Католическата църква (XI - XV в.) - Папският престол и империята

Посещения: 23550

Индекс на статията

 

Папският престол и империята

 

Разделянето на двете Църкви през 1054 г. изострило още повече и без това задълбочаващите се противоречия между Изтока и Запада, но не могло да отслаби могъществото на папския престол, а заедно с него и на цялата католическа църква. В новите условия на живот, настъпили в Западна Европа, укрепнала още повече курията в Рим, ръководният център на християнството в неговата западна форма. Папа Стефан X, който заемал престола за кратко време — от 3 август 1057 до 29 март 1058 г. проявил стремеж да заздрави положението. Важна роля в оздравителните процеси започнал да играе кардинал Хумберт, началник на папската канцелария. При провеждането на новите тенденции нараснало влиянието на субдякона Григорий Хилдебранд, бъдещият папа Григорий VII, който искал да реформира Църквата.

Избирането на новия папа Николай II (1059 — 1061) разкрило още по-широки възможности за преустройство. Като потърсил подкрепата на онези обществени сили, които били недоволни от съществуващото положение: нарасналата разпуснатост на духовенството, увеличилата се симония, продажбата и купуването на йерархическите степени и длъжности и пр. — той пристъпил към провеждането на известни реформи. Недоволството на определени обществени кръгове не намаляло, защото самият папа имал двойствена политика. Сам той станал ръководител на Църквата под давлението на германския император, който пък желаел да я освободи от силното влияние на едрите италиански магнати.

Конфликтите между папския престол и империята, които отдавна зреели, били подсилвани от много предпоставки. Основният въпрос обаче се свеждал до решаването на въпроса за инвеститурата, за правото на императорите да въвеждат в длъжност и сан висшите духовни лица — епископи и абати, което всъщност ги поставяло под зависимостта на светската власт. Църковниците проявявали вече нескрит стремеж да отхвърлят своята зависимост от императора и да започнат самостоятелно да решават възникващите проблеми на християнството.

От друга страна в курията не били пресекнали намеренията да подчинят светската власт на духовната, империята на папството. Старата идея за създаването на световна католическа монархия не слизала от дневен ред. Теорията за двата меча била трансформирана в учението за двете глави — духовната и светската. Тенденцията, която се формирала, вече надхвърлила искането за едновременно признаване на папата и императора, а поставяла въпроса за превъзходството, супремацията на папата като владетел на света. Тази идея получила опора в обстоятелството, че влиянието на папския престол се разширило още повече след като били приобщени към християнството нови народи и държави. Покръстени били унгарци, поляци. На него били вече подчинени народите на Скандинавския полуостров: шведи, датчани и норвежци.

Проведеният през 1059 г. Латерански събор издал декрет, по силата на който единствен избирател на папата ставали не светските поземлени магнати, а конклавът на кардинал-епископите. Императорът запазвал само правото да утвърждава новоизбрания понтифекс. На практика този декрет ликвидирал влиянието на едрите земевладелци и на императора във вътрешния живот на Църквата, в решаването на нейните устройствени и управленски проблеми.

640px Dehio 212 ClunyВ изпълнение на взетото решение започнало отделянето на духовната институция от светската, от империята. Симонията била отхвърлена. В движението за реформи нараснало значението на Клюнийското абатство в Бургундия. Самото абатство обединявало повече от 3000 абатства в Европа и прераснало в голяма духовно-политическа сила. Материалният стабилитет на монасите пораждал потребността от изграждане на могъща църковна институция, силна власт на папата, чиято воля трябвало да бъде изпълнявана от всички светски господари. Върховният ръководител на Църквата трябвало да се превърне в абсолютен суверен. Освен това строгият устав на братята клюнийци, сплотил множество абатства в Италия, Германия, Франция, Испания и Англия, изключвал всякакво вмешателство на светски сеньори и епископи във вътрешния живот на абатствата. Братята от абатството отправяли повелителни искания за въвеждане на целибат, безбрачие на духовенството, за отхвърляне на симонията. Те били радетели за духовна просвета. За тази цел основавали учебни заведения, откривали библиотеки, които постоянно обогатявали. Издигали искания за най-строга дисциплина и спазване на морала.

