Католическата църква (XI - XV в.) - Извори за католическата църква

Посещения: 23548

Индекс на статията

 
Извори за католическата църква

 

По форма и съдържание те могат да бъдат разделени на няколко групи. Една част от тях включват животописи на папите и епископите, друга — документи на папската канцелария, трета — папски були, грамоти, бреве, четвърта — документи за Църквата на императорски и кралски канцеларии, пета — решения на църковни събори, шеста — хроники и анали, седма — трактати на теолози и философи, осма -— дневници и др. Това е грамадна документация, съдържаща значителна информация, използвана за реконструиране динамичната и съдържателна история на Църквата и нейния върховен ръководен орган — папския престол.

Най-древен източник за нейното минало е известната „Книга за понтифиците на Римската църква“. Съставена в началото на VI в., тя е запазена в редакция, която обхваща живота на папите от 483 г., като нейната втора част достига до 682 г. По-нататъшните записи, доведени до 891 г., продължили с известни прекъсвания. Съставени от официални служители в канцеларията на курията, материалите представляват безценна съкровищница от факти не само за индивидуалния живот на папите, но и за тяхната обществена дейност, в това число и за цялостния живот на Църквата. Аналогичен характер има и друга поредица „Дела на епископите“. Както показва нейното заглавие, тя обхваща биографии на висшите духовни лица, епископите, и по тази причина представлява несъмнен научен интерес.

През ХII в., когато папският престол се превърнал в първостепенна обществено-религиозна сила в Западна Европа, възникнала потребността от създаването на подробни животописи на понтифексите. Така се появили биографии на папа Адриан IV (1154 — 1159), Александър III (1159 — 1181), Инокентий III (1198 — 1216), макар за него животописът да достига до 1208 г. Цитираните биографии, написани сравнително подробно, са много интересен и съдържателен източник.

По време на Авиньонския плен на папите през XIII — XIV в. поради сложността на обстановката животописът на папите бил изработван по кратката процедура, но през втората половина на XIV в. положението се променило. Тласък на изворовата продукция дал Урбан V (1362 — 1370), който подготвял условията за напускане на Авиньон и за завръщане в Рим. Амори Оже се заел да подготви животописи на папите до 1321 г. Поредицата, която била подготвена, носела заглавие „Дейност на римските папи“. Това е нов ценен източник за участието на папския престол при решаването на назрелите въпроси на континента.

Много ценни моменти от дейността на отделни папи, а така също и на Църквата като цяло и на нейните органи в частност, са разпръснати в аналите и хрониките, писани в отделните държави на Европа. Съчинението на чешкия доминиканец Мартин Опава (Троцау) „Хроника на папите и императорите“ съдържа любопитни сведения за живота на Църквата. Поради обстоятелството, че Мартин Опава станал папски капелан, а след това архиепископ на Гнезно, получил достъп до огромно количество информация, която обработил и систематизирал. Запазена в многобройни преписи, хрониката на Мартин Опава придобила голяма популярност и поставила началото на специален род хроники, наречени „Мартиниански хроники“, наименование, доказващо тяхното високо качество. Към 1320 г. анонимен автор подготвил „Хроника на папите и императорите“.

Широко използван извор от изследователите е един особен тип документи, влезли в изворознанието под надслов „Апостолически грамоти“. Под това заглавие се разбират не само грамоти, а и различни други произведения — були, разделяни от специалистите на отделни групи: конституции, енциклики, декрети, декреталии. Особен род образуват малките грамоти, наричани бреве. Всички тези материали съдържат сведения от разнообразно естество.

Една друга категория извори, притежаващи изключителна ценност, са дарствените грамоти на френските крале, издавани по различни поводи. Понеже грамотите на френските владетели Пипин Къси и Карл Велики за образуването на папската държава не са запазени, особен интерес предизвиква сред историците на Църквата прочутият „Пакт потвърждение“ на Луи Благочестиви, грамота, потвърждаваща даренията на Карл Велики.

