Католическата църква (XI - XV в.) - Теологична система на образование, наука и култура

Посещения: 23545

Индекс на статията

 
Теологична система на образование, наука и култура
 

Едно от най-значимите дела на католическата църква било изграждането на учебните заведения, на университетите, а чрез тях и на образованието и просветата, на науката и културата. Първите университети в Западна Европа се появили по инициатива на духовенството, с подкрепата на папския престол, на архиепископствата и епископствата в най-напредналите държави. По принцип образованието — висше, средно и начално, било предоставено на Църквата, която се заела с неговото организиране. Като единствено образовано съсловие през средновековната епоха, духовенството преподавало в училищата и другите учебни заведения. Те, служителите на клира, преписвали различни видове документи в административните служби на държавния апарат, подготвяли книги. Запазените от XII — XIII в. ръкописни книги само във Франция надхвърлят десетки хиляди.

Усъвършенстването на обществените отношения създало по-благоприятни условия за развитието на учебното дело и научната дейност. Наред с традиционните средновековни учебни заведения с двете степени на обучение: тривиум и квадривиум, започнали да се откриват нови учебни звена. Следвайки традициите на Боеций и Касиодор, нисшата степен на обучението, тривиум, обхващала изучаването на граматика, риторика и диалектика, а висшата, квадривиумът — аритметика, геометрия, астрономия и музика. Ако през ранното средновековие доминирал тривиумът, през новия етап в историята на обществото, особено от XIII в. насетне, общообразователната система започвала с квадривиум.

Самите средновековни университети били ново явление, действителен феномен в живота на западноевропейското феодално общество. Наистина в Константинопол функционирала с известни прекъсвания от 425 до 1453 г. прочутата Магнаурска школа. Но университетите, които се появили в Европа през XII в. не продължили античните традиции в образованието, а представлявали продукт на новите условия изобщо и по-специално на урбанизацията. Терминът „университет“ (universitas) първоначално означавал обединение на хора с общи интереси, извоювали свой правен статус в обществото. През 1237 г. било въведено понятието studium generale, висше учебно заведение, което си извоювало широка известност. В изграждащата се университетска общност се оформили два типа университети. Първият тип били обикновени университети, признати по съществуващия обичай (ех cosuetudine), които постепенно се усъвършенствали и се налагали като авторитетни средища за просвета и наука. Другият вид получавали привилегии от Римската курия, от папата, от императора, от кралете и сеньорите. Завършилите придобивали правото да преподават във всяко учебно заведение (jus ubique docendi).

В италианските университети около средата на XIII в. се оформили две конфедерации на студентите. Едната била на учещите се от Италия (universitas citramontanorum), другата — на студентите, които пристигали от другите страни (universitas ultramontanorum). Макар преподавателите, от една страна, и градските власти, от друга, да гледали с подозрение на студентските гилдии и техните претенции, в край на краищата студентските организации поели ръководството на университетския живот. В университетските събрания гласували само учещите се, докато преподавателите били лишени от това право. Студентските власти контролирали учебния процес и нарушенията, които възниквали, бивали санкционирани.

Meeting of doctors at the university of ParisУниверситетите се специализирали в различни клонове на хуманитарните науки. Парижкият университет държал палмата на първенството в областта на теологията, Болонският — на правото. В Парижкия университет била изградена солидна организация на преподавателите. Това оказало влияние върху характера на преподаването. Движени от желанието да издигнат нивото на преподаването, професорите включили допълнителни изисквания към подготвителния факултет по изкуствата. За разлика от конфедерацията в Болоня „нациите“ на факултета по изкуствата в Париж били разпределени фактически в четири профила: френска, пикардийска, норманска и англо-германска. В тях били включени преподаватели с различни степени, като се започне с магистъра и се стигне до професора. До това структуриране на преподаването се стигнало поради обстоятелството, че тук студентите не могли да участват в гласуването, както и в дискусиите.

