Католическата църква (XI - XV в.)

Посещения: 23544

Индекс на статията

 

Йордан Николов

 

442px Emblem of the Papacy SE.svg

 

Католическата църква е факторът, оказал най-силно влияние върху цялостния духовно-културен, обществен, политически и икономически живот в установените държави на средновековното западноевропейско общество като цяло. Без съответни познания за нея е невъзможно да бъде разбран и оценен правилно духът на цивилизацията на континента, начинът на живот, главните тенденции в историческото битие на народите, доминиращите събития. В разединена, политически разпокъсана, конфликтуваща Централна и Западна Европа Римската курия била единствената обществена институция, която призовавала разнородните етнически, социални, класови и др. групи към единство, разбирателство и съгласие.

Значимостта и въздействието на нейната многостранна дейност нараствала от обстоятелството, че била сакрализирана, провеждала се в и от името на Бога, на Христа. Функциите ѝ били не само душеспасителни, небесни, но и социални, земни. Поради своето естество на необикновен духовен организъм, Църквата вдъхвала на слабите твърдост, на отчаянието — надежда, на злите — благородство. Тя проявявала открит стремеж да провежда своята дейност над ограниченията на времето и пространството, да не се обвързва официално със „силните на деня“ и да брани погазените права на онеправданите. Обявявала се в защита на бедните и нерядко осъждала тиранията и установената социална система. Това укрепвало нейния авторитет. Понякога обаче отделни духовни лица срещу благата на Земята забравяли идеалите на Небесата.

От XI до XV в. католическата църква преминала през много важен, съдбоносен период на победи и поражения. Непосредствено след разделението на Църквите през 1054 г., след провъзгласяването на схизмата настъпили напрегнатите неравностойни конфликти с империята, предизвикани от решаването на въпроса за инвеститурата. Хронологически противоречията се разразили през двете столетия — XI и XII в. Движението за реформи, предприети от абатството в Клюни, било друго мащабно събитие. Тринадесетото столетие отбелязало апогея на папското могъщество. Следващите два века — XIV и XV, били етап на видим упадък на католическата църква. Настъпил Авиньонският плен на папите (1309 — 1377). Кризата се разразила още повече при т. нар. „Велик разкол“ или „Велика схизма“ (1378 — 1417). За да разреши възникващите затруднения, папският престол през цялата първа половина на XV в. организирал прочутите вселенски събори, образували цяла епоха. Началото им било поставено със събора в Констанц (1414 — 1418), протекъл под патронажа на император Сигизмунд. Своя голям връх съборното движение достигнало в Базел (1431 — 1449) и Ферара — Флоренция (1438 — 1445). Това били главните събития, които маркирали историята на католическата църква на онова време.

 


 
Извори за католическата църква

 

По форма и съдържание те могат да бъдат разделени на няколко групи. Една част от тях включват животописи на папите и епископите, друга — документи на папската канцелария, трета — папски були, грамоти, бреве, четвърта — документи за Църквата на императорски и кралски канцеларии, пета — решения на църковни събори, шеста — хроники и анали, седма — трактати на теолози и философи, осма -— дневници и др. Това е грамадна документация, съдържаща значителна информация, използвана за реконструиране динамичната и съдържателна история на Църквата и нейния върховен ръководен орган — папския престол.

Най-древен източник за нейното минало е известната „Книга за понтифиците на Римската църква“. Съставена в началото на VI в., тя е запазена в редакция, която обхваща живота на папите от 483 г., като нейната втора част достига до 682 г. По-нататъшните записи, доведени до 891 г., продължили с известни прекъсвания. Съставени от официални служители в канцеларията на курията, материалите представляват безценна съкровищница от факти не само за индивидуалния живот на папите, но и за тяхната обществена дейност, в това число и за цялостния живот на Църквата. Аналогичен характер има и друга поредица „Дела на епископите“. Както показва нейното заглавие, тя обхваща биографии на висшите духовни лица, епископите, и по тази причина представлява несъмнен научен интерес.

През ХII в., когато папският престол се превърнал в първостепенна обществено-религиозна сила в Западна Европа, възникнала потребността от създаването на подробни животописи на понтифексите. Така се появили биографии на папа Адриан IV (1154 — 1159), Александър III (1159 — 1181), Инокентий III (1198 — 1216), макар за него животописът да достига до 1208 г. Цитираните биографии, написани сравнително подробно, са много интересен и съдържателен източник.

По време на Авиньонския плен на папите през XIII — XIV в. поради сложността на обстановката животописът на папите бил изработван по кратката процедура, но през втората половина на XIV в. положението се променило. Тласък на изворовата продукция дал Урбан V (1362 — 1370), който подготвял условията за напускане на Авиньон и за завръщане в Рим. Амори Оже се заел да подготви животописи на папите до 1321 г. Поредицата, която била подготвена, носела заглавие „Дейност на римските папи“. Това е нов ценен източник за участието на папския престол при решаването на назрелите въпроси на континента.

Много ценни моменти от дейността на отделни папи, а така също и на Църквата като цяло и на нейните органи в частност, са разпръснати в аналите и хрониките, писани в отделните държави на Европа. Съчинението на чешкия доминиканец Мартин Опава (Троцау) „Хроника на папите и императорите“ съдържа любопитни сведения за живота на Църквата. Поради обстоятелството, че Мартин Опава станал папски капелан, а след това архиепископ на Гнезно, получил достъп до огромно количество информация, която обработил и систематизирал. Запазена в многобройни преписи, хрониката на Мартин Опава придобила голяма популярност и поставила началото на специален род хроники, наречени „Мартиниански хроники“, наименование, доказващо тяхното високо качество. Към 1320 г. анонимен автор подготвил „Хроника на папите и императорите“.

Широко използван извор от изследователите е един особен тип документи, влезли в изворознанието под надслов „Апостолически грамоти“. Под това заглавие се разбират не само грамоти, а и различни други произведения — були, разделяни от специалистите на отделни групи: конституции, енциклики, декрети, декреталии. Особен род образуват малките грамоти, наричани бреве. Всички тези материали съдържат сведения от разнообразно естество.

Една друга категория извори, притежаващи изключителна ценност, са дарствените грамоти на френските крале, издавани по различни поводи. Понеже грамотите на френските владетели Пипин Къси и Карл Велики за образуването на папската държава не са запазени, особен интерес предизвиква сред историците на Църквата прочутият „Пакт потвърждение“ на Луи Благочестиви, грамота, потвърждаваща даренията на Карл Велики.

Актовете на църковните събори също така са неоценим източник за възстановяване различни страни от живота на средновековната Църква. В тази насока първостепенно значение имат документите от съборите в Пиза през 1409 г., в Констанц 1415 —- 1418 г., в Базел 1431 — 1447 г., Ферара — Флоренция 1438 — 1445 г.

438px Drucker.Koberger.1497Фактите на някои от съборите се обогатяват от допълнителната информация, която изнасят участници в тях. В „История на Базелския събор“ на Еней Силви Пиколомини, впоследствие папа Пий II (1458 — 1464), са включени много сведения, които не се срещат в официалните актове. За съборите в Пиза и Констанц могат да се научат нови неща в трудовете на епископа Пиер Алиако (1350 — 1420), Жан Жерсон (1363 — 1429) и други участници в събитията.

Особен дял извори съставляват аналите. За периода от 1061 до 1303 г. доминиканският монах Бартоломео Лукски подготвил „Църковни анали“, пресъздаващи съществени моменти от историята на Църквата по онова време. Авторът изградил своето повествование въз основа на архиви, съхранени в абатства на Италия и Франция. Това повишава тяхната фактологическа мотивация.

В количествено отношение фактологията се обогатява от многобройните хроники, появили се в абатствата на религиозните ордени. Техните автори записвали доста подробно събитията, които ставали по времето, през което живеели. Такъв характер притежават различни жития на светци, на основатели на ордени, статути на ордени, папски були за тяхното учредяване, списъци на абатите, на братствата и пр. Списъкът на братята в абатството Клюни напр. претворява времето от 910 до 1244 г. и съдържа любопитни вести от разнообразно естество. Друг извор за това абатство представлява „Клюнийска хроника“ за ордена през XIV в. Тя съдържа жития, писма, статути на ордена. Св. Бернард Клервоски (ок. 1091 — 1153), основател на абатството Клерво в Бургундия, съставил статут на ордена на цистерцианците и огромно количество писма, писани по различни поводи, съдържащи много интересна информация.

Доминиканецът Бернард Ги, починал 1331 г., инквизитор в Тулуза, епископ, съставил различни творения: „Каталог на папите и императорите“, „Цветя на хрониките“, както и отделна хроника на доминиканския орден. Този автор написал изложение върху дейността на инквизицията, списък на доминиканските абатства, различни писма. Единствено по рода си произведение представлява трактатът му „Практика за разследване на еретическите заблуждения“, подготвен през времето от 1321 до 1323 г. Трактатът представлява ръководство на инквизитора за провеждането на разпити на обвинените в ерес. Познавателната стойност на творението се изразява не само в многобройните факти, които съдържа за делата на инквизицията, за нейната организация, но и за учението на отделните еретически групировки във Франция.

В структурата на документацията, набирана през столетията за католическата църква, влизат и дневници на съвременници, които описват подробно събитията. Такъв характер има творението на Стефано Инфесура (от. 1436 — ок. 1500) и Йохан Бурхард (ок. 1450 — 1506). Стефано Инфесура бил римски магистър, поддръжник на антипапската коалиция на Колона. Неговият „Дневник на гр. Рим“ претворява живота на папството от 1294 до 1492 г. Съвременник на събитията, авторът предава подробно ежедневието на курията, но от противникови позиции. Спира се подробно на моралната поквара, обхванала ръководни среди на курията. Що се отнася до Йохан Бурхард, той подготвил „Дневник на Римската курия“. Там се описват събитията от 1483 до 1506 г. Наред с данни, извлечени от дневника на Стефано Инфесура, там са прибавени множество нови факти, които хвърлят светлина върху политическата ориентация на римските папи. Това придава на творбата уникален характер.

Многобройните изворови колекции, описващи живота и дейността на Римската курия, на католическата църква, са оповестени в авторитетни издания, които ги правят достъпни на специалистите и на всички, които проявяват интерес към историята на Църквата. Една част виждат бял свят в „Германски исторически паметници“, най-авторитетната поредица в Европа. Друга част са оповестени в „Патрология Латина“ на абат Мин. Актовете на църковните събори са направени достояние на света чрез меродавното издание на Йоан Батиста Манси „Светите събори. Нова и пълна поредица“. Интересуващите се от темата са улеснени от несъмнено по-удобното за справки от тежките фолианти на Манси издание на Карл Йозеф Хефеле „История на съборите“, немска и френска едиция. Двутомникът на А. Потхаст „Регеста понтификум романорум“ не се нуждае от специално отбелязване поради своята незаменимост. Шесттомната поредица на Е. Кьолер и К. Шефер „Ватикански извори за историята на папския дворец и управлението на финансите“, 1316 — 1378 г., издадена от 1910 до 1937 г. в Падерборн.

Макар изворната база на католическата църква през средновековието да е обогатена с вече огромни колекции, трябва да се признае, че известни фактографски и фактологически констатации, направени от френския историк по църковно право Габриел льо Брас в доклада му „Проблемът за институциите на средновековното християнство“, изнесен на 27 август 1960 г. на XI Международен конгрес на историците в Стокхолм, все още не са загубили значение. Разбира се, не става дума за известното конфесионално пристрастие на автора при поставянето и решаването на проблемите, а за разглеждането на целия комплекс от нерешени въпроси, които все още изпъкват пред историците медиевисти, изучаващи социалните функции на папството и свързаното с тях движение на различните слоеве на населението в Западна Европа.

Медиевистът изследовател може да се съгласи с констатацията на Льо Брас, че макар книжният пазар в Западна Европа и САЩ да е наводнен с всевъзможни издания от католическо и прокатолическо естество, наложително е да се пристъпи към многотомна публикация на документи по историята на Църквата. Уместно е предложението му да бъдат обнародвани ред колекции, съдържащи всички решения на папския престол, всички постановления на съборите — вселенски и поместни, данните за лицата, взели участие в съборите, а така също и резултатите от приетите решения. Приемлива е идеята да бъдат издадени документи, характеризиращи всекидневния живот на църковните диоцези, ръкописите, съхранявани в абатствата, уставите на самите абатства, текстовете, които регулират църковните церемонии, каноните на Църквата заедно с коментарите на канонистите. Особено важно значение има искането на Льо Брас да се издадат архивите на църковния съд, решенията на инквизиционните съдилища, разпръснати в разнообразни картуларии и хроники, административни и др. отчети, разпорежданията и кореспонденциите на папите, архиепископите, епископите, абатите и лицата, свързани с Църквата и нейната дейност.

Както може и да се очаква, източниковедческата програма, предложена от Льо Брас, има за задача да доведе до обективно изучаване на социалните процеси и явления, а не да служи на ограничени апологетически задачи.

Това, впрочем, е обяснимо, като се държи сметка за методологическата ориентация на историците на папството, както и за целите,, които те преследват. Във връзка с всичко това признанието, според което висшите степени на католическата църква са изучени достатъчно, но реалните отношения и връзки в Християнската църква на най-ниско равнище остават неосветлени, заслужава внимание. Според Льо Брас организацията на Църквата като посредница между земния и небесния свят била един от най-важните обекти за изучаване, но структурата и животът на институциите, на тайнствата респективно кръщение, конфирмация, изповед, причастие, погребение и др., в които „протича всекидневният живот на християните“, все още не били станали предмет на внимателно изследване, макар да били „същност на религиозния живот“. Ученият теоретик препоръчва да се пристъпи към изучаване живота и на нисшия клир, като се подхожда диференцирано, да започне осветляване положението на енориашите. Това могло да помогне за по-дълбокото разбиране на новите явления в живота на феодалното общество — упадъкът на властта, развитието на градовете, освобождението на селяните и др.

Безспорно при оценката на католическата институция следва да се изоставят някои традиционни представи, основани на повърхностното познаване на изворите, и да се пристъпи към едно комплексно изучаване на социалните процеси и явления. Така обикновените разбирания за тази епоха най-малко следва да бъдат коригирани.

 


 

Историографски проблеми

 

Огромната литература за историята на католическата църква през интересуващия ни период по научна ориентация, конфесионална принадлежност и др. критерии може да бъде разделена на различни основни групи. От конфесионална гледна точка тя се дели на три части. Едната принадлежи на католически автори, другата — на православни, третата — на протестантски. Що се отнася до гражданската историопис, която общо взето е бедна откъм автори и изследвания, в нея се открояват няколко течения, диференцирани по научен признак и методологическа принадлежност.

Както трябва и да се очаква, групата на католическите изследователи е най-многобройна и разполага с най-богата изследователска продукция. Тезите, застъпвани от тях, са известни. Отстоява се разбирането за вселенската власт на римския папа, за превъзходството на духовната власт над светската, на папата над императори и крале. Разработва се и се обосновава схващането за супремацията на папата, за неговата непогрешимост, за отпадането на Източната църква от Западната, за схизматичния облик на православната църква. През Късното възраждане платформата на католическата църква се разработва последователно и мащабно от служители на папския престол като Цезар Бароний (1538 — 1607) в неговите „Църковни анали“, като кардинал Белармин (неизв. — 1621), Жан Бенин Босюе (1627 — 1704).

