Индекс на статията
Йордан Николов
Катастрофалното поражение, което нанесъл селджукският султан Алп-Арслан (1063 — 1072) над армията на византийския император Роман IV Диоген (1068 — 1071) при езерото Ван, недалеч от арменския град Манцикерт на 26 август 1071 г., имало исторически последици за Изтока и Запада. Огромната войска на императора от печенези, узи, нормани и от български отряди била напълно разбита, а самият владетел попаднал в плен. В Константинопол побързали да изберат на престола Михаил VII Дука (1071 — 1078), който отказал да изпрати искания от султана откуп за освобождаването на задържания в плен император. Не след дълго Алп-Арслан освободил Роман Диоген, но като се завърнал в империята, той бил заловен от агентурата на новия владетел. Не друг, а сам император Михаил VII Дука се разпоредил Роман да бъде арестуван, ослепен и затворен в тъмница.
Императорът отстранил съществуващата опасност за трона си, но над Византия надвиснали застрашително градоносните облаци на селджукската заплаха. Султанът на селджуките решил, че смъртта на Роман Диоген го освобождава от задължението да спазва мира и предприел широкомащабни операции. През 1077 г. в Мала Азия той поставил основите на Румския (Иконийския) султанат, превърнат в изходна база на бъдещите завоевания. През 1078 г. селджуките за втори път завладели Йерусалим. Под техните удари паднала Сирия. Заедно с нейните градове те присъединили Никея, Кизик, Смирна, проникнали в Егейско море и се укрепили на островите Хиос, Лесбос, Самос, Родос.
Стабилитетът на Византия бил подкопан. Опасността за империята ставала от ден на ден все по-реална. Морският пират Чаха вече се разпореждал в Мраморно море и заплашвал не само Босфора, но и Константинопол. Император Алексей I Комнин (1081 — 1118), обезпокоен от настъпленията на завоевателите, отправил поглед към Запада за подкрепа. Основната надежда на василевса идвала от папата, който с огромния си авторитет на духовен глава на Запада можел да организира стабилна защита на Византия. Той се обърнал към граф Робърт Фландърски, както и към други владетели за помощ. На Запад, особено след като селджуките разрушили храма „Възкресение" през 1009 г. в Йерусалим, следели с увеличаващо се безпокойство събитията, които се разразявали в свещения град. Много тревога предизвикало и второто падане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. Затова и сърцераздирателните призиви на василевса за подкрепа срещу неверниците намерили широк отзвук. Кръстоносната идея назряла в папския дворец и владетелските домове и сплотявала хиляди ентусиасти под своите знамена.
Кръстоносните походи били масово социално-религиозно движение на западноевропейското общество, обхванато от идеята да освободи Божия гроб, завладян от селджуките. Осем на брой, те започнали през 1096 и приключили през 1270 г. Това била забележителна епопея, в която си давали среща основните противоречия между Изтока и Запада.
За кръстоносните походи в историографията са прокарвани най - различни определения, едни от други по-разнообразни и противоречиви. Какво представляват те като историческо явление? Може ли да се приеме, че са били военноколонизаторско движение на западноевропейската феодална аристокрация за покоряване на Източноправославната църква, за заграбване на нейните богатства, от една страна, а от друга, за завладяване на източните държави? Основателни ли са определенията за кръстоносците като „разбойници, подпалвачи и убийци", както ги наричат някои автори от по-старата школа? Има ли достатъчни основания да се поддържа, че участниците в движението си поставили за цел само да стъпят на Светата земя, където се е родил, страдал и умрял Христос, да видят Божия гроб и да влязат в съприкосновение със светините? Това са само част от въпросите, поставени пред историческата наука, които чакат убедителен отговор, приемлива аргументация.