Устройството на старшите факултети — теологически, правен, медицински не било извършено по „нации“, а било свързано с придобиването на научни степени. Подготвящите се магистранти се включвали в своите „нации“ едва с получаването на докторска степен, която им гарантирала правото да станат членове на старши факултети. Университетите в Пиза, Флоренция, Павия разделяли управлението между преподаватели, студенти и муниципалитет. Уставът предвиждал участието на студентите в управлението. По принцип обаче, проректорите били натоварени с голяма власт, но понеже били избираеми, характерът на взаимоотношенията между студенти и преподаватели бил по начало демократичен.

Поради своите несъмнени образователни преимущества Парижкият тип университет послужил за модел при формирането на университетите в Оксфорд и Кеймбридж. В английските университети традицията на колежите, създадени в Париж в края на XII в., получила много добро развитие и утвърждаване. В Париж колежите се появили под формата на благотворителни институции при болниците за обучаване на социално слаби служители на Църквата, духовници. Капеланът на крал Луи IX, Робер дьо Сорбон, през 1253 г. основал колеж-общежитие за магистранти по теология. Отначало били приети едва 16, а след това — 36 души. В колежа-общежитие влизали не само бедни студенти, но и бакалаври, доктори и др. Самоуправляващата се колегия, която била създадена, предоставяла възможност за живеене не само на студенти, но и на професори. В колежа се четели лекции, провеждали се изпити. Процесът на обучението продължавал десет годни и приключвал със защита на докторат. По името на капелана Робер дьо Сорбон този тип колеж-общежитие получил названието Сорбона. По неин образец били изградени колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Възникнали и други видове университети в Европа.

Университетите се развивали, усъвършенствали и утвърждавали като висша форма на обучение за подготовка на специалисти в различните науки. В края на XIV в. се появило съвременното значение на думата университет. Това станало в Германия. Под университет започнала да се разбира не само цялата школа, но и част от нея, включително и отделен факултет, нация.

Средновековната наука, развивана от католическата църква, включвала както природни — астрономията, физиката, геометрията, математиката, тъй и хуманитарни науки. Процъфтяла теологията, а в тясна връзка с нея и философията, етиката, историята. Духовният живот, регулиран от Църквата, поставял пред теолозите задължението да обхванат и приведат в единство сложността и многообразието, многоликостта и необхватността на света като цяло. Природата, която в миналото невинаги привличала достатъчно вниманието на учените, се превърнала в предмет на повече или по-малко регулярно изучаване. Не малка роля за промененото отношение към науката изиграло обстоятелството, че начело на духовната власт заставали папи интелектуалци, а в някои случаи и хуманисти. Не става дума само за папа Григорий VII или Инокентий III. Един папа, Бонифаций VIII, бил великолепен правист, голям познавач на каноническото право. Григорий XI познавал теорията на социалното управление. Много интересен ръководител на Църквата бил папа Климент VII, който не бил романтик, а с целия си разум наблюдавал реалните процеси, които се извършвали. Когато му представили млад теолог, студент в Парижкия университет, папата казал: „Каква глупост принуждава човека да губи толкова време напразно. Всички тези богослови са същински фантасти“. Германец по произход, този понтифекс изразил настроенията на канонистите, привлечени в двореца на Авиньон.

595px Laurentius de Voltolina 001Науката, преподавана в средновековните университети, била наречена схоластика. Названието ѝ произлиза от гръцката духа „σχολαστικός“, която означава „школски“, „школска философия“. Основна задача на схоластиката била апологетическа: да докаже правотата, научната обоснованост на християнската вяра и да я защити от нападките на еретици, отпаднали от Църквата, скептици и атеисти. В подкрепа на своите идеи схоластиците използвали теоретичното наследство на древногръцката философия, приспособявали теориите на Платон и Аристотел и ги съобразявали със своето време. Културата на Европа започнала да се обновява. Върху основата на християнския светоглед различни съставки на античната философия били обработени, осмислени и придобили нов смисъл, християнски. Според оценката на медиевиста философ Л. М. де Рийк, дадена в труда му „философията на средновековието“, издадена в Лайден през 1985 г., схоластическата философия била „рационално изследване на последните реалности, а също така и на най-фундаменталните причини и принципи на вещите“. Рационалното познание се изграждало върху принципите на диалектиката, която започнала да се изучава интензивно и задълбочено. Това направление намерило своите изявени представители в лицето на Анселм от Безата, Беренгарий Турийски и редица други учени-философи.

