Йордан Николов
Втората страна в Европа, където възникнало и се разпространило мощно реформационно движение, е Швейцария. Причините за това се коренят както в традициите на швейцарците, така и в сложната международна обстановка, която породила недоволство сред населението и го предизвикала да се вдигне на борба за отстояване на своята свобода и независимост, нарушена от династията на Хабсбургите.
Земите, върху които възникнала и укрепнала швейцарската държава, били привлекателен обект, където се сблъсквали интересите на Изтока и Запада, на Севера и Юга. Това обстоятелство превърнало старата Хелвеция, а също така и средновековната Швейцария, в средище, където ехтели разногласията на Европа. Поради опасния, несигурен исторически кръстопът, тук дълго време не могла да бъде създадена самостоятелна държава и земите били присъединявани ту към една, ту към друга съседна политическа общност. Едва в условията на възходящото Средновековие възникнали възможности горските кантони да се обединят в едно цяло и да образуват единна съюзна държава. Появила се в центъра на Стария континент, новата държава била поставена, общо взето, при трудни условия на съществуване, поради което трябвало да води мъчителни борби за свобода. Свещената римска империя на германската нация, в организационната структура на която била включена древната Хелвеция, не могла да смаже неукротимия стремеж на швейцарците да живеят свободни, и страната с тежки и мъчителни борби извоювала своето право на свободен живот.
Етническа принадлежност на швейцарците
Швейцарците образували многоетническа общностна група, обединяваща четири народностни клона: германо-швейцарци, франко-швейцарци, итало-швейцарци и ретороманци. Германо-швейцарците включвали алемани и остготи, смесени с хелвети и ретийски племена и обитавали централните и източните кантони, а франко-швейцарците, произлезли от романизирани келти, покорени от германците при завоюването на страната, се настанили в западните кантони. Итало-швейцарците живеели в кантона Тичино и в някои райони на кантона Граубюнден, докато ретороманците, ретийски племена, романизирани след присъединяването на територията към Римската империя, се установили във високите алпийски райони на кантона Граубюнден.
Всяка една от тези групи се развивала самостоятелно и се формирала през различни периоди от историята на Европа. Първата група, германо-швейцарската, се заселила през IV — V в. в северните Алпи, които били обитавани от хелвети. Завоевателите германци, състоящи се предимно от алемани, се настанили сред хелветите. Започнал процес на германизация, който придобил динамичен характер през V — VI в., след заселването тук и на франките. По онова време земите на бъдеща Швейцария влизали в границите на Франкското кралство. Втората етническа група, франко-швейцарската, води своя корен, своя произход от франкските племена, а също и от бургундите, които се настанили тук към средата на V в. Заселниците бургунди и франки се смесили със завареното население и в процеса на взаимното общуване образували една група.
Следващите два клона — итало-швейцарският и ретороманският — също преминали свой път на развитие и обособяване. Итало-швейцарците били близки с италианците от Ломбардия и са свързани с тяхната самобитна история. Що се отнася до ретороманците, те произхождали от старото население, което било романизирано от римските легиони.
Самото обособяване на швейцарците в единна етносоциална общност продължило цели векове. Всеобщият процес на консолидация бил до голяма степен улеснен от родството на германци, французи и италианци, които имали единен древногермански корен, но през столетията започнали да се диференцират в отделни етнополитически общности. Многовековното съвместно съжителство, общите борби в защита на застрашените територии, селища и домове, сравнително еднаквата историческа съдба, установените стопански връзки, идентичната духовна култура и пр. определяли техния еднотипен начин на живот, бит, обичаи, традиции.
Най-старото население на Швейцария били келти, по-точно хелвети и рети. Поради това и най-старото название на страната било Хелвеция. От I в. до Р. Хр. до V в. след Р. Хр. земите, върху които по-късно възникнала Швейцария, били включени в границите на Римската империя. Под натиска на германците през средата на I в. до Р. Хр. хелветите правили опити да се установят в Галия, но армията на Юлий Цезар им попречила да се заселят. Върху техните предели възникнали множество римски крепости: Авентикум (Аванш), Аугуста-Раурикорум (Базел), Лаузаниум (Лозана), Салодурум (Золотурн), Генева (Женева), Турикум (Цюрих) и др. За интеграцията на населението спомогнало и разпространяването на християнската религия.
Римска Швейцария. Автор: Marco Zanoli (sidonius 16:58, 16 July 2006 (UTC)) Лиценз: CC BY-SA 4.0
Нов етап в историята на Хелвеция настъпил, когато започнало нахлуването на алеманите, западногерманско племе, фиксирано в изворите за първи път в началото на III в. През 406 — 407 г. алеманите успели да завладеят източните части на бъдеща Швейцария. Налагайки обществените отношения, установени сред германците, те разрушили римската социална система.
Две нови племенни общности връхлетели върху Хелвеция: към 450 г. бургундите завладели западната част, а през 493 г. остготите — югоизточната. За разлика от завладените земи, другите територии продължили да водят стария начин на живот, в употреба били романските езици, запазили се традиционната романска култура и цивилизация.
Към края на V в. Хелвеция попаднала под властта на франките. През 496 г. франкският крал Хлодовех покорил алеманите, през 536 г. — Реция. Останалият извън владичеството на франките Тичино паднал под ударите на лангобардите. Много по-късно, през 774 г., когато Карл Велики разорил кралството на лангобардите, Тичино бил включен в границите на неговата държава.
Под непосредствените инспирации на франкския владетел продължило християнизирането на местното население, което приключило през VI — VII в. Организирани били голям брой абатства, а Сен-Галенското, най-голямото от тях, се наложило като религиозен, просветен и културен център. Хелвеция била разделена на 10 графства.
Хелвеция до образуването на държава
Корените на държавността тук имат, както видяхме, многовековна история, но самобитната свободна и независима държава със свой политоним била образувана сравнително късно. След смъртта на Карл Велики, при когото тези земи били включени в границите на неговата империя, страната била разделена. В изпълнение на клаузите на договора във Вердюн от 843 г. Бургундия заедно със западните области, а също и южните, преминали към владенията на император Лотар, а Лудовик Немски наследил източните части заедно с Алемания. Що се отнася до западния район, той бил включен през 888 г. в Горнобургундското кралство. В херцогство Алемания през 917 г. влезли източните територии. Така че земята на Хелвеция била напълно разделена и разпокъсана.
На различен етап от своето развитие били и икономическите и обществените отношения. Новата средновековна общност в източните райони се изграждала бавно: алеманите преминали от кръвно — родствената община към земеделската, а чрез нея към съседската община марка. Изследователите установяват, че в кантоните Ури и Унтервалден свободните селяни успели да запазят своя социален статус. Известно съчетаване и синхронизиране на римски елементи с общинни порядки се установили в кантоните на Берн и Женева. Нараснала ролята на градовете Базел, Цюрих, Берн, Шафхаузен.
През 30-те години на XI в. в Хелвеция настъпили промени. Император Конрад II (1024 — 1039) включил в границите на Свещената римска империя кралство Бургу (Арелат). Цели векове тези земи, като се изключат Тичино и някои територии от Граубюнден, били под господството на империята. В съответствие с политическите планове на Франконската династия се оформили графства, сеньории и републики от аристократичен тип. Неравномерното развитие на отделните политически и административни единици се разширило и задълбочило.
Формиране на държавност
Зараждането на държавна организация протекло общо взето бавно и мъчително. Херцозите Церингени, които се наложили тук в края на XI в. и в началото на XII в., били заинтересувани от усъвършенстването на обществените отношения, поради което взели мерки за оживяване на икономиката. Те подпомагали занаятчийската дейност в старите градове и улеснявали появата на нови градски средища. В една или друга степен аналогична политика провеждали и останалите феодални господари: графовете на Кибург, на Савоя, а също и Хабсбургите. В резултат от усъвършенстването на политическата структура на управление ландграфовете по течението на Горен Рейн успели да дадат известен тласък на селското стопанство и градското занаятчийство.
Отначало владетелите на Свещената римска империя не налагали своя диктат в живота на Хелвеция. Те запазили заварения начин на живот, общественото устройство, бит, обичаи. По тази причина населението дълго време съхранило своята стара обществена администрация. Традиционната общинна форма на управление продължила да функционира непокътната. Кантоните, които били форма на древно обществено устройство, не накърнили своя облик. Най-важните обществени дела се решавали от съдии, които били изборни. Старите традиции били ненарушими в планинските кантони Швиц, Ури и Унтервалден.
