Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.
На 4 юли 1187 г. най-голямата армия, събирана някога от кръстоносното Кралство Йерусалим, претърпява съкрушително поражение в битката срещу силите на египетския султан Саладин (1174–1193) в родната на Христос Галилея, при склоновете на изгасналия вулкан, известни като Роговете на Хатин. Истинният Кръст, който християнската войска носи със себе си, е пленен от мюсюлманите и впоследствие изчезва, за да не бъде открит никога повече. Най-големи загуби от всички претърпяват военномонашеските ордени на тамплиерите и хоспиталиерите, които са дали свещен обет да се сражават в защита на християнската кауза. Въпреки огромните жертви, сред които е самият предводител на ордена – магистър Роже дьо Мулен (1178‒1187), монасите-воини от Хоспитала на св. Йоан Йерусалимски не смятат да прекратяват съпротивата си срещу „неверниците“, които искат отново да завладеят Светата земя на християнството1. Надеждите им за обрат във войната са свързани с очакваната помощ от западните страни и папството, което трябва да обяви кръстоносен поход в подкрепа на отвъдморските страни на франките2.
Няколко дни след Хатин писмата на оцелелите тамплиери и хоспиталиери вече пътуват към Европа, за да съобщят първи на християнските владетели за катастрофата, която е сполетяла Светата земя. Мнозина от братята‒рицари, сержантите и наемниците на военномонашеските ордени продължават да се сражават храбро в защита на християнските крепости срещу инвазията. Във войната не липсват и куриози. След като войските му превземат Йерусалим на 2 октомври 1187 г. Саладин прогонва всички останали франки от града, но позволява на десет хоспиталиери да останат в срок от една година. Компромисът най-вероятно е допуснат, за да може братята-лечители да имат достатъчно време да се погрижат за лежащите в Хоспитала болни3. Тамплиерът Тиери, който изпраща писмо до английския крал Хенри II (1154–1189) в началото на януари 1188 г., изброява непревзетите до този момент християнски крепости, като разказва как: „досега братята хоспиталиери в Белвоар се държат срещу сарацините много добре и вече са пленили два техни кервана. При смелото нападение срещу последния керван те са отвоювали цялото въоръжение, екипировка и припаси, които [преди] се съхраняваха в замъка Фев, който сарацините разрушиха. Засега [крепостите] Крак де Монреал, Монреал, Сафед на тамплиерите и Крак на хоспиталиерите, Маргат, Шател Блан, земята на Триполи и земята на Антиохия също се държат срещу Саладин.“4
Както отбелязва писмото на Тиери, една от християнските крепости, която оказва най-сериозна съпротива, е йоанитският замък Белвоар в областта Галилея, който хората на Саладин наричат Каукаб5. Хоспиталиерският гарнизон на Белвоар не само отблъсква всички атаки срещу своята твърдина, а извършва и смели нападения против сарацините и техните кервани в близката околност. Именно благодарение на тяхната храброст Белвоар остава в християнски ръце в продължение на цяла година и половина след битката при Хатин, докато другите укрепления в Галилея падат далеч по-бързо. До зимата на 1187‒1188 г. замъкът вече се намира дълбоко навътре във вражеската територия и трудно може да се надява на помощ отвън. Въпреки това воините на ордена продължават упорито да се отбраняват и да отблъскват следващите една след друга атаки. Саладин лично обсажда замъка заедно с елитните си войски, но претърпява срамен неуспех и е принуден да се оттегли. Замъкът пада, едва след като султанът отново се появява под стените му с далеч по-многобройна армия, която включва и отряди сапьори. Мюсюлманските летописци свидетелстват, че по време на обсадата Саладин толкова се опасява от смъртоносните хоспиталиерски стрели, че заповядва на всичките си хора постоянно да носят брони, когато излизат извън собствените им прикрития. Гарнизонът на Белвоар отново отблъсква всички преки сарацински атаки, но е принуден да се предаде на 5 януари 1189 г., когато става ясно, че сапьорите на врага са успели да подкопаят дълбоко крепостните стени и те са заплашени от срутване6.
