвърлени на континента.

Както показват данните на изворите, а така също и резултатите от археологическите разкопки, влиянието на късноримските институции върху населението било общо взето слабо. Някои автори правилно отбелязват, че по онова време Британия фактически била включена в границите на римската цивилизация, но степента на нейното влияние в отделните райони на острова било различно. След оттеглянето на римляните споменът за тяхното господство постепенно избледнял. Запазила се латинската писменост. Продължили да функционират християнски организационни структури: епископства, енории, абатства, храмове.

 

Завоевания на англосаксите

 

BritainAngloSaxonhomelandssettlements400500Германските племена англи, сакси и юти, живеещи по крайбрежието на Северно море и Германия, били поканени в Британия от военните предводители на келтите, които враждували помежду си. „Съветниците заедно с гордите крале — пише Гилдас в съчинението си „За разорението на Британия“ — доведоха в страната яростните сакси, ненавистни на Бога и хората, за отпор на северните племена“. След трите кораба, с които били превозени дружините, пристигнали допълнителни подразделения, които подсилили бойните възможности на завоевателите. Вестите, които съобщава Гилдас, в основни линии се допълват и обогатяват от „История на бритите“ на Нений и от „Църковна история на англите“ на Беда Преподобни.

Победоносното настъпление на германските племена на острова, започнало през 449 г., било улеснено от два главни фактора: от изтеглянето на римските легиони и от подкрепата на келтите, които организирали нападения върху римските крепости. Продължителните масови нахлувания на варварите в земите на Апенинския полуостров принудили императора да изтегли в началото на V в. своите войскови подразделения и да ги прехвърли на континента. В югоизточните райони на страната започнали нападенията на различни келтски племена, които разрушавали градовете, издигнати от римляните.

Англи, сакси, юти и фризи се настанявали в Британия, привлечени от благоприятните условия на живот. Сражавайки се с местното келтско население, бритите, които им оказвали отпор, те настъпвали към вътрешните територии на страната. Една част от бритите се принудила да напусне родината си и да се пресели в Северозападна Галия, която по тяхно име започнала да се нарича Бретан. Друга част била подложена на изтребване и поробване, а трета се изселила в Уелс и Шотландия. Бритите, които останали да живеят на острова, се смесили с германските племена и по-късно се влели в единната английска народност.

Настъпленията на юти, англи и сакси продължили и в следващите столетия. Върху земите на острова връхлетели и морски разбойници, които подлагали на опожаряване и изтребване населението. Изповядващи езически вярвания, завоевателите разрушавали храмове и абатства, плячкосвали. Както съобщава „Англосаксонска хроника“, през 477 г. вождът на саксите Ела нахлул в земите на бритите, избил онези от тях, които се изпречили пред него, а които могли да се спасят, се разпръснали в Андеридската гора. През 491 г., продължавайки настъпателните си набези, той покорил Андерида и подложил на изтребване цялото население. Данните на „Англосаксонска хроника“ за разоренията по това време се допълват от археологически вести, а така също и от Гилдас. Отбелязвайки пораженията, които нанасяли саксите със своите нападения, хронистът рисува следната ужасяваща картина: „Огънят на тяхната ярост — пише той — облизва с червения си език Западния океан“. В резултат от завоеванията през 494 г. саксите се заселили и основали кралство Уесекс.

В края на V в. нестабилната обстановка се променила. В отговор на разрухата и смъртта, която сеели нашествениците, започнал процес на консолидиране на келтите, наричан от някои историци „келтско възраждане“. Възраждането, за което става дума, обхванало всички области на живота: като се започне от укрепването на общественото устройство и се стигне до всеобхватната сфера на културата. Реконструкцията на келтската цивилизация довела до разрушаване елементите на римската култура и до изтласкването на латинския език. Изхвърляйки от употреба езика на Рим, келтите започнали да се покръстват и да възприемат истините на християнството.

В началото на VI в. военният предводител на келтите Амвросий Аврелиан оглавил борбите на населението срещу завоевателите. Застанал начело на бойните отряди на бритите, А. Аврелиан — предполага се, че той бил римлянин по произход — провел 12 победоносни битки срещу саксите. Важни последици за неутрализиране на агресията имала битката при Бедон Хил, създала прелом в отношенията между местното население и пришълците. В края на краищата започнало разселване на саксите в земите на келтите, възникнали смесени бракове между тях, в резултат от което станало смесване на етническите общности.

В новата обстановка,формирана в самия процес на демографските промени, се изграждал обликът на ранносредновековното общество. Мнозинството историци, изучавайки явленията, стигат до убедителен извод, че римската цивилизация в лицето на определени свои традиции продължила да съществува, в някои райони бил запазен латинският език. В хода на християнизацията на острова заедно с образуването на архиепископствата, епископствата и абатствата, а след тях и на учебните заведения, езикът на вечния Рим отново заел своето естествено място в културния живот. Не било изтребено и келтското население, което продължило да живее и да пази своята етническа идентичност. В районите, където англи и сакси се смесвали, езикът на старите келти постепенно излизал от употреба. Отмирали древни обичаи и традиции.

 

Обществен живот

 

619px Britain peoples circa 600svgУстановено е, че демографските раздвижвания приключили след 600-та г. Англосаксонските племена, заселвайки се по целия Британски остров, променили не само етническия състав на местното население, но и политическата система, начина на живот, управлението. Възникнали множество кралства — първоначално те наброявали около 15, но постепенно намалявали, докато съвсем изчезнали от историческата сцена. През VII в. те се установили на 7, поради което в научната литература е въведено понятието „хептархия“, старогръцки термин, означаващ „седмовластие“ или по-просто управление на седемте кралства.

Обособяването на отделните кралства ставало бавно и неравномерно. Първоначално малките кралства на заселващите се германски племена се образували из целия остров, като келтите запазили своята независимост в Уелс, Корнуъл и Шотландия. През VII в. в южните предели се обособили Уесекс, Съсекс и Есекс, заселени от южни, западни и източни етнически общности на саксите. Англи поставили началото на Мърсия, Нортумбрия и Източна Англия, простиращи се в централната и източната територия на Британия. Кралство Кент се укрепило по устието на р. Темза, обхванало пространствата на крайния югоизток. Започнало да доминира над останалите кралства Уесекс, чиято столица Уинчестер се превърнала в голям стопански и политически център. Притежаващи не само икономическо, но и политическо и военно превъзходство, владетелите на Уесекс, опрени на замогващата се аристокрация, постепенно разгромили бойните сили на Есекс и Кент и присъединили земите им към границите на своето кралство. Не успяла да защити самостоятелността си и Източна Англия, която също така попаднала под зависимост. След това до средата на VIII в. се наложило кралство Мърсия, което поело хегемонията над острова. През 753 г. Уесекс отхвърлил господството на Мърсия. Освободила се и Нортумбрия. Владетелят на доминиращото кралство Оуфа (757 — 796) си поставил за цел да сплоти под своя скиптър цяла Британия. Движен от това решение, той разгромил през 779 г. армията на Уелс, завладял Есекс, Съсекс, Източна Англия, покорил Кент. Когато Оуфа починал, хегемонията преминала в ръцете на Уесекс. Начело на политическия живот застанал кралят на Уесекс Егбърт (802 — 839), който успял да обедини цялата страна.

Необходимостта от консолидирането на страната била породена от важни вътрешни и външни предпоставки. Едната причина била свързана със задълбочаването на обществените противоречия, с усилията на аристокрацията да брани своите интереси. Другата причина, външната, налагала да бъдат сплотявани силите за отбрана, за отблъскване нападенията на норманите и на датчаните. От решаването на тези задачи било заинтересовано цялото общество.

В основата на общественото устройство на англосаксонските кралства лежала свободната селска община. Основната маса от населението образували свободните хора — кърли, които били самостоятелни селяни, снабдени с големи участъци земя за обработване. Наред с кърлите в изворите се говори и за лети или уили, полусвободни хора, които не разполагали със своя земя, а обработвали именията на собствениците. Знатните англосакси, ърлите, притежавали роби, които работели по техните дворове.

Материална основа на обществения живот на Британския остров (носители на прогреса били ту келти, ту римляни, ту различните германски племенни общности, обединени накрая от англосаксите) било селското стопанство. Основният поминък на населението било земеделието и скотовъдството. Англосаксите сеели пшеница, ечемик, ръж, овес, боб, грах и други селскостопански култури. При обработката на земята използвали два вида плугове — тежък и лек. Тежките плугове се теглели от по 4 и 8 вола, а леките —- от по 2. Разпространена била двуполната и триполната система на сеитбообръщение.

Самостоятелните производители заграждали нивите си при засяване на почвата, а след прибиране на отгледаните култури снемали оградите. Освободените ниви се използвали като свободни тревни площи, като общинска мера, по която пасял добитък: крави, волове, коне, овце.

Значителна роля играело и животновъдството. В стопанския живот важно място заемали ловът и риболовът. Развивал се и рудодобивът — англосаксите копаели желязо, олово, сол.

Основно стопанско звено била общината, ядро на която образувало селото, представляващо селска община, възглавявана от старейшина, избиран на общо събрание. Зависимите селяни, виланите, губели своите права и били натоварени с различни задължения. Нараствали различията между знатните, ърлите и обикновените общинници: полусвободни (лети), роби и др. Личносвободните селяни се наричали сокмени.

 

Развитие на феодализацията

 

Както и в другите варварски кралства в Европа, тъй и сред англосаксонските кралства се зараждали феодални отношения. За разлика от Западна Европа в англосаксонските кралства феодалният строй се налагал продължително време, с векове. Свободните селяни, кърлите, бавно изпадали в зависимост, твърде много продължило оформянето на едрото феодално земевладение. Това се дължало на няколко основни причини. Преди всичко римските обществени отношения сравнително слабо засегнали обществената система на острова, а завоеванията на германските племена, които имали опустошителен характер, ликвидирали до голяма степен, остатъците от ромеизацията. Много важно значение имало и обстоятелството, че англосаксонските племена се намирали на по-ниска степен на развитие от германските племена, които създали свои държави в Европа. Решаваща роля изиграло обстоятелството, че в борбата срещу формите на феодализация и по-специално срещу изпадането в зависимост активно участвала общината, която не само запазила своя стабилитет, но и отстоявала интересите на свободните селяни.

През периода, когато англосаксите завоювали Британия, обработваемата земя се намирала в ръцете на големите семейства, но в същото време продължавала да бъде контролирана от органите на общината. Макар да била собственост на родствена група, тя все още не се била превърнала в частна поземлена собственост, в алод. Това поземлено имение се наричало фолкленд, то било основано върху обичайното право и не могло да се предава по наследство. В качеството си на промеждутъчна собственост, която не могла да бъде наследявана от жените, фолклендът забавял процеса на зараждането на частната собственост в обществото, а наред с нея и на усъвършенстването на обществените процеси, на феодализацията.

Възникването на феодалните отношения се отнася към VII в., когато започнало разлагането на общината. Появила се имуществена и обществена диференциация. Зародила се практиката кралят да дарява земя със специална грамота, наречена „бокленд“ (от англосаксонското „бок“, което означава „грамота“), земя, която се владеела с грамота. Боклендът се придружавал с имунитетни права. Гарантирало се правото подарената земя да се владее частно, да се продава, да се дарява, да се завещава, да се разменя и пр. По такъв начин били създадени предпоставки за оформянето на едрото феодално имение, наречено „манор“.

Паралелно с появата на частната собственост, на алода, с формирането на едрото земевладение, се задълбочавало социалното и имуществено неравноправие. Разлагането на общината било свързано с разоряването на свободните селяни, кърлите, и изпадането им в зависимост от знатните, ърлите.

Изграждала се структурата на феодалната аристокрация. Заедно с разлагането на общината и с оформянето на едрото земевладение, на заможната земевладелска група, възникнали нови социални сили. Едрите земевладелци се наричали отначало глафорди, а по-късно лордове. В своята стопанска и политическа дейност лордовете намирали опора в кралския двор, чието значение нараствало. Увеличила се и ролята на военната аристокрация.

Процесът на феодализация водел неизбежно до ограничаване правата на свободните селяни и до засилване на тяхната зависимост, която придобивала различни форми. Това се вижда от различните документални свидетелства. „Ако някой напусне своя лорд без позволение — гласи известният закон на крал Ине, издаден около 690 г. — или тайно избяга в друго графство и бъде открит, нека той бъде върнат там, където е бил по-рано, и да заплати на своя лорд 60 шилинга“. Картината се допълва от конкретизацията на глобата за убийство на лорд. Показателно е категоричното изискване на закона на крал Алфред Велики от около 890 г. „Който организира заговор против живота на своя лорд — гласи един от  параграфите на този закон — нека неговият живот и всичко, което той притежава, да бъде предоставено на лорда“.