След като през 1264 г. Хабсбургите наследили владенията на графовете Кибурги, които западнали, положението постепенно започнало да се променя. Вярно е, че при управлението на Рудодф I Хабсбург (1273 — 1291), който разполагал там с родови имения, самостоятелността на местното население била зачитана и уважавана. Графовете на Савоя обаче започнали доста грубо да налагат своята воля в горските кантони, които, след като бил открит проходът в Сен-Готард, успели да увеличат ролята си в стопанско, обществено и административно отношение. На тази основа възникнали известни търкания между графовете и местната власт. Зародилите се противоречия придобили драматични форми.
Кантоните предявили искания за узаконяване на своето положение в управлението на общата държавна система. Една част от кантоните придобили имперски права: Ури през 1231 г., Швиц — 1240 г. Това породило известен страх от местната власт у Хабсбургите и херцог Албрехт, който станал по-късно император (1298 — 1308), не признал придобитите привилегии. През 1245 — 1252 г. бил организиран поход за покоряването на кантона Швиц, но в негова защита се притекли кантоните Ури и Унтервалден. През 1273 г. възникнал първият военен съюз за отбрана. Това събитие имало съществено значение в обществения живот. Започнала да се осъзнава необходимостта от държавна институция. След като Хабсбургите разгромили Швиц и наложили в него своята власт, съюзът преустановил съществуването си.
След смъртта на император Рудолф I Хабсбург през 1291 г. горските кантони вече усещали засиления политически натиск на австрийските Хабсбурги. И тогава те се организирали и решили да възстановят сключения съюз и то „за вечни времена“. По същество решението на трите горски общини — Швиц, Ури и Унтервалден — да образуват „Вечен съюз“, взето на 1 август 1291 г., поставило началото на съществуването на конфедерация Швейцария като самостоятелна държава в границите на Свещената римска империя. Сключеният договор за възстановяване на образувания по-рано таен „Вечен съюз“, чийто оригинален текст не е запазен, задължавал договарящите са страни да си оказват помощ в борбата против външния враг. Нямали право да приемат длъжностни лица, ако те не са местни жители. Вътрешните спорове между населението се решавали от Третейския съд. Приетите клаузи показват, че се пристъпило към уреждането на сложни административни взаимоотношения.
Централната власт реагирала незабавно на взетите решения. В грамотите, които издали през различни години — 1291, 1297, 1309 — императорите Рудолф I и Хенрих VII Люксембургски (1308 — 1313) отказали да признаят независимостта на кантоните и декларирали, че запазват своята власт над Хелвеция. Малко по-късно, през 1315 г., австрийският херцог Леополд I се помъчил да наложи своята власт над бунтовните горски кантони. В сражението при Моргартен (южно от Цюрих) на 15 ноември 1315 г. армията на горските кантони разбила австрийците. В резултат на победата политическата роля на горските кантони нараснала. Били извоювани свободата и независимостта. От тези времена в изворите влязло като политоним названието „Швейцария“, производно от топонима на кантона „Швиц“. На немски език името звучи Schweiz, на френски — Suisse, на италиански — Svizzera.
На 9 декември 1315 г. победителите от горските кантони Швиц, Ури и Унтервалден подписали в селището Брунен едноименен договор — Бруненският. В този договор намерили потвърждение клаузите на договора от 1291 г., но същевременно била включена специална допълнителна статия, в която се приемало задължението да бъде водена единна външна политика. По-нататък общините получили разрешение да не изпълняват традиционните си задължения към сеньора, в случай че той си позволявал да извършва нападения върху членовете на Съюза или пък предяви несправедливи искания спрямо тях. По същество Бруненският договор защитавал интересите на обединената швейцарска общност и осъждал политическите претенции на австрийските херцози. Изследователите са единодушни в заключенията си, че договорът, подписан в селището Брунен, бил важна крачка при създаването на конфедерация Швейцария.
Едва ли е достатъчно убедително мнението на някои историци, че този договор имал предимно военен характер. Всъщност победата над австрийците имала широк политически, правен, обществен и дори международен отзвук. Неслучайно през следващата 1316 г. Лудовик IV Баварски (1314 — 1347) потвърдил с нова грамота свободите, дарени от неговите предшественици на горските кантони. Императорът запазвал правото си да назначава в три от кантоните имперски фогт с ограничени формални правомощия. През 1386 г. швейцарците отново разгромили австрийската войска при Земпах. Австрийският херцог Леополд III паднал убит в сражението.
Победите на швейцарците, подействали импулсиращо на съседните кантони. Към съюза започнали да се присъединяват един след друг кантоните, отхвърлящи властта на Хабсбургите: Люцерн — 1332, Цюрих - 1351, Цуг и Гларус - 1352, Берн — 1353, Фрибур (Фрайбург) и Золотурн, Базел и Шафхаузен — 1501, Апенцел — 1513 г. През дългия период на XV — XVI в. в Съюза влезли Сен-Гален, Женева, Нюшател, Валис и други райони. Швейцарският съюз укрепнал.
Създаването, разширяването и укрепването на Швейцарския съюз не станало само по мирен път и с мирни средства. Водена била упорита и героична борба срещу властта на Хабсбургите. Във войните срещу империята, от една страна, и срещу австрийските херцози, от друга, швейцарците проявили висша военна стратегия и тактика, която сами създали и усъвършенствали в хода на сраженията. Ударна сила била тяхната пехота, която действала в боевете маневрено и сплотено, гъвкаво и целенасочено. В битките се разчитало на атаката, на бойния дух, на съзнанието за нравствено превъзходство.
Те нанесли голямо поражение през 1477 г. на армията на бургундския херцог Карл Смели при Нанси. Действали съгласувано с херцога на Лотарингия Рено и Бургундското херцогство било ликвидирано. През 1499 г. швейцарците разгромили армията на император Максимилиан I, а също и на немските князе, включени в известния Швабски съюз (Schwabischer Bund), създаден през 1488 г. в Елинген, Швабия.
Тази победа довела до извоюване на независимостта на Швейцарския съюз, легализирана със специален договор през 1511 г.
След това събитие швейцарската армия, и по-специално нейната пехота, станала популярна в целия континент със своята професионална военна квалификация, с бойните си качества, с големите си оперативни възможности. Най-силните държави в Европа (Френското кралство, Испания и др.) започнали да търсят военните поделения на швейцарците, за да ги включват в най-рискованите си бойни операции.
От наемането на швейцарски военни части често зависел изходът на войната.
Държавно устройство
При изграждането на военното, общественото, етническото и политическото единство на швейцарския народ огромна роля изиграли договорите, подписани между Швейцарския съюз и Свещената римска империя на германската нация или тези с австрийските херцози. Чрез тези актове държавната институция се легитимирала, легализирала и придобивала характерните си особености, като се превръщала в ръководна сила на народа на Швейцария. Много голямо политическо значение имало сключването на договора от 1323 г. на горските кантони за съвместна дейност. Не по-маловажна роля изиграли договорите от 1332, 1352, 1353, 1364 г. и др.
От държавноправна гледна точка фундаментално значение придобило решението на горските кантони Цюрих и Цуг през 1370 г. да бъде спазван държавният мир, да се прилага юрисдикцията на гражданските съдилища. Гражданите, извършили престъпления, попадали под ударите на закона. Всички тези законови разпоредби били формулирани в т. нар. Свещеническа хартия (Pfaffenbrief). Това бил — по оценката на специалистите — първият граждански договор между съюзниците за спазването на общи, задължителни за всички законови разпоредби.
Нова значителна крачка в укрепването, утвърждаването и по-нататъшното консолидиране на кантоните имало подписването на договора от 1389 г. С този договор приключило формирането на конфедерацията на т. нар. „осем земи“. При уреждането на отношенията с империята от голямо значение било постигнатото разбирателство през 1400 г. за откупуването на Цюрих от налозите, давани ежегодно на фогта. Четвърт век по-късно, през 1425 г., императорът предоставил на гр. Цюрих правото да сече монети. В заседанията на имперския сейм Швейцария делегирала свой представител.
Формата на управление на възникналата по такъв начин швейцарска държава била конфедерацията. По своята същност това било обединение на държави, изградили свои общи органи за управление, но притежаващи относителна вътрешна самостоятелност. По социалното си съдържание конфедерацията била политически съюз, изпълняващ и военни отбранителни функции, произтичащи от неспокойната обстановка. Швейцарският съюз нямал изграден постоянен централен орган за управление. Делегирани пълномощници на кантоните решавали общите въпроси на специални общи събрания, наричани „тагзацунг“. Кантоните, които разполагали с автономия, регулирали отношенията помежду си чрез договори. Фогтствата не разполагали с права, понеже обхващали завоювани територии с не много лоялно население.