Най-значим център на християнската съпротива в земите на Кралство Йерусалим се формира във важния пристанищен град Тир, който е прочут с непревземаемостта си още от античността. На 14 юли 1187 г. по море от Константинопол в Тир пристига прочутият западен благородник и пълководец Конрад Монфератски. Храбрият Конрад, когото сарацините наричат „ал Маркиш“7, вдъхва кураж на жителите на града и подсилва гарнизона със своята рицарска свита. В Тир намира убежище и някой си брат Борел, който вероятно е най-старшият по чин оцелял хоспиталиер в Светата земя по това време, тъй като е избран от останалите членове на ордена за „велик командор“ и временен ръководител на Хоспитала на св. Йоан Йерусалимски. Поради ниския ранг на Борел това е неособено подходящ избор, но до октомври на следващата година „по спешност“ от Европа в Тир пристигат много по-висши офицери на ордена. Сред новодошлите са великият командор на Италия Арчимбалдо, приорът на Германия Арлабалдо, Мартин, приор на „Унгария и Бохемия“ и маршалът на ордена Ламберт8. Накрая тук се озовава и най-високопоставеният жив йоанит ‒ брат Ерменгол де Аспа, който дотогава заема едновременно постовете на кастелан на Ампоста и приор на Сен-Жил9. Недълго след пристигането си Ерменгол поема ръководството на ордена от ръцете на Борел. Много други братя от европейските приории на ордена също са призовани на изток, за да попълнят тежките загуби от воини, претърпени в битката при Хатин и последвалите сражения10.
Саладин, който дотогава е твърде зает с „пречистването“ на Йерусалим от неверниците и завладяването на други християнски крепости, се появява пред Тир едва в началото на ноември 1187 г. Конрад Монфератски, който междувременно е приел командването над града, отказва да го предаде на султана, дори когато той му предлага в замяна да освободи баща му, който е взет в плен при Хатин. След отказа Саладин обсажда Тир и се опитва да го превземе с едновременни атаки по суша и море. Усилията на бойците му обаче не се увенчават с успех и след двумесечни упорити сражения султанът е принуден да вдигне обсадата. Това е първото наистина сериозно поражение във войната срещу християните, понесено от силите на Саладин след битката при Хатин. Оцелелите братя от ордена на Хоспитала допринасят съществено за тази почти неочаквана победа. Хоспиталиерите похарчват за защитата на Тир ревниво пазената от тях до този момент половина от големия паричен депозит, оставен от английския крал Хенри II, плюс още осем хиляди безанта11. В свое писмо, изпратено малко по-късно до архиепископа на Кентърбъри, самият Конрад Монфератски изрично подчертава решителната роля, която орденът и неговата хазна изиграват в успешната отбрана на Тир12.
Превземането на най-силните крепости на хоспиталиерите в северните кръстоносни княжества – Крак дьо Шевалие и Маргат, също не се оказва по силите на Саладин13. Междувременно призивите за помощ, изпратени на запад от Светата земя, започват да дават резултат. На 27 октомври 1187 г. папа Григорий VIII с булата Audita tremendi обявява официално началото на Третия кръстоносен поход14. Огромен брой западноевропейски благородници приемат кръста. За водачи на предстоящия поход са избрани трима от най-влиятелните християнски монарси – английският крал Ричард I „Лъвското сърце“ (1189‒1199), френският крал Филип II Огюст (1180‒1223) и вече доста възрастния император на „Свещената Римска империя“, Фридрих I Барбароса (1155‒1190). Първите кораби, пълни с въоръжени кръстоносци от западните страни, започват да пристигат в Тир през пролетта на 1188 г.15
Отново от непревземаемия Тир през август 1189 г. започва първата франкска контраофанзива срещу сарацините, предвождана от междувременно освободените от Саладин йерусалимски крал Ги дьо Лузинян (1186‒1192) и магистъра на тамплиерите Жерар дьо Ридфор. В края на август тяхната армия, подпомогната от новопристигнали кръстоносци от Пиза и Сицилианското кралство, обсажда крайбрежната крепост Акра16. Този ход е добре избран от стратегическа гледна точка, тъй като Акра притежава едно от най-големите пристанища на сирийския бряг и докато се намира под християнска власт представлява главен входен и изходен пункт за корабите от Западна Европа. Но по това време още никой не предполага, че обсадата на Акра, която Саладин предвидливо нарежда да укрепят добре, ще отнеме близо две години и ще се превърне в най-важното събитие на Третия кръстоносен поход. С войските на Ги дьо Лузинян най-вероятно потеглят повечето от събралите се в Тир по време на защитата на града хоспиталиерски воини17. Още от самото начало те се нареждат между най-активните участници в християнската армия и изиграват решителна роля в множеството ожесточени сражения с гарнизона на Акра и опитващите се да го деблокират откъм сушата войски на Саладин18.
