Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985

Превод: Ирина Херакова

 

В цяла Америка не може да се намери място, на което индианците от доколумбовата епоха да са посвещавали толкова внимание, както на неголямата територия край бреговете на езерото Текскоко, всъщност единственото централно езеро. Край него или близко до него са живели тепекспанският човек, „носителите на средните култури", теотиуаканите и толтеките.

Така че още преди идването на ацтеките в Мексиканската долина, неголямата крайбрежна ивица вече е била пренаселена. На самия бряг на езерото или малко по-далеч са израснали десетки градове и селища: Зумпанго, Еекатепек, Куатитлан, Шочимилко, Тлакопан, Койоакан, Чалко и много други. Но в по-късната история на ацтеките важна роля играят три от тях — Аскапоцалко, Кулуакан и Текскоко.

Всеки един от тези три града представлявал самостоятелен град-държава, управляван от вожда на племето. Аскапоцалко бил център на тепанекската държава, в Текскоко управлявали потомците на Шолотъл, тоест чичимеките, а жителите на Кулуакан се смятали, и то с основание, за толтеки, които след западането на толтекската държава и напускането на Тула се преселили на юг. в Мексиканската долина. Следователно всички тези племена, основали градове-държави край езерото, дошли на това място неотдавна, и то от север. По същия път пристигнали през XIII в. и създателите на една от най-прочутите култури на стара Америка — славните ацтеки.

Самите те обаче се наричали мешика, в чест на своя някогашен племенен вожд Мешитли, който ги управлявал по времето, когато те напуснали прародината си Астлан (от там идва и названието ацтеки). Вероятно Астлан е бил остров, намиращ се сред голямо езеро. Там племето мешика живяло до 1068 г. Както разказват легендите, през тази година ацтеките, заедно с осем други родствени племена, потеглили на юг. Всички те подобно на много други племена в Мезоамерика говорели и до днес говорят на диалектите на един и същ език — науатъл. Затова понякога ги означаваме с общото име науа.

И така бъдещите ацтеки, предвождани от Мешитли, тръгнали на път. Преданията разказват, че със себе си те носели статуята на своя бог Уицилопочтли (вероятно това е бил някой предишен техен вожд), която обладавала способността да говори, дарбата да предсказва бъдещето и ги съветвала накъде да поемат. По дългия си път на юг мешика много пъти били принудени да спират, и винаги за не по-малко от година. Те намирали плодородна земя, обработвали я, засявали я, и когато тя давала реколта, а жените родели деца, племето отново поемало пътя си, предвождано от Уицилопочтли.

Според преданията при едно от тези спирания мешика се установили за няколко години в своята втора, също толкова легендарна прародина Чикомосток — страната на „седемте пещери". Вероятно седемте пещери символизират седемте рода, от които било съставено тогава племето мешика. Възможно е обаче Чикомосток просто да е друго название на страната Астлан.

Летописите отбелязват и още едно спиране на мешика, този път в областта, наречена Коатлепек (Змийска планина), където през 1143 г. племето отпразнувало тържествено завършването на петдесет и две годишния цикъл — празника на Новия огън. Три години след това мешика стигнали до необитаваната вече Тула. Там те се установили за повече от двадесет години. И макар че столицата на толтеската държава била мъртва вече над 85 години, съприкосновението с живеещите в околностите ή толтеки (които говорели на близък до езика на мешика диалект на науатъл) и с толтекската културна традиция променило полуномадското индианско племе просто до неузнаваемост.

В седемдесетте години на XII в. мешика отново тръгнали на път, за да намерят земята, която виждали в мечтите си. И когато ръководени от съветите на Уицилопочтли, стигнали до най-красивото езеро в Мексико — Пацкуаро, на мнозина от тях се сторило, че няма по-прекрасно място на света, и веднага предложили племето да остане там завинаги. Уморени от продължителния поход, те наскачали в привлекателните езерни води, но останалите, които били по-нерешителни, се допитали до статуята на Уицилопочтли и тя проговорила: „Това все още не е истинската страна!" И наредила племето веднага да тръгне на път. Индианците, които помолили бога за съвет, възразили, че много от техните съплеменници се къпят насред езерото и не могат да тръгнат веднага, но Уицилопочтли държал на своето и заповядал да вземат със себе си дрехите на къпещите се. И когато те излезли на брега, не намерили нито дрехите, нито племето си.

Тъй че били принудени да останат и да се заселят край езерото Пацкуаро, където живеят и до днес. И според чудесните ацтекски предания така се появили познатите ни вече тараски, създатели на друга много интересна, но твърде малко известна висока индианска култура в Мексико.

А онези, които продължили пътя си, най-после намерили такова място, което да се харесва и на боговете им, и на тях самите. През XIII в. те стигнали до бреговете на Текскоко, в Мексиканската долина, и решили да останат там. Но както вече знаем, край езерото съществували десетки други градове. Племената, които ги били създали, живеели само в тях и плътно около тях и грижливо пазели мястото си на брега и плодородната почва която и без друго не достигала. И все пак никой не забранява достъпа до езерото, така че ацтеките безнаказано успели да се появят там като крайно нежелани гости на трапезата в Мексиканската долина.

По онова време техен предводител бил вождът Теноч, от него произхождало третото наименование на племето мешика — теночка. Хората на Теноч се настанили на крайбрежния хълм Чапултепек (Планината на скакалеца), но добре знаели, че въпреки първоначалното привидно „съгласие за пребиваване" скоро съседите им ще направят всичко възможно да се избавят от новодошлите съперници. Затова мешика се опитали да закрепят положението си с различни „бракове по сметка". Те избрали за свой нов вожд Уицилиуитъл, който бил син на ацтекска „аристократка" и един от „принцовете" на Зумпанго. Но дори това не помогнало, владетелят на Кулуакан наредил да убият Уицилиуитъл.

Теноч и хората му заселили Планината на скакалеца през 1256 г., но дори четвърт век след това ацтеките не успели да подобрят унизителното си полузависимо положение там. Те били принудени да плащат налози на владетелите на всички останали градове, да служат в армията на Кулуакан, когато например владетелят му воювал с града Шочимилко и др.под. Положението им не се променило и след победата, която те завоювали за Кулуакан, точно обратното — през 1325 г. (по времето, когато в Кулуакан управлявал Кошкоштли) жителите на Кулуакан решили окончателно да си разчистят сметките с неканените пришълци и започнали да подготвят нощно нападение срещу ацтеките. За щастие ацтеките навреме узнали коварните им планове и през една тъмна нощ тайно напуснали града на стотици лодки. Дълго бродили те из езерото и търсили безопасно убежище, но бреговете били заети, а преминаването през чиято и да е чужда територия би означавало пълно унищожение за слабите и невъоръжени хора на Теноч.

Тъй че пред ацтеките се изправили две възможности: или да загинат до последния човек, или да живеят буквално върху водата. И те избрали живота. Кръстосвали надлъж и нашир езерото, докато открили малко, блатисто и необитавано островче, на което се заселили. Едва тогава, през 1325 г. (според някои мнения през 1370 г.), започнала истинската история на ацтеките.

Те нарекли островното си селище Теночтитлан. И най-напред, точно в средата на острова, както при всички свои предишни спирания, те издигнали храм в чест на Уицилопочтли. След което разделили острова с четири линии, водещи началото си от светилището, и така определили четирите приблизително еднакви квартала на Теночтитлан — Куепопан, Теопан, Мойотлан и Астакалко. В тях се настанили четирите ацтекски „фратрии", образуващи племето.

Строителството на Теночтитлан било много трудно. Ацтеките били принудени да купуват строителния материал от своите съседи, защото на острова нямало камъни и дървета. Те плащали с това, което им давало езерото — водни птици, раци, тръстика. Освен това на малкото островче нямало достатъчно плодородна земя. И ацтеките били принудени да я отнемат от езерото. От онова време датира едно от най-чудните открития на ацтеките — чинампа, „плаващи градини", нещо като изкуствени плаващи острови, направени от сплетени клони и пръти, засипани с плодородна земя. Изкуствените ниви били изключително плодородни и давали много богата реколта. Този начин на земеделие може да се види и до днес в предградията на днешната столица на Мексиканската република — Шочимилко.