Швейцарската конфедерация разполагала с военен потенциал, един от най-добрите в Европа. Това ѝ позволило да разшири своите територии. През 1415 г. бил отнет от Хабсбургите Ааргау, през 1451 г. — Гален, през 1452 г. — Апенцел, през 1460 г. — Тургау, през 1476 г. — Вале, през 1481 г. — Фрайбург и Золотурн. В италианските войни (1494 — 1559) Швейцария участвала като съюзник на краля на Франция.
Окончателното оформяне на конфедерацията станало в началото на XVI в., когато към съюза се присъединили последните кантони. През 1501 г. били приети Базел и Шафхаузен, а през 1513 г. — Апенцел. В устройството и в начина на управление на кантоните съществували значителни различия, породени от конкретните условия.
Швейцария продължила да се налага като независима държава в упорита борба с Хабсбургите, с италианските и френското кралства и с войските на немските князе. Преодолявайки съпротивата на външните сили, федерацията продължавала да укрепва и да се разширява. В началото на XVI в. нейното население възлизало на 850 000 души. Обединени били 13 кантона, 10 съюзни земи и редица други територии.
В икономическо отношение кантоните се характеризирали с нееднаква степен на развитие. В една част от тях били запазени традициите на общината марка, в друга възникнали неразвити феодални отношения, в трета вече господствали феодални порядки. Планинските кантони били общо взето изостанали. Такива били Швиц, Ури, Унтервалден, Цуг и Люцерн, разположени в изолирани райони, откъснати от външния свят. В тях процъфтявало животновъдството. Зърно за изхранване на населението се доставяло от Цюрих, Люцерн и от съседните държави. Общината марка неудържимо започнала да се разпада. Социалната диференциация се задълбочавала. Постъпвайки като офицери-наемници в армиите на чужди държави, мнозина се замогнали и получили аристократични титли.
За разлика от планинските, които се развивали сравнително бавно, градските кантони — Цюрих, Базел, Берн и земите на Сен-Гален и Женева, се отличавали със сравнително динамичния си стопански живот. В кантона Цюрих функционирали 270 сеньории, които водели оживена стопанска дейност. Значително развитие получили лозарството, зърнодобива и др. Разцъфтявала търговската и занаятчийската дейност.
Център на занаятите, търговията и финансовата дейност станал гр. Берн. В конфедерация Швейцария били разработени рудници, в които се копаела желязна руда. Като голям център се оформил гр. Базел, наложил се със своята транзитна търговия, с търговските си компании, които поддържали връзки с Италия, Германия, Нидерландия и Англия. Известност придобила и Женева. Панаирът, който се провеждал в града, привличал търговци от Италия, Германия и други страни. Броят на населението в градските райони през XVI в. се увеличил в тясна връзка с развитието на занаятите. Базел наброявал 15 000 жители, Женева — 10 000.
Настъпила диференциация и специализация в занаятчийското производство. В края на XV и началото на XVI в. в Сен-Гален се развила ленената промишленост, а в Лугано — сукнената. В промишлеността и в селското стопанство се появили раннокапиталистически елементи.
Заедно с развитието на стопанските отношения, в Швейцария се задълбочавали и социалните противоречия. В планинските кантони замогващата се аристокрация потискала и експлоатирала малоимотните селяни. Военното наемничество се превърнало в язва за населението.
По силата на договора, сключен през 1516 г. с краля на Франция Франсоа I, швейцарските кантони се задължавали да осигуряват събирането и изпращането на наемници за неговата армия.
Остри социални противоречия разтърсвали Берн, Базел, Фрайбург, Женева и др., където патрициатът лишавал народа от права. В цеховете на Базел, Цюрих, Шафхаузен и други промишлени центрове закипяла борба между майстори, калфи и чираци.
Върху живота на Швейцарската федерация политически натиск оказвали съседните големи държави. Намесвали се австрийските и испанските Хабсбурги, френските крале, папата. Всяка една от тези външни сили преследвала свои цели и се опитвала да ограбва богатствата на Швейцария. Недоволното селско население и градският плебс многократно се вдигали на въстания, но организираната военна мощ на аристокрацията смазвала жестоко и безмилостно недоволството на потиснатите.
Швейцарските бедняци от градовете и селата, а също така и заможното население недоволствали от злоупотребите на Католическата църква, заела господстващо положение в образованието и просветата, в науката и културата, в духовния живот. В университета на гр. Базел хуманистите Еразъм Ротердамски, Йоханес Райхлин, Себастиан Брант, Беатус Ренан и др. подлагали на унищожителна критика невежеството, злоупотребите и разврата на духовенството и висшия клир.
Социалните противоречия в Швейцария довели до организирането на населението за борба срещу господството на Католическата църква. Недоволството от установените обществени отношения се разразило с огромна сила в двата големи центъра на Швейцарската конфедерация — Цюрих и Женева, В Цюрих ръководител на движението бил Улрих Цвингли, а в Женева — Жан Калвин.
Улрих Цвингли (1484 — 1531)
Първият значим представител на Реформацията в Швейцария бил У. Цвингли. Той се родил на 1 януари 1484 г. в селището Вилдхауз, графство Тагенбург в пределите на абатство Сен-Гален, в Алпите, в семейството на старейшина (аман). Родителите му желаели техният син да се подготви за свещеник, но младият Улрих станал студент по философия в университета на Виена, където слушал лекциите на Конрад Целтис. За да повиши хуманитарните си знания, изучавал гръцки и латински език.
Получил солидно за своето време образование, оформил се като един от изтъкнатите хуманисти, У. Цвингли установил връзки с най-изявените дейци на науката и културата, включително и с Е. Ротердамски. По-късно се запознал с учението и дейността на М. Лутер. Отначало бил преподавател по латински език в Базел, но през 1506 г. приел да стане свещеник-пастор в енорията Гларус. Тъй като изпълнявал и функцията на свещеник на полк, взел участие в сражението при Мариняно през 1515 г., където швейцарската армия била разгромена. Впечатленията, които натрупал, го накарали да осъди наемничеството. През 1519 г. започнал да извършва богослужение при катедралната църква в Цюрих и станал каноник.
В Айнзиделн, където имал енория от 1516 г., У. Цвингли се включил в борбата против Католическата църква. Вдъхновен от примера на М. Лутер, той осъдил решително разпродажбата на индулгенции от францисканеца от Милано Бернхард Самсон. Епископът на Констанц Хуго Ландберг взел енергични мерки за неутрализиране на акцията. Улрих Цвингли обаче бил завладян от борбата на М. Лутер във Витенберг и продължил да осъжда средновековната практика на църквата. През 1522 г. той дръзнал публично да наруши постите, което било скандална за времето си проява, осъдена незабавно от епископа на гр. Констанц. В отговор на епископските разпоредби, У. Цвингли подготвил и обнародвал съчинението „За свободата при избора на храна“. Авторитетен клирик, проповедникът привел достатъчно убедителни аргументи пред властите на гр. Цюрих, което ги подтикнало да приемат неговото становище. Нещо повече, накарал ги да вземат решение, с което да задължат проповедниците да говорят в своите слова единствено истините, които са в съгласие със Светото писание. Той отхвърлил т. нар. „Църковно предание“, включващо решенията на църковните събори, папските були и др.
Влиянието му в Цюрих нараснало много. Той пристъпил към осъществяването на цялостна програма за провеждане на Реформацията в Швейцария. В началото на 1523 г. чрез диспут отхвърлил учението на църквата и осъдил целибата, т. е. безбрачието на духовниците. С решение на градския съвет Цюрих се освободил от властта на епископа на Констанц, обявявайки се за независим град. Магистратът на града, привлечен от идеята за реформи, застанал зад цялостната дейност на У. Цвингли, който през 1525 г. провел втори диспут със служителите на църквата. Докато по време на първия диспут теологът-реформатор оспорил правомерността на богослужението, тайнствата, култа към иконите, учението за чистилището и пр., при втория — предмет на отрицание станало четирикратното причестяване през годината, тържествения церемониал на богослужението, театралното изпълнение на органа. Причастието в двата вида той оценявал само като обикновено възпоминание на страданията на Исуса Христа. В кръщаването виждал единствено средство за придобиване на Божията благодат, външна форма за обективация на християнското учение.