Големият въпрос за разделението на Църквата, за схизмата, занимава учени от двете групи: прокатолическата и антикатолическата. В противовес на трактовките на А. Гфрьорер, отстояващи позициите на курията за вината на патриаршията, А. Пишлер в „История на църковното разделение между Ориента и Запада“, т. I — II, Мюнхен, 1864 — 1865, мисли, че разделението било породено от властническите амбиции на папите. В тритомната си биография „Фотий, патриарх на Константинопол“, Регенсбург, 1867 — 1869 г. Й. Хергенрьотер обвинява за схизмата патриаршията.

В настъпателна борба с историците на Реформацията разработват своите трудове Игнаций фон Дьолингер, К. Хефеле, К. Хефлер, И. Янсен, X. Брук, X. Денифле, X. Гризар. Разбира се, изброените автори са учени от различен калибър, с не еднакъв принос в историографията, но стремежът на мнозинството от тях е да изграждат своите изводи върху базата на документални свидетелства. Естествено някои от трудовете на историците от тази школа, свързана с Ватикана, носят голяма доза конфесионална пристрастност, която им пречи да направят спокойно и приемливо своите изводи. На основата на изворите пишат своите трудове А. Тайнер, А. Гфрьорер и др.

Сравнително по-голяма толерантност, по-спокоен академичен дух вее в проучванията на най-новите, модерни изследователи на католическата църква, Това се отнася за творци от ранга на Л. Брейе, А. Аман, Р. Морген, Р. Мансели, О. Капитани.

През 1954 г. в САЩ излиза монографията на католическата монахиня Мери Жуст „Рим и Русия“. Френският католик Д. дьо Райнолд отстоява романтични тези за мисионерската дейност на католическата църква в Русия. Поради богатия документален материал, с който оперира, интерес предизвикват трудовете на П. Пирлинг за папството и Русия. Приносен характер притежават също така разработките на О. Одолжилик, О. Халецки, Н. Андреев.

Началото на антикатолическото направление в протестантската историопис било поставено още през епохата на Реформацията. Най-активни и последователни негови представители станали лутерани, калвинисти, англикани. Автори от категорията на Филип Меланхтон (1497 — 1560), Себастиан Франк (1499 — 1549), Матиас Флаций (1520 — 1575), разработвали проблемите от позициите на новата лутеранска теология и оценявали отрицателно цялата дейност на католическата църква, а движенията против нея разглеждали като борба против консерватизма, невежеството и тиранията. Първата обосновка на новата платформа на Църквата била разгърната в „Магдебургски центурии“, тринадесеттомна лутеранска история на Християнската църква, подготвена от група теолози под ръководството на Матиас Флаций, убеден последовател на М. Лутер. По същество трудът представлява енциклопедия, в която събитията се проследяват по векове. Написан на латински език, той е отпечатан в Базел през 1559 — 1574 г. Подготвен е от непримирими антикатолически и антипапски позиции. Макар научното равнище на изданието да не е високо — от постановките вее фанатизъм, проявен е субективизъм в анализа на изворите, среща се елементаризация на явленията — то изиграва голяма роля в развоя на протестантската историография и поставя фактически нейните основи.

Критично се отнасят към миналото и настоящето на католическата църква редица протестантски философи и историци, които изучават нейния живот, разработвайки конкретни проблеми на протестантските деноминации. С безспорно международно въздействие се ползват трудовете на Ернст Трьолч (1865 — 1923), Макс Вебер (1864 — 1920), Паул Тилих (1886 — 1965). Всички те проявяват стремеж да развиват теоретичните основи на различните течения на протестантизма посредством ретроспективния анализ, отричайки идеологията и практиката на Църквата.

Историците на православието, които засягат миналото на католическата църква в своите трудове, не са много, но те трябва да бъдат споменати, защото създават направления в историческата литература и лансират тези, които не могат да бъдат отминавани с мълчание. В своите проучвания Евгений Голубински (1834 — 1912) въз основа на изворови сведения засяга контактите между католическата и православната църква. От позициите на либерализма големият руски учен създава своя актуален и днес основен труд „Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдовалашской“, Москва, 1871, проследява взаимоотношенията между папския престол и Църквите в България, Сърбия и Влахия. В такъв дух е изяснена тази тематика и в другия фундаментален труд на Е. Голубински „История русской церкви“, т. I — II, Москва, 1880 — 1917.

В много страници са проследени връзките между католицизма и православните църкви в двутомника на професора от университета в Черновиц, Евсевий Попович, „Опћa црквена историjа“, Сремски Карловци, 1912. В хронологическа последователност и генетическа връзка са описани вътрешни събития от историята на католическата църква, притежаващи междудържавно значение. Това се отнася и за определена част от проучванията на Иван Снегаров (1883 - 1971), по-конкретно за „Кратка история на съвременните православни църкви, т. 1 — 2, София, 1944 — 1946. Валидно е и за „Кратък исторически очерк за поместните православни църкви: румънска, гръцка, албанска, полска, финландска, чехословашка и бившите прибалтийски църкви“, София 1948.

През епохата на Просвещението се зародило ново направление в научната литература, направило опит да оценява събитията, като се старае да надмогне двете основни концепции, сблъскали се дотогава — католическата и лутеранската. Последователите на сектата на пиетистите, Готфрид Арнолд (1666 — 1714), подготвил „Безпристрастна история на Църквите и ересите от началото на Новия Завет до 1688 г. от Христа“, оповестена в Цюрих 1688 г. В този труд се отхвърлят установените традиции на католицизма. Символите се обявяват за чужди на истинското християнство. Причината за възникналите отклонения Г. Арнолд търси в практиката на католическата църква, от една страна, и в дейността на М. Лутер и Ф. Мелацхтон, от друга. В общи линии от подобна гледна точка проследява събитията Байт Лудовик фон Зекендорф, а до известна степен Аугуст Херман Франке и някои други изследователи.

Автори евангелисти, отличаващи се с великолепно познаване на средновековната епоха, обръщат внимание върху взаимоотношенията между Западна Европа и Източната църква. В това отношение редица нови моменти са разработени от Е. Бенц, Р. Щуперих, В. Шпулер и др. В Германия Леополд фон Ранке (1795 — 1886) започнал да пише многотомна „Световна история“, но достигнал в 1885 г. до V том. В своето произведение, както и в други свои работи, той доказва подкопаването на авторитета на папата, проследява драмата на Великия разкол, описва смутовете в Англия, Франция и Германия. При все това той не проявява стремеж да описва превратно Римската курия. „В тази епоха на всеобщо разложение — пише големият историк - погледите отново се обърнали към папството като единствен авторитет, който още се признавал почти навсякъде“. Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, Л. фон Ранке издига на преден план идеята за близостта, за сходствата на лутеранството с католицизма и се опитва да го докаже в лекциите, които четял на владетели, изповядващи католицизма. Самата католическа рефлексия на Реформацията той обяснява с условията на времето, с особеностите на епохата, с гъвкавостта, устойчивостта и приспособимостта на Църквата. Ученият историк подчертава, че Римската църква променила своята същност: формирал се нов образ на папата. Сблъсквали се дейците на Реформацията и обновеното папство: две самостоятелни сили. Една такава постановка, на въпроса е интересна и заслужава внимание, защото принадлежи на един от най-големите историци на Европа.

Между грамадата проучвания върху историята на католическата църква, които се отличават с безспорните си научни качества, заслужават да бъдат отбелязани множество монографии, написани от германски, италиански, английски, американски и др. автори. Върхът на научните изследвания по темата достига Лудвиг фон Пастор (1854 — 1928) със своята написана на немски език в 16 тома „История на папите в края на средновековието“, изградена върху огромно количество извори, неизползвани преди него в по-голямата си част. Първото издание излиза 1886 — 1932, а от 1955 г. начева да се печата осмото издание. Едицията на католика Л. фон Пастор, който бил професор в университета в Инсбрук от 1887 г., а до 1901 г. директор на Австрийския исторически институт в Рим, е уникална, тя няма равна на себе и в историографията както по своята мащабност, тъй и по своите качества. Една друга публикация на немски език в три тома е тази на Ерих Каспар „История на папството от началото до върха на неговото световно господство“, отпечатана в Тюбинген — Дармщадт, 1930 — 1956. Тя също притежава значителни научни качества.

Поредица животописни очерци за папите обогатява не само институцията на курията, но и на цялата Църква. В тази насока специално отбелязване заслужават „Гледището на папа Йоан XXII (1316 — 1334) за Църквата и държавата“ на Г. Фротшер, издадена в Грюнберг 1932 г., на Й. Халер „Григорий VII и Инокентий III“, Щутгарт — Берлин, 1922. Интерес предизвиква също така и трудът на Г. Хофман „Папа Пий II и църковното единство с Изтока“.

В марксистката историография проблемите на католическата църква се разработват в съгласие с възгледа за базата и надстройката, за класите и класовата борба, за религията като опиум за народите. Специализирани проучвания за развитието на Църквата през средновековната епоха, изградени върху извори — познати и непознати — трудно могат да бъдат посочени. Три монографии, значително претоварени в идеологическо отношение, заемаха централно място в съветската историография. Едната е на С. Г. Лозински „История папства“, Москва, 1961, другата — на Д. Е. Михневич, „Очерки из истории католической реакции (иезуиты)“, Москва, 1955, третата на И. Р. Григулевич, „История инквизиции (XIII — XX вв.)“, Москва, 1970. Както показва прегледът на тяхното съдържание, те са далече от възможността да представят обективно сложната и противоречива история на Църквата през средновековието. Малко по-различен облик притежава монографията на Б. Я. Рамм „Папство и Русь в X — XV веках“, Москва —    Ленинград, 1959. Тя е написана въз основа на извори, но притежава доста войнстваща непримиримост, характерна за времето, когато е написана и обнародвана.

Едно изключение прави написаната на немски език тритомна монография на Едуард Винтер „Папството и Русия“, Берлин, 1960 — 1961, 1972. Тя се отличава с голяма познавателна стойност, изградена е върху значителна фактологическа база и не страда от идеологическа пристрастност, макар авторът да бил някога католически духовник, напуснал Църквата.

Настоящият преглед на съществуващата научна литература дава основания да бъде направено заключението, че в историографията са натрупани значителен брой изследвания за католическата църква през XI — XV в., написани от различни методологически позиции. Това показва, че застъпените гледни точки отразяват различни светогледни схващания. Върху основата на постигнатото могат да се очакват нови многотомни изследвания, които да разкрият многостранната история на папството в светлината на цивилизационните процеси, на културологията, на новия начин на живот, изграждан чрез урбанизацията на човешкото общество.

 


 
Корени на промените
 

В началото на възходящото средновековие в учението, организационната структура и практическата дейност на католическата църква настъпили съществени подобрения. Времето, когато начело на Църквата — според оценката на кардинал Цезар Бароний — стояли авантюристи, шарлатани и убийци, отминало безвъзвратно в историята. Папският престол започнал да се оглавява от държавници, стратези и тактици, интелектуалци, хуманисти, културтрегери, които си поставили за задача да реорганизират институцията, да укрепят нейния авторитет и да приведат цялостната ѝ дейност в съответствие с новия етап на развитие, в който навлязла Европа, а заедно с нея и човечеството. Дълбоко отражение върху преустройството на живота в Църквата дали понтифексите Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), Инокентий III (1198 — 1216), Григорий IX (1227 — 1241) и редица други големи нейни ръководители, които издигнали нейната мощ до неподозирани висоти.

Върху икономическата, обществената, етническата и духовно-културната структура на обществото голямо влияние оказало преустройството в идеологическия живот, развитието на образователното и просветното дело. Паралелно с августинизма, представян от Ал. Гелеки и св. Бонавентура, постепенно се наложил томизмът като официална теология. Схоластиката като образователна система процъфтявала. Създадена била изключително сложна многоаспектна философска доктрина, която си поставила за задача да синхронизира научното дело на древногръцкия философ Аристотел с истините на християнството.

 


 

Папският престол и империята

 

Разделянето на двете Църкви през 1054 г. изострило още повече и без това задълбочаващите се противоречия между Изтока и Запада, но не могло да отслаби могъществото на папския престол, а заедно с него и на цялата католическа църква. В новите условия на живот, настъпили в Западна Европа, укрепнала още повече курията в Рим, ръководният център на християнството в неговата западна форма. Папа Стефан X, който заемал престола за кратко време — от 3 август 1057 до 29 март 1058 г. проявил стремеж да заздрави положението. Важна роля в оздравителните процеси започнал да играе кардинал Хумберт, началник на папската канцелария. При провеждането на новите тенденции нараснало влиянието на субдякона Григорий Хилдебранд, бъдещият папа Григорий VII, който искал да реформира Църквата.

Избирането на новия папа Николай II (1059 — 1061) разкрило още по-широки възможности за преустройство. Като потърсил подкрепата на онези обществени сили, които били недоволни от съществуващото положение: нарасналата разпуснатост на духовенството, увеличилата се симония, продажбата и купуването на йерархическите степени и длъжности и пр. — той пристъпил към провеждането на известни реформи. Недоволството на определени обществени кръгове не намаляло, защото самият папа имал двойствена политика. Сам той станал ръководител на Църквата под давлението на германския император, който пък желаел да я освободи от силното влияние на едрите италиански магнати.

Конфликтите между папския престол и империята, които отдавна зреели, били подсилвани от много предпоставки. Основният въпрос обаче се свеждал до решаването на въпроса за инвеститурата, за правото на императорите да въвеждат в длъжност и сан висшите духовни лица — епископи и абати, което всъщност ги поставяло под зависимостта на светската власт. Църковниците проявявали вече нескрит стремеж да отхвърлят своята зависимост от императора и да започнат самостоятелно да решават възникващите проблеми на християнството.

От друга страна в курията не били пресекнали намеренията да подчинят светската власт на духовната, империята на папството. Старата идея за създаването на световна католическа монархия не слизала от дневен ред. Теорията за двата меча била трансформирана в учението за двете глави — духовната и светската. Тенденцията, която се формирала, вече надхвърлила искането за едновременно признаване на папата и императора, а поставяла въпроса за превъзходството, супремацията на папата като владетел на света. Тази идея получила опора в обстоятелството, че влиянието на папския престол се разширило още повече след като били приобщени към християнството нови народи и държави. Покръстени били унгарци, поляци. На него били вече подчинени народите на Скандинавския полуостров: шведи, датчани и норвежци.

Проведеният през 1059 г. Латерански събор издал декрет, по силата на който единствен избирател на папата ставали не светските поземлени магнати, а конклавът на кардинал-епископите. Императорът запазвал само правото да утвърждава новоизбрания понтифекс. На практика този декрет ликвидирал влиянието на едрите земевладелци и на императора във вътрешния живот на Църквата, в решаването на нейните устройствени и управленски проблеми.

640px Dehio 212 ClunyВ изпълнение на взетото решение започнало отделянето на духовната институция от светската, от империята. Симонията била отхвърлена. В движението за реформи нараснало значението на Клюнийското абатство в Бургундия. Самото абатство обединявало повече от 3000 абатства в Европа и прераснало в голяма духовно-политическа сила. Материалният стабилитет на монасите пораждал потребността от изграждане на могъща църковна институция, силна власт на папата, чиято воля трябвало да бъде изпълнявана от всички светски господари. Върховният ръководител на Църквата трябвало да се превърне в абсолютен суверен. Освен това строгият устав на братята клюнийци, сплотил множество абатства в Италия, Германия, Франция, Испания и Англия, изключвал всякакво вмешателство на светски сеньори и епископи във вътрешния живот на абатствата. Братята от абатството отправяли повелителни искания за въвеждане на целибат, безбрачие на духовенството, за отхвърляне на симонията. Те били радетели за духовна просвета. За тази цел основавали учебни заведения, откривали библиотеки, които постоянно обогатявали. Издигали искания за най-строга дисциплина и спазване на морала.

