Из "Инквизицията", Й. Р. Григулевич
Орденът на тамплиерите, или храмовниците – официално той се наричал Орден на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм – бил основан в началото на 1118 г. от френски кръстоносци в Ерусалим. Това бил рицарски орден, в който влизали представители на най-богатите аристократични родове на Франция. Орденът бил построен на военен принцип - по-младшият по чин се подчинявал безпрекословно на по-старшия. Главата на ордена – Великият магистър, имал неограничена власт. Неговите заповеди се смятали за божи повели. Щедрите дарения, данъците и обилната “милостиня”, която се стичала в хазната на ордена от всички кътчета на християнския свят, превърнали с течение на времето тамплиерите в един от най-могъщите и най-богатите ордени на католическата църква. Във Франция тамплиерите изпълнявали ролята на кралски банкери – кралското съкровище се пазело в тяхната резиденция - Тампл-Храм. През ХІІІ в. орденът владеел 9000 замъка, принадлежал му остров Кипър. От тамплиерите се страхували църковните йерарси и светските управници.
Орденът на храмовниците се смятал за един от най-сигурните в католическата църква, неговите членове се отличавали със сляпа преданост към Апостолическия престол. Те можели да бъдат обвинени във всичко друго, само не в каквато и да била ерес. Тамплиерите били и останали до унищожаването на ордена им във всички отношения сигурна опора на папството.
Именно затова, тамплиерите станали любимци на Светия престол, чиято политика се стремяла да направи от рицарите армия, зависеща само от Рим, оръдие за разпространение на папското влияние и за подчиняване на местните църкви. Затова те били щедро дарявани с привилегии; били им отменени митата върху хранителните продукти, десетините и всички други данъци; на техните църкви и домове било предоставено правото на убежище, самите те се ползвали с неприкосновеност на личността – наравно с лицата с духовно звание; те били освободени от всички феодални повинности и клетви и били подсъдни само на Рим; на епископите било забранено да ги отлъчват от църквата… С една дума папите не пропускали нищо, за да помогнат на развитието на ордена и здраво да го привържат към престола на Св. Петър.
В края на ХІІІ в. тамплиерите били изгонени от Палестина. Много от тях се върнали във Франция, управлявана тогава от крал Филип ІV Красиви, който се стремял всячески да укрепи властта си над феодалните сеньори. Постоянните разпри с тях и продължителната война с фламандците изтощили кралската хазна. В търсенето на средства Филип станал фалшификатор – пуснал в обръщение монети с по-ниско от необходимото златно съдържание. Той конфискувал имуществото на евреите и ги изгонил от страната. Но и това се оказало малко на Железния крал – разходите му явно надвишавали приходите от данъци. Филип насочил вниманието си към ордена на тамплиерите, на който дължал 500 000 ливри, което особено му тежало. Най-напред Филип се опитал да натрапи сина си за Велик магистър на ордена. Когато тази идея не успяла, кралят и неговите съветници се решили на по-рискована, но все пак обещаваща им успех операция – да обвинят тамплиерите в ерес, да получат от тях с помощта на инквизицията съответните признания и на това основание да конфискуват в полза на короната техните богатства. Наистина, за да придобие този грабеж характер на законна операция, грабителите трябвало да си осигурят подкрепата на римския папа, комуто тамплиерите се подчинявали непосредствено. Филип ІV успял без особени усилия да преодолее това препятствие. Папа Климент V – бившият архиепископ на Бордо Бертран дьо Го – бил креатура на Филип и получил папската корона с негова подкрепа. Климент V установил резиденцията си в Авиньон, където по същество се намирал под контрола на френския крал. Въпреки че този контрол тежал на папата, той все пак изпълнявайки волята на своя покровител, се съгласил да прикрие с авторитета си разправата с ордена на тамплиерите.
Вдъхновен от идеята да присвои съкровищата на тамплиерите, Железния крал започнал да осъществява коварния си план с това, че възложил на своя приближен – министър Гийом дьо Ногаре, и на инквизитора на Франция – Имберт, тайно да съберат компрометиращи ордена данни.