В процеса на синтезирането на антични и средновековни знания, на изучаването на обективната действителност при новите условия възникнали две философски течения: номинализъм, представляван от Йоан Росцелин (ок. 1050 — 1122), Пиер Абелар (1079 — 1142) и др., и реализъм със св. Анселм Кентърбърийски (1033 — 1109), Уилям от Шампо и др. Реализмът приемал обективното съществуване на действителността и намирал, че тя може да бъде превърната в обект на изследване. Философите реалисти смятали, че общите понятия, универсалните, предхождали появата на единичните явления и определяли самата същност на нещата, тяхното битие. Не друг, а св. Анселм Кентърбърийски отстоявал тезата за абсолютното единство на света. За разлика от реализма, номинализмът не приемал битието, съществуването на универсалните, на общите явления. Неговите представители поддържали, че универсалните представлявали звукова проява на думата, те били създадени от нашето мислене и не отразявали действителните качества на нещата. Реално съществували само или единствено отделните неща и техните индивидуални свойства.

Дискусията за универсалните, за общите идеи и принципи, не протекла напразно. В усилията да се достигне до истината нараснало значението на човешкия разум, на метода на анализа, на систематизацията на натрупаните знания. Увеличила се ролята на дедуктивния метод, предполагащ използването на няколко условия, а именно: съвкупност от основни понятия и постановки, въвеждане на логически методи за достигане на изводи и систематизиране на направените заключения. Развила се силогистиката, обхващаща две предпоставки, от които се прави общо заключение.

В развоя на схоластиката се очертали два основни етапа. Първият, предварителният, наричан период на ранната схоластика, а вторият, приеман за разцвет на схоластиката. Те били обаче неразделно свързани помежду си и протичали под знака на единното закономерно развитие на обществената мисъл, на философията и теологията.

Anselm of CanterburyКентърбърийският архиепископ св. Анселм, приеман за баща на схоластиката, определил основната ѝ задача с историческите думи: „вярвам, за да разбера“ (credo ut intelligam). Вярата той схващал като процес на търсене на знанието (fides, qu erens intellectum). По такъв начин архиепископът реабилитирал ролята на разума в цялостния процес на теологичното познание. В своите трудове той разглеждал догмата за изкуплението и доказвал, че въплъщението на Божия Син, Иисус Христос, било средство за възтържествуване на Божията правда заради оскърблението, нанесено чрез грехопадението на прародителите.

Център на схоластичната наука станала Шартрската школа, основана от Фулбер в края на X в. В нея се изучавала библейската книга „Битие“, въз основа на която се развивала християнската космогония. Проучвали се също така трудовете на Сенека, Боеций, Макробий, Беда Преподобни и особено на Августин Блажени. Атомистиката на Демокрит също така занимавала умовете на схоластиците. Много голяма роля за развитието на образованието изиграли Гийом от Конш (1080 - 1145), Йоан Солсбърийски (1115-1180). Жилбер дьо ла Пор (1076-1154) разработвал гносеологическата проблематика на натурфилософията.

Най-големият разцвет на схоластиката бил свързан с Алберт Велики (1193 — 1280), св. Тома Аквински (1227 — 1274), св. Джовани Фиданца Бонавентура (1221 — 1274) и др. В своето научноизследователско дело те обогатявали идеологията на католическата църква, проявявали стремеж да я приведат в съответствие с интелектуалното равнище на своята епоха. В преподавателската си дейност те използвали модерни методи на обучение, подкопавали несигурните авторитети и давали простор на мисълта.

Алберт Велики бил бележит германски философ и теолог, учен-схоластик. Роден в Лауинген, Швабия, в семейство на граф, свързан служебно по всяка вероятност с династията на Хохенщауфените. За първоначалното му образование не се знае нищо положително. Предполага се, че се е обучавал в едно от училищата при местното абатство. Към 1212 г. постъпил в университета в гр. Падуа, чийто юридически факултет се славел със своите модерни методи на обучение в цяла Европа. Времето си посветил специално на изучаването на Аристотел. Около 1223 г. бил приет за член на ордена на доминиканците, но продължил да се занимава с научна дейност. Обект на научните му дирения станали трудовете на църковните отци, които студирал системно и задълбочено. Изучавал и произведенията на еретиците Арий, Савелий, Пелагий, Беренгарий, подлагайки ги на самостоятелен критичен анализ.