Идеите на клюнийското братство били реализирани от брата на абатството Григорий Хилдебранд, който бил избран за папа и управлявал Църквата под името Григорий VII (1073 — 1085). Той бил дълбоко убеден привърженик на теокрацията, един от най-големите ръководители на католическата църква през столетието. Оформил се като далновиден политик, стратег и тактик. Станал монах през 1047 г. и преминал на страната на клюнийците, защото намирал, че Църквата трябва да бъде реформирана, за да може да ръководи цялостния живот на Европа. Още при понтификата на Лъв IX (1049 — 1054) се превърнал във фактически ръководител на вътрешната и външната политика на институцията. За просперитета на папския престол използвал противоречията на континента, като една част от борбите между политическите господари сам инспирирал умело и прикрито.

D567 Grgoire VII liv3 ch6През 1060 г. той въвел целибата, безбрачието на духовенството, като задължителен не само за монасите, но и за свещениците. По такъв начин той гарантирал целостта на църковната собственост върху земите. Заздравил дисциплината, укрепил единството.

Вече като папа, той издал декрет през 1075 г. за отмяната на светската инвеститура. Отменил правото на императори и крале да утвърждават новоизбраните епископи и абати. По силата на решението утвърждаването на званията на духовните лица се предоставяло единствено на папата. Отмяната на инвеститурата била посрещната с недоволство от германския император Хенрих IV (1056 — 1106), който предприел незабавни мерки в защита интересите на светската власт. По искане на императора на църковния събор във Вормс през 1076 г., в който взели участие немските епископи и аристокрацията, папа Григорий VII бил обявен за свален от престола. От своя страна папата провел църковен събор на епископите от Франция и Италия в Рим, на който обявил император Хенрих IV за отлъчен от Църквата, а поданиците му освободил от задължението да му се покоряват. Започнал ожесточен конфликт между папата и императора, от който умело се възползвали враговете на императора.

Император Хенрих IV се оказал изолиран. Мнозинството от едрите феодали в Германия се отказали от него, не го подкрепили голяма част от епископите и абатите. Поради това той трябвало да търси опрощението на папата. В началото на 1077 г., на 25 януари, Хенрих IV, придружен от малка свита, облечен във власеница на разкаян грешник, унизен, бос, в продължение на три дни прекарал пред вратата на замъка Каноса, за да бъде приет от папа Григорий VII. Най-сетне могъщият властелин го приел и му простил греховете.

Помирение между светската и духовната власт обаче не настъпило. Големият конфликт не бил премахнат, а само отсрочен. Не след дълго императорът възобновил борбата. Папата отново лишил императора от своята подкрепа, обявил го за свален, освободил князете от клетвата за вярност и ги призовал да изберат нов император. След като разгромил новоизбрания император Рудолф Швабски, който паднал убит, Хенрих IV преминал в атака. Настъпвайки победоносно в Италия, той принудил папата да търси спасение в гр. Салерно, където през 1085 г. починал като изгнаник.

В резултат от дейността на папа Григорий VII Църквата укрепнала и Римската курия се превърнала във важен фактор в политическия живот на Западна Европа.

През това време взаимоотношенията на Германия, Италия и папството преминали сложен и противоречив път на развитие и утвърждаване. Макар в различните страни феодалните отношения да се налагали с различна сила, в края на краищата те се укрепили окончателно и започнали да определят начина на живот в германското и италианското общество. В процеса на развитието и налагането на феодалните отношения Църквата играела важна роля. В лицето на висшето духовенство — папата, архиепископите, епископите и абатите — тя се превърнала в едър феодален владетел, неразделна част от управляващата феодална аристокрация. Противоречията между германските императори и римските папи, които възникнали, имали инцидентен характер и не изменяли сложната религиозна, и социална същност на Църквата.