У. Цвингли, подобно на М. Лутер, направил опит да примири вярата със свободата на волята. Според двамата теолози-реформатори, човекът се е родил в грях, поради което спасението му зависи не от личните му усилия, от добрите му дела, а от помощта на вярата и Божията благодат, която освещава човека. Първородният грях предразполагал към зло и всеки носел отговорност за съзнателно извършения грях. Децата не можели да вярват и нямали потребност от вяра, но тъй като те носели последиците от първородния грях, трябвало да бъдат кръстени, за да влязат в обществото на вярващите.
На 2 април 1524 г. У. Цвингли сключил брак с Ана Райнхард, вдовица, с която създал семейство още преди да отхвърли официално целибата. Той въвел издаването на венчални и кръщелни свидетелства. Така многобрачието било ограничено.
Улрих Цвингли не се задоволил само с провеждането на диспути и с теоретичното разработване на проблемите на Реформацията. Пристъпил и към практическото изграждане на новата църква, придружено с разрушаване на старата. Внасянето на десятък било преустановено през 1523 г. Започнал да въвежда новия култ през 1526 г. и да ликвидира стария. Поради обстоятелството, че църквата се намирала под ръководството на градския магистрат, промяната била извършена по административен път. Още през 1524 г. в църквите престанали да служат меса, литургия и я заменили с проповед. На мястото на потира поставили дървена чаша. Иконите били изхвърлени от храмовете и унищожени. За разлика от Лутеранската реформация с нейната монархическа, княжеска форма на организация, У. Цвингли изградил своята църква върху демократични републикански начала. Учението си той обосновал в 67 тезиси, изложени по време на първия му диспут.
Въпреки че пълно съгласие между реформаторите в Швейцария не било постигнато, промените следвали своя ход. На събор в Берн, от 6 до 26 януари 1528 г. било прието реформационното вероизповедание на църквата, създадено от У. Цвингли. При неговото формулиране, освен У. Цвингли, участие взели Берн Халер и Фридрих Колб. В цвинглианското вероизповедание били включени 10 тези. На първо място стоял въпросът за примата на Светото писание и за отхвърляне на църковното предание. Приема се, че Исус Христос е принесъл себе си в жертва за хората и е вечна изкупителна жертва за всички вярващи. Месата (литургията) не е жертва, а възпоминание за Христовата жертва (18). Тъй като Христос е единствен посредник между Бога и хората, безсмислено и невъзможно е застъпничеството на светците, а молитвите за тях са безполезни (19). Във вероизповеданието се отхвърля култът към иконите, както и учението за чистилището. На 7 февруари 1528 г. с декрет била наложена Реформацията в Берн. Цвинглианството било възприето от кантоните Базел, Сен-Гален, Шафхаузен. Против провеждането на промените застанали горските кантони Люцерн, Цуг, Швиц, Ури, Унтервалден. До конфликт не се стигнало, но той бил само отложен.
През октомври 1529 г. в Марбург била проведена среща между У. Цвингли и М. Лутер. По време на разговорите различията останали: всеки отстоявал своите идеи, преследвал своите задачи. Докато М. Лутер бил свързан с княжеската Реформация, У. Цвингли изразявал интересите на дребните собственици. Той останал на позициите на патриархалния строй на кантоните, осъждал олигархията на патрициата, лихварството, наемничеството. Признавал божествения произход и същност на светската власт, но за разлика от Лутер проповядвал, че ако властта е тиранична и погазва божествените закони, вярващият може да не ѝ се покорява.
На срещата, свикана от Филип Хесенски, били създадени т. нар. „Марбургски постановления“, включващи 15 члена, отразяващи главно Лутерови разбирания.
Окончателно разбирателство обаче не било постигнато, макар от немска страна да участвали М. Лутер и Филип Меланхтон, а от швейцарска — У. Цвингли, Йохан Еколампадий и Мартин Буцер. На 16 октомври били приети т. нар. „Швабски споразумения“. След срещата У. Цвингли се отказал окончателно от идеята за постигане на единство с лутераните.
За разлика от М. Лутер, който бил склонен на компромиси и не бил достатъчно последователен при провеждането на промените в учението и устройството на църквата, У. Цвингли отхвърлил и премахнал всичко, което не намирало опора в текстовете на Светото писание. Цвинглианските църкви напомняли повече на училища, отколкото на християнски храмове. „Противно на евангелието и на разума е да се употребява насилие срещу заблудата — пише У. Цвингли. — Убеждаването и вразумяването са единственото оръжие, с което трябва да си служи християнинът. Ако и то се окаже недостатъчно действено, спасяването от заблудите трябва да се предостави на времето и на силата на истината.“ Когато времето не помагало и силата на истината била безпомощна, тогава реформаторът без всякакво колебание прибягвал до насилие.
При провеждането на реформите У. Цвингли проявил неимоверни усилия, ръководил всичко — цялостната дейност на държавните органи, администрацията, църквата и училищата. „Аз, бедният грешник при големия храм, — пише той — нямам нито една минута свободно време, за да оформя своите творби. Последните не се пишат, а се пекат като мекици. Печатарят ме чака, за да вземе ръкописа, преди да съм го завършил. Поради това допусках безсистемност в съчиненията си. Но какво може да се направи? В този момент ме чака приятел и вместо две минути ми отнема половин час. Противник очаква незабавно отговор. Е, нека той да почака. Но идва църковен настоятел, бъбрив и несръчен, оплаква се от епископа на Констанц, осведомява ме как ме ругаят в абатството. След него идват с молби, ходатайства.“ По-нататък реформаторът разказва как давал препоръки на членове от градския съвет, как помагал на учител да подготви учебните си планове. В едно и също време У. Цвингли трябвало да изпълнява задачи на свещеник и проповедник, на дипломат и съветник, на управител, на изповедник на болни. „Връщам се вкъщи изтощен, — заключава той — но трябва да дам незабавен отговор на няколко десетки писма.“
Неговата дейност не се изчерпвала само с това. Председателствал заседанията на консисторията и конгрегацията, решенията се оформяли под неговото непосредствено ръководство, пишел инструкции, подготвял различни правилници, определял нормите на новите отношения, които се създавали. Намирал и време да пише своите трудове. Събрани, съчиненията му възлизали на 14 тома.
Цялостната Реформация в Цюрих била проведена през 1529 г. Католическото вероизповедание било забранено. У. Цвингли бил окрилен от присъединяването на Берн през 1528 г. Идеите на Реформацията били възприети от Сен-Гален, Гларус, Шафхаузен, Базел, графство Найбург, Апенцел и Граубюнден, а също така от Мюлхаузен, Ротвайл и Страсбург. В градовете идеите на реформатора били приложени от много хуманисти. В Базел действал Й. Еколампадий, в Берн — Николай Мануел, художник и поет, а в Сен-Гален — бургмайстерът Й. де Ват. У. Цвингли имал надеждата, че може да обедини цяла Швейцария, но разногласията с католическите кантони се оказали сериозна пречка. Диктатурата, която въвел, не му помогнала, а създала допълнителни затруднения. Продължили да отстояват своята независимост старите католически кантони Ури, Швиц, Унтервалден, Люцерн, Цуг, Фрайбург и Золотурн. Различията прераснали в противоречия, заплашвали да избухнат във война между католическите и реформаторските кантони.
Война пламнала през 1529 г. Воювали „Християнско обединение“ на привържениците на Реформацията (1527 — 1529) и създаденият Съюз на католическите кантони (1529) начело с Хабсбурга Фердинанд Австрийски.
Военно подразделение на антикатолическия блок достигнало до гр. Капел, но било постигнато споразумение за сключване на примирие на 26 юни при условия, изгодни за цвинглианската група. Преустановено било действието на Съюза на католическите кантони в Швейцария.
Войната била подновена и в сражението при Капел на 11 октомври 1531 г. У. Цвингли, който носел знамето на армията, бил убит. Противниците му изгорили неговия труп и разпръснали пепелта. След като претърпели ново поражение, войските на „Християнското обединение“ се принудили през ноември 1531 г. да сключат мир. Постигнатото съгласие за разпускане на „Християнското обединение“ било приведено в изпълнение. Католическите църковни организации възстановили дейността си.