Но при това островно изгнание сред необятните водни простори на Текскоко ацтеките чувствали не само липсата на земя, а и на вода за пиене! Те били принудени да построят нещо като „кораб-цистерна", с който да карат питейната вода, купувана от Чапутепек. Така в крайна сметка ацтеките успели да преодолеят всички трудности, които идвали от негостоприемния остров сред соленото езеро. Естествено силните градове-държави наблюдавали с неудоволствие как в средата на езерото буквално от вълните израства нов град, обкичен вече с множество великолепни постройки и пълен с многолюдно и бързо множащо се население. И понеже островният град се намирал в тази част на езерото, върху която имал претенции градът-държава Аскапоцалко, неговият владетел Аколнауак принудил мешика да му плащат полагащите му се данъци. Така ацтеките в крайна сметка не успели да се измъкнат от зависимото си положение, въпреки че избягали от сушата. Освен това през 1338 г. — 13 години след основаването на Теночтитлан — се стигнало до раздори между отделните ацтекски родове и недоволните напуснали града и се заселили на съседния по-малък и пуст остров, който нарекли Тлателолко. И вторият ацтекски град бил подчинен на Аскапоцалко. Ацтеките от Тлателолко, които нямали свой собствен племенен вожд, помолили новия крал Тесосомок, син на умрелия вече Аколнауак. да им даде за вожд някой от синовете си. Тесосомок изпълнил желанието им и на „трона" на тлателолкските ацтеки се възкачил Каукаупицауак. Така единното досега племе на мешика се разделило на две самостоятелни групи-градове за повече от сто години. Но основната им част продължавала да живее в много по-големия и по-важен Теночтитлан. Едва петдесет и една години след основаването му аптеките избрали първия си истински владетел. Дотогава начело на племето стоял племенен вожд от „обикновен тип". Първият истински ацтекски владетел се наричал Акамапичтли (1376—1395) и изборът му за крал се оказал много щастлив, неговата майка била дъщеря на владетеля на могъщия Кулуакан, а баща му бил ацтек. Този брак осигурил на ацтеките подкрепата на Кулуакан срещу силния град-държава Аскапоцалко и големият данък, който те му плащали, бил сведен до символичното разплащане с няколко риби, когато в Теночтитлан управлението преминало в ръцете на Уицилиуитъл (Перце от колибри), четвъртия син на Акамапичтли.

По съвета на ацтеките Уицилиуитъл се оженил за дъщерята на Айаукиуатъл, а детето, което се родило от този брак, се превърнало в основната причина дядо му да освободи Теночтитлан от унизителните данъци.

През това време споровете между отделните градове-държави по бреговете на езерото се изострили още повече. В единия лагер бил тепанакският Аскапоцалко, а в другия — чичимекското Текскоко. Ацтеките, които сега са център на вниманието ни и които успели за всеобщо смайване да обърнат цялата тази сложна игра в своя полза, били установили роднински връзки и с Текскоко. Владетелят на града Иштлилшочитъл (когото не бива да бъркаме с по-късния му съименник, прочутия индиански летописец) бил женен за една от дъщерите на първия вожд на мешика Акамапичтли и от този брак се родил най-известният след време крал на ацтеките, славният Несауалкойотъл.

Дългата война между двата града завършила с временно примирие, без да донесе победа на нито една от страните.

По същото време в Теночтитлан умрял Уицилиуитъл и мешика избрали за свой крал Чималпопока (Сияещия щит). По време на неговото управление голяма роля играли предимно външните промени, а не нещата, които ставали в самия Теночтитлан. Край езерото отново пламнала война между войнствения, вече стар владетел на Аскапоцалко и града Текскоко, ръководен от Иштлилшочитъл. Ацтеките решили да използват това, че Аскапоцалко е въвлечен в нова война, и да се опитат да преодолеят водната преграда, която ги отделяла от живота на брега и от крайбрежната земя. Така за кратко време те построили едно от най-великите неща, останали след тях — насип, свързващ Теночтитлан с брега на езерото. Строежът излязъл успешен и за пръв път от много време ацтеките могли да преминат езерото по суша. Освен това стената ускорила многократно доставките на питейна вода за бързорастящата ацтекска столица.

По този начин железният пръстен на изолацията бил разкъсан. И отговорът на предизвикателството не закъснял. Когато войнственият Тесосомок умрял, крал на тепанеките станал по-младият му син Маштла (който дотогава бил владетел на един от тепанекските градове Койоакан). Маштла прибавил към бащината си агресивност и доста необичайните за доколумбово Мексико жестокост и коварство. Той заповядал на своите хора най- вероломно да убият до един вождовете на отделните градове, които биха могли да попречат на тепанекските ламтежи. И естествено пръв попаднал под ножа „строителят на стената", вождът на мешика Чималпопока (1428 г.). Същата участ била опре-делена и за Несаулкойотъл, новия крал на Текскоко, за владетеля на Кулуакан и др. Но на погребението на Чималпопока се събрали вождовете на всички застрашени градове, и тъй като коварните планове на Маштла не останали скрити, владетелите решили тайно да го изпреварят и да нападнат Аскапоцалко едновременно от няколко страни. По това време ацтеките, пренебрегвайки съветите на града-властелин Аскапоцалко, избрали за свой крал Ицкоатъл (Обсидиановата змия), с което предизвикали силния гняв на Маштла. И още преди той да изпрати войските си в Теночтитлан, ацтеките решили да открият битката срещу него.

Ицкоатъл изпратил свои хора с молба за помощ до всички околни градове. Сега двата ацтекски града отново обединили действията си, защото отхвърлянето на аскапоцалското владичество било от взаимен интерес. Срещу Маштла изпратил войски и Несауалкойотъл, владетелят на Текскоко. Така потисникът бил нападнат най-неочаквано, и то от три страни едновременно, и след изтощителната битка, продължила два дни и две нощи, Аскапоцалко бил унищожен. Населението на останалите тепанекски градове, и особено на авторитетния Тлакопан, се присъединили към победителите мешика.

Така Теночтитлан не само отхвърлил игото на Аскапоцалко, но и се превърнал изведнъж в един от най-силните градове в Мексиканската долина. И съобразителните ацтеки, усещайки чудесната възможност, която им се открила, преминали от защита в нападение. Решили те да събират данъците, които доскоро били принудени да плащат. Но все още нямали достатъчно сили да се справят с това сами. Затова Ицкоатъл предложил на тепанеките от Тлакопанко и на Текскоко да се съюзят, та хем да се отбраняват, хем да нападат с общи усилия. Така през тридесетте години на XV в. била създадена военна конфедерация, тримата участници в която били равноправни, но под командването на ацтеките. Столица на конфедерацията станал Теночтитлан. Градовете-държави, влизащи в конфедерацията, си запазили независимата вътрешна политика, но решавали съвместно въпросите на външните отношения, особено що се отнася до военните проблеми. Конфедерацията била ръководена от нещо като „върховен съвет" със седалище Теночтитлан. Той се състоял от представители на отделните градове (произхождащи, разбира се, само от редовете на аристокрацията) и от тримата уейтлатолани — кралете на градовете-държави. Според племенния си произход ацтекският крал се наричал кулуа текухтли (както знаем, кулуа били потомци на толтеките, от които чрез майката на своя първи истински крал Акамапичтли водели произхода си ацтеките), вторият владетел се наричал чичимека текухтли (жителите на Текскоко се смятали за наследници на чичимеките), а третият — тепанека текухтли, защото Тлакопан бил тепанекски град.

Първите трима уейтлатолани си поделили задачите и задълженията във връзка с управлението на конфедерацията и това разпределение на длъжностите се превърнало в закон и за техните приемници. Несауалкойотъл, владетелят на Текскоко, поел отговорността за законодателството и обществените строежи в конфедерацията, Тотокиуацин от Тлакопан приел да се грижи за изкуствата и занаятите, а Ицкоатъл решил да се занимава с външната политика на конфедерацията, със споровете, които биха могли да възникнат между нейните членове, и освен това станал тлакатекухтли, т.е. върховен военачалник на обединените войски на конфедерацията. Така още от самото начало Ицкоатъл, а в негово лице и ацтеките изобщо, станал решаващата сила в тройния съюз. След време Тлакопан отишъл изцяло на заден план, а Текскоко се превърнал в нещо като Париж на Мексико — обиталище на музите, на мексиканските философи и юристи.

По онова време ацтекското общество се състояло от две коренно различни класи, носещи съвсем недвусмислени (противно на традицията в имената на мешика) наименования: текухтли (господари) — така била наричана привилегированата част на обществото, и масеуалли (в множествено число масеуалгин) — буквално преведено „работници", т.е. простолюдието.

