Публикувано с разрешението на Древен Изток

 

Представата  за Плодородния Полумесец (дъгата,  образувана от долината на Нил, Палестина-Сирия и поречието на Тигър и Ефрат)  като люлка на цивилизацията е трайно утвърдена и общоприета както  в академичните среди, така и сред широката аудитория.  За масовото съзнание понятието се асоциира с блестящия разцвет на Шумер, Акад и Древен Египет, а с праисторическия град Йерихон (9400 г. пр, н.е.) са запознати малцина. В края на миналия и началото на нашия век обаче серия от открития отново изтегля рождената дата  на сложно организираните общества  още по-назад във времето и кара учените за пореден път да преправят хронологията на региона.  Фокусът на  вниманието този път не е насочен към традиционните райони  на интерес, а към Анадола на територията на днешна Турция – район асоцииран до момента най-вече с далеч по-късната Хетска империя (или Хати – XVIII-XII  в. пр. н.е.).

 

Мегалитният комплекс

 

Всичко започва през октомври 1994 г., когато археологът  Клаус Шмид  (Klaus Schmidt, р. 1953 г.) е поканен да ръководи съвместен проект на филиала на Немския Археологически Институт (Deutsche Archäologische Institut, DAI) в Истанбул и музея на град Шанлъурфа по разкриването на древно поселище -  Гьобекли Тепе (Göbekli Tepe; Хълмът с издуто коремче - височина 15 м., диаметър 300м.) в подножието на планините  Таврос, Югоизточен Анадол (Турция).  Обектът се намира в близост до селото Йоренчик (Örencik), на 12 км. североизточно от Шанлъурфа (Şanlıurfa -  предишно име Урфа,  древната Едеса), недалеч от сирийската граница. Формата на невисокия хълм, издигащ се самотно в напълно равнинна местност  е почти идеален кръг, което не остава незабелязано от археолозите още през 60-те години.  Все пак истинската му стойност им убягва – през 1963 г. американецът Питър Бенедикт (Peter Benedict) например смята, че това е византийско гробище и го описва така в доклад, излязъл през 1980.  При новия обстоен оглед обаче тренираното око на Клаус Шмид безпогрешно определя както изкуствения характер на съоръжението, така и принадлежността му към дълбоката древност на каменния век.

Още  първоначалните разкопки  привеждат екипа в изумление -  години по-късно ученият споделя:  „Това бе като свръхнова звезда. Още в мига когато видях това за пръв път, разбрах, че имам два варианта: или да си тръгна оттук и да не разказвам нищо на никого, или през остатъка от живота си да изследвам този обект.” Избира второто и не остава разочарован.  След почти две десетилетия самоотвержена работа резултатите надминават и най-оптимистичните предвиждания — открита е най-старата цивилизация в региона на възраст най- малко 12 500 години (XI-X  хил. пр. н.е.), „един от най-важните паметници в света” (както го определя уредникът към Музея в Урфа – Хасан Карабулут).

В рамките на древния свещен участък (теменос) изпод земята изникват прецизно шлифовани Т - образни каменни колони, които образуват група от до 20 концентрични кръга  (съгласно геомагнитно изследване от 2003 г.) с диаметър между 10 и 30 м. Те са подобни на тези в Стоунхендж-Англия, но са по-стари от тях с близо 6000 г.  До  момента са разкопани изцяло само 4 (по-малко от 5% от общата площ на комплекса),  но дори тази частица от миналото великолепие е повече от внушителна. Прогнозата е обектът да бъде разкрит напълно след минимум 50 години – „едва сме надраскали повърхността” шегува се изследователят. Оказва се, че той се състои от три културни слоя:

В най-древния слой  (слой III) Т-колоните са с височина от 3 до 5 м. и тегло от 10 до 50 тона. Само  за транспортирането на един среден по размер екземпляр от близката каменоломна, намираща се на 500 м. от съоръжението са били нужни координираните усилия на минимум 500 човека.  А в  нея има недовършени образци достигащи размер от 6,9 до 9 м. височина.  Единствените оръдия, открити там са прости длета от твърд камък, подобни на образците от раннонеолитните находища Библос (Ливан), Немрик 9 (Nemrik, дн. Сев. Ирак), Хелуан (Helwan, делтата на Нил в Египет) и Тел Асуад (Tel Aswad, близо до Дамаск, Сирия).  Колоните са разполагани по краищата на кръговете, както и вътре в тях. Вероятно върху поне част от тях са поставяни напречни каменни „трегери”, два от които ( с дължина от 5 м.) също са разкрити. Съединявани са със стени, иззидани от необработени камъни, за да се оформят овални куполообразни постройки.  Подът в тях е покрит с гипс, покрай стените е имало ниски каменни скамейки. В центъра на всяка постройка са били поставяни статуи или тотемни стълбове на свещени животни (запазени са такива на лисици и глигани), в някои има и масивни каменни съдове („вани”), предназначени вероятно за очистителни обреди.

Както колоните, така и  „трегерите” и тотемните стълбове са покрити с  богата, изкусно изработена каменна резба.  Абсолютно преобладават животински мотиви: лъвове, бикове, глигани, лисици, хиени, газели, диви магарета, змии, гущери, паяци, насекоми, хищни и водоплаващи птици - Шмид ги нарича на шега  „зоологическа градина на каменната ера”.  Най-многобройните изображения са на газели и змии. Следват биковете, дивите магарета, лисиците, дивите овце и глиганите. Сред птиците преобладават хищниците и хранещите се с мърша: гарвани, орли, лешояди. Интересно е, че въпреки по-малкия си брой, централно място в композициите заемат не служещите за храна, а свирепите и опасни животни – „Това е един плашещ, фантастичен свят на страховито изглеждащи зверове” допълва колегата му Йън Ходър (Ian Hodder), професор по антропология от Станфордския университет (Stanford University), който от 1993 г. ръководи разкопките в разположения наблизо в северозападна посока Чатал Хююк (7500-5700 г. пр. н.е.).

Човешките изображения са рядкост. Най-атрактивни сред тях са  това на обезглавен труп в обкръжение на лешояди, пируващи с останките на мъртвеца; гола  женска фигура в анфас, изключително приличаща на т. нар. Venus accueillante (Приветстващата Венера), известна от находки в Северна Африка и стела с човешка глава на върха и животинско тяло в основата (открадната през 2010 г.). Върху Т-образните колони има и изображения на човешки ръце.

Голям брой рисунки са със стилизиран символичен характер, което кара редица учени да ги тълкуват като пиктограми и дори „протописменост”. Клаус Шмид се отнася към тези изводи предпазливо: „ Това все още не може да бъде наречено писменост, това са праисторически йероглифи или да се изразим още по-внимателно – прайероглифи”. Въпреки това тези елементи могат лесно да бъдат различени от реалистично пресъздадените образи със своите опростени, сякаш набързо нахвърлени форми – глави на бикове и овни, вълниста решетка, зигзагообразни начертания (пълзящи змии?). Ясно е, че майсторът рисувал тези знаци е бил наясно, че съплеменниците му разбират тяхното значение.