Военният конфликт, разразил се в Швейцария през 1531 — 1534 г., създал затруднения на цвинглианската църква, но те били преодолени и Йохан Хенрих Булингер (1504 — 1575), който заел мястото на покойния У. Цвингли, положил усилия да прекрати войната и да продължи неговото дело. По време на събора в Базел през 1536 г., подпомогнат от група реформатори, Й. Булингер подготвил Първото швейцарско вероизповедание. Текстът на вероизповеданието, отразяващ възгледите на У. Цвингли, предизвикал много спорове, по-конкретно този за причастието, но накрая бил приет. По-късно, през 1549 г., Жан Калвин постигнал разбирателство с Й. Булингер за сливането на цвинглианските общини с калвинистките организации. В отговор на предложението на електора на Пфалц Фридрих III Благочестиви Й. Булингер подготвил Второ швейцарско вероизповедание, с което се декларирало присъединяването на църковните организации към калвинизма.
Водещата роля на Цюрих в движението за Реформация в Швейцария постепенно била отстъпена на Женева. Градът придобил първостепенно място в църковната борба след като през 1519 г. бил подписан съюз с Фрайбург, а през 1526 г. се присъединил към коалицията с гр. Берн. Събитие с огромно значение било прогонването на католическия епископ през 1533 г. и осъществяването на Реформацията в нейната цвинглианска форма. Заселването на Ж. Калвин в града довело до превръщането му в „протестантски Рим“. Град Женева се оформил като люлка на калвинизма и придобил общоевропейска известност.
Жан Калвин (1509-1564)
Той се е родил на 10 юли 1509 г. в семейството на интелектуалеца Жерар Ковен, изтъкнат правист, съветник на местния епископ, прокурор в гр. Нуайон, Северна Франция. Свързан тясно с управлението на Католическата църква, Ж. Ковен мечтаел да подготви сина си за свещеник (пребънд). Майката на бъдещия реформатор била добра католичка, благочестива жена, която възпитала сина си в уважение към служителите на църквата, във вярност към нейното учение и спазване на традициите.
Образованието, което Калвин получил, имало целенасочен характер и било подчинено на подготовката му за служител на клира. В колежите Марш и Монтегю той се проявил като даровит, ученолюбив и трудолюбив юноша и рязко се отличавал от своите съученици не само с изумителната си памет, но и със самостоятелното си мислене. След като завършил духовно образование в Париж (1523 — 1528) и получил научна степен „бакалавър по теология“, насочил усилията си към изучаването на правни науки в Орлеан и Бурж (1529 — 1531). В университета на Бурж, където слушал лекциите на германския протестантски теолог Мелхиор Волмар, той наченал да преосмисля позициите. За това му помогнали и публикациите на М. Лутер, които изучавал задълбочено и творчески. Трудовете на най-изтъкнати творци на класическата гръко-римска древност го откъсвали от традиционната теология и го насочвали към ценностите на гражданската, светската наука. Младият Ж. Калвин се увличал от историческите съчинения на Светоний и Тит Ливий, от произведенията на Цицерон и Птолемей, от комедиите на Плавт и Теренций, от трагедиите на Сенека, от речите на Демостен.
Трудолюбието, което проявявал в своите занимания, и постоянството в отстояването на първенството в учението предизвикали завистта на състудентите му. Те се дистанцирали от него и заради това, че отбягвал да контактува с тях, а обичаи да подлага на критика постъпките им. Нарекли го „акузативус“ (винителен падеж) т, е. винящ всички. В резултат от заниманията си с юридическите науки и с различни клонове на хуманитаристиката, особено с гръцки и латински език, той придобил желязната логика на философите, яснотата на правистите, точността на законовите формулировки.
От Бурж се отправил за Париж, за да попълни знанията си по теология. Плод на задълбочените му занимания по това време е неговият труд „За милосърдието“, оригинален анализ върху трактатите на римския стоик Сенека.
По това време той подготвил реч за ректора на Парижкия университет Николай Коп — „За оправданието с вярата“, предназначена за организиран спор с различни теолози. Диспутът, на който присъствал младият теолог, го изпълнил с вълнение. Речта на ректора привлякла вниманието на множество слушатели и ги пленила със своята правдивост, но църквата я посрещнала с гняв и взела съответни мерки за смазването на проявената дързост. Последвали неприятности за Николай Коп, а Ж. Калвин побързал да се спаси от започналото преследване на протестантите и се установил в Южна Франция, местейки се от град на град. Основното му занимание било да посещава библиотеките, да чете и да установява връзки с представителите на обществената мисъл, науката и културата. След като последиците от диспута отшумели, той се завърнал отново в Париж.
Занимавайки се с проблемите на теологията, Ж. Калвин се запознал с учението на М. Лутер. Сорбоната осъдила професора от Витенберг и интересът към неговото дело нараснал.
Ж. Калвин обаче предпочитал повече трудовете на Еразъм Ротердамски и Йохан Райхлин, отколкото на М. Лутер и У. Цвингли.
Под влияние на събитията, на които бил свидетел, на трудовете, които четял, на размишленията, на които се отдавал, той решил да напусне лоното на Католическата църква. Това станало през 1533 г. Главното съображение, което го ръководело, било убеждението му, че бил призван да върне на църквата отнетата ѝ първоначална чистота и невинност. Неговият начин на изява обаче бил и си останал като на римски понтифекс, като на папа: сигурен бил, че не греши и изпитвал нетърпимост към инакомислещите. „Калвин — пише Фр. Волтер — отхвърли монашеството, но задължи последователите си да преследват римокатолическия монашески идеал. Той прогони римокатолишките монаси от абатствата, но вкара в тях своите последователи.“ Ненапразно съвременниците му го нарекли „Женевския папа“.
През 1534 г., поради обвинение в принадлежност към Лутеровата секта, Ж. Калвин бил принуден да напусне Париж и да предприеме пътешествие в търсене на спокоен пристан за работа. Пристигнал в Базел, той започнал усилена работа върху първото издание на прочутото си съчинение „Устройство на християнската религия“ (Institutio religinis christianae), което издал през март 1536 г. в 1000 екземпляра в печатницата на Якоб Фробен. Това произведение имало основополагащо значение за развоя на реформаторското движение в Швейцария.
В структурно отношение „Устройство на християнската религия“ се състои от 6 глави, които представляват изложение върху теорията на Реформацията. В 4 от главите се изясняват традиционни въпроси, в петата той се спира на лъжливите тайнства, а в шестата засяга свободата на християнина и взаимоотношенията между църквата и гражданската, светската власт. Преиздаван многократно, трудът „Устройство на християнската религия“ се появява в окончателен вариант през 1559 г.
Картината, която реформаторът рисува в това произведение, има апокалиптичен характер. „Нали ако небесата са нашата родина, — пише Ж. Калвин — то какво друго е тогава земята, ако не място за изгнание? Ако напускането на света е влизане в живота, то тогава какво е светът, ако не гробница? Какво представлява пребиваването в нея, ако не потъване в смъртта? Ако освобождаването от тялото е придобиване на пълна свобода, тогава какво представлява тялото, ако не тюрма? Ако радостта от присъствието на Бога е предел на щастието, нима не е щастие да се лишим от това... Така че, ако земният живот би могъл да бъде съпоставен с небесния, то несъмнено, би трябвало да го презираме, понеже няма никаква ценност.“
Концепцията, застъпена от Ж. Калвин, притежава, несъмнено, средновековен характер. Това е фактически апология на смъртта и отрицание на живота, преклонение пред вярата в отвъдния свят и подценяване на земния. В „Устройство на християнската религия“ обаче са прокарани и жизнеутвърждаващите идеи на Реформацията, които придават смисъл и съдържание на произведението като действителен манифест на швейцарската Реформация.
Заминал през април 1536 г. за Ферара, Ж. Калвин установил контакти с дейци на науката, културата и религията и през юни се завърнал отново в Базел, за да се отправи след това за Страсбург. В Женева обаче Гийом Фарел, организатор на протестантска група, го убедил да се заеме с устройството на евангелската църква в града. Първоначално той отказал, защото възнамерявал да се занимава с научна и писателска дейност, но след това размислил и приел предложението. Той решил да остане в Женева. Започнал работа като лектор по проблемите на евангелията при катедралната църква, въвеждайки най-строга дисциплина и ред. Това предизвикало недоволство дори у Г. Фарел и неговото обкръжение. Предложили на Ж. Калвин да смекчи крайностите, но той не бил от хората, които променяли решенията си, и отказал да вземе под внимание препоръките, направени в доста императивна форма.