Да започнем с „господарите", за които кодексите и първите хроники разказват много по-подробно. По-късно името „текухтли" било давано само на най-висшите управници на Теночтитлан и провинциите. За разлика от обикновените мешика текухтли не бил задължен да плаща данъци. Държавата поверявала на текухтли най-високите постове, за което ги възнаграждавала с луксозни облекла и предмети за украса. А храната, хубавата къща и многобройната прислуга на текухтли били осигурявани от населението на управлявания от него град или село.

Освен това текухтли имали претенцията към името им да бъде добавяна наставката „цин" (нещо като английската дума „лорд"), която да свидетелства за тяхната знатност. И например прочутият Куаутемок, героят от съпротивата на Теночтитлан срещу испанските завоеватели, бил наричан Куаутемоцин.

Първоначално тези взаимоотношения на управител и подчинени съществували само извън Теночтитлан. В града на титлата „текухтли" отговаряла длъжността „калпулека", тоест, вожд на един от двадесетте ацтекски рода — калпулли. Но през последните сто години от живота на Теночтитлан изборите на калпулека се провеждали съвсем формално и постепенно тази важна длъжност била узурпирана от членовете на отделните знатни семейства и се получило такова положение, при което калпулека можел да бъде само син на аристократ. Така в това отношение Теночтитлан и провинцията се изравнили.

Както личи, знатността при мешика е вече наследствена институция. Затова другото название на господстващата класа е „пили" — буквално преведено „синове", като естествено се имат предвид синовете на знатните. По-късно названието „пили" било използвано за по-нисшите слоеве на привилегированата класа. Впрочем ако ацтекският текухтли или пили не заемал длъжност в държавната администрация, нямал никаква изгода от своята знатност. Защото при ацтеките не съществувала частна собственост в пълния смисъл на тая дума, знатният получавал възнаграждението си от държавата или от своите масеуалтин. Но това „заплащане" било възможно само когато той извършвал неща, необходими и полезни за държавата.

Връзката между калпулли (като род) и племето се осъществявала с помощта на тлатоани (тоест „оратори"), които също произхождали изключително от аристокрацията. Всеки род имал по един свой представител в ацтекското „народно събрание". (Върховният съвет се събирал редовно един път в месеца — тоест, на всеки двадесет дена.) Двадесетте ацтекски рода били разделени на четири фратрии. В Теночтитлан всяка фратрия обитавала по един от четирите квартала на града.

Парламентът тлатокан избирал „от името на народа" шестимата най-висши сановници на ацтеките. Естествено, още от самото начало главната роля сред тях играел онзи. който се занимавал с външната политика на Теночтитлан, а и на цялата конфедерация, и който — нещо, много важно за такъв воюваш народ като мешика — бил върховен военачалник на ацтекските войски. Изпълняващият тази важна функция носел титлата тлакатекухтли. Такъв бил например Монтесума II и всички негови предшественици. Формално, но наистина само формално, тлакатекухтли била изборна длъжност. На практика тя се била превърнала в наследствена за членовете на знатните семейства.

Още приживе тлакатекухтли си избирал своя приемник, обикновено сред най-близките си роднини. В това отношение традицията в Теночтитлан се различавала от тази в съюзническия град Текскоко. където по закон „тронът" принадлежал на сина на краля. роден от главната кралска съпруга (освен нея кралете обикновено имали и стотина други жени; например за владетеля на Текскоко било известно, че имал повече от две хиляди допълнителни съпруги).

В сянката на могъществото и славата на тлакатекухтли, според европейските представи истинският „император", стоял вторият по важност човек в ацтекската държава — сиуакоатъл, или буквално преведено „жена-змия". Той бил вицекралят на Мексико. Когато тлакатекухтли, начело на войските, потеглял на война, сиуакоатъл ставал владетелят на Теночтитлан. Той бил „главата" на ацтеките по отношение на вътрешните им работи, ръководел също така и върховния съд на ацтеките, в който освен него заседавали още тринадесет знатни мъже.

„Държавният съвет" — най-висшият орган на племето, се състоял от тлакатекухтли, сиуакоатъл и още четирима висши сановници.

На обратния край на обществената стълбица били редовите ацтеки — масеуалтин. Всеки масеуалли, живеещ в Теночтитлан, бил член на един от двадесетте рода — „калпулли". И независимо от войнствения дух на ацтеките, основното им занятие било земеделието, така че почти всички редови масеуалли били земеделци. Родът им заделял част от общата земя, наричана калпоалли, и всеки масеуалли изхранвал себе си и своето семейство.

Основната култура, отглеждана от ацтеките, била царевицата. От нея правели брашно и питки. Царевицата била толкова важна за ацтеките, че дори имала свой собствен бог — Сентеотъл. Освен това ацтеките отглеждали и агаве, бобови растения, чушки, а в колониите си и какао, от чиито зърна приготвяли напитка, наречена чоколатъл. Да, освен многото други неща човечеството е получило от ацтеките и името, и рецептата на шоколада. От тях сме заели също думата „томатъл", както и самите домати. Ацтеките познавали и тютюна и го използвали за пушене. Те отглеждали и някои домашни животни, които им давали месо, предимно кучета и пуйки.

Някои автори смятат, че едва с идването на белите индианците познали алкохола, но това не е съвсем вярно. От листата на агавето те правели сок, който ферментирал и се превръщал в ракия, наречена „октли" (сега мексиканците я наричат „пулке"). Изобщо ацтеките използвали много агавето за най-различни неща — от бодлите му си правели игли и карфици, от корените — храна, с листата му си покривали къщите. Основното земеделско сечиво при ацтеките била коа — нещо като дървена мотика.

Второто основно задължение на масеуалли била службата в армията на конфедерацията. Масеуалтин обичали да воюват. И то не само защото за ацтеките войната, битката били най-забавните игри, най-върховното задължение и най-тържествената прослава на боговете, а и защото във войската „работникът" можел благодарение на смелостта си да заслужи награда, която да му отвори пътя към висшите кръгове на ацтекското общество.

На по-ниско стъпало от „работниците" стояли групи свободни хора, които обществото по някакви причини презирало. Такива били т.нар. тламатли (буквално „ръка, която няма земя"), тоест, земеделци, които по някакви неизвестни за нас причини били лишени от правото на земя и се наемали на работа при по-щастливите си съплеменници. Още по-надолу от тях били истинските роби — тлатлакотин. На една от илюстрациите към текста на Саахун може да се види семейство роби, чиито шии са впрегнати в ярем. В Теночтитлан съществували два вида роби. Мексиканците можели да бъдат превърнати в роби или защото са извършили някакво престъпление спрямо ацтекските закони (кражба на дете или ограбване на светилище), или защото са били прекалено бедни и са се продавали в робство на своите по-богати сънародници. След известно време робът можел да се откупи от господаря си, стига да поеме пред четирима надеждни свидетели задължение в даден срок да изплати „цената" си. Освен това съществувал и друг доста чест начин за освобождаване от робство. Ако собственикът на робите умре и остави след себе си млада вдовица, тя може да даде свобода на роба си срещу обещанието да се ожени за нея.

По-голямата част от робите обаче били от неацтекски произход, те попадали в Теночтитлан като военнопленници. Обикновено пленените чужденци били осъждани на смърт и загивали със стотици по време на кървавите ацтекски жертвоприношения.

По-късно, в края на XV в. ацтеките започнали да схващат какво икономическо значение можели да имат работните ръце на пленниците и превърнали част от обречените на жертва чужденци в безправни работници. По онова време съществували два пазара за роби — единият в Тлателоко, а другият в Аскапоцалко.

По-особено положение на обществената стълбица заемало едно специално, привилегировано съсловие, чието значение нараснало неимоверно много през последните сто години от съществуването на Теночтитлан. Това били търговците, на ацтекски почтека. Техните семейства живеели в специални квартали на Теночтитлан, членовете на това съсловие се женели само помежду си и само техните деца имали право да бъдат търговци.

Ацтекските почтека имали свой бог, който си представяли именно като търговски пътник, наричал се Йакатекухтли. И понеже търговците били богати, в Аскапоцалко през месеца панкецалистли се провеждали пищни тържества в чест на техния бог, по време на които се принасяли в жертва стотици хора. Почтека дори имали свои съдии, независещи от централната власт. Това привилегировано положение търговците си извоювали, тъй като носели много ценни за военачалниците сведения за военното и икономическото състояние на съседните държави, които посещавали непрекъснато. Но освен информацията им, ацтеките високо ценели и приноса на търговията за икономическото развитие на Теночтитлан. От неподчинените на ацтеките области търговците докарвали много ценни стоки — например перата на свещената птица кецал от Гватемала и др. Търговските пътувания на ацтеките били много продължителни, обикновено повече от година. Докато търговците отсъствали, на семействата им били налагани най-различни ограничения, например жените и децата можели да се мият веднъж на 60 дни.

