Средна Европа

 

Йордан Николов

Възникването на Чешката държава не било еднократен акт, а сложен и продължителен процес на съзряване и укрепване. При анализа на историческите процеси, с които било свързано нейното зараждане, се открояват два основни периода. Първият етап обхваща времето, когато чешката племенна общност влизала в състава на княжество Велика Моравия. Вторият период включвал постепенното, но естествено и неизбежно обособяване на чехите като самостоятелна етническа и политическа общност. Рязка хронологическа граница между двата етапа, през които минало зараждането на държавата, трудно може да бъде посочена, но не подлежи на съмнение, че протичали държавнотворни тенденции, преодоляващи възникващите затруднения.

Названието „Чехия“ произлиза от името на самите чехи, които били най-силната племенна общност сред етническата група на този клон от семейството на западните славяни. Така самоназванието „чехи“, превърнало се от етноним в политоним, определило името на голямата западна славянска държава. Останалите етнически групи — келти, германци, бохемци и др., били асимилирани и претопени.

За разлика от Велика Моравия, смогнала да се задържи на историческата сцена едва за около едно столетие, Чехия успяла да преодолее превратностите на времето и да се утвърди като голяма и трайна държава. Причините за просперитета на чехите били много и от разнообразно естество. Образуването на чешката народност като единен етносоциален организъм протекло още в границите на Велика Моравия и след нейното рухване през 906 г. спомогнало за политическата консолидация на отделните групи около княжеската корона. Отделянето на Чехия от Велика Моравия през 895 г. и нейното признаване от Източнофранкското кралство било само или главно правна регламентация на съществуващото положение, официално признание за нейната легитимност.

Процесите на държавообразуването в Чехия били до голяма степен улеснени от благоприятната обстановка в Централна и Западна Европа в края на IX и началото X в. Източнофранкскрто кралство, което създавало най-сериозна опасност за сигурността на западните славяни изобщо, навлязло в период на дълбока политическа криза. От друга страна нападенията на маджарите, въпреки изпитанията, действали мобилизиращо и активизиращо. Самото нахлуване на маджарите във Велика Моравия и разрушаването на страната през 906 г. поставило на изпитание чехите и те реагирали чрез обединяване на своите сили.

 

Състояние на изворите

 

Изворите, с които разполага историческата наука за възстановяване появата на Чешката държава, са два вида: писмени и веществени, археологически. За по-ранната история на чешките племена много интересни сведения се откриват в хрониките на Псевдо-Фредегар, както и в „Покръстване на баварци и каринтийци“. Неоценим извор за славяните е „Баварският географ“. За покръстването на 14 чешки благородници през 845 г. в Регенсбург научаваме от „Фулдските анали“, където е отразена информация за 5-ма чешки князе и техния вожд Горивой (Борживой), чиято дейност, е фиксирана през 872 г.

Несравним извор за епохата е известната „Чешка хроника“ на Козма Пражки (1045 — 1125), родоначалникът на чешката историопис. В качеството си на декан на Капитула на катедралната църква „Св. Вит“ в Прага този автор разполагал с разнообразна информация за написването на своята хроника. Той черпел с пълни шепи от архива на Пражкото епископство, както и от различни съвременници на интересуващите ни събития. Възпитаник на Западната църква, високо образован клирик, Козма Пражки написал своето съчинение на латински език, но бил противник на германската инвазия сред славяните. Отнасял се отрицателно и към славянската книжнина, създадена от св. братя Кирил и Методий. В хрониката на Козма Пражки са включени основни събития, предхождащи и съпътстващи образуването на Чешката държава.

Трудът „Чешка хроника“ се състои от четири книги, всяка една от които започва с предговор, съставен съгласно римската класика. Трудът е одухотворен от съзнанието, че „племето на чехите първо създало тук селища, първо започнало да обработва тази земя“. В него са включени данни за имената на чешките князе, за основните исторически събития, за съседите на чехите и пр. Макар да отразил много живо и образно събитията и съчинението му е дело на талантлив творец, в него се срещат фактически грешки, нарушена е хронологията на събитията. Това обаче не намалява фактографската и фактологическата стойност на повествованието.

Когато става дума за документалната основа на събитията, не могат да бъдат отминати прочутите „Пражки анали“, оценявани като най-старото повествование от този род в развоя на чешката историография. Самото съчинение било подготвено при храма „Св. Вит“ в Прага. Хронологичните рамки на обществените явления обхващат времето от 894 до 1220 г. Ако и да представлява в някои части компилация на „Чешка хроника“ на Козма Пражки, произведението „Пражки анали“ съдържа някои ценни сведения, които засягат управлението на първите чешки князе, дейността на ранните християнски мисионери, воденето на войни.

Друга интересна творба е „Градиценски анали“, водени в абатството „Св. Стефан“ в района на гр. Оломоуц. Фактите, привлечени в аналите, са с разнородна познавателна стойност. Една част от ранната история, респективно събитията до 893 г., е подготвена от хрониката на Екехард, друга част обаче, продължаваща събитията след тази дата, до голяма степен притежава оригинален характер и поражда определен интерес.

„Закони на Чешката държава“, появили се по онова време, колкото и да са важни като исторически извор, предизвикват редица допълнителни въпроси, понеже са запазени по-късни преписи, поради което пораждат съмнения относно тяхната автентичност, относно достоверността на изнесените сведения и пр. Дарителните грамоти на князете, които имат огромно значение, датират от края на X и началото на XI в., но запазените копия много често съдържат известни неточности. Това се  отнася напр. за дарителната грамота на Бржевновско абатство отпреди 993 г., запазена в копие от XIII в., което се разглежда като фалшификат, разбира се в известни свои части. Известната „Литомержицка грамота“ откъм 1057 г., запазена в оригинал, се приема за най-стар юридически документ от този род.

Житията на чешките светци са особена категория извори, разширяващи информацията, с която оперира историческата наука. В два преписа — „Зеленогорски“ и „Краледворски“ — са запазени най-древните чешки повествователни извори. Както се установява от изследователите, те обаче не били оригинални, съставени са в началото на XIX в. и съдържат редица легендарни елементи. През първата половина на X в. били съставени от съвременници две изключително интересни жития на светци. Едното е на княгиня Людмила, починала през 921 г., другото — на княз Вацлав, неин внук, починал в 935 г. Двете произведения, отразяващи конфликтите между чехи и германци в сферата на културата, разкриват прокатолическата ориентация на светците, както и управлението на княз Болеслав I, провеждащ политика на отстояване независимостта на Чехия.

Животът на Пражкия епископ Войтех също така бил превърнат в обект на претворяване в различни жития. Най-старото житие било написано от анонимен автор, около 1000-та г., друго житие било дело на монаха Бруно, по-късно епископ на Кверфурт, а трето — на Йоан Канабарий, абат на манастира „Св. Алексей“. Това са разнообразни по качествени особености творби, които хвърлят светлина върху различни страни от обществения живот в Чехия. Интерес предизвиква канонът в прослава на св. Вячеслав, житието на св. Вит, легендата за св. Кристиян.

Арабски пътешественици, преминали през земите на Чехия, са оставили знаменити описания за живота на населението и страната, Ибрахим ибн-Якуб (X в.), който бил около 965 или 973 г. в Германия и посетил славянските държави, включил много интересни данни, предадени в труда на Ал-Бекри „Книга на пътешествията и страните“. Хрониката на Титмар Мерзебургски, който пътувал по славянските земи, дава сведения за живота през XI в., като включва информация за земята и плодородието, за религиозния живот, църквите и пр.

Многобройни археологически разкопки в Стария Коуржим, Леви Храдец, Прага разширяват знанията за развитието на обществените отношения, за имуществената и социална диференция, за повишаване материалното благосъстояние на населението от градовете и селата.

 

При корените на чешката държавност

 

Земите, върху които възникнала и укрепнала Чешката държава, били населени от най-древни времена с разнородно население, привлечено от благоприятните условия за живот, от богатствата на природната среда. Приема се, че първата етническа група върху териториите на Чехия, засвидетелствана в историческите паметници, били келтите, заселили се тук около 400 г. до Р. Хр. През II в. се установило келтското племе „бои“, дало латинското название на страната „Бохемия", транскрибирано в немското „Бьомен“, Друго племе, котоните, се установило в Словакия. Запознали се с културата на етруските в Италия и на елините в Гърция и Мала Азия, келтите създали свои материални ценности, своя култура, влязла в историята под названието „латенска“ по името на находището „Ла Тен“ в Швейцария. Котоните пък се специализирали в обработването на желязо.

Келтските племена, които обитавали териториите на бъдеща Чехия, създали своя цивилизация. Те издигнали на по-високо равнище рудодобива и металообработването. В реките започнали да промиват пясък и да откриват злато. Произвеждали от желязо плугове, сърпове, коси, мотики. Въвели в употреба грънчарското колело: керамичните произведения, които създали, се отличавали с високи естетически качества. Дали тласък на производството на оръжие, на укрепителната техника. Келтите обогатили художествените занаяти: бижутерия, емайл, стъкло. Те създали специфични производствени и търговски центрове: Страдонице, Старе Храдиско, Хразани.

Продължило практикуването на земеделието и скотовъдството, традиционен поминък на завареното от келтите население.

Възходящото развитие на келтската цивилизация било парализирано от нападенията на римските легиони и германските племена, които връхлитали върху техните поселения. В началото на новата християнска ера легиони на Римската империя изграждали военни лагери: Виндобона (по-късната Виена), Карнунтум, Бригетио (Комарно). Нападенията на германските племена, които зачестили също така създавали допълнителни проблеми. Маробуд, вождът на германското племе маркомани, образувал в Южна Чехия силен племенен съюз, държава. От самото начало на християнската ера до IV в. продължило господството на германските племена върху тези земи. За да гарантира своята сигурност Римската империя създала по брега на р. Дунав укрепена граница, наричана „Лимес романус“.

Вероятно в края на I-ви в. започнало заселването на славяните по земите на своята бъдеща държава и продължило докъм V — VI в. Както и населението, което заварили, славяните познавали и практикували земеделие и скотовъдство с многовековни традиции и високи постижения. Упражнявали разнообразна занаятчийска дейност: обработвали желязо, дърво, кост.

Чешката племенна общност, която формирала своята държава, била образувана от голяма група племена, установили се в югозападните предели на старите славянски местоживелища. Напуснали своята прародина, те се отправили по посока на р. Одер (Одра) и се установили по р. Морава, Судетите и Рудните планини, Чешкия лес, Северните Карпати. Заселването на чешките племена протекло в обстановка на упорити борби с местното заварено население.

Чехите, които изиграли основна структурообразуваща роля при създаването на държавата, били много силно племе, разположено по централните области на страната, по протежението на р. Вълтава. Отделните разклонения на чешката етническа общност се разпръснали по отделените територии. По средното течение на р. Елба до Орлицките планини — зличаните. В района на гр. Седлец и Карлови вари се заселили седличани, а при р. Охжа, по-точно при нейното устие — литомержци. При р. Елба при Дечин обитавали дечани, а до Пшов, по-късно Мелник, се разположили пшовани. Що се отнася до дудлебите, те се разположили в земите югоизточно от чехите и дали етническия облик на района. При полите на планинската верига на Кърконоши живеели чешки хървати. Разселвали се хебани и гломачи. Така че чешката племенна общност се установила здраво и тръгнала устремно по пътя на самостоятелното политическо развитие.

Разположение на чешките племена в границите на съвременна Чехия. Картата е по: Седов В. В. Славяне: Историко-археологическое исследование. — М., 2002. — С. 448.

 

Арабският пътешественик Ибрахим ибн-Якуб свидетелства, че столицата на чехите била Прага, възникнала като град през VII — IX в. и превърната в резиденция на князете, храд. Вече към втората половина на IX в. княжеският дом на Пшемисловичите се установил в гр. Прага, утвърдил се като главен икономически и политически център на формиращото се Чешко княжество. През X в. градът бил превърнат в столица на княжеството.