Поради съществуващата нестабилност възникнали противоречия между гражданската власт и Консисторията, църковноадминистративния орган, занимаващ се с устройството и управлението на религиозния живот. Жан Калвин се стремял да подчини светската власт на църковната, той искал църковната управа да упражнява контрол върху религиозното и нравственото състояние на гражданите, да регулира тяхното съзнание и поведение. Подготвил цялостна програма за религиозно-нравствено възпитание на населението и започнал да я прилага. Изборното начало, установено в църквата, той се стремял да наложи и в обществено-политическия живот, желаел властта да стане „стълб и утвърждение“, крепител на новата евангелска църква, да я подпомага материално. Жан Калвин развил тезата, че власт, която не защитава църквата и не изпълнява нейните разпоредби, престава да бъде законна и става тиранична. През зимата на 1538 г. той наложил гражданите да полагат клетва за подчиняване на евангелските норми.
Недоволството, което предизвикал сред гражданите новият ред, въведен в Женева и Берн, принудило Ж. Калвин и Г. Фарел да напуснат града. Те били лишени от гражданство. Следващите 3 години двамата реформатори трябвало да прекарат в Страсбург при приятеля им Мартин Буцер. Това време протекло в активна дейност за осмисляне проблемите на Реформацията, в срещи с Филип Меланхтон, Себастиан Кастелио и др., в дискусии, в изучаване на религиозната обстановка, в подготовка на нови трудове. Жан Калвин написал и оповестил свой анализ върху Посланието на св. апостол Павел до римляните, привлякъл вниманието на съвременниците с новата либерална трактовка на проблемите. В него авторът проявявал последователен стремеж да надмогне традицията на средновековната теология и да каже нови слова за християнската обществена мисъл. В послание до женевския кардинал Садомето Ж. Калвин отстоявал принципите на Реформацията и осъждал възстановяването на католицизма. При подготовката на посланието проявил блестяща риторика, необорима логика и солидна аргументация.
Жан Калвин присъствал на проведената през 1539 г. конференция във Франкфурт, където били разисквани проблеми на религиозните взаимоотношения. След това през 1540 — 1542 г. бил натоварен със задачата да представя общината на Страсбург в съвещанията на протестантските пастори в Хагенау и Вормс. В заседанията на конференцията в Хагенау през юни — юли 1540 г. била проведена дискусия за ролята на църквата и за спасението на хората. Католици и протестанти, които дискутирали по препоръка на император Карл V, не постигнали единство във възгледите. Конференцията била закрита. Новата конференция във Вормс, проведена на 25 ноември 1540 г., не довела до положителни резултати, макар да била неколкократно прекъсвана и възстановявана. Не помогнало и обстоятелството, че при разискванията взели участие изтъкнати теолози на Католическата църква и протестантството. Католическата теология била представлявана в дискусиите от Йоан Ек, Юлий Плуг и Йохан Гропек, а протестантската — от Филип Меланхтон, Мартин Буцер и Писторий.
През септември 1540 г. в живота на Ж. Калвин настъпила промяна: оженил се за Идлет Шродер, вдовица на фламандски анабаптист с три деца. В семейството той проявявал спокойствие, търпение и доброта. Бил внимателен и възпитан, но понякога проявявал припряност и нервност, избухливост, която бързо му минавала.
Завърнал се отново в Женева на 13 септември 1541 г. и поставил началото на нов период не само в развитието на града, но и на Реформацията в Швейцария и в Европа дотолкова, доколкото дейността му имала континентални измерения. За това му помогнала променилата се политическа обстановка, трансформацията в съотношението на силите. Прокатолическата групировка загубила позиции, на власт дошли привържениците на промените. Жан Калвин обнародвал „Католически ордонанси“ (Ordonances ecclesiastiques), които били приети радушно от гражданството.
При разработването на своето реформационно учение Ж. Калвин трябвало да обоснове теорията си за устройството и управлението на обществото. В тази връзка през 1541 г. той обнародвал „Конституция на Женевската църква“, а през 1543 г. — „Конституция на държавата“. В тях реформаторът начертал основите на теократичното управление на Женева. Административната власт, на която се опирал той, включвала четири категории управници: пастори, доктори, старейшини и дякони. В изпълнението на своите административни функции те се опирали на специализирана Консистория, включваща духовни и светски лица. Членовете на Консисторията регулирали отношенията между хората: изпълнявали задълженията си на специфичен морален съд, който наблюдавал личния, семейния и обществения живот на гражданите. Всякакви нарушения на нравствеността и обществения ред били съответно санкционирани.
В Женева били въведени толкова строги нрави, че хората придобили усещането, че живеят в абатство. Развлеченията били забранени. Изисквало се гражданите да водят смирения и благочестив живот на монаси. Броят на честваните празници бил съкратен значително. През самите празнични дни гражданите били лишени от правото да играят, да танцуват и да се веселят, да си правят подаръци. Носенето на дрехи, ушити от красив плат, било забранено. В църквите се влизало само с много скромни и спретнати одежди. Почивните дни трябвало да се прекарват в четене на книги с религиозно съдържание, в слушане на беседи с нравствен характер. Изпълнението на дадените предписания се контролирало от църквата, а нарушаването им се санкционирало.
Всяка проява на несъгласие с установения режим се наказвала с най-жестоки средства. Поради това, че изразили протест срещу методите на управление, били изгорени на клада Жак Грюе през 1547 г., Раул Моне през 1549 г., а испанецът Мигел Сервет през 1552 г. Суровата разправа на Консисторията с непослушните създала страх и по-нататъшните протести престанали, макар и временно.
При окончателното организационно устройство на калвинистическата църква била оформена т. нар. тетрархия, избирана от общината. Тетрархията включвала: 1) старейшини или презвитери; 2) учители; 3) пастири, пастори; 4) дякони, които се грижели за бедните. По такъв начин Ж. Калвин оформил своята църква като презвитериална със синодално устройство (Presbiterium). Във френските общини Презвитериумът се наричал Консисторий (Konsistorium). В противоположност на Лутеровата църква, която била зависима от князете, Ж. Калвин обявил своята църква за самостоятелна: Ecclesia sui juris est — отредил той. Специализираните събрания, синодите, наричани Конгрегации, обсъждали догматическите въпроси и били призвани да се борят против отклоненията от вярата, ересите.
В труда си „Трактат върху предопределението“, оповестен през 1552 г., Ж. Калвин развил най-важния принцип на своята църква, този за предопределението (praedistinatio). В съответствие с учението на Библията той развил схващането за абсолютната предопределеност: още при акта на създаването на света Бог определил едни от хората за вечно спасение, други за вечна гибел. Произнесената присъда била непроменима, вечна и неизменна. От това следва, че със своите мисли и действия човек не може да промени крайната си участ. Всъщност това схващане представлява изложение на традиционното учение за църквата, но реформаторът внесъл съществена, изключително важна добавка, която превърнала калвинизма в първостепенен решаващ фактор на общественото развитие през късносредновековната епоха. Става дума за уточнението на Ж. Калвин, че вярващият фактически не знае за какво е предопределен — за спасение или за гибел. Затова всеки човек е призван да гледа на себе си като на „божий избраник“, да мисли, съзнава и действа като предопределен от Бога за спасение. На тази основа била преодоляна пасивността, произтичаща от фатализма, и вярващият съзнателно се включвал в борбата за своята максимална реализация: личностна, професионална, трудова. Учението на Ж. Калвин призовавало към активност и изключвало всякаква пасивност, капитулация, примирение. Предприемчивост, енергичност, действеност, деловитост, оперативност — ето добродетелите, които залегнали в основата на обществените отношения и довели до надмогването на традиционната средновековна летаргия.
Старата Хелветска конфесия (Confessio Helwetica prior) от 1562 — 1566 г., била издадена в нова редакция: „Млада швейцарска конфесия“ (Confessio Helwetica posterior), обединила обществеността в името на древния принцип: „Моли се и труди се“ (Ora et labora).
В теологичните трактати на Калвиновите следовници получили теоретична разработка схващанията за „светското призвание“, за „светския аскетизъм“. В речниковия фонд на английските калвинисти се появили словосъчетанията „одухотвореният селски стопанин“, „одухотворен тъкач“, „одухотворен мореплавател“, „призвание на търговеца“ и др. Професията, нейното овладяване и призванието на човека вече не се противопоставяли, а се съчетавали. Призванието като дълг, като сакрална дейност влязло в обращение. Това се вижда особено ясно в изказването на пуританския проповедник Ричард Бакстер (163 5 — 1691): „Ако Бог ви посочва пътя, по който вие, без да повредите душата си или да попречите на другите, можете да спечелите по законен начин повече, отколкото по друг път, а вие отхвърлите това и изберете по-малко доходен занаят, — казва Р. Бакстер — тогава вие заличавате една от целите на вашето призвание, отказвате се да бъдете управлявани от Бога и да приемете даровете му, за да имате възможност да ги употребите за него, ако той поиска това. Разбира се, не за плътски удоволствия или грях, а за Бога вие трябва да работите и да забогатеете.“
Това схващане било фактически нова философия, която гарантирала материален стабилитет на земята, постиган чрез вярата в Божието битие и живота след смъртта. Една оригинална теологическа концепция, която чертаела изхода от един свят, който вече изчерпвал своите възможности за напредък и благополучие.