Herrschaftsbergabe von Heirich IV. an Heinrich VВ нов етап навлязъл конфликтът за инвеститура през последните години от живота на император Хенрих IV. Неговият син Хенрих, бъдещият император Хенрих V (1111 — 1125), още докато старият владетел бил жив и воювал с Римската курия, установил връзки с противниците му — папата и германските князе. Опрян на тяхната подкрепа, през 1104 г. той вдигнал въстание. Когато баща му починал, Хенрих V продължил борбата за инвеститура. През 1111 година, по време на похода в Италия, сключил договор с папа Пасхалий II (1099 — 1118), по силата на който архиепископите и епископите се задължавали да върнат на императора получените ленове и регалии. Срещу обещанието на краля да се откаже от инвеститура, папата се съгласил да го короняса за император. Това породило недоволството на епископата в Германия. Обстановката се усложнила и понтифексът започнал да се колебае да изпълни обещаното. Вземайки папата в плен, Хенрих V го принудил да го короняса.

Борбата за инвеститура приключила на 23. IX. 1122 г. с подписването на специален конкордат в гр. Вормс между императора Хенрих V и папа Каликст II (1119 — 1124). Било отстъпено на папата правото на духовна инвеститура и прието за непоклатимо каноническото избиране на духовниците като изключително право на Църквата. Папа Каликст II (1119 — 1124) дал съгласие императорът да присъства на церемониите при избирането на архиепископите, епископите и абатите в границите на империята. Признал и правото му да дарява избрания висш духовник с гражданска (светска) инвеститура.

В Италия, Бургундия и останалите страни на Свещената Римска империя императорът бил лишен от намеса при избирането на прелатите и при получаването на духовна инвеститура. След като минали 6 месеца от получаването на църковната, едва тогава той могъл да дарява светска инвеститура. Това на практика ограничавало властта на императора в делата на духовенството и разширявало относителната самостоятелност на Римската курия.

Папският престол бил принуден да се съобразява с политическата обстановка в италианските земи, да лавира, за да запази своите позиции. В началото на XII в. крал Рожер, който наследил през 1101 г. Сицилия и част от Калабрия, трябвало да отстоява своите права не само в борбата с норманските нашественици, но и срещу домогванията на римския папа. Военните успехи на Рожер принудили папа Хонорий II (1124 — 1130) през 1128 г. да му даде титула херцог на Апулия. През 1130 г. папа Анаклет II (1130 — 1138) пък го признал за крал на Сицилия, Калабрия и Капуа. Все през същата година Рожер II (1130 — 1154) бил коронясан в Палермо. Опрян на подкрепата на градовете, в борба с папския престол и норманските барони, Рожер II включил във владенията си заграбените от норманите земи в Сицилия, а също и територии в Южна Италия. През 1139 г. папа Инокентий II (1130 — 1143), свързан с агресивната политика на германските императори в италианските земи, бил принуден да го признае за крал, макар да го бил отлъчил вече от Църквата.

Англичанинът Николай Брекшир, който бил избран на папския престол под името Адриан IV (1154 — 1159), бил привърженик на папската теокрация, активен борец против ересите. Когато през 1155 г. император Фр. Барбароса му предал Арнолд Брешански, папата го екзекутирал. Макар все същата година да коронясал немския крал с императорска корона, влязъл в конфликт с него. През време на втория поход на Фридрих Барбароса в Италия през 1158 — 1162 г. противоречията между империята и папството се изострили. След смъртта на папа Адриан IV конфликтите нараснали още повече.