При създаването на чешката държавност първостепенно значение придобила княжеската власт, която изпълнявала разнородни структурообразуващи функции в обществото. Първоначално князът бил племенен вожд, управляващ племенната общност в мирни дни и при война, когато бил главнокомандващ бойните подразделения. Под ръководството на князете, обединяващи основни етнически и политически групи, чехите преминали от организационните форми на племенния съюз към ранносредновековната държавна организация. В хода на по-нататъшното развитие на обществените отношения чешките племена преодолявали ограничеността на племенните съюзи и формирали по-големи политически общности. Дребните регионални обединения отстъпвали пред по-големите, слабите князе — пред по-силните.

 

Образуване на Чешка държава

 

Образуването на държава от чешките племена не било случайно явление, а сложен обществен феномен, обусловен от редица първостепенни фактори. На първо място решаваща роля изиграла монархическата институция в лицето на княза и неговия двор, на второ място етническата консолидация на обществото, на трето политическото единство, на четвърто — християнството. Последна по ред, но не и по значимост се нарежда солидната материална база на обществото и по-специално развитието на селското стопанство и градското занаятчийство. В известни моменти някои структури на субективния фактор минавали на преден план, други — на по-заден, но като цяло организацията на обществото детерминирала генезиса на държавата като институт за управление на ранносредновековното общество в Чехия.

Център на държавата, появила се след падането на Велика Моравия, станал гр. Прага, седалището на княжеския дом на рода Пршемисловци. Не случайно в чешката историография раннофеодалната чешка държава бива наричана „държава на Пршемисловичите“. Понеже това княжество било най-развито от всички обществени образувания на чешките племена, то започнало да играе водеща роля в историята. Самият род на Пршемисловците излъчил редица князе: Борживой, Спитигнев, Братислав, Вацлав, Болеслав I Страшни, Болеслав II Благочестиви, Болеслав III и др. Това били владетели, които изиграли значителна роля в борбата за формиране на държавата, за запазване на нейната самостоятелност.

Що се отнася до ролята на чехите като държавнотворен фактор, тя не подлежи на съмнение. Още през VI — VII в. те асимилирали келтските групи — бои, котини, оси и бури, а след това се заели с претопяването на германските племена: квади и маркомани. Етническите групи чехи, хървати, лучани, зличани, дечани, пшовани, литомержци, хебани и гломачи, принадлежащи към индоевропейската общност, постепенно се диференцирали по единство и сплотеност. Водеща роля по значимост играели чехите, които започнали да доминират като обществена и политическа сила. Преминали от княжеството на Само в княжество Велика Моравия, след нейната гибел чехите се слели заедно с моравците в единна чешка народност, която дала политическото наименование на държавата. Не може да се поддържа, че названията на останалите — лучани, зличани и др., изчезнали напълно. Те се запазили, но постепенно придобили повече етнографски, отколкото етнически смисъл. Политическата организация на чешкото общество се намирала на сравнително висока степен на развитие. Отделните княжески обединения не били единствената структура на системата, която се усъвършенствала. Наред с тях функционирали епископски центрове, а след тях различни абатства, енории и др., които сплотявали населението на религиозна основа. На регионална местна основа управленски функции изпълнявали представители на племенната аристокрация, които прераствали в ранносредновековни и раннофеодални аристократи: князе, кметове и др.

Материална основа на формираната ранносредновековна Чешка държава образувало развитието на селското стопанство и на занаятите, особено на рудодобива. Основно занятие на селяните продължавало да бъде земеделието, развивано и усъвършенствано. Селяните сеели пшеница, ечемик, ръж, технически култури. В средата на X в. Ибрахим ибн Якуб пише, че по това време било намаляло отглеждането на просо, но се увеличило сеенето на пшеница, ечемик, овес, ръж. Получило широко разпространение развъждането на бобови растения: боб, леща, грах, фий. Подобрения настъпили в отглеждането на коне, свини, овци, домашни птици. Нови успехи отбелязало рудодобивното дело, желязообработване. Нараснало количеството на стоки за износ. Активизирани били търговските контакти с близки и далечни страни: Източната Римска империя, Арабския халифат, Иран, Англия и Испания.

Възниквали и се утвърждавали новите феодални отношения. Старите племенни форми на управление се разпадали и на тяхно място се налагала ранносредновековна феодална система на господство и подчинение, на зависимост. Князът се превърнал във върховен собственик на земята. Той раздавал парцели на дружинниците срещу задължението да изпълняват военни задачи. Възникнала поземлена аристокрация. Дарения били предоставяни и на църквата, респективно на епископства, абатства, храмове. В резултата от икономическата дислокация настъпила имуществена и социална диференциация.

 

Князът и неговото управление

 

След гибелта на Велика Моравия се появили сериозни промени не само в политическата система на западните славяни, но и в тяхното етническо развитие. Нанесен бил удар върху единството на славянската общност: различията между чехи и словаци, туширани дотогава от могъществото на държавата, вече започвали да изпъкват на преден план. Словаците не излезли от кризата, не могли да възстановят своята голяма държава и трябвало дълго време да живеят в ограниченията на Унгарската държава.

Чехите, преодолявайки опасностите, които пораждали германските крале, надмогнали разделението чрез намаляване броя на племенните князе и се устремили по пътя на единството. Под неудържимото въздействие на този стремеж през IX в. останали само два големи племенни съюза, които се борели за надмощие. Единият бил чешкият, на Пршемисловичите, с център гр. Прага, другият — еличанският, на Савниковците със средище гр. Либице. През IX — X в. князете от рода Пршемисловци, възглавяващи племето чехи, водели упорити борби с онази част от родовоплеменната аристокрация, която се противопоставяла на обединението на страната. Първият княз от този род, за когото се говори в изворите, бил Борживой (874 — 879). Заедно със съпругата си Людмила той приел кръщение от епископ Методий и по такъв начин приобщил страната си към християнската цивилизация.

Княз Борживой обединил чехи, лучани, лемузи и литомержци в една обща територия, сломявайки съпротивата на племенните князе. През 884 г. той сключил мирен договор с княз Сватоплук, признал зависимостта си от него, но го привлякъл за съюзник в борбата за разгрома на другите чешки князе, които проявявали непокорство, и станал наместник на княз Светоплук в Чехия. Затова, когато против него било вдигнато въстание от князете, не друг, а сам князът на Велика Моравия Сватоплук разгромил бунтовниците. От Леви Хардец той се пренесъл в Прага, превръщайки града в столица на своята държава.

Внукът на княз Борживой, княз Вацлав I (921 — 935), продължил да сломява съпротивата на сепаратистите и да обединява племенните княжества в едно цяло. Прелом в неговата политика представлявала ориентацията му към Западната църква. В страната пристигали мисионери от Бавария, Швабия, Италия. Той изпратил майка си на заточение, движен от желанието да решава самостоятелно въпросите на управление. Отдалечил и брат си Болеслав от Прага, като му предоставил поземлено имение в териториите на пшованите. Напрежението, което обхванало Източната Франкска държава, му дало повод да отхвърли зависимостта си от крал Ото I. Решението му предизвикало съответен отзвук и през 929 г. срещу Чехия бил организиран съвместен поход от страна на крал Ото I и крал Арнулф, един от владетелите на Панония и Хорутания. След като Вацлав приел исканията на германските завоеватели — признал васалната си зависимост и дал съгласие да плаща данък — владетелите се оттеглили обратно.

Засилващото се германско влияние в Чехия предизвикало силно недоволство сред велможите. Вдигнал се бунт. В резиденцията си Стара Болеслава Болеслав убил брат си Вацлав през септември 935 г. Църквата го канонизирала за светец. Заради жестокостта, която проявил, Болеслав бил наречен Жестоки.

Култът към княз Вацлав получил широко разпространение в католическите страни. Много храмове в негова чест били издигнати в Полша, Германия, Дания, Италия, Испания, Португалия. Славата му се разнесла и в Южна Америка. Това се обяснява с нарастващото влияние на Чехия. Свети Вацлав бил обявен за небесен покровител на Чешката държава, патрон на чехите. Неговото изображение фигурира в атрибутите на държавната власт — върху хоругвите, печатите на владетелите, монетите. Печат с изображение на св. Вацлав притежава Карловият университет в Прага, първият университет в Чехия.

След като княз Болеслав I (935 — 972) убил своя брат Вацлав I, завзел престола. Подобно на своя предшественик и той се видял принуден да се бори безуспешно с германците и после да признае своята васална зависимост. Германският крал Хенрих I нахлул в Чехия и принудил Болеслав I да се покори. Болеслав водил безрезултатна борба и срещу император Ото I. Като си осигурил германска подкрепа, той неутрализирал унгарската опасност. В битката при Лехското поле, в която Ото I разгромил унгарските подразделения, взели участие и чехите.

Княз Болеслав фактически изградил чешката държавна организация и продължил традициите на Великоморавия. Той успял да обедини преобладаващата част от чешките племена, да сломи сепаратизма на феодалната аристокрация. Княз Болеслав I въвел ново административно устройство, засилил централния апарат. Назначил във всяка област наместник, който се отчитал лично на него. По такъв начин Чешката раннофеодална държава била в основни линии оформена.

Синът на Болеслав I Болеслав II (967 — 999) продължил обединителната политика на Пршемисловичите и я завършил успешно. През 995 г. той завладял Либице, резиденцията на Славниковците, и всички техни земи. Всички членове на рода били избити. Победила окончателно династията на Пршемисловичите. Княз Болеслав II спомогнал за изграждането на Пражката епископия (973), която била обявена за независима. Християнизацяята на Чехия приключила.

След смъртта на княз Болеслав II Чехия била присъединена към Полша от полския владетел Болеслав Храбри, роден от брака на Мешко I с Доубравка, чешка княгиня. Поради това се приема, че присъединяването на чешките земи към Полша било опит за създаване единна западнославянска държава, която да отблъсква немските феодални нашественици. Намеренията на полския княз били провалени от Пршемисловците, които се обърнали към римск-германския император да прогони войските на полския княз от Чехия. Това дало повод на германския владетел да постави Чехия под васална зависимост.

През 1041 г. княз Бржетислав (1034 — 1056) се видял принуден да признае официално зависимостта си от империята. В същото време германската корона се нуждаела от помощта на чешкия княз, който бил включен в състава на херцозите в Германия. През 1086 г. император Хенрих IV връчил на княз Братислав II (1061 — 1092) кралска корона. Обявена за кралство, Чехия била включена в структурата на империята. Зависимостта на страната от германските владетели била обаче до голяма степен формална.

Властта на князете от династията на Пршемисловците укрепвала и нараствала. При княз Олдржих (1012 — 1033) по всяка вероятност отпаднала васалната зависимост на чешките владетели от германските императори. В изворите вече нищо не се говори за това. Отношенията между Чешкото княжество и империята се нормализирали.

Княз Бржетислав I увеличил авторитета на Чехия и издигнал нейния международен престиж. По отношение на Полша той провеждал завоевателна политика. Във вътрешнополитическо отношение този владетел укрепил държавната власт. Издал закони, с които заздравил позициите на църквата. Направил опит да открие архиепископство, но не успял да осъществи намеренията си. Затова пък насочил вниманието си към разширяване мрежата на абатствата. Той основал бенедиктинско абатство на Сазава, където до края на XI в. богослужението било провеждано на църковнославянски език.

Княз Бржетислав обявил война на Германия, тогава възглавявана от Хенрих III, но претърпял неуспех. Принудил се да сключи мирен договор в Регенсбург през 1041 г. Задължил се да не предявява претенции за германски земи. В замяна на това чехите получили правото на свободен достъп в Полша.

Моравия била присъединена окончателно към Чехия. Нейните територии били разделени на части, управлявани от синовете на Бржетислав. Основани били техни резиденции в Оломоуц, Брно и Зноймо.

При Братислав II (1061— 1092), син на Бржетислав, съюзът с империята укрепнал още повече. В борбите между император Хенрих IV и папа Григорий VII за инвеститура чешкият владетел застанал на страната на императора. Той го подпомогнал в усилията му да разгроми Рудолф Швабски. Доволен за оказаната помощ, императорът му връчил кралска корона. Коронацията била извършена през 1086 г. В чест на това събитие бил написан известният „Вишехрадски кодекс“, действителен шедьовър на изкуството, съхраняван до днес в библиотеката на Карловия университет в Прага.