Търговците продавали стоката си на отделните родови пазари и на централния пазар в Теночтитлан. Някои пазари били за определени видове стоки, например в Чолула съществувало нещо като „борса" за скъпоценни камъни, в Аколман, се продавали кучета и т.н.

Търговците множали богатствата на ацтекската държава. Но все пак основният дял в това отношение се падал на войската, именно тя разнасяла славата и могъществото на Теночтитлан и на цялата конфедерация. Службата в ацтекската народна армия била чест и най-основно задължение за всеки ацтек. Теночтитлан държал само малки войскови части от постоянни войници, основната войскова сила се формирала по време на война. Тогава всички ацтекски мъже ставали войници, стига да можели да носят оръжие. Дори и свещенослужителите били задължени да вземат участие във военните действия. Кортесовите другари определяли приблизителния брой на ацтекските войници на около 150000 души. По онова време нито една европейска държава нямала толкова голяма армия. Войсковите части били образувани от членовете на отделните калпулли, така че ацтекската армия, образуваща същинската сила на войските на конфедерацията, имала двадесет „дивизии". Всеки ацтекски род от Теночтитлан осигурявал снабдяването на войниците от своята „дивизия". Всяка една „дивизия" имала свое име и свой военачалник. Петте „дивизии" на всяка фратрия образували нещо като армейски корпус. Войсковите части били под командването на офицери, чието единствено занятие често пъти била именно войната.

Офицерите, наречени тлакатекатъл („този, който дресира хората"), както при всички войнствени народи, ползвали многобройни привилегии. В съответствие със своя чин те носели различно облекло, „униформа", покрита с жълти или зелени пера и украсена със злато. Върховният военачалник на ацтеките (например Монтесума) носел многоцветен плащ от птичи пера, обкичен с нефритови украшения. На гърба на плаща му била изобразена пеперуда с тяло от злато и криле от птичи пера, тя била символ на бога на войната Ицпапалотъл. Редовите войници носели просто памучно облекло.

Войниците и офицерите от незнатен произход можели да заслужат с изключителна храброст и самоотверженост издигането си в аристократичното съсловие. Ацтекските „рицари за заслуги" се наричали „орли" или „ягуари", за да припомнят непрекъснато своя изключителен героизъм, сравнявайки се с тези смели животни. Когато отивали в боя тези куаупипилтин се обличали с кожи от ягуар или с наметки от орлови пера. Освен това се ползвали от различни привилегии. Заради заслугите си те дори можели да бъдат издигнати до висши военачалници. Но обикновено най-висшите военни чинове били запазени за „истинските", наследствените аристократи.

Войната — йаойотъл — при ацтеките се смятала за вид свещенослужение. Тя била задължение на всеки вярващ ацтек. Двата знака — кръв и огън, — с които се означавала тя в ацтекските кодекси и които в съчетание давали израза „атлтлачиноли", показват, че в представите на ацтеките тя е имала някакъв тайнствен, мистичен втори смисъл.

Естествено воденето на „свещена война" се подчинявало на най-строги правила. Самото обявяване на война било ужасно сложно. Ако тройният съюз вземел решение да подчини някоя независима досега страна или племе, изпращал до вождовете на неприятелския лагер три делегации, които имали за цел да ги убедят доброволно да се подчинят на конфедерацията. Най-напред при неприятелите се изпращала делегацията на Теночтитлан, предвождана от специален пратеник, който се обръща към върховния съвет на дадения град с предложение доброволно да се подчинят на конфедерацията и да приемат нейната защита, да разрешат достъпа на търговците ѝ на своя територия, да поставят в главния си храм изображение на бог Уицилопочтли, и най-важното — без военни действия да се съгласят на задължението в определен срок редовно да изпращат известно количество предмети като „доброволен дар" (пратеникът предавал също така и списък на предметите, влизащи в състава на „дарението"). Ако градът не приемел предложението, пратеникът поднасял като дар меч и щит, „... за да не кажете после, че сме ви нападнали, без да имате с какво да се отбранявате".

След изтичането на един ацтекски месец (двадесет дни) даденият град бил посещаван от нова делегация на конфедерацията, предвождана този път от пратеник на втората държава от тройния съюз — Текскоко. Пратеникът отново повтарял условията и ако неприятелят пак отказвал да се предаде, след двадесет дни го посещавала трета делегация начело със самия владетел на третата държава от конфедерацията Тлакопан. И едва след като и при третото посещение неприятелят отказвал да се предаде, се обявявало военно положение.

Но дори и тогава военните действия не започвали, защото се изчаквал денят, който бил определен като щастлив от жреците — гадатели. Ацтеките не били привърженици на т.нар. „светкавична война", те смятали за крайно непочтено да нападнат неподготвен или лошо въоръжен противник.

Атаката на войските на конфедерацията винаги била подготвена до най-малката подробност. Военните планове на ацтеките се основавали на съобщенията и сведенията от търговците и от действителните разузнавателни служби. Армията на конфедерацията използвала обширна мрежа от „шпиони". Езикът науатъл дори имал специална дума за тях — кимичтин, — което буквално значело „мишки". Кимичтин кръстосвали в съответните национални облекла неприятелските територии и събирали необходимите сведения.

На война, в близък бой ацтеките използвали най-често дървени копия с обсидианови върхове, предпазвали се с дървени щитове, покрити с кожа, а на главите си имали нещо като дървени шлемове. За бой на разстояние ацтеките използвали лъкове и стрели. Но ръкопашният двубой бил предпочитан начин за водене на битка. В него ацтекът можел да покаже и докаже личната си воинска храброст, която била призната за най-висша добродетел у ацтеките, и освен това можел да залови жив пленник, който се ценял най-високо като военна плячка, защото бил принасян в жертва на боговете. Една от основните цели на войната при ацтеките било именно залавянето на живи пленници, за жертви за боговете.

Ние трябва да разбираме тази груба на пръв поглед цел на войната така, както са я схващали самите ацтеки. Принасянето в жертва на пленения неприятелски войник при тях не било израз на жестокост, нито на омраза към неприятеля. Напротив, между пленника и онзи, който го бил заловил и щял да го принесе в жертва на боговете, съществувало нещо като мистично сродство. Свидетелство за това е изречението, което произнасял щастливият войник, надвил пленника си: „Това е моят любим син." А пленникът напълно искрено отговарял: „Това е моят любим баща."

Пленникът не се противопоставял на участта си и никога не се опитвал да избяга от нея. В първите хроники са описани много случаи, в които по една или друга причина пленникът не бил принесен в жертва на боговете; неговата единствена цел била как да направи така, че да го постигне предопределената му съдба. Ще посочим поне примера на един тласкалски вожд на име Тлауиколе, който многократно показвал изключителната си смелост в боевете срещу ацтеките. Но накрая те го пленили. Само че заради почитта им към човешката храброст и смелост, решили да не убиват Тлауиколе и дори му поверили командването на част от ацтекската войска. Тлауиколе участвал успешно в една битка срещу тараските, и когато отделението му се завърнало в Теночтитлан, той поискал да бъде принесен в жертва, както било отредено. И кръвта му обагрила жертвения камък в основния храм на града. Често пъти се случвало пленникът сам да отнеме живота си, за да принесе в жертва на боговете най-ценното, което имал — кръвта си.

Дори и когато ацтеките не воювали с никого, съществувала т.нар. „война на цветята", която отново имала за цел да осигурява жертви за боговете. Тя представлявала нещо средно между съвременните военни маневри и средновековните рицарски турнири. В тази измислена война се биели „отборите" на различни невраждуващи градове, например Теночтитлан и Текскоко, и победената страна принасяла в жертва своя „отбор" (тези войни траели по няколко години).

„Обикновената" война, водена по общоприетите правила, завършвала в момента, в който войските на конфедерацията превземели основния храм в столицата на неприятеля. Според ацтеките по този начин техният бог на войната Уицилопочтли побеждавал боговете на неприятеля, справедливостта възтържествувала и враждата бивала премахната.

Тогава победените изпращали своя делегация. Според точно установените правила така те известявали на победителите, че „признават вината си" и молят конфедерацията и боговете ѝ да вземат под покровителство тяхната територия. Като възнаграждение за „защитата" те предлагали да изпращат редовно в Теночтитлан своите дарове. В този момент свещената война на ацтеките завършвала и триумфиращите рицари мигом се превръщали в жестоки завоеватели. Едва след като победените приемели всички задължения и условия от страна на конфедерацията, отново настъпвал мир.