В процеса на борбата бил избран нов папа — Александър III (1159 — 1181), упорит защитник на теокрацията. Кардиналската колегия се разделила на две. Компактната част, свързана с новия папа, била готова да продължи борбата срещу императора, само една малка част изразила готовност за разбирателство. За да обезвреди опасния привърженик на теокрацията, императорът свикал през 1160 г. в Павия църковен сбор, в който взели участие предимно негови привърженици. Съборът обявил Александър III за свален от престола, за отлъчен от Църквата. За папа бил избран кардинал Октавиан под името Виктор IV (1159 — 1164). Папа Александър III отлъчил Виктор IV и Фридрих Барбароса от Църквата, заедно с техните привърженици. В края на 1160 г. всички държави в Западна Европа признали за законен папа Александър III. През 1165 г. на сейма във Вюрцбург, в който освен императора участвали германски епископи и князе, било обявено тържественото отделяне завинаги от „схизматика Роланд“ (гражданското име на папата). За папа бил избран Пасхалий III (1164 — 1168). Към решението на Вюрцбургския събор се присъединил английският крал Хенри II, но това не се отразило върху позициите на епископата в Англия.

През 1166 — 1168 г. император Фр. Барбароса за четвърти път навлязъл в Италия и завладял Рим. Александър III, преоблечен като поклонник, избягал в Беневент. Заедно със съпругата си Беатрис император Фр. Барбароса бил отново коронясан с императорска корона в катедралата „Св. Петър“ в Рим. Наскоро след коронацията сред армията избухнала опустошителна чума, която заставила завоевателя да напусне с бягство Италия. Това активизирало неговите противници, които през 1164 г. образували известния Веронски съюз. Император Фридрих Барбароса обаче продължил борбата. След смъртта на Пасхалий III той организирал избирането на нов папа, Каликст III (1168 — 1178). В същото време той започнал преговори с Александър III. През 1174 — 1178 г. императорът преминал за пети път Алпите и навлязъл в Италия. Поражението, което претърпял в битката при Леняно (1176 г.), както и неуспехите които понесъл, го принудили да признае Александър III за законен папа. Мирът между двамата противници бил сключен в 1177 г. във Венеция. Каликст III признал върховната власт на папа Александър III. Следващата 1179 г. бил проведен третият Латерански събор. Междувременно бил издигнат нов антипапа, четвърти подред — Инокентий III, но наскоро и той трябвало да признае върховната власт на законния папа. Несломимият понтифекс Александър III успял да се измъкне невредим и от редица конфликти, отново победил в неравната битка с императора.

B alexander III2

След смъртта на папа Александър III, който, както видяхме, бил принуждаван неведнъж да бяга от „вечния град“, политическата конюнктура продължавала да бъде нестабилна, а в някои отношения дори се влошила. Папа Луций III (1181 — 1185), който наследил Александър III, могъл да прекара сравнително кратко време в столицата. За разлика от него Урбан III (1185 — 1187) през двегодишния си понтификат не успял да влезе в Рим нито веднъж. Папа Григорий VIII, който стоял на престола само няколко месеца, също така не смогнал да седне на апостолското седалище. Едва папа Климент III (1187 — 1191) успял да се настани в папския дворец, но отношенията между папството и светската власт не се подобрили.

Папата и императорът отново се сблъскали във връзка с наследството на маркграфиня Матилда. Не могъл да реши въпроса и Третейският съд, към който те се обърнали с молба да ги помири. Различни позиции били застъпени по избора на Трирския архиепископ. Не бил посрещнат с добро чувство и годежът на Хенрих VI, единствения син на император Фридрих Барбароса, с Констанция, вуйна и предполагаема наследница на Вилхелм II, краля на Неапол и Сицилия. Папската област продължила да бъде ябълка на раздора за обединяване на двете държави в едно цяло. При това положение Урбан III (1185 — 1187) на два пъти отклонявал искането на императора да бъде коронован неговият син Хенрих. Поради очевидни престъпления папа Урбан III решил да привлече императора на съд, но германският епископат застанал зад Фр. Барбароса и принудил папата да отстъпи. Пораженията на кръстоносците в Йерусалим накарали папа Климент III да даде съгласие да коронова Хенрих, но това било направено от папа Целестин III (1191 — 1198) едва след смъртта на Барбароса.