Двамата започнали усърдно и изобретателно да изпълняват кралското поръчение. Интересно е да се отбележи, че Ногаре бил внук на екзекутиран от инквизицията катар и това може би е спомогнало за ентусиазма, който проявявал при разгрома на ордена на тамплиерите – една от опорите на католическата църква. Що се отнася до инквизитора Имберт, като личен изповедник на краля той бил предан телом и духом на своя приятел.
Ногаре и Имберт бързо намерили материал, който компрометирал ордена. Сред тамплиерите имало всякакви мошеници и авантюристи, готови за съответно възнаграждение да дадат показания против когото и да било. Още повече жадували да се появят в ролята на разобличители на ордена бившите му членове, изключени от ордена за различни провинения и престъпления. Не им се налагало да се затрудняват особено в това отношение, тъй като народната мълва отдавна обвинявала тамплиерите в различни противоестествени деяния, които уж ставали по време на приемането на нови членове в ордена. Причината била, че за разлика от другите монашески ордени, които извършвали посвещението публично и денем, церемонията на посвещението при тамплиерите ставала рано сутрин в дълбока тайна, в помещение, където не се допускали външни хора. Противниците на ордена твърдели, че при встъпването в него се извършват всякакви непристойности, че на заседанията на капитула се извършват антихристиянски обреди, въведени от един от великите магистри – таен агент на “вавилонския султан”.
Инквизиторът лесно намерил свидетели, които под клетва потвърдили всички тези фантастични безсмислици, на основата на които било скалъпено делото против ордена. Приписвали му се следни пет еретически заблуждения:
1. При встъпването на новопосветен в ордена наставникът се уединявал с него зад олтара или на друго място, където го заставял да се отрече от Спасителя и три пъти да плюе върху кръста;
2. Новопосветеният бил събличан гол и наставникът три пъти го целувал по задните части, по пъпа и по устата;
3. На новопосветения внушавали, че содомитския грях е достоен за похвала;
4. Връвчицата, която тамплиерите денем и нощем носели на ризата си като символ на целомъдрие, била освещавана, като я обвивали около идол, който имал формата на човешка глава с дълга брада и бил почитан от ръководителите на ордена;
5. Свещениците на ордена при богослужението не освещавали светите дарове.
От всички изброени обвинения само едно – обвинението в содомизъм, може би отговаряло на истината, а то едва ли е можело да служи като основание за осъждането на ордена. Останалите обвинения били явно изсмукани от пръстите и били плод на фантазията на инквизиторите.
Въпреки това обвиненията били "доказани” при следствието, което инквизицията провела по това дело.
На 13 септември 1307 г. Филип ІV Хубави, като се позовавал на молбата на инквизитора, дал тайна заповед да се арестуват всички тамплиери, живеещи във Франция, и да се наложи запор на имуществото им, под предлог, че те се канели да напуснат страната, като вземат със себе си своите съкровища.
Тази заповед била написана в един във висша степен мелодраматичен тон, който съответствал на стила на епохата. Тя започвала с думите: “Събитие печално, достойно за осъждане и презрение, за което е страшно дори да се помисли, опитът да се разбере предизвиква ужас, явление подло и изискващо всяческо осъждане, акт отвратителен; подлост ужасна, действително безчовечна, нещо по-лошо – извън пределите на човешкото, ни стана известно благодарение на съобщенията на хора, достойни за доверие, и предизвика у нас дълбоко удивление, застави ни да треперим от неподправен ужас”.
Не е трудно да си представим какво впечатление е направила на полицейските власти във Франция написаната с такива изрази заповед.
Операцията по залавянето на тамплиерите била проведена щателно. В килиите на инквизицията попаднали почти всички членове на ордена, начело с Великия магистър Жак дьо Моле и неговият наместник (визитатор) Юг дьо Пейро. Само осем тамплиери избягнали ареста, като се самоубили.
Кралят заповядал арестуваните да се държат в единични килии, комисарите на инквизицията трябвало да ги разпитват поотделно и да им обещават прошка в замяна на признание; в случай на отказ да се подчинят арестуваните трябвало да бъдат предупредени, че ще бъдат подложени на мъчения, а упорстващите ги чака клада. Показанията на тамплиерите, скрепени с печата на инквизитора, трябвало незабавно да бъдат доставяни на краля.