 

Разпространение на християнството

 

Както в княжество Велика Моравия, тъй и в Чехия проникнали двете конфесии на християнството — източноправославната, респективно византийската, от една страна, и западнокатолическата, римската, от друга. Кои са били първите проповедници на християнството, кога са започнали контакти с местното население и какъв характер са имали техните мисии, е много трудно да се установи с положителност, понеже няма ясни свидетелства в документалните материали.

Покръстването на четиринадесетте чешки велможи в Регенсбург през 845 г., за което говорят „Фулдските анали“, било по-скоро ритуален акт, отколкото идеологическо дело с трайно значение. То не се отразило върху хода на християнизацията. Неслучайно в историческата литература това покръстване, произволно наричано от някои „масово“, не се оценява като окончателно утвърждаване на християнството, а по-скоро като дипломатическа показна проява с политическо значение. Може да се счита за установено, че системна мисионерска дейност за приобщаване славяните в Моравия, Панония и Чехия към християнството и по-специално към Източната православна църква организирали двамата солунски братя Кирил и Методий. Тя продължила повече от три години. За разпространяването на евангелските идеи спомогнали и техните ученици светците Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Моравската мисия следователно била значително дело, свързано не само с разпространяването на Христовото учение, но и с утвърждаването на новата славянска азбука, просвета, книжнина, култура и цивилизация. Смъртта на св. Методий активизирала апологетите на Римската църква и те пристъпили към изкореняване делото на двамата братя и техните ученици.

Разбира се, сред западните славяни, включително и между чехите, активна мисионерска дейност на Западната църква била провеждана още при франкския владетел Карл Велики (768–814), който организирал системни акции за покръстване на славяните. Резултатите обаче били нетрайни. По-късно, когато била създадена Източната Франкска държава през 843 г., германски мисионери продължили да налагат истините на Евангелието. Активна дейност за разпространяване на християнството развила съпругата на княз Борживой, Людмила, канонизирана за светица. Затова двете покръствания на княз Борживой — едното от православния св. Методий, другото — от католически духовници в Регенсбург, едва ли могат да бъдат приети като пръв акт на разпространяване на християнството в границите на Чехия. Продължаващата дискусия за значимостта или достоверността на покръстванията на този княз има достатъчни научни основания. Осъществени в различни периоди от живота на княз Борживой и в коренно различна политическа обстановка, те са били политически мотивирани, за да бъдат оспорвани или омаловажавани. Няма сериозни причини да се подценява религиозната мотивация на покръстването му, защото се касае за една епоха, когато принадлежността към християнството не било формален акт, а начин на живот, светоглед, светоусещане, убеждение.

Езическата реакция срещу християнската дейност на княз Вацлав, недостатъчно дълбоко разбирана от някои историци, които са склонни да подценяват влиянието на религията през средновековието — била тя езическа или християнска — може да се разглежда като естествена и неизбежна. Велможите, които били привърженици на старите традиции в Чехия, включително и на бащината си вяра, трудно могли да се разделят с идеалите на предците си. Затова и недоволството им срещу християнството било до голяма степен социално детерминирано.

За по-нататъшното масовизиране на християнството в Чехия спомогнала дъщерята на княз Бржетислав, която била омъжена за княз Сватоплук Моравски. Съвместно със своя син Спитигнев тя сеела семената на евангелското слово. Съпругата на Братислав, брат на Спитигнев, Драгомира, обаче била убедена изповедница на старата езическа религия и активно противодействала на християнската проповед. Драгомира преследвала християните, убила дори свекърва си Людмила. Синът ѝ Вацлав обаче бил християнин. Възпитан от баба си, той се заел да утвърждава християнската религия. При неговото управление (921 — 935) християнството било утвърдено като универсално вероизповедание и придобило официален характер. Княз Вацлав, както видяхме при разглеждането на неговата управленска дейност, паднал убит от ръцете на брат си Болеслав през 935 г. и християнството било подложено на изкореняване, а проповедниците на Евангелието — на преследване. Под натиска на крал Ото I обаче Болеслав бил принуден да възстанови християнската религия като официално изповедание. Синът на княз Болеслав, Болеслав II Благочестиви (967 — 999), утвърдил окончателно християнството. През 973 г. той създал епископия в гр. Прага. Богослужението започнало да се провежда на латински език.

Утвърждаването на католическата форма на християнството в Чехия приключило в края на IX в. Княз Спитигнев изградил в Пражкия храд храм в чест на св. Дева Мария. Освен това той поканил клирици на Римската църква да осветят латинска църковна школа при храма „Св. ап. Петър и Павел“ в Дудче. Това имало голямо значение за по-нататъшното развитие на католицизма.

Започнало устройството на църквата в Чехия. Отначало духовенството в Чешкото княжество било подчинено на епископа в Регенсбург. След като била учредена епископия в Прага през 973 — 975 г., чешката църква преминала в диоцеза на архиепископията в Майнц. През 1063 г. било създадено епископство в гр. Оломоуц. Строителството на храмове и абатства протичало с различни темпове. Ако са точни сведенията в изворите, при княз Борживой били изградени само две църкви. Наследникът му княз Спитигнев доизградил църквата „Св. Мария“ в Прага, а в Будеч — храма „Св. ап. Петър и Павел“. През X в. започнало изграждането на каменни култови постройки. Увеличавал се и броят на духовните лица. Все по това време било поставено началото на две мъжки абатства — „Бржевнове“ в Прага и „Остров“ при Давл. При епископството в Прага бил сформиран конвент на монахини от ордена на бенедиктинците. В следващия XI в. били основани две абатства: „Сазава“ и „Опатовица“. Появили се капитули в Старе Болеславе, Литомержице и Вишехрад. В Райхард и Храдищи бил създаден бенедиктински конвент.

Старият спор дали християнството било налагано по административен път „отгоре надолу“, или пък се разпространявало най-напред сред широките слоеве от населението и едва тогава князете го приели, не е заглъхнал, понеже и двете становища намират опора в изворите, макар да имат идеологическа окраска. Както правилно се досещат някой историци, съобщението на „Моравската легенда“ за масовото приобщаване към християнството очевидно трудно може да бъде възприета поради фактическата си несъстоятелност. Разпространението на християнството било сложен, мъчителен и продължителен процес. Съпротивата на езичниците срещу покръстването не е единствено доказателство за това.

Не е заглъхнала дискусията и за влиянието на Кирилометодиевата литургия в Чехия. Привържениците на тезата за нейното запазване до втората половина на XI в. намират опора в два неравностойни извора. „Учредителна грамота“ на Пражкото епископство, обявена за фалшификат, съдържа текст за забрана на римския папа да бъде употребяван при обредите на „български“ ритуал руски и славянски език. Вторият документ твърди, че в средата XI в. монасите от Сазавския манастир били прогонени от княз Спитигнев, защото употребявали славянска писменост и изпаднали в ерес. Проучванията обаче показват, че Сазавският манастир продължил да съществува и след смъртта на княз Спитигнев. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че през XI в. в Чехия славянската писменост била в употреба и се радвала на известно разпространение. Православните духовници били прогонени след 1054 г., когато станало официалното разделение на църквите. Римската църква пристъпила към изкореняването на православните организации в своя диоцез като схизматични и еретични.

Римско-германските владетели, макар и формално, държали в ръцете си инвеститурата над епископите на Прага. При Болеслав II (972 — 999) тази практика била преустановена и чешките владетели започнали сами да назначават епископи в границите на Чехия. Окончателното преминаване на властта в ръцете на Пршемисловците станало на 28 септември 995 г., когато родът на Славниковците, с който бил свързан вторият епископ на Прага, Войтех, бил унищожен. Самият епископ успял да се спаси единствено поради обстоятелството, че по това време се намирал сред прусите-езичници за да проповядва християнското учение. В Полша и Унгария Войтех организирал църкви. През 997 г. той починал от мъченическа смърт. Канонизирали го за светец.

 

Културно развитие

 

През ранния период от историята на Чехия културният живот протичал под знака на борбата между езичеството и християнството. Църквата възприела някои стари езически обичаи, преосмислила ги и ги включила в своя култ. През X — XI в. славянската литургия, която се пазела в Чехия и специално в Сазовския манастир, служела за отстояване източното влияние, за неговото укрепване. В Сазовския манастир богослужението се извършвало на славянски език и след прогонването на Кирилометодиевите ученици. В Чехия и Словакия били създадени многобройни старославянски паметници, които били унищожени от германските завоеватели през различните етапи от историята на страната.

Между паметниците, които надживели агресията, могат да бъдат отбелязани приписките към богослужебните книги и латинските речници, както и многобройните литургически текстовете и химни. Духовната песен „Господи помилуй нас“, писана на кирилица, се отнася към X — XI в. — тя дълго време се изпълнявала като държавен химн. Към средата на X в. възникнали т.н. „Киевски страници“, древен паметник, написан на глаголица. Това бил превод от латински език. Ценни са и двете стари чешки легенди за княз Вацлав. Една от тях възникнала на старославянски в ранно време, другата — на латински език.

В изобразителното изкуство получил разпространение романският стил, процъфтявала живописта и скулптурата. Храмовете били зографисвани с великолепна стенна живопис от Стария и Новия завет. Ръкописните кодекси се украсявали с миниатюри. Кодексът във Вишехрад от XI в. бил голямо калиграфско постижение. Легендите за Кирил и Методий, за св. Людмила, св. Вацлав били написани на старобългарски и на латински език.

Материалната култура намерила своята реализация в строителството на градове, дворци, каменни укрепления, крепости, а така също и в култови сгради. В началния период от развитието на княжеството усилията били насочени към изграждането на Прага, Старе Место, Ухерске Градище, Микулчице и др. Всички тези селища били укрепени с каменни стени, които трябвало да устояват срещу нападенията на нашественици. Жилищата, които се изграждали били разнообразни по изпълнение. Върхови постижения на чешката архитектурна школа, отбелязало построяването на Пражкия Храд с дворците, които били издигнати в него, по-специално Старе Место, което поразявало със своята красота и привлекателност. Много майсторство вложили архитектите и строителите на другите градове: Вишехрад, Оломоуц и др.

В системата на култовите сгради през този период доминирали ротондите. Сред тях се откроявала ротондата „Св. Вит“ (933 — 955) в Пражкия Храд. През X в. била издигната ротондата „Св. Петър“ в Стария Пиленц. Много голямо постижение на архитектурната мисъл било изграждането на капелата „Св. Катержина“ в Зноймо (1037). Под влияние на германската традиция в Чехия получил разпространение романският стил (XI - XII в.). В ранния период била построена базиликата „Св. Вит“ (1060 — 1096), а от по-късно време базиликата „Св. Иржи“ (ок. 1142 — 1151). При различните постройки били използвани завоеванията на храмостроителството в Източната Римска империя, както и в империята на Каролингите.

Архитектурното великолепие на гр. Прага пораждало възхищението не само на чехи, но и на чужденци. Арабският търговец Ибрахим ибн-Якуб, който прекосил Западна Европа през 960 — 966 г. и пристигнал в Чехия, свидетелства, че гр. Прага бил „най-изобилен със стоки град“, построен от камък. Според сведенията, които арабинът изнася в града се произвеждали седла, юзди, кожени щитове, покривала, тъкани и др. Занаятчийските произведения се продавали и срещу тях била разменяна пшеница, брашно, коне, злато, сребро и други вещи. В Прага идвали търговци от Краков, Русия и славяни от останалите страни.

 

Международно значение на Чешката държава

 

Европейските измерения на Чехия възникнали заедно с преодоляването на локалната ограниченост на местните князе и с приобщаването на страната към християнската цивилизация. Важен момент в легализирането на Чехия като субект на международните отношения било покръстването на княз Борживой в двореца на княз Сватоплук. След това с негова подкрепа съумял да се наложи над князете в региона и да вземе управлението на племенните общности в Чешката долина в свои ръце.

Княз Болеслав, друг голям владетел, издигнал Прага в политически, икономически и духовно-културен център, присъединил земите, в които процъфтявала великоморавската държавност, превърнал Чехия във фактор на междудържавните отношения. Под неговата върховна власт били включени Чехия, Моравия, Силезия, Малка Полша, Западна Словакия, Червенските градове.