papa inokentiiНай-висок връх в условията на развития феодализъм достигнало папството при понтификата на Инокентий III (1198 — 1216), властен и амбициозен аристократ, поставил си за задача да наложи господството на Римската курия над целия християнски свят, да подчини светската власт на духовната. В изпълнение на грандиозния теократичен план, който си поставил, той започнал да се меси активно в живота на европейските владетели и да ги привлича под папската власт. Като сеньор на Сицилийското кралство и наставник на Фридрих II, той го подчинил на своите замисли. Борбата, която се разгоряла през 1197 г. за императорската корона, той използвал умело за отслабване на светската власт. Поддържайки кандидатурата на Ото IV, той отлъчил от Църквата Филип Швабски Хохенщауфен, убит през 1208 г., а неговият противник заел престола. Влиянието на папата в Германия било утвърдено. Успял да ликвидира автономията на гр. Рим и да наложи своята воля над пределите на Апенините.

Кралете на Франция, Англия, Португалия, Арагон признали неговата върховна власт. Затвърдил своето господство в Дания, Полша и редица други страни, папа Инокентий III организирал Четвъртия кръстоносен поход (1202 — 1204) като мълчаливо приел неговото отклонение към Константинопол. След падането на Константинопол през 1204 г. той пристъпил към покоряването на Константинополската църква. Възползвайки се от военните възможности на Латинската империя, той пристъпил към осъществяването на своята идея за налагане господството на католическата църква в православния свят.

Папа Инокентий III водил безмилостна борба за смазване на еретическото движение. През 1209 г. организирал кръстоносен поход срещу албигойците в Южна Франция, влезли в историята под названието Албигойски войни, продължили с прекъсване от 1209 до 1229 г.

800px Cathars expelledСлед като френският крал Филип II Огюст отказал да вземе участие в похода, призовал германския император и английския крал да се включат в акцията. Френският владетел, който не желаел да се засили влиянието на папския двор във Франция, респективно в Лангедок, взел необходимите мерки и походът фактически пропаднал и не бил осъществен в онези мащаби, в каквито бил замислен. Севернофренските барони, начело със Симон дьо Монфор, организирали 50 000 армия, която нахлула в Южна Франция. Раздробеността, която съществувала, както и социалното разслоение сред населението осигурили успеха на кръстоносците. Паднали гр. Безе и Алби, център на движението. Победите на Симон дьо Монфор принудили графа на Тулуза Раймунд VII да влезе в съюз с краля на Арагон Педро, който се безпокоял от претенциите на ръководителя на бароните кръстоносци. През 1213 г. при Мюра С. дьо Монфор разгромил коалицията и завладял Тулуза и Монтобан. Безмилостната разправа с еретиците обаче предизвикала недоволството на населението, което се организирало за отпор. Раймунд VII, подкрепян от английския двор, освободил Бокер и застанал начело на въстанието, което обхванало Тулуза. През 1218 г. С. дьо Монфор бил убит. Крал Людовик VIII решил да се включи в похода и да смаже албигойците. Борбата приключила с покоряването на значителна част от Лангедок.

През 1204 г. папа Инокентий III фактически поставил началото на инквизицията като специална съдебна институция за смазване на еретическото движение. За тази цел той възложил на ордена на цистерцианците да създаде специален съд за изкореняване на ересите в Южна Франция, макар папа Хонорий III (1216 — 1227) да я въвел и в Италианските земи. Инквизицията била изградена като съдебна институция.

Смъртта на папа Инокентий III отбелязала края на папското могъщество в Европа. Наследникът му Хонорий III, бидейки отстъпчив по темперамент и характер, се стремял да избягва конфликтите. Затова той се съгласил да короняса за император през 1220 г. Фридрих II (1212 — 1250), макар последният да бил дал обещание пред Инокентий III да не осигурява за синовете си короните на Сицилия и Германия. Въпреки желанието си да бъде организиран кръстоносен поход, одобрил решението на Фридрих II да не участва в него независимо от това, че предварително обещал да се включи в тази инициатива.