Разбира се, да се вкарат зад решетките всички членове на толкова могъщ и заслужил орден, против който никога не били отправяни никакви обвинения в заговор, била трудна работа дори за френския крал и за всесилната инквизиция. Затова делото на тамплиерите било съпътствано от необичайна за дейността на инквизицията пропагандна кампания, която трябвало да убеди общественото мнение, че арестуваните били действително виновни в ерес.
На следващия ден, след като почти всички тамплиери, начело с Великия магистър, се оказали в килиите на свещения трибунал, инквизиторът събрал в катедралата “Парижката св. Богородица” магистрите на Парижкия университет и членовете на катедралния капитул и ги запознал с предявените към ордена обвинения.
Един ден по-късно, на 15 септември, в градината на кралския дворец доминиканските проповедници и кралските чиновници съобщили на парижани за разкриването на “чудовищния” заговор на тамплиерите против католическата църква и вяра.
На 16 септември Филип ІV изпратил послания до всички християнски владетели, в които уведомявал за разкриването на ереста на тамплиерите и молел да бъдат взети против тях съответните мерки. Министър Ногаре дори мобилизирал трубадури, които започнали да разобличават с песни престъпленията на тамплиерите.
Междувременно инквизитор Имберт не си губел времето. Той и сътрудниците му от 19 октомври до 24 ноември разпитали 138 тамплиери с такъв успех, че всички, с изключение на трима, се признали за виновни с предявените им обвинения. Също така ефективно следствието се водело и в провинцията.
За това, с какви средства се опитвали инквизиторите да изтръгнат признания от арестуваните, говори големият брой загинали по време на следствието тамплиери. В Париж имало 36 такива жертви на инквизицията, в Санс – 25 и т.н.
Най-големият успех на инквизитор Имберт бил, че успял да застави Великия магистър Жак дьо Моле не само да “признае” по – голямата част от предявените му обвинения, но и да подпише писмо, адресирано до членовете на ордена, в което ги уведомявал за признанието си и ги призовавал да последват примера му, тъй като и те били виновни в същите заблуждения.
В протокола за показанията на Моле се отбелязва: “Обвиняемият заяви под клетва, че към него не са били прилагани заплахи, нито насилие”. Но тази фраза била обикновен инквизиторски трик – истината била точно обратната. Много години след разправата с тамплиерите било открито писмо на Моле, в което той съобщавал на приятелите си, че по време на изтезанията в камерите на инквизицията палачите одрали кожата от гърба, корема и краката му.
Едва успели да изтръгнат от Моле и другите ръководители на ордена компрометиращи тамплиерите показания, инквизиторите ги довлекли в бившата щабквартира на ордена Тампл, където ги заставили да повторят тези показания пред магистрите и студентите от университета.
В хода на следствието първоначалните пет точки на обвинението се обогатявали с нови, фантастични подробности. Тамплиерите били обвинявани в предателство – те уж сключили таен договор с “вавилонския султан”, задължавайки се в случай на нов кръстоносен поход да му предадат всички християни; обвинявали ги в магьосничество – те уж изгаряли своите събратя, умрели в ерес, и правели от пепелта им прах, който превръщал новопосветените във врагове на християнството; когато се раждало дете на девойка, съблазнена от тамплиер, него уж го изпичали, а от маста му правели мехлем, с който намазвали вече споменатите идоли и т.н.
Глупостта и нелепостта на отправените срещу тамплиерите обвинения се потвърждавали от протоколите за разпитите на обвиняемите. Макар че на всички тамплиери задавали едни и същи въпроси, техните отговори като правило не съвпадали. Едни казвали, че ръководителите на ордена им внушавали деизъм, други – че ги заставяли да се отрекат от Бога, трети - от Дева Мария, четвърти – от Исус Христос и т.н. Противоречия се срещат в показанията на тамплиерите по всички точки на обвинението. Но това съвсем не смущавало инквизиторите и Филип ІV. Те прекрасно знаели, че всички тези обвинения са празни приказки и са съчинени от самите тях с една-единствена цел – да се постигне осъждане на ордена и да се завладеят неговите богатства.