Кръстоносните контингенти започват да пристигат в Светата земя регулярно от началото на пролетта на 1189 г. Повечето от тях, включително войските на кралствата Англия и Франция, избират да стигнат до Тир или Акра по море. Единствен предводителят на най-голямата кръстоносна армия – Фридрих Барбароса, има по-различни планове. Германският император възнамерява да измине пътя до Йерусалим по суша, както е сторил още по време на Втория кръстоносен поход19. В края на април 1189 г. Фридрих I потегля от дунавския град Ратисбон (Регенсбург) начело на около петнадесет хиляди елитни бойци, събрани от всички краища на огромната му държава. Предстои му да премине през територията на Византийската империя, чийто предишен владетел Мануил I Комнин (1143‒1180) му е създал сериозни проблеми в Италия.
В 1189 г. Византия или Източният Рим се намира в толкова дълбока криза, че не е в състояние да се противопостави ефикасно на Барбароса дори на собствената си територия. През първата половина от десетгодишното си управление ромейският император Исак II Ангел (1185‒1195), който наследява узурпатора Андроник I Комнин, е принуден да се справя с нашествията на норманите и унгарците, а след това и с множество вътрешни бунтове. Най-опасни за властта му се оказват въстанията на сърбите и българите, които вече са откъснали от Константинопол значителна част от Балканите, но те съвсем не са единствени. По същото време плодородната област Киликия в Мала Азия е завладяна от арменците, с което Византия загубва окончателно сухопътната си връзка с кръстоносните държави в Леванта – а тя се смята за техен официален покровител и сюзерен! Друга сериозна загуба е най-важната ромейска морска база в източната част на Средиземно море ‒ остров Кипър, която е завладяна от самопровъзгласилия се за василевс (император) метежник Исак Комнин20.
Допълнителни проблеми за Византия предизвиква фактът, че Исак II Ангел поддържа съюзнически отношения със Саладин, което го кара да изглежда възможно най-зле в очите на обзетите от кръстоносен плам западняци. Епохата на „приятелите на латинците“, господстваща в Константинопол по времето на Мануил I Комнин, вече е безвъзвратно отминала. След достигането на германските кръстоносци до Филипопол (Пловдив) на 26 август 1189 г. между Фридрих Барбароса и Исак II избухва истинска война, която продължава чак до 14 февруари 1190 г.21 Войските на германския император превземат множество процъфтяващи ромейски градове като Филипопол (Пловдив) и Адрианопол (Одрин) и опустошават жестоко богатите византийски провинции Тракия и Македония. Византийската армия така и не дръзва да се изправи насреща им в открит бой. Сърбите и българите предлагат на Барбароса военна помощ, с която той спокойно може да атакува самия Константинопол. Кайзерът обаче разочарова балканските си съюзници, като предпочита да не се възползва от помощта им. В крайна сметка Фридрих I сключва мирен договор с василевса, който осигурява припаси на кръстоносците и свободното им прехвърляне с кораби през Галиполи22.
Преминаването на германците през Мала Азия в посока Йерусалим отначало започва добре. Армията на Барбароса не само прекосява големия полуостров по най-удобния път, минаващ през централното малоазийско плато, но и напълно разгромява дръзналите да я нападнат селджукски турци. Кръстоносците дори превземат столицата на Румския султанат ‒ Иконион, наричан от турците Коня. След това войската без повече проблеми достига до християнските територии в Киликия. Именно тогава, на 10 юни 1190 г., се случва непредвиден инцидент – император Фридрих I Барбароса се удавя при преминаването на река Каликаднус до крепостта Селевкия23. След смъртта на върховния им водач по-голямата част от германците се разпръскват и поемат обратно към родината си. До християнския лагер пред Акра през есента на 1190 г. достигат само пет хиляди души, водени от третия син на императора – Фридрих Швабски, който също умира малко по-късно24.