Горният слой - втората фаза в развитието на мегалитния комплекс (слой II) - е изграден върху частично засипаните останки от първия. Състои се от този път вече четириъгълни постройки с подове от полирани варовикови плочи, но доста по-скромни и по-бедно декорирани.  Възможно е въпреки прогресивните архитектурни нововъведения да бележат тенденцията към упадък на съоръжението, завършила с неговото изоставяне. Те са и повредени в най-голяма степен – както от ерозията, така и вследствие на практикуваното в продължение на хилядолетия земеделие.

В  края на този период  обектът е внезапно напуснат, но в никакъв случай неорганизирано, което изключва варианта това да е станало в резултат на вражеско нашествие. Постройките са засипани с  огромно количество (между 300 и 500 куб.м. ) пръст, вследствие на което се е появил и самият хълм — това е и т. нар. слой I.

 

Какво е било неговото предназначение?

 

Предварителните очаквания на Клаус Шмид са по-скоро за комплекс, използван първоначално за погребения.  Колкото повече напредват разкопките обаче, толкова по-ясно и категорично става заключението му, че пред него е най-древното мащабно храмово съоръжение в света. Големите размери и богатата украса говорят безспорно за сгради с обществена функция, за построяването на които е било привлечен огромен брой  хора.  На място са открити и артефакти - каменни  оръдия на труда (най-вече стъргалки, също каменни чукове) и оръжия (върхове на стрели), но районът е бил обитаван постоянно от относително малка група (възможно жреците и обслужващият ги персонал).

Липсват погребения, обаче е намерено голямо количество животински кости. Специалистът по костни останки Йорис Петерс от Университета „Лудвиг Максимилиан” (Ludwig-Maximilians-Universität, Мюнхен) е систематизирал повече от 100 000 единици – цели кости или фрагменти. Преобладаващи (60%) са тези от газели, като има и от диви свине, бикове, овце и елени. Именно този набор потвърждава тезата, че обществото построило първия храм не е познавало скотовъдството и опитомените животни.

Незначителното количество човешки кости, смесени с животинските може лесно да се обясни с неизживените по онова време практики на човешки жертвоприношения и ритуален канибализъм. Детайлното им изследване, проведено от Юлия Грецки (Julia Gresky от филиала на DAI в Берлин) разкрива, че те са третирани по същия начин, както и животинските – начупени са за да бъде  извлечен от тях костният мозък, върху повърхността им се наблюдават и нарези, направени при отделяне на месото.

Цялата тази съвкупност от факти свидетелства, че Гьобекли Тепе е култов център обединяващ  в религиозно и социално отношение населението на обширен регион, простиращ се на стотици километри около него. Множествата обаче са се стичали тук само няколко пъти годишно - за да честват различни празници, ловни ритуали и такива свързани с култа към предците, придружени с жертвоприношения на животни и последващото им изяждане по време на ритуални пиршества. Епизодично са били привиквани и работници за строителни или ремонтни дейности.

Въз основа на преобладаващите животински изображения изследователите интерпретират религията като шаманска вяра в духове и тотемизъм.  Свещените животни са три категории - обожествявани като обект на лова и прехраната (диви едо и чифтокопитни),  във връзка с култа към предците  (хранещите се с мърша птици като посредници между  земния свят и този на отвъдното, които пренасят плътта на починалите на небесата според  предположението на археоложката Даниел Стордьор (Danielle Stordeur)от  Centre National de Recherche Scientifique, Франция - вж. по-долу) или представляващи опасност (змиите- будещи суеверен ужас със способността да умъртвяват мъчително въпреки малките си размери и едрите хищници).  Възможно е многобройните изображения да са подпомагали изпадането на жреците в шаманистичен екстаз, по време на който те да са  влизали във въображаем контакт с животните-духове или да са се отъждествявали с тях.  Стелата с човешка глава и животинска долна част като че ли потвърждава такова предположение (шаманът като получовек-полуживотно). Също така една от последните находки (каменна колона с форма различна от Т-колоните; октомври 2010) демонстрира забележително сходство с глобално разпространените сред примитивните култури тотемни стълбове.

Клаус Шмид изказва и предположение, че Т-образните колони са всъщност  стилизирани изображения на антропоморфни божества ("въплъщение на мистериозни същества”; „пазители на свещеното пространство”) заради изображенията на ръце върху тях: „Аз мисля, че тук си имаме работа с най-ранните изображения на богове. Те нямат нито очи, нито уста, нито лице. Но имат ръце, длани. Това са демиурзи. Смятам, че тези, които са ги изсекли от камъка са си задавали най-глобалния въпрос: що за свят е това? Защо ние сме в него?”.

Въпреки липсата на погребения, изображението на обезглавено човешко тяло заобиколено от лешояди подсказва, че заупокойният ритуал на строителите е бил не погребение или кремация, а оставяне тялото да бъде изядено от мършояди – животни и птици (както например предписва зороастрийската религия). Възможно е оглозганите кости впоследствие да са били оставяни в специални костници. Предварително отделената от тялото глава на покойника (изображения на такива ритуални глави са намерени в Невалъ Чори, обект безспорно свързан със светилището) по всяка вероятност е била обработвана и украсявана по специален начин, за да служи като предмет за поклонение в култа към предците. Именно този хипотетичен елемент сближава културата от Гьобекли Тепе с предшестващата я Натуфийска мезолитна култура (ок. 12 500-9 500 г. пр. н.е.), която е познавала подобни практики (находките в стоянките Хайоним, Нахал Орен, Айн-Маллах в дн. Израел и Палестина). Както тук, така и в Йерихон (Палестина) и Чатал Хююк  и няколко места в съседна Сирия (културата Тел Мурейбет/Tell Mureybet) лешоядите са иконографски образи на които се отделя особено внимание. In situ (на място) са открити и каменни глави,  в естествен размер и без тяло или изображения на глави придружавани от хищни птици,  които находки се вписват чудесно в тази линия на разсъждения.

В комплекса не са открити изображения, намекващи за наличието на ритуали за плодородие. Открити са обаче статуетки на мъже с пенис в ерекция, които заедно с голата Венера дават достатъчно податки, че на това общество не е бил чужд пиететът към плодовитостта. Интерпретациите обаче на две Т-образни колони в центъра като мъжки и женски символи е по-скоро спекулация.