Инквизицията, за да утежни вината на тамплиерите, не се задоволявала с констатацията на техните собствени еретически заблуждения, а им приписвала метежните вярвания на други еретически учения, осъдени преди това от църквата. Тамплиерите били обвинени освен всичко друго и в това, че споделяли заблужденията на манихеите, гностиците и другите еретици от миналото. Макар че някои арестувани си признали и това, едва ли трябва да се доказва, че в техните показания, получени в резултат от дейността на палача, не е имало и частичка истина.
Папа Климент V одобрил действията на френската инквизиция, като поискал само имуществото на тамплиерите да бъде предадено под контрола на двама кардинали, надявайки се да си присвои съответна част. Филип не възразявал, като имал предвид, че предложените от папата кардинали били, както и самия папа, негови креатури.
Като получил по такъв начин определена гаранция, че ще участва в разпределянето на богатствата на тамплиерите, Климент V на 22 ноември 1307 г. издал булата “Pastoralis praeminentiae”, в която вземал под закрила действията на краля и твърдял, че обвиненията против ордена са доказани, а неговите ръководители са признали извършените престъпления. Булата завършвала с призив към всички владетели в Европа да последват примера на Филип ІV и да започнат преследване на ордена.
Но няколко месеца по-късно Климент V, изглежда опасявайки се, че Филип ІV ще го остави без обещаната награда, неочаквано забранил на френските инквизитори и епископи да продължават следствието по делото на тамплиерите, като си присвоил лично по – нататъшното му водене.
Това поведение на понтифекса предизвикало яростта на краля. Той обвинил главата на католическата църква в прикриване на еретиците, което било равносилно на обвинение в ерес.
Действайки чрез инквизитора на Франция, Филип ІV заставил Великия магистър Моле и четирима други ръководители на ордена да излязат пред висшите църковни йерарси на Франция със самообвинение в ерес. Моле отново потвърдил, че тамплиерите тайно се отричали от Христос и заплювали кръста. Заставили го да се обърне с ново послание към тамплиерите, в което той ги освобождавал от запазването на тайната и заповядал по силата на клетвата за послушание “чистосърдечно” да признаят пред инквизиторите своите еретически заблуждения.
След това последвали нови преговори на Филип с Климент V. Те се споразумели да предадат конфискуваното от тамплиерите имущество на разпореждане на кралските и папските емисари до произнасянето на присъдата. Споразумението предвиждало също, че арестуваните от краля тамплиери ще бъдат предадени на разположение на папата и ще ги съдят инквизитори и епископи. Съдбата на Великия магистър Моле и на другите ръководители на ордена се заел да реши сам Климент V. Осъждането и разпускането на ордена било набелязано да стане на събор, който трябвало да бъде свикан през 1310 г. Освен това Филип разрешил 72 “признали си” обвиняеми, начело с Моле, да бъдат разпитани лично от папата и кардиналската колегия.
Скоро след сключването на споразумението по заповед на краля от Париж към папата, който се намирал в Поатие, били отправени 72 арестувани тамплиери. Папата се уплашил от лична среща с Моле и другите йерарси на ордена – та нали те можели да се откажат от показанията си и да разобличат както неговите действия, така и действията на покровителя му Филип. Климент V дал заповед Моле и другите ръководители да бъдат задържани по средата на пътя, а останалите били откарани в Поатие. Там кардиналите – доверени лица на Филип, подложили затворниците на допълнителна обработка, като ги заплашили в случай на отказ от предварително дадените показания да ги изгорят като еретици–рецидивисти. Едва след като кардиналите се убедили, че техните жертви добре са усвоили предназначената им роля, тамплиерите били представени пред кардиналската колегия начело с папата, пред която нещастниците напълно потвърдили клеветническите показания, които инквизицията изтръгнала преди това от тях.