Интересна е диференциацията на глобата за живота на различните социални групи. Според закона на крал Ине животът на кралски дружинник, разполагащ със земя, се оценява на 1200 шилинга. Фактически в Уесекс кралският дружинник струвал 6 пъти повече от един свободен човек. Дружинник, който нямал земя, бил оценяван на 600 шилинга. Ще рече, притежаването на земя се превръщало в критерий за стойността на човешката личност.

 

Борби с датчаните

 

617px England 878svgДатчани и норвежци, наричани нормани, организирали продължителни нападения върху Британския остров и принуждавали англосаксонските владетели да водят ожесточени борби с тях. Като починал крал Оуфа през 796 г., набезите на датчаните придобили по-настъпателен и разорителен характер. От втората половина на VIII в. до средата на XI в. — в продължение на около триста години — скандинавците нахлували, заселвали се в Североизточна Англия и оказвали значително влияние в развитието на англосаксите. През 842 г. датчаните навлезли дълбоко в Британия, опожарили Лондон, а по-късно се заселили в Нортумбрия, Източна Англия и една част от Мърсия. Според свидетелството на „Англосаксонска хроника“ скандинавските военоначалници дарявали своите подчинени със земя, която „започнали да орат и овладяват“.

Начело на борбата срещу завоевателите застанал кралят на Уесекс Алфред Велики (871 — 899 или 900), който успял да постави прегради пред нашествието на датчаните. Той преустроил армията, създал въоръжена феодална войска, изградил добър флот. Снабдявайки военните със средни и дребни имения, кралят оформил рицарство. След като успял да отблъсне нашествениците зад р. Темза, през 879 г. крал Алфред Велики сключил с датския вожд Гутрум мирен договор. По силата на договора Британия била разделена на две части. Едната част, простираща се на югозапад, оставала във владение на английските крале, другата част, североизточната, преминавала под властта на датчаните.

Крал Алфред Велики издал сборник от закони — „Законът на Алфред“, които утвърждавали новия феодален строй, укрепвали господството на властващата феодална аристокрация. В същото време те защитавали интересите на църквата и нейните владения, дарявали духовенството с имения, засилвали зависимостта на селяните от земевладелците.

Големият монарх, който поставил началото на консолидацията на английския народ, дал мощен тласък върху развоя на науката и културата. По времето, когато на юг от р. Темза нямало достатъчно грамотни духовници, крал Алфред Велики се заел с организирането на просветата. На четиридесетгодишна възраст той овладял латинската азбука и достигнал висока степен на образованост и култура. В съзнанието му се зародила идеята да преведе от латински на английски език редица автори, от които се усещала много сериозна потребност. Кралят превеждал не само теологически трудове, но и редица географски произведения и по-специално географски описания на Европа. От шестте книги, преведени при неговото управление, пет били негово дело. Крал Алфред Велики превел следните творения: 1) „Задължения на пастира“ от папа Григорий I; 2) „Световна история“ на Павел Орозий; 3) „Философско утешение“ от Боеций; 4) „Монолози“ на Папа Григорий I и 5) „Църковна история на англите“ от Беда Преподобни.

368px Alfred the Great Samuel WoodfordeКрал Алфред Велики ръководел дейността по подготовката на известната „Англосаксонска хроника“. Обхванат от желанието да даде тласък върху развоя на образованието, той изградил абатствата, разрушени при завоеванията и поставил началото на множество просветни школи. В школите по негово разпореждане преподавали изтъкнати ръководители на църквата: прелати, епископи. Наред с епископ Асер, виден културтрегер на онова време, били привлечени просветни дейци от континента. За задоволяване потребностите на държавното управление от образовани ръководители крал Алфред Велики се разпоредил да бъде учредена висша школа за млади аристократи.

Върху основата на натрупания опит в борбата срещу завоевателите, на нарастналия стопански стабилитет наследниците на крал Алфред Велики продължили да отблъскват датчаните и да освобождават страната си. Крал Ателстан (924 — 941) заздравил единството и го нарекли „крал на всички британци“. Крал Едуард (959 — 975) успял да освободи Североизточна Англия и да отблъсне датчаните. Английската държава била възстановена и обединена. Графствата, включени в кралството, се обособили като самостоятелни административни единици, управлявани от двореца.

Крал Едуард успял да смаже деценталистичните тенденции в държавата, провеждани от конфедерацията на петте града: Дърби, Линкълн, Лестър, Стамфорд, Нотингъм. Графовете на градовете били изправени на съд по законите на датското право. Сестрата на краля, Етелфлид организирала обсада на непокорните градове и принудила въстаниците да търсят спасение чрез позорно бягство. Самият крал Едуард успял да освободи Източна Англия и да я присъедини към държавната общност на англосаксите. Една година преди да почине, той бил признат за повелител на всички поданици на Британския остров. През 914 г. бил провъзгласен за глафорд.

314px PeterboroughChroniclefirstpageСинът на Едуард, крал Етелстан (925 — 939), който заел престола, продължил борбите срещу отцепниците от Шотландия и Уелс. На два пъти — първият през 926, вторият през 936 г. — той разбивал бунтовници от Шотландия и възстановявал властта на короната. Провеждайки успешна политика на укрепване на централната власт, крал Етелстан неочаквано починал и на овакантения престол се възкачил малолетният му син Едмунд (939 — 946), който успял да се задържи сравнително кратко време като владетел. По време на въстанието, вдигнато срещу неговото управление през 946 г., той бил убит.

Новият владетел, брат на покойния крал, Идред (946 — 955), не управлявал дълго неспокойната страна. При неговото управление датчаните, заети с решаването на вътрешните си държавни проблеми, за известно време оставили на мира острова и неговите жители. Успешните политически и военни акции на кралство Уесекс създали условия за понататъшната консолидация на Англия като единна държава. Непълнолетният син на крал Идред, Едвиг (955 — 959) също така управлявал кратко време. Невръстният Едуард (959 — 975), брат на покойника, заел формално престола, но управлението на страната попаднало фактически в ръцете на архиепископа на Кентърбъри, Дунстан, един от големите дипломати на епохата. При неговото управление старият политоним „Британия“ бил изместен от термина „Енгланд“ (страна на англите). Етническите общности, населяващи острова, били консолидирани. Търговските взаимоотношения с континента се засилили. Лондон станал оживен търговски център.

Амбициозният архиепископ на Кентърбъри Дунстан продължил да управлява страната и след неочакваната кончина на крал Едуард, заместен от невръстния му син Едуард (975 — 979), убит наскоро, след като поставили върху главата му кралската корона. В променилата се обстановка управлението на страната преминало в ръцете на Етелвин, елдърмен на Източна Англия, който подпомогнал Етелред (979 — 1016), по-млад брат на Едуард, да заеме престола. Настъпило време на привиден мир, използван от скандинавците за подготовка за нова, този път решителна и съдбоносна инвазия.

Започнал процес на образуване на англосаксонската народност. Етническите различия били преодолени от единната държавна организация, която издигала общи цели пред цялото население, застрашено от завоевателите. Различията между франкоезичните нормандци и англосаксонското население постепенно избледнявали и изчезвали. Англосаксонският език (английският) станал общ литературен език. Документите, издавани от кралската канцелария, били писани на древноанглийски език. Разбира се, в абатствата използвали латинския език за писане на жития на светци и за богослужебни цели. Селяните, компактната част от населението, придобивали съзнание за единна етническа общност. Градското и селското население изграждало своя единна душевност, самосъзнание, бит и култура.

По-нататъшното развитие на феодалните отношения спомогнало за засилване позициите на едрите земевладелци, но в същото време водело до подкопаване възможностите на кралския двор да организира отбраната на страната. Крал Етелберт II, наречен „Некадърният“, не успял да защити Британския остров. Не намерил подкрепа в средите на феодалната аристокрация, кралят избягал в Нормандия и на английския престол застанал синът на владетеля на Дания, Кнут (1016 — 1035), който се опитал да се укрепи на престола и да наложи своята власт над страната. В качеството си на монарх на Англия, Дания и Норвегия той се опитвал да привлече на своя страна англосаксонските земевладелци, като признал техните стари привилегии и ги дарил с нови придобивки.

След смъртта на крал Кнут англосаксите най-сетне успели да отхвърлят датското господство и престолът преминал в ръцете на династията на Уесекс. Крал Едуард Изповедник (1042 — 1066) не смогнал да укрепи централната власт. Усилията му да се опре на духовенството и на нормандците фактически довели до увеличаване политическата мощ на лордовете и до отслабване на двора.

Нормандското завоевание изправило англосаксите пред сериозни изпитания. Феодалното раздробяване на страната, свързано с оформянето на феодализма през X и първата половина на XI в., улеснило датчани и норвежци в осъществяването на техните планове да завоюват страната.

 

Държавно устройство

 

Паралелно с изграждането на обществената структура на английската народност възникнали и се утвърждавали елементите на държавния строй, органите на централната и местната власт. Това не бил еднократен акт, а изключително сложен и продължителен процес, протекъл цели столетия. В структурите на централните органи на властта се налагали кралят като основен фактор на управлението, кралската курия, съветът на мъдрите (уитенагемот), а на местните — графствата, възглавявани от елдърмен, а след това от шериф, събранията в графствата, в окръзите и др.

През периода от VI до IX в., когато възникнала и се утвърдила държавната организация, кралската власт била доста променлива, тя еволюирала и обогатявала своите социални функции. Племенните вождове се трансформирали в крале, които търсели своето родословие в езическия германски бог Водан, главен бог, властелин на бурите, на задгробното царство. Откривали го и в генеалогията на бог Торгу. Кралете управлявали съвместно с членовете на „Съвета на мъдрите“, включващ членове на кралското семейство, висши магистрати при двореца, главнокомандващи дружините, църковни прелати: архиепископи, епископи и абати на големите манастири. За разлика от старите събрания от периода на Цезар и Тацит, Съветът на мъдрите изпълнявал функциите на върховен орган на държавното управление.

При англосаксонските кралства властта на краля била до известна степен ограничена от традициите на общинната форма на управление, която все още запазила в определена степен своите функции. Една от най-важните кралски задачи, безспорната, била да командва армията при обявяване на война и при водене на бойни действия, при сключване на примирие. Кралят все още не бил суверен, субект на управлението в държавата, самостоятелен владетел, който разполагал с абсолютната власт. Размерът на вергелда, глобата за убийство на крал съответствал на размера на глобата за убийство на архиепископ и епископ — 7200 шилинга. Това на практика означава, че по онова време — периодът на хептархията — стойността на владетеля съответствала на стойността на църковния прелат. Разликата — при това доста съществена — се изразявала в правото на монарха да владее големи размери земя, да разполага с крупен домен, манор, обуславящ неговата икономическа мощ. Кралят могъл да налага глоби от различно естество. Той, монархът, който разполагал със значителна военна сила, повелявал на различните слоеве от населението да изпълняват военни задължения, да се включват при негов призив в армията, да предоставят на двореца хранителни припаси, различни видове суровини, да плащат данъци.

По-нататъшното усъвършенстване на обществените отношения неизбежно водело до укрепване статута на краля, който се разграничавал все повече и повече от аристокрацията, която заемала по-ниско стъпало в обществената йерархия от него самодържеца и властелина. Разширяването и налагането на християнството спомогнало за проникването на евангелска символика в монархическата институция. При крал Оуфа в Мърсия тържественият церемониал за коронацията на владетеля било подчинено на християнския церемониал. Кралят бил обявен за „помазаник Божий“ и му връчвали инсигниите на върховната власт. Към средата на X в. в посочения ритуал навлезли нови моменти, този път от по-висш порядък. В издадения към 943 г. „Закон на крал Едмунд“ се налага задължението всички граждани да полагат клетва за вярност пред владетеля. По-специално се декларира задължението да се обича „това, което той обича, да се избягва това, което той избягва“.

В края на X и началото на XI в. в законниците влиза нова формулировка, която с аргументацията на църквата сакрализирала краля и неговата власт. Владетелят започва да управлява като „крал по Божия милост“. Изпълняването на неговите заповеди започнало да се оценява като изпълнение на Божията воля, на религиозните разпоредби, както гласи известната максима на св. ап. Павел. Всичко това укрепвало взаимоотношенията между светската и духовната власт, между държавата и църквата.