По размери държавата на княз Болеслав I обединявала огромните територии на Велика Моравия.

Наложил се като могъщ владетел, княз Болеслав I участвал при решаването на противоречията на континента. През 955 г. той се включил като съюзник на крал Ото I и играл основна роля в разгрома на маджарите при р. Лех. Голям държавник, той изградил поредица градове и замъци, с които заздравил отбранителната мощ на Чехия. Въвел ново административно деление по области с княжески наместници. В една или друга степен княз Болеслав I установил взаимоотношения с почти всички славянски държави: политически, търговски, религиозни, културни. Чехия поддържала търговски връзки, с Киевска Рус, Полша, Унгария, България, Западна Европа. В резултата от успешен завоевателен поход на княз Бржетислав през 1038 — 1039 в Полша били завладени редица градове, дори Краков, а съкровищата на храмовете в Гнезно били взети от чехите. Германският император Хенрих III навлязъл през 1040 г. в Чехия, но плановете му да завладее страната не се осъществили. При повторното му нахлуване в страната княз Бржетислав бил принуден да подпише мирен договор и да приеме исканията на германския властелин да не предприема завоевателни походи в Полша.

 

Чехия през XII – XV в.

 

Новият етап, в който навлязла Чехия, създал възможности за превръщането на княжеската форма на управление в кралска. През 1085 г. чешкият княз Братислав II (1061 — 1092) бил удостоен от императора на Свещената Римска империя Хенрих IV (1056 — 1106) с кралска титла. Действително тя не могла да се предава по наследство, била лично отличие за владетеля, но имала огромно значение за укрепване международното положение на страната, която по онова време влизала в системата на Свещената Римска империя. По-късно император Фридрих I Барбароса (1152 — 1190), отблагодарявайки се на чешкия владетел Владислав II (1140 — 1178) за участието му в италианските походи, го дарил с кралска корона. Това станало през 1158 г. Васалната зависимост придобила формален характер, Чехия фактически получила независимост. При походите на императора чешкият крал поемал задължението да се включва в армията му с подразделение от 300 конници, ако не участва — да внесе триста гривена. Чешкият крал трябвало да присъства на заседанията на Райхстага в империята ако се провеждали близо до границата на Чешкото кралство. Включили го и в състава на курфюрстите, които избирали императора.

Начело на управлението на Чехия заставали последователно три кралски фамилии, които дали тласък върху политическия стопанския и духовно-културния живот на страната. Династията на Πршемисловците властвала от 995 до 1306 г., когато последният неин представител, крал Вацлав III (1305 — 1306) бил убит. След това чехите избрали за крал Рудолф Хабсбург (1306 — 1307), който не могъл да се задържи на престола. Под въздействието на папа Климент V (1305 — 1314), за крал бил интронизиран Йохан Люксембургски (1310 — 1346), син на император Хенрих VII. В продължение на 127 години (1310 ·—1437) управлението се намирало в ръцете на германската династия Люксембурги. Крал Сигизмунд (1436 — 1437), последният представител на този владетелски дом, управлявал кратко време. Не успял да се задължи дълго на престола и неговият зет Албрехт II Хабсбургски (1438 — 1439). В краткия период на междуцарствие управлявали хетмани. През 1444 г. източночешкият съюз на хетманите избрал, най-богатия пан, Иржи Подебрад, за владетел, а на 27. II. 1458 г. Сеймът го узаконил за крал (1458 —- 1471). Когато починал, на престола застанал Владислав II Ягело (1471 — 1516). Ягелонската династия управлявала до 1526 г.

 

Извори

 

Общо взето те са многобройни. В хронологическа последователност най-напред се появили дарителни грамоти на владетелите за уреждане на имуществени отношения в чешкото общество. Известната „Литомержицка грамота“, възникнала към 1057 г., поставила началото на правните актове в Чехия, съдържащи данни за състоянието на поземленото имение. Запазена в оригинал, грамотата била издадена по повод основаването на капитула в Литомержиц. Оповестените след това имунитетни грамоти за отделните абатства маркират процеса на създаването, развоя и укрепването на именията на Църквата. В тази насока несъмнен интерес предизвикват дарителните грамоти за абатствата: през 1144 г. на Оломоуц, 1160 — на Градище, 1176 г. — на Кладорубинск и др.

Наред с актове за имуществото на Църквата възникнали множество извори за различни владетели на земи, принадлежащи към гражданската аристокрация. Цяла поредица грамоти, издавани въз основа на т. нар. „германско право“, оповестени в края на XII в., уреждат правата и задълженията на собствениците. Появата на такива грамоти придобила масов характер през XVIII в. Написани на латински език, те се квалифицират в историографията с различни названия — „урбарии“, „опис на владения“, „книга на ценза“, „опис на имущество“. Обикновено в документите се упоменават селата, придадени към някой едър стопанин или абатство. През времето от XIII до XIV в. били издадени петнадесетина такива, но по-късно се появили значително повече. За 1374 — 1389 г. едрите собственици земевладелци Ражмберкови придобили документи за притежанието на над 350 села. Запазени са описи на абатства: от 1378 г. на Тшебонското, от 1414 г. на Лихтенщайн.

За уреждане на отношенията в чешките села били пуснати в обръщение документи за ползването на различни полски и горски имоти. По съдържание те наподобяват уставите за общините-марки в Германия, но в Чехия те придобили по-друг характер, съобразен с облика на славянската община.

Възникването и укрепването на градовете извикало на живот нов цикъл извори, издавани по различни поводи. Една грамота, приемана за най-стар документ от подобно естество от 1178 г. носи заглавие „Привилегии на германците, преживяващи в предградието на Прага“. Както се вижда и от самото заглавие, грамотата урежда правата на германските колонисти в столицата на чешката държава. Безспорна фактологична стойност притежават хартите за основаването на градове, издавани от краля. За положението в Прага може да се съди от „Пражка книга по право“, издадена на немски език и пусната в употреба в края на XIII и началото на XIV в. Решенията на градския съвет в Прага през 1314 — 1418 г. са включени в споменатата книга като допълнение.

Цехови статути, издавани в цеховите организации на различните градове, хвърлят светлина върху състоянието на производството в различните отрасли на занаятите. Интерес предизвикват поредицата устави, циркулиращи в Прага, Оломоуц, Бърно. За външната търговия дават знания договорите с италианските градове-републики, с градовете на Полша и Литва.

„Статути на Конрад“ от 1189 — 1191 г. откриват поредицата паметници на обичайното право. Неизвестен автор от XIV в. подготвил „Книга на стария пан Рожмберк“, представляваща кодекс за местно право. От XIV в. излиза друг труд от неизвестен автор „Ред на местно право“. Прочутата „Майестас Каролина“ на Карл IV показва усилията на централната власт да укрепи държавното управление и да обуздае своеволията на местните магнати. В отговор на тази тенденция се подготвя „Изложение на чешкото местно право“ на Андрей от Дуба. През 1380 г. излиза „Приписка“ на Вацлав IV, в която намерили място принципите на правото, практикувано в Чехия в края на XIV и началото на XV в.

Една поредица анали маркирали началото на чешкото историописание. Център за водене на аналите станала катедралата „Св. Вит“ в Прага. Първото произведение от този род е „Пражки анали“, описващи събитията от 894 до 1220 г. Една част от аналите са възпроизведени по други съчинения, друга част, по-точно от 997 г., са писани непосредствено при живота на самия автор, който наблюдавал събитията. При гр. Оломоуц, в абатството „Св. Стефан“ са водени „Градиценски анали“ (893 — 1150), а в абатството Опатовице са писани „Опатовиценски анали“ (1150 — 1158).

Началото на чешката историопис обаче поставил Козма Пражки (1045 — 1125). Неговата „Чешка хроника“ предава събитията от стари времена до 1125 г. В това забележително произведение намерили отражение много важни подробности от историята на чешкия народ, позволяващи да бъде реконструирало миналото. Естествено продължение на „Пражка хроника“ представляват добавките за следващите събития, правени от ученолюбивия монах Гервазий, който извлякъл много факти от ръкописи в Прага, Краков, от Регинон. Хрониката на Козма била продължена до 1162 г. в Сазовския манастир, а до 1142 г. във Вишехрад. Двама автори продължили да описват събитията, единият Винценций Пражки, другият — Герлах, абат на манастира при Миловяч. Произведението, което подготвили, получило наслов „Анали или хроника на чехите“. В стихотворна форма събитията били предадени в известната „Далимилова хроника“, отразяваща миналото на чехите до 1310 г. Авторът не е написал името си, но се предполага, че това бил епископ Гинек Жак от Дубе. През 1320 г. Далимиловата хроника била преведена на германски език. „Анали на кралския дворец“ били подготвени в абатството на цистерцианците в Кьонигзаале, отразяващи статута и властта на империята.

Разширявала се и жанровата форма на историческите произведения. Биографията на крал Вацлав II (1283 — 1335) започнал Ото Тюрингски, а я завършил абат Петър от Цитау, който преработил текста на „Хроника на кралския двор“. Събитията за краткото време от 1341 до 1353 г. били отразени в „Хроника на чехите“ на каноника Франтишек по разпореждане на крал Карл I. Все по волята на този владетел Прибика Пулкава написал хроника. В тази връзка заслужава да се отбележи обстоятелството, че Карл IV (1346 — 1378), който станал император на Свещената Римска империя, подготвил своя автобиография, едно изключително интересно произведение, автентично свидетелство на онази епоха. Въз основа на автобиографията, както и на други произведения, Бенеш от Крабице сътворил своя хроника на събитията.

Възникването и развитието на Пражкия университет, Карловия университет в Прага, основан 1348 г. е отразено в редица извори. Това са „Хроника на Пражкия университет“ (1348 — 1420), както и някои други произведения на Кутнохорския едикт от 1409 г. Трактатът на Ян Хус „За чешката ортография“ съдържа неоценима информация за правописната реформа. Целокупното творчество на големия чешки реформатор е великолепен извор за събитията по онова време. Процесът срещу Ян Хус на Констанцкия събор е засвидетелстван по неповторим начин в писмата на италианския хуманист Паджо Брачолини (1380 — 1459) и Петър от Младеновац (ок. 1390 — 1415). Трудът на Младеновац „История на съдбата и делото на Ян Хус в Констанц през 1414 — 1415“ представлява подробно описание на цялата драма. Без неговото оползотворяване, е невъзможно да се разбере, а още по-малко да се възстанови процесът срещу големия чешки реформатор.

За разбиране цялостната атмосфера на чешкото кралство и особено на хуситското движение, учението и делото на самия Ян Хус първостепенно значение има произведението на магистър Вавржинца от Бржезове (1365 — 1437) „За делата и различните събития в чешкото кралство“. В него са описани събитията от 1414 до 1422 г. Обстановката от 1419 до 1443 г. намира изложение в труда на Бартошек от Драгоница „Чешка хроника“. Най-пълно и подробно описание на конфликтите обаче намираме в „Таборитска хроника“, подготвена според някои автори от двама творци — Йоан от Лукавец и Николай от Пелгржимов. Предполага се, че произведението било написано около 1443 г., поради което фактите, предадени в него се приемат за достоверни. Трудът на Еней Силви Пиколомини „История на Чехия“ предава събитията от 894 до 1458 г. и отразява възгледите на католическата църква. В съчинението на германския търговец Мартин от Болкенхайм „За хуситската война в Силезия и Лужица“ можем да намерим много интересни подробности за похода на хуситите в Силезия. Събитията са предадени от непосредствен очевидец.

За разбиране различията между чашници и таборити, на сходствата между тях, великолепен справочник са „Пражки статии“ от 1420 г., „Пражки компактати“ от 1433 г. Песните, които прославят победите и пораженията на таборитите могат да се прочетат в „На планината“, „Поздрав на победителите“, както и в бойния химн на таборитите „Кои сте вие, Божи воини“. Трактатът на Ян Пшибрима, декан в Карловия университет в Прага, „Животопис на таборитските свещеници“, представлява справочник за различни детайли от личния живот на реформационните дейци в Чехия. Научната критика обаче намира, че авторът проявявал субективизъм при оценката на събитията.