Вече казахме, че във всяко едно отношение обществото на ацтеките е класово. Но докато при съседните маи например експлоататорските стремежи на аристокрацията били насочени изцяло към собственото им общество, към собствения им „пролетариат", една от основните характеристики на ацтекската държава било това, че експлоататорските й усилия били насочени главно навън. Богатството на ацтеките съвсем очевидно растяло от военните акции. Полека-лека те се превръщали в неограничени владетели на цяло доколумбово Мексико. С изключение на Тласкалан нямало край тях друго племе, народ или страна, които те да не контролират и да не експлоатират. И за разлика от другата могъща държава в доколумбово Мексико — империята на инките — ацтеките не присъединявали новозавоюваните земи към държавата си като равноправни провинции, а като колонии в истинския смисъл на думата.

В книгите често четем за „обширната империя на ацтеките". В действителност колониите изобщо не участвали в държавния живот на ацтекската империя. Държавата на ацтеките всъщност обхващала само град Теночтитлан и близката му околност. Всичко останало било смятано от ацтеките за територия, която им принадлежи. Така че е уместно да се говори не за „обширната империя на ацтеките", а за „обширната територия, завладяна от ацтеките".

На тази територия съществували 38 държави и държавички с относителна вътрешна независимост, които с основание можем да наречем протекторат. В тях със съгласието на конфедерацията управлявали местни вождове, но в столиците им имало и ацтекски наместници — петакалкатъл, — които се грижели за това, местните управници да провеждат политика, съобразена с желанията на Теночтитлан, но най-вече следели дали протекторатите редовно и в определените срокове (двадесетдневни, осемдесетдневни или половингодишни) изпращат исканите от тях данъци в Теночтитлан, Текскоко и Тлакопан.

За събирането на данъците конфедерацията учредила обширен чиновнически апарат, съставен от т.нар. калпишки — събирачи на налози, които кръстосвали цялата подчинена територия и изисквали от данъкоплатците необходимите неща. В столицата на протектората функционирало нещо като данъчно управление на провинцията, в което освен калпишките работели десетки писари, грижливо водещи книжата по събирането и предаването на данъците.

Общият обем на данъците, които тридесет и осемте протектората плащали на конфедерацията, бил огромен. Във втората част на т.нар. Кодекс на Мендоса можем да видим какво представляват данъчните задължения на ацтекските колонии за половин година. (В обичайните за това време испански мерни единици.) Освен многото други неща колониите били длъжни да предават на града — експлоататор и следното:

Царевица — 140000 фанеги (1 фанега — 55,5 литра)
Бобови растения — 105000 фанеги
Маслодайни култури (salvia chia) — 105000 фанеги
Какаови зърна — 1260 чувала
Сол — 6000 глави
Червен пипер — 1600 чувала
Ракия от агаве — 2400 гърнета
Мед — 1700 гърнета
Мексикански „пури" — 36000 връзки
Дърво — 5400 товара
Талпи — 5400 парчета
Дъски — 10800 парчета
Бамбук — 18000 връзки
Рисувани тикви (съдове) — 27600 парчета
Рогозки за спане — 12000 парчета
Вар — 19200 товара
Памук — 4800 бали
Птичи пера (украса) — 32800 връзки
Пълна войнишка униформа — 600 парчета
Униформа за висши офицери с богата украса от птичи пера — 65 парчета Хартия от агаве — 48 000 пачки
Копалова смола за религиозни обреди — 3600 коша
Течна амбра за кандила — 100 гърнета
Топки за обредните игри — 16000 парчета
Особено фини пера, използвани при обредите — 20 чувала.

Всичко това трябвало да бъде платено за една данъчна година на един град-държава от подчинените му индиански племена.

„Подчинението" на жителите на тридесет и осемте протектората се осигурявало и поддържало от армейски гарнизони на тройния съюз, разположени в стратегически места.

Така населението на ацтекските провинции познавало само трима представители на конфедерацията: наместника, окупационните войски и най-омразните — калпишките. Още Бернал Диас, първият неволен испански летописец на Кортесовата експедиция, описва как надменно и господарски се отнасяли с населението от покорените земи събирачите на данъци. И горко на онзи, който нямал да плати! Войниците на конфедерацията умеели да наказват непокорните.

Началото на това сурово господство на ацтеките — Теночтитлан и неговите партньори Текскоко и Тлакопан — се свързва с времето на Ицкоатъл. Водената от него войска постепенно завладяла цялото крайбрежие на езерото. Градовете, които се опитвали да се противопоставят на завоевателите, често бивали унищожени до основи. И когато през 1440 г. Ицкоатъл умрял, оставил в ръцете на своя племенник Монтесума I, наречен още Илуикамина (което означава „Небесен стрелец"), властта не само над конфедерацията, но и над цялата Мексиканска долина (Монтесума управлявал от 1440 г. до 1468 г.)

Единственият съперник на тройния съюз, който продължавал да се съпротивлява в Мексиканската долина — конфедерацията на двадесет и един града с център Чалко, бил унищожен от Небесния стрелец. И когато Мексиканската долина била овладяна изцяло, териториите, управлявани от Монтесума, обхващали всъщност цяло Мексико. Монтесума водел война след война и подчинявал племе след племе. Той искал да отвори на Теночтитлан излаз на море и с успешните си битки в крайна сметка завоювал крайбрежието на Мексиканския залив.

Но Мексико е разположено между два океана и затова Монтесума се стремял да излезе и на Тихия океан. Това станало след победната битка на ацтекската войска край Уашиакако, където ацтеките окончателно сразили обединените сили на миштеките и запотеките.

По този начин войските на конфедерацията се превърнали в непобедима сила, в бич божи за цялата огромна територия на Мексико. Внукът на Ицкоатъл — новият владетел на Теночтитлан, на име Ашиакатъл (1468 — 1483 г.), продължил завоевателната политика на ацтеките в южна посока. Той достигнал до Теуантепекския провлак, като по този начин обединил теночтитланските ацтеки с езиково родствените им жители на Саконуско. Ашиакатъл обединил и двата клона на ацтекското племе — теночтитланските и тлателокските мешика.

Войните на ацтеките, които вече нямали за цел да завоюват нови земи, а да наказват бунтовниците и непокорните, продължили и при последните ацтекски владетели — Тисока, брат на Ашиакатъл, управлявал само три години (1483 — 1486 г.), и другия им брат Ауицотъл (1486 — 1502 г.), продължили и при прочутия ацтекски владетел Монтесума II, наречен още Шокоицин („Младши").

За годините на владичеството на Монтесума II Младши са оставени много подробни сведения в съчиненията на първите летописци. Особено внимание заслужава фактът, че също както в империята на инките, и в конфедерацията непосредствено преди идването на испанците избухнали остри раздори и противоречия. Третият член на съюза Тлакопан изгубил напълно своето влияние и значението на неговия владетел Тотокиуацин било напълно формално. Цялата конфедерация била под абсолютната власт на ацтеките и на Теночтитлан. Докато в Текскоко, другия член на конфедерацията, управлявал Несауалпили, всичко било наред. Но преди смъртта си той не посочил за свой наследник нито един от синовете си, както бил обичаят. И когато през 1515 г. той умрял, в Текскоко се появили огромно число претенденти за трона. Текскокската аристокрация искала за свой владетел Иштлишочитъл, родственик и съименник на автора на двете прочути книги за историята на индианско Мексико. Но ацтеките от Теночтитлан възкачили на трона друг син на Несауалпили, предания им Какама, който освен това бил и племенник на Монтесума II, управляващ Теночтитлан.

Привидно всичко било наред. Но Иштлишочитъл и поддържащата го аристокрация само чакали подходящ момент за изгонването на ацтекската марионетка Какама. Но все още царял старият ред. Ацтеките владеели не само конфедерацията, но и експлоатирали жестоко още десетки подчинени племена из цяло Мексико. И понеже, както е известно, държава, почиваща на експлоатация, е слаба държава, ацтеките не били подкрепени от своите „поданици" в съдбоносната битка с испанските завоеватели и това решило нейния изход. „Inter arma silent musae!"  — казвали старите римляни, които в много отношения могат да бъдат сравнени с ацтеките. Но въпреки това в интерес на истината трябва да кажем, че при мешика са „говорили" не само мечовете, ами и музите, че песните са имали свое достойно място в живота на ацтекското общество. Вече знаем, че полудивите някога индианци теночка бързо попивали културата в своя нов дом, поемали са заветите на легендарните толтеки, а освен това по време на военните си набези са познали и много други културни народи на доколумбово Мексико, например миштеките. Музите съпътствали аптеките буквално от първите години на техния живот. Ацтеките имали нещо като държавно училище, дори два вида. Първият вид — телпучкалли — възпитавал децата на редовите членове на племето. Там се изучавали главно ацтекска история, земеделски работи, занаяти, и както е естествено за един толкова войнствен народ, се поставял акцент върху обучението на децата в боравенето с оръжие. Другият вид училища, наричани калмекак, възпитавали децата от знатни семейства, бъдещите жреци или офицери, или вождове на рода или племето. Основните предмети там били ацтекска религия, организация и история на държавата, писане, четене, смятане, астрономия, астрология, стихоплетство и ораторство.