Актовете на църковните събори също така са неоценим източник за възстановяване различни страни от живота на средновековната Църква. В тази насока първостепенно значение имат документите от съборите в Пиза през 1409 г., в Констанц 1415 —- 1418 г., в Базел 1431 — 1447 г., Ферара — Флоренция 1438 — 1445 г.

438px Drucker.Koberger.1497Фактите на някои от съборите се обогатяват от допълнителната информация, която изнасят участници в тях. В „История на Базелския събор“ на Еней Силви Пиколомини, впоследствие папа Пий II (1458 — 1464), са включени много сведения, които не се срещат в официалните актове. За съборите в Пиза и Констанц могат да се научат нови неща в трудовете на епископа Пиер Алиако (1350 — 1420), Жан Жерсон (1363 — 1429) и други участници в събитията.

Особен дял извори съставляват аналите. За периода от 1061 до 1303 г. доминиканският монах Бартоломео Лукски подготвил „Църковни анали“, пресъздаващи съществени моменти от историята на Църквата по онова време. Авторът изградил своето повествование въз основа на архиви, съхранени в абатства на Италия и Франция. Това повишава тяхната фактологическа мотивация.

В количествено отношение фактологията се обогатява от многобройните хроники, появили се в абатствата на религиозните ордени. Техните автори записвали доста подробно събитията, които ставали по времето, през което живеели. Такъв характер притежават различни жития на светци, на основатели на ордени, статути на ордени, папски були за тяхното учредяване, списъци на абатите, на братствата и пр. Списъкът на братята в абатството Клюни напр. претворява времето от 910 до 1244 г. и съдържа любопитни вести от разнообразно естество. Друг извор за това абатство представлява „Клюнийска хроника“ за ордена през XIV в. Тя съдържа жития, писма, статути на ордена. Св. Бернард Клервоски (ок. 1091 — 1153), основател на абатството Клерво в Бургундия, съставил статут на ордена на цистерцианците и огромно количество писма, писани по различни поводи, съдържащи много интересна информация.

Доминиканецът Бернард Ги, починал 1331 г., инквизитор в Тулуза, епископ, съставил различни творения: „Каталог на папите и императорите“, „Цветя на хрониките“, както и отделна хроника на доминиканския орден. Този автор написал изложение върху дейността на инквизицията, списък на доминиканските абатства, различни писма. Единствено по рода си произведение представлява трактатът му „Практика за разследване на еретическите заблуждения“, подготвен през времето от 1321 до 1323 г. Трактатът представлява ръководство на инквизитора за провеждането на разпити на обвинените в ерес. Познавателната стойност на творението се изразява не само в многобройните факти, които съдържа за делата на инквизицията, за нейната организация, но и за учението на отделните еретически групировки във Франция.

В структурата на документацията, набирана през столетията за католическата църква, влизат и дневници на съвременници, които описват подробно събитията. Такъв характер има творението на Стефано Инфесура (от. 1436 — ок. 1500) и Йохан Бурхард (ок. 1450 — 1506). Стефано Инфесура бил римски магистър, поддръжник на антипапската коалиция на Колона. Неговият „Дневник на гр. Рим“ претворява живота на папството от 1294 до 1492 г. Съвременник на събитията, авторът предава подробно ежедневието на курията, но от противникови позиции. Спира се подробно на моралната поквара, обхванала ръководни среди на курията. Що се отнася до Йохан Бурхард, той подготвил „Дневник на Римската курия“. Там се описват събитията от 1483 до 1506 г. Наред с данни, извлечени от дневника на Стефано Инфесура, там са прибавени множество нови факти, които хвърлят светлина върху политическата ориентация на римските папи. Това придава на творбата уникален характер.