При всички случаи обаче  религиозните идеи  на строителите на Гьобекли Тепе  и производните от тях обреди  са  подчертано агресивни, мрачни и обвързани със смъртта. Както обобщава турският изследовател Бурчин Ердоджу (Burçin Erdoğu) от Тракийския университет (Trakya Üniversitesi, Одрин):  „Насилието и символичното убийство са били доминиращи представи в изкуството”. Друга тяхна отличителна черта е публичността: култът е бил подчертано обществена проява и вероятно домашните олтари и богослужения не са били познати. Самият Клаус Шмид отива дори още по-далече, като нарича композициите „зловещ сценарий, напомнящ по нещо Ада на Данте”.

Цялото това изобилие от образи, форми, форми, ритуали и символически асоциации с право е определено от френския археолог проф. Жак Кувен (Jacques Cauvin; 1930-2001) като „революция на символите” ("révolution  des symboles”). Изненадата, която поднася този археологически обект обаче е, че този аспект на  „неолитната революция” не следва нейния стопански аспект (производството на храни), а го изпреварва във времето.

Следствие от религиозните функции на Гьобекли Тепе може би е и изоставянето му.  Предполага се, че причината би могла да е радикална промяна във вярванията на населението, което се отрича от  дотогавашните си представи и надежди,  като демонстративно „погребва”  свързания с тях  храмов комплекс , изоставяйки го затрупан. Причина за това би могло да бъде обективно трагично събитие като природен катаклизъм, епидемия или глад (които в очите на поклонниците да са изглеждали като знак, че божествата са оттеглили благоволението си от това място), претълкуване на религиозни положения от самите жреци или от реформатори , планирана миграция (например вследствие изтощаване на местните ресурси поради свръхексплоатация – каквото е едно от предположенията на Шмид), или пък просто обществено недоволство от бремето на тежката работа по изработката и поддържането на паметниците. При всички случаи затрупването е изразителен символичен акт, демонстрация на решимост за скъсване със старите традиции и поемане по нов път - към освобождаване от господствалите хилядолетия порядки, йерархия и авторитети.

 

Кога се е случило всичко това?

 

Култовият център  възниква още в края на мезолита (11 000 - 10 000 г. пр. н.е.). Най-впечатляващата част от историята на комплекса  - слой III е разположен в епохата на т. нар. Докерамичен неолит, фаза А (Pre-Pottery Neolithic A, PPNA: 9500-8500 г. пр. н.е.) и разцветът му се датира малко преди 9000 г. пр. н.е. Етапът на упадък – слой II е около 8000 г. пр. н.е. (Докерамичен неолит, фаза B; Pre-Pottery Neolithic B , PPN B) , а между началото и средата на VIII хилядолетие (7900-7400 г.пр. н.е.) Гьобекли Тепе е затрупан и изоставен.

Радиовъглеродното датиране  на органични находки е обобщено в следната таблица:

Лаб. №	Абс. възраст в години	Калибрирана датировка (г. пр. н. е.)	Археологически контекст
Ua-19561	8430±80	7560-7370	Структура С
Ua-19562	8960±85	8280-7970	Структура В
Hd-20025	9452±73	9110-8620	Слой III
Hd-20036	9559±53	9130-8800	Слой III

 

Легенда:

Hd – лабораторни образци от  долните нива на обекта, отразяващи най-активния етап на обитаване.
Ua – образци, взети от горните нива на почвения слой, които служат за датиране на момента след който обектът не би могъл да бъде обитаван (terminus ante quem).

 

Кои са били строителите?

 

Хората, изградили първия в света монументален храмов комплекс са били общество на ловци и събирачи. Не са култивирали растения и не са отглеждали домашни животни. Затова и интересът към дивия животински свят в техния свят е бил така голям и той е изобразяван  с толкова страст и умение.  Въпреки това си струва да се отбележи, че съгласно най-новите генетични и археологически изследвания (проведени от Института по хибридизация на растенията „Макс Планк”/Max-Planck-Institut für Pflanzenzüchtungsforschung в Кьолн през 2006) едно от първите важни растения доместикати - пшеницата еднозърнест лимец (Triticum monococcum L.) е била култивирана от своя див предшественик,  дивата пшеница (Тriticum boeoticum Boiss.) по същото време и в същия район – около планината Караджадаг (Karacadağ) само на 32 км. от Гьобекли Тепе.  Според Клаус Шмид изображенията на диви магарета и газели може да са имали и апотропна функция – магически опит за прогонване на тези животни от площите с житни растения (диворастящи или култивирани). Така че ако не този народ, то неговите преки потомци със сигурност са изиграли важна роля в процеса. Още повече, че  принадлежащите към същата общност техни съвременници и съседи от Тел Абу Хурейра (Tell Abu Hureyra ; Абу Хурейра 2 : 9400–7000 г. пр. н.е.) в Сирия вече да отглеждат ръж (вж. разкопките на Андрю Мур (Andrew Moore ) от  Oxford University през 1972-1973). „ Те са имали диви овце, диви зърнени култури и хората, които да го направят” обобщава Шмид. Керамиката също не е била позната, макар далеч на изток – в Япония (културата джомон) и Китай вече са били налице първите успешни опити.

Строителите също така не са живеели и в големи постоянни селища. Клаус Шмид сполучливо формулира положението в почти афористичен стил с фразата „Първо идва храмът, а след това градът”(Zuerst kam der Tempel, dann die Stadt). Той дори определя феномена като „свидетелство за последния полет на една  полуномадска цивилизация, която скоро е била изтласкана от земеделците”. Той има  даже и една неособено правдоподобна теория, според която съоръжението е било изградено на важен пункт по сезонния миграционен маршрут на стадата от газели, представляващи основен източник на храна за обитателите на региона, като те са отсядали там само два пъти в годината. Едно обаче е сигурно- това общество е било достатъчно сложно, за да съумее да организира големи групи работници, да осигури тяхното изхранване по време на строителните работи, да поддържа клас високо специализирани занаятчии с отлични умения в обработката на камък, които да създадат впечатляващите резби. Това предполага вече обособена прослойка от администратори – жреци и вождове, които да организират процеса и да го доведат до успешен край със силата на своя авторитет – тоест налице е била вече ярко изразена социална стратификация с отчетлива йерархия.

В намиращия се съвсем наблизо Балъклъгьол (Balıklıgöl) е намерена почти двуметрова статуя от същата култура. Тя представлява човешка фигура, скръстила ръце пред себе си в подобен на молитвен жест. Вероятно изобразява някой първенец  или жрец на култа. Възможно е при строежа да е използван и робски труд, от което следва и наличието на военна каста, извършваща набезите в чужди територии и гарантираща защитата на собствените. Всичко това кара Йън Ходър да признае: "По-рано се смяташе, че издигането на такива монументални обекти е по силите само на сложни,  йерархически устроени цивилизации, които са възникнали едва след появата на земеделието. Гьобекли Тепе преобръща всички наши представи. Намерените там обекти са изкусно обработени,  те са сложни за изработка и са създадени преди да се е появило земеделието. Дори само това превръща този комплекс в една от най-важните археологически находки за дълго време напред.".

