Католическата църква (XI - XV в.) - Историографски проблеми

Посещения: 23552

Индекс на статията

 

Историографски проблеми

 

Огромната литература за историята на католическата църква през интересуващия ни период по научна ориентация, конфесионална принадлежност и др. критерии може да бъде разделена на различни основни групи. От конфесионална гледна точка тя се дели на три части. Едната принадлежи на католически автори, другата — на православни, третата — на протестантски. Що се отнася до гражданската историопис, която общо взето е бедна откъм автори и изследвания, в нея се открояват няколко течения, диференцирани по научен признак и методологическа принадлежност.

Както трябва и да се очаква, групата на католическите изследователи е най-многобройна и разполага с най-богата изследователска продукция. Тезите, застъпвани от тях, са известни. Отстоява се разбирането за вселенската власт на римския папа, за превъзходството на духовната власт над светската, на папата над императори и крале. Разработва се и се обосновава схващането за супремацията на папата, за неговата непогрешимост, за отпадането на Източната църква от Западната, за схизматичния облик на православната църква. През Късното възраждане платформата на католическата църква се разработва последователно и мащабно от служители на папския престол като Цезар Бароний (1538 — 1607) в неговите „Църковни анали“, като кардинал Белармин (неизв. — 1621), Жан Бенин Босюе (1627 — 1704).

Големият въпрос за разделението на Църквата, за схизмата, занимава учени от двете групи: прокатолическата и антикатолическата. В противовес на трактовките на А. Гфрьорер, отстояващи позициите на курията за вината на патриаршията, А. Пишлер в „История на църковното разделение между Ориента и Запада“, т. I — II, Мюнхен, 1864 — 1865, мисли, че разделението било породено от властническите амбиции на папите. В тритомната си биография „Фотий, патриарх на Константинопол“, Регенсбург, 1867 — 1869 г. Й. Хергенрьотер обвинява за схизмата патриаршията.

В настъпателна борба с историците на Реформацията разработват своите трудове Игнаций фон Дьолингер, К. Хефеле, К. Хефлер, И. Янсен, X. Брук, X. Денифле, X. Гризар. Разбира се, изброените автори са учени от различен калибър, с не еднакъв принос в историографията, но стремежът на мнозинството от тях е да изграждат своите изводи върху базата на документални свидетелства. Естествено някои от трудовете на историците от тази школа, свързана с Ватикана, носят голяма доза конфесионална пристрастност, която им пречи да направят спокойно и приемливо своите изводи. На основата на изворите пишат своите трудове А. Тайнер, А. Гфрьорер и др.

Сравнително по-голяма толерантност, по-спокоен академичен дух вее в проучванията на най-новите, модерни изследователи на католическата църква, Това се отнася за творци от ранга на Л. Брейе, А. Аман, Р. Морген, Р. Мансели, О. Капитани.

През 1954 г. в САЩ излиза монографията на католическата монахиня Мери Жуст „Рим и Русия“. Френският католик Д. дьо Райнолд отстоява романтични тези за мисионерската дейност на католическата църква в Русия. Поради богатия документален материал, с който оперира, интерес предизвикват трудовете на П. Пирлинг за папството и Русия. Приносен характер притежават също така разработките на О. Одолжилик, О. Халецки, Н. Андреев.

Началото на антикатолическото направление в протестантската историопис било поставено още през епохата на Реформацията. Най-активни и последователни негови представители станали лутерани, калвинисти, англикани. Автори от категорията на Филип Меланхтон (1497 — 1560), Себастиан Франк (1499 — 1549), Матиас Флаций (1520 — 1575), разработвали проблемите от позициите на новата лутеранска теология и оценявали отрицателно цялата дейност на католическата църква, а движенията против нея разглеждали като борба против консерватизма, невежеството и тиранията. Първата обосновка на новата платформа на Църквата била разгърната в „Магдебургски центурии“, тринадесеттомна лутеранска история на Християнската църква, подготвена от група теолози под ръководството на Матиас Флаций, убеден последовател на М. Лутер. По същество трудът представлява енциклопедия, в която събитията се проследяват по векове. Написан на латински език, той е отпечатан в Базел през 1559 — 1574 г. Подготвен е от непримирими антикатолически и антипапски позиции. Макар научното равнище на изданието да не е високо — от постановките вее фанатизъм, проявен е субективизъм в анализа на изворите, среща се елементаризация на явленията — то изиграва голяма роля в развоя на протестантската историография и поставя фактически нейните основи.