Укрепващият авторитет на монарха произтичал от превръщането му във върховен защитник на правата и свободите на цялото население в държавата. Значението му нараствало и от обстоятелството, че той упражнявал контрол върху спазването на законността и нравствеността, на религиозните начала, прокламирани от църквата и нейното духовенство. В налагането на феодалните порядки свое място заемал и кралят, който спомагал за развитието на принципа за господство и подчинение в ранносредновековното общество в Англия. Това проличава от въвеждането на принудителната комендация, на патронатната система, както и от узаконяването на правото на лорда върху личността и нейното имущество.

С други думи, кралят заемал водещо място в системата на политическата йерархия в обществото, издигал се над представителите на аристокрацията, на магнатите, и упражнявал върху тях своята власт. Той се утвърдил като сюзерен на всички земевладелци в страната, които се намирали в определена зависимост от него — клетвена, поземлена, политическа, а чрез йерархията на църквата и в определена духовна подчиненост. В резултат от налагането на наследствения характер на кралската власт монарсите разширявали и утвърждавали своите функции като субект на законодателната и съдебната власт.

Правилно подчертават някои автори, че много голямо значение придобила идеята за краля като „ревнител на общественото благо“. Тази идея, подкрепяна от църквата и духовенството, представяла владетеля като носител на доброто и социалната справедливост, на обществените интереси. Това имало дълбок нравствен смисъл.

Развитието и усъвършенстването на обществените отношения в държавата на англосаксите неизбежно водела до отслабване Съвета на мъдрите и до нарастване авторитета на краля. Кралският дворец постепенно се превърнал в официален център на управлението. Това увеличило не само задълженията на монарха, но и породило потребността от разрастване на обслужващия персонал. Увеличил се апаратът на двореца. Много важно значение имал камерарият, управляващ финансиите и домакинството на кралската фамилия. Придобил значително влияние и маршалът, командващ конницата. Капеланите водели преписката в канцеларията на двореца.

Съветът на мъдрите (уитенагемот), върховният орган на властта, играел значителна роля през отделните периоди от историята на Английското кралство. В началото, когато кралската власт била все още слаба, Съветът на мъдрите притежавал големи права: избирал и свалял самите владетели. При налагането на силна кралска власт положението станало по-различно. Действително Съветът запазвал функциите си на висш съдебен орган, решаващ апелативните въпроси на графствата, но постепенно влиянието му намалявало, докато придобил статут на институция с ограничени пълномощия.

Броят на членовете на Съвета на мъдрите не бил постоянен и зависел от редица обстоятелства: значимостта на въпросите, които предстояло да бъдат решавани, могъществото и волята на краля, претенциите на магнатите и пр. При крал Оуфа в Мърсия членовете му достигали до 15 души. В различните кралства на хептархията неговият контингент броял в едни случаи 30 членове, в други — 91, в трети 100. В състава на Съвета бивали включвани освен кралят, съпругата му и неговите синове и различни представители на аристокрацията: духовна и светска. От църквата взимали участие архиепископи, епископи и абати, а от средите на гражданската аристокрация — елдърмени, кралски администратори при двореца: най-видни дружинници, сановници от различен ранг.

Компетенциите на Съвета на мъдрите били сравнително широки. При необходимост от допълнителна информация за краля, както и от потребността да бъде поемана отговорност пред държавата, владетелят възлагал на членовете му да вземат съответно решение. Фактически решенията, които се взимали, се оценявали като израз на „волята на краля и неговите князе“. Обикновено кралят правел необходимите управленски разпоредби „със съвета и със съгласието на своите уитани“. Беда Преподобни съобщава, че въвеждането на християнството в Нортумбрия станало едва след като Съветът на мъдрите взел съответно решение за това.

Законодателната дейност на Съвета на мъдрите обхващала цялостното управление на обществото: икономически отношения, политическа система, социален живот, култура, както и развитието на църквата като основен компонент на държавата. В случаите, когато кралят дарявал поземлени имения на своите дружинници, както и на различни църковни учреждения, напр. епископства и абатства, Съветът давал своето съгласие. По такъв начин дарението бивало легализирано, узаконявано. Съветът изразявал съгласието си при обявяване на война и сключване на мир, при въвеждане на извънредни данъци. Избирал управители на графства и окръзи.

В качеството си на върховен орган на държавната власт в Английското кралство Съветът на мъдрите изпълнявал и по-специални функции. Заедно с краля нему принадлежало правото да утвърждава избора на висши духовни лица: архиепископи и епископи. При избирането на крал — преди да бъде въведен принципът на престолонаследието — Съветът се ръководел от личните качества на кандидата. Ненарушим принцип било претендентът за престола да притежавал способности на владетел, да имал близки родствени връзки с последния крал. След като кралската институция станала наследствена, бил избиран първородният син на покойния владетел. В случаите, когато кралят загубел доверие, показвал качества на недостоен владетел, своевременно се пристъпвало към неговото детрониране. Това означава, че Съветът на мъдрите притежавал върховна власт.

Следващият по значимост орган на управление в Английското кралство било графството, специфично обществено образувание, чиито корени отвеждат към примитивните държавици и племената, за които говорят Цезар и Тацит. По своето социално съдържание то представлявало териториална местна — в едни случаи с размери на област, в други на окръг — съдебно-административна структура. Приема се, че това била основна единица в управленската система. В ранните етапи, през които се зараждали примитивните форми на държавност, графствата били възглавявани от княз. При хептархията и след нея положението се променило и тяхното управление преминало в ръцете на елдърмени, назначавани непосредствено от краля с одобрение на Съвета на мъдрите.

При графствата били аташирани представители на краля, шерифи, които събирали данъци в полза на държавната хазна. Фактически шерифът упражнявал не само фискален, но и стопански, съдебен и друг контрол.

В Английското кралство броят на графствата бил динамичен. Към средата на X в. графствата се установили на 32. В ръцете на елдърмена била съсредоточена голяма власт: изпълнявал функциите на главнокомандващ армията на своята територия, представлявал графството в Съвета на мъдрите, където участвал като пълноправен член, организирал реда и сигурността.

Всяка година на два пъти в графствата били провеждани събрания, свиквани по предложение и под председателството на шерифа, пълномощник на краля. Поначало събранията били малобройни и се ограничили в лицето на най-видните представители на магнатите: „12-те старши тенове“. Това били едри земевладелци, духовници, делегати от всяка община. Заседанията протичали в най-големия политически, стопански и духовно-културен център на графството. Събранията решавали предстоящи изпълнителски задачи във всички сфери на живота. Те привеждали в изпълнение законовите разпоредби на висшестоящите органи и следели за тяхното изпълнение.

В организационната система на графствата възникнали и се обособили по-дребни съдебно-административни звена, съответстващи на окръзите. В северните райони броят им възлизал на 4, а в южните — на 64. Един път месечно в тях се провеждали събрания, в които взимали участие крупни земевладелци, свещеници, както и по 4 най-авторитетни селяни от всяка община. Установена била строга дисциплина: за отсъствие от заседания се налагала глоба, както и различни други санкции. Въпросите, които се поставяли на обсъждане, били от разнообразно естество. Решавали се практически задачи относно фискалните задължения на поданиците, тяхната углавна и гражданска юрисдикция. Разисквали се отношенията между отделните общини. Когато кралската власт била все още слаба, събранията се председателствали от доайена на региона, избиран чрез гласуване. След като централната власт укрепнала и възможностите на краля да упражнява контрол нарастнали, присъствал и негов личен представител. В началото кралският делегат бил натоварен с чисто фискални задачи, но впоследствие той проявявал интерес и от общото състояние на окръга: стопанско, политическо, религиозно.

Местното съдебно-административно устройство се реализирало от общините, ядро на които образувало селото. Те били най-малката териториална единица. Селските общини, изграждани върху принципа на самоуправлението, упражнявали надзор върху сеитбообръщението, пашата на добитъка, използването на селската мера. Управлението на общината разпределяло възникващите задължения между селяните, занимавало се с ограничаване и ликвидиране на престъпността. В събранията, които се свиквали, участвало цялото население, заето със селскостопанска дейност. На събранието бил избиран селски кмет, който се занимавал с управлението.

В резултат от укрепването на управленската система изпълняването на задълженията на населението спрямо централната власт придобили не само регулярен, но и задължителен характер, санкциониран от законите.

В изградения комплекс органи на държавно управление в Английското кралство все по-голяма роля започнала да играе армията: воини, милиция, въоръжен народ. По силата на обичайното право, регламентирано чрез законодателството, всеки англосакс, притежаващ поземлен парцел, хайд (1 хайд е равен на 120 акра, 1 акр — на 4047 кв. м.), възлизащ на 120 акра, бил задължен да изпълнява различни повинности към държавната власт. На първо място трябвало да се включи във войската, да участва в строеж на мостове, в поддръжката на крепости и пътища.

За развитието и усъвършенстването на армията в Английското кралство извънредно много спомогнала реформата на крал Алфред Велики. Кралят се разпоредил всеки земевладелец, притежаващ 5 хайда земя, да се включи в армията и да участва в походите на кон и с пълно бойно снаряжение. Освен това бил реорганизиран флотът, превърнат в боеспособна сила. Построени били повече от 100 гемии и над 60 малки кораби. Подобрена била сухопътната армия. Графствата и големите градове били задължени да строят кораби. В „Съдебник“ на Алфред Велики, включващ откъси от законите на крал Ине, отклоняването от участие в бойни походи се наказвало с лишаване от земя и глоба в размер на 120 шилинга.

Общо взето ясните факти в изворите предизвикват различни виждания за характера на английската армия, породени по всяка вероятност от промените в статута на войската след победите на крал Кнут Датски и след трансформацията, която той провел, като поставил началото на т. н. хускерли, особена прослойка военни аристократи. Английският историк Дж. Кембл поддържа мисълта за английския произход на хускерлите, докато Т. Мюнх и Ч. Холистър ги разглеждат като преустроени, трансформирани викинги-пирати. В противовес на това разбиране Л. Ларсън приема, че тази категория военни била позната най-малко един век преди възникването на пиратските формирования. Поначало английските историци поддържат, че хускерлите били наследници на войниците, които влизали в състава на кралската армия.

При развитието и утвърждаването на държавните институции в кралството на англосаксите протичал обективният процес на феодализацията, взел широки размери през периода от IX до първата половина на XI в. Кралят предоставял на министериали и дружинници не само пустеещи земи, но и обработваеми парцели. От личния си домен, включващ огромни количества земя той раздавал имения на военните, на командирите, които се превърнали в едри собственици. Всичко това консолидирало аристокрацията около кралския дворец.

Процесите на феодализацията в Английското кралство намират различна оценка в научната литература. Една част от авторите (Р. Бутрюш, Ф. Майланд и др.) поддържат, че зараждането и развитието на феодалните отношения пораждало разрушаването на държавата, друга част (О. Брунер, Т. Майер, К. Босл) отстояват тезата за градивната роля на държавната организация. Мнозинството изследователи се обединяват около идеята за интегриращото въздействие на кралската институция в историческия процес. Това разбиране се отстоява от Е. Джон, X. Лойн, П. Блайър и др.

 

Разпространение на християнството

 

Saxon Church at Escomb geograph 727288Още Тертулиан {ок. 160 — след 220) в съчинението си „Против юдеите“ споменава, че земите в Британия се предали на Христа, след като преди това били недостъпни за римляните. Конкретни сведения за дейността на християнски мисионери в Доникейския период от живота на църквата не са открити. С положителност се знае, че при гонението на имп. Дииклециан (284 — 305) бил убит св. Албан, както и други християни на острова. На църковния събор в Арелат през 314 г. присъствали епископи на Йорк, Лондон и Линкълн, факт подсказващ, че по това време вече съществували организирани епископски седалища. Според „Книга на папите“ при понтификата на папа Елевтерий (175 — 189) приел кръщение кралят на бритите Луций заедно с една част от населението. Големи познавачи на ранното християнство като германския историк А. Харнак обаче отхвърлят това твърдение като неприемливо и легендарно. През IV в. вече към учението на Христа били приобщени вярващи в различните краища на Британия.

Понеже в Ирландия и Шотландия езичеството продължавало да господства, папа Целестин (422 — 432) изпратил през 431 г. четирима мисионери начело с епископ Паладий в качеството му на пръв епископ на шотландците. Групата заварила малцина християни, които още не били организирани в своя община. След неочакваната смърт на еп. Паладий делото на църквата било поето от св. Патрикий (ок.389 — 461), роден в Шотландия. Той получил образование в абатството на Галия и посетил Рим, където му възложили да се заеме с разпространяването на християнството в Британия. Ръкоположен за епископ в Галия, той се отправил за острова. В продължение на 60 години разпръсквал семето на християнската вяра: събрал множество ученици и последователи. Град Армаг, където живеел, бил превърнат в митрополитски център. Епископ Патрикий основал редица абатства, в които открил школи за обучение на монаси. От учениците, които подготвил значителна дейност развили Бенигнус, архиепископ на Армаг, Киран, епископ на Кломакнис. Към 490 г. било основано девическо абатство с абатиса св. Бригида.