Идеите на клюнийското братство били реализирани от брата на абатството Григорий Хилдебранд, който бил избран за папа и управлявал Църквата под името Григорий VII (1073 — 1085). Той бил дълбоко убеден привърженик на теокрацията, един от най-големите ръководители на католическата църква през столетието. Оформил се като далновиден политик, стратег и тактик. Станал монах през 1047 г. и преминал на страната на клюнийците, защото намирал, че Църквата трябва да бъде реформирана, за да може да ръководи цялостния живот на Европа. Още при понтификата на Лъв IX (1049 — 1054) се превърнал във фактически ръководител на вътрешната и външната политика на институцията. За просперитета на папския престол използвал противоречията на континента, като една част от борбите между политическите господари сам инспирирал умело и прикрито.

D567 Grgoire VII liv3 ch6През 1060 г. той въвел целибата, безбрачието на духовенството, като задължителен не само за монасите, но и за свещениците. По такъв начин той гарантирал целостта на църковната собственост върху земите. Заздравил дисциплината, укрепил единството.

Вече като папа, той издал декрет през 1075 г. за отмяната на светската инвеститура. Отменил правото на императори и крале да утвърждават новоизбраните епископи и абати. По силата на решението утвърждаването на званията на духовните лица се предоставяло единствено на папата. Отмяната на инвеститурата била посрещната с недоволство от германския император Хенрих IV (1056 — 1106), който предприел незабавни мерки в защита интересите на светската власт. По искане на императора на църковния събор във Вормс през 1076 г., в който взели участие немските епископи и аристокрацията, папа Григорий VII бил обявен за свален от престола. От своя страна папата провел църковен събор на епископите от Франция и Италия в Рим, на който обявил император Хенрих IV за отлъчен от Църквата, а поданиците му освободил от задължението да му се покоряват. Започнал ожесточен конфликт между папата и императора, от който умело се възползвали враговете на императора.

Император Хенрих IV се оказал изолиран. Мнозинството от едрите феодали в Германия се отказали от него, не го подкрепили голяма част от епископите и абатите. Поради това той трябвало да търси опрощението на папата. В началото на 1077 г., на 25 януари, Хенрих IV, придружен от малка свита, облечен във власеница на разкаян грешник, унизен, бос, в продължение на три дни прекарал пред вратата на замъка Каноса, за да бъде приет от папа Григорий VII. Най-сетне могъщият властелин го приел и му простил греховете.

Помирение между светската и духовната власт обаче не настъпило. Големият конфликт не бил премахнат, а само отсрочен. Не след дълго императорът възобновил борбата. Папата отново лишил императора от своята подкрепа, обявил го за свален, освободил князете от клетвата за вярност и ги призовал да изберат нов император. След като разгромил новоизбрания император Рудолф Швабски, който паднал убит, Хенрих IV преминал в атака. Настъпвайки победоносно в Италия, той принудил папата да търси спасение в гр. Салерно, където през 1085 г. починал като изгнаник.

В резултат от дейността на папа Григорий VII Църквата укрепнала и Римската курия се превърнала във важен фактор в политическия живот на Западна Европа.

През това време взаимоотношенията на Германия, Италия и папството преминали сложен и противоречив път на развитие и утвърждаване. Макар в различните страни феодалните отношения да се налагали с различна сила, в края на краищата те се укрепили окончателно и започнали да определят начина на живот в германското и италианското общество. В процеса на развитието и налагането на феодалните отношения Църквата играела важна роля. В лицето на висшето духовенство — папата, архиепископите, епископите и абатите — тя се превърнала в едър феодален владетел, неразделна част от управляващата феодална аристокрация. Противоречията между германските императори и римските папи, които възникнали, имали инцидентен характер и не изменяли сложната религиозна, и социална същност на Църквата.

Herrschaftsbergabe von Heirich IV. an Heinrich VВ нов етап навлязъл конфликтът за инвеститура през последните години от живота на император Хенрих IV. Неговият син Хенрих, бъдещият император Хенрих V (1111 — 1125), още докато старият владетел бил жив и воювал с Римската курия, установил връзки с противниците му — папата и германските князе. Опрян на тяхната подкрепа, през 1104 г. той вдигнал въстание. Когато баща му починал, Хенрих V продължил борбата за инвеститура. През 1111 година, по време на похода в Италия, сключил договор с папа Пасхалий II (1099 — 1118), по силата на който архиепископите и епископите се задължавали да върнат на императора получените ленове и регалии. Срещу обещанието на краля да се откаже от инвеститура, папата се съгласил да го короняса за император. Това породило недоволството на епископата в Германия. Обстановката се усложнила и понтифексът започнал да се колебае да изпълни обещаното. Вземайки папата в плен, Хенрих V го принудил да го короняса.

Борбата за инвеститура приключила на 23. IX. 1122 г. с подписването на специален конкордат в гр. Вормс между императора Хенрих V и папа Каликст II (1119 — 1124). Било отстъпено на папата правото на духовна инвеститура и прието за непоклатимо каноническото избиране на духовниците като изключително право на Църквата. Папа Каликст II (1119 — 1124) дал съгласие императорът да присъства на церемониите при избирането на архиепископите, епископите и абатите в границите на империята. Признал и правото му да дарява избрания висш духовник с гражданска (светска) инвеститура.

В Италия, Бургундия и останалите страни на Свещената Римска империя императорът бил лишен от намеса при избирането на прелатите и при получаването на духовна инвеститура. След като минали 6 месеца от получаването на църковната, едва тогава той могъл да дарява светска инвеститура. Това на практика ограничавало властта на императора в делата на духовенството и разширявало относителната самостоятелност на Римската курия.

Папският престол бил принуден да се съобразява с политическата обстановка в италианските земи, да лавира, за да запази своите позиции. В началото на XII в. крал Рожер, който наследил през 1101 г. Сицилия и част от Калабрия, трябвало да отстоява своите права не само в борбата с норманските нашественици, но и срещу домогванията на римския папа. Военните успехи на Рожер принудили папа Хонорий II (1124 — 1130) през 1128 г. да му даде титула херцог на Апулия. През 1130 г. папа Анаклет II (1130 — 1138) пък го признал за крал на Сицилия, Калабрия и Капуа. Все през същата година Рожер II (1130 — 1154) бил коронясан в Палермо. Опрян на подкрепата на градовете, в борба с папския престол и норманските барони, Рожер II включил във владенията си заграбените от норманите земи в Сицилия, а също и територии в Южна Италия. През 1139 г. папа Инокентий II (1130 — 1143), свързан с агресивната политика на германските императори в италианските земи, бил принуден да го признае за крал, макар да го бил отлъчил вече от Църквата.

Англичанинът Николай Брекшир, който бил избран на папския престол под името Адриан IV (1154 — 1159), бил привърженик на папската теокрация, активен борец против ересите. Когато през 1155 г. император Фр. Барбароса му предал Арнолд Брешански, папата го екзекутирал. Макар все същата година да коронясал немския крал с императорска корона, влязъл в конфликт с него. През време на втория поход на Фридрих Барбароса в Италия през 1158 — 1162 г. противоречията между империята и папството се изострили. След смъртта на папа Адриан IV конфликтите нараснали още повече.

В процеса на борбата бил избран нов папа — Александър III (1159 — 1181), упорит защитник на теокрацията. Кардиналската колегия се разделила на две. Компактната част, свързана с новия папа, била готова да продължи борбата срещу императора, само една малка част изразила готовност за разбирателство. За да обезвреди опасния привърженик на теокрацията, императорът свикал през 1160 г. в Павия църковен сбор, в който взели участие предимно негови привърженици. Съборът обявил Александър III за свален от престола, за отлъчен от Църквата. За папа бил избран кардинал Октавиан под името Виктор IV (1159 — 1164). Папа Александър III отлъчил Виктор IV и Фридрих Барбароса от Църквата, заедно с техните привърженици. В края на 1160 г. всички държави в Западна Европа признали за законен папа Александър III. През 1165 г. на сейма във Вюрцбург, в който освен императора участвали германски епископи и князе, било обявено тържественото отделяне завинаги от „схизматика Роланд“ (гражданското име на папата). За папа бил избран Пасхалий III (1164 — 1168). Към решението на Вюрцбургския събор се присъединил английският крал Хенри II, но това не се отразило върху позициите на епископата в Англия.

През 1166 — 1168 г. император Фр. Барбароса за четвърти път навлязъл в Италия и завладял Рим. Александър III, преоблечен като поклонник, избягал в Беневент. Заедно със съпругата си Беатрис император Фр. Барбароса бил отново коронясан с императорска корона в катедралата „Св. Петър“ в Рим. Наскоро след коронацията сред армията избухнала опустошителна чума, която заставила завоевателя да напусне с бягство Италия. Това активизирало неговите противници, които през 1164 г. образували известния Веронски съюз. Император Фридрих Барбароса обаче продължил борбата. След смъртта на Пасхалий III той организирал избирането на нов папа, Каликст III (1168 — 1178). В същото време той започнал преговори с Александър III. През 1174 — 1178 г. императорът преминал за пети път Алпите и навлязъл в Италия. Поражението, което претърпял в битката при Леняно (1176 г.), както и неуспехите които понесъл, го принудили да признае Александър III за законен папа. Мирът между двамата противници бил сключен в 1177 г. във Венеция. Каликст III признал върховната власт на папа Александър III. Следващата 1179 г. бил проведен третият Латерански събор. Междувременно бил издигнат нов антипапа, четвърти подред — Инокентий III, но наскоро и той трябвало да признае върховната власт на законния папа. Несломимият понтифекс Александър III успял да се измъкне невредим и от редица конфликти, отново победил в неравната битка с императора.

B alexander III2

След смъртта на папа Александър III, който, както видяхме, бил принуждаван неведнъж да бяга от „вечния град“, политическата конюнктура продължавала да бъде нестабилна, а в някои отношения дори се влошила. Папа Луций III (1181 — 1185), който наследил Александър III, могъл да прекара сравнително кратко време в столицата. За разлика от него Урбан III (1185 — 1187) през двегодишния си понтификат не успял да влезе в Рим нито веднъж. Папа Григорий VIII, който стоял на престола само няколко месеца, също така не смогнал да седне на апостолското седалище. Едва папа Климент III (1187 — 1191) успял да се настани в папския дворец, но отношенията между папството и светската власт не се подобрили.

Папата и императорът отново се сблъскали във връзка с наследството на маркграфиня Матилда. Не могъл да реши въпроса и Третейският съд, към който те се обърнали с молба да ги помири. Различни позиции били застъпени по избора на Трирския архиепископ. Не бил посрещнат с добро чувство и годежът на Хенрих VI, единствения син на император Фридрих Барбароса, с Констанция, вуйна и предполагаема наследница на Вилхелм II, краля на Неапол и Сицилия. Папската област продължила да бъде ябълка на раздора за обединяване на двете държави в едно цяло. При това положение Урбан III (1185 — 1187) на два пъти отклонявал искането на императора да бъде коронован неговият син Хенрих. Поради очевидни престъпления папа Урбан III решил да привлече императора на съд, но германският епископат застанал зад Фр. Барбароса и принудил папата да отстъпи. Пораженията на кръстоносците в Йерусалим накарали папа Климент III да даде съгласие да коронова Хенрих, но това било направено от папа Целестин III (1191 — 1198) едва след смъртта на Барбароса.

papa inokentiiНай-висок връх в условията на развития феодализъм достигнало папството при понтификата на Инокентий III (1198 — 1216), властен и амбициозен аристократ, поставил си за задача да наложи господството на Римската курия над целия християнски свят, да подчини светската власт на духовната. В изпълнение на грандиозния теократичен план, който си поставил, той започнал да се меси активно в живота на европейските владетели и да ги привлича под папската власт. Като сеньор на Сицилийското кралство и наставник на Фридрих II, той го подчинил на своите замисли. Борбата, която се разгоряла през 1197 г. за императорската корона, той използвал умело за отслабване на светската власт. Поддържайки кандидатурата на Ото IV, той отлъчил от Църквата Филип Швабски Хохенщауфен, убит през 1208 г., а неговият противник заел престола. Влиянието на папата в Германия било утвърдено. Успял да ликвидира автономията на гр. Рим и да наложи своята воля над пределите на Апенините.

Кралете на Франция, Англия, Португалия, Арагон признали неговата върховна власт. Затвърдил своето господство в Дания, Полша и редица други страни, папа Инокентий III организирал Четвъртия кръстоносен поход (1202 — 1204) като мълчаливо приел неговото отклонение към Константинопол. След падането на Константинопол през 1204 г. той пристъпил към покоряването на Константинополската църква. Възползвайки се от военните възможности на Латинската империя, той пристъпил към осъществяването на своята идея за налагане господството на католическата църква в православния свят.

Папа Инокентий III водил безмилостна борба за смазване на еретическото движение. През 1209 г. организирал кръстоносен поход срещу албигойците в Южна Франция, влезли в историята под названието Албигойски войни, продължили с прекъсване от 1209 до 1229 г.

800px Cathars expelledСлед като френският крал Филип II Огюст отказал да вземе участие в похода, призовал германския император и английския крал да се включат в акцията. Френският владетел, който не желаел да се засили влиянието на папския двор във Франция, респективно в Лангедок, взел необходимите мерки и походът фактически пропаднал и не бил осъществен в онези мащаби, в каквито бил замислен. Севернофренските барони, начело със Симон дьо Монфор, организирали 50 000 армия, която нахлула в Южна Франция. Раздробеността, която съществувала, както и социалното разслоение сред населението осигурили успеха на кръстоносците. Паднали гр. Безе и Алби, център на движението. Победите на Симон дьо Монфор принудили графа на Тулуза Раймунд VII да влезе в съюз с краля на Арагон Педро, който се безпокоял от претенциите на ръководителя на бароните кръстоносци. През 1213 г. при Мюра С. дьо Монфор разгромил коалицията и завладял Тулуза и Монтобан. Безмилостната разправа с еретиците обаче предизвикала недоволството на населението, което се организирало за отпор. Раймунд VII, подкрепян от английския двор, освободил Бокер и застанал начело на въстанието, което обхванало Тулуза. През 1218 г. С. дьо Монфор бил убит. Крал Людовик VIII решил да се включи в похода и да смаже албигойците. Борбата приключила с покоряването на значителна част от Лангедок.

През 1204 г. папа Инокентий III фактически поставил началото на инквизицията като специална съдебна институция за смазване на еретическото движение. За тази цел той възложил на ордена на цистерцианците да създаде специален съд за изкореняване на ересите в Южна Франция, макар папа Хонорий III (1216 — 1227) да я въвел и в Италианските земи. Инквизицията била изградена като съдебна институция.

Смъртта на папа Инокентий III отбелязала края на папското могъщество в Европа. Наследникът му Хонорий III, бидейки отстъпчив по темперамент и характер, се стремял да избягва конфликтите. Затова той се съгласил да короняса за император през 1220 г. Фридрих II (1212 — 1250), макар последният да бил дал обещание пред Инокентий III да не осигурява за синовете си короните на Сицилия и Германия. Въпреки желанието си да бъде организиран кръстоносен поход, одобрил решението на Фридрих II да не участва в него независимо от това, че предварително обещал да се включи в тази инициатива.