През периода 1228 — 1230 г. Алберт Велики преподавал логика, етика  и физика в университета на гр. Кьолн. Коментирал също така текстове на Светото Писание и сентенции на Пиер Ломбардски. Изпълнявайки задачи на ордена, четял лекции във Франция и Германия, респективно в университетите на Страсбург, Фрайбург, Регенсбург, Хилдесхайм, Париж. Алберт Велики се прославил като голям преподавател и привличал слушатели от различни страни на континента. През 1245 г. по разпореждане на ордена негов ученик станал св. Тома Аквински, който го съпровождал неотстъпно в различните му пътешествия. През същата година постъпил в Парижкия университет и оглавил катедрата по теология. Макар лекциите му да се ползвали с огромна популярност, през 1248 г. се завърнал в Кьолн, където продължил преподавателската си дейност. Назначен през 1254 г. за провинциал на ордена на доминиканците, той трябвало да посещава абатства и градове и да произнася проповеди, да привлича нови членове на братството.

Оценил високо неговата разнородна дейност, в 1260 г. папа Александър IV го ръкоположил за епископ на Регенсбург. През 1268 г. се преместил във Вюрцбург, където развивал редовна проповедническа дейност. Починал в Кьолн.

Кръгът на научните занимания на Алберт Велики бил сравнително широк. Той разработвал проблеми на астрономията, физиката, метеорологията, географията, ботаниката, зоологията, физиологията, анатомията, психологията, логиката, етиката, метафизиката, теологията. Между многобройните трудове, които написал, се открояват „Кодекс на теологията“, „За причините и възникването на всеобщото“, „За растенията“ и др. Всестранно образован, учен-теолог, той давал солидна обосновка на тезите, които разработвал. Привличал постиженията и на древните науки. Трудовете му разкриват степента на научната мисъл в Западна Европа през XIII в. Заради високата им стойност съвременниците го наричали „универсален доктор“.

Tommaso da modena ritratti di domenicani vescovo 1352 150cm treviso ex convento di san niccol sala del capitoloГолям представител на средновековната схоластика, Алберт Велики се стремял да преориентира традиционния августинизъм съобразно изискванията на новия етап, в който навлязло средновековното общество, етапа на рационалната обосновка на обществените явления. Свързвайки християнството с учението на Аристотел, той обосновавал с аргументи на разума постулатите на Откровението, философ-рационалист, той тръгвал от предпоставките, че науката като естествено Божествено откровение се съгласува имплицитно със свръхестественото Откровение. Без да смесва науката и теологията, знанието и вярата, мислителят проявявал последователен стремеж да мотивира тяхното единство. Осъждайки принципите на авероизма, той отричал идеята за вродеността на знанията и отстоявал разбирането, че била вродена само способността на човека да опознава действителността.

Според Алберт Велики душата била форма на безтелесна субстанция. В тази връзка той приемал, че най-висша обективация на нематериалното е Бог, Причинният Принцип. Поддържал тезата за сътворяването на света от Бога и отхвърлял учението на Аристотел, според което светът е вечен и безначален. За него Божието съществуване могло да бъде доказано с аргументите на разума. В подкрепа на становището си търсил доводи в т. нар. космологическо доказателство за Божието съществуване, според което Първодвигателят е основна причина за съществуването на света.

Алберт Велики търсил основанията на морала в добрата воля, в знанията и разума, като към тях добавял вярата, надеждата и любовта. Следвайки Блажни Августин, той поддържал възгледа за свободата на волята, като приемал, че спасението зависело от благодатта Божия. В съответствие с духа на ранната схоластика той възприемал редица принципи на платонизма и неоплатонизма. Първото пълно събрание на съчиненията му в 21 тома излиза през 1651 г.