След това понтифекса се развихрил с нова серия от були, в които орденът на тамплиерите бил охулен по всякакъв начин и християнските князе се призовавали да вземат най-решителни репресивни мерки против него.
Но преследването на тамплиерите изглежда срещнало значителна съпротива сред клира и феодалите. Затова папата бил принуден да лавира. На 12 август 1309 г. той създал под председателството на Нарбонския архиепископ комисия, пред която тамплиерите получили възможност да защитят своя орден. Великият магистър Моле и другите ръководители на ордена, като твърдели, че са подсъдни само на папата и не са достатъчно квалифицирани да играят ролята на адвокати на своя орден, се отказали да дадат показания пред комисията. Но сред редовите тамплиери се намерили по-смели хора, отколкото сред вождовете им. Много от тях се отрекли пред комисията от показанията, изтръгнати от тях със заплахи и изтезания. Но напразно тамплиерите се кълнели в невинността си пред пратениците на папата. Това било глас в пустиня. Църковните йерарси треперели пред Филип и за да не се опарят сами, били готови до хвърлят в огъня своите братя по църква – тамплиерите, независимо дали били виновни или не в приписваните им престъпления.
Междувременно, разсърден от предизвикателното поведение на някои арестувани, които разобличили пред комисията на Нарбонския архиепископ престъпните действия на инквизицията, изтръгваща със сила позорящи ордена показания, Филип решил да прекрати по-нататъшното мотаене около делото на тамплиерите. С папско съгласие той заповядал да се свикат местни събори за произнасяне на присъда над тамплиерите. На 10 май 1310 г. бил открит Санският събор в Париж под председателството но архиепископ Жан дьо Марини, брат на кралския министър Ангьоран дьо Марини и доверен човек на краля. Съборът обявил отказалите се от предишните си показания и настояващи за невинността си тамплиери за еретици, повторно изпаднали в ерес, и наредил на комисията на Нарбонския архиепископ незабавно да ги хвърли в огъня. Същият ден 54 тамплиери, обявили се за невинни, били натоварени на каруци и откарани в полето край манастира “Свети Антоний”, където били мъчително умъртвени на бавен огън. За чест на екзекутираните трябва да се каже, че нито един от тях не пожелал с цената на ново признание в ерес да спаси живота си. След няколко дни съборът изгорил още четирима упорстващи тамплиери. Другите местни събори също не бездействали: Реймският събор изгорил девет тамплиери, в Пон дьо л’Арк изгорили трима, няколко упорстващи били екзекутирани в Каркасон.
Едновременно с тези екзекуции съборите помирявали с църквата и пускали на свобода онези тамплиери, които се признавали за виновни в ерес и се отричали от нея. Мнозинството били такива.
Но ако на Филип ІV и Климент V се удало с помощта на инквизицията във Франция с мъчения и терор да докажат виновността на ордена в ерес, в другите християнски страни не успели да получат такива солидни доказателства. Християнските владетели преследвали тамплиерите с голямо нежелание, тъй като прекрасно си давали сметка, че орденът не е виновен в приписваните му престъпления. В Англия първоначално не били събрани никакви улики, изобличаващи ордена в ерес. Тогава Климент V настоял да се приложат мъчения срещу тамплиерите. Крал Едуард ІІ, на когото предстояло да се ожени за дъщерята на Филип Хубави, се съгласил да се приложат мъчения и въпреки че по такъв начин били събрани улики против ордена, животът на членовете му все пак бил запазен. В Германия и други страни едва след заплахите от страна на Климент V прилагали мъчения срещу тамплиерите, но в много редки случаи ги изпращали на кладата.
През октомври 1311 г. във Виен, близо до Лион, се събрал ХV Вселенски събор, който трябвало да реши окончателно съдбата на тамплиерите. На него присъствали около 300 епископи от Франция, Италия, Унгария, Англия, Ирландия, Шотландия и други католически страни. Намерението на Климент V да получи осъждане на ордена на тамплиерите срещнало сериозна съпротива от участниците в събора. Само появата пред събора на Филип ІV, съпроводен от внушителен военен отряд, заставила съборните отци да се подчинят на папата, който на свой ред трябвало да направи съществена отстъпка. Климент V признал, че събраните улики не оправдавали от каноническа гледна точка окончателното осъждане на ордена. И все пак той поискал забраната на ордена, който по признанието на неговите ръководители се бил опетнил с неблаговидни дела. Орденът, твърдял папата, е станал отвратителен и омразен и никой няма да поиска да встъпи вече в него.