Папа Григорий IX (1227 — 1241), който заел престола след смъртта му, действително проявявал по-голяма решителност. Той не се подвоумил да отлъчи от Църквата император Фридрих, когато отказал да участва в Шестия кръстоносен поход (1228 — 1229). В отговор на този акт той вдигнал въстание в Рим и завладял някои области от папските територии. Подкрепян от ломбардците, папа Григорий IX навлязъл в Апулия. Като се завърнал от кръстоносния поход, императорът разбил папските войски и ги прогонил от владенията, които считал за свой домен. Притиснат от неблагоприятната обстановка, Григорий IX сключил през 1230 г. Сенжерменския мирен договор.

Продължавайки теократичната политика на своите предшественици, папа Григорий IX смазал антипапските движения, обхванали Рим през 1234 — 1235 г. През 1232 г. той поел ръководството на инквизицията, преустроил нейната организация, като я институционизирал и я предал в ръцете на доминиканския орден. През 1232 — 1234 г. той провел кръстоносен поход против щедингите, а през 1234 г. издал нов сборник на папските декреталии.

Папа Целестин IV, който заел престола след неговата смърт, ръководил Църквата едва 17 дни и след това в продължение на две години престолът бил вакантен. Папа Инокентий IV (1243 — 1254), убеден привърженик на идеята за папска теокрация, се сблъскал с император Фридрих II Хохенщауфен и воювал ожесточено с него. В Лион, където избягал, той свикал в 1245 г. Вселенски събор, в заседанията на който обявил императора за еретик и призовал да бъде организиран кръстоносен поход за залавянето му. В борбата срещу императора използвал италианските градове, които искали да отхвърлят диктата на завоевателя. Призовал за подкрепа и германските претенденти за престола. Когато Фридрих II починал, продължил да се бори с приемниците му — Конрад IV и Манфред. Ако и да враждувал с германските владетели, постигал разбирателство с тях в общата борба за покоряване на прибалтийските славяни, движен от желанието да разшири влиянието на папския престол.

Следващият папа, Александър IV (1254 — 1261), макар да се опитвал да започне преговори с Конрад IV, бил принуден да продължи войната с империята. В Германия било установено междуцарствие, свързано с боричканията за престола на двама претенденти — Ричард Корнвалис и Алфонс X Кастилски. През 1258 г. сицилийските барони предложили на Манфред, който воювал в Италия, корона. Наследникът на Александър IV, папа Урбан IV (1261 — 1264), поставил короната върху главата на Карл Анжуйски, който бил противник на Манфред. Това не могло да не разпали още повече противоречията. Войната продължила с нова сила.

При Климент IV (1261 — 1264) войната приключила. Това станало след смъртта на Манфред през 1261 г. в битката при Беневент. При Скуркол в 1268 Г. Конрадин, племенник на Манфред, претърпял поражение и попаднал в плен, а след това бил екзекутиран в Неапол. Династията на Хохенщауфените преустановила своето съществуване. Овакантената корона на Сицилия преминала в ръцете на Карл Анжуйски.

Основната грижа на папа Григорий X (1271 — 1276) била да освободи Божия гроб от неверниците. Приемниците му Инокентий V, Адриан V, Йоан XXI (1276 — 1277) провеждали унията, сключена на Лионския църковен събор между православната и католическата църква. Новият папа Николай III (1277 — 1280) предявил спрямо византийците редица искания, в това число и признаването на филиокве, което пожелал да бъде включено в Символа на вярата. Папа Мартин IV (1281 — 1285) решил да организира поход срещу Византия, отлъчил от Църквата император Михаил Палеолог като „виновник за схизмата и ересите“. В отговор на папската акция византийският император премахнал от Диптиха името на папата. При Хонорий IV (1285 — 1287) Арагонската династия се утвърдила в Сицилия, а при Николай IV (.1288 — 1292) папството загубило своите позиции в Палестина. След смъртта на Николай IV папският престол останал вакантен дълго време.

 


 

Монашески ордени

 

Паралелно с укрепване мощта на папството нараснала ролята на различните монашески ордени. По своето устройство по начина на живот, който водели, ордените се оформили в три групи. Една част от тях, бедняшките, осигурявали своето препитание чрез доброволните дарения, които получавали от вярващите. Абатствата, в които водели организационния си живот, притежавали само най-необходимото за поддръжка. Зародилите се пак във връзка с кръстоносните походи рицарски ордени съчетавали рицарството с монашеския начин на живот. Изградени върху принципа на централизацията, те се ръководели от генерали, гросмайстери, а в отделни области — от провинциали, ландмайстери. Една трета група ордени притежавала светски и монашески черти. По начало техните членове продължавали да живеят сред хората, извън абатствата, но се отличавали с провеждането на особени упражнения, спазвали изискванията на аскетизма и пр.

524px Giotto Legend of St Francis 06 Dream of Innocent IIIМежду бедняшките ордени важна роля играел орденът на францисканците, основан от св. Франциск Асизки (1182 — 1226) през 1207 — 1209 г. в Италия върху основата на ордена на Миноритите. През 1212 г. било обособено женско отделение в ордена — на кларисинките, а през 1221 г. към него се присъединили членовете на братството на терциарите, специфичен светски религиозен орден. Уставът на францисканците бил утвърден през 1223 г. от папа Хонорий III. Членовете на ордена ходели облечени с кафяви вълнени раса, препасани с обикновени върви. Обути били със сандали на бос крак. По такъв начин с личния си пример те искали да опровергаят обвиненията на еретиците за охолния живот на духовенството, за неговата разпуснатост. В борбата срещу еретиците те произнасяли проповеди, организирали диспути. Участвали и в процесите на инквизицията. В различните страни на Европа към средата на XIII в. имало 1100 абатства.

Друг орден бил този на доминиканците, основан от св. Доминик Гусман (1170 — 1231), но утвърден от папа Хонорий III през 1216 г. Ако и да не давал обет за бедност, той бил обявен за бедняшки. В борбата срещу ересите доминиканците взимали активно участие. През 1227 г. им била възложена задачата да проповядват и изповядват населението във всички страни. Малко по-късно, през 1232 г. орденът поел организацията на инквизиционните съдилища, поради което се превърнал в ударен юмрук на Църквата в нейните усилия да смаже ересите. Доминиканците се ръководели непосредствено от папата. Опрян на подкрепата на папския престол, орденът упражнявал контрол върху дейността на университетите. От редовете на доминиканците, които сами се назовавали „псета господни“, излезли крупни представители на католическата теология като св. Тома Аквински, Алберт Велики и др. Като се започне от XIII в. насетне, орденът развил широка мисионерска дейност не само в Европа, но и в Азия.

Наред с францисканците и доминиканците в историята на католическата църква значителна роля започнал да играе кармелитският орден, основан от кръстоносеца Бертхолд от Калабрия около 1156 г. в Палестина. Към 1240 г. орденът се преместил в Западна Европа и положил основите на свои абатства в почти всички страни. Те развивали както апологетическа, тъй и мисионерска дейност.

В структурата на големите бедняшки ордени се включили и т. нар. вилхелмити, основани около 1156 г. от Вилхелм Аквитански, както и т. нар. ямбонити, началото на които поставил Йоханес Бон от Мантуа (1168 — 1249). Между вилхелмити и ямбонити възникнали остри противоречия, които подкопавали единството на ордените. Поради това през 1256 г. папа Александър IV обединил всички дребни ордени в едно общество, в орден на августинците. Покровителстван от папата, орденът на августинците започнал да развива дейност в различните страни на Европа.

За разлика от големите бедняшки ордени, които играели голяма роля в борбата срещу еретическите движения, сравнително по-ограничено било въздействието на картезианци, цистерцианци, премонстранци др. Картезианският орден, основан през 1084 г. от Бруно от Кьолн в Шартрьоз, Южна Франция, бил официално утвърден през 1176 г. и се превърнал в един от едрите поземлени собственици. Продажбата на известния ликьор „шартрьоз“, приготвян в абатствата на ордена, осигурявал значителни доходи на Църквата.

Цистерцианският орден, основан през 1098 г. от абат Роберт Моесм в Цистерциум, недалеч от Дижон във Франция, спазвал устава на Бенедикт Нурсийски. Абат Алберих заменил черните одежди на монасите с бели, а приемникът му Стефан Хардинг въвел нов статут, по силата на който бедността била издигната във върховен идеал. Крупен представител на ордена бил св. Бернард Клервоски, който написал нов устав на ордена. Конгрегацията на цистерцианците, наричани по името на св. Бернард Клервоски бернардинци, се разпространила в голяма част от страните на Европа. В началото на XIV в. броят на абатствата на ордена, макар да надминавал 700 мъжки и девически, започнал да намалява.

Премонстранците, свързани с дейността на Роберт Ксантски, коренят своето начало в 1120 г., когато се създава самият Орден. Укрепването му се намира във връзка с издигането на Роберт Ксантски за Магдебургски архиепископ през 1126 г. Конгрегацията на премонстранците се разпространила в Германия.

Важна роля в утвърждаването на обществените отношения играли рицарските ордени — йоанити, тамплиери, тевтонци. В отделните страни се наложили и някои по-малки ордени като грандмонти, антонити, фонтефроти, хумилиати, тринитарии, мерцедарии, хоспиталити, сервити, бегини, бегарди и др.

В новата обстановка, свързана с кръстоносните походи, нов смисъл придобило и рицарството.

 


 
Теологична система на образование, наука и култура
 

Едно от най-значимите дела на католическата църква било изграждането на учебните заведения, на университетите, а чрез тях и на образованието и просветата, на науката и културата. Първите университети в Западна Европа се появили по инициатива на духовенството, с подкрепата на папския престол, на архиепископствата и епископствата в най-напредналите държави. По принцип образованието — висше, средно и начално, било предоставено на Църквата, която се заела с неговото организиране. Като единствено образовано съсловие през средновековната епоха, духовенството преподавало в училищата и другите учебни заведения. Те, служителите на клира, преписвали различни видове документи в административните служби на държавния апарат, подготвяли книги. Запазените от XII — XIII в. ръкописни книги само във Франция надхвърлят десетки хиляди.

Усъвършенстването на обществените отношения създало по-благоприятни условия за развитието на учебното дело и научната дейност. Наред с традиционните средновековни учебни заведения с двете степени на обучение: тривиум и квадривиум, започнали да се откриват нови учебни звена. Следвайки традициите на Боеций и Касиодор, нисшата степен на обучението, тривиум, обхващала изучаването на граматика, риторика и диалектика, а висшата, квадривиумът — аритметика, геометрия, астрономия и музика. Ако през ранното средновековие доминирал тривиумът, през новия етап в историята на обществото, особено от XIII в. насетне, общообразователната система започвала с квадривиум.

Самите средновековни университети били ново явление, действителен феномен в живота на западноевропейското феодално общество. Наистина в Константинопол функционирала с известни прекъсвания от 425 до 1453 г. прочутата Магнаурска школа. Но университетите, които се появили в Европа през XII в. не продължили античните традиции в образованието, а представлявали продукт на новите условия изобщо и по-специално на урбанизацията. Терминът „университет“ (universitas) първоначално означавал обединение на хора с общи интереси, извоювали свой правен статус в обществото. През 1237 г. било въведено понятието studium generale, висше учебно заведение, което си извоювало широка известност. В изграждащата се университетска общност се оформили два типа университети. Първият тип били обикновени университети, признати по съществуващия обичай (ех cosuetudine), които постепенно се усъвършенствали и се налагали като авторитетни средища за просвета и наука. Другият вид получавали привилегии от Римската курия, от папата, от императора, от кралете и сеньорите. Завършилите придобивали правото да преподават във всяко учебно заведение (jus ubique docendi).

В италианските университети около средата на XIII в. се оформили две конфедерации на студентите. Едната била на учещите се от Италия (universitas citramontanorum), другата — на студентите, които пристигали от другите страни (universitas ultramontanorum). Макар преподавателите, от една страна, и градските власти, от друга, да гледали с подозрение на студентските гилдии и техните претенции, в край на краищата студентските организации поели ръководството на университетския живот. В университетските събрания гласували само учещите се, докато преподавателите били лишени от това право. Студентските власти контролирали учебния процес и нарушенията, които възниквали, бивали санкционирани.

Meeting of doctors at the university of ParisУниверситетите се специализирали в различни клонове на хуманитарните науки. Парижкият университет държал палмата на първенството в областта на теологията, Болонският — на правото. В Парижкия университет била изградена солидна организация на преподавателите. Това оказало влияние върху характера на преподаването. Движени от желанието да издигнат нивото на преподаването, професорите включили допълнителни изисквания към подготвителния факултет по изкуствата. За разлика от конфедерацията в Болоня „нациите“ на факултета по изкуствата в Париж били разпределени фактически в четири профила: френска, пикардийска, норманска и англо-германска. В тях били включени преподаватели с различни степени, като се започне с магистъра и се стигне до професора. До това структуриране на преподаването се стигнало поради обстоятелството, че тук студентите не могли да участват в гласуването, както и в дискусиите.

Устройството на старшите факултети — теологически, правен, медицински не било извършено по „нации“, а било свързано с придобиването на научни степени. Подготвящите се магистранти се включвали в своите „нации“ едва с получаването на докторска степен, която им гарантирала правото да станат членове на старши факултети. Университетите в Пиза, Флоренция, Павия разделяли управлението между преподаватели, студенти и муниципалитет. Уставът предвиждал участието на студентите в управлението. По принцип обаче, проректорите били натоварени с голяма власт, но понеже били избираеми, характерът на взаимоотношенията между студенти и преподаватели бил по начало демократичен.

Поради своите несъмнени образователни преимущества Парижкият тип университет послужил за модел при формирането на университетите в Оксфорд и Кеймбридж. В английските университети традицията на колежите, създадени в Париж в края на XII в., получила много добро развитие и утвърждаване. В Париж колежите се появили под формата на благотворителни институции при болниците за обучаване на социално слаби служители на Църквата, духовници. Капеланът на крал Луи IX, Робер дьо Сорбон, през 1253 г. основал колеж-общежитие за магистранти по теология. Отначало били приети едва 16, а след това — 36 души. В колежа-общежитие влизали не само бедни студенти, но и бакалаври, доктори и др. Самоуправляващата се колегия, която била създадена, предоставяла възможност за живеене не само на студенти, но и на професори. В колежа се четели лекции, провеждали се изпити. Процесът на обучението продължавал десет годни и приключвал със защита на докторат. По името на капелана Робер дьо Сорбон този тип колеж-общежитие получил названието Сорбона. По неин образец били изградени колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Възникнали и други видове университети в Европа.

Университетите се развивали, усъвършенствали и утвърждавали като висша форма на обучение за подготовка на специалисти в различните науки. В края на XIV в. се появило съвременното значение на думата университет. Това станало в Германия. Под университет започнала да се разбира не само цялата школа, но и част от нея, включително и отделен факултет, нация.

Средновековната наука, развивана от католическата църква, включвала както природни — астрономията, физиката, геометрията, математиката, тъй и хуманитарни науки. Процъфтяла теологията, а в тясна връзка с нея и философията, етиката, историята. Духовният живот, регулиран от Църквата, поставял пред теолозите задължението да обхванат и приведат в единство сложността и многообразието, многоликостта и необхватността на света като цяло. Природата, която в миналото невинаги привличала достатъчно вниманието на учените, се превърнала в предмет на повече или по-малко регулярно изучаване. Не малка роля за промененото отношение към науката изиграло обстоятелството, че начело на духовната власт заставали папи интелектуалци, а в някои случаи и хуманисти. Не става дума само за папа Григорий VII или Инокентий III. Един папа, Бонифаций VIII, бил великолепен правист, голям познавач на каноническото право. Григорий XI познавал теорията на социалното управление. Много интересен ръководител на Църквата бил папа Климент VII, който не бил романтик, а с целия си разум наблюдавал реалните процеси, които се извършвали. Когато му представили млад теолог, студент в Парижкия университет, папата казал: „Каква глупост принуждава човека да губи толкова време напразно. Всички тези богослови са същински фантасти“. Германец по произход, този понтифекс изразил настроенията на канонистите, привлечени в двореца на Авиньон.