Критично се отнасят към миналото и настоящето на католическата църква редица протестантски философи и историци, които изучават нейния живот, разработвайки конкретни проблеми на протестантските деноминации. С безспорно международно въздействие се ползват трудовете на Ернст Трьолч (1865 — 1923), Макс Вебер (1864 — 1920), Паул Тилих (1886 — 1965). Всички те проявяват стремеж да развиват теоретичните основи на различните течения на протестантизма посредством ретроспективния анализ, отричайки идеологията и практиката на Църквата.

Историците на православието, които засягат миналото на католическата църква в своите трудове, не са много, но те трябва да бъдат споменати, защото създават направления в историческата литература и лансират тези, които не могат да бъдат отминавани с мълчание. В своите проучвания Евгений Голубински (1834 — 1912) въз основа на изворови сведения засяга контактите между католическата и православната църква. От позициите на либерализма големият руски учен създава своя актуален и днес основен труд „Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдовалашской“, Москва, 1871, проследява взаимоотношенията между папския престол и Църквите в България, Сърбия и Влахия. В такъв дух е изяснена тази тематика и в другия фундаментален труд на Е. Голубински „История русской церкви“, т. I — II, Москва, 1880 — 1917.

В много страници са проследени връзките между католицизма и православните църкви в двутомника на професора от университета в Черновиц, Евсевий Попович, „Опћa црквена историjа“, Сремски Карловци, 1912. В хронологическа последователност и генетическа връзка са описани вътрешни събития от историята на католическата църква, притежаващи междудържавно значение. Това се отнася и за определена част от проучванията на Иван Снегаров (1883 - 1971), по-конкретно за „Кратка история на съвременните православни църкви, т. 1 — 2, София, 1944 — 1946. Валидно е и за „Кратък исторически очерк за поместните православни църкви: румънска, гръцка, албанска, полска, финландска, чехословашка и бившите прибалтийски църкви“, София 1948.

През епохата на Просвещението се зародило ново направление в научната литература, направило опит да оценява събитията, като се старае да надмогне двете основни концепции, сблъскали се дотогава — католическата и лутеранската. Последователите на сектата на пиетистите, Готфрид Арнолд (1666 — 1714), подготвил „Безпристрастна история на Църквите и ересите от началото на Новия Завет до 1688 г. от Христа“, оповестена в Цюрих 1688 г. В този труд се отхвърлят установените традиции на католицизма. Символите се обявяват за чужди на истинското християнство. Причината за възникналите отклонения Г. Арнолд търси в практиката на католическата църква, от една страна, и в дейността на М. Лутер и Ф. Мелацхтон, от друга. В общи линии от подобна гледна точка проследява събитията Байт Лудовик фон Зекендорф, а до известна степен Аугуст Херман Франке и някои други изследователи.

Автори евангелисти, отличаващи се с великолепно познаване на средновековната епоха, обръщат внимание върху взаимоотношенията между Западна Европа и Източната църква. В това отношение редица нови моменти са разработени от Е. Бенц, Р. Щуперих, В. Шпулер и др. В Германия Леополд фон Ранке (1795 — 1886) започнал да пише многотомна „Световна история“, но достигнал в 1885 г. до V том. В своето произведение, както и в други свои работи, той доказва подкопаването на авторитета на папата, проследява драмата на Великия разкол, описва смутовете в Англия, Франция и Германия. При все това той не проявява стремеж да описва превратно Римската курия. „В тази епоха на всеобщо разложение — пише големият историк - погледите отново се обърнали към папството като единствен авторитет, който още се признавал почти навсякъде“. Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, Л. фон Ранке издига на преден план идеята за близостта, за сходствата на лутеранството с католицизма и се опитва да го докаже в лекциите, които четял на владетели, изповядващи католицизма. Самата католическа рефлексия на Реформацията той обяснява с условията на времето, с особеностите на епохата, с гъвкавостта, устойчивостта и приспособимостта на Църквата. Ученият историк подчертава, че Римската църква променила своята същност: формирал се нов образ на папата. Сблъсквали се дейците на Реформацията и обновеното папство: две самостоятелни сили. Една такава постановка, на въпроса е интересна и заслужава внимание, защото принадлежи на един от най-големите историци на Европа.