В Шотландия с устройството на религиозни общини се заел около 412 г. епископът на бритите Ниниан. По- късно, през 563 г., монахът Колумбан (521 — 588) събрал около себе си 12 ученици и разгърнал неуморна дейност за привличане пиктите в лоното на църквата. В течение на 34 години клирикът покръствал местното население и разширявал кръга на новопосветените в учението на Христа. След като покръстил крал Брида, той увеличил броя на монасите, които продължили да се занимават с проповедническа дейност. Основал и множество абатства, превърнали се в средища на просвета и култура.

През V — VI в., когато в Англия проникнали германски племена, обстановката се усложнила и мисионерите срещнали сериозни затруднения. Култът към древните германски богове изтласкал героите на християнския канон. В следващото VI столетие обаче положението се променило и закипяла динамична проповедническа дейност. Епископите Давид, Дубриций и други отци оживили църковните организации.

Силен тласък на християнската проповед дал крал Етелберт (560 — 616), след като се оженил за франкската принцеса Берта, християнка, която довела от Париж в двореца личния си свещеник. Папа Григорий Велики (590 — 604) изпратил в Британия през 597 г. мисия от 40 монаси начело с абата Августин. Ръководителят на мисията, пристигайки в Кентърбъри, столицата на кралство Кент, в следващата 597 г. се обърнал с молба за помощ и я получил. В изпълнение на мъдрите съвети на папата абатът Августин пристъпил към работа. „На върха на една планина не се качва с подскачане, а бавно и постепенно“ — заръчал понтифексът на своите проповедници.

В писмо на папата от 18.VII.601 г. до абат Мелит са разкрити методите на църквата при работата с езичниците за приобщаването им към християнството. Папа Григорий препоръчвал да се въздържат да разрушават езическите храмове, а само да ги поръсват със светена вода и в тях да се поставят реликви, свети мощи. При положение, че езическите капища били изградени добре, по-полезно щяло да бъде те да се превърнат от свърталища на демоните в светилища на живия Бог. Наложително било само да се разрушават идолите и при вида на тяхната безпомощност народът по-лесно могъл да се откаже от заблужденията си и с готовност да се стича към местата, на които бил свикнал да се моли, но вече да се кланя не на идоли, а на истинския Бог.

Като оценява обичая на езичниците да принасят в жертва на демоните множество бикове, понтифексът съветвал паганистичния обичай да бъде превърнат в християнско тържество. „В дните на паметта или рождението на светите мъченици, чиито мощи са положени там — пише кормчията на църквата — нека народът да построи за себе си шатри от дървени клонки около църквите, превърнати от езически храмове в църкви, и да честват религиозния празник чрез обща трапеза. Вместо да колят тези животни в чест на дявола, нека ги колят за слава на Бога и да благодарят на Всеподателя за своето засищане“.

Проявявайки реализъм, ръководителят на църквата отчитал, че след като се осигури на хората материално благополучие, те по-лесно ще възприемат духовните радости на християнската религия. Той съзнавал, че било невъзможно да се превъзмогнат всички езически вярвания от умовете на хората, но постепенно с търпение могли да бъдат постигнати добри резултати. В новата празнична обстановка животните, принесени в жертва, ставали вече не жертвоприношения на идолите, а свещенодействие. По такъв начин църквата преосмисляла съществуващите традиции, променяла тяхното вътрешно съдържание.

За кратък период от време — около три десетилетия — към християнската вяра били привлечени редица владетели, а заедно с тях и поданиците им. През 601 г. бил покръстен кралят на Кент Етелберт, през 606 г. — кралят на източните англи, през 627 г. — кралят на Нортумбрия. Изкореняването на старите езически вярвания обаче бил много труден, в редица отношения продължителен процес, неподдаващ се на административни решения. По тази причина столетия наред съжителствали езически и християнски вярвания, враждуващи езически жреци и църковни прелати. В едни случаи надделявали жреците, в други — прелатите.

В хода на промените през първата половина на VII в. на Британския остров се сблъсквали платформите на двете църкви, които се обособявали. Едната църква, Ирландската, била независима, не признавала върховенството на курията, другата, Римската, ръководена от папския престол, се придържала към неговите принципи. Ирландската църква зачитала традициите на келтите, нейното устройство съответствало на патриархалната обществена уредба, докато другата институция, католическата, се приспособявала към новата социална система, изграждана в обществото.

По редица причини двете върховни организации разполагали с различна социална база и с разнородно влияние. В Нортумбрия, Мърсия и Есекс доминирала Ирландската църква. В областите, в които влиянието на Рим било общо взето слабо, възникнали опити за реставрация на старите езически вярвания. Както уточнява Т. Годфрай, в Уайт и южните територии на Англия езичеството господствало сред населението до самия край на VII в., а в Мърсия процесът на покръстването започнал едва през 685 г. Силите, които пазели езическите вярвания обаче, едва дочакали смъртта на крал Етелберт през 616 г. и възстановили поклонението на боговете в Кент. Беда Преподобни изнася, че християнските мисионери в Уесекс били изтласквани от масовизирането на езическия култ и напуснали кралството. Епископът на Лондон бил прогонен от фанатизирани езичници.

Конфликтите между езичеството и християнството, от една страна, и между Римската и Ирландската църкви, от друга, се отразявали неблагоприятно върху развоя на Британския остров по пътя на новата цивилизация, която се изграждала в Европа. Не подлежи на съмнение, че изкореняването на традиционните езически вярвания било предпоставка за възприемането на новата християнска ценностна система, прокламирана от църквата. Идеята за обединяване на църквите не била чужда на папския легат Августин, който провел диалог с келтските епископи за синхронизиране на взаимните усилия и за постигане единство във вярата. Условията за разбирателство, предложени от него на епископите, били три: първо, да честват Великден на една дата, второ, да провеждат тайнството кръщение в съответствие с практиката на Римската църква, и трето, да предприемат съвместна дейност за покръстване на езичниците сред англите и саксите.

Програмата за единение, предложена от Августин, не била приета. Ирландските епископи отказали да признаят върховната власт на римския папа. Освен това келтите се отнасяли с недоверие спрямо нашествениците англи и сакси, които подлагали на изтребване техните събратя, и отказали да участват в акцията за тяхното приобщаване. Вместо помирение между двете църкви започнала конфронтация. Ирландските свещенослужители продължили да извършват богослужението на местния език и не приемали латинския език в празничната система. 

Отхвърляли и целибата. Не престанали да кръщават по бреговете на реките. Храмовете продължавали да остават без олтари и без украса.

Нов опит за помирение направил кралят на Нортумбрия Освю (654 — 670), приел кръщение от британски мисионери. Подтикнат от своя син Алфред, възпитаник на католически монах, кралят свикал през 663 г. в абатството Уайтби събор на представители на Римската и Ирландската църкви, за да представят своите схващания. В речта, с която открил диалога крал Освю подчертал, че служители на един и същи Бог са длъжни да изповядват една и съща вяра, едни и същи традиции, едни и същи правила, понеже сигурно има една единствена християнска вяра. Поради това всеки християнин е длъжен да изясни произхода на учението си. Докато ирландците отговорили, че празнуват Великден в съответствие със Св. Евангелиста Йоан и Св. Коломбан, католиците се опрели на св. апостоли Петър и Павел, както и на практиката, въведена във всички страни на християнския свят — Италия, държавите в Азия и Африка, по-специално в Египет и Гърция. В обосновката на двете схващания били привлечени допълнителни аргументи. Протекла интересна и съдържателна дискусия. Вилфрид, представител на Римската църква, обобщил: „Дори да приемем, че вашият Коломбан е бил свет мъж, как може той да бъде предпочетен пред княза на апостолите св. Петър, онзи, комуто Спасителят Христос, нашият Господ Бог, казал думите: „Ти си Петър (камък) и върху този камък аз ще изградя моята църква и вратата адови няма да могат да я преодолеят. На него аз ще дам ключовете на царството небесно“.

Думите, които произнесъл Вилфрид, създали много добро впечатление. За ориентация на крал Освю свидетелства въпросът, който той задал на представителя на Ирландската църква. „Коломбан — запитал владетелят, вярно ли е, че тези думи били изказани от нашия Господ Бог?“ Ирландският епископ не могъл да отговори другояче, освен да потвърди. „О, кралю, — заявил той, вярно е.“ След допълнително обогатяване на аргументацията и след уточняване на детайлите кралят заключил: „Щом като св. ап. Петър пази вратите на Небето, тогава аз ще се подчиня на неговите заповеди от страх, че ако застана пред тези врати, никой няма да ми ги отвори, ако този, който пази ключовете, може да бъде мой противник“.

Съборът в Уайтби решил да признае за официална църква на острова Римската. Ирландската църква обаче успяла да запази влиянието си в северните територии, които продължили да се придържат към нейната традиционна вероизповед. Това положение обаче не могло да се търпи от Римския папски двор, а така също и от редица управляващи, свързани с католицизма. Затова с решение на събора в Челси през 816 г. се забранявало на духовенството от Ирландия, свързано с местната църква, да проповядва в Англия. Епископатът се заел с утвърждаването на католическото учение. В резултат от разгърналата се активизация на духовенството вече към VIII в. Англия била напълно приобщена към организационната система на Римокатолическата църква.

Настъпили промени в устройството и управлението на църквата. Архиепископските средища в Кентърбъри, Лондон и Кент разширявали епископствата и абатствата. Установени били редовни взаимоотношения с Римската курия.

 

Културно развитие

 

576px E codices bke 0047 001v mediumВ историята на културата на Британския остров се очертали няколко етапа на развитие, свързани с етническата принадлежност на населението, което го обитавало. Най-старият период включва времето от началото на Второто хилядолетие до Р. Хр., когато пикти и скоти навлезли в етапа на обработването на медта, бронза и желязото. Следващият културен слой принадлежал на келтите, които през VI в. пр. Р. Хр. започнали да се заселват в Британия и създали своята неповторима цивилизация. Англи и сакси, които се настанили след тях в Британия, образували първите християнски държавици и поставили началото на нов етап в съдържанието на културата, свързан с християнството и църквата.

В началото на цивилизацията, възникнала на острова, се отнася известната „Поема за Беовулф“, великолепен паметник на неписаното народно творчество, предавана устно. Самата поема, сътворена в края на VII в., описва подвизите на главния герой Беовулф, който паднал в битката с дракона, но спасил застрашената си родина. Многобройните фолклорни произведения — сватбени, погребални и др. песни разкриват характерната душевност на населението, неговия жизнерадостен и жизнеутвърждаващ светоглед. Особен дял образуват запазени фрагменти от разнородни фолклорни творби. Високи върхове са достигнати в творенията „Битка при Фринсбург“, преданията за Валдер, „Странник“, „Оплакване на жената“, „Плачът на Деора“ и др. Това са героически песни, лирични стихове, описания на различни сюжети.

Въвеждането на християнството дало тласък на храмостроителството, на изграждането на гъста мрежа от абатства, превърнали се в знаменити центрове на латинската книжовност. Руническата писменост, употребявана дотогава от просветени англосакси, постепенно била изместена от латинската азбука.

В абатствата на Англия, Шотландия и Ирландия, изграждани с различно, нееднакво архитектурно майсторство, били преписвани религиозни книги и евангелия, украсени с великолепни миниатюри. Възникнали скриптории, които се славели с голямото си изкуство. Създадени били калиграфски школи. Известното „Евангелие от Дароу“, преписано през втората половина на VII в. в Дъблин, представлява най-старият кодекс на калиграфската школа в Британия. Орнаменталните форми на манускрипта съдържат плетеница от мотиви, изпълнени с естетическо изящество. От края на VII в. е запазено „Евангелие от Ехтернах“, съхранявано в Националната библиотека в Париж, в което доминират експресивни елементи: евангелистите са изобразени като животни. Друго произведение „Евангелие от Келс“, съставено в края на VIII в. в Дъблин, възхищава с орнаменталната украса. Характерна особеност на калиграфията е високото естетическо изпълнение на формите, представящи редки животни и растения. Това са творби, които са изпълнени с голяма интелигентност. Внимание било отделяно на сътворяването на кръстове, инкрустирани с лозови листа, птици, сцени от Стария и Новия завет. Връх на този род изкуство бележи изпълнението на голям кръст в с. Разуел в Шотландия.