Конфликтът с германските кръстоносци допълнително влошава вече развалените отношения между Византия и Западния свят. Войната, която кръстоносната армия на Барбароса води срещу християнска империя на християнска (балканска) земя, е признак, че дълго трупаното напрежение между латинската и източноправославната цивилизация заплашва да избие в открити въоръжени сблъсъци. Победата, постигната от германците, показва на всички западняци колко лесно биха могли да бъдат разгромени ромеите. Войната между Византия и кръстоносците на Барбароса през 1189‒1190 г. може да се разглежда като своеобразна прелюдия към бъдещето пренасочване на част от кръстоносните походи срещу „схизматичните“ (т.е. източноправославните) балкански държави.
Хоспиталиерите участват активно в следващия сблъсък между кръстоносците и източноправославен (гръцки) владетел, при който е осъществено едно от най-значимите и трайни завоевания на Третия поход. На 4 юли 1190 г., повече от година след отпътуването на Барбароса от Ратисбон, армиите на английския и френския крал най-накрая са готови и потеглят заедно за Светата земя. Новият магистър на йоанитите – Гарние дьо Наблус (1190‒1192), който е избран от съвета на ордена на мястото на Ерменгол де Аспа, придружава Ричард I „Лъвското сърце“25. След презимуване в Сицилия, по време на което английският монарх води кратка война срещу своя зет, норманския крал Танкред ди Лече (1189‒1194), през пролетта на 1191 г. Ричард отплава от превзетата от него крепост Месина към бреговете на Светата земя. По пътя си англонорманските кръстоносци спират последователно на византийските острови Крит и Родос. Местните власти, за разлика от случая с Барбароса, ги посрещат радушно, което може би се дължи на атаката срещу омразните за ромеите италиански нормани. След отплаването си от Родос английската флотилия е връхлетяна от буря в открито море. Голям брой кораби се разбиват или засядат на брега на Кипър. Сред тях е и плавателният съд, на чийто борд пътуват сестрата на Ричард Джоан заедно с неговата годеница Беренгария Наварска.
По това време самозваният „ромейски василевс“ Исак Комнин владее над Кипър вече седма година. През този период той е успял да очерни името си на тогавашната международна сцена, встъпвайки в открит съюз с известния пират и корсар Маргаритоне ди Бриндизи. Запазените извори твърдят, че Исак се държи като пират и с претърпелите корабокрушение кръстоносци от флота на Ричард I. По негова заповед кипърските войници пленяват много от оцелелите от бурята, като отнемат оръжията и парите им. Принцесите Джоан и Беренгария, чийто кораб е заседнал пред пристанището Лимасол, предпазливо отказват да слязат на брега въпреки увещанията на Исак. За тяхно облекчение скоро на хоризонта се появяват платната на останалата невредима част от флотилията. Пристигането на корабите, в които се намира самият Ричард I, спасява близките му от опасната ситуация. Когато разбира какво е станало с другите корабокрушенци, английският крал настоява Исак Комнин да върне обратно плячката и пленниците, но получава отказ. Тогава Лъвското сърце заповядва атака срещу Лимасол. В сражение на брега войниците на кипърския император бързо са обърнати в бягство, а градът е превзет от англо-норманските рицари.
Победителят възнамерява да преследва побягналия си враг навътре в острова, но по молба на „магистъра на хоспиталиерите от Йерусалим“, т.е. на Гарние дьо Наблус, който се нагърбва с ролята на посредник, се съгласява на преговори26. Унизеният Исак предлага в замяна на мирно споразумение да положи васална клетва пред краля, да изпрати петстотин конници за освобождаването на Божи гроб в Палестина и да плати три хиляди и петстотин марки, за да компенсира онези кръстоносци, които са били ограбени. При тези условия мирният договор е подписан в лагера на Ричард пред Лимасол. През нощта обаче кипърският василевс явно променя мнението си и побягва от лагера към крепостта Фамагуста. Бягството служи като повод на краля да нападне и завладее целия остров, което не му отнема дълго време. Кръстоносците взимат огромна плячка, а плененият отново Исак по-късно е поверен на хоспиталиерите, които го пазят в една от най-непристъпните крепости на ордена ‒ Маргат, недалеч от сирийския бряг27.