Между грамадата проучвания върху историята на католическата църква, които се отличават с безспорните си научни качества, заслужават да бъдат отбелязани множество монографии, написани от германски, италиански, английски, американски и др. автори. Върхът на научните изследвания по темата достига Лудвиг фон Пастор (1854 — 1928) със своята написана на немски език в 16 тома „История на папите в края на средновековието“, изградена върху огромно количество извори, неизползвани преди него в по-голямата си част. Първото издание излиза 1886 — 1932, а от 1955 г. начева да се печата осмото издание. Едицията на католика Л. фон Пастор, който бил професор в университета в Инсбрук от 1887 г., а до 1901 г. директор на Австрийския исторически институт в Рим, е уникална, тя няма равна на себе и в историографията както по своята мащабност, тъй и по своите качества. Една друга публикация на немски език в три тома е тази на Ерих Каспар „История на папството от началото до върха на неговото световно господство“, отпечатана в Тюбинген — Дармщадт, 1930 — 1956. Тя също притежава значителни научни качества.

Поредица животописни очерци за папите обогатява не само институцията на курията, но и на цялата Църква. В тази насока специално отбелязване заслужават „Гледището на папа Йоан XXII (1316 — 1334) за Църквата и държавата“ на Г. Фротшер, издадена в Грюнберг 1932 г., на Й. Халер „Григорий VII и Инокентий III“, Щутгарт — Берлин, 1922. Интерес предизвиква също така и трудът на Г. Хофман „Папа Пий II и църковното единство с Изтока“.

В марксистката историография проблемите на католическата църква се разработват в съгласие с възгледа за базата и надстройката, за класите и класовата борба, за религията като опиум за народите. Специализирани проучвания за развитието на Църквата през средновековната епоха, изградени върху извори — познати и непознати — трудно могат да бъдат посочени. Три монографии, значително претоварени в идеологическо отношение, заемаха централно място в съветската историография. Едната е на С. Г. Лозински „История папства“, Москва, 1961, другата — на Д. Е. Михневич, „Очерки из истории католической реакции (иезуиты)“, Москва, 1955, третата на И. Р. Григулевич, „История инквизиции (XIII — XX вв.)“, Москва, 1970. Както показва прегледът на тяхното съдържание, те са далече от възможността да представят обективно сложната и противоречива история на Църквата през средновековието. Малко по-различен облик притежава монографията на Б. Я. Рамм „Папство и Русь в X — XV веках“, Москва —    Ленинград, 1959. Тя е написана въз основа на извори, но притежава доста войнстваща непримиримост, характерна за времето, когато е написана и обнародвана.

Едно изключение прави написаната на немски език тритомна монография на Едуард Винтер „Папството и Русия“, Берлин, 1960 — 1961, 1972. Тя се отличава с голяма познавателна стойност, изградена е върху значителна фактологическа база и не страда от идеологическа пристрастност, макар авторът да бил някога католически духовник, напуснал Църквата.

Настоящият преглед на съществуващата научна литература дава основания да бъде направено заключението, че в историографията са натрупани значителен брой изследвания за католическата църква през XI — XV в., написани от различни методологически позиции. Това показва, че застъпените гледни точки отразяват различни светогледни схващания. Върху основата на постигнатото могат да се очакват нови многотомни изследвания, които да разкрият многостранната история на папството в светлината на цивилизационните процеси, на културологията, на новия начин на живот, изграждан чрез урбанизацията на човешкото общество.

 

X

Right Click

No right click