Възникването на древната английска писменост дало тласък на развитието на самобитна книжовност. В абатствата били сформирани школи, в които се обучавали на книжовност много проповедници на християнството, а заедно с тях дейци на просветата и културата. Бащата на английската историография Беда Преподобни (672 — 735) прекарал целия си творчески живот в абатството Яроу в Нортумбрия. Учен с разнородна енциклопедическа подготовка и интереси, Беда Преподобни развил различни клонове на природните и хуманитарните науки — медицина, физика, метеорология, граматика. Неговият най-ценен труд, придобил европейска известност, „Църковна история на английския народ“ проследява широк хронологичен период, но особено важни са описанията за времето от 633 до 731 г. Интерес предизвикват също така и предварителните части на труда, където са предадени уникални факти, неупоменати в други съчинения: за управлението на различни племенни вождове, за състоянието на бита и религиозните вярвания.

Беда Преподобни обогатил филологията, подготвил основополагащи произведения по различни клонове на литературата. Това се отнася на първо място за такива трудове като „За орфографията“, както и „За изкуството на стихосложението“. Тези книги поставили началото на нови клонове в английската хуманитаристика, набелязали насоки, очертали тенденции.

В Уинчестър, столицата на Уесекс, била съставена прочутата „Англосаксонска хроника“, написана на английски език. Поради своето достойнство на най-древен паметник на историческата мисъл в Англия, хрониката се разглежда като рядък компендиум, рудница на факти. Оценява се като великолепен модел на старата английска повествователна литература, шедьовър на историческа и литературна проза.

Повишила се образователната дейност. При управлението на крал Алфед Велики били основани редица нови школи при абатствата и възстановени много стари школи, пострадали при нашествията на норманите. Сам кралят, един от най-просветените, образовани монарси в Европа по това време, обогатил книжнината чрез преводни произведения.

През този период от развитието на страната културата придобила английски характер. Крал Алфред Велики, който успял да отвоюва Лондон от датчаните и да освободи североизточните територии на страната, поставил началото на английската литературна проза, превърнал се в родоначалник на литературата в Англия. Процесите на консолидация създавали необходимите условия за динамизиране на етническото съзнание и самосъзнание, основен крепител на което била самобитната култура.

 

Заключение

 

Развитието и укрепването на ранносредновековното Английско кралство било ускорено от оживяването на градовете и търговията. Старите келтски и римски центрове се трансформирали в англосаксонски. Така Лондиний се превърнал в Лондон, Глева — Глевум — в Глостър. Столичните градове от периода на хептархията навлезли в период на подем. В една или друга степен това се отнася за гр. Уинчестър в Уесекс, за Колчестър в Есекс, за Йорк в Нортумбрия, за Кентърбъри в Кент. Занаятчийската дейност променяла облика на старите градове и пораждала нови, които започнали да се появяват по-късно, през XII в. Процъфтявала външната търговия: изнасяни били метали и по-специално желязо, олово, цинк, а също така сол, тъкани, вълна, произведения от бронз и украшения от кост.

С една реч, възникването и утвърждаването на Англосаксонското кралство на Британския остров било забележително събитие не само в историята на английския народ, но и на Европа. Напразно някои историци оценяват феодализма, утвърждаващ се в живота на англоеаксите, като негативно явление, като символ на упадък и регрес. Както неведнъж е подчертавано от мнозина изследователи, феодалният строй предполагал и изисквал държавна организация, ред. По думите на Ф. Майтланд (1850 — 1906) „феодализмът означава цивилизация, обособяване на занаятите, разделение на труда, възможност за национална защита, възможност за развитие на изкуство, наука, литература и научна свобода“. За учения появата на „катедрали, скриптории, библиотеки е също така безспорно дело на феодализма, както и баронският замък“.

Ето защо заслужава да бъде подчертана отново мисълта на цитирания автор, че феодализмът не водел до раздробяване, а до сплотяване на обществените сили, като ги реорганизирал в системата на държавните съсловия. Друг е въпросът, че имало сили, които рушели единството. Концепцията на бележития медиевист, почиваща върху дълбоко познаване на епохата и нейните закономерности, е приемлива, защото е научно обоснована. Тя притежава неувяхваща теоретична свежест.

 

Централизирано английско кралство

 

Royal Arms of EnglandsvgПрез разглеждания период Кралство Англия било управлявано от шест династии, определящи вътрешната и външната политика на страната. Те били: Англосаксонска (1042—1066), Норманска (1066 —1154), Анжуйска (1154 — 1399), Ланкастърска (1399—1461), Йоркска (1461—1485) и династията на Тюдорите (1485—1603), чийто първи представител бил Хенри VII (1485-1509).

Премине ли се от династическия към феноменологичния принцип на периодизиране на английското кралство, картината се усложнява. Не би могло да не се отдели в самостоятелен период краткото управление на Англосаксонската династия и по-специално на крал Едуард Изповедник (1042—1066), който ликвидирал владичеството на датчаните и прогонил завоевателите от страната. Нов етап в историята на Англия настъпил на 28 септември 1066 г., когато норманският херцог Вилхелм застанал начело на около 15 000 френски и нормански рицари, преплавал Ламанш, разгромил на 14 октомври при Хейстингс армията на англосаксонския крал Харолд, който бил убит. Третият период започнал с идването на власт на Хенри II Плантадженет, граф Анжуйски (1154—1189). При неговото управление били прекратени настъпилите феодални междуособици. В структурата на английското кралство били включени домените на Анжуйците: Анжу, Мен, Турен, Пуату, Аквитания. Икономическото могъщество на английския владетел нараснало. Създали се предпоставки за сливането на различните етнически групи — нормани, французи, в едно етническо цяло, англосаксонско. През следващите столетия, тринадесетото и четиринадесетото, настъпили забележителни постижения в селското стопанство и градското занаятчийство, в търговията.

 

Извори

 

Изворите, въз основа на които се изучава историческото развитие на Британския остров през развития феодализъм, могат да бъдат разделени на четири отделни групи. Една част отразяват аграрните отношения, друга част — занаятчийската и търговската дейност, трета — политическия живот, четвърта — социалните конфликти. Важни сведения за аграрния живот се съдържат в „Книга на страшния съд“, „Велика асиза“, „Каларендонска асиза“, „Манор на абатите Риптон“, „Мертонски статут“, „Уестминстърски статут“ и др. Значителен интерес пораждат законодателните актове, статутите, кралските ордонанси, съдебните протоколи, манориалните описи и картуларии, папските разпореждания, решенията на църковния съд и пр. За занаятчийската и търговската дейност богата информация може да бъде почерпана от „Статут на работниците“, обнародван от крал Едуард III през 1349 г., „Закони на Уилям“, „Закони на Хенри I“, два статута на Парламента за работниците от 1315 и 1361 г., „Ковчежнически сборници“, „Свитъци на кралската курия“, „Разследвания в абатство „Св. Августин“, както и от многобройните цехови статути, кралски харти, даряващи градовете с различни права и привилегии. Неоценими извори са „Глостърски статут“, „Уинчестърски статут“ и др.

Обществено-политическият живот в английското общество, а заедно с него и класовите конфликти са отразени в „История на нововъведенията в Англия“ на св. Анселм Кентърбърийски, „История на английските крале“ на Уилям Мемсбърийски, трудовете на съветника на крал Хенри II, Хералд Камбрейски — „Описание на Уелс“, „Топография на Ирландия“, „Завоюване на Ирландия“, „Автобиография“, изнасящи интересни сведения за обществените взаимоотношения и политическия живот в английското кралство. Първостепенен източник е „Велика харта на свободите“. Знанията се разширяват от „Английска история“ на Уилям от Нюбург, „Лондонска хроника“ на Вас, „Хроника“ на Ингалф, „Хроника“ на Флоренс Версберски, „Англосаксонска хроника“ и др.

Трактатите на Дънс Скот, Уилям Окам и Джон Уиклиф разкриват основните концепции на английски мислители и учени от онази епоха и дават богат материал за изучаване равнището на обществената мисъл, на социално-класовите конфликти, за основните форми на борба между различните прослойки и групи. Първостепенен исторически извор представляват трактатите на Джон Уиклиф „За гражданската власт“, „За длъжностите на краля“, „За слугите и господарите“, „За богохулството“ и пр. Програмите на селяните, вдигнали се на борба под ръководството на Уот Тайлър — Майлендската и Смитфилдската, спомагат за изясняване характера на исканията на революционните селско-плебейски маси за преустройство на обществото.

 

Икономически живот

 

Социално-икономическото  и обществено-политическото развитие на Англия през периода XI—XV в. било тясно и неразривно свързано с развитието на селското стопанство и градската промишленост, с търговията. Подемът в земеделието и занаятите обуславял закономерния възход на английското общество. Върху тях обаче голямо влияние оказали няколко основни фактора. На първо място в историята на Англия през XI в. решаващо се оказало завоюването на страната от франкско-норманските рицари, предвождани от Вилхелм Завоевателя (роден 1027 или 1028—1087), херцог на Нормандия. Освен това съществено значение имало състоянието на природните и географските условия, които били разнородни по характер. За разлика от редица страни на континента, в Англия развитието на парично-стоковите отношения в селското стопанство протичало при недостатъчно укрепнали градове. На четвърто място, в страната сравнително рано се извършил процесът на централизация, обхванал целия Британски остров. Влияние оказали външнотърговските контакти, демографските процеси и пр. Всички тези фактори сложили дълбок отпечатък върху общите закономерности на страната, върху особеностите на нейното историческо развитие.

 

Норманско завоевание

 

Normans BayeuxПрез 1062 г. норманският херцог Вилхелм присъединил към своите владения графство Мен и една част от именията на Анжуйския граф. На 28 септември 1066 г. той застанал начело на 15 000 армия нормански, френски и италиански феодали, към които се присъединили рицари от други страни, разни авантюристи, жадни за плячка, и нахлул в Южна Англия. Основания за този голям поход херцог Вилхелм намирал в известното „Завещание“ на английския крал Едуард Изповедник (1042—1066), въз основа на което се обявил за наследник на овакантения престол. Идейна опора за осъществяване на своите планове намерил в лицето на папа Александър II (1061—1073), който благословил похода, надявайки се да подчини непокорната Английска църква. Херцог Вилхелм бил улеснен от превъзходството на своята армия над англосаксонската, от противоречията и борбите между английските магнати.

На 28 септември 1066 г. херцог Вилхелм, разполагащ с по-добре организирана армия, преплавал Ламанш и дебаркирал в Южна Англия. На 14 октомври в битката при Хейстингс англосаксонската войска била разбита. Рицарите и селското опълчение на крал Харолд, който заел престола на покойния Едуард Изповедник, не могли да отблъснат европейските нашественици. В битката паднал убит и самият крал Харолд. Пътят на завоевателите към вътрешността на Британския остров бил открит.

Един след друг, оказвайки мъжествена съпротива, били покорени градовете и селата на Англия. Като заобиколил Лондон, херцог Вилхелм завладял Дувър, Кентърбъри, Саутуорк, а след това се предал и Лондон. На 25 декември 1066 г. той бил провъзгласен за крал на Англия под английското име Уилям I (1066—1087 ), наречен Завоевател. Норманските барони разгромили английската армия, но не могли да покорят населението на Британския остров, което продължило да оказва съпротива. През периода от 1069 до 1071 г. избухнали редица въстания срещу чуждоземните нашественици, в които взели участие селяните в Северна и Североизточна Англия. Въстанията били смазани по най-безмилостен начин. Хиляди селяни били избити, десетки градове и села опожарени и сринати до основи.

Завоевателите установили нова централизирана военно-феодална обществена система, изградена чрез преразпределение на земята. Владенията на англосаксонската аристокрация били конфискувани. Уилям I Завоевател включил в своя домен повечето от градовете на страната, голяма част от обработваемите земи, друга раздал на духовенството, военната аристокрация, роднините си. Феодалите, които получили имения, дали на краля клетва за вярност. Това създало условия за укрепване на централната власт. Йерархическият принцип „васалът на моя васал не е мой васал“, господстващ в редица страни на Европа, в Англия не могъл да бъде приложен. Поради централизацията, установена чрез системата на поземлената собственост, феодалният имунитет не можал да намери приложение. Свободите и привилегиите, които получили най-големите графове и висшите духовни лица — правото да провеждат съдебни дела в своите имения и пр., имали ограничен характер. Кралят упражнявал контрол, противопоставял се на децентралистичните тенденции, ликвидирал сепаратизма.