Едва ли подлежи на съмнение, че в количествено и качествено отношение документалистиката върху историята на Чехия е приведена в известност и представлява солидна основа за реконструиране на събитията. Съществуват критични издания на изворите, снабдени с нужния коментар.

 

Историческа обстановка

 

Възходящото развитие на Чехия през X в. било спряно след въвеждането на християнството в Полша, от политическото укрепване на унгарската държава, от една страна, и на полската, от друга. Обвързването им с католическата, църква до известна степен засенчило славата на Чехия като крепост на новата християнска цивилизация в този район на Европа. Могъщият владетел на Полша Болеслав Храбри откъснал от Чехия гр. Краков и областта около него, Моравия и Западна Словакия. Външните териториални загуби на княжеството били предшествани от остри вътрешни конфликти. В страната бушувала непримирима битка за княжеския престол в Прага. Княз Болеслав III бил свален от престола и прогонен от Прага. Болеслав Храбри покорил Чехия.

Плановете на Болеслав Храбри за създаване на единна западна славянска държава не могли да бъдат осъществени поради противодействието на империята. Тази идея не намерила подкрепа и от чешките магнати, макар една част от тях да застанали на страната на полския владетел. Подпомогнати от император Хенрих II, през 1004 г. чешките шляхтичи прогонили от Прага завоевателя. Вторият син на Болеслав II, Яромир, поел управлението и успял временно да овладее събитията. Пламналото през 1012 г. въстание довело до свалянето му от престола и до издигането на по-малкия му брат, Олдржих, който намерил подкрепа в средите на широката чешка общественост, заинтересувана от защитата на държавната независимост.

Политическата криза започнала да се преодолява. Боричканията между аристократите намалели. Княз Олдржих успял да заздрави престола и предприел настъпателни бойни операции за освобождаването на завзетите земи. През 1019 г. той върнал Моравия. При управлението на неговия син Бржетислав I (1035 ·— 1055) централната власт укрепнала още повече. Нараснало нейното влияние на континента. Навлизайки в Полша, той подчинил Силезия, Малка Полша, завладял гр. Гнезно, седалището на полската архиепископия.

Ръководейки се от предварително набелязан план, княз Бржетислав I пренесъл от Гнезно в Прага мощите на св. Войтех. Това той направил с мисълта да убеди папата да учреди чешка архиепископия в Прага. Папата обаче не приел посланиците на княза в Рим и идеята пропаднала. През 1041 г. император Хенрих III принудил княз Бржетислав да произнесе пред него клетва за вярност, да признае васалната си зависимост. Императорът желаел да си осигури подкрепата на Чехия в борбата против Унгария, която пораждала сериозни тревоги. В отговор на провежданата стратегия Бржетислав I издал „Закон за сеньорията“. Законът предвиждал да се гарантира приемствеността на династията.

 

Образуване на кралство

 

Много важно събитие в историята на Чехия било обявяването на държавата за кралство. Това станало през 1085 г. при княз Братислав II, но големият обществено-политически акт отразявал в края на краищата борбата за инвеститура между папството и империята, разразила се през 50-те — 80-те години на XI в. Междудържавният авторитет на страната нараснал. Чешкото кралство се утвърдило като първостепенна политическа сила в Централна Европа.

В тясна връзка с династическите конфликти, които продължавали да разтърсват страната, наследникът на крал Братислав II, княз Бржетислав II (1092 — 1100) се обърнал към император Хенрих IV с молба да осигури предварително, т.е. преди да бъде избран за крал, престола на неговия син. Това дало основания на императора да се меси в управлението на Чехия. Положението обаче не било стабилизирано. Династическите борби продължили да разтърсват страната. Едва княз Собеслав (1125 — 1140) успял да заздрави обстановката. През 1126 г. в битката при Хлумца княз Собеслав разгромил армията на император Лотар, която нахлула в Чехия. Големият брой рицари, които паднали от страна на германската войска, принудил императора да поиска мир. Исторически прозвучали предупредителните думи на Собеслав към императора, предадени в обръщението, което му изпратил. „Знай, императоре — писал чешкият владетел, — че съгласно древното право и обичая върху главата на чешкия народ принадлежи правото да избира княз и господар, а на императора само правото да го потвърждава. Ти нямаш право да го обременяваш с нов закон. Ние предпочитаме гибел в справедливо сражение пред новия закон.“

В усилията си да укрепи завоюваните позиции Собеслав уредил отношенията с император Лотар по мирен път: признал сюзеренитета на императора, декларирал васалната си зависимост. Уредил успешно междудържавния конфликт, той трябвало да се справи с вътрешния метеж, вдигнат от магнатите. Така през 1130 г. свикал организаторите на бунта Мирослав, Собеслав и др. във Вишеград на сейм и ги осъдил. Княз Владислав II (1140 — 1173), който наследил престола на Собеслав, опрян на подкрепата на императора и Църквата, успешно преодолявал междуособиците. Участвайки в походите на император Фридрих Барбароса (1152 — 1190) в Италия, той си осигурил неговата подкрепа при уреждане международното положение на Чехия. С помощта на императора станал крал на Чехия. Коронацията била проведена в 1158 г. От тази година в междудържавните договори, а така също и в официалната документация Чехия започнала са се титулува кралство. В историческото развитие на страната родът на Пршемисловците вече предавал короната по наследство. Чехия се превърнала в наследствена монархия. Номиналната зависимост на кралството от империята намаляла.

Вътрешните противоречия в кралството обаче не били изгладени. Междуособици продължавали да разтърсват Чехия още четвърт век: от 1173 до 1197 г., когато се сменили десетина владетели. Кризата, обхванала чешката политическа система, била преодоляна едва към края на XII в. Споровете между членовете на управляващата Пршемисловичева династия били най-сетне преустановени. През 1197 г. синовете на крал Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — постигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар наследил Чехия, а Владислав станал маркграф на Моравия. Чешкият крал Пршемисъл Отакар (1197 — 1230) получил признание на кралската титла от германския император Филип Швабски. Потвърден бил и суверенитетът на Чехия. През 1212 г. император Фридрих II (1211 — 1250) оповестил Сицилийската златна була, уреждаща взаимоотношенията между империята и кралството. По силата на клаузите, залегнали в нея, чешките магнати придобили правото сами да избират своя крал, при положение, че управляващата династия преустанови продължаването на рода си. Кралят се задължавал да участва при избирането на императора и при неговата коронация. Трябвало също така той да присъства в заседанията на Сейма. С една реч, Сицилийската златна була на император Фридрих II потвърждавала суверенния характер на Чешката държава, а също така и законността на владетеля в качеството му на крал.

По такъв начин XIII в. открил нова епоха в историческия живот на Чехия. Поставен бил край на вътрешните междуособици. Политическата криза била преодоляна. Укрепнало международното положение на държавата. В границите на Чехия влизали, освен самата Чехия, Моравия и Лужица, Кладска област, Виторазска област, част от Силезия, Хебска област. Това означавало, че границите на Чехия съвпадали с тези на Чехия и Моравия.

Укрепили своите позиции, кралете на Чехия започнали да взимат участие при избирането на германски императори. Влиянието им в живота на империята нараснало — през XIII в. чешкият крал влизал в състава на седемте курфюрсти-избиратели. Това обстоятелство повишавало стремежите им да разширят пределите на своята държава. Роднинските връзки на кралския двор на Чехия, установени при крал Вацлав I (1230 — 1253) с австрийския род на херцозите Бабенберг разкрил възможности за проникване в Австрия.

Крал Вацлав I организирал борбата против нашествието на монголо-татарите, нахлули в Централна Европа. През 1241 г. те били принудени да се изтеглят от Моравия. Синът на Вацлав I — Пршемисъл Отакар II (1253 — 1278), при когото Чехия достигнала голямо могъщество, бил поканен от австрийки феодали да им окаже помощ след смъртта на последния херцог на Бабенбергския двор — Фридрих Храбрият и той нахлул в Австрия. С подкрепата на духовенството Вацлав I завладял по-голямата част от територията на Австрия, докато унгарският крал Бела покорил значителна част от Щирия. През 1260 г. крал Пршемисъл Отакар принудил крал Бела да освободи цяла Щирия и да му я отстъпи, а по-късно присъединил като наследство и Хорутанското херцогство. В границите на Чехия били включени Австрия, Щирия, Хорутания, Крайна. По такъв начин пределите на чешката държава достигнали бреговете на Адриатическо море. Крал Пршемисъл Отакар II фактически отхвърлил немското господство и застрашил целостта на империята. Провеждайки редица реформи, той отслабил позициите на магнатите, укрепил централната власт и реорганизирал армията. Когато започнал война с император Рудолф Хабсбург, срещу него се опълчили не само немските князе, но и чешката аристокрация, поради което загубил войната. В усилията си да възстанови отнетите територии на Чехия, в битката при Дюрнкурт в Моравия бил убит. Той придобил прозвището „Златен крал“. Хабсбургите завладели Австрия.

Напразно синът на Пршемисъл Отакар II — Вацлав III (1273 — 1305), се опитвал да върне заграбените земи. Династията на Пршемисловичите приключила със смъртта на крал Вацлав III (1305 — 1306), който бил убит в гр. Оломоуц.

През 1310 г. управлението на чешката държава преминало в ръцете на германския двор на Люксембургите, които се намирали под френско влияние. Първият крал на чехите от рода на Люксембургите — Ян, сключил брак с Елишка Пршемисловна, но прекарвал по-голямата част от времето си в чужбина, поради което си оставал чужд за своите поданици. В битката при Креси през 1346 г. той паднал убит. Наследникът му, Карл IV, който управлявал Чехия като Карел I (1346 — 1378) бил коронован в Рим през 1355 г. за император. При неговото управление била издадена т. нар. „Златна була“, изградила основите на чешката конституция и уредила положението на чешките земи, в империята. Чешкото кралство било признато за суверенно.

В качеството си на император Карл IV преместил столицата на империята в Прага, където още на 30. IV. 1344 г. била учредена архиепископия и Чешката църква, освободена от юрисдикцията на Майнцкия архиепископ. При управлението на императора чешката държава достигнала върховете на своето политическо могъщество, икономически просперитет и културни успехи. В изпълнение на неговите планове, през 1348 г. в Прага бил основан университет, наречен „Карлов университет“, първият в Централна Европа. Карловият университет послужил за модел на университетско устройство и по неговите стъпки тръгнали университетите в Краков, Виена, Хайделберг.

Знанията, които Карл IV придобил през годините на своята младост при двора на френския крал Филип VI, в папския дворец в Авиньон, прилагал в управлението. Опирал се на съветите на църковните прелати — на пражкия архиепископ Арнош, на Ян Очко от Влашим. За канцлер избрал епископа на Оломоуц — Ян. Широките му общокултурни интереси дали тласък върху обогатяването на материалната и духовната култура на страната. Проявявайки стремеж да укрепи централната власт, обновил законодателството, превърнал Чехия във водеща държава на империята. Още преди да стане император, през 1350 — 1351 г. под неговия патронаж бил подготвен известният кодекс закони „Майестас Каролина“, утвърждаващ върховната власт на краля и ограничаващ правомощията на магнатите. Поради съпротивата, която срещнал, през 1355 г. трябвало да отмени този манифест на централизираната държава.

При все това Карл IV взимал мерки за консолидирането на чешкото общество. Той дарявал градовете с редица права и привилегии. В Прага предприел строителна дейност: върху р. Вълтава построил мост, останал под името „Карлов мост“, издигнал великолепен дворец, както и поредица други сгради. Оживило се изкуството — скулптурата, живописта. Организирал събирателска дейност на различни свети мощи. Провеждал шумни придворни церемонии.

В икономическия живот на Чехия Карл IV провеждал политика на планомерно развитие на занаятите и селското стопанство. При неговото управление в страната имало повече от 200 вида занаяти, докато в края на XIII в. те достигали едва 40. Успехите на страната били огромни, неизмерими. Много голяма подкрепа оказвал той на производството на вино, на стъкларството и сукнарството. Станал меценат на книжовната дейност, по-специално на литературата и историята. Сам Карл IV написал своя „Автобиография“. При него бил нарушен монополът на латинския език в книжовността и в културата навлязъл народният чешки език. Проявил желание да възстанови забравената славянска литургия.