595px Laurentius de Voltolina 001Науката, преподавана в средновековните университети, била наречена схоластика. Названието ѝ произлиза от гръцката духа „σχολαστικός“, която означава „школски“, „школска философия“. Основна задача на схоластиката била апологетическа: да докаже правотата, научната обоснованост на християнската вяра и да я защити от нападките на еретици, отпаднали от Църквата, скептици и атеисти. В подкрепа на своите идеи схоластиците използвали теоретичното наследство на древногръцката философия, приспособявали теориите на Платон и Аристотел и ги съобразявали със своето време. Културата на Европа започнала да се обновява. Върху основата на християнския светоглед различни съставки на античната философия били обработени, осмислени и придобили нов смисъл, християнски. Според оценката на медиевиста философ Л. М. де Рийк, дадена в труда му „философията на средновековието“, издадена в Лайден през 1985 г., схоластическата философия била „рационално изследване на последните реалности, а също така и на най-фундаменталните причини и принципи на вещите“. Рационалното познание се изграждало върху принципите на диалектиката, която започнала да се изучава интензивно и задълбочено. Това направление намерило своите изявени представители в лицето на Анселм от Безата, Беренгарий Турийски и редица други учени-философи.

В процеса на синтезирането на антични и средновековни знания, на изучаването на обективната действителност при новите условия възникнали две философски течения: номинализъм, представляван от Йоан Росцелин (ок. 1050 — 1122), Пиер Абелар (1079 — 1142) и др., и реализъм със св. Анселм Кентърбърийски (1033 — 1109), Уилям от Шампо и др. Реализмът приемал обективното съществуване на действителността и намирал, че тя може да бъде превърната в обект на изследване. Философите реалисти смятали, че общите понятия, универсалните, предхождали появата на единичните явления и определяли самата същност на нещата, тяхното битие. Не друг, а св. Анселм Кентърбърийски отстоявал тезата за абсолютното единство на света. За разлика от реализма, номинализмът не приемал битието, съществуването на универсалните, на общите явления. Неговите представители поддържали, че универсалните представлявали звукова проява на думата, те били създадени от нашето мислене и не отразявали действителните качества на нещата. Реално съществували само или единствено отделните неща и техните индивидуални свойства.

Дискусията за универсалните, за общите идеи и принципи, не протекла напразно. В усилията да се достигне до истината нараснало значението на човешкия разум, на метода на анализа, на систематизацията на натрупаните знания. Увеличила се ролята на дедуктивния метод, предполагащ използването на няколко условия, а именно: съвкупност от основни понятия и постановки, въвеждане на логически методи за достигане на изводи и систематизиране на направените заключения. Развила се силогистиката, обхващаща две предпоставки, от които се прави общо заключение.

В развоя на схоластиката се очертали два основни етапа. Първият, предварителният, наричан период на ранната схоластика, а вторият, приеман за разцвет на схоластиката. Те били обаче неразделно свързани помежду си и протичали под знака на единното закономерно развитие на обществената мисъл, на философията и теологията.

Anselm of CanterburyКентърбърийският архиепископ св. Анселм, приеман за баща на схоластиката, определил основната ѝ задача с историческите думи: „вярвам, за да разбера“ (credo ut intelligam). Вярата той схващал като процес на търсене на знанието (fides, qu erens intellectum). По такъв начин архиепископът реабилитирал ролята на разума в цялостния процес на теологичното познание. В своите трудове той разглеждал догмата за изкуплението и доказвал, че въплъщението на Божия Син, Иисус Христос, било средство за възтържествуване на Божията правда заради оскърблението, нанесено чрез грехопадението на прародителите.

Център на схоластичната наука станала Шартрската школа, основана от Фулбер в края на X в. В нея се изучавала библейската книга „Битие“, въз основа на която се развивала християнската космогония. Проучвали се също така трудовете на Сенека, Боеций, Макробий, Беда Преподобни и особено на Августин Блажени. Атомистиката на Демокрит също така занимавала умовете на схоластиците. Много голяма роля за развитието на образованието изиграли Гийом от Конш (1080 - 1145), Йоан Солсбърийски (1115-1180). Жилбер дьо ла Пор (1076-1154) разработвал гносеологическата проблематика на натурфилософията.

Най-големият разцвет на схоластиката бил свързан с Алберт Велики (1193 — 1280), св. Тома Аквински (1227 — 1274), св. Джовани Фиданца Бонавентура (1221 — 1274) и др. В своето научноизследователско дело те обогатявали идеологията на католическата църква, проявявали стремеж да я приведат в съответствие с интелектуалното равнище на своята епоха. В преподавателската си дейност те използвали модерни методи на обучение, подкопавали несигурните авторитети и давали простор на мисълта.

Алберт Велики бил бележит германски философ и теолог, учен-схоластик. Роден в Лауинген, Швабия, в семейство на граф, свързан служебно по всяка вероятност с династията на Хохенщауфените. За първоначалното му образование не се знае нищо положително. Предполага се, че се е обучавал в едно от училищата при местното абатство. Към 1212 г. постъпил в университета в гр. Падуа, чийто юридически факултет се славел със своите модерни методи на обучение в цяла Европа. Времето си посветил специално на изучаването на Аристотел. Около 1223 г. бил приет за член на ордена на доминиканците, но продължил да се занимава с научна дейност. Обект на научните му дирения станали трудовете на църковните отци, които студирал системно и задълбочено. Изучавал и произведенията на еретиците Арий, Савелий, Пелагий, Беренгарий, подлагайки ги на самостоятелен критичен анализ.

През периода 1228 — 1230 г. Алберт Велики преподавал логика, етика  и физика в университета на гр. Кьолн. Коментирал също така текстове на Светото Писание и сентенции на Пиер Ломбардски. Изпълнявайки задачи на ордена, четял лекции във Франция и Германия, респективно в университетите на Страсбург, Фрайбург, Регенсбург, Хилдесхайм, Париж. Алберт Велики се прославил като голям преподавател и привличал слушатели от различни страни на континента. През 1245 г. по разпореждане на ордена негов ученик станал св. Тома Аквински, който го съпровождал неотстъпно в различните му пътешествия. През същата година постъпил в Парижкия университет и оглавил катедрата по теология. Макар лекциите му да се ползвали с огромна популярност, през 1248 г. се завърнал в Кьолн, където продължил преподавателската си дейност. Назначен през 1254 г. за провинциал на ордена на доминиканците, той трябвало да посещава абатства и градове и да произнася проповеди, да привлича нови членове на братството.

Оценил високо неговата разнородна дейност, в 1260 г. папа Александър IV го ръкоположил за епископ на Регенсбург. През 1268 г. се преместил във Вюрцбург, където развивал редовна проповедническа дейност. Починал в Кьолн.

Кръгът на научните занимания на Алберт Велики бил сравнително широк. Той разработвал проблеми на астрономията, физиката, метеорологията, географията, ботаниката, зоологията, физиологията, анатомията, психологията, логиката, етиката, метафизиката, теологията. Между многобройните трудове, които написал, се открояват „Кодекс на теологията“, „За причините и възникването на всеобщото“, „За растенията“ и др. Всестранно образован, учен-теолог, той давал солидна обосновка на тезите, които разработвал. Привличал постиженията и на древните науки. Трудовете му разкриват степента на научната мисъл в Западна Европа през XIII в. Заради високата им стойност съвременниците го наричали „универсален доктор“.

Tommaso da modena ritratti di domenicani vescovo 1352 150cm treviso ex convento di san niccol sala del capitoloГолям представител на средновековната схоластика, Алберт Велики се стремял да преориентира традиционния августинизъм съобразно изискванията на новия етап, в който навлязло средновековното общество, етапа на рационалната обосновка на обществените явления. Свързвайки християнството с учението на Аристотел, той обосновавал с аргументи на разума постулатите на Откровението, философ-рационалист, той тръгвал от предпоставките, че науката като естествено Божествено откровение се съгласува имплицитно със свръхестественото Откровение. Без да смесва науката и теологията, знанието и вярата, мислителят проявявал последователен стремеж да мотивира тяхното единство. Осъждайки принципите на авероизма, той отричал идеята за вродеността на знанията и отстоявал разбирането, че била вродена само способността на човека да опознава действителността.

Според Алберт Велики душата била форма на безтелесна субстанция. В тази връзка той приемал, че най-висша обективация на нематериалното е Бог, Причинният Принцип. Поддържал тезата за сътворяването на света от Бога и отхвърлял учението на Аристотел, според което светът е вечен и безначален. За него Божието съществуване могло да бъде доказано с аргументите на разума. В подкрепа на становището си търсил доводи в т. нар. космологическо доказателство за Божието съществуване, според което Първодвигателят е основна причина за съществуването на света.

Алберт Велики търсил основанията на морала в добрата воля, в знанията и разума, като към тях добавял вярата, надеждата и любовта. Следвайки Блажни Августин, той поддържал възгледа за свободата на волята, като приемал, че спасението зависело от благодатта Божия. В съответствие с духа на ранната схоластика той възприемал редица принципи на платонизма и неоплатонизма. Първото пълно събрание на съчиненията му в 21 тома излиза през 1651 г.

Възприел учението за двойствения характер на истината, Алберт Велики отстоявал разбирането за несъвместимостта между науката и теологията. „Принципите на физиката — писал той в труда си „Метафизика“ — не съответстват на теологията“. Алберт Велики имал големи заслуги за популяризиране идеите на арабските медици и математици в Западна Европа. В резултат от прочитането на неговите произведения, Данте Алигиери се запознал с идеите на Авероес и на редица други творци от арабския свят. Сложна и противоречива личност, той оказал силно влияние върху св. Тома Аквински. Заради голямото си дело бил наречен „Велики“: Doctor universalis.

Св. Тома Аквински, ученик и последовател на Алберт Велики, станал най-крупния теолог на католическата църква през средновековието, неин признат идеолог. Произхождал от семейство на италиански граф и подобно на някои свои съвременници влязъл в ордена на доминиканците. През 1245 - 1248 г. учил в Париж, а през 1248 — 1252 г. — в Кьолн, където слушал лекциите на Алберт Велики. В Парижкия университет, където постъпил 1256 г., се борил срещу гражданските тенденции в образованието и обосновавал идеята за превъзходството на вярата над разума, за подчиняване науката на теологията. В продължение на 10 години преподавал теология в различни италиански градове — Анани, Орвието, Рим, Витербо. През 1269 г. той отново се завърнал в Париж, където се установил като преподавател в университета. Свързан с официалната линия на католическата църква, св. Тома повел борба срещу последователите на Авероес. Дискутирал със Сигер Брабантски, Джон Пекхем и др. Завърнал се В Италия, където живял до навечерието на своята смърт. Той починал, пътувайки за Лион, за да участва в заседанията на вселенския събор, свикан в този град.

399px St thomas aquinasСв. Тома Аквински написал редица фундаментални теологически и философски трактати: „Кодекс на теологията“ (Summa theologiae), „Против езичниците“ (Summa gentiles), „Университетски спорове“ (Questiones disputae), „За битието и същността“ (De ente et essentia), „За единството на интелекта против авероистите“ (De unitate intellectus contra Averoistos) и др.

Социално-политическите, философските и др. концепции на св. Тома Аквински били сложни и в редица отношения противоречиви. Свързан с управляващата аристокрация, бранещ официалните идеи на средновековието, той разглеждал установения строй като най-добрия от всички възможни светове. Провеждайки повече или по-малко последователно това разбиране, той призовавал населението към подчинение и покорство.

В същото време „ангелският доктор“ прокарвал някои разбирания, които контрастирали на официалните интереси на господстващата аристокрация. В неговата концепция за държавата е развита идеята за правото на въстание, насочено срещу деспотизма на управляващите. В основното си произведение „Кодекс на теологията“ той пише ясно: „Наистина, всекиму е позволено да избягва угнетението и насилията, т. е. човешките закони не са задължително предписание за съвестта на човека“. В друго свое съчинение „Принципи на управление“ св. Тома обяснява, че от гледна точка на Църквата могат да бъдат оправдани свалянето и убиването на тирана (включително и на законния крал). Бележитият теолог препоръчвал на влиятелните личности при определени обстоятелства в интерес на обществото да прибягват към убийството на тирана, рискувайки собствения си живот.

Неговото учение за познанието имало теологичен характер. Действително, той се стремял да преодолее традиционните схващания на Августин Блажени за разума, за знанието и науката, но в последна сметка обявявал философията за слугиня на богословието. В произведенията му се срещат елементи на диалектика, те предразполагат към самостоятелно мислене, запознават читателя с всички аргументи „за и против“ дадена теза. Като лайтмотив в тях е прокарана последователно идеята за Божието битие. Св. Тома Аквински използвал християнизираното учение на Аристотел за утвърждаване на светогледа на католическата църква.

Св. Джовани Бонавентура бил друг крупен италиански философ, теолог, роден в Баньореджо, недалеч от Витербо, област Тоскана. След като изучавал системата на свободните изкуства, през 1238 г. той бил приет в ордена на францисканците. Продължил образованието си в Парижкия университет, където се занимавал с теология. През 1248 г. постъпил на работа в този университет и започнал да преподава теология и философия. Седем години по-късно му присъдили научната степен „доктор по теология“. През 1257 г. той бил избран за генерал на францисканския орден. За да го укрепи, той посещавал монашеските братства в Италия, Франция и Германия. Поради големия авторитет, който си извоювал, папа Климент IV му предложил да заеме архиепископска катедра в Йорк, Англия. През 1273 г. папа Григорий X го отличил с кардиналски сан и го ръкоположил за епископ. На църковния събор в Лион през 1274 г. той пристигнал, за да преговаря с делегати на Източната православна църква за уреждане съединението на двете Църкви. Поради неимоверните усилия, които положил, здравето му било подкопано и той починал неочаквано, по време на заседанията.

348px Vittore Crivelli Saint BonaventureКато учен философ и теолог св. Джовани Бонавентура разработвал различни проблеми, посветени на апологетиката, библеистиката, догматиката, омилетиката. За първи път съчиненията му в 8 тома са публикувани по разпореждане на папа Сикст V през времето от 1588 до 1596 г. През 1616 г. П. Трисис издава сборник с трудовете му под наслов „Сумма теологика“. Внушително критично издание в 10 тома под редакцията на отци францисканци от Куарачи излиза през времето от 1882 до 1902 г. Сред философските му произведения се открояват „Коментарии върху 4-те книги „Сентенции“ на Пиетро Ломбардски“, „Избрани речи върху теологични въпроси“, „Хексамерон“. Свое място заемат „Пътеводител на душата към Бога“ и „Сто речи“.

Крайъгълен камък на философските и теологическите му разработки представляват опитите да докаже Божието съществуване, да достигне същността на Абсолютното. Занимавал се с времевите измерения и пространствените мащаби на света като цяло. Основното внимание при поставяне и решаване на въпросите било насочено към вътрешния свят на човешката личност, душата и душевността, към религиозните преживявания, мистериите, анализирани в светлината на Божественото Откровение. Като се ръководил от принципите на теологията, св. Бонавентура изграждал своята концепция върху два главни принципа: екзампларизма и илюминизма. Според него екзампларизмът оценява света като олицетворение на Бога, като Негова обективация, а илюминизмът приема, че човешката душа достига до Бога чрез просветлението на вътрешното съзерцание.