Съборът се съгласил с исканията на Климент V и забранил по-нататъшната дейност на ордена. Съдбата на членовете му трябвало да решат местните събори, имуществото на тамплиерите се предавало на Ордена на хоспиталиерите. Много тамплиери завършили живота си в затворите на инквизицията, други – рецидивистите – загинали на клади. Онези, които останали на свобода, водели жалко съществуване, като се препитавали от милостиня.
По време на следствието Великия магистър Моле и другите висши чинове на ордена, боейки се от кладата, по същество предали своите събратя, като потвърдили най-нелепите обвинения на свещения трибунал.
Както вече бе отбелязано, папата обещал да ги съди сам или чрез свои пълномощни представители.
Моле и неговите другари по нещастие трябвало да чакат папския съд на заточение цели седем години. Съдът над тях се състоял на 18 март 1314 г. В този ден на ешафода, издигнат пред катедралата “Парижката Света Богородица”, заели места Великият магистър Моле, магистърът на Нормандия Жофроа дьо Шарне, визитаторът на Франция Юг дьо Пейро и магистърът на Аквитания Годфроа дьо Гонвил. Като взел под внимание, че четиримата се разкаяли и признали еретическите си заблуждения, църковният съд, начело с трима кардинали, представляващи Климент V, ги осъдил на доживотен затвор.
Но когато изглеждало, че с това ще завърши последният акт от уникалното дело на тамплиерите, събитията се развили по друг начин. Не успял кардиналът – легат Арно д’Ош да прочете присъдата, и от местата си се надигнали Моле и Жофроа дьо Шарне, облечени в шутовските дрехи на каещи се грешници, и гръмко заявили, че не се признават за еретици, а се смятат за виновни в позорна измяна на ордена, който те, спасявайки главите си, обвинили в измислени престъпления. Орденът бил свят и чист, твърдели те, а обвиненията, отправени срещу него, както и предишните им признания – лъжа и клевета.
Не е трудно да си представим каква суматоха предизвикали сред съдиите тези изявления на решилите се, макар и със закъснение, на такава геройска постъпка Моле и Шарне. Аутодафето било веднага прекъснато и двамата, “повторно изпаднали в ерес” престъпници, били предадени в ръцете на парижкия прево с предписание да бъдат хвърлени в огъня. Спешно изградили клада и преди залез-слънце от двамата упорстващи еретици останала само пепел. Юг дьо Пейро и Годфроа дьо Гонвил пренебрегнали славата на мъченици и завършили живота си в подземията на инквизицията.
Що се отнася до имуществата и съкровищата на тамплиерите, въпреки че Виенския събор постановил да бъдат предадени на ордена на хоспиталиерите, по същество те станали притежание на френската корона.
Филип ІV не само завладял всички съкровища на тамплиерите, но заставил и хоспиталиерите като компенсация да му платят 200 000 ливри. Като цяло, по пресмятанията на някои историци, ликвидирането на ордена донесло на Железния крал огромната сума от 12 000 000 ливри.
Авторите на делото срещу тамплиерите не надживели много своите жертви. Климент V умрял от кожна туберкулоза един месец след екзекуцията на Моле и Шарне, а на 29 ноември същата година Филип ІV Хубави загинал по време на лов. Тяхната смърт родила легендата, че Моле ги повикал на онзи свят на съд Божи.
На Виенския събор Климент V заявил, че “занапред под страх от отлъчване името на ордена на тамплиерите няма да се споменава, никой повече няма да застава в неговите редици, никой повече няма да носи неговите дрехи”. Тази заповед на папата не била изпълнена. Орденът на тамплиерите като полувоенна организация бил възстановен във Франция при Наполеон І през 1808 г. Формално той продължава да съществува като аристократичен клуб и до наши дни.