Плодотворни резултати дава дейността на владетеля за развитието на селското стопанство. Хронистът Бенеш от Вайтмил свидетелства в своята хроника за Карл: „Около Прага заповяда да засадят лозя, а също... пановете и владиците, духовните лица и простите хора да обработват градини“. По думите на този автор, императорът проявявал грижи за зеленчуковите градини, овощарството, рибарството. Той спомагал и за въвеждането на нови селскостопански култури. През XIV в. паричната рента повишила материалната заинтересованост на селяните и ги увлякла да произвеждат повече и по-качествена селскостопанска продукция както за лични нужди, тъй и за задоволяване на пазара.

При управлението на Карл IV били разширени границите на кралство Чехия. Присъединени били Долна Лужица, части от Силезия. През юни 1373 г. Карл IV навлязъл победоносно с войските си в Бранденбург. На 15 август с. г. бил подписан мирен договор във Фюрстенвалд, по силата на който Бранденбург се присъединявал към Чехия, която се превърнала отдавна във водеща държава в структурата на империята. Доволни от управлението му, чехите го наричали „баща на отечеството“.

Достигнал върховете на своето политическо могъщество, Карл IV решил да поиска от папата да коронова неговия син Вацлав за крал. Искането било отправено в началото на 1375 г., но папа Григорий XI (1370 — 1378) забавил решаването на въпроса. На 10 юни 1376 г. бил свикан Райхстаг във Франкфурт, избрал единодушно Вацлав за крал на римския престол. Курфюрстите осведомили папата за проведения избор и отправили искане избраникът да бъде коронован на 6 юли. Това наистина станало, но без папата и дори против неговата воля. За да не разгаря започналия конфликт с Римската курия, императорът направил отстъпки на Църквата и противоречията били изгладени. На 27. XI. 1378 г. император Карл IV починал. Историците медиевисти оценяват времето на неговото управление като „златен век“ в историята на Чехия.

Наследникът на починалия император, синът му Вацлав IV (1378 — 1419) поел управлението като крал на Чехия и император на Свещената Римска империя. Сложността на обстановката, нажежавана от претенциите на Люксембургската династия, наложила обширната монархия да бъде разделена. Вацлав IV продължил да управлява Чехия, докато брат му Сигизмунд наследил по-късно кралската корона в Унгария. Така династията на Люксембургите увеличила своето влияние, политическата ѝ мощ нараснала неимоверно много.

 

Панорама на обществените отношения

 

Движен от желанието да преустрои икономическия живот на страната, да даде тласък на нейното развитие, чешкият крал Пршемисъл Отакар II привлякъл за работа множество германски колонисти — селяни и граждани. В страната се преселили и голям брой представители на феодалната аристокрация — светска и духовна. Аристократите преминали на служба в управлението: от кралския дворец до следващите звена на администрацията. Великолепни специалисти в различните области на стопанството, германските колонисти предавали на чехите своя опит при усъвършенстването на земеделието, при повишаване културата на стопанисване, на техниката, на оръдията на труда. Много подобрения направили и в рудодобива, в минното дело.

Влиянието на германските преселници нараснало във всички сфери на живота. В двореца на краля настъпило известно германизиране: за да се приравнят с германците, домакините говорели немски език, а чешките магнати усвоявали езика им наред с опита им в управлението. В резултат от германската колонизация, започнала още с покръстването на четиринадесетте чешки велможи в Германия през 845 г., били създадени голям брой германски абатства и църкви, които се превърнали в едри феодални собственици и владеели многобройни села заедно със зависимото население. Немските духовници заели архиепископските и епископските престоли, а наред с тях в страната нахлули и множество членове на различните духовно-рицарски ордени. Решаваща роля в управлението на Карловия университет в Прага, основан през 1348 г., започнали да играят немските теолози.

Заели важни ръководни места в чешката феодална система немските колонисти привличали множество рицари и селяни, които се заселили в пустеещите необработваеми земи. Ръководени от желанието да трупат допълнителни доходи, чешките крале дарявали немските колонисти, особено занаятчиите и търговците, с различни привилегии. Тази политика улеснила чужденците в усилията им да сложат ръка на различните рудници — сребърни, златни и др. и да ги експлоатират. В градовете немските колонисти заели господстващо положение в занаятчийската промишленост и управлението.

Установявайки своеобразен монопол в промишлеността и търговията, немците провеждали политика на асимилация и потисничество. Те не само подлагали населението на експлоатация, но и го угнетявали, задържали неговото самостоятелно етническо развитие. Това пораждало силно недоволство сред широките слоеве на обществото.

Кризата, обхванала чешката управленска политическа система била преодоляна към края на XII в. Споровете. за престола между членовете на Пршемисловия род били преустановени. През 1197 г. синовете на крал Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — постигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар наследил Чехия, Владислав станал маркграф на Моравия.

В основата на подема в чешкото общество в крайна сметка лежало развитието на производителните сили, дало мощен тласък на селското стопанство и градската промишленост. В края на ХII в. в аграрното стопанство и занаятчийското производство в Чехия настъпили дълбоки промени. Започнало масово култивиране на горите. Усилено се обработвали пустеещи земи. Основани били много нови паланки, села и градове. Наред с местното чешко и словашко население в процеса на усвояване на целините се включили много чужденци и преди всичко немци.

Наред с увеличаването на посевните площи се подобрявало обработването на земята. Наложила се окончателно триполната система, която включвала последователно редуване на есенни посеви, пролетници и угар. Въведени били в употреба големи колесни плугове с двоен лемеж, теглени от две, а понякога и четири двойки волове. В селското стопанство се употребявали брани, сърпове, бухалки за очукване на зърното. В своите инструкции за кралските имения крал Пршемисъл Отакар се разпореждал да се уреди управлението на стопанството. Според свидетелството на хронистите този крал полагал грижи за развитието на земеделието, за подобряване на лозарството. Започнало отглеждането на нови култури. През XIII — XIV в. напредък отбелязало градинарството, овощарството, лозарството, рибовъдството. В изворите се говори за добив на пшеница, овес, просо, грах, ряпа. Широко било разпространено отглеждането на лен и коноп.

В чешкото феодално имение се развили редица нови занаяти — зидарството, бакърджийството, оръжейничеството. В Чехия и Словакия нараснал добивът на злато, сребро и желязо. Главни миньорски средища станали Ихлава, Немски брод, Кутна Хора, Илове, а в Словакия — Банска Щиавница, Кремница, Смолник, Банска Бистрица и Гелница. Злато се добивало в околностите на градовете Книн, Илове, Помук, Седлчани, а сребро — в Немски брод, Бела, Хотеборж, Пршибислав и др. В началото на XIV в. били открити редица нови златни и сребърни рудници в Моравия.

Започнало сеченето на сребърни монети — пражки грошове, превърнати в платежно средство не само в Чехия, но и в редица европейски страни. Създали се условия за преминаване от натурални форми на стопанство към парично-обменни. Паричната рента се наложила като господстваща. Грубите феодални степени на зависимост били заменени с по-меки форми на обществена йерархия.

Променила се и структурата на чешката феодална аристокрация, в която се обособили две съсловия — едното, на крупните собственици, наречено панско, и другото, на рицарите, владическо. В панското съсловие били включени най-богатите земевладелци, които взимали участие в управлението на страната и ръководели най-важните учреждения. Макар и многобройни, рицарите нямали решаващ дял в управлението, но играели важна роля в армията. През XIV в. в Чехия господствали 40 семейства на панове, а в Моравия — към 80 и всички притежавали имунитетни права и привилегии.

Оживяването на парично-стоковите отношения се отразило върху по-нататъшното развитие на градовете. Старите центрове укрепнали и получили от феодалните господари редица привилегии. Възникнала гъста мрежа от нови градове, които се превърнали в центрове на занаятчийска и търговска дейност. Много от тях нараснали и по броя на населението. През втората половина на XIV в. Прага наброявала около 40 000 души, Бърно — 8000, Хебе — 4500, Будейовица — 2700, Хрудиме — 3000 души.

В процеса на своето развитие и утвърждаване градовете получили редица привилегии от стопанско и политическо естество, както и от сферата на търговското право. Придобивали и т. нар. право от една миля, която забранявала в разстояние на една миля от градовете да се упражняват занаяти. Градовете извоювали правото да варят бира, да издигат градски стени, да имат самоуправление, лична свобода на гражданите и пр. Основаните върху кралски земи градове притежавали по-големи права и привилегии, те получили статут на привилегировани политически общности наред с аристокрацията — панството, рицарството, духовенството. Онази част от градските центрове, която израснала върху земите на аристокрацията и духовенството, нямали кралски привилегии и били зависими от сеньорите.

В резултат от укрепването на градовете гражданите започнали да взимат активно участие в политическия живот на Чехия, в развитието на нейния духовен живот. През XIII — XIV в. се увеличил износът на чешки стоки. Чешките търговци изнасяли риба, мед, вино, животни, особено коне и волове, кожи, хмел, восък, платна, а внасяли сол, тъкани, лен, вълна, подправки и др. Редовни контакти били поддържани с немските градове Регенсбург и Нюрнберг, с унгарските градове, с Венеция. Увеличил се стокообменът с Полша и Русия, както и с други по-далечни страни.

Компактната част от градското население били занаятчиите, които работели по поръчка за задоволяване потребностите на пазара. Занаятчиите от един профил се обединявали в свои професионални организации — цехове, които възникнали през началото на XIV в. Цеховете поставяли калфите в зависимост от майсторите. Те гарантирали монопола върху дадено производство, ограничавали конкуренцията, подпомагали по-бедните. Стопанският разцвет на Чехия се отразил благотворно върху нейното политическо състояние. В края на XIV и началото на XV в. тя станала една от най-могъщите държави в Централна Европа. Столицата на страната — Прага — мерела ръст със столиците на най-големите държави на континента. Благосъстоянието на Чехия било осигурявано от труда на селяните и занаятчиите, творците на материалните блага във феодалното общество.

 

Социално-религиозни противоречия

 

Икономическият възход на чешката държава бил неразривно свързан с труда на селското население и градския плебс. По-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения водело след себе си нарастването на социалните противоречия. Основното противоречие във феодалното общество било противоречието между зависимите селяни и земевладелците. Светските магнати, а наред с тях и църковните прелати, увеличавали повинностите на селяните, данъците, задълженията.

Самото налагане на парично-стоковите отношения водело до по-нататъшно задълбочаване на имуществената диференциация. Увеличил се броят на безимотните и малоимотни селяни. Магнатите продължавали да заграбват земите на дребните селяни и шляхтичите, да увеличават размерите на рентата, с която облагали населението.

Много по-тежко било положението на селяните, работещи в именията на Църквата, която в началото на XV в. присвоила около половината от обработваемата земя в Чехия. Пражкият архиепископ владеел 14 града и 900 села. Духовенството облагало населението с десятък, както и с многобройни други данъци и такси. Затова недоволството на селяните от клира, като и от немските колонисти, било голямо и нараствало непрекъснато.

Наред със селяните, недоволни от господстващите отношения били и градските бедняци. Задълбочавали се противоречията между феодалите и градовете. Недоволството на бюргерството, което включвало занаятчии, средни и средни търговци, от градския патрициат нараствало. Като се има предвид, че ръководният състав на градския патрициат обхващал предимно немци, а бюргерството, компактната част от населението, се състояло от чехи, социалните противоречия придобивали народностен характер. Заедно с това те се изразявали и в религиозна форма поради социалната роля на католическата църква като едър феодален собственик и експлоататор. Недоволството назрявало и поради обстоятелството, че ръководството на духовната власт в Чехия се намирало в ръцете на немски прелати.

Междуетническата и социалната борба взела форма на еретическо движение. През 60-те години на XIV в. започнал проповедническата дейност монахът Конрад Валдхаузер (1320 — 1369), насочена против католическата църква, изменила на древното християнство. Наред с него срещу духовенството се опълчили Ян Милич, който проповядвал на чешки език. Друг проповедник, Матей от Яно (1350 — 1393), скъсал с официалната Църква и подлагал на критика основни положения в Библията. Срещу папството дигнали глас и други обществени дейци.