Многобройните изворови колекции, описващи живота и дейността на Римската курия, на католическата църква, са оповестени в авторитетни издания, които ги правят достъпни на специалистите и на всички, които проявяват интерес към историята на Църквата. Една част виждат бял свят в „Германски исторически паметници“, най-авторитетната поредица в Европа. Друга част са оповестени в „Патрология Латина“ на абат Мин. Актовете на църковните събори са направени достояние на света чрез меродавното издание на Йоан Батиста Манси „Светите събори. Нова и пълна поредица“. Интересуващите се от темата са улеснени от несъмнено по-удобното за справки от тежките фолианти на Манси издание на Карл Йозеф Хефеле „История на съборите“, немска и френска едиция. Двутомникът на А. Потхаст „Регеста понтификум романорум“ не се нуждае от специално отбелязване поради своята незаменимост. Шесттомната поредица на Е. Кьолер и К. Шефер „Ватикански извори за историята на папския дворец и управлението на финансите“, 1316 — 1378 г., издадена от 1910 до 1937 г. в Падерборн.

Макар изворната база на католическата църква през средновековието да е обогатена с вече огромни колекции, трябва да се признае, че известни фактографски и фактологически констатации, направени от френския историк по църковно право Габриел льо Брас в доклада му „Проблемът за институциите на средновековното християнство“, изнесен на 27 август 1960 г. на XI Международен конгрес на историците в Стокхолм, все още не са загубили значение. Разбира се, не става дума за известното конфесионално пристрастие на автора при поставянето и решаването на проблемите, а за разглеждането на целия комплекс от нерешени въпроси, които все още изпъкват пред историците медиевисти, изучаващи социалните функции на папството и свързаното с тях движение на различните слоеве на населението в Западна Европа.

Медиевистът изследовател може да се съгласи с констатацията на Льо Брас, че макар книжният пазар в Западна Европа и САЩ да е наводнен с всевъзможни издания от католическо и прокатолическо естество, наложително е да се пристъпи към многотомна публикация на документи по историята на Църквата. Уместно е предложението му да бъдат обнародвани ред колекции, съдържащи всички решения на папския престол, всички постановления на съборите — вселенски и поместни, данните за лицата, взели участие в съборите, а така също и резултатите от приетите решения. Приемлива е идеята да бъдат издадени документи, характеризиращи всекидневния живот на църковните диоцези, ръкописите, съхранявани в абатствата, уставите на самите абатства, текстовете, които регулират църковните церемонии, каноните на Църквата заедно с коментарите на канонистите. Особено важно значение има искането на Льо Брас да се издадат архивите на църковния съд, решенията на инквизиционните съдилища, разпръснати в разнообразни картуларии и хроники, административни и др. отчети, разпорежданията и кореспонденциите на папите, архиепископите, епископите, абатите и лицата, свързани с Църквата и нейната дейност.

Както може и да се очаква, източниковедческата програма, предложена от Льо Брас, има за задача да доведе до обективно изучаване на социалните процеси и явления, а не да служи на ограничени апологетически задачи.

Това, впрочем, е обяснимо, като се държи сметка за методологическата ориентация на историците на папството, както и за целите,, които те преследват. Във връзка с всичко това признанието, според което висшите степени на католическата църква са изучени достатъчно, но реалните отношения и връзки в Християнската църква на най-ниско равнище остават неосветлени, заслужава внимание. Според Льо Брас организацията на Църквата като посредница между земния и небесния свят била един от най-важните обекти за изучаване, но структурата и животът на институциите, на тайнствата респективно кръщение, конфирмация, изповед, причастие, погребение и др., в които „протича всекидневният живот на християните“, все още не били станали предмет на внимателно изследване, макар да били „същност на религиозния живот“. Ученият теоретик препоръчва да се пристъпи към изучаване живота и на нисшия клир, като се подхожда диференцирано, да започне осветляване положението на енориашите. Това могло да помогне за по-дълбокото разбиране на новите явления в живота на феодалното общество — упадъкът на властта, развитието на градовете, освобождението на селяните и др.

Безспорно при оценката на католическата институция следва да се изоставят някои традиционни представи, основани на повърхностното познаване на изворите, и да се пристъпи към едно комплексно изучаване на социалните процеси и явления. Така обикновените разбирания за тази епоха най-малко следва да бъдат коригирани.

 

X

Right Click

No right click