Крайна цел и върховен идеал на св. Бонавентура били пълното богопознание и съединяването с Бога, оценявано като висша степен на битието. Постигането на богопознанието могло да се реализира чрез постоянен духовен стремеж, напрежение на разума и волята, чувствата и съвестта. Постепенното достигане до идеала, формулиран като върховно благо и блаженство, протичало на три степени: символическа, собствена и мистическа. Така се овладявал видимият свят като огледало на Божеството. Самото усъвършенстване на душата протичало по пътя на своеобразна лествица, включваща чувството, въображението, разсъдъка, разума, разбирането, съвестта, чистото съзнание. Чрез тях човекът достигал до съзерцанието на Бога.

Според св. Джовани Бонавентура паметта, разумът и волята представлявали чудодейна сума велики дарове, чрез които се постигало най-висше състояние на духа. Той привел цялата система на науките в съответствие с теологията. Истините на разума съчетавал с истините на вярата.

Св. Джовани Бонавентура приемал, че теологията притежава сакрален характер. Философската система, която изградил, имала за цел да води личността на човека към Бога. Поради това тя имала мистичен характер. Той се стремял да оформи цялостна теоретична и практическа система на християнството за обясняване на Бога, света и човека. Възприел идеята на августинизма, а до известна степен и на неоплатонизма, той се включил в редовете на догматичната школа в историята на схоластиката. Водил борба с онези направления, които не приемали Библията за извор на човешкото познание.

Св. Джовани Бонавентура написал редица съчинения с литургически, екзегетически и общокултурен характер: лирични стихове, псалми, химни, както и множество проповеди. Оставил дълбок отпечатък върху своето съвремие и върху развитието на философската мисъл през вековете. Папа Сикст IV го канонизирал за светец (1482 г.) а папа Сикст V го включил в списъка на петте най-велики учители на Църквата (1587 г.). По-късно бил прославен като „доктор серафикум“, сравняват го с „доктор ангеликус“ — св. Тома Аквински.

Разбира се, в утвърждаването на схоластиката, на католическата теология, сериозни приноси дали и редица други творци като Роджър Бейкън (1214 — 1294), Йоан Дънс Скот (1274 — 1308), Уилям Окам (1285 — 1349) и др. В своите виждания те тръгвали от различни предпоставки. Един У. Окам бил член на ордена на францисканците, но застанал на страната на светската, гражданската власт срещу папата. В противовес на томизма, той разграничавал прерогативите на разума и вярата, на науката и религията. Друг мислител, Р. Бейкън, бил поклонник на експерименталната наука. Марсилий Падуански пък отстоявал тезата за зависимостта на Църквата от държавата.

Общо взето във философската и теологическата мисъл били прокарани различни идеи, които невинаги влизали в синхрон помежду си. Доминирало разбирането за съчетаването на вярата и разума, религията и науката. Под влияние на арабската философия и специално на Авероес, популярност получила теорията за двойствената истина или за двойната истина. По същество нейните идеолози проявявали стремеж да се отграничи науката от религията, философията от теологията. Концепцията за взаимната независимост на философията от теологията се отстоявала от Дънс Скот (1265-1266 — 1308), У. Окам (1285 — 1349) и др.

 


 

От Рим до Авиньон

 

Преместването на столицата на папите от Рим в Авиньон било резултат от влошаването на взаимоотношенията между френската корона и папския дворец. При понтификата на папа Мартин IV (1281 — 1285) били установени нормални контакти с краля на Франция. След като престолът бил зает от крал Филип IV Красиви (1285 — 1314) положението се изменило. Войната, обявена на Англия през 1294 г. изисквала големи разходи, много средства. Финансите на фиска се изчерпали. Загубите на Франция в конфликта с Фландрия също така принуждавали краля да търси средства за материално стабилизиране на държавата. За попълване на възникналите финансови потребности крал Филип IV решил да обложи духовенството с допълнителни налози, без да иска за това предварителното съгласие на папския престол.

Папа Бонифаций VIII (1294 — 1303), който заемал по това време престола, в специална була, оповестена 1296 г., осъдил постъпката на френския крал и забранил да бъде облагано духовенството с данъци без предварителното съгласие на папата. За подобни своеволия светските владетели били заплашвани с отлъчване. Между Париж и Рим възникнал конфликт, разразил се по драматичен начин. Кралят забранил да бъдат изнасяни от Франция зад граница злато, сребро и драгоценни камъни. Интересите на курията били сериозно накърнени. Противоречията взели още по-остър характер. В нова була от 1297 г. папата декларирал, че дава разрешение „отделни духовни представители във Франция доброволно да плащат и в извънредни случаи да не искат разрешение“. Продължавайки линията на папа Григорий VII Хилдебранд, папа Бонифаций VIII развил теократичните концепции за управлението на средновековното общество и подчертал идеята за превъзходството на религиозната власт над гражданската. Това свое разбиране понтифексът обосновал с известния факт, че папите коронясвали императорите и кралете, а не обратното.

Загубите от финансовите постъпления, пристигащи в курията от Франция, папата решил своевременно да компенсира, като се възползва от благоприятната обстановка. Във връзка с наближаващата 1300 г., той решил да бъде обявена за юбилейна — 1300 години от основаването на Църквата. На християните в Европа било обяснено, че в юбилейната година всеки грешник, който прекара в Рим 15 дни и ежедневно се моли в катедралата „Св. Петър“, ще получи пълно опрощаване на всички грехове. Двуседмичните молитвени залягания на вярващия грешник били приравнявани с подвизите на кръстоносците. Привлечени от перспективата да получат опрощение, в Рим пристигнали два милиона поклонници от всички краища на света.

В Париж френският крал, нуждаейки се от допълнителни средства, не си взел акт от предупреждението за подчиненото положение на светската власт, за превъзходството на папата, за неговото върховенство над крале и императори. Крал Филип IV Красиви отново обложил духовенството с допълнителни данъци. Обстановката се нажежила още повече. В Рим били възмутени от това, че във Франция владетелят се разпореждал така, сякаш „на света няма папа“. Блестящ познавач на каноническото право, непримирим полемист, влизал нееднократно в единоборство с монарсите на континента, този път папа Бонифаций VIII променил тактиката и решил да отстоява своята кауза по-дипломатично. През 1301 г. той изпратил епископа на Памиер, Саисет, в Париж с поръчение да убеди владетеля на Франция да се включи в замислен кръстоносен поход. Ако откажел, да го отлъчи от Църквата. Понеже централната власт в страната вече била укрепена, Филип IV Красиви не проявил желание да става кръстоносец. Възползвайки се от подкопания авторитет на папския пратеник, който бил обвинен в редица престъпления, кралят се разпоредил той да бъде арестуван и даден под съд.

Това преминало всякакви граници и засегнатият понтифекс реагирал незабавно и остро. Обявявайки открито, че Църквата и нейните служители във Франция са подложени на най-голямо тероризиране, той призовал прелатите през есента на 1302 г. на събор в Рим. В отговор на решението на папския престол кралят поставил въпроса в Генералните щати на тяхно заседание от 10 април 1302 г. Ако се съди от протокола на обсъждането, кралят настоятелно искал да получи подкрепа от делегатите. Искането било подложено на обсъждане. След дълги разисквания представителите на аристокрацията и гражданите изразили готовност да подкрепят честта и свободата на кралството и да не отстъпят от заявената веднъж позиция. От своя страна един от прелатите направил опит да защити папата, като предложил да се отсрочи обсъждането на повдигнатия въпрос. Френското духовенство било поставено в задънена улица.

При все това прелатите на Франция реагирали по неочакван начин. От една страна те се отказали от открита защита на краля, но от друга страна в писмо от 10 април с.г. се опитали да убедят папа Бонифаций VIII да запази съюза с кралството. Дали това писмо било продиктувано от безпокойство за съдбата на Църквата или било наложено от краля, е трудно да се каже. Всеки случай прелатите не могли да не се съобразят с категоричното предупреждение на Филип IV Красиви, че който се опита да се противопостави на неговата воля, ще се квалифицира като враг на краля и кралството.

На 18 ноември 1302 г. папа Бонифаций VIII издал историческата була Unam Sanctam, в която доказва, че папският престол е приемник на единната свята католическа църква, която има един глава Христа, и един заместник, св. Апостол Петър. В ръцете на папата — продължава по-нататък понтифексът — се намират два меча: „единият е подчинен на другия — светският на духовния“. След това папа Бонифаций VIII лансира мисълта за сакралния характер на духовната власт, дадена от Бога. „Духовната власт, наистина —подчертава той, — е предадена на човека, но тя самата не е човешка, а Божествена, и който не ѝ се покорява, противи се на волята Божия и подлежи на принудително спасение“. Конкретно той изтъква, че по разпореждане на папата кралете са длъжни да служат на Църквата и нейния предстоятел. „Ние тържествено заявяваме, определяме и утвърждаване — пише в заключение папа Бонифаций VIII, — че подчиняването на римския първосвещеник е за всяко човешко същество необходимо условие за спасение“.

Очакванията на курията да принуди крал Филип IV Красиви да отстъпи не се оправдали. Отговорът на светския владетел бил непримирим и категоричен. „Нека знае — писал той на понтифекса в Рим — твоя почтеннейша глупост, че ние никому не се подчиняваме в светските дела“. Разгневеният властелин преминал в настъпление. Импулс за своята акция кралят получил от аристокрацията, която се солидаризирала с него и декларирала: „Нито под заплахата на смъртта, няма да се откажем и няма да изменим на това дело и ще постъпим така, както иска нашият крал“. В писмото, в което изказали това мнение, магнатите на Франция желаели да привлекат на своя страна кардиналите, но опитът им излязъл безуспешен. Съборът, който папата имал намерение да организира, бил свикан същата 1302 г. и протекъл в съответствие с принципите на теокрацията.

За събора пристигнали мнозина от прелатите на Франция, без да се страхуват, че могат да бъдат обвинени, че проявяват неподчинение на краля, както съобщава хронистът в „Големите френски хроники“. За да ги санкционира, кралят издал разпореждане участващите в събора да бъдат арестувани, а имуществото им конфискувано. В същото време той постановил на 9 февруари 1303 г. да бъде свикана нова асамблея, която да реши предстоящите въпроси. Един месец по-късно, на 12 март, асамблеята била открита в Лувъра. Замисляйки да дискредитира папата, правителството преминало към най-активни действия. Главен обвинител на папата бил Гийом Ногаре, юрист по професия, един от служителите на крал Филип IV Красиви, по-късно издигнат за пазител на кралския печат. Във встъпителното слово, което той произнесъл — както се вижда от протоколите на заседанията — квалифицирал папата за „лъжлив наставник“. Обвинил го, че станал папа през трупа на своя предшественик Целестин: убил го, за да заеме неговия престол. Престъпен характер имала цялата дейност, която развил като престолел на Църквата. Понеже вършел само зло, нямал нищо общо с името си „Бонифациус“, „Добротворец“. Гийом Ногаре обвинил папата, че изпаднал в ерес, отстъпил от догмите. Приписал му симония, разоряване на Църквата, разпалване на раздори, покровителство на недостойни хора. При това положение Г. Ногаре предложил да бъде свикан специален събор за обсъждане престъпленията на папата-еретик. Освен това настоявал за арестуването на папата и задържането му под стража. В своята обвинителна реч той изтъкнал по-нататък, че кралската власт е длъжна да решава задачите, които духовенството било изоставило. По-конкретно споменал грижата за разпространяването на вярата и процъфтяването на Църквата и нейното дело. След това аргументирал прерогативите на краля да застава против папите еретици. Много силно прозвучал призивът: кралят да има като своя пряка задача да покровителства Френската църква, останала без истински пастир.

При провеждането на новата асамблея, състояла се на 13 и 14 юни 1303 г., взели участие заедно със самия крал наследникът на престола Луи, графовете Сен Пол и Дре, Гийом Плезиан. В първия ден на асамблеята, на 13 юни, Г. Ногаре отправил призив присъстващите да възприемат неговото предложение за свикването на събор, който да реши въпроса за свалянето на папа Бонифаций от престола. Прелатите на Църквата, участващи в заседанието, пожелали духовните лица да проведат отделно съвещание и да разискват направеното предложение.

Вторият ден на асамблеята, протекъл на 14 юни, започнал с обширно изказване на Г. Плезиан, който подчертал главните мотиви на детронирането на папата. Обвиненията в основни линии се свеждали до изпадането в еретичество. Ораторът привел подробни теологически аргументи за възгледите на Бонифаций VIII и ги подложил на унищожителен анализ, привеждайки аргументи от догматическо, апологетическо и патрологическо естество. Обвиненията засягали конкретни престъпления: злоупотреби с финансови средства и служебно положение, безнравствени постъпки. Злоупотребите със средства били свързани с изразходването на големи суми, събирани за организиране на кръстоносен поход. Нарушаването на принципа за служебното положение се изразявало в неоправдано намесване в отношенията между Франция, Англия и Германия. Вменили му също така във вина и интригантството на неговите родственици. От своя страна крал Филип IV Красиви също така отправил много сериозни обвинения, като призовал да бъде премахната сериозната опасност от разкол и над всичко да възтържествува истината. Очаквайки съпротива и заговори от страна на папския престол, кралят се обърнал към членовете на бъдещия събор за подкрепа.

Делегатите взели решение — както се вижда от „Големите френски хроники“ — да бъде свикан специален нов събор за осъждане на папа Бонифаций VIII, чийто простъпки в нарушаване догмите на Църквата, морала, изпадане в еретичество се считали от краля и неговите привърженици за доказани и не подлежали на никакво съмнение. От състава на представителите на първото съсловие, присъстващи на асамблеята, 40 души изразили съгласие за свикване на събор и поставили подписи под протокола. Съгласие потвърдили и редица прелати: архиепископите на Санс, Нарбон, Реймс, Тур, епископите на Осер, Лан, Амиен, Бове и др. Подписали абати на Клюни и ордена на премонстрантите, на тамплиерите. Представителите на духовенството обаче запазили независима позиция. Изразявайки готовност да бъде свикан и проведен събор, те поискали гаранции за запазване честта и авторитета на Римската църква. Прелатите недвусмислено заявили, че ако кралят желаел на събора да възтържествувала истината за вината на папата, духовниците имали намерение да докажат неговата невинност. Позицията на висшето духовенство получила по-ясна форма след декларирането, че дават съгласие за свикване на събора, но категорично отказват да вземат участие в неговото организиране. Това не могло да не предизвика сериозна тревога у краля и правителството, които взели незабавни мерки за преодоляване на конфликта.

Едно писмо на прелатите от 15 юни, подготвено един ден след закриването на асамблеята, подсказва, че кралят по всяка вероятност е взел необходимите мерки в своя защита. Прелатите декларирали готовност да защитят положението, честта, достойнството и правата на краля. За разлика от позицията, която заели на 14 юни, когато предупредили, че нямало да участват в организирането на събора, сега те изразили готовност да бъде свикан събор и да участват при неговото провеждане. От своя страна кралят, който по всяка вероятност играл решителната роля за категоричната формулировка на новото решение, дал обещание да защитава духовенството на Франция.

ColonnaSlappingBonifaceОбстановката в кралството се променила. В цяла Франция била предприета разяснителна дейност за необходимостта от свикването на събор, който да свали папата от престола и да го осъди като еретик и престъпник. Броят на духовниците, които изразили несъгласие да бъде свикан подобен събор, нараснал. Това обстоятелство, по всяка вероятност, довело краля до решението от 27 юни да се откаже от мисълта за събора. До това решение той стигнал след задълбочена оценка на обстановката, която не предвещавала победа.