За по-нататъшното развитие на феодалните отношения важно значение имало описанието на земите, извършено по разпореждане на краля през 1086 г. в цялата страна. Описите, които направили кралските пълномощници, били извършени в резултат от показанията на собствениците, дадени под клетва. Записани на пергамент, текстовете били наречени от населението „Книга на страшния съд“. В книгата била упомената точно собствеността на земите — на краля, на графовете, абатствата, църквите. Характерно е това, че голяма част от полусвободните и свободните селяни били записани като вилани, т. е. поземлено зависими.

Провеждайки описите, кралят се стремял да установи материалното състояние на своите васали, за да ги облага със съответен данък. Освен това, установявайки размерите на тяхното имущество, той могъл да определя и данъците, с които облагал населението. Това обяснява и недоволството на широките слоеве от населението от преброяването. Били разширени формите на феодалната зависимост.

 

Аграрни отношения

 

Domesday book wСпоред „Книга на страшния съд“ населението в Англия възлизало на около 1,5 млн. души. Приема се, че около 95% били селяни, а 5% граждани. Основното занятие на населението било земеделието, след него се нареждало скотовъдството, по-специално овцевъдството.

Според „Книга на страшния съд“ компактната част от селяните образували виланите, собственици на парцел земя в размер на 30 акра. Виланите изпълнявали задължения под формата на отработена рента, натурални и парични данъци, предоставяни на земевладелеца — лорда. След тях се нареждали т. нар. бордъри, зависими селяни, разполагащи с парцел земя 7—10 акра. Те нямали социална база, не разполагали със самостоятелност, поради което през XII в. в основни линии се смесили с виланите. Наред с виланите и бордърите в английското село имало и една трета категория — котъри, малоимотни селяни, държатели на малки парцели земя 2—3 акра. Средства за препитание те добивали чрез практикуването на допълнителни занаяти — ковачество, дърводелство и др. Сервите били най-онеправданата социална група зависими селяни. Понеже не разполагали със земя, те изпълнявали най-груби и тежки задължения в дворовете на земевладелците.

 

Развитие на градовете

 

В сравнение с Франция и Германия градовете в Англия възникнали по-късно, развили се по-бавно. В „Книга на страшния съд“ са отбелязани около 100 града. От края на XI в. до 1307 г. се увеличили от 100 на 278, а през 1377 г. те наброявали не повече от 300. По броя на населението английските градове били по-малки, отколкото на континента. Населението на големите селища не надминавало 10 000 души. По начало градовете на Англия били свързани с вътрешния пазар, докато Лондон, Бристъл, Лин и някои други — с външния.

Johns charter to London May 19 1215 16696953670Както и в другите страни на Западна Европа, занаятите били основната част на населението на градовете. Много важна роля играела и търговията.

В резултат от разширяване връзките с континента били създадени необходимите условия за оживяване на външната търговия. Уилям Завоевател се оженил за графиня от Фландрия и това дало значителен тласък на английско-фландърската търговия, покровителствана от краля. Важно значение имали и търговските контакти с Германия и по-специално с гр. Кьолн.

Английските градове, особено Лондон, Дувър, Кентърбъри, Норич, Нотингам, Бъкингам, Колстър, Оксфорд, Хънтингтън, Бристъл и др., се превърнали в средища на активна занаятчийска и търговска дейност. Населението им нараствало, увеличавало се с нови жители, избягали от селата. Отначало търговците изнасяли вълна, а след това платове, зърнени храни, желязо, олово, калай и др.

В тясна връзка с разпространяването на лихварския капитал, проникващ от Италия, Южна Франция и други страни, в Англия възникнало и се развило кредитното дело. В резултат от изостряне на противоречията между местния и чуждестранния лихварски капитал започнало преследване на евреите. През 1290 г. Парламентът взел решение за изгонване на около 16 000 евреи от Британския остров.

Както в другите страни на Европа, тъй и в Англия градовете станали центрове на социални борби. Понеже голяма част от селищата се развивали върху земите на краля, борбата между гражданите и сеньорите не взела остър характер. Английските градове обективно подкрепяли обединителните усилия и спомагали за централизацията на страната. По-късно те обаче изоставили краля и се влели в движението на феодалните магнати за формирането на Парламента, възникнал през 1265 г.

 

Политическо развитие

 

Наследниците на крал Уилям Завоевател, неговите синове, следвайки политическата платформа на своя баща, продължили да громят съпротивата на англосаксонската аристокрация, да задушават недоволството на селяните. Крал Хенри I (1100—1135) изградил съдебната система, финансовата служба. При крал Стефан Блоаски настъпил период на междуособици. Положението на короната се заздравило при крал Хенри II Плантадженет (1154—1189), който включил в границите на Англия Нормандия, Анжу, Пуату, Турен, а също така и Аквитания. Опрян на феодалната аристокрация, той започнал завладяването на Ирландия, в която по това време господствали родовообщинни порядки.

Във вътрешнополитическо отношение Хенри II подкопал мощта на феодалните магнати, разрушил към 300 техни замъци. По силата на съдебната реформа, която провел, Кралският съд се превърнал във висш съд за сеньорите. Кралските доходи били увеличени. Проведена била и военна реформа. Създала се възможност службата на феодалите да бъде откупвана чрез т. нар. „Щитови пари“. Били наемани рицари, за да служат в кралската армия. Влиянието на едрите феодали намаляло, нараснала ролята на краля. Народното опълчение било възстановено.

Крал Хенри II влязъл в конфликт с Църквата. В стремежа си да подчини духовенството той се опитал да ограничи господството на папския престол в Англия. През 1164 г. на събора в Кларендон били приети известните постановления, по силата на които духовните лица, извършили престъпления, да бъдат подвеждани под отговорност и изправяни пред Кралския съд. Кентърбърийският архиепископ Томас Бекет, подкрепян от папата, епископата и някои барони, ги отхвърлил. Започнала ожесточена борба. Архиепископ Томас Бекет бил убит. В отговор на църковните реформи на краля папата заплашил Хенри II с отлъчване. За да запази престола си, кралят трябвало да се покае публично за извършения грях.

Синът на крал Хенри II, Джон Безземни (1199—1216), обявил безперспективна война на Франция, в която претърпял поражение.

Франция завладяла Нормандия, Анжу, Турен и някои територии на Пуату. Недоволството на бароните нараснало. Засилили се и антифеодалните настроения на селяните и градския плебс, породени от увеличаването на налозите.

Във връзка с назначаването на архиепископ на Кентърбъри възникнал остър конфликт с папския престол. Папата наложил над Англия интердикт. Крал Джон Безземни бил отлъчен от Църквата. Изолиран от феодалната аристокрация, която престанала да му се подчинява, кралят, лишен от власт, се видял принуден да положи клетва за вярност пред папа Инокентий III (1198—1216). През лятото на 1215 г. бароните се вдигнали на въстание. Разбунтуваните магнати съставили специален документ — Велика харта на свободите и я поднесли на крал Джон Безземни да я подпише.

Magna Carta British Library Cotton MS Augustus II106По същество Великата харта на свободите представлявала своеобразен манифест на монархията, изразяващ интересите на едрата феодална аристокрация — лордовете, бароните. В нея се правят известни отстъпки на рицарите, търговците и градовете. На първо място в хартата е включено задължението кралят да се откаже от всякакви произволни и несправедливи искания от бароните, рицарите и търговците; исканията му трябвало да бъдат в съгласие с обичаите. Фигурирало и задължението да се осигури свобода на Английската църква.

Великата харта на свободите въвеждала общи мерки и теглилки, задължителни за цялата страна. Освен това в нейните статии се потвърждавали правата, привилегиите и свободите, дадени на градовете и по-специално на Лондон. Според 20-та статия фрихолдърите, свободните хора, получавали право на защита от злоупотребите на държавните чиновници, гарантирала се тяхната неприкосновеност. В същата 20-та статия се забранява да се отнемат от виланите по съдебен ред добитък и оръдия на труда. Чуждите търговци могли да пристигнат и пребивават свободно в страната. Хартата потвърдила пълното безправие на зависимите селяни.

Кралят се лишавал от правото да налага нови повинности и задължения без съгласието на феодалите. Щитовите пари и субсидиите той могъл да получава само чрез одобрението на общото събрание в кралството. Кралят се задължавал да осигури правилен съд за всички. Кралските съдии се лишавали от правото да искат редовни припаси от населението. Налаганите глоби не трябвало да надминават състоянието на осъдения, за да не се лишава от средства за съществуване.

Великата харта на свободите не била осъществена, понеже следващата 1216 г. крал Джон Безземни починал. При управлението на Хенри III (1216—1272) противоречията между враждуващите групировки се изострили. Сключвайки брак с принцеса от Прованс, кралят снабдявал с поземлени имения френските аристократи, които пристигнали в Англия и породил недоволството на английските барони. В знак на протест английските магнати се събрали през 1258 г. в Оксфорд на конгрес. Там били създадени т. нар. „Оксфордски провизии“, специфична конституция, укрепваща властта на бароните. Възникнал Парламентът. В неговите заседания взимали участие както бароните, тъй и гражданите и рицарите. По-късно в него се оформили две палати. Едната палата, наречена горна, включвала лордовете, другата, долна, обхващала общините.

Върху историческото развитие на Англия неблагоприятно отражение дала гражданската война, избухнала през 1263 г. и загаснала 1267 г. Тя била породена от противоречията между рицарите, свободните селяни и гражданите, възглавявани от Симон дьо Монфор, от една страна, и олигархията, едрите феодали с краля, от друга. Симон дьо Монфор разгромил Хенри III в битката при Люис през 1264 г., пленил краля и неговия наследник и взел властта в свои ръце, но положението не се променило. В борбата, която продължила, се включили широките селски маси и градските занаятчии. Изплашени, една част от бароните се съюзили с краля. Симон дьо Монфор бил убит и крал Едуард I (1272—1307) свикал Парламента, за да реши назрелите въпроси. Утвърдила се парламентарната форма на управление, но социалните противоречия не били изгладени, а продължили да разтърсват английското общество.

 

Антифеодално движение — фактори и предпоставки

 

В резултат от по-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения майорът, феодалното владение, започнал да се разлага. Натуралната рента постепенно била заменена с парична: лордовете извършили т. нар. комутация. Сравнително по-бързо протичала комутацията в северозападната и голяма част от централните територии на Британския остров, където било развито овцевъдството, а в югоизточните земи, където се разпространило зърнопроизводството, налагането на паричната рента се извършвало общо взето по-бавно. Новите обществени отношения трудно изтласквали старите традиции, свързани с натуралната форма на експлоатация в именията на едрите собственици и в земите на абатствата и църквите.

Въвеждането на комутацията се отразило различно сред различните слоеве на населението: докато богатите селяни, които били свързани с пазара, имали интерес от нея, бедните селяни, които не могли да се снабдят с пари, се отказали от паричната рента и предпочитали натуралната и трудова форма на зависимост. Увеличаването на паричната рента водело да влошаване на положението на селяните и до засилване на недоволството им. Лордовете продължавали да заграбват пустеещи земи, пасища, а в някои случаи и ниви на бедняците.

Процесът на обезземляването нараствал и се задълбочавал. Това водело неизбежно до изостряне на социалните противоречия, до нарастване на недоволството.

През 1348 г. Британският остров бил връхлетян от „Черната смърт“, покосила една трета част от населението. Катастрофално намалял броят на селскостопанските работници и на занаятчиите. Нямало достатъчно работна ръка. Дребните земевладелци, които разчитали на труда на волнонаемните работници, изпаднали в тежко положение. Пред сериозни затруднения се оказали и цеховите майстори. През 1349 г. крал Едуард III (1327—1377) издал ордонанс, с който задължил безимотните мъже и жени, не по-възрастни от 60 години, да работят като наематели срещу заплащане. През 1351 и 1361 г. Парламентът издал статути, с които потвърдил кралския указ. В същото време статутите предвиждали най-сурови наказания за онези, които напускали работа. Глобявани били и собствениците, които плащали по-високи заплати на работниците.

Феодалното законодателство, уреждащо въпросите на работниците, засилило недоволството на онеправданите и спомогнало за изостряне на класовата борба. Една част от лордовете възстановили натуралната рента и изоставили паричната. Това засегнало както селото, тъй и бедняците от градовете. Пораженията, понесени от Англия през 60-те и 70-те години на XIV в. изправили правителството пред необходимостта да предложи на Парламента да въведе нови данъци.