Папа Григорий IX (1227 — 1241), който заел престола след смъртта му, действително проявявал по-голяма решителност. Той не се подвоумил да отлъчи от Църквата император Фридрих, когато отказал да участва в Шестия кръстоносен поход (1228 — 1229). В отговор на този акт той вдигнал въстание в Рим и завладял някои области от папските територии. Подкрепян от ломбардците, папа Григорий IX навлязъл в Апулия. Като се завърнал от кръстоносния поход, императорът разбил папските войски и ги прогонил от владенията, които считал за свой домен. Притиснат от неблагоприятната обстановка, Григорий IX сключил през 1230 г. Сенжерменския мирен договор.

Продължавайки теократичната политика на своите предшественици, папа Григорий IX смазал антипапските движения, обхванали Рим през 1234 — 1235 г. През 1232 г. той поел ръководството на инквизицията, преустроил нейната организация, като я институционизирал и я предал в ръцете на доминиканския орден. През 1232 — 1234 г. той провел кръстоносен поход против щедингите, а през 1234 г. издал нов сборник на папските декреталии.

Папа Целестин IV, който заел престола след неговата смърт, ръководил Църквата едва 17 дни и след това в продължение на две години престолът бил вакантен. Папа Инокентий IV (1243 — 1254), убеден привърженик на идеята за папска теокрация, се сблъскал с император Фридрих II Хохенщауфен и воювал ожесточено с него. В Лион, където избягал, той свикал в 1245 г. Вселенски събор, в заседанията на който обявил императора за еретик и призовал да бъде организиран кръстоносен поход за залавянето му. В борбата срещу императора използвал италианските градове, които искали да отхвърлят диктата на завоевателя. Призовал за подкрепа и германските претенденти за престола. Когато Фридрих II починал, продължил да се бори с приемниците му — Конрад IV и Манфред. Ако и да враждувал с германските владетели, постигал разбирателство с тях в общата борба за покоряване на прибалтийските славяни, движен от желанието да разшири влиянието на папския престол.

Следващият папа, Александър IV (1254 — 1261), макар да се опитвал да започне преговори с Конрад IV, бил принуден да продължи войната с империята. В Германия било установено междуцарствие, свързано с боричканията за престола на двама претенденти — Ричард Корнвалис и Алфонс X Кастилски. През 1258 г. сицилийските барони предложили на Манфред, който воювал в Италия, корона. Наследникът на Александър IV, папа Урбан IV (1261 — 1264), поставил короната върху главата на Карл Анжуйски, който бил противник на Манфред. Това не могло да не разпали още повече противоречията. Войната продължила с нова сила.

При Климент IV (1261 — 1264) войната приключила. Това станало след смъртта на Манфред през 1261 г. в битката при Беневент. При Скуркол в 1268 Г. Конрадин, племенник на Манфред, претърпял поражение и попаднал в плен, а след това бил екзекутиран в Неапол. Династията на Хохенщауфените преустановила своето съществуване. Овакантената корона на Сицилия преминала в ръцете на Карл Анжуйски.

Основната грижа на папа Григорий X (1271 — 1276) била да освободи Божия гроб от неверниците. Приемниците му Инокентий V, Адриан V, Йоан XXI (1276 — 1277) провеждали унията, сключена на Лионския църковен събор между православната и католическата църква. Новият папа Николай III (1277 — 1280) предявил спрямо византийците редица искания, в това число и признаването на филиокве, което пожелал да бъде включено в Символа на вярата. Папа Мартин IV (1281 — 1285) решил да организира поход срещу Византия, отлъчил от Църквата император Михаил Палеолог като „виновник за схизмата и ересите“. В отговор на папската акция византийският император премахнал от Диптиха името на папата. При Хонорий IV (1285 — 1287) Арагонската династия се утвърдила в Сицилия, а при Николай IV (.1288 — 1292) папството загубило своите позиции в Палестина. След смъртта на Николай IV папският престол останал вакантен дълго време.

 

X

Right Click

No right click