Тази  ранна цивилизация се развива от предшестващата я  Натуфийска мезолитна култура (съществувала в Палестина, Сирия, Северна Месопотамия и Южна Анатолия ок. 12 500-9 500 г. пр. н.е.) и е родствено свързана с друга, която по същото време изгражда първия укрепен със стена голям град в света - Йерихон (ок. 9400 г. пр. н.е., с население повече от 1000 души). Населението най-вероятно е говорело на праезик от оформящото се тогава афразийско (остаряло наименование: семито-хамитско) макросемейство. Следователно са били потомци на емигранти от Северна Африка, напуснали тогавашните савани на днешната пустиня Сахара за да основат процъфтяващи поселища в Леванта. Съществува и хипотетичната, макар малко вероятна и недоказуема,  възможност тази етническа група да е била далечен предшественик на шумерската. Шумерите се спускат в низините на Месопотамия от планинска страна на север, носейки със себе си една вече оформена култура и специфичен език – изолат. Съгласно техните вярвания социалната организация, земеделието и скотовъдството са дадени на хората на свещената планина Дул-Кур (акад. Дул-Куг) от боговете Анунаки (все още безименни и неперсонализирани като стилизираните божества от Гьобекли Тепе).

 

Искра или огнище?

 

Дали тази култура е била просто искра в цивилизационния процес, моментно припламване на социална и умствена енергия? Или е само върхово постижение на цивилизационно огнище, разпространено в обширен регион и представляващо брънка в дълга поредица, със свои приемници?

Дори само простата логика подсказва, че верен отговор може да бъде единствено вторият. За щастие на историците това умозаключение е потвърдено недвусмислено от археологическите доказателства. Разкопките в множество обекти показват, че културата Гьобекли Тепе се е простирала върху обширни територии, жителите на които са се намирали в културно единство както помежду си, така с твърде отдалечени страни благодарение на постоянен обмен на идеи и търговски артикули, който е функционирал системно на наистина огромни разстояния. Именно този неолитен феномен може с право да  бъде определен като първата истинска цивилизация на Анатолия и Леванта.

Най-значимото находище след храмовото съоръжение е Невалъ Чори (Nevalı Çori), на брега на потока Кантара, поречието на Ефрат в подножието на планините Таврос,  50 км. северно от Гьобекли Тепе. Днес обектът е недостъпен, тъй като се намира под водите на язовира „Ататюрк”. Преди обаче дигата да бъде пусната в експлоатация, са проведени обстойни разкопки с цел да се проучат и спасят колкото е възможно от намиращите се там артефакти. Те са извършени от екип на Университета в Хайделберг (Universität Heidelberg) под ръководството на проф. Харалд Хауптман (Harald Hauptmann, р. 1936) през периода 1983-1991.

Невалъ Чори определено е по-млад на възраст - 8400 – 8100 г. пр. н.е. съгласно радиовъглеродното датиране (C14) или фазата PPNB, която съвпада с упадъка на Гьобекли Тепе. Комплексът е значително по-малък по размери, от дълги квадратни постройки с подове от варовик:  както с култово, така и с жилищно - складово предназначение. Помещенията са снабдени с покрити подземни канали, служещи вероятно за проветрение или отопление/охлаждане. Открити са над 2000 върха на стрели, кости от диви животни (газели, глигани, магарета), както и диворастящи ечемик и леща. Което определя стопанството на обитателите като все още присвояващо, а не произвеждащо.

Културата, подобно на начина на живот е напълно идентична: открити са както Т-образни стълбове със стилизирана украса от ръце и длани (с далеч по-незначителни размери), така и каменни скулптури на човешки глави, животни и птици, хибридни изображения на хора-животни, със същия стил на обработка  и художествено изпълнение. Има и известно количество малки вотивни статуетки от изпечена глина, които вече са предвестник на зараждащото се грънчарство. Намерени са и шест гроба, като сред положените там останки има и няколко черепа без тела, както и едно обезглавено тяло – индикация, че и вярванията на обитателите са били същите.

По същото време на  приблизително 200 км. източно  процъфтява  и Кьортик Тепе (Körtik Tepe) - хълм  в поречието на Тигър, край селото Аджил (Ağıl) близо до Диарбекир. От 2000 г.  разкопки там провежда Вечихи Йозкая (Vecihi Özkaya) от университета Дичле (Dicle Üniversitesi, Диарбекир). След десетилетие работа той може да се похвали с колекция от хиляди изящно изработени каменни купи, открити в стотици гробове в селището. Местният център е по-стар от Невалъ Чори: принадлежи към периода PPNA (9500-8500 г. пр. н.е.). Планът на постройките  все още е кръгъл, както в слой III от Гьобекли Тепе, методът на изработка на купите може да се отъждестви с този на ритуалните каменни „вани”. Мъртъвците са погребвани под подовете на жилищата, което практически обяснява липсата им в далечния храмов комплекс, тъй като той не е бил предназначен за селище. Разликите в количеството и качеството на погребалния инвентар подсказват за вече налично социално разслоение. Откритите гравирани кости и плоски камъни предназначени за украса и ритуални цели, демонстрират същия стил на художествено изобразяване, както в Гьобекли Тепе. Изображенията на абстрактни мотиви и животни (напр. газели) са идентични. Открити са  голи женски статуетки („богинята майка”), както и рога на козли и техни изображения, използвани в култа.

В региона са открити още огромно множество, макар и не толкова впечатляващи обекти.  Сред тях са например  Халан Чеми (Hallan Çemi), ранно неолитно поселище на уседнали ловци събирачи в поречието на Тигър (10 200 — 9200 г. пр. н.е.), изследвано през 1994 от Майкъл Розенберг (Michael Rosenberg) от  Университета на Делауеър (University of Delaware) преди да бъде залят от водите на язовира „Батман”; Демиркьой Хююк (Demirköy Höyük), отново в Източния Анадол, изследван от същия учен през 1996 и датиран 9410 - 9280 г. пр. н.е.; Хасанкайф Тепе (Hasankeyf  Tepe), Зиярет Тепе (Ziyaret Tepe), Хакеми Юсе Тепеси (Hakemi Use Tepesi), Йенидже Хююк (Yenice Höyük), Кенан Тепе (Kenan Tepe), Салат Тепе (Salat Tepe), Ашаджи Салат (Aşağı Salat), Мюслюман Тепе (Müslüman Tepe), Кавушан Хююк (Kavuşan Höyük), Тюрбе Хююк (Türbe Höyük)и др. от фазата PPNA.