При управлението на крал Едуард III започнала Стогодишната война с Франция (1337—1453). Тя пламнала в резултат от териториалните конфликти между френската и английската корона. Английските аристократи искали да си възстановят владенията в Нормандия и Анжу, а френските — да изтласкат англичаните от Аквитания. Двете държави протягали ръце към богатствата на Аквитания. Сблъскали се претенциите на двете враждуващи страни и за Фландрия, станала ябълка на раздора. Династическите съображения също така усложнили обстановката. Самият крал Едуард III бил по майчина линия внук на френския крал Филип IV Красиви и след прекратяване управлението на династията на Капетингите през 1328 г. по права линия изявил претенции за френската корона. Издигането на Филип VI Валоа (1328—1350) за крал на Франция дало непосредствен повод за нахлуването на английската армия във Франция.

Първоначалните успехи след победите при Слайс през 1340 и при Креси през 1346 г., а след това и при Пуатие през 1356 г. поставили Франция пред тежки изпитания. Войната продължила с променлив успех. След като траяла 116 години, тя приключила на 19 октомври 1453 г., когато английската армия капитулирала при Бордо. Победила френската корона. В хода на завършека на войната английският крал загубил през 1441 г. Шампан, през 1450 г. Мен и Нормандия. Англия смогнала да запази само Кале, като го владяла до 1558 г. Англия излязла от войната с изтощени ресурси.

През 1377 г. при крал Ричард II (1377—1399) Парламентът взел решение да въведе поголовен данък, задължаващ всеки мъж и жена на 14 години да плаща този данък. Данъкът, който засегнал многолюдните семейства, породил мощна вълна на недоволство.

William YEAMES English b1835 d1918 Dawn of the Reformation Suter Art GalleryПрез 1381 г. английското селячество се вдигнало на въстание. Въстанието било предшествано от проповедническата дейност на Джон Уиклиф (1320—1384). В своите трудове, както и в проповедите, които произнасял, той отхвърлял господството на Католическата църква и папския престол. „Кралят е получил своето кралство непосредствено от Бога — казвал Уиклиф, — а не от папата.“ Професорът осъждал богатствата на Католическата църква, култа и духовенството. Превеждайки Библията на английски език, той отстоявал идеята за извършване богослужението на английски език. По такъв начин той дал тласък за развитието на английската национална култура.

Антипапската дейност на Дж. Уиклиф и неговите последователи имала важно политическо значение в живота на Англия. Като се има предвид, че английската общественост се отнасяла отрицателно към папския престол особено през периода на т. нар. „Авиньонски плен на папите“, може да се разбере идеологическата целенасоченост на борбата срещу папския престол. Парламентът издал специален статут за забрана на църковно-съдебните функции на папския двор в Англия. Въздействието на Уиклифовото учение нараснало. Неговите последователи, наречени лоларди, осъждали крепостничеството в различните му форми и призовавали за преустройство на обществото. В това отношение особена активност проявявал народният проповедник Джон Бол. „Мои скъпи приятели — казвал Дж. Бол, — положението в Англия няма да стане по-добро дотогава, докато всичко не стане общо, когато няма да има ни васали, ни лордове и всички различия между хората бъдат унищожени, когато лордовете престанат да господаруват над нас.“

610px John Ball encouraging Wat Tyler rebels from ca 1470 MS of Froissart Chronicles in BLЗаловен и изпратен в затвора за своите революционни възгледи, той бил освободен от въстаналите селяни през 1381 г. в Кент и се включил в борбата против феодалната обществена система. Като един от ръководителите на въстанието, Дж. Бол се борил за премахване на социалните неправди, против социалното неравенство.

Въстанието, избухнало през 1381 г. в графство Есекс, Югоизточна Англия, обхванало графствата Кент, Съфолк, Норфолк и заляло общо 25 графства. Признат ръководител на вдигналите се на борба селски маси бил Уот Тайлър, селянин по произход, зидар по професия, добър познавач на военното дело. Срещу Лондон се вдигнали основните отряди на въстаниците, начело с Уот Тайлър, Дж. Бол и Джек Строу. Атакували от юг бунтовниците от Кент, а от североизток — революционните подразделения от Есекс. Преминавайки през моста, селяните навлезли в столицата и я завладели. Започнала сурова, но справедлива разправа с представителите на феодалната аристокрация. Министрите на краля били избити. Затворите в Лондон били сринати до основи. Разрушен бил дворецът на Ланкастърския херцог, а съдебният архив — изгорен.

На 14 и 15 юни селяните се срещнали с краля и представили последователно своите програми: Майлендска (Есекска) и Смитфилдска (Кентска). Майлендската програма била умерена. Тя била предадена на краля на 14 юни, включвала четири основни искания: отмяна на крепостното право; амнистия на въстаналите селяни; свобода за търговията в страната, въвеждане евтина арендна такса за земята, не по-голяма от 4 пенса за 1 акър земя.

498px Jean Froissart Chroniques 154v 12148 btv1b8438605hf336 cropМайлендската програма имала умерен характер и узаконявала интересите на богатите селяни, които произвеждали за пазара. Наистина, в нея било включено искане за отмяна на крепостното право, но не съдържала призиви срещу феодалния строй като социална система. По тази причина кралят изразил съгласие да изпълни исканията на селяните.

Принципите на Смитфилдската програма, издигнати на 15 юни, при второто посещение при краля, имали по-революционен характер. „Всички отделени за ползване изключително от сеньрите горски и водни територии — се казва в програмата — трябва да станат общо достояние, за да може както богатите, тъй и бедните навсякъде свободно да ловят риба, да ловуват за зверове във всички гори и да гонят зайци във всички ливади... Правата на сеньорите трябва да бъдат отнети и да бъде установено равенство за всички, освен за краля. Намиращото се в разпореждането на монасите, настоятелите на енории, викарии и други църковни люде имущество, трябва да бъде отнето от тях и разпределено между енориашите. В Англия трябва да има един епископ и един прелат, и всички земи и имущества на епископите и прелатите трябва да бъдат отнети и разпределени между общините.“

Както се вижда, Смитфилдската програма изразявала интересите на бедняците и обосновавала идеята за премахване на крепостното право, експлоатацията и неравенството. Кралят изразил привидно съгласие да удовлетвори програмата на селяните. Мерът (кметът) на Лондон обаче вероломно убил в двореца У. Тайлър. Бунтовниците, останали без ръководител, били прогонени от столицата, а въстанието — смазано. Наказателните експедиции, изпратени в графствата, избивали безпощадно селяните, вдигнали се на борба за социална справедливост, но съпротивата продължила през цялата година.

Макар и разгромено, въстанието от 1381 г., предвождано от У. Тайлър, изиграло важна роля в историческото развитие на английския народ. Мощният революционен тласък на бунта, бушувал през следващата 1382 г. и след нея, разтърсвал основите на феодалната обществена система. Изплашени от размаха на революцията, лордовете били принудени да правят отстъпки. Феодалните отношения били подкопани. 

 

Въстание на Джон Кейд

 

Това въстание било породено от редица причини. Преди всичко върху неговото избухване оказали влияние пораженията, нанесени на Англия в Стогодишната война, както и тежките налози върху населението, наложени от династията на Ланкастърите и по-специално от Хенри VI (1422—1461). Недоволството било засилено и от политическата криза, разтърсила страната, от феодалната анархия, от произволите на бюрокрацията, от злоупотребите на данъчните чиновници. Социалните противоречия взели най-остри форми в Южна Англия, където икономическите отношения били сравнително по-развити.

Въстанието избухнало през 1450 г. под ръководството на Джон Кейд, васал на Йоркския херцог, богат фрихолдър, който имал значителен военен опит. Пламнал в края на май в графство Кент и обхванал графствата Съсекс, Съри и др., в бунта участвали не по-малко от 40 000 души. Движеща сила на въстанието били селяните, най-експлоатирани и недоволни от господстващите обществени отношения, ратаите и градските калфи. В хода на борбата се присъединили и голям брой рицари и много граждани. Те издигали искания за промяна, които да доведат до подобряване на тяхното положение. На 2 юни 1450 г. революционните маси влезли победоносно в Лондон и пристъпили към изпълнение на програмата си, формулирана в Манифеста, написан от Дж. Крейд, както и в „Жалби на община Кент“.

Крал Хенри VI, изплашен от гнева на масите, избягал от столицата. Заловените кралски съветници, включително и мерът на Лондон, били екзекутирани. Въстаниците отправили искания за въвеждане на ред в централните и местните органи на управлението, за ликвидиране на произволите на властта. Под формата на борба за възстановяване правата на краля, накърнени от лордовете и бароните, бунтовниците по същество се стремели да ограничат политическите привилегии на едрите аристократи. Отправено било искане за ликвидиране на реакционното законодателство, лишаващо работниците от права. В програмата на бунта била вписана специална точка за включване на Йоркския херцог в съвета на краля.

Изплашено от размаха на въстанието, правителството било принудено да отстъпи. Архиепископът на Йорк, който бил канцлер на кралството, обещал на бунтовниците амнистия, ако напуснат Лондон и се завърнат по домовете си. Когато въстаниците започнали да излизат от града, властите на Лондон, подпомогнати от кралската армия, ги нападнали и прогонили. Смъртно ранен, Дж. Кейд бил заловен, по пътя за Лондон починал. След неговата смърт въстанието било разгромено.

 

Война на Червената и Бялата роза

 

След смазването на въстанието, възглавявано от Дж. Кейд, противоречията между феодалната аристокрация се изострили в крайна степен. Те намерили израз в борбата за власт между двете династии, борещи се за кралския престол — на Ланкастърите и Йорките. Поради това, че върху герба на Ланкастърите розата била червена, а на Йорките — бяла, войната между тях била наречена война между Бялата и Червената роза.

С известни прекъсвания тя бушувала три десетилетия: пламнала 1455 и приключила 1485 г. Зад Ланкастърите се наредили най-едрите феодали на Северна Англия, а зад Йорките — феодалите на южните и източните територии, които били отстранени от власт от Ланкастърите. Едните, феодалите от Югоизтока, се нуждаели от силна кралска власт, която да ги подпомага в придобиването на нови богатства, другите, аристократите от Севера, искали да запазят своята независимост.

Борбата между враждуващите групировки протичала ожесточено и кръвопролитно. Поради заболяването на крал Хенри VI през 1455 г. за регент на Англия бил обявен херцогът на Йорк — Ричард, но Ланкастърите го отстранили. По-късно в едно от сраженията го убили. Върху отрязаната му глава била поставена книжна корона и изложена на една от крепостните стени в гр. Йорк. Съотношението на силите обаче се променило. През 1461 г. синът на падналия Ричард — Едуард, разгромил армията на Ланкастърите и завладял Лондон. Крал Хенри VI бил изпратен в затвора-крепост Тауър и Едуард IV (1461—1483) заел престола.

1024px Richard Burchett Sanctuary 1867 contrasted

Недоволни от настъпилата политическа промяна, през 1470— 1471 г. Ланкастърите организирали преврат за връщане на престола на затворения крал Хенри VI, но опитът им излязъл неуспешен. Едуард IV успял да разгроми заговорниците, да залови излезлия от Тауър заточеник и да го убие. Режимът, установен след това в Англия, имал деспотически характер. Крал Едуард IV управлявал самостоятелно, изолирал Парламента и взел в ръцете си законодателната и изпълнителната власт. Принуждавал градовете да му предоставят задължителни заеми, а феодалите — „доброволни подаръци“. Създавайки условия за развитие на промишлеността и търговията, той забранил износа на сурова доброкачествена вълна. Сукнарството разцъфтяло. Английските сукна били изнасяни в Нидерландия и италианските градове.

Братът на Едуард IV, Ричард III (1484—1485), който се разпоредил след смъртта на Едуард да бъдат убити малолетните му синове, за да заеме престола, настроил срещу себе си бароните от графство Йорк и защитниците на Ланкастърската династия. Започнала борба. Пламнало въстание. На 22 август 1485 г. в битката при Босуърт Ричард III бил убит. Кръвопролитната война между Червената и Бялата роза завършила. За крал бил издигнат Хенри VII (1485—1509), родоначалник на династията на Тюдорите. В резултат от брака, който сключил с дъщерята на Едуард IV — Елизабет, той фактически обединил партиите на Ланкастърите и Йорките. Създаден бил единен герб за двете групировки. Новият владетел укрепил кралската власт. Централизираната английска държава се стабилизирала. Социална опора на монархията била новата аристокрация. Създали се предпоставки за утвърждаване на английския абсолютизъм.