По същество посещението на тези училища, поне в Теночтитлан, било задължително. В това отношение ацтеките изпреварили с много години европейците, които в началото на XVI в, дошли да ги „цивилизоват".

Момчетата били приемани в училище едва след пубертета, на 15 години. Начинът на обучение в двата типа училища бил коренно различен. В калмекак, които били създавани край светилищата (оттук идва и неправилното им название „манастирски училища"), царял действително монашески ред. Възпитателите, т.е. жреците, залагали много на безпрекословното послушание, на приличното поведение и проникновено религиозно усърдие. Учебният ден в калмекак нямал край. През нощта се извършвали дълги богослужения. Учениците принасяли жертви на боговете, и особено на Кецалкоатъл, техния покровител, на когото те били обречени. Нощем те се отправяли на усамотени места и палели там малки клади, за да поздравят боговете с ароматния дим. И им принасяли в жертва собствената си кръв, раздирайки кожата си с остри тръни от агаве.

Ученикът в телпучкалли нямал особени шансове за издигане в обществото. По тая причина там децата се приучвали на издръжливост, а не на изтънчени обноски. Учителите им били войници. В тези „народни" училища децата се учели не само да воюват за империята, но и да работят за нея. Затова част от обучението била работата на обществени строежи, канали, бентове, укрепления.

Но „народът" има право не само на хляб, а и на зрелища. Затова когато обучението в телпучкалли завършело за деня, момчетата отивали в своите „клубове", наричани куикакалко („Дом на песните"), за да забравят мъките на учението и да се позабавляват с песни и танци.

Ацтеките отделяли голямо внимание на развитието на науката. Обща база на научното познание била ацтекската философия, която е едно от най-удивителните явления в индианската култура като цяло. С философия се занимавали т.нар. тламатини („мъдри"), които се радвали на голяма почит в ацтекското общество.

Поразителни са също така и постиженията на ацтекската медицина, която е била на далеч по-високо равнище от европейските медицински познания по онова време. Благодарение на многобройните човешки жертви, принасяни в Теночтитлан всяка година, ацтекските лекари познавали много по-добре от европейските си колеги устройството на човешкото тяло и функциите на отделните органи.

Особено положение в ацтекската наука заемала и астрономията. Мешика развили и календарните представи и системи на своите далечни предшественици (толтеките, а очевидно и олмеките). Ацтекската слънчева година — шиуитъл — имала 365 дни като нашата, но била разделена на 18 месеца по 20 дни. Към тях накрая на годината се прибавяли още 5 дни, наречени нещастни. Ацтекската година започвала на 12 февруари от нашия календар и свършвала на 11 февруари. Всеки месец от ацтекската година имал име. По същия начин и всеки ден от месеца имал име или знак. Например първият ден се наричал алигатор, вторият — вятър, третият — къща, четвъртият — гущер, петият — змия, шестият — главата на смъртта, седмият — елен, осмият — заек, деветият — вода, десетият — куче, единадесетият — маймуна, дванадесетият — трева, тринадесетият — тръстика, четиринадесетият — ягуар, петнадесетият — орел, шестнадесетият — лешояд, седемнадесетият — движение, осемнадесетият — нож, деветнадесетият — дъжд, двадесетият — цвете. И името на всеки ден се свързвало с някое ацтекско божество. Така например първият ден от месеца сипактли (алигатор) се свързвал с бога Тонакатекухтли, вторият принадлежал на бога Кецалкоатъл, седмият — на бога Тлалок и т.н. По същия начин и всеки час от деня и нощта, които ацтеките различавали, имал име и бог. „Първият час от деня" бил на бога Шиутекухтли — бога на огъня, „последният час на нощта" принадлежал на бога на дъжда Тлалок и т.н.

И за да бъдат нещата още по-сложни, ацтеките имали и втори, явно по-важен календар — „свещения календар на жреците", наричан тоналпоуалли. Той бил съставен само от 260 дни, разделени на 13 месеца по двадесет дни. Засега произходът и предназначението му остават загадка за нас.

Освен Слънцето и Луната обект на вниманието на ацтекските звездобройци била Венера. Изглежда в по-старо време ацтекската година дори е била равна именно на една обиколка на Венера — 584 дни.

Календарната система на ацтеките свидетелства за значителни способности за абстрактно мислене и за бързото развитие на някои научни дисциплини. Тя достигала своята кулминация в т.нар. „цикли", състоящи се от четири по тринадесет години, т.е. 52 години. Накрая на тези цикли мексиканските индианци винаги очаквали някакви страшни природни катастрофи. Подготовката за края на света ацтеките извършвали през последните пет нещастни дни, с които завършвал петдесет и две годишният цикъл. Децата били затваряни по къщите. Всички огнища били загасявани. Всички съдове в къщата трябвало да бъдат натрошени.

Краят на „стария цикъл" (последното подобно тържество е било през 1507 г.) жителите на Теночтитлан посрещали на възвишението, наричано Звездна планина. Той идвал, когато звездата Алдебаран (според други източници Плеядите) достигала зенита си. Тогава кралят запалвал тържествено нов огън и цялата страна, цяло Мексико с пищни тържества прославяло празника на Новия огън: благополучното завършване на стария цикъл и започването на нов. Навсякъде в огнищата отново запламтявал огън, децата можели да излязат навън, а занаятчиите започвали да правят нови съдини.

А сега да кажем няколко думи за литературата на ацтеките. За писане мешика използвали или обработена еленова кожа, или специална хартия, получена от агаве. Листовете, изработени от нея, се слепвали един за друг, така че всъщност мексиканските писари, с право смятани за хора на изкуството, създавали нещо като диплянки. Ацтеките използвали пиктографична писменост — знаците за различни неща, подредени един след друг, образували нова дума, понятие, което притежавало вече съвсем различен смисъл от първоначалните знаци — картинки, от които било съставено. Ацтеките заели тази писменост пряко от миштеките. По същия начин заели и цифрите. Единицата изписвали като пръст (другаде пък за числата от едно до двадесет използвали точки и чертички), двадесетицата — като знаменце, двадесет пъти по двадесет, тоест четиристотин, рисували като горящо дърво (което означавало и „толкова много като космите на главата), а двадесет на трета степен, тоест 8000, изписвали като чувал, т.е. „толкова много, колкото са зърната в чувала с какао".

Ацтеките имали невероятно богата и развита литература. При тях съществували редица литературни жанрове: научни беседи, драми и прозаични произведения. Но всички те играели второстепенна роля в обществото. За истинска литература ацтеките и останалите племена, говорещи науатъл, признавали само поезията. Ако погледнем в речника, ще видим, че думата „куикани" има две значения — поет и певец. Защото ацтекската поезия е била предназначена главно за публично изпълнение. А произведенията, намерили голям прием сред обществеността, били предавани чрез устната традиция от поколение на поколение. В стихотворенията — песни поетът често говорел за себе си...

Вижтe, ето ме, певец съм, стихове създавам,
блестящи като най-редки смарагди,
като ослепителни смарагди блестящи,
аз властвам чрез силата на своя глас,
чрез хармоничната песен на флейтите,
чрез бъбренето на звънчетата,
на златните звънчета,
тъй пея аз благоуханната си песен,
прилична на разноцветни съкровища,
песен, блестяща като скъпоценни камъни, сияеща като смарагд,
моя химн на цъфтящата пролет.