Нараснало опозиционното съзнание на селските бедняци и градския плебс. Между населението се движели народни проповедници, които подлагали на безпощадна критика злоупотребите на католическото духовенство и особено на висшия клир.

Ян Хус и неговото дело като реформатор (1371 — 1415)

 

Хуситски войни (1419 — 1434)

 

Вестта за гибелта на Ян Хус породила масово, недоволство сред населението в Чехия. В защита на неговите идеи, проникнали дълбоко сред вярващите, се вдигнали различни слоеве на чешкия народа които разрушавали абатствата и църквите, избивали духовенството. Пламнали хуситските войни, които бушували 15 години.

На 30 юли 1419 г. в Прага избухнало въстание. Начело с Ян Желивски бедняците навлезли в сградата на градския съвет и изхвърлили през прозорците членовете на градската управа. Властта в столицата преминала в ръцете на бедняците и занаятчиите.

Наред с тях пановете също така се включили в обсебването на църковните имущества.

Разбунтувало се населението в Пилзен. Въстанали и други градове в Чехия. Патриотите взели властта в Жатец, Лоуни, Клатови. В едни от тях победили недоволните бедняци, в други — аристокрацията. Страната била залята от мощна революционна вълна. Вдигнали се на борба против феодалите масите от селото и града. Римският папа Мартин V (1417 —. 1431) обявил кръстоносен поход против хуситите. Начело на похода застанал император Сигизмунд. Около сто хиляди кръстоносци нахлули в Чехия и подложили градове и села на огън и меч.

Защитавайки родината си, чехите, предвождани от прославения пълководец Ян Жижка, разгромили кръстоносците в околностите на гр. Прага. През лятото на 1421 г. бил свикан Сейм, който лишил император Сигизмунд от чешката корона и установил републиканска форма на управление. Начело на държавата застанали 20 представители на аристокрацията. Сред тях бил Ян Жижка.

 

Таборити и умерени

 

В процеса на борбата в състава на въстаниците се оформили две основни направления. Едното направление издигнало умерени искания и обединявало богати занаятчии и търговци, крупни феодални собственици. Наричани „чашници“ (на латински каликстинци или утраквисти), те се борели за изгонване на немците от Чехия, за разпределение огромните земи на католическата църква.

Програмата на умерените, обоснована в „Четири пражки статии“, искала богослужението да се провежда на народен чешки език, причастието да се извършва с хляб и вино, привилегиите на духовенството да бъдат отнети. Включено било задължението тайнствата и обредите да се извършат безплатно.

Другото направление сплотявало селски бедняци, дребни занаятчии, градски плебеи. По името на гр. Табор, където се събирали, те били наричани таборити. Таборитите се борели за ликвидиране на крепостничеството, за премахване на данъците и повинностите. Те отхвърляли гнета на католическата църква, господството на немските колонисти.

Исканията на таборитите имали революционен характер. Заедно с реформирането на Църквата, те се борели за преустройството на икономическите и политическите взаимоотношения. В бъдещия живот те мечтаели да няма богати и бедни, а всички да бъдат равни помежду си. Като осъждали експлоатацията, те искали да бъде ликвидиран феодалния ред.

Военните части на таборитите, предвождани от Жижка, громели кръстоносната армия. Те проникнали в Бавария, Саксония, до Балтийско море и Австрия. За да сломят съпротивата на чешкия народ, римският папа и германският император организирани 5 кръстоносни похода. Макар да нанесли големи опустошения в Чехия, походите завършили с неуспех. Антифеодални селски въстания пламнали в Германия и Унгария.

Ян Жижка се опирал на артилерията и подвижната пехота и съумявал да провежда изненадващи нападения върху мъчноподвижната немска конница. Артилерийските оръдия, въведени в неговите подразделения, били използвани за бой при полеви условия. Каруците, които обслужвали армията му, били превърнати в подвижни крепости, всяващи ужас сред рицарите. Щом чуели техния грохот, рицарите ужасени се разбягвали, за да спасят.

В хуситското движение, обединяващо таборити и умерени, настъпило разцепление. Умерените изменили на таборитите, с които воювали съвместно и преминали на страната на католическия блок. В битката при Липани на 30 май 1434 г. обединените сили на рицарите-кръстоносци нанесли катастрофално поражение на таборитите. Възтържествувала феодалната аристокрация.

Макар отделни таборитски отряди да продължавали да оказват съпротива и след поражението, борбата вече била обречена на провал. Паднали и последните крепости на хуситската организация.

Със своите победи и поражения хуситското революционно движение изиграло важна роля в историята на чешкия народ. Под знамето на антифеодалната борба застанали бедняците от селото и града и нанесли силен удар върху установения ред, укрепван от католическата църква.

Хуситското революционно движение укрепило чешката народностна общност и оказало положително въздействие върху антифеодалните освободителни борби на словаците. Предвождани от Петр Аксамит, словаците се вдигнали на борба за отхвърляне на унгарското господство, за извоюване на своята свобода.

Революционните антифеодални идеи на хуситите имали не само вътрешно, но и международно значение. Те намерили отзвук сред населението на Унгария, Полша, Литва, Русия, Германия, Франция и останалите държави на Европа.

 

Чехия след конфликта

 

След загасването на разорителните войни настъпил период на възстановяване. Победата на европейските бойни подразделения над патриотичните сили в кралство Чехия не била тотална. В резултат от стълкновението настъпили значителни промени, които придобили необратим характер. Преустроена била установената феодална система. Настъпил прелом в имуществените отношения. Едрата поземлена собственост на католическата църква била преразпределена между пановете от двата блока — хуситският и католическият. Израснали големите земевладелски имения на фамилиите Рожемберк, Кунщат, Подебрад и др. Забогатели и множество хуситски хетмани, които станали собственици на латифундии. Възползвали се от обстановката и голям брой бюргери, рицари. Преустановено било плащането на десятък в полза на Църквата.

Демократизирало се общественото устройство. В градското самоуправление били създадени нови органи като Общото събрание, в което взимали участие всички граждани. Голямото събрание противостояло на муниципалния съвет в традиционните управленски структури, съставени от представители на патрициата. Зависимостта на градовете от магнатите намаляла. Извоювали пълно самоуправление значителна част от кралските градски средища.

Не могли да не се променят и методите на управление, използвани от върховната власт на страната. Синът на император Карл IV, Сигизмунд I (1419 — 1436), последният представител на Люксембургската династия, имал странна съдба. През 1378 г. той наследил маркграфство Бранденбург и се стремял да заеме не само кралската, но и императорската корона. През 1387 г. сключил брак с Мария, дъщеря на унгарския крал Лайош I Велики, поради което станал крал на Унгария. След това като син на Карл IV го избрали за император на Свещената Римска империя (1410 — 1437), измествайки император Вацлав IV (1378 — 1419), който управлявал Чехия, но през 1410 курфюрстите го свалили от императорския престол. В изпълнение на функциите си като крал на Унгария през 1396 г. крал Сигизмунд застанал начело на кръстоносния поход на западноевропейския свят срещу османските турци. Поради непреодоляната традиционна рицарска военна тактика, както и поради противоречията между магнатите, командваната от него кръстоносна армия претърпяла поражение при Никопол през 1396 г. Според оценката на един съвременник в тази битка загинал „цветът и гордостта на европейските рицарски страни“.

Вече като император на Свещената Римска империя Сигизмунд взел участие в заседанията на Констанцкия събор и, както видяхме, узаконил с подписа си изгарянето на Ян Хус на кладата, макар санкцията му да срещнала неодобрението и дори противодействието на някои членове на събора. След смъртта на крал Вацлав IV през 1419 г. с военна сила, защото се сблъскал с недоволството на широките слоеве от чешкия народ, заел престола. Заедно с папа Мартин V (1417 — 1431), който безрезервно го подкрепял, организирали пет кръстоносни похода за смазване на хуситското движение. Платформата на Ян Хус за преустройството на обществото претърпяла провал. Наистина т.н. Базелски компактати показват, че бил постигнат известен компромис с католическата църква. Компромисът обхващал два въпроса. Единият включвал примирението на Църквата с разграбването на нейните огромни имущества в хода на хуситските войни и след тях. Другият въпрос се заключавал в съгласието на папството вярващите да бъдат причестявани в двата вида: с хляб, както било до тогава, и с вино, което било привилегия само на духовенството. Завоюваната привилегия поставяла в особено положение чешкия народ, който по такъв начин бил разграничен от останалите народи, изповядващи католицизма. По тази причина това право имало временен характер. Папският престол отказал да го утвърди.

Поради противоречията на Сигизмунд с определени политически среди в Чехия, както и поради участието му в осъждането на Ян Хус, той настроил срещу себе си голяма част от чехите. Загубил социална опора, каквато и да било популярност, императорът се видял принуден да назначи за владетелка София, съпругата вдовица на починалия крал Вацлав IV. Тактиката му обаче претърпяла фиаско. Свален от престола през 1421 г., той бил обявен отново за крал в заседанията на Сейма през 1436 г. в гр. Ихлава. По това време (1431 г.) били провъзгласени Базелските компактати, подписани от папството и чашниците, и чехите отново били признати за истински синове на католическата църква. Понеже разбрал, че не е в състояние да устои на всеобщата ненавист на чехите, решил да обяви за свой наследник зет си Албрехт Хабсбургски (1437 — 1439), германски и унгарски крал, който действително заел престола. Принудил се да избяга от Чехия, но неочаквано по пътя за Унгария същата 1437 г. починал. Управлението на страната преминало в ръцете на Сейма.

Наскоро починал и Албрехт Хабсбургски. Синът му, Ладислав, който се родил след смъртта на баща си, наречен поради това Похробек, бил признат за крал по-късно. Настъпил период на междуцарствие. Под ръководството на хетманите в градовете започнали да управляват политически съюзи на хетманите. Източночешкият съюз на хетманите избрал през 1444 г. за владетел Иржи Подебрад, чашник, богат чешки пан. Завладявайки след четиригодишно управление гр. Прага, той предприел победоносни операции срещу политическия съюз на южночешките велможи Олдржих и Рожемберк. Успял да се наложи и започнал да се титулува „владетел на страната“, титул, който му бил признат през 1452 г.

Стратег и тактик от висока класа, Иржи Подебрад подкрепил кандидатурата за крал на Ладислав Похробек (1453 — 1457), защото бил малолетен, поради което могъл да упражнява фактическата власт в Чехия. Принадлежността на невръстния крал към католическата църква създавала възможност за помирение с папския двор, както и за консолидиране на онази част от поданиците на кралството, която изповядвала католицизма. Когато крал Ладислав неочаквано починал, Иржи Подебрад успял да се опре не само на чашниците утраквиети с архиепископа на Прага Ян Рокицан, но и на широките среди на шляхтата и различни слоеве на градовете. Намерил широка обществена подкрепа, той успял да неутрализира петимата претенденти за кралската корона в Чехия: император Фридрих Казимир, полския крал, Албрехт Австрийски, Вилхелм Саксонски и френския принц Шарл. Земанският сейм, състоящ се от представители на нисшата аристокрация, на 27. II. 1458 г. избрал Иржи Подебрад за крал на Чехия (1458 — 1471). Давайки клетва да се подчинява на Римската курия, го короновали. В историята той влязъл обаче с прозвището „Хуситският крал“.

Една година преди неговото избиране за крал, към 1457 г. в с. Кунвалд при Жамбрек, Източна Чехия, бил образувал известният Съюз на чешките братя (Братски съюз). В платформата на съюза се изключвали всякакви връзки с католическата църква, а така също и с утраквистите. Следвайки традициите на таборитите, те се обособили през 1467 г. в самостоятелна Църква и започнали да водят активен организационен живот. Макар да декларирали, че се подготвят за задгробния живот, те започнали да участват в политическите конфликти. Застрашавайки устоите на обществото, предизвикали безпокойството на властите, поради което започнали да ги изправят на съд.