От периода PPNB  се открояват намиращите се в Централна Анатолия  (Кападокийското плато)  Ашикли Хююк (Asikli Höyük) близо до днешния град Аксарай (Aksaray) и разположеният само на ок. 400 м. от него Мусулар (Musular), които могат да се разглеждат като един обект. Разкопани са съответно от Уфук Есин (Ufuk Esin) през 1989-1996 и Севил Гюлчур (Sevil Gülçur) през 1994-2004; и двамата от Истанбулския Университет  (İstanbul Üniversitesi).  Датировката е между 8000 и 6500 г. пр. н.е. Първият е постоянно селище, състоящо се от жилищни и ритуални сгради. Забележителна находка е случай на трепанация при женски скелет. Вторият е церемониална сграда единствено с култово предназначение, както в случая с Гьобекли Тепе.  Заслужава  да се споменат и най-ранните етапи от обитаването на  Акарчай Тепе (Akarçay Tepe – ок. 7750-6080 г. пр. н.е. по калибрирани резултати от С14), отново недалеч от Шанлъурфа, където през периода 1994-1998  Гийермо Алгазе (Guillermo Algaze) от Ориенталския Институт на Чикагския Университет (The Oriental Institute of the University of Chicago) и Нур Балкан — Атлъ (Nur Balkan-Atlı) от Истанбулския университет разкриват забележителен пример за плавен преход от събиране на диворастящи растения към отглеждане на култивирани видове, както и изследваният пак от Балкан-Атлъ през 2007 Кючук Гьолю Даг (Küçük Göllü Dag) в Централна Анатолия, който е бил  център за добив на обсидиан, изнасян чак до територията на днешен Израел.

Такава гъста мрежа от поселища, особено през PPNA предполага висока плътност на населението, многобройна популация и оттам всички необходими предпоставки (от бюрократична и занаятчийска прослойки, координационни механизми до изобилен добив на храни), необходими за успешната реализация на едно така мащабно начинание като издигането на монументалния храмов комплекс. През PPNB селищната мрежа оредява, броят на населението спада, преустановява се строежът на мегалитни съоръжения и като цяло културата бележи забележим упадък. Пъстрата галерия от животински образи изчезва от изкуството, като самото то става по-бедно и по-примитивно. Оказва се, че по всяка вероятност сме свидетели на исторически куриоз:  прогресът на „неолитната революция” – култивирането на растения и опитомяването на животни се оказва принудителна мярка за оцеляване на едно изпаднало в криза общество  предизвикана не от стремежа към удобство и ефективно стопанство, а от липсата на друга алтернатива след изтощаване на ресурса от диви животни, служели дотогава като основен източник  на  храна.

Отвъд границата, в съседна Сирия също са открити множество археологически обекти, принадлежащи към докерамичната неолитна култура от Гьобекли Тепе. Те са разкопани най-вече от френски и полски археолози и демонстрират идентичност с образците на север, доказващи убедително органично единство.  Тел Мурейбет (Tell Mureybet) и Тел Шейх Хасан (Tell Cheikh Hassan) край Ар Рака (Ar-Raqqah) , Джерф ел Ахмар (Jerf el Ahmar) на левия бряг на Ефрат,  Тел Карамел (Tell Qaramel) близо до Алепо (Aleppo), Тел Джаде ал Мугара (Tell Dja'de al Mughara) източно от Манбидж (Manbij) споделят отличителните характеристики на съответните поселища в съседна Турция във всички техни аспекти: от бита, архитектурата и добива на храни до вярванията и изкуството.

Най-известен е Тел Мурейбет (10 800-8000 г. пр. н.е.), изследван (1964-1974) последователно от екипи начело с  Мориц ван Луун (Maurits van Loon) от Ориенталския институт в Чикаго и проф. Жак Ковен от френския Национален център за научни изследвания преди да потъне под водите на язовира „Асад”.  Характерни  за него са кръглите куполообразни постройки, присъщи и на Гьобекли Тепе и вотивните женски фигурки.  Джерф ел Ахмар (9600-8500 г. пр. н.е.; изследван от същия проф. Ковен и неговите ученици ) добавя освен познатия преход от кръгли към квадратни архитектурни форми наличието на специализирани обществени сгради и дори пиктограмни петроглифи копиращи „протойероглифите”  открити от К. Шмид: стилизирана лисица и змии, кръгове и зигзагообразни линии. Подобни изображения (змии, стоножки) са намерени и в Тел Карамел (11 000 — 9650 г. пр. н.е.), изследван от 1999 г. насам от полски екип начело с проф. Ришард Мазуровски (Ryszard Mazurowski) от Варшавския университет (Uniwersytet Warszawski). Там са разкрити и 5 броя кръгли кули с диаметър ок. 6 м., които вероятно са дори по-стари от кулата в Йерихон (вж. по-долу). Джаде ал Мугара (ок. 9000 г. пр. н.е.) придобива известност с откритието на Ерик Кокьоньо (Éric Coqueugniot) от Лионския университет (Université de Lyon) през 2007: стенопис от 4 кв.м. геометрични орнаменти изпълнени в червено, черно и бяло.  Единството на  културата Мурейбет с тази оттатък турската граница се обобщава недвусмислено от Даниел Стордьор: "Вие наистина може да видите, че тази култура е една и съща”  казва тя "Всички най-важни символи са еднакви".

Нещо повече: дори такъв сравнително обширен ареал не изчерпва географския хоризонт на тази култура. Тя не съществува в някаква „блестяща изолация”, а осъществява системни и интензивни контакти със своите съседи, намиращи се стотици километри на юг: Ливан, Палестина, Йордания. По същото време, когато жителите на Гьобекли Тепе строят своето мегалитно светилище процъфтява Йерихон (ок. 10 000 — 9000 г. пр. н.е. ), който през втория период на своето развитие  (Jericho 2 – ок. 9400 г. пр. н.е.) се превръща в първия град в света: с население над 1000 души, масивна каменна стена (височина 5 м., дебелина 1,60 м.) и осемметрова кула със стълбище. Той е наследник на същата мезолитна култура от Вади ен Натуф (Wadi an-Natuf : 12 500-9 500 г. пр. н.е.; Израел, между Тел Авив и Рамала), жителите му обитават същите кръгли жилища, съблюдават същите заупокойни обичаи: погребват своите мъртъвци под подовете на жилищата си или както се изразява английската археоложка Катлин Кениън (Kathleen Kenyon; 1906-1978), която провежда тамошните разкопки през 1952-1958,  „живеят заедно със своите мъртви”.

