Книгата „Средновековният свят: Културата на мълчащото мнозинство“ на А. Гуревич е посветена на средновековната западна менталност. Събира и концептуално обединява очерци за характерни явления в живота на „мълчащото мнозинство“ от началото на Средновековието до неговия край. Главно място в подбора и разборана писмените паметници се отделя на XIII в.
Както показват научните изследвания, през времето от XI до XV в. и насетне средновековната цивилизация навлязла в нов, несъмнено по-висок етап на развитие. Усъвършенствала се материалната и духовната култура на човешкото общество на базата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в ранносредновековната епоха, тя продължила да се утвърждава в Европа, Азия, Африка и Доколумбова Америка. Както в градската икономика, тъй и в аграрната област техническите постижения слагали своя отпечатък, давали простор за развоя на производителните сили. Усъвършенствали се техниката и технологията на производствения процес, а наред с него и на потреблението на материални и духовни ценности. Социалната организация на света също така придобивала нови мащабни измерения. Институционализирали се обществените отношения. Големите централизирани монархии се превърнали в решаващ фактор на междудържавните отношения. Възникнали университетите, книгопечатането, библиотеките. Оформена била финансовата система, банковото дело. Търговията придобила световен характер. Традиционните религиозни организации започнали да се разделят и да пораждат формирането на нови, алтернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл напреднала, разумът декларирал своите претенции.
Успоредно с развитието на държавата и държавността, на монархията, на правната регулация на обществото в неговата феодална конструкция през Ранното средновековие продължила да се развива дипломацията1 — основният фактор за уреждане на външнопо-литическите отношения. Войната престанала да бъде единственото средство за решаване на възникващите конфликти. Дипломацията разкрила по-широки възможности за навлизането на интелектуалната аргументация, на нравствените и хуманитарните мотиви в потушаването на кръвопролитията. В противоборство с насилието на историческата сцена бавно, но сигурно навлизал хуманизмът.
Монархията (от гръцката дума μοναρχία, която означава еднодържавие, в латински език преминала в калка monarchia със сравнително същото съдържание) е една от формите на държавно управление, при която властта се упражнява от монарх. Върховен повелител в държавата, той разполагал с неограничени наследствени правомощия за ръководство на административния апарат, на силите на реда, на правораздаването, за регулация на обществения, икономическия и духовния живот. Решаващ структурообразуващ фактор в политическата система на обществото, монархията институционализирала властта, придала ѝ официален, легитимен характер. Ван или фараон, император или цар, крал или княз, халиф, шейх, емир или султан, монархът властвал в цялостния живот на съответната държава. Той издавал закони и следял за тяхното спазване, обявявал войни и сключвал мир, сечал монети, въвеждал летоброене и календари, установявал дипломатически отношения с близки и далечни страни.
Различията в хронологичната поява на монархическата институция, както и в нейните качествени особености не са резултат само или единствено на неравномерното развитие на различните стопански структури в тогавашния свят, но и на множество други причини. Върху тях влияели редица допълнителни фактори и предпоставки - конкретната историческа обстановка, състоянието на отделните етнически и социални групи, равнището на аграрната сфера, стабилитетът на държавата и пр.
Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, монархическата институция е една от най-продължително съществуващите в историята на човечеството. Толкова е стара, колкото и организираното човечество. Наред с държавата тя надживяла изпитанията на времената и заедно с натрупания социален опит навлизала в следващите епохи повече или по-малко укрепнала и помъдряла. Преминал през изпитанията на изборността, монархът придобил стабилитет, след като извоювал правото да наследява овакантения престол на баща си. Талантлив или посредствен, даровит или бездарен, умен или глупав, проникновен или елементарен, смел или страхливец, той бил призван да управлява държавата, поданиците си и да ги води към победи или поражения в несигурната обстановка на Древността и Средновековието.
Институцията имала своите апологети и отрицатели. Едни признавали нейната целесъобразност и необходимост, други я отхвърляли.
В процеса на изграждането на средновековното общество в различните пространства на тогавашния свят наред с традиционните институции, без които функционирането на обществото било невъзможно — държава, войска, религиозни общности, научни, образователни учреждения и пр., възникнал и феодализмът1. По вътрешното си социално съдържание и по своите външни форми на реализация феодализмът бил специфична обществена система. Това означава, че той създал не само определен съвкупен комплекс, но и поредица структури, които функционирали в определено единство и образували цялостния завършен облик на феодалния строй.
Това маркиране на основните елементи на феодализма обаче не е достатъчно, за да се разбере действителното му социално съдържание. Необходимо е да се разгледат някои общи, методологически и конкретни въпроси на неговата теория и фактология. Така ще може да се проникне по-дълбоко в самата същност на феномена като едно от най-интересните явления през Средновековието.
Едно от най-значимите феноменални събития в историята на човечеството след гибелта на Стария свят било — това е вън от всякакво съмнение — формирането на новия тип цивилизация, средновековната. Както по вътрешното си иманентно съдържание, така и по външните си форми на обективизация това е величествен, грандиозен, импозантен процес, обхванал етнически общности, държави, континенти, света като цяло. Цивилизацията, която възникнала, представлявала функционираща социална система, развиващ се комплекс от най-големи върхови постижения във всички сфери на живота, превърнати в модел за реализация, в идеал за догонване. Нейните открития, завоювани от най-добрите представители на човешкия род, преодоляват границите на държави и континенти и стават притежание на всички народи по лицето на Земята. В най-добрия смисъл на думата те придобиват общочовешки, космополитичен характер, изпълняващ консолидиращи и интегративни функции. Затова напълно прав е А. Тойнби, когато пише, че цивилизацията обхваща всичко, но тя самата не може да бъде обхваната.
В края на Късната античност и началото на Ранното средновековие етническите общности в Азия, Европа и Северна Африка навлезли в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възникнал масов широкообхватен миграционен процес, влязъл в историята под названието „Велико преселение на народите“1. Това била забележителна епоха на разруха и зараждане. Катастрофирали политически системи. Рухнали вековни империи – Ханската в Китай, Римската в Европа, Гупта в Индия. Паднали Кушанското царство в Средна Азия, Партското в Месопотамия и Иран. Като неудържима лавина преселниците помитали създаденото от другите народи. Върху руините на Стария свят се зараждали варварски кралства. Напъпила епохата на Средните векове. Приемствеността в историята се реализирала сред кръвопролития и пожарища.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVIII, 2020 г.
В класическата историографска традиция, концентрирана най-вече върху европейската история, Средновековието е изобразявано като епоха на разруха и упадък; време, в което старите научни и културни постижения на античния свят се забравят, а нови просто липсват. Но съвременното общество е наследило от този предполагаемо мрачен период повече, отколкото е склонно да си признае. В най-разпространения днес световен език ‒ английският, за означаването на „роб“ се използва думата slave, която на български звучи като „слейв“. Въпреки някои появили се напоследък възражения1, преобладаващата част от етимологичните проучвания показва съществуването на историческа връзка между споменатия английски термин за роб и самоназванието на славянските племена – „словени“, т.е. „хора, които могат да се разбират помежду си“2. В наши дни думи със същия корен и значение се употребяват не само в английския, но и в много други европейски езици. Етимологията на slave обяснимо предизвиква неособено приятни асоциации за представителите на славянските народи. Известно е, че в периода на античността германските и романските народи използват съвършено различни думи за „роб“, поради което е очевидно, че налагането на изопачения славянски етноним в този смисъл се осъществява именно през средните векове.