 

Зараждане на английската нация

 

Развитието на социално-икономическите и обществено-политическите отношения през XIV—XV в. обусловило превръщането на английската народност в нация. Единният англосаксонски пазар и централизацията на държавата наложили заличаването на езиковите различия и налагането на единен английски език. Френския език, на който се говорело в кралския дворец, бил изоставен. Латинският език се използвал от Католическата църква при богослужението и от преподавателите в университетите.

Наистина, още крал Хенри III трябвало да се обръща към населението на Британския остров на английски език, по-специално на лондонски диалект. По-късно, през 1362 г. крал Едуард III издал разпореждане съдебните дела да бъдат разглеждани на английски език, понеже „френският език е твърде малко известен“. Родният език на англосаксите — английският — се наложил окончателно през втората половина на XIV в.

Английският литературен език бил оформен в произведенията на Джон Уиклиф и на Джефри Чосър, забележителен поет. Важно значение за по-нататъшното развитие на езика имало превеждането на Библията от латински на английски език. Произведенията на Цицерон, Вергилий, Овидий, Езоп били преведени и разпространени в Англия. В историята на литературата влязло творчеството на Уилям Ленглънд, талантлив поет на селото. Формирана била нова английска душевност, нов бит и култура.

 

Културно развитие

 

През новия етап, в който навлязло английското общество след норманското завоевание, в страната се засилило френското влияние. Френският език се превърнал в официален език. Употребявали го в съда, Парламента, учебните заведения, с него си служела и управляващата аристокрация. Преселниците от континента също така говорели на своя език. Англосаксите употребявали англосаксонски, който бил техен майчин език. Латинският език бил в употреба в богослужението и в практиката на Църквата. По такъв начин в живота и в литературата се употребявали три езика. Научни трудове по традиция се пишели на латински, включително и историческите хроники. Рицарската поезия се създавала на френски. Едва през XIII—XIV в., когато възникнала английската нация, официален език станал английският.

Policraticon de Jean de Salisbury BSG Ms1145 f3r Jean de Salisbury enseignantНа латински език били написани редица исторически произведения: „История на нововъведенията в Англия“ на Бадмер Кентърбърийски, „Делата на английските крале“ на Уилям Мемсбърийски, „История на англите“ от Хенри Хентингтънски. Голямо значение имали произведенията на Хералд Камбрейски „Автобиография“, „Топография на Ирландия“, „Описание на Уелс“. Това били основополагащи трудове, които очертавали направления в хуманитаристиката. „История на бритите“ на Халфрид Монмаутски притежава не само историческа, но и белетристична стойност. Уилям от Нюбург в „История на англичаните“ описал събитията от 1066 до 1198 г. Джон Солсбърийски подготвил прочутото си произведение „Поликратикус. За развлеченията на придворнитe и пътищата на философа“, великолепно описание на бита и нравите на аристокрацията. Ценна е и незавършената му „История на папите“.

Англия се превърнала в едно от средищата на образованието в Европа. Още през втората половина на XII в. започнало откриването на университети. През 1169 г. възникнал Оксфордският университет, 1209 — Кембриджският. В тях се развивала схоластическата наука, а по-късно през епохата на Възраждането разцъфтяла хуманистичната мисъл. В Оксфордския университет преподавал бъдещият архиепископ Робърт Гросетест (ок. 1175—1253), коментатор на Аристотел. Негов ученик и последовател бил Роджър Бейкън (ок. 1214—1294). Професор в Оксфордския университет бил Дънс Скот (ок. 1265—1308).

В своите произведения Р. Бейкън се наложил като предвестник на експерименталната наука. Като разглеждал трите източника на познанието: авторитет, разум и опит, той ограничавал ролята на авторитета и го обявявал за недостатъчен, ако в своя подкрепа не привлече аргументите на разума. Призовавал да се изучава природната действителност и заключенията да се подлагат на проверка. Изучавайки оптиката, предсказал откриването на очилата, телескопа и микроскопа. Роджър Бейкън се надявал да бъдат приведени в движение корабите без помощта на гребци. Той приготвял рецепти за правене на барут.

Друг представител на схоластиката е Д. Скот, член на Францисканския орден. Той признавал зависимостта на разума от волята. Дънс Скот развивал идеите на номинализма във философията. Негово откритие представлява понятието „интенция“, „умопостигаем вид“. Развивайки математическата логика, обосновал максимата: „От неистината следва всичко“. 

През XIV и XV в. в английските университети проникнали идеите на хуманизма и промените, исканията за реформи. В Оксфордския университет Уилям Окам (1300—1350) развивал тенденциите на номинализма. Отстоявайки тезата за познаваемостта на обективния свят, той поддържал, че познанието се развива чрез усещанията, но започва с опита. Уилям Окам поддържал, че Божието битие не може да бъде доказано с аргументи на разума, поради което се базира на вярата. Учението му било обявено за еретическо и през 1327 г. папа Йоан XXII (1316—1334) го отлъчил от Църквата. Учението на философа било забранено.

Преподавател в Оксфордския университет бил и Джон Уиклиф (1320—1384), последовател на древногръцкия философ Платон. Неговата общественополитическа теория изключвала идеята за непогрешимостта на папата. Приемал, че глава на Църквата трябва да бъде кралят, а не папата. Джон Уиклиф учел, че духовната власт трябва да се откаже от земите, които владее. Според учения теолог култът към светците и продажбата на индулгенции противоречи на християнското учение. Той намирал, че посредством „преосъществяването“ хлябът и виното не могат да се превърнат в тяло и кръв на Иисуса Христа. Понеже смятал, че вярващите християни трябва сами да четат Библията, той я превел на английски език. Това било свързано с разбирането му, че Библията е единственият източник на вярата. Според него Църквата и папството нямат права над Англия и не трябва да вземат десятък, което съвпадало с политиката на краля и магнатите. Дж. Уиклиф бил обявен за еретик. Вселенският църковен събор в Констанц през 1415 г. осъдил учението на английския теолог като еретическо, а книгите му трябвало да бъдат предадени за изгаряне. Не попаднал на кладата поради обстоятелството, че по време на Стогодишната война папата заел профренска позиция, поради което влиянието му на Британския остров било ограничено. В защита на ересиарха застанал кралят.

Промените, които настъпили в обществения живот, създали условия за проникването и разпространяването на хуманизма. Засилил се интересът към античните писатели. В началото на XV в. четири гилдии в Лондон организирали преписването на книги за масова продажба. Разширила се практиката да бъдат създавани частни библиотеки. Наред с писането на трактатите в мерена реч, започнало тяхното съставяне в проза. Това спомогнало за по-нататъшното усъвършенстване на литературния английски език. Уилям Кекстън (1422—1491), преводач и книгоиздател, въвел книгопечатането. През 1477 г. от Фландрия в Уестминстър била пренесена печатница, която започнала да издава книги на английски език. Той обнародвал 100 книги. След Уестминстър печатници възникнали в Лондон и Оксфорд. Печатната продукция се увеличила: до края на XV в. в Англия били отпечатани към 400 книги: теологически, философски, исторически, литературни. Броят на читателите нараснал. Научните концепции започнали да влияят на общественото мнение.

Много сериозни успехи достигнала и литературата: белетристика и поезия. През XII в. на френски език се появили произведения на писатели като Вас, Бенуа, Дьо Сент-Мор, Робер дьо Борон, Мери Френска. Вас издал роман в стихове „Роман за Ру“, в който пресъздал завладяването на Нормандия, а Робер дьо Барон — стихотворния роман „Йосиф Ариматейски“, в основата на който била претворена легендата за Светия Граал. На английски език също така започнали да се появяват различни произведения: „Крал Хор“, „Песен за Хавелок“, „Сър Хавей и Зеленият рицар“. Образът на крал Артур бил използван за създаване на цяла серия романи „Артур“, „Артур и Мерлин“, „Езерният Ланселот“. Това били творби, в които се пресъздават победите на крал Артур, завладял с меч в ръка множество земи. Томас Мелъри (ок. 1417—1471), талантлив поет, събрал сюжетите за крал Артур и ги обобщил в творбата „Смъртта на крал Артур“, отпечатана в печатницата на У. Кекстън 1485 г. „Смъртта на крал Артур“ придобила огромна популярност и станала най-търсената книга. Сюжетът за крал Артур раздвижил перата на творци от ранга на Е. Спенсър, Дж. Милтън, Р. Саути, У. Скот, А. Тенисън, У. Морис и др.

През XIV в. се появили множество нови творци. Уилям Ленглънд (ок. 1300—1400) написал „Видение за Петър Орача“, Джон Хауър — „Гласът на викащия“. Джефри Чосър (1340—1400), талантлив поет, който достигнал нови висоти в английската литература, създал обширно и многообразно творчество. Неговите „Кентърбърийски разкази“ представляват едно от най-талантливите произведения не само в Англия, но и в Европа.

През XIV—XV в. възникнали поредица балади. Мотивът за Робин Худ послужил за създаване на множество произведения: „Малка песен за Робин Худ“, „Делата на Робин Худ“ и др. С лирико-драматично съдържание са пропити баладите „Две сестри“, „Чайл Уотърс“, „Жестокият брат“, „Лейди Изабел“ и др.

Литературните произведения, достигнали до множество читатели, формирали нов естетически вкус, нова душевност, хуманистично мислене.

През XI—XII в. в Англия получил развитие романският стил, моделиран след норманското нашествие през 1066 г. Храмовете, които били построени в Норидж и Уинчестър, снабдени с трансепти и големи кули, са шедьоври на култовата архитектура. Замъкът Тауър в Лондон, с неговите кулообразни върхове носи своеобразна стилистика, рядка, уникална по своя замисъл и реализация. Катедралите в Дарем, Кентърбъри, Линкълн, Солсбъри, Йорк, Уелс били построени в готически стил. Уникално постижение е и Уестминстърското абатство в Лондон.

Във връзка със строителството на храмове и абатства били усъвършенствани миниатюрите, с които били украсявани църквите. Естетически въздействат декоративните дърворезби на фасадите, нервюрите на сводовете, стенописите, скулптурните творби, надгробните камъни с гравюри. През втората половина на XIV в. в храмостроителството навлезли редица светски, граждански тенденции, които обогатили култовото изкуство с нови моменти. Връх на архитектурното изящество е капелата „Св. Джордж“ в Уиндзор, издигната от 1474 до 1528 г. Банкетните зали в колежите започнали да се украсяват по нов начин. Възникнала и се наложила портретната живопис. Красотата навлязла в тъкачеството. С рядък естетически вкус започнали да се изработват ковьори, шевици, килими. Напредвало ювелирното изкуство. Изработвали се изящни предмети от кост.

Заслужава специално отбелязване обстоятелството, че катедралите и абатствата в романски стил (само през XI—XII в. в Англия и Шотландия те наброявали 95) били изграждани сравнително продължително време. Монументалните кули, които украсявали различни части на култовите сгради, не отразявали само нарастващата материална мощ на Църквата, но и духовната култура на прелатите. Извисявани край брега на някоя река или на градските площади, катедралните църкви на кралството укрепвали религиозното самосъзнание на различните слоеве от населението: на лордове и плебс, на фрихолдъри и селяни. Вътрешната архитектура на храмовете — високите ниши, арките, внушителните сводове, стенописите внушавали тържественост. Самото богослужение формирало специфична душевност.

В Англия готиката навлязла в архитектурата след като била разпространена във Франция. За разлика от френските катедрали, английските били строени на сравнително по-обширни площи. На Британския остров кулите били изграждани по-уравновесено. Храмовете придобили по-земен характер. От XIV в. насетне готическите сгради започнали да се украсяват: западните фасади получили  по-разгьрнат вид, сводовете станали по-широки, стъклата по-големи. Паралелно с библейските мотиви в украсата на църквите влезли сюжети от народното творчество, от фолклора. Символиката била съчетана с реалистичния рисунък. Школата на английските миниатюристи придобила своите характерологични очертания. Най-ярък модел на миниатюрите е „Псалтирът на кралица Мери“, украсен с 60 големи и повече от 600 малки миниатюри, а така също и около 200 различни украшения.

В резултат от благоприятните исторически условия, които били създадени, английското кралство преодоляло трудностите по своя път и се превърнало в силна централизирана монархическа държава. Създаден бил Парламентът. Моделирали се своеобразията на английската национална душевност, бит и култура. Ликвидирани били различните форми на зависимост на селяните. Кралство Англия навлязло в последния период от своята средновековна история с процъфтяваща икономическа система, с могъща централизирана форма на управление, с авторитетна монархическа институция.

 

 

X

Right Click

No right click