Кръстоносни походи

Кръстоносни походи

Посещения: 23898

 

Общи и конкретни предпоставки за походите.

 

Както е известно, идеята за обявяване на „свещена война" срещу мюсюлманството в Западна Европа се разпространила още по време на арабската инвазия в Пиренейския полуостров в началото на VIII в. По-късно не друг, а папа Александър II (1061 — 1073) благословил кръстоносния поход против маврите през 1063 — 1064 г. и обещал да бъдат опростени греховете на всички, които се сражават за „делото на Светия Кръст". В края на април 1073 г. следващият понтифекс Григорий VII (1073 — 1085) призовал французите на поход в Испания срещу неверниците, обещавайки им да придобият земята, която освободят от завоевателите мюсюлмани. Своят призив той мотивирал с факта, че „испанското кралство, макар и заето от езичници, принадлежи само на Папския престол".

Кръстоносното движение, което обхванало Западна Европа в края на XI в., представлявало неразделна част от взаимоотношенията между Запада и Изтока, от промените, настъпили в цялостния социално-икономически и обществено-политически живот, от големия колонизационен процес. Върху обективния ход на събитията в междуконтинентални мащаби отражение дало нашествието на норманите. Предприемайки своите походи от херцогство Нормандия, основано през 911 г. в Северна Франция, те подложили на нападения Испания и Италия. Разгромявайки арабските бойни единици, норманите прогонили арабите от Сицилия, завладели острова и се устремили към Южна Италия. В защита на византийските владения на Италия император Константин IX Мономах (1042 — 1055) възложил на военачалника Георги Маниак да спре напора на завоевателите. След като през 1042 г. този пълководец загинал в бунта срещу императора, норманите завладели византийските градове на Апенинския полуостров. Нормандският херцог на Апулия Роберт Гискар не се задоволил само с покоряването на византийските градове, но се насочил към вътрешността на Византийската империя. Преминавайки на Балканския полуостров, той завладял Дирахиум, остров Корфу, Йонийските острови. Неочакваната смърт на Гуискар през 1085 г. поставила край на норманската опасност и в Константинопол отдъхнали. Отминаването на норманската опасност обаче не поставило край на изненадите. Над империята надвиснала стихията на селджуките и узо — печенезите. Император Михаил VII Дука Парапинак (1071 — 1078), изпаднал в безизходица, изпратил до папа Григорий VII послание с молба да му окаже подкрепа, в замяна на която обещал да бъдат съединени двете църкви. Папата възприел идеята и откликнал положително на молбата. „Ние се надяваме... — писал понтифексът до бургундския граф, — че след покоряване на норманите ще се отправим към Константинопол в помощ на християните, които, бидейки силно потискани от честите действия на сарацините, жадно молят да им протегнем ръка за помощ." Папата решил да привлече за тази кауза и германския император Хенрих IV (1056 — 1106). В писмото си до императора Григорий VII напомнял, че „голяма част от задморските християни биват изтребвани от езичниците в нечувани поражения... и ежедневно християнският род се унищожава". Планът на папата обаче не могъл да бъде осъществен.

Между другото в Западна Европа постоянно се завръщали поклонници от Палестина, от Йерусалим, които разказвали за тежкото положение на християните, подлагани на ужасни страдания и унижения, след като през 1078 г. Свещеният град отново паднал в ръцете на селджуките. Обстановката станала напрегната.

Масовите завоевателни войни на западноевропейските феодали в Близкия изток, известни под названието „кръстоносни походи", започнали в края на XI в. Това било фактически социално-религиозно движение, организирано под знамето на борбата на християнството против исляма, на „кръста против полумесеца". Походите били общо осем. Първият започнал през 1096, а последният завършил през 1270 г. Между тези години, които маркират една от най-продължителните кръвопролитни войни в историята на средновековна Европа, били избити много хора. Народите на Балканския полуостров, на Византия, Сирия, Палестина и Египет понесли огромни загуби. Забележителни постижения на културата и цивилизацията били разрушени.

Повод за организирането на кръстоносните походи дали селджукските турци, които след като превзели Багдад, успели да покорят почти цяла Мала Азия, включително Сирия и Палестина. В ръцете им паднал и гр. Йерусалим, където бил погребан и възкръснал Иисус Христос. Това създало в Западна Европа масова психоза. Разпространявали се слухове за оскверняване на християнските светини, за избиване на християни, за преследване на поклонници. Световната общественост била подготвяна да се вдигне на борба и да освободи Божия гроб, осквернен от неверниците.

Това бил конкретният повод за организиране на кръстоносните походи, но фактическите причини се намирали в дълбоките промени, които настъпили в живота на западноевропейското общество.

В навечерието на походите социалните противоречия в Западна Европа се изострили. В тясна връзка с разцъфтяването на градовете нараснали стремежите на магнатите да разширят именията си, да увеличат доходите си, което вече трудно се постигало чрез повишаване на рентата и чрез налагането на нови повинности на феодално зависимите селяни. Разпределението на свободните земи в Европа вече приключило. Неслучайно в походите още в началото се включили всички едри земевладелци, които трудно умножавали своите богатства. Гладът за земя се увеличил.

Въвеждането на майоратната система, по силата на която след смъртта на земевладелеца единствен наследник по право ставал първородният му син, а останалите синове били лишавани от наследство, довела рицарството до тежко положение, до безизходица. Лишени от възможността да се снабдят със земя и зависими селяни, рицарите масово се включвали в кръстоносните походи, движени от измамната надежда да забогатеят.