Трябва да се отбележи, че гигантското развитие на изящната словесност в древно Мексико станало възможно най-вече благодарение на общия език науатъл, чиито наречия се различавали сравнително малко. Но за широкото разпространение на литературния език и за неговото облагородяване ацтеките трябва да благодарят на една жена, която дори не произхождала от Теночтитлан. Това станало по времето, когато ацтеките още не били завладели цяло Мексико. Могъщият и образован владетел на силния град-държава Текскоко, на име Тецкотлала (1357 — 1409 г.), се оженил за дъщерята на владетеля на град Кулуакан и приел от нея кулуаканския диалект на науатъл. След което благодарение на влиянието си успял да го наложи в цяло Мексико. А дори и по времето на най-големия разцвет на Теночтитлан Текскоко бил нещо като ацтекски „Париж", център на ацтекската поезия. Особена заслуга за това имал един от най-великите индианци в историята на Америка, владетелят на Текскоко Несауалкойотъл (1418-1472 г.).

За него може да се напише отделна книга. Той бил пример за владетел и човек. Дарил своя град-държава с мъдри закони, бил философ от такава класа, каквито нямало в доколумбово Мексико, бил може би най-великият религиозен реформатор в стара Америка, освен това издигнал в града си и около него великолепни постройки (и до днес можем да се любуваме на баните, построени в Текскоцинг), но най-много обичал стиховете. И един от четиримата му министри бил натоварен с грижата за науката и изкуството.

В кралския си двор Несауалкойотъл имал професионални поети, но не толкова за да го величаят и славят, колкото заради самата поезия. И за да подпомогне развитието на изкуствата, владетелят учредил нещо като „държавни награди", с които отличавал победителите във всенародните поетични конкурси, организирани по негова инициатива ежегодно в Текскоко.

С Несауалкойотъл започва т.нар. „златен век" на ацтекската литература. По това време възникнали и различните видове поезия. В ацтекската литература съществували стихотворения за цветята, военни стихотворения, стихотворения, посветени на пролетта (винаги изпълнени с философски размишления), т. нар. „чалкоайотъл", по името на град Чалко, където се пишели най-много и др., Но най-забележителният поетичен вид била религиозната поезия, а най-великолепните ѝ образци — теокикатъл — представлявали религиозни химни, сътворявани и изпълнявани в чест на най-важните ацтекски божества — Уицилопочтли, Кецалкоатъл, Тлалок, Тласолтеотъл и др.

Мешика обичали също така и изобразителното изкуство. Но още по времето, когато дошли първите испанци, ацтеките много добре съзнавали, че предците им само преди някакви си осемдесет поколения са били доста примитивни. И често сами ги наричали „Chichimeca Azteca" „варварите от Астлан". Както вече знаем, за ацтеките чичимека били символ на всичко сурово, необразовано, примитивно. А на противоположния полюс в представите на мешика стояли толтеките. По тази причина всичко в Теночтитлан, което било свързано с изобразителното изкуство и художествените занаяти, било наричано толтекско. Дори на науатъл майсторите на художествени предмети били наричани „толтека", а изкуството им — „толтекайотъл".

Тук трябва да споменем и влиянието, което оказали на ацтекските занаяти южномексиканските миштеки. Очевидно те подтикнали развитието на златарството в Мексиканската долина. Миштекските златари отседнали в Аскапоцалко, който по-късно се превърнал в най-голямото средище на златарството в цяла Месета. От злато ацтеките изработвали прекрасни накити и различни предмети. За съжаление огромната част от тези неща не е достигнала до нас. Конкистадорите търсели печалби и не обръщали внимание на красотата и изяществото, така че почти всички намерени от тях художествени предмети се превръщали в златни кюлчета. В испанските архиви бил намерен непълен списък на нещата, изпратени от Мексико на испанския крал Карлос V. Сред многото други предмети се намирало златно огледало с формата на слънце, огледало, изработено от чисто злато като глава на ягуар, пет пеперуди, три от които златни и украсени със скъпоценни камъни, череп от чисто злато, златна костенурка, две златни флейти, златен предмет, украсен с пет сърца, три златни ягуара и др.Днес, уви, от цялата тази красота са останали само сухите описания и списъци. Когато през 1520 г. най-големият европейски художник на онова време Албрехт Дюрер видял в Брюксел част от накитите от съкровището на Монтесума, което Кортес изпратил на Карл V, написал: „В живота си не съм виждал нещо, което да радва сърцето ми повече от тези неща."

Като художествен занаят много разпространено у ацтеките било изработването на тържествени шевици, апликации и диадеми от великолепните, изобилстващи с багри, лекички пера от колибри и други птици. Освен това ацтеките правели хубави грънчарски изделия, макар че по онова време грънчарското колело било неизвестно. Те обичали също така да обработват разноцветни камъни и особено да правят изделия от полускъпоценни камъни. Друга ацтекска забележителност били украсените с мозайка от полускъпоценни камъни човешки черепи, които били предназначени за религиозните обреди. Важна роля в ацтекското изкуство играла и архитектурата. Но до днес са запазени много малко от монументалните строежи на ацтеките: основите на техните храмове в град Мексико, укрепленията в Нейотъл, кръглият храм в Калиштлауака, наскоро откритият храм в Малиналко, който представлява издълбана в скалата ацтекска пирамида.

Гениалният труд на ацтекските архитекти създал великолепната столица на империята — Теночтитлан. На 8. XI. 1519 г., когато Кортес и неговите войници влезли в града, там живеели 550 000 жители. Теночтитлан, най-големият град в Америка, а може би и в целия свят по онова време, направил невероятно впечатление на Кортес. И за да бъде действително осезаема испанската победа над ацтеките, впоследствие конкистадорите планомерно и методично изравнили прекрасния град със земята. За щастие сред войниците на Кортес бил Бернал Диас дел Кастильо записващ всичко, което ставало пред очите му. И от неговите бележки, потвърдени от археологическите проучвания, знаем как е изглеждал най-големият град по онова време.

Теночтитлан бил разположен по средата на соленото езеро, издигнат върху няколко съседни островчета, а някои от постройките дори стояли на стълбове непосредствено върху водата. Градът бил свързан със сушата посредством три насипа. Единият водел до Тепейако, другият — до Тлакопан, третият — до великолепния крайбрежен град Чапултепек. Пред градските стени насипите свършвали с входни врати. Градът бил кръстосан не само от улици, но и от множество канали, така че опитите на испанците да сравнят Теночтитлан с Венеция не били съвсем без основание. Гордостта на града, символ на нарастващото могъщество на държавата, били дворците на владетелите. И понеже Монтесума II предложил на Кортес да настани членовете на експедицията си в двореца на Ашайакатъл, днес ние имаме поне описанието на тази великолепна постройка. Дворецът се състоял от десетки сгради, направени от камък, но едноетажни. Там спокойно успели да се подслонят седемте хиляди Кортесови войници. А дворецът на Монтесума бил още по-красив. Неговата гордост бил един авиариум (птичарник), в който били събрани хиляди пъстроцветни птици, срещащи се в пищната мексиканска природа. Само за тях се грижели повече от 300 слуги. Освен това Монтесума се гордеел и със своята домашна зоологическа градина. Разбира се, в нея особено внимание било отделяно на змиите. Те били отглеждани в дървени клетки, украсени с шарени птичи пера. Богатият Монтесума притежавал и още една „природна" сбирка - както събирал редки птици и необичайни животни, така събирал и странни човешки същества, белязани по някакъв начин от природата: джуджета, уроди и др. Показателен за социалните условия в империята е фактът, че много родители сами осакатявали по ужасен начин децата си, за да им осигурят целоживотно пребиваване в онзи тъжен, нечовешки музей на човека.

Монтесума живял като боговете от ацтекските митове. Дори и великолепието на мадридския кралски двор изглеждало на испанците жалко в сравнение с богатствата на всемогъщия владетел. Още на втория ден след пристигането си в Теночтитлан Кортес и неговите другари били поканени на гощавка в двореца. Монтесума бил обслужван от отбрани ацтекски „аристократи", а личната му прислуга се състояла от млади, красиви момичета, подбирани из цялата ацтекска държава. Монтесума обичал дивечово месо, пуйки, млади кучета, всеки ден получавал прясна риба от Мексиканския залив, пиел чоколатъл от златна чаша. След обяда пушел позлатената си лула. По време на обяда го развличали шутове и най-известните ацтекски артисти. А вечерта дворецът бил осветяван от факли от смолисто дърво, които изпускали приятен боров аромат.

Монтесума имал много жени, но им отделял сравнително малко време. През деня се преобличал няколко пъти, но никога не слагал втори път дреха, която вече бил носил. По време на религиозните обреди носел и златоткани одежди. Известно е също така, че той се къпел много често и че бил много чистоплътен. като всички свои съплеменници.