Отделянето на главите и съхранението им за ритуални цели се наблюдава в близките Нахал Хемар (Nahal Hemar), Нахал Орен (Nahal Oren) и в Айн Малаха (Ain Mallaha) и Кфар ха Хореш (Kfar HaHoresh) край Галилейското езеро, също и в Бейсамун (Beisamoun) - Долна Галилея. В Йерихон имаме дори специална украса на черепите – посмъртна глинена маска и раковини каури в очите. Вотивни статуетки на човешки глави са открити в Ейнан (Einan). Тъждество има и в изкуството: в начина на изобразяване, композицията, предпочитаните обекти.  Фигурки на газели изобразявани по присъщия за Анатолия начин са  откривани в пещерата Ум ез-Зувейтина (Umm ez-Zuweitina), гроб във Вади Фалах (Wadi Fallah); в Дувейла (Dhuweila), съседна Йордания, както и в планините Загрос (Северна Месопотамия): Калат Джармо (Qal'at Jarmo; докерамична фаза I: 7090-6200 г. пр. н.е.) в Иракски Кюрдистан.   Жителите на Хирокития (Khirokitia, Χοιροκοιτία: VII-VI хил. пр. н.е.) на о. Кипър  също живеят в такива домове и погребват мъртвите си по същия начин.

В този регион обаче не се разменят само идеи. По установени маршрути системно се придвижват ценни за тези общности товари, а по всяка вероятност и любопитни скитници. Въпреки ранния етап на развитие – липса на керамика, металургия, земеделие и скотовъдство -  размяната на стоки процъфтява, като нужните суровини и изделия често изминават много дълъг път, преди да достигнат до крайните потребители.  В Анатолия се откриват мидени черупки от палестинското крайбрежие и дори от Червено море. В обратната посока пък пътува насъщният като източник за направата на оръжия и инструменти в едно неметално общество обсидиан. Така например инструменталният анализ чрез неутронна активация (instrumental neutron activation analysis) на образци обсидиан в археологически обекти от фаза PPNB в Долна Галилея, Израел: Ифтахел (Yiftahel), Бейсамун (Beisamoun), Нахал Лаван (Nahal Lavan),  Нетиф ха-Гдуд (Netiv ha-Gdud), Михморет (Mikhmoret), Гиват ха-Парса (Givat ha-Parsa) и Тел Меворах (Tell Mevorakh) показва, че всички те произхождат само от  един неголям район на Кападокия, включващ Гьолю Даг (Göllü Dag), Хотамъш Даг (Hotamis Dag), Кору Даг (Koru Dag), Ненези Даг (Nenezi Dag) и Зарнекъ Тепе (Zarneki Tepe).  Изследването е проведено през 1986 от Джоузеф Йелин (Joseph Yellin) и Йосеф Гарфинкел (Yosef Garfinkel) от Еврейския университет (Hebrew University) в Йерусалим.

Именно постоянно високото търсене на този материал в дори в далечни места предизвиква и появата на една почти  „експортно ориентирана  икономика” в района. Резултатите от само няколкомесечно проучване на Нур Балкан-Атлъ в находището Калетепе (Kaletepe, района на Гьолю Даг) показват силно стандартизирана продукция от два типа: готови остриета и приблизително еднакви по размер и форма отломъци, предназначени за по-нататъшно транспортиране и обработка. Броят на първите е ок. 1500, а на вторите между 4 500 и 6000 като общото им тегло доближава десет тона. „Пътят на обсидиана” от планините на Анадола до Мъртво море функционира в продължение на много хилядолетия – приблизително от 12 000 до 3500 г. пр. н.е., когато каменните сечива започват да се изместват от метални.

Всички изброени примери недвусмислено показват, че през епохата на докерамичния неолит, предшестваща „неолитната революция”  на  територията на Мала Азия и Леванта е съществувала хомогенно и високо развито за времето си общество: с интензивни връзки между отделните региони, единство на материална и духовна култура, състоящо се по всяка вероятност от сродни етнически групи, говорещи на близки езици или дори на диалекти на един и същ език. Въпреки доминиращо присвояващия тип на своето стопанство, тези основно ловци и събирачи (с едва прохождащо на отделни места земеделие и скотовъдство) са разполагали с достатъчно продоволствен ресурс, който е изхранвал многобройно население и е позволявал както поддържането на специализирани занаятчии, подготвящи продукция за износ извън локалните общности, така и издигането на впечатляващи мегалитни съоръжения.  Техните върхови постижения: светилището в Гьобекли тепе, Тел Мурейбет, Йерихон не са изолирани феномени.  Това са закономерно обусловени прояви на една преуспяваща цивилизация – първата истинска цивилизация в региона.

 

 

 

Карта на разпространението на неолитните докерамични и керамични култури.

Легенда:

Плътен червен цвят: район доминиран в религиозно и културно отношение от Гьобекли Тепе.
Ограден в зелено: регион на разпространение на докерамичната неолитна култура PPN.
Ограден в лилаво: регион на разпространение на анатолийската култура-наследник: Чатал Хююк.
Ограден в оранжево: регион на разпространение на месопотамските неолитни култури, предшестващи Шумер.

 

 

Наследството на  древните строители

 

Пряк приемник на културата от Гьобекли Тепе е Чайоню Тепези (Çayönü Tepesi: 8800-6600 г. пр.н.е.), на 40 км. северозападно от Диарбекир. Обектът е изследван подробно през 1963-1964 от Робърт Джон Брайдууд (Robert John Braidwood: 1907-2003) - Чикагски университет, а след това през 1985-1991 от Мехмет Йоздоган (Mehmet Özdoğan) – Истанбулски университет. Поселището е относително близо до мегалитния комплекс и безспорно е влизало в неговия район на влияние. То съществува през цялата докерамична епоха (Çayönü I: прибл. 8800 — 8500 г. пр.н.е.), когато има всички изброени дотук нейни отличителни черти. Особено впечатляваща е  голямата правоъгълна обществена постройка (храм) в източната част, пред която е имало обширен площад, ограден с двуметрови каменни монолити. За разлика от изоставения  каменно светилище, Чайоню продължава да бъде обитаван без прекъсване и през керамичната епоха, като демонстрира успешно усвояване на всички характерни за нея нововъведения. Освен с грънчарството обитателите се занимават с култивиране на пшеница (еднозърнест и двузърнест лимец), отглеждат домашни животни: кози и овце. Приема се, че тук за пръв път е опитомена домашната свиня (Sus Scrofa).  Правят се първите стъпки в запознанството с металите: открити са карфици, шила, мъниста от мед с абсолютна възраст 9200±200 и 8750±250 години. Спектралният анализ (измерването на количеството арсен в пробите) демонстрира, че медта не е самородна,  а е добита от медна руда, произхождаща от близкото богато находище Ергани Маден (Ergani-Maden). Открит е и запазен образец от тъкан на възраст ок. 9000 г. При все това има известни признаци на упадък спрямо предишния период — от човешките останки може да се изведат данни за системно недохранване и множество болести. Практически липсват обществени сгради, повсеместно разпространени по-рано.