Политическите идеи на Ж. Калвин имали теологично съдържание. За него държавата имала божествен произход: владетелите, които потъпквали реда, установен от Бога, ги очаквала наказващата присъда на Откровението. Нисшите класи имали правото и задължението да оказват съпротива на тиранията и да защитават своята свобода. Жан Калвин осъждал владетелите, които упражнявали насилие над поданиците си, намирал, че те потъпкват Божественото право, поради което подлежат на осъждане. Обявявайки всяка държавна власт за законна и Божествена, реформаторът обявил демокрацията за „най-лоша форма на управление“, докато аристокрацията смятал за най-добра. Той допускал, че е възможно съчетаването на олигархията с умерената демокрация. Управлението, установено от Ж. Калвин в Женева, имало сходни черти със сеньорията: той приемал властта на един човек като допустима, но в името на общественото добруване. Такава била неговата обществено-политическа управленска концепция. В административния апарат той включвал и миряни, светски лица. Обявил се за единствен авторитет при решаване на въпросите, свързани с теологията и общественото устройство.
Обхванат от фанатична непримиримост спрямо католиците и реформаторите от другите течения, Ж. Калвин подлагал своите противници на политически терор. Част от тях разпореждал да бъдат екстернирани, друга част били наказвани със смърт.
Той проявил неимоверни усилия да помогне за разпространението на реформаторските идеи в Европа. Академията, която учредил през 1559 г. в Женева, подготвяла служители на протестантизма. До последния си час (починал на 27 май 1564 г.) Ж. Калвин продължил да работи неуморно за успеха на своето учение: пишел книги, изнасял лекции, организирал църквата. При неговото управление гр. Женева се превърнал в процъфтяващ икономически и търговски център, в средище на духовен и културен живот.
Книжовното дело на Жан Калвин възлиза на 59 тома. Те претърпели много издания. Включени са в известния „Корпус на Реформаторите“ (от 29-ия до 87-ия том включително).
По времето, когато Женева под ръководството на Ж. Калвин се превърнала в център на Реформацията, опора на Католическата църква станал гр. Люцерн. В Люцерн и Фрайбург били създадени йезуитски колежи за подготовка на свещеници. По религиозна принадлежност Швейцария била разделена на католическа и протестантска.
Като се започне от втората половина на XVI в., в кантоните, в които били основани църковни организации на Ж. Калвин, настъпил период на стопански подем. В Цюрих била създадена стегната манифактурна организация на производството (разпръсната и централизирана) за ленени, вълнени и памучни платове. В Базел се тъкали копринени платове, произвеждала се галантерия, развито било книгопечатането.
В Женева, център на транзитна търговия, се произвеждали часовници, търсени в цяла Европа, а текстилната промишленост достигнала невиждан подем. Сен-Гален станал прочуто средище за производство на ленени платове.
Преследвани от Инквизицията, в Швейцария започнали да пристигат протестанти от цяла Европа. Те получили свобода и придобили швейцарско поданство. Открили самостоятелни търговски компании, които дали тласък на икономическото развитие на страната. Вътрешните противоречия между католическите и протестантските кантони обаче затруднявали процеса на интегриране на различните територии и забавяли консолидирането на швейцарската нация.
Културен живот
В развитието на културата се очертават два основни етапа: единият обхваща времето до победата на Реформацията, другият — след нея. През първия период съществено значение имало учредяването на университета в Базел през 1460 г., най-старият в Швейцария. През 1465 г. била организирана първата печатница в гр. Мури. През 1559 г. Ж. Калвин основал школа за висше образование и Академия за подготовка на проповедници. В Лозана още през 1537 г. била открита Академия, първата по рода си в страната. След като Якоб Фробен основал печатница, Базел станал център на книгопечатането.
В областта на строителството и архитектурата Швейцария догонвала равнището на съседните страни. Култовите сгради в романски стил, издигнати в Женева, Лозана, Базел и останалите центрове, носели отпечатъка на френската и германската строителни школи. Базиликите без трансепти в Базел, Цюрих и Берн са смесица между външни влияния, съчетани с опити за местна самобитност. Площадите на градовете били заобиколени с неколкоетажни домове. Замъците на магнатите, издигнати по хълмовете на Алпите и по бреговете на реките, напомнят за строителната техника на Германия и Франция. Монументалната скулптура отразява стремеж към разнообразие на формите и към по-богата стилизация. Това се отнася за катедралите в Лозана и Берн, за фреските в църквите и абатствата. В домовете на аристократите, в техните замъци прониквала декоративната живопис и орнаментовото изящество.
С творбите си изпъкнал живописецът К. Вайц (XV в.). Ренесансови и готически елементи били показани в префектурата на Фрибург (1581 — 1583). Швейцарските художници от началото на XVI в. Н. Мануел, У. Граф, X. Лай Младши творили под въздействието на немската художествена школа и по-специално на А. Дюрер и X. Холбайн Младши, който от 1515 до 1526 г. и от 1528 до 1564 г. живял в Базел.
В контекста на швейцарската култура намират място приносите на родоначалниците на двете направления в Реформацията, техните трудове — У. Цвингли, от една страна, и Ж. Калвин, от друга. Теолози, като Йохан Еколампадий, Освалд Миконий, Йохан Хайнрих Булингер, Гийом Фарел, Теодор Беза и др., разработвали проблемите в духа на Реформацията и проповядвали нейните идеи от амвоните на църквите и от катедрите на учебните заведения. Трудовете им, посветени на текущите задачи, разкриват характера на конфликта, разделил обществото по онова време.
В литературата на Швейцария се оформили две направления — немскоезично и френскоезично. В произведенията на немски език свое място заели легендите за Вилхелм Тел и Арнолд Винкелриде, носещи социалния дух на времето. Те били наситени с емоционален патос и написани с несъмнено майсторство.
В художествената литература от XV в. се откроява творчеството на поета католик Хенрих Лауфенберг (1400 — 1450), създал стотина песни с религиозна тематика, посветени на аскезата, идеала на монаха, на живота в абатствата. Памфилус Хенгенбах (1480 — 1526), родом от Базел, бил талантлив поет, драматург от крилото на реформаторите, автор на драмите „Десет възрасти на този свят“ и „Отшелник“. В тях авторът претворява борбите, разтърсващи обществото в обстановката на промените. Памфилус Хенгенбах оставил и сатирични произведения, в които осмял нравите на висшия клир („Лапача на мъртъвци“) и др.
Хуманистът Никлас Мануел (1484 — 1530) от Берн написал съчинения в защита на Реформацията. В драмата „Търговец на индулгенции“ той осмива служителите на църквата. В „За папата и неговите свещеници“ авторът разкрива ниския морал на служителите на култа.
Произведенията на Я. Руф, X. Булингер, Сикст Бирка и др., са с познати сюжети и стилистика, поради което имат подражателски и посредствен характер.
Драматурзи, свързани с Католическата църква, са Цахариас Блец (1511-1570), Йоханес Ал (1500-1551), Ханс Салата (1498-1561). Цахариас Блец написал драмите „Маркалфус“ и „Антихрист“, а Й. Ал — „Трагедията на Йоан Кръстител“. Ханс Салата, считан за талантлив творец, съчинил политически стихове, събрани в „Хроника на Реформацията“, подготвил и драмата „Блудният син“. В цял цикъл творби „Песен за войната“; „Песен за Цвингли“ и др. творецът жигосва делото на реформатора.
Литературата от френскоезичното течение също има големи имена.
В градовете на Швейцария докъм началото на XIV в. пишели на латински език, но в края на столетието се появили и първите творби на френски език. В „Дела и хроники на Савойския дом“ Жан Сервион през 60-те години на XV в. описва любовта на принц Тезеус към византийската принцеса. Чрез този сюжет той проследява родословието на един от синовете на Тезеус, който поставил началото на Савойската династия. В произведението се преплитат действителното и легендарното, за да се стигне до историческата правда.