Селячеството в Европа, което се намирало в много тежко положение, масово откликнало на призива за „освобождаване на гроба Господен" и се присъединило към походите. Задушавано от феодалната експлоатация, която се увеличавала заедно с развитието на парично — стоковите отношения, то било изправено пред ужаса на гладната смърт, предизвиквана от неплодородните години, продължили близо половин век. Ето защо селяните изоставяли домовете си и се опитвали да намерят избавление в рискованите начинания. Освен това примамливо им действали обещанията на Църквата за покровителство, за освобождение от закрепостяване и за придобиване на земи и богатства в непознатите предели на Изтока, обвити в тайнствена романтика.

Селяните, компактната част от населението в Западна Европа, се включили в походите и по много други причини. Поначало те били най-слабо защитени в социално отношение, страдали от неплодородни години, глад, епидемии, болести. Екехард Аврейски свидетелства за „много неблагоприятни обстоятелства", които тегнели върху живота на хората в края на XI в. Те били потискани от „обществени раздори", глад, огромна смъртност, от епидемии. Папа Урбан II казвал, че „денем и нощем няма покой от грабители и разбойници".

В края на X в., когато бил организиран Първият кръстоносен поход, социалната безизходица, гладът, отчаянието, обхванали хората, били неописуеми. За времето около 1032 г. и след това хронистът Раул Глабер (ок. 985 — ок. 1047) е оставил едно страхотно описание, което дава реална представа за тежкото положение на населението. В „История на моето време в пет книги" авторът разказва как в резултат от безплодни години настъпил голям глад и хората в своето отчаяние достигнали до канибализъм. „Това, което по-рано рядко се случваше — свидетелства с горест съвременникът, — към него подбуждаше сега бесен гладът: хората поглъщаха човешко месо. Нападаха пътниците онези, които бяха по-силни, деляха ги на части и като ги изпичаха на огън, ги изяждаха. Много хора, гонени от глада, преминаваха от място на място. Тях ги приемаха за пренощуване, през нощта ги удушаваха и стопаните ги употребяваха за храна. Някои показваха на децата ябълка или яйце и като ги отвеждаха в уединено място, ги убиваха и изяждаха. На много места телата, изровени от земята, също така служеха за уталожване на глада..."
Описанието на Глабер няма равно на себе си по драматизъм. Явлението, което той пресъздава, не било единично, а типично през XI в. Това се дължало главно, но не единствено на неплодородните години. Влияели също недостатъчното развитие на комуникациите, нередовното снабдяване на населението, слабите пазарни връзки. Изследователи изнасят данни за неплодородни години през XI в. Единият път гладният период продължил 26 години, другия път — 7 години, респективно от 1087 до 1095 г.

Подобно описание, датиращо от 869 г. за Франкската държава и специално за Аквитания и Бургундия, се дава и в „Анали на Санската църква „Св. Колумб". В аналите гладът се свързва с появата на една комета, която създала безпокойство сред хората. „Кометата — пише авторът — се появила към 29 януари и стояла около 25 дни, отначало при опашката на Малката мечка, а след това преминала почти до Триъгълника. И възникнали в онази година глад и нечувана смъртност почти по цялата държава на франките, а особено в Аквитания и Бургундия, така че поради многото умиращи нямало кой да ги погребе. В град Сан били намерени за един ден 56 мъртви. При това нещастие в същия окръг се намирали мъже и жени, които — о, злодейство! — убивали и ядели други хора. Защото в мястото Пон дьо Шерю някой си, като дал подслон на знатна жена, убил я, нарязал я на парчета, посолил я и я сварил за храна на себе си и за своите деца. В същия град една жена направила същото с някой си юноша. И в разни други места правели същото, принудени от глад, както гласи мълвата."

Цитираното свидетелство е достатъчно силно като илюстрация за историческата обстановка и показателно в много отношения. Трагедията, изживявана от хората, била страхотна. Както гладът бил масов, всеобщ, така и желанието за търсене на изход било неизразимо.

Положението на селяните се влошавало и по други причини. Войните, които бушували непрекъснато, ги разорявали, опустошавали и опожарявали техните посеви, разрушавали къщиците им. „Жаждата за война така свирепстваше, че селяните и мирните граждани не можеха да остават спокойно по своите домове" — пише за живота в Нормандия в края на XI в. хронистът Ордерик Виталий. Друг хронист отбелязва същата картина през 1050 г. в района на Турен. „Вследствие на честите войни — пише в хрониката на едно абатство — тази местност беше превърната в пустиня и почти седем години никой не можеше да живее върху нея."

Много важна роля играли в походите италианските градове — републики Венеция, Генуа, Пиза и др., които снабдявали кръстоносците с оръжие и муниции, организирали превозването им по море и пр. Това те правели, защото искали да възстановят търговските си връзки с Изтока, нарушени от нашествениците, да сломят търговския си съперник — Византия, и да вземат в свои ръце пазарите на Изтока.

Католическата църква, която играела ръководна роля в кръстоносните походи, искала да ги използва за своите мисионерски цели. Нейните папи се надявали да покорят Православната църква и да сложат ръка върху нейните богатства. Освен това разчитали и на възможността да разширят своето влияние в страните на Изтока.

 

X

Right Click

No right click