Много елементи от наследството на предходната епоха обаче са запазени – например култът към богинята-майка (демонстриран от запазените статуетки), погребалният обичай на отделяне на главата от тялото – за тях е определена дори самостоятелна постройка- „домът на черепите”.  Съхранена е в определени случаи практиката на погребване на мъртъвците в жилищата и човешките жертвоприношения.

С Чайоню е свързана и една екстравагантна хипотеза за края на Гьобекли Тепе: интерпретирайки резултатите от разкопките и трудовете на М. Йоздоган  немският историк — анархист Бернхард Брозиус (Bernhard Brosius) утвърждава, че катаклизмът, преживян от селището около 7200  г. пр. н.е. и съпроводен с мащабни пожари в обитаваната от елита в североизточната част на града с  последващо разрушаване на храмовата постройка (дори с издълбаване на пода), превръщане на площада пред нея в сметище и изпотрошаване на каменните монолити около него е резултат от ескалацията на вътрешносоциален конфликт – своеобразна  „класова революция” на дълбоката древност.  Доказателство за идеите си авторът вижда в това, че селището не е изоставено, както и в последващото „егалитарно” застрояване с липса на очевидно бедни жилища, пищни обществени постройки и осезаеми различия на гробните дарове, оставяни заедно с мъртъвците.  Епохата на тези размирици хронологически съвпада и с края на  Гьобекли Тепе, когато храмовият комплекс е засипан целенасочено със стотици тонове пръст. Тъй като обектите се намират достатъчно близо един до друг в този контекст би могло да се предположи, че и двете места  са били арена на единна последователност от драматични събития.  Дори и да се отстрани мотивът за „борбата на масите срещу господстващите елементи”, остава вероятността това наистина да е била радикална и насилствена смяна на идеологията в обществото при широк набор от възможни причини. (вж. по-горе).

Следващият наследник във веригата на традицията е вече известният Чатал Хююк (Çatalhöyük: ок. 7500-5700 г. пр. н.е.), на 11 км.  северно от градчето Джумра (Çumra), администрирано от областния център Коня (Konya), с който цивилизационният център на Мала Азия започва да се измества на запад.  Обектът е изследван през 1961-1965 от британския археолог Джеймс Мелаарт (James Mellaart. р. 1925) , работещ тогава към Британския археологически институт (British Archaeological Institute).  След 1993 разкопките са възобновени под ръководството на Йън Ходър от Университета в Кеймбридж (Cambridge University). Това е бил истински град с население достигащо 8-10 000 души, общ градоустройствен план, еднотипни „серийни” жилища, пристроявани едно към друго подобно на клетки в пчелна пита, като входа във всяко е бил през отвор в плоския покрив.

Развита е керамиката, стените в жилищата са украсени със стенописи на геометрични орнаменти, човешки и животински фигури. В религиозния живот важна роля започва да играе мъжкото божество, яздещо бик или асоциирано с него (човек с бича глава). Бичите черепи с рога са едни от най-почитаните сакрални обекти. Струва си да се отбележи, че за разлика от овцете и козите едрият рогат добитък не е бил сред опитомените животни в Чатал Хююк,  а въпреки това запазените стенописи на ловни сцени вкл. с лов на диви бикове (поне през ранните етапи от развитието на селището) показват, че те са били важен елемент от теургичните и инициационни ритуали. Да си припомним, че ловът и религията са съюзът, извикал на бял свят храма в Гьобекли Тепе и бикът е един от важните образи там. Друг  спомен от онази вече далечна епоха е богинята-майка, със същите архаични пищни пропорции, изобразявана в компанията на хищни животни от семейство котки (в случая леопарди) или хищни птици и считана за хтонично божество — владетелка на подземния свят. Тези елементи отново присъстват в иконографията на древния мегалитен паметник. Също така мъртвите продължават да бъдат полагани под подовете на жилищата.

Изброените моменти доказват, че  основната част от митологично-обредните представи от епохата на  тази предходна  цивилизация оцеляват и при новите условия, вследствие  консервативния характер на религиозната традиция. Единствената отлика е, че в Чатал Хююк въпреки безспорните си възможности продължават да отбягват строежа на пищни храмови съоръжения. Функциите им се изпълняват от скромни постройки копиращи жилищните или дори просто отделни помещения, обособени за тази цел. Може би това е продължаващият ефект от „травмата”, погребала древното светилище преди хилядолетия. Случайно или не, геометричните орнаменти използвани при украсата на стените също напомнят на стилизираните „йероглифи”  от Гьобекли Тепе.

Ареалът на тази цивилизация обхваща освен това централно селище също така и Хаджилар (Hacilar: ок. 7000-5200 г. пр. н.е.) в Западен Анадол близо до езерото Бурдур (Burdur); първите слоеве на Мерсин – Юмюк Тепе (Mersin- Yümük Tepe: 6000 – 4200 г. пр. н.е.) до едноименния град; Суберде или Гьорюклюк Тепе  (Suberde/Görüklük Tepe: ок. 6600-6000 г. пр. н.е.)  близо до Коня.  През каменномедната епоха  освен, че оцеляват всички основни центрове : Чатал Хююк (ранния халколит), Хаджилар и Мерсин, възникват и нови: Джанхасан (Canhasan), Тепечик-Чифтлик (Tepecik/Çiftlik), Кьошк Хююк (Köşk Höyük), а по-късно в северната част на Централен Анадол  Пазарли (Pazarli), Бююк Гюлючек (Büyük Güllücek) и впечатляващите  Алишар Хююк (Alişar Hüyük) и Аладжа Хююк (Alacahöyük),  доживял до бронзовата епоха.

Голяма прилика със стилизираните пиктограми от Гьобекли Тепе се открива при изображенията върху печати от Тел Саби Абияд (Tell Sabi Abyad: ок. 6700-3500 г. пр. н.е.), който може би съвсем неслучайно се намира съвсем близо южно (в съседна Сирия) от погребания мегалитен комплекс. Там присъстват множество от познатите ни от неговите петроглифи образи: тройка зигзагообразни линии (символизиращи паяк?), стоножки, змии, бик, глиган... Самият Клаус Шмид споделя по този повод: „Бих казал, че първото което ми дойде наум бе: На тези печати ние отново виждаме иконографията на Гьобекли Тепе!”.  Най-големият център на тази обвързана с Анатолия сирийско-месопотамска  култура е Тел Халаф (Tell Halaf: ок. 6100-5400 г. пр. н.е.), който доминира обширен регион, достигащ до средното течение на Ефрат и запознава представителите на намиращата се там култура Тел Хасуна (Tell Hassuna: VI- нач. на V хил. пр. н.е.) с печатите със стилизирани изображения,  и погребенията под пода на жилището (вече само на деца в глинени урни).  С това посредничество те най-после достигат и до носителите на Убаидската култура (Tell al-`Ubaid: 5800-3800 г. пр. н.е.), които са и преките предшественици на Шумер.