Това обаче не означавало отказване от неговите намерения, а от тяхното директно осъществяване. Кралят се разпоредил на своя служител Г. Ногаре да възглави военен отряд, в който влизали двама кардинали, подложени на санкция от папата, и да се отправи на път за окончателна разправа с непокорния папа. Отрядът пристигнал в папската резиденция Анани, където се намирал папата, и Г. Ногаре го арестувал, подложил го на оскърбления и му нанесъл побой. Както свидетелстват съвременници, ударил му плесница. Папата, който бил вече навършил 86 години, понесъл много тежко издевателствата. Възмутените жители на Анани се надигнали да бранят папата против чужденците. В негова подкрепа пристигнало военно подразделение от 400 конници, които влезли в резиденцията, овладели положението и придружили унизения понтифекс до Рим. Един месец след покушението, на 11 октомври 1303 г., папа Бонифаций VIII починал.

На мястото на покойника бил избран набързо Бенедикт XI (1303 — 1304), безличен слаб монах, който побързал да даде опрощение на всички съгрешили, окачествени като „виновници за чудовищното престъпление“. Не било дадено опрощение само на Г. Ногаре и някои други „разбойници“. „Разбойниците“ обаче взели мерки за кардинално решаване на възниквалия нов проблем. Свежите ягоди, които млад човек, облечен в монашески одежди, предложил на новия папа и той вкусил, поставили край на живота му. Близо една година били подготвяни условията за избор на нов кандидат за овакантения папски престол. Прелатът на Гаскония, Бертран дьо Го, който заел престола под името Климент V (1305 — 1314) открил нов период от историята на католическата църква. Започнал т. нар. „Авиньонски плен на папите“.

Французин по произход, новият първосвещеник преместил резиденцията на папите от Рим в Авиньон. Заел престола не без съдействието на френския крал, той изпаднал под негова зависимост, установявайки се в двореца в Авиньон през 1309 г. В продължение на 70 години курията решавала своите въпроси в съответствие с волята на френската корона. Вече всички папи били французи и се назначавали от краля. Самият Филип IV Красиви разгромил ордена на тамплиерите, откъдето черпел своите големи кредити и сложил ръка върху неговите значителни имущества, включително и върху касата му. Папа Климент V проявил стремеж да противодейства на ликвидацията, но силите му били недостатъчни. Кралят успял да придаде на борбата срещу тамплиерите широк обществен характер и неколкогодишният процес приключил с неговата пълна победа. На кладата на инквизицията били изгорени 54 ръководители на ордена. Хиляди негови членове изтърпели най-тежки наказания: били осъдени на доживотен затвор и заточени.

Поставен в ограничителните рамки на френската политика, папа Климент V започнал своята дейност като френски патриот. В състава на кардиналската колегия включил няколко французи и осигурил приемствеността при избирането на бъдещите понтифекси. Цялата дейност на крал Филип IV Красиви той оценил като „добра и справедлива“. Без да изпитва каквото и да било смущение, той обявил краля за „шампион на религията“. В кръга на борците за делото на Църквата включил не друг, а Гийом Ногаре. В изпълнение на поети задължения спрямо короната, папа Климент V освободил краля от анатемата, която му наложил покойният Бонифаций VIII. Всички документи в канцеларията на папския престол, представящи в неблаговидна светлина краля, се разпоредил незабавно да бъдат унищожени, за да се запази неговото добро име. Версията, която развил Г. Ногаре за събитията, разиграли се в резиденцията Анани, станала официална: според неговите обяснения той спасил живота на папа Бонифаций VIII и предотвратил безредиците, които могли да възникнат.

Като приели да живеят под патронажа на Франция, Авиньонските папи не излизали извън нейните граници, но взимали мерки да ограничат влиянието на империята на Апенинския полуостров. Подкрепяйки кралете на Неаполското кралство, те го превърнали във фактор за обезсилване претенциите на империята върху тяхното папство. Папа Йоан XXII (1316 — 1334) взел мерки за подобряване положението на хазната на курията. За да гарантира нормалното функциониране на институцията, въвел данъка анати, присвояване доходите на новоизбраните епископи през първата година от тяхното епископство. Въвел и други данъци. Така той успял да заздрави финансите на своята хазна. Продажбата на индулгенции придобила голямо разпространение. Поради укрепването на църковните финанси папата предоставил на френския крал през 1316 г. натрупаните средства от десятък и анати от четири години, за да може владетелят да смаже недоволството във Франция. За начина на управление, практикуван от Йоан XXII, свидетелства нарастващото недоволство от него.

Поставянето на папите в зависимост от френската корона водело до редица ограничения на правата на Църквата и нейните служители. Съвременник на събитията пише: „Фактически Париж диктува своята власт в Авиньон и поради това, всеки, който се домогва да получи някаква помощ от папата, трябва преди това да се обърне към краля“. Неслучайно Николай Клеманж назовава папата „раб на рабите на френските принцове“. Така на практика Църквата била подложена на натиск от две страни: от служителите на короната и от обкръжението на понтифекса. Двете групи се надпреварвали да богатеят за сметка на Църквата и вярващите. Това принудило краля през 1385 г. да оповести „Прагматическа санкция“ за „защита абатствата и църквите“ от „ненаситната алчност на папи и кардинали“.

Преместването на папската резиденция от Рим в Авиньон дало трагичен отпечатък върху живота на духовенството в италианските земи. Борбата за власт между отделите магнати водела до разоряването на занаятчии и търговци. Нарасналото недоволство подбудило през 1347 г. Кола ди Риенцо да вдигне бунт за отстраняване от власт на градските бюрократи в Рим и за даване виновните под съд. След като за папа бил избран Климент VI (1342 — 1352) Кола ди Риенцо възглавил делегация, която посетила Авиньон и отправила към новоизбрания понтифекс молба да се завърне в Рим. Наистина Климент VI не дал положителен отговор, но назначил Кола ди Риенцо за римски нотариус. След като през 1347 г. бунтовникът повел недоволните, установил се в папската резиденция на Капитолийския хълм, станал трибун на Рим и взел властта в свои ръце, на 1 август 1347 г. възстановил правата на римляните. Започнала конфискация на крепости и замъци. Водачът на бунта обявил гербовете за отменени, като не посегнал само на герба на папата и на гр. Рим. Вечния град обявил за град на мира. Той издал указ за отмяна на сеньориата и обявил „папата и Църквата за единствени сеньори на територията на Римска област“.

При все това, когато магнатите се обединили срещу бунтовниците, папата писал през октомври 1347 г. на своя наместник в Рим да вземе мерки против бунтовника. „Виж, няма ли да намериш повод да обвиниш Никола (Риенцо) в ерес или в покровителство на еретици — писал понтифексът. — В такъв случай не изпускай възможността да проведеш процес против него: глупавият не се поправя с думи, а се укротява с пръчка и бич.“ На 3. XII. 1347 г., когато феодалните сеньори предприели въоръжени акции срещу бунтовниците, папа Климент VI издал специална була, в която назовава Кола ди Риенцо „предтеча на Антихриста, син на дявола, враг на справедливостта, чудовищен звяр“. За да не попадне в ръцете на своите противници, бунтовникът избягал в Неапол, но това не попречило да бъде осъден на два пъти за изпадане в ерес. За да избегне кладата, той напуснал Италия и през юли 1350 г. пристигнал в Прага под чуждо име. Там помолил за аудиенция при император Карл IV. Кола ди Риенцо мислел да поиска помощ за римския народ срещу неговите угнетители. Понеже императорът забелязал в просителя „значителни семена ерес“, заповядал да го арестуват, а през март 1352 г. го изпратил на папата в Авиньон. Това предизвикало справедливия гняв на Франческо Петрарка. „Императорът — негодувал големият поет — го подари на папата, аз не смея да нарека тази сделка с истинското ѝ име“.

Папа Инокентий VI (1352 — 1362), наследникът на починалия наскоро Климент VI, се отнесъл държавнически към затворника. Освободил го от затвора, назначил го за сенатор, дал му кардинала-воин Алборнос с голяма бойна групировка и го изпратил в Рим. Под командата на Алборнос гр. Рим бил освободен, а след него и териториите на папската област. Възстановена била републиката. Кола ди Риенцо върнал погазените права на гражданството. Той продължил да конфискува имущества, но увеличил данъците и предизвикал недоволство и протести. На 8. X. 1354 г. пламнал бунт срещу него и заговорниците го убили.

 


 

Велика схизма

 

След приключването на Авиньонския плен на папите започнала т. нар. „Велика схизма“ или „Велик разкол“. Така се нарича в историческата литература разцеплението, което настъпило в Църквата подир смъртта на папа Григорий XI (1370 — 1378), последният понтифекс, с когото завършвал периодът на пребиваването на папите в Авиньон. Изборът на кандидат за овакантения престол породил много спорове и остри противоречия. На 8 април 1378 г. избирателите дали своя вот за неаполитанеца архиепископ Бартоломей Приняно Барски, свързан с кардиналската колегия. Името, което получил, било Урбан VI (1378 — 1389). Провъзгласяването му обаче не могло да бъде осъществено понеже в конклава нахлули граждани, които попречили на процедурата. В настъпилата бъркотия кардинал Петър, римлянин, бил объркан с действителния избраник. Грешката била поправена, но бъркотиите не свършили, те едва започвали. Интронизацията на новоизбрания папа Урбан VI била проведена на другия ден, а самото коронясване на 18 април.

Избирането на новия папа не решило проблемите, а ги увеличило. Урбан VI бил опърничав човек, който пораждал недоволство. Желание да го свалят споделяли не само магнатите на Рим, но и кралят на Франция Шарл V (1364 — 1380). Обнадеждена от краля кардиналската колегия избрала Роберт Женевски под името Климент VII (1378 — 1394) за първосвещеник. Изборът бил проведен в гр. Фокли. От 1378 до 1417 г., в продължение на близо четири десетилетия, Църквата била управлявана от двама папи: единият седял в Рим, другият в Авиньон.

Разделянето на Църквата на два управляващи центъра довело до разделяне и на Европа. Докато Франция, Савоя, Неапол, Испания, Ирландия и една част от германските княжества признавали Авиньонския Климент VII, останалите страни - Северна и Средна Италия, Англия, Скандинавия, Унгария, голяма част от Германия, се ориентирали към Римския папа Урбан VI. Застанали, в своите седалища, двамата понтифекси — единият наричан папа, другият „антипапа“ — си отправяли анатеми и се обявявали за отлъчени от единната свята, съборна и апостолска Църква.

1000px Western schism 1378 1417.svg

 Карта на "Великия разкол"

Автор: Grand_schisme_1378-1417.png: @lankazame/derivative work: Mipmapped (talk)

Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Възникналото драматично положение било ненормално и необходимостта от възстановяване на единството се усещала остро. Назрявала идеята за свикването на вселенски събор. В „Послание на мира“ на Хенрих Гангенщайн от 1379 г. и в „Послание на съгласието“ на Конрад Хелнхаузен от 1380 г. се прокарвала мисълта за провеждането на такъв събор като единствено спасително средство. В специално предложение на университетите в Европа от 1381 г. идеята намерила пълна подкрепа.

Замисленият събор се сблъскал с препятствията, създадени от кралицата на Неапол Йоана, която се включила в антипапската коалиция, та папа Урбан VI не се двоумил и я анатемосал. Побързала да реагира на анатемата и кралицата, предоставила на крал Шарл I Дурацо и някои други градове. Получила съгласието на краля на Франция и на папа Климент VII, тя осиновила Анжуйския херцог Людовик, който застанал начело на голяма армия и навлязъл в Италия. Това създало много сериозна тревога в Римската курия. Пламнали неприязнени отношения между папа Урбан VI и крал Карл, владетелят на Неапол, поддържани след неговата смърт през 1386 г. от сина му Ладислав, който заел престола.

В самия гр. Рим също така възникнал конфликт. Военните подразделения, изпратени още при папа Григорий XI от Франция и Англия се обявили против Урбан VI и в подкрепа на Климент VII, като поставили под свой контрол една част от вечния град. В областта Тоскана те заставили населението да премине на страната на папа Климент VII. Поддръжниците на Урбан VI били арестувани и изпращани в затворите. С подкрепата на префекта на гр. Рим, който взел страната на Климент VII, продължили да преследват неговите противници.

Материалното положение на двамата първосвещеници не било еднакво. Докато Климент VII получавал в Авиньон данъци от Франция, Кастилия, Арагон, Неапол и Шотландия, в Рим Урбан VI постоянно обеднявал. Умирайки през 1389 г., папа Урбан VI оставил празна каса. Новият понтифекс, Бонифаций IX (1389 — 1404), който бил избран на неговото място, срещнал сериозни затруднения при нормализиране финансите на Църквата. Единствено се помирил с краля на Неапол Ладислав, но с другите си врагове нямал намерение да възстановява отношенията си, защото смятал, че бил прав и не допускал да прави съюз с престъпници. Той укрепил финансовото положение на Църквата, възстановявайки данъка на епископите анат, като го превърнал в постоянен, а не само през първата година от въздигането в епископски сак. В касата започнали да се стичат постъпления и от продажбата на бенефиции.

В Авиньон положението обаче се влошило. На мястото на починалия папа Климент VII през 1394 г. бил избран Бенедикт XIII (1394 — 1423), който при заемането на престола се заклел да работи за преодоляването на разкола, за възстановяване единството на Църквата. През 1398 г. обаче понтифексът на Авиньон се отказал от управлението на Църквите във Франция, Навара и Кастилия, затворил се в двореца си и освободил колегията на кардиналите. Мярката, която приложил, т. нар. субстракция, не дала резултати. Проблемите, които възниквали не могли да бъдат решавани, поради което неговите противници се увеличавали. През есента на 1403 г. папата се видял принуден да възстанови частично своята власт. През следващата 1404 г. той пристигнал в Рим за преговори, като предложил да се срещнат с Бонифаций IX на безопасно място. В противен случай пратениците му предупредили, че ще поставят въпроса за законността на неговия понтификат в Третейския съд. Папа Бонифаций IX отхвърлил направеното предложение, защото било депозирано в груба обидна форма, засягаща неговото достойнство.

Обстановката се променила след като Бонифаций IX неочаквано починал. Овакантеният престол заел новоизбраният папа Инокентий VII (1404 — 1406). Изникнали нови въпроси, свързани със свалянето на император Венцел и заместването му с Рупрехт Пфалцки (1400 — 1410). В противоречията около разкола се включила и империята. Персонални промени настъпили и в Рим, където на мястото на починалия папа Бонифаций IX бил избран кардинал Анжело Карарио, който застанал начело на Църквата под името Григорий XII (1406 — 1415). Загрижен от тревожната обстановка, той замислил не формално, а на дело да възстанови единството на католическата църква. В главата му назрявала идеята да се отрече от папския престол, за да бъде възстановено единството. За тази цел той влязъл във връзка с Бенедикт. Направено било предложение двамата понтифекси да започнат преговори в Савона.

Изгледите за постигането на единство били добри, но все още дългоочакваното разбирателство нямало реални шансове за успех. Силите, които не били заинтересовани от установяването на траен мир в Църквата — разни забогатели родственици и др. — започнали да действат и да се организират. Намесил се крал Ладислав Неаполски, който изпитвал тревога за своята власт. Затова папа Григорий достигнал едва до Лука, а папа Бенедикт до Порто Венере. В настъпилия обрат на събитията възникнали нови проблеми. Между папа Григорий и кардиналите, които очаквали своите промоции, настъпил разрив, защото папата ги отменил и по този начин поставил на изпитание нервите на кандидатите. Кардиналите на Рим преминали на страната на папа Бенедикт. Разколът в Църквата не бил преодолян. Противоречията се разгорели и задълбочили с нова сила. Това наложило да бъдат търсени нови средства за решаване на конфликта. Единодушно било разбирането, че отношенията могат да бъдат изгладени, а единството — постигнато, само на вселенски събор. И започнали да работят за неговото незабавно свикване.