За кратко време крал Иржи Подебрад успял да стабилизира положението си и да се укрепи на трона. Единствено в гр. Вроцлав патрициатът от германски произход не се приобщил към неговата политическа линия. Поради улесненията, които дал на търговците и занаятчиите, той спечелил на своя страна градовете. Привлякъл и селското население. Много грижи положил за възстановяване на стабилитета на държавния фиск. Сребърните рудници в Кутна Хора и Ихлава били възстановени. От 1469 г. започнал да сече пражки грошове. Рибните стопанства в Пардубице, Товачов, Тршебон и др. получили, голямо развитие и се превърнали в източник на приходи.

Исканията на папа Пий II (1458 — 1464) кралят да предприеме мерки за изкореняване на ересите, т.е. на хуситите, срещнали противодействието му и довели до конфликт с римския папски двор. В отговор на папските претенции Иржи Подебрад и архиепископът Ян Рокицан отговорили, че утраквизмът бил вероизповедание, признато от държавата и католическата църква. Двамата владетели на Чехия — гражданският и духовният, поддържали, че под ереси и секти следвало да се разбират само онези групи, които се намирали под закрилата на компактатите, издадени от Църквата. Кралят се борел както против тях, тъй и против Съюза на Чешките братя, оформили своята организация в 1457 г. Папата не могъл да се примири със съществуването на две вероизповедания в Чехия — едното на Църквата, другото на утраквистите и на 31. III. 1462 г. отменил компактатите.

Актът на папа Пий II заплашвал да подкопае международния авторитет на чешкия крал и му създавал сериозни проблеми. По тази причина той взел предохранителни мерки за неутрализиране както на вътрешните, тъй и на международните компликации. Заедно с краля на Унгария Матиаш Корвин и с краля на Полша Кажимеж Ягелонски през 1463 — 1464 г. подготвил предложение за съвместно мирно съжителство чрез подписването на международна уния за борба срещу турците. Сам Иржи Подебрад възглавил делегацията, която пристигнала в Париж при крал Луи XI, за да го убеди да подпише унията. Под въздействието на папския престол обаче френският владетел отказал да я подпише. По инициатива на чехите обаче Франция и Чехия подписали договор за дружба. Освен това била оповестена и грамота за верността на крал Иржи Подебрад към католическата църква.

Това обаче не задоволило Римската курия, която очаквала повече лоялност, и през 1466 г. папа Павел II (1464 — 1471) анатемосал краля на Чехия и освободил поданиците му от задълженията на клетвата, която са му произнесли. Католическите панове в страната се вдигнали на борба против своя владетел. Крал Иржи Подебрад спешно изпратил делегации до европейските държави за избягване на опасността от кръстоносен поход, заплашващ суверенитета на страната му. Делегатите имали за цел да изяснят на заинтересованите страни същността на взаимоотношенията между римския папа и чешкия крал. По-конкретно пратениците отстоявали разбирането, че папският престол се намесва във вътрешните дела на чешкото кралство. Дипломатическата офанзива обезсилила до голяма степен плановете на кръстоносците. Единствен кралят на Унгария Матиаш Корвин, чиято дъщеря била омъжена за сина на Иржи Подебрад, движен от желанието да сложи ръка върху земите на чешкото кралство, се отзовал на призива на папата. През лятото и есента на 1468 г. Матиаш Корвин успял да проведе поредица завоевателни акции. В ръцете му паднали Моравия, Силезия и Лужица. През зимата на 1469 г. положението се променило коренно. Крал Иржи Подебрад обградил армията на Матиаш Корвин в Източна Чехия, при Вилемов, и го пленил. При разговорите, които били проведени през април 1469 г., М. Корвин дал обещание да окаже подкрепа при уреждане взаимоотношенията с папата, като срещу това получи свободата си. Компактатите трябвало да послужат за база на помирението.

Почувствал се на свобода, крал Матиаш Корвин продължил да провежда сепаратистична политика, направлявана от папа Павел II и император Фридрих II. Само един месец след постигнатото споразумение с крал Иржи Подебрад, унгарският крал го нарушил, като организирал заговор с католическата опозиция в Чехия. На 13 май същата 1469 г. в Бърно Матиаш Корвин бил избран от група чешки магнати за крал на Чехия. Папски легат извършил интронизацията и го коронясал. В отговор на извършения преврат крал Иржи Подебрад обявил за наследник на чешкия престол Владислав Ягелонски, син на полския крал Казимир. Същата година чешкият Сейм гласувал избирането му за крал на Чехия. Така бил оформен военен блок Чехия — Полша за борба против унгарската инвазия.

Агресивната война на Матиаш Корвин усложнила обстановката. Опирайки се на противниците на Иржи Подебрад, той опустошил градовете и селата на Моравия, Силезия и Източна Чехия. Като лавирал, той успявал да задържи за известно време покорените земи, но в сражение през август 1470 г. армията на чешкия крал му нанесла сериозно поражение. Чехия освободила Моравия. Нарастващата опасност от агресията на турците принудила враждуващите страни да се преориентират. В обстановката на благоприятен изход за чешката армия във войната Иржи Подебрад неочаквано починал. Овакантеният престол бил зает от избрания вече от чешкия Сейм крал — Владислав Ягелонски (1471 — 1516). Подкрепян от баща си, крал Казимир, той предприел мерки за стабилизиране, опрян на една част от шляхтата. Матиаш Корвин обаче успял да привлече на своя страна по-голямата част от католическите панове, които се събрали през 1471 г. в Ихлава и го избрали за крал на Чехия. Започнала борба между Владислав и Матиаш Корвин. Зад Владислав застанали неговия баща крал Казимир и императора на Свещената Римска империя Фридрих III. Най-сетне, след непрекъснати конфликти, които продължили седем години, в гр. Оломоуц бил сключен мир. Това станало през 1478 г. По силата на компромисното споразумение Моравия, Силезия и Лужица преминавали в ръцете на М. Корвин, след смъртта на когото могли да бъдат отстъпени на Чехия срещу голям откуп в размер на 400 000 жълтици. Крал Владислав продължавал да владее Чехия. Когато починал крал М. Корвин през 1490 г., Владислав Ягелонски бил избран за крал на Унгария при условие, че премести своята резиденция в Буда, столицата на Унгария. Така и станало.

 

Културен подем

 

Широката мрежа от католически абатства, които възникнали през ранносредновековния период, както и великолепните катедрални църкви продължавали да се утвърждават като средища на латинската материална и духовна култура. В тази насока носители на сравнително висока образованост станали членовете на различните религиозни ордени, които получили разпространение в страната: бенедиктинци, цистерианци и премонстрати.

Отначало дървените сгради доминирали в култовите средища, но каменните катедрали започнали да се облицоват с дялани блокчета и представлявали несъмнено завоевание на архитектурната мисъл. Величествените ротонди в гр. Прага и Зноймо, а така също и в Словакия, респективно в Дехтице и в Скалице, представляват интересни модели на изкуството. Храмовете „Св. Георги“ в Прага, в Тршебич в Моравия са значителни паметници на базиликалния тип култови строежи. В края на XII и началото на XIII в. броят на храмовете нараснал на няколко десетки.

Оживила се гражданската архитектура: дворците в Прага, Вишехрад и Оломоуц отразяват забележителните ценности на чешката строителна традиция. Прочутият Юдитин мост в Прага, издигнат към средата на XII в. е уникално завоевание на строителството не само в Чехия, но и в Европа. Цялостният архитектурен облик на комплекса на Пражкия град бил оформен през периода от 1150 до 1250 г. Романският стил, достигнал ярка обективация в множеството строежи, в основни линии получил своите същностни особености през първата половина на XIII в. Сградите в готически стил започнали да се строят под влиянието на френската школа. Типично проявление на този тип архитектура представляват комплексите на Анежкото абатство, на абатствата и храмовете във Висши Брод, Злата коруна.

През времето от XI до XIII в. изобразителното изкуство в Чехия се развило под благотворното въздействие на Германия и Византийската империя. Това се вижда в миниатюрите на „Вишехрадския кодекс“, в стенописите на църквата „Св. Катержина“ в Зноймо, както и в други църкви в кралството.

Все по това време — от XIII в. насетне, дори до XV столетие — в градовете израстват множество готически постройки. През XIV в. била достроена източната част на катедралата „Св. Вит“, правоъгълният  площад в Чешка Будейовица, Чешки Крумлов, както и множество други строежи носят характерните особености на тази стилистика. Конкретно става дума за Емауското абатство, Тинския храм, храма „Дева Мария“, Каролинума, свързани с културната политика на Карл IV, комуто принадлежи идеята за изграждане на великолепния замък Карлщайн, запазен до днес. Готиката намира своята обективация също така в църквите в Колин на Лаба, в Пилзен и Кошице.

Изобразителното изкуство, живописта и скулптурата оживяват и показват нарасналите възможности на самобитната чешка школа. В библиотеката на крал Вацлав IV са събрани ръкописи, свързани с чешката калиграфска група. Абатиса Кунхута създава своя прочут Пасионал. Едно рядко явление представлява Вилиславовата Библия. Изявявали се различни художници живописци като Дитрих Пражки, а също така и някои творци, не записали своите имена, но оставили произведения в Тршебон, Вишеброд и в Мадоната на Крумловск. Дал своя принос французинът Матиаш от Арас, който заедно с П. Парлерж изградил катедралата „Св. Вит“.

Възхождала и латинската книжнина. Прочутата „Чешка хроника“ на К. Пражки си остава най-талантливото произведение не само на XII в., но и през следващите столетия, един от върховете на историческата проза в Европа. В хрониката са описани събития не само от живота в Чехия, но и на Моравия, Унгария, Полша, а също и в Свещената римска империя, Забележителна творба е „Збраславска хроника“, написана на латински език от монаха Ото.

Обогатявала се рицарската епика за Александър Велики. Анонимен чешки автор написал „Александриада“, в която прославил управлението на династията на Пршемисловичите. Появили се баснописци като Смил от Пардубице, оставил сборник с пословици и басни със сатирична тематика. В края на XIV в. се появила сатирата „Коняр и студент“, в която под формата на дискусия се обсъждат важни житейски проблеми.

В житийната литература, обогатила се през XIV в. като постижение могат да бъдат отбелязани „Легенда за св. Прокоп“, „Легенда за св. Екатерина“ и др. В тях се третират въпроси на християнската нравственост.

Епохата на Ян Хус породила извънредно богата книжовна дейност — латинска и чешка. По форма написаните книги били теологически трактати, хроники, анали, манифести от разнообразно естество, епистоларии творби, памфлети. Създадени били цяла поредица трактати, истинска библиотека, която се открива с трудовете на Ян Хус „Огледало на грешния човек“, „Кодекс на вярата“, „За съпружеството“, в които авторът обосновава своето учение за светската и духовната власт на папата. В „Книга за симонията“ се разисква стопанската дейност на Църквата. Морални проблеми се разработват в трактата „За познаване истинския път за спасение“. „Повествуване за светите неделни четения“ включва проповеди. Трудът на Ян Хус „За чешкия правопис“ решава основни въпроси на езиковата реформа. Съчиненията на реформатора, изградени върху солидна теологическа и философска основа, представляват научно обоснована платформа на промените, които трябвало да се проведат в цялостния политически и духовно-културен живот на чешкия народ. В идеологическо отношение те нямали за цел да рушат католическата църква, а да я обновят и преведат в съответствие с принципите на ранното християнство и с обективните потребности на епохата, в която се родил, живял и се борил за осъществяване на своите идеи Ян Хус.

Един интересен цикъл песни, изпълнявани от народа, прославят гибелта и делото на реформатора. Това се отнася за популярните творби „Въстани, въстани, велики граде Прага“, „Кои са те, Божиите воини“, „В Божията надежда“, „За събора в Констанц“ и др. Това са химни, в които се възпяват идеалите и борбите на Ян Хус и неговите последователи, борбите им за изграждането на един нов свят, приведен в съзвучие с истините на Светото Писание.

Свое място в произведенията на хуситите заемат творбите на Петър Хелчицки (ок. 1390 — ок. 1460). Става дума за „Мрежи на вярата“, „Постила“ (коментарии съм Светото Писание), в които се разработва система за преустройство на обществото, осъждайки установения режим, по-специално държавното управление, Църквата, смъртното наказание и пр.