Няколко дни след приема в двореца Монтесума показал на испанците и религиозното ядро на Теночтитлан, главния храм теокали, посветен на племенния бог на ацтеките, бога на войната Уицилопочтли. Храмът представлявал пирамида, висока 30 метра, на чийто връх имало две светилища. В едното се възправяла огромна статуя на бога, украсена с верига от златни и сребърни човешки сърца, а на олтара пред нозете и испанците видели три още топли истински сърца, току-що извадени от гърдите на жертвите. Човешката кръв, най-любимото за боговете дарение, била опръскала целия храм. Второто светилище било посветено на Тескатлипок.

При ацтеките религията имала съвсем основна роля. Мексиканският учен д-р Алфонсо Касо подчертава, че „значението на религията било толкова голямо, че без да преувеличаваме, можем да кажем, че цялото съществувание на ацтеките се въртяло около нея". Съществувало огромно количество богове и религиозни обреди за тяхното възвеличаване. В това отношение можем да сравним войнолюбивите ацтеки с римляните. Винаги когато завоювали победа над някое мексиканско племе или град, заедно с плячката те му отнемали и боговете, приемали ги за свои и започвали да ги почитат в Теночтитлан.

Ацтеките вярвали във върховната божия двойка — в бога — творец Ометекухтли и неговата жена. Те били смятани за прародители на всички богове и по този начин и за създатели на цялото човечество. Оттук идва и второто название на бога Ометекухтли — Тонакатекухтли („Господар на нашето битие"). Според представите на ацтеките божествената двойка живеела безкрайно далече в Космоса, на най-далечното тринадесето небе, съвсем отделено от хората на земята, без да се намесват в живота им.

Затова в молитвите и обредите си ацтеките се обръщали към боговете, възникнали във връзка с двамата създатели. По времето, по което испанците дошли в Мексико, ацтеките имали три основни божества — първоначалния племенен бог на теночка, кървавия властелин на войната и слънцето Уицилопочтли, основен бог на Теночтитлан; Кецалкоатъл — покровителя на всички високи култури в Мексико, бог на образоваността и жреците, на вятъра и т.н.; Тескатлипок („Димящото огледало") — враг на Кецалкоатъл, името му идва от обсидиановото огледало, което уж носел навсякъде със себе си и в което виждал всичко, което е станало, става и ще стане по света.

Въпреки, че ацтеките били войнолюбив народ, основният поминък на огромната част от тях бил земеделието. Затова след трите главни божества най-почитани били различните богове и богини на плодородието, дъжда, на отделните растения и т.н. На първо място бил Тлалок, богът на дъжда, той бил почитан в Месета още далеч преди идването на мешика, но всяко селище имало свой „местен" Тлалок. Жена на Тлалок била богинята на реките и езерата Чалчиуитликуе, изобразявана като очарователна млада девойка. Сестра на Тлалок била богинята на плодородието Чикомекоатъл („Седем змии"). Богинята на цветята Шочикецал същевременно покровителствувала и занаятите. Един от най-почитаните богове бил богът на царевицата Сентеотъл. Богинята на безкрайно полезното агаве се наричала Майауел, а нейните четиристотин божествени синове се свързвали с ракията октли. Покровител на октли бил и богът Тепостекатъл, върховен бог на Тепостлан. Вероятно и богът на човешките жертвоприношения Шипе Тотек първоначално е бил земеделско божество. Много интересни били и ацтекските религиозни обреди. Всички те били извършвани от жреци. Най-важната част от ритуала било жертвоприношението, а от всички жертви най-високо се ценяла човешката кръв. Според религиозните представи на мешика човешката кръв била „храна на боговете". Често в ацтекските кодекси знакът „кръв" бивал заместван от знака „скъпоценен камък" или от знака „цвете". Ацтеките смятали за свое най-висше задължение да предоставят на боговете тяхната „храна". Свещената кръв, притежаваща такава магическа мощ, можела да бъде дарявана на боговете по капки (знаем например, че учениците в калмекак раздирали ушите си до кръв по време на богослужение), но най-ефикасна от гледище на ацтекските религиозни представи била човешката жертва — ритуалното отнемане на човешки живот. Избраната жертва бивала полагана на кръглия жертвен камък, наречен тичкатъл, и главният жрец разрязвал гърдите ѝ с обсидианов нож, изваждал живото и, пулсиращо сърце и с него напръсквал олтара с кръв. Когато Кортесовите войници дошли в Теночтитлан, видели там повече от 130 000 черепа на човешките жертви, направени в храма през последните няколко години. Тази жестока религиозна страст била една от основните причини за ацтекските военни походи. Ацтеките не се стремели да убият неприятеля в боя, а да го пленят, защото живият пленник струвал много повече, тъй като можел да бъде принесен в жертва на боговете.

Да, колкото повече пленници били довеждани в Теночтитлан, толкова повече кръв можели да проливат жреците в чест на своите богове. Понякога в храма идвали и „доброволци", които предлагали живота си, за да си осигурят „прекрасно задгробно съществувание". Хората, които жреците избирали за жертви, били на голяма почит. Особено пленниците, които били избрани за жертва на някой от основните богове. Година преди жертвоприношението измежду пленниците се избирали най-красивите и най-знатните мъже. През цялата година осем жреци обучавали избраника на изискани маниери. Той се движел в тяхната компания, свирел на флейта и хората учтиво го поздравявали. Месец преди ритуала му били избирани четири прекрасни девойки за съпруги. Така идвал денят на смъртта. Обреченият тържествено бил съпроводен в храма. Там се сбогувал с жените си, и учителите, които цяла година се грижели за него, го повеждали по широкото стълбище. На всяко стъпало обреченият чупел по една свещена флейта, докато накрая стигал до върха. А там върховният жрец го повалял и изваждал сърцето му... Но такава възвишена смърт имали само най-знатните пленници, останалите били жертвани с дузини в по-незначителни, „локални" ритуали и обреди.

Понякога пленниците били принасяни в жертва по начин, който испанците по-късно нарекли „гладиаторио". Пленникът бивал привързан към тежък камък, но имал достатъчно възможности за движение. Жреците му донасяли дървено оръжие и той трябвало да се бие срещу няколко добре въоръжени и естествено много по-подвижни ацтекски воини. Ако пленникът успеел да ги победи, му подарявали свободата.

Ацтеките много рядко принасяли в жертва жени и деца. Жените — в чест на богинята на земята (за да забравят жестоката си участ, няколко часа преди ритуала те танцували без прекъсване, докато изпадали в нещо подобно на транс), а децата — в чест на бога на плодовитостта Тлалок.

До нас са достигнали и някои не особено ясни сведения за още по-жестоки религиозни обреди при ацтеките. Например в чест на бога на огъня Уеуетеотъл пленниците били хвърляни завързани в разпален огън и били изгаряни в съпровод на специален религиозен ритуал. Освен това ацтеките почитали своите богове и ги възхвалявали и с песни, танци и обредни религиозни драми.

Ацтеките смятали, че след смъртта човешката душа, в чието съществуване те твърдо вярвали, отива в слънчевата империя Тлалокан. Но това се отнасяло само за душите на загиналите в бой, на убитите от светкавица, на умрелите от определени болести и, разбира се, на тези, които доброволно принасяли в жертва, а „незаслужилите" души отивали в т.нар. Миштлан.

Ацтекските жреци били наричани тламакаски и освен това прибавяли към името си и името на бога, чиито слуги били. Например жреците на Тлалок се наричали Кецалкоатъл-Тлалок-тламакаски, като името на Кецалкоатъл се прибавяло, защото той бил покровител на жреческото съсловие.

Остава още да споменем и това, че при ацтеките, или по-точно във втория град на тройния съюз Текскоко, е бил направен единственият известен опит в историята на доколумбово Мексико за целенасочено, съзнателно въвеждане на монотеизъм. Инициатор на това бил споменатият вече философ, законодател и поет, владетелят на Текскоко Несауалкойотъл, който решил да замести множеството почитани богове с вярата в един-единствен бог Ипалнемоуани. Според учението на Несауалкойотъл този бог бил невидим и непознат. Той бил създателят на всичко живо и неживо, той сътворил и човека. Несауалкойотъл издигнал в Текскоко храм на своя бог, който завършвал с десететажна кула. Деветте етажа символизирали деветте небеса, а десетият, украсен отвътре с бисери и злато, вероятно символизирал обиталището на бога. Но религиозната реформа на Несауалкойотъл не намерила широк отзвук сред населението. Култът към Ипалнемоуани останал само в рамките на „кралския двор". След смъртта на Несауалкойотъл синът му отново се върнал към първоначалните религиозни представи на племената от Мексиканската долина.