След пристигането на френския и английския крал пред Акра обръчът около обсадения град се затваря и Саладин вече не може да помага на обкръжения гарнизон. Предвожданите от Гарние дьо Наблус хоспиталиери се проявяват в атаките срещу града, като конструират един особено голям и ефективен катапулт, наречен Petrariam Dei („Божията каменохвъргачка“)28. На 12 юли 1191 г. мюсюлманският гарнизон на Акра най-сетне се предава. Превземането на тази пристанищна крепост остава най-голямата победа на Третия кръстоносен поход в Светата земя. Това до голяма степен може да се отдаде на изключително многобройните жертви, взети от епидемията, която върлува в християнския лагер по време на продължилата близо две години обсада на Акра. Сред умрелите от болестта са йерусалимският патриарх Хераклий, кралица Сибила и децата ѝ от брака с Ги дьо Лузинян29. Последвалият конфликт между френския и английския крал, които решават да подкрепят различни претенденти за короната на Йерусалим, подкопават единството на кръстоносната войска30. До началото на следващата (1192) година Филип II Огюст отпътува обратно към Франция, а Ричард Лъвското сърце е провъзгласен за единствен върховен предводител на армията.
През 1191 г. английският крал все още се надява да реализира главната цел, заради която е дошъл тук – освобождението на Божи гроб. След превземането на Акра предвожданата от него кръстоносна войска потегля на юг, следвайки морския бряг. От крайбрежието Ричард на два пъти опитва да се приближи към Йерусалим, но условията за атака срещу Светия град са твърде неблагоприятни31. При този поход тамплиерите и хоспиталиерите винаги заемат най-опасните позиции в бойния ред на християнската армия – авангарда и ариергарда. Рицарите на Хоспитала изиграват особено решителна роля в най-голямото сражение, което се води по време на кампанията ‒ битката при Арсуф на 7 септември 1191 г. Дотогава християнските войски все още се придвижват сравнително бавно на юг от Акра покрай крайбрежието, а силите на Саладин ги следват успоредно по-навътре в сушата. В един момент хоспиталиерите, които се намират в ариергарда на войската, започват да понасят тежки загуби от стрелите на приближилите се турски конници. При това рицарите не могат да нападнат стрелците, за да ги прогонят, тъй като английският крал е наредил всички да останат на мястото си в бойния строй въпреки нарастващите загуби. Ричард не отстъпва от заповедите си дори след личната молба на магистъра на ордена Гарние дьо Наблус. В крайна сметка, обаче, маршалът на хоспиталиерите и един друг рицар до него не издържат на постоянното дразнене от страна на турците и, пришпорвайки конете си „в пълен галоп“, се отделят от колоната, за да ги атакуват. След тях моментално се понасят останалите хоспиталиери, което пък служи като сигнал за нападение на цялата останала част от християнската армия. Така, според сполучливия израз на неизвестния автор на „Итинерария на Ричард“, „ариергардът на войската стана авангард“. По изключение нарушаването на заповедите на върховното командване от рицарите няма отрицателни последици, а довежда до една от най-големите победи на Третия кръстоносен поход, макар и постигната след ожесточена и оспорвана битка32.
Третият кръстоносен поход завършва с подписването на мирен договор между Ричард Лъвското сърце и Саладин на 2 септември 1192 г. Според условията на споразумението султанът признава християнската власт над бреговата ивица, простираща се от Тир до Яфа и свободен достъп на западните пилигрими до Йерусалим33. Договорът потвърждава и неприкосновеността на границите на Триполитанското графство и Антиохийското княжество, както и тези на владенията на хоспиталиерите в ливанските планини около Маргат и Крак дьо Шевалие и на тамплиерите около Тортоса и Шател-Блан34. Загубеният Йерусалим не е възвърнат, но положението на отвъдморските франки е относително стабилизирано. Завладяването на Кипър, който Ричард I отначало отстъпва на тамплиерите, подсигурява тила на пулените35 и им дава нови земи за заселване, но не може да замени загубата на съюза с Византия или изключително силните и важни стратегически крепости в Трансйордания, останали под властта на Саладин. Йоанитите губят голяма част от владенията си, сред които собствената им главна квартира и рожденно място ‒ прочутият в целия средновековен свят Хоспитал на Йерусалим. От друга страна, военното им крило постига важна „пропагандна“ победа. Решителната роля, която хоспиталиерите играят в битките на Третия кръстоносен поход, ги запечатва веднъж завинаги в съзнанието на западноевропейците като предимно военен, а не благотворителен монашески орден, а критиците на тяхното милитаризиране са принудени да замлъкнат36.