 


 

Вселенски събори

 

411px Meister der Chronik des Konzils von Konstanz 001Разколът в Църквата породил толкова сериозни безпокойства, че потребността от неговото ликвидиране обхванала най-широки слоеве от католическата общност: както духовници, тъй и миряни. Безпокоели се кардинали, епископи и абати. Тревога обхванала университетите. Не могли да гледат спокойно задълбочаващите се противоречия и владетелите в Европа - императорът, кралете. Всеобщата грижа за излизане от кризата породила масов кипеж, влязъл в историята под названието „Съборно движение“. В края на краищата то било продиктувано от необходимостта да бъдат проведени реформи, които да обновят Църквата и да я освободят от разкола.

Всички реални обществени сили се обединили около идеята да бъде свикан църковен вселенски събор през 1409 г. в гр. Пиза. В заседанията му трябвало да вземат участие и двамата папи, но те още преди да получат покана решили да не изпускат инициативата, да не бъдат поставени пред свършен факт и сами свикали събори. Папа Григорий призовал своите привърженици в Чивидал, Аквилея, докато папа Бенедикт обявил своя събор в Перпинян. Това на практика означавало, че двамата понтифекси нямали намерение да обединят Църквата и се обявявали против учението на Символа на вярата за „единна свята, съборна и апостолска Църква“. Това дало сериозни основания те да бъдат квалифицирани като еретици и схизматици и да бъдат обявени за свалени от папските престоли. Бил избран за папа архиепископът на Милано Пиер Филарг, управлявал Църквата под името Александър V (1409 — 1410). Това поставило край на съществуващия разкол, понеже новоизбраният папа получил всеобщо признание. При все това неразбориите продължили. На практика към двамата папи бил добавен трети. Двупапството станало трипапство.

В обстановка на продължаващо разцепление пиратът Балтазар Коса заел престола на папите вместо починалия Александър V. Балтазар Коса получил името Йоан XXIII (1410 — 1415) и влязъл в историята на Църквата като антипапа. Влязъл в папския дворец в Рим, Йоан XXIII не изоставил пиратската си дейност, обявил война на неаполския крал, избивал безпомощното население и го ограбвал. Това засилило антицърковните настроения. Карловият университет в Прага се превърнал в център на движението, възглавявано от Ян Хус. Аргументите за незабавно свикване на събор се увеличавали. През есента на 1414 г. бил свикан XVI Вселенски църковен събор, продължил заниманията си до пролетта на 1418 г. Това бил най-многочисленият събор в историята на Църквата. Присъствали повече от 1000 архиепископи, епископи и абати, кардинали, монаси, професори по теология. Имало също така и множество князе, сеньори, графове, магнати, както и различни представители на широки обществени кръгове. На заседанията присъствал и император Сигизмунд. Обхванат от надеждата, че може да му се размине присъдата на Църквата, пристигнал и папа Йоан XXIII.

1280px 319Papst Johannes XXIII Unfall am Arlberg

Дневният ред включвал три основни въпроса. Първият засягал единството на Църквата, вторият — ересите, третият — реформирането ѝ. Прелатите проявили особено старание да изключат от дневния ред обсъждането на третия проблем.

След обстойно обсъждане на учението на еретика от Прага, съборът осъдил на смърт чрез изгаряне Ян Хус и неговия съидейник Йероним Пражки. Присъдата била приведена в изпълнение. През 1415 г. били отлъчени от Църквата двама от тримата папи. Йоан XXIII избягал от съда, но на 29 май, на XII заседание бил обвинен в симония, съблазнителен начин на живот, и обявен за свален от престола. На XIV заседание, протекло на 4 юли същата 1415 г., Григорий XIII се отказал доброволно от папската корона. След като не поискал да стори това доброволно, през лятото на 1417 г. бил детрониран и папа Бенедикт XIII.

На 11 (21) ноември се състоял избор за нов предстоятел на папския престол. Бил избран кардинал Одо Клона, приел духовно име Мартин V (1417 — 1431). По решение на събора новият папа бил лишен от постъпващите доходи от вакантните длъжности в църковния апарат. Отнето му било и използването на имуществото на починалите духовни лица. С други думи, Констанцкият събор ограничил правата на понтифекса и разширил прерогативите на прелатите. Това обяснява и изказванията на Мартин V срещу парламентаризма, както и исканията му да възстанови старите абсолютистични права на папата.

Детронираните папи се разпръснали в различни райони на Европа. Папа Бенедикт се установил в замъка Пенискола, издигнат между Терагона и Валенсия в Испания. След като починал през 1424 г. за негов заместник бил избран Муноза Барселонски с име Климент VIII. Бил издигнат и друг антипапа, Бенедикт XIV. Понеже броят на разколниците не надминавал повече от 2000 души, схизматиците папи не разполагали с желаната социална опора. През 1429 г. Климент VIII се отказал от своя титул. Заглъхнал и споменът за Бенедикт XIV.

Поради усложняването на обстановката Констанцкият църковен събор взел решение в бъдеще подобни събори да бъдат организирани по-често: първоначално всеки пет или седем годни, а след това — на всеки десет години. По силата на взетото решение следващият събор бил заплануван да се проведе в Павия. Свикали го през 1423 г., но чумата, която се разразила, наложила да бъде пренесен в Сиена. Острите спорове, които възникнали между делегатите за провеждането на реформите в Църквата, не довели до никакви резултати. Пролетта на 1424 г. съборът бил закрит.
Хуситското движение в Чехия породило организирането на пет кръстоносни похода за смазването на таборитите, предизвикало свикването на нов XVII Вселенски църковен събор, проведен в Базел (1431 — 1449). Там била обсъдена обстановката в Чехия и сключен договор с чашниците, т. нар. Пражки компактати, по силата на който било признато правото на миряните да се причестяват с чаша. Узаконена била и секуларизацията на църковните имущества по време на събитията в Чехия.

Базелският църковен събор, протекъл при понтификата на новоизбрания папа Евгений IV (1431 — 1447), решавал своите задачи при трудна обстановка. Самият понтифекс се безпокоял от клаузите на договора, подписани още от папа Мартин V за свикване на събор с Православната църква с цел подписването на уния между папския престол и патриаршията в Константинопол. Тревога пораждала и обстановката в Базел и неговите околности. Несигурните условия за работата на събора дали основания на папата да закрие събора в края на 1431 г., по-точно на 18 декември. Заседанията трябвало да продължат в Болоня през лятото на 1433 г.

Декретът за преместването на заседанията не получил одобрението на голяма част от делегатите. Кардинал Цезарини, който се завърнал от поход против хуситите, произнесъл пламенна реч, в която подчертал необходимостта от отмяна на решението. Кардинал Николай Кузански, както и някои други делегати, отстоявали тезата за подчиняване на папата на съборните постановления. Папата отстъпил, но разбирателството продължило кратко време. Недоверието, враждебността, продължили да разделят духовниците.

Една част от делегатите предложили съборът да продължи в някои от италианските градове, друга част предлагала това да стане в Авиньон. На 29. V. 1437 г. Евгений IV издал декрет за организирането на събора в някой от италианските градове. Тогава делегатите решили да го призоват на съд, той разпуснал събора на 18. IX. 1437 г.  Базелският събор обаче свалил папа Евгений от престола, а на негово място избрал Феликс V.

Свиканият от папа Евгений събор във Ферара бил открит и започнал своите заседания. Задачата му била да сключи уния между двете църкви: Източната и Западната. За тази цел тук пристигнала през 1437 г. делегация от Константинопол, водена от император Йоан VI Палеолог (1425 — 1448) и патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Делегацията брояла към 700 души членове. От тях 20 души били архиереи, презвитери, дякони и изтъкнати православни теолози.

Самият събор бил открит на 8. I. 1438 г., макар редовните заседания да били отложени едва за октомври. Понеже във Ферара избухнала чумна епидемия, делегатите се преместили в гр. Флоренция. Основният въпрос, който ги занимавал, било съединението на двете Църкви. Императорът и неговите приближени отстоявали идеята за необходимостта от уния, чрез която Изтокът могъл да получи военна подкрепа от Запада за отблъскване на турската опасност. На 8. X. 1438 г. във Флоренция пристигнала многобройна делегация на Руската църква около 200 души, начело с митрополита на Москва, Исидор.

Дискусионните проблеми, които разделяли православни и католици — учението за филиокве, за чистилището, за папската супремация и причестяването с безквасен хляб — станали предмет на оживена дискусия. Против подписването на унията се изказали митрополитът на Ефес Марк Евгеник, Антоний Ираклийски и др. В подкрепа на обединяването се затъпили Висарион Никейски, Исидор Московски, Григорий Мама и др. Католическото учение за филиокве било прието от император Й. Палеолог, патриарх Йосиф II и др. митрополити. Един ден преди приключването на преговорите и подписването на акта на унията — на 10. VI. 1439 г. — патриарх Йосиф II починал и го погребали в църквата „Санкта Мария Новела“.

Актът на унията бил прочетен на 6 юли, когато била извършена обща тържествена литургия. За патриарх на Константинопол бил назначен Митрофан Кизички (1440 — 1443), убеден защитник на унията. Първата работа на новия патриарх била да свали архиереите, които не приемали унията и да ги замести с униати. Провъзгласяването на унията било посрещнато с недоволство в страните на Изтока. Наследникът на патриарх Митрофан, Григорий III Мама (1445 — 1450) не могъл да намери подкрепа при налагането на католицизма в православния Изток. През 1443 г. на събор в Йерусалим трима от патриарсите на Изтока — Йерусалимският, Александрийският и Антиохийският — осъдили унията. На друг събор, този път в Константинопол през 1450 г. унията била отново отхвърлена. Поради противодействието, което срещал навсякъде, патриархът-униат Григорий Мама се видял принуден да напусне Константинополската катедра и да търси спасение в Рим, където прекарал последните години от живота си. Нерадостна участ сполетяла и Московския митрополит Исидор, когато се завърнал в Москва като униат. След като прочел актовете на унията в Успенския събор на 11 март 1441 г. по време на тържествена литургия, великият московски княз Василий Василиевич заповядал да арестуват Исидор и да го пратят на заточение под стража в Чудовия манастир. Успял да избяга, митрополит Исидор пристигнал в Рим, където бил ръкоположен за кардинал.

Византийският император Константин XI Палеолог (1448 — 1453), надявайки се да получи подкрепа от Западна Европа в борбата против турците, изразил съгласие с предложението на папата в Константинопол да бъде провъзгласена тържествено унията, подписана във Флоренция. Кардинал Исидор, който бил натоварен да изпълни волята на папата, на 12. XII. 1452 г. в църквата „Св. София“ прочел текста на унията. Богомолците, които присъствали на церемонията, реагирали многозначително с думите: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара“. Така приключило делото на унията, която не срещнала привърженици и последователи в православния Изток. Делото на папа Евгений не могло да се увенчае с успех. Разделението между Църквите не било премахнато. Схизмата продължила да разделя изтока и Запада за векове.

 

* * *

 

Четирите столетия и половина — от средата на XI до края на XV в. — били напрегнато, интензивно време от живота на католическата Църква и на нейния ръководен център — Римската курия. Категориите, с които си служат някои медиевисти, за да квалифицират епохата —    „упадък“, „Авиньонски плен“, „Унижението в Каноса“, „Въздигане на папството при папа Инокентий III“ — по същество представляват опити чрез схематични социологически фрази да се замъгли един съдържателен, изключително сложен, но във всички случаи динамичен, възходящ период, период на подем и на утвърждаване. Това заключение се налага от непредубедения анализ на изворите, с който разполага медиевистиката. Потвърждава се и от извършените научни проучвания, натрупани през продължителните векове на изследване миналото на човечеството през средновековието, включително и на Църквата.

Става ясно, че в обстановка на задълбочаваща се политическа раздробеност и разпокъсаност, обусловени от развитието на феодалните отношения, ролята на Римската курия започнала закономерно да нараства. От втората половина на XI в. нататък нейната мисия като социално-религиозен и духовно-културен център на западноевропейското общество придобила значително по-всеобхватни мащаби. Тя мотивирала теократичната концепция за управлението на Европа, на света. Липсата на силна централна власт, включително и в Свещената Римска империя, подготвила почвата за появата на папоцезаристичната идея оформена в управленска система. Единствен папският престол бил призван да се заеме с формирането на световна теократична монархия. Сам папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), един от най-големите ръководители на Църквата, бил убеден, че всяка власт получава легитимност дотолкова, доколкото предизвика одобрението на Римската курия. Затова той аргументирал тезата за подчиняването на светските владетели — императори, крале, царе, сеньори, на предстоятеля на католическата църква. За него и най-малкият служител на духовната власт стоял значително по-високо от всеки владетел. Становището на папа Григорий VII било до голяма степен осъществено от друг бележит понтифекс, може би най-големия в историята на Църквата през средновековието, папа Инокентий III (1198 — 1216). Неслучайно той поставил във васална зависимост императора на Свещената Римска империя, кралете на Франция, Англия и редица други страни. На практика на континента по това време нямало организирана политическа сила, която да противостои на могъщата папоцезаристична институция, провеждаща своята дейност под знамето на сакрализацията.

Политическата победа на френския крал Филип IV над папа Бонифаций VIII била резултат от настъпилите промени в живота на Европа през XIV в., когато укрепнали централизираните държави, възникнали хуманистичните движения, хуманизмът започнал да руши консервативните средновековни традиции и стереотипи. Абсолютизмът, формиран в папските дворове, вече не намирал достатъчно социална опора. В резултат от конфликтите, които се разразили, се появили нови религиозни институции. През 1438 г. френският крал Шарл VII (1422 — 1461) оповестил известната „Прагматическа санкция“, с която легализирал обособяването на Галиканската църква и водещата ѝ роля на вселенските събори в решаването на верските въпроси. От своя страна император Фридрих III (1440 — 1493) започнал диалог с папа Евгений IV за обявяването на Църквата в Германия за национална. Германските князе протестирали срещу опитите на императора да внесе разкол в католическия свят, но той заживял с убеждението, че извоювал отделянето на Църквата в Германия и обявяването ѝ в национална.

Опитите на някои историци да доказват залеза на католическата църква през периода на възходящото средновековие няма достатъчни основания. Противоречията, които се разгаряли между отделни владетели и папския престол, конфликтите, които възниквали, били изолирани явления. Все още съюзът между Църквата и държавата бил достатъчно силен. Светската и духовата власт не се противопоставяли, а се взаимно подпомагали, макар теократичната идея да загубила почва, а папоцезаризмът да заглъхвал постепенно, докато изчезнал окончателно. Не може да се отрече обаче, че Авиньонският плен подкопал авторитета на Рим като духовен бастион на католицизма, а Великата схизма му нанесла такива поражения, които се отразили значително върху могъществото на Църквата, което вече трудно могло да се възстанови в някогашния си блясък, сила и величие. Католическата църква като социално-религиозна институция и папският престол като неин върховен орган продължили да бъдат единственият институт с голямо континентално значение. Това се усеща достатъчно силно след падането на Константинопол през 1453 г.

 

 

X

Right Click

No right click