Поетът Отон дьо Грансон (1330 — 1397) създал стихове по модела на средновековната лирическа школа Машо. Лириката му предизвикала възхищението на мнозина негови съвременници. По думите на английския поет Дж. Чосър творбите му принадлежали към „цвета на френската поезия“.
В нашумялото произведение — „Басни за болестите на християнството“, обнародвано в 1533 г., свещеник Тома Маленгр от Нюшател разглежда вярата, надеждата, добротата, християнството, лицемерието, греха. Прокарани са и реформационни, антикатолически мотиви. Авторът рисува разложението на клира, покварата, обхванала служителите на култа.
Голямо събитие било издаването на Библията в Нюшател през 1535 г. в превод на Пиер-Робер Оливетан (1506 — 1538). В продължение на две столетия френският превод на Библията бил настолна книга за швейцарците, от която църквата лишавала вярващите, защото забранявала нейното превеждане. В този смисъл може да се каже, че преводачът на Библията бил един от предшествениците на Ж. Калвин. Забележителните оратори Гийом Фарел (1489 — 1565), Антоан Фроман (1509 — 1581) и Пиер Вире (1511 — 1571) подготвяли с проповедите си населението за настъпващите промени, разкрепостявали съзнанието на хората от средновековните закостенели традиции.
Един от сътрудниците на Ж. Калвин, Теодор де Беза (1519 — 1605) бил даровит драматург, автор на множество произведения. Той е автор на „Религиозна история на реформираните църкви във Франция“ (1580), „Животът на Калвин“ (1564), „Правдиви портрети на прославени мъже“ (1580), „История на папистката картина на света“ (1566). Още когато бил във Франция, през 1550 г. авторът обнародвал трагедията „Жертвоприношението на Аврам“, чийто сюжет е взет от Библията, но целта, която се преследвала, била да подпомогне победата на Реформацията.
Драматурзите, които споделяли възгледите на Ж. Калвин, претворявали библейски сюжети, поставяйки ги в служба на идеите на Реформацията. Такива били драматургичните творби на Луи Демазюр (1523 — 1574) и на Жан дьо Ла Тай (1540 — 1608). Свързани идейно с делото на женевския реформатор, двамата творци подпомагали обективния процес на промените със средствата на художествената литература.
Конрад Бадиус (1510 — 1568), драматург-сатирик, публикувал памфлета „Будилник на французите и техните съседи“ (1574) и „Комедия за болния и лошо лекуван папа“ (1561). Написани с голямо белетристично майсторство, те имали несъмнено идейно-естетическо въздействие. В Женева творил и Франсоа Бонивар (1493 — 1570), който бил не само герой в борбата за независимост на страната, но и обогатил литературата на Швейцария с разнообразното си творчество. Художествените му произведения притежават естетическа сила, а историческите — проникновение и глъбина.
Международно значение на калвинизма
Възникването, развитието и утвърждаването на Реформацията в Швейцария в нейните две форми — цвинглианската и калвинистката — били голямо, епохално събитие не само в живота на Швейцария, но и на Европа. В резултат от нейната победа страната била откъсната от империята на Хабсбургите и от диоцеза на църквата и тръгнала по пътя на самостоятелното си политическо развитие. Основаната от Ж. Калвин протестантска Академия през 1559 г., превърната много по-късно в университет, създала възможности за формирането на образовани дейци, на учени и творци на духовнокултурни ценности. „Вечният съюз“, сключен през 1584 г. от Женева и Цюрих, закрепил завоеванията на реформаторите и осигурил възможностите за превръщането на калвинизма в междуевропейско и международно явление. Поради това, че учението на Ж. Калвин отговаряло в най-голяма степен на религиозните, а чрез тях и на обществените и духовнокултурните интереси на значителна част от населението на континента, калвинизмът се възприемал във водещите държави и се превръщал в убеждение, в поведение, в социална опора на гражданите, в надежден щит за оцеляване и победа в социалните конфликти, които разтърсвали обществото и националностите.
Във Франция калвинизмът бил разпространяван от Пиер Вире (1511 — 1571), последовател на Ж. Калвин, автор на „Увод за християни в учението на Закона и Евангелието“. След като взел участие в религиозните войни на Франция, той провеждал проповедническа и свещеническа дейност в Ним, Лион, Оран и Беарне. Ж. Калвин изпратил във Франция свои последователи, които били наречени хугеноти. Една част от членовете на кралския дом се присъединили към калвинизма. По модела на женевските религиозни общини Бурбоните образували калвинистически, хугенотски енории в Навара, по долините на Пиренеите. През 1536 г. Жан Калвин обнародвал във Франция първото издание на своето „Устройство на християнската религия“. От представителите на династията към групата на хугенотите се присъединили кралят на Навара Антоан Бурбон, синът му Анри Наварски, станал по-късно крал на Франция под името Анри IV, принц Конде и адмирал Гаспар дьо Колини. Гражданската война във Франция (1559 — 1572; 1572 — 1576; 1576) била война между католици и хугеноти. Убити били хиляди хугеноти. Войната приключила с Нантския едикт от 1598 г., уреждащ религиозния въпрос в страната и гарантиращ правата на хугенотите да изповядват своите религиозни убеждения.
В Германия калвинизмът намерил свой убеден последовател в лицето на електора Фридрих III Благочестиви (1515 — 1576), който през 1563 г. приел Хайделбергския катехизис и декларирал принадлежността си към църквата на калвинистите. Силно привързан към идеите на Ж. Калвин, Фридрих III не се двоумил и подкрепил финансово и военно борбите на хугенотите във Франция по време на гражданската война. По-малкият син на Фридрих III, Йохан Казимир, за разлика от брат си Лудовик VII, който възприел лутеранството, следвал линията на баща си. Йохан Казимир подпомогнал укрепването на калвинизма в Страсбург и Монпелие.
Многобройни последователи привлякъл калвинизмът в Полша и Унгария. В кралство Полша Ян Ласки (1499 — 1560) обединил около себе си различни симпатизанти и дейци на Реформацията, но сам той като епископ на Веспрем изповядвал крайни калвинистки схващания. Привържениците на Ж. Калвин в Полша през 1573 г. успели да получат легализация и узаконяване на своето изповедание. В Унгария през 1557 г. било издадено Унгарско вероизповедание, свързано с догмите на крайния калвинизъм. В страната учението на женевския реформатор обаче не намерило достатъчен брой последователи. Калвинистите били сравнително малобройни.
Радикалните идеи на Ж. Калвин привличали последователи в Испания, Португалия, Дания, Швеция, Норвегия, Чехия. Голям брой следовници имало това учение и в Америка. Така то станало не само швейцарско, но до голяма степен европейско и световно явление.
Нидерландия била една от страните, в които идеите на Ж. Калвин проникнали заедно с трактатите на М. Лутер. Първият проповедник на калвинизма в тази страна, Пиер Брюли, успял да привлече много последователи. Към средата на XVI в. били основани многобройни калвинистични общини. Само в Антверпен през 1560 г. броят на протестантите възлизал на 16 000 души, ръководени от двама пастори. Холандската калвинистична църква разполагала със свое Вероизповедание, излязло на валонски език през 1561 г., а на фламандски език — през 1562 г. Църквата на калвинистите в Холандия приела през 1571 г. Хугенотското вероизповедание от 1559 г. Сплотени в своята църковна общност, те участвали активно в борбата за отхвърляне на испанското господство. Диктатурата на император Карл V, а също така и на крал Фелипе II не успяла да заглуши поривите на населението за освобождение. Изстъпленията на херцог Алба дали отрицателни резултати. Под идейното знаме на калвинизма нидерландците успели да отхвърлят чуждоземната зависимост през 1581 г. и да извоюват свободата на страната си.
В Англия победата на революцията (1640 — 1660) също била импулсирана и до голяма степен организирана от калвинистите (пуритани). В Шотландия калвинизмът бил разпространен от Джон Нокс, който през 1560 г. взел властта и обявил католицизма за забранен. Властта, установена в Шотландия, имала за образец теократическото устройство на Ж. Калвин в Женева.
Както в Швейцария, така и в останалите страни на Европа и Америка, където учението на Ж. Калвин успяло да проникне и да привлече огромен брой последователи, създало нов тип личности, самостоятелни, освободени от средновековните вериги. Способни да извършат прелома в икономическия живот и да застанат начело на политическата система, която се изграждала върху руините на Стария свят, калвинистите отговаряли в най-голяма степен на изискванията на новия етап, в който навлизало човечеството, етапа на първоначалното натрупване на капитала. В този смисъл те създали нов тип цивилизация.