От тази епоха могат да се проследят и първите културни паралели между Анатолия и континентална Европа. Освен стопанските нововъведения от Мала Азия проникват хора, вярвания, представи, ритуали, мотиви и стилове в изкуството.  Скорошно генетично изследване на Центъра за древна ДНК към Университета в Аделаида, Австралия (Australian Centre for Ancient DNA, University of Adelaide – 2010 г.) показва, че заедно с практиките на земеделие и скотовъдство  се движи мощна вълна на преселници от Леванта, значимо количество гени от която се откриват дори на територията на днешна  Германия.

И ако в археологически план изработването на сакрални  статуетки на голо женско тяло може да се приеме за универсален символ, известен още от палеолита („Венера от Холе Фьолс”, Германия: 40-35 000 г. пр. н.е.), то случаите на погребения под пода на жилищата (на жени и деца)  са най-вероятно заемка. Следи от този заупокоен ритуал се откриват в процъфтяващите селища Неа Никомедия (Nea Nikomedеia,  Νέα Νικομήδεια в гръцка Македония: ок. 7000 — 5500 г. пр. н.е. ); Сескло (Sesklo, Σέσκλο в Тесалия: 6850-4400 г. пр. н.е.)- истински град с трихилядно население и обществени сгради;  Старчево (Starčevo: 6200-5200 г. пр. н.е. ) и Винча (Vinča: 5500-4500 г. пр. н.е.) в Сърбия. Естествено, значителен брой такива находки има и в нашите земи, които са едни от първите територии през които преминава малоазийската експанзия: в Караново, Новозагорско (Караново I-V: ок. 6200-4500 г. пр. н.е.; Васил Миков, 1936-1958) – най-продължително просъществувалото крупно селище на Балканите (VII-II хил. пр. н.е.); Малък Преславец, Силистренско (ок. 6200-5500 г. пр. н.е.; Иван Панайотов, 1987-1988) и новооткритите погребения в Джулюница, Великотърновско (ок. 6150-5990 г. пр. н.е., Недко Еленски, 2007) и Оходен, Врачанско (ок. 6100 г. пр. н.е., Георги Ганецовски, 2004). В този контекст и пиктограмните знаци върху амулета от Тартария (Tărtăria, Румъния — Николае Власа/Nicolae Vlassa, 1961), плочката от Диспилио (Δισπηλιό, гръцка Македония — Георгиос Хормузиадис/Γεώργιος Χουρμουζιάδης, 1993), съдчето от  Градешница (Врачанско - Богдан Николов, 1969), пинтадерата от Караново (Васил Миков, 50-те години) биха могли да бъдат сравнявани с аналозите им от Гьобекли Тепе и техните наследници.  Следи от култа към бика пък са открити във Варненския халколитен некропол (ок. 4400-4100 г. пр. н.е., Иван Иванов, 1972).

В Палестина  наследниците на южното (от Йерихон) разклонение на докерамичната неолитна цивилизация  също предават традициите за почитане на великата богиня и „подподовите погребения” на носителите на нео- и халколитните  култури от Тел Мегидо (Tell Megiddo: 7000-3500 г. пр. н.е.), Библос (Byblos в Ливан: V-IV хил. пр.. н.е.) и наново застроения Йерихон (ок. 6800-4500 г. пр. н.е.), където все така продължават да украсяват черепите на мъртвите си.  Част от това население  вероятно към VII-VI хил. пр. н.е.  емигрира на юг, като достига долината на Нил в Египет, носейки със себе си  практиките на земеделие и скотовъдство. Най-значителното поселище на тези пришълци е Меримде Бени Саламе (Merimde Beni Salame, Merimda Beni Salama: ок. 4800-4300 г. пр. н.е.), разположен в Западната Делта. Основна отличителна характеристика на тези пришълци е познатата ни погребална практика от Леванта за  погребване на мъртъвците в рамките на жилищния комплекс - „аспекти на погребалния протокол, които очевидно остро контрастират с погребалните практики на Горен Египет”  (Стан Хендрик и Пиер Вермеерш). Впоследствие тази популация взема дейно участие в изграждането на феномена Древен Египет.

Това са перипетиите и пътищата през които наследството на Гьобекли Тепе преминава през праисторията, за да достигне до началото на историческата епоха. В нея елементи от него се интегрират в цивилизациите както на местните анатолийци (хуритски народности, впоследствие хетите), така и на  съседните  големи култури: шумерска, египетска (в значително по-малка степен) и не на последно място  балканска.  Както отбелязва колегата на Клаус Шмид - Харалд Хауптман (DAI) пред германското издание Вild der Wissenschaft:  „Напълно е възможно пантеонът  на  месопотамските богове от IV-III хил. пр. н.е. да е имал своите предшественици. Аз мисля, че  още в Гьобекли Тепе са се формирали идеите, намерили впоследствие отражение в шумерската култура”.

Затова, когато интерпретираме образите на Великата богиня на Близкия Изток, придружената от лъвове покровителка на стихийното хтонично начало, любовта и войната – Инана (Шумер), Ищар (Вавилон), Ащорет или Анат в Палестина, фригийската Кибела, крито-микенската Потния Терон (Повелителката на зверовете), тракийската Котито или Бендида, „ловджийката Артемида” от класическата митология не можем да подминем нейните изображения от потуления под покрова на хилядолетията мегалитен храм. Разбирането на култа към могъщия бог — бик от преди времената когато звярът е превърнат  в добитък - бил той шумерско божество с рогата маска, Баал (Балу) от  Ханаан, въплъщение на Зевс съблазняващо Европа, критският Минотавър, на оргиастичния Дионис, наметнал кожа на пантера и неговата свита от вакханки, на украсените с бичи рога  олтари на Финикия е невъзможно ако не си даваме сметка, че това са представи породени в пасионарните умове на незнайните майстори от Гьобекли Тепе. И ако не се замислим дали и доколко е вярно обобщението на Вечихи Йозкая, направено след десетилетия самоотвержен труд на археологическите обекти: „Югоизточна Турция и Северна Сирия - в този регион изглежда е сватбената нощ на нашата цивилизация”.

 

Използвани източници:

50. Wolfgang Haak et all. - Ancient DNA from European Early Neolithic Farmers Reveals Their Near Eastern Affinities(PLoS Biology; 10 November 2010).  

55. Kathryn Coe - The ancestress hypothesis: visual art as adaptation, Rutgers University Press, 2003, p. 28