Възприел учението за двойствения характер на истината, Алберт Велики отстоявал разбирането за несъвместимостта между науката и теологията. „Принципите на физиката — писал той в труда си „Метафизика“ — не съответстват на теологията“. Алберт Велики имал големи заслуги за популяризиране идеите на арабските медици и математици в Западна Европа. В резултат от прочитането на неговите произведения, Данте Алигиери се запознал с идеите на Авероес и на редица други творци от арабския свят. Сложна и противоречива личност, той оказал силно влияние върху св. Тома Аквински. Заради голямото си дело бил наречен „Велики“: Doctor universalis.

Св. Тома Аквински, ученик и последовател на Алберт Велики, станал най-крупния теолог на католическата църква през средновековието, неин признат идеолог. Произхождал от семейство на италиански граф и подобно на някои свои съвременници влязъл в ордена на доминиканците. През 1245 - 1248 г. учил в Париж, а през 1248 — 1252 г. — в Кьолн, където слушал лекциите на Алберт Велики. В Парижкия университет, където постъпил 1256 г., се борил срещу гражданските тенденции в образованието и обосновавал идеята за превъзходството на вярата над разума, за подчиняване науката на теологията. В продължение на 10 години преподавал теология в различни италиански градове — Анани, Орвието, Рим, Витербо. През 1269 г. той отново се завърнал в Париж, където се установил като преподавател в университета. Свързан с официалната линия на католическата църква, св. Тома повел борба срещу последователите на Авероес. Дискутирал със Сигер Брабантски, Джон Пекхем и др. Завърнал се В Италия, където живял до навечерието на своята смърт. Той починал, пътувайки за Лион, за да участва в заседанията на вселенския събор, свикан в този град.

399px St thomas aquinasСв. Тома Аквински написал редица фундаментални теологически и философски трактати: „Кодекс на теологията“ (Summa theologiae), „Против езичниците“ (Summa gentiles), „Университетски спорове“ (Questiones disputae), „За битието и същността“ (De ente et essentia), „За единството на интелекта против авероистите“ (De unitate intellectus contra Averoistos) и др.

Социално-политическите, философските и др. концепции на св. Тома Аквински били сложни и в редица отношения противоречиви. Свързан с управляващата аристокрация, бранещ официалните идеи на средновековието, той разглеждал установения строй като най-добрия от всички възможни светове. Провеждайки повече или по-малко последователно това разбиране, той призовавал населението към подчинение и покорство.

В същото време „ангелският доктор“ прокарвал някои разбирания, които контрастирали на официалните интереси на господстващата аристокрация. В неговата концепция за държавата е развита идеята за правото на въстание, насочено срещу деспотизма на управляващите. В основното си произведение „Кодекс на теологията“ той пише ясно: „Наистина, всекиму е позволено да избягва угнетението и насилията, т. е. човешките закони не са задължително предписание за съвестта на човека“. В друго свое съчинение „Принципи на управление“ св. Тома обяснява, че от гледна точка на Църквата могат да бъдат оправдани свалянето и убиването на тирана (включително и на законния крал). Бележитият теолог препоръчвал на влиятелните личности при определени обстоятелства в интерес на обществото да прибягват към убийството на тирана, рискувайки собствения си живот.

Неговото учение за познанието имало теологичен характер. Действително, той се стремял да преодолее традиционните схващания на Августин Блажени за разума, за знанието и науката, но в последна сметка обявявал философията за слугиня на богословието. В произведенията му се срещат елементи на диалектика, те предразполагат към самостоятелно мислене, запознават читателя с всички аргументи „за и против“ дадена теза. Като лайтмотив в тях е прокарана последователно идеята за Божието битие. Св. Тома Аквински използвал християнизираното учение на Аристотел за утвърждаване на светогледа на католическата църква.

Св. Джовани Бонавентура бил друг крупен италиански философ, теолог, роден в Баньореджо, недалеч от Витербо, област Тоскана. След като изучавал системата на свободните изкуства, през 1238 г. той бил приет в ордена на францисканците. Продължил образованието си в Парижкия университет, където се занимавал с теология. През 1248 г. постъпил на работа в този университет и започнал да преподава теология и философия. Седем години по-късно му присъдили научната степен „доктор по теология“. През 1257 г. той бил избран за генерал на францисканския орден. За да го укрепи, той посещавал монашеските братства в Италия, Франция и Германия. Поради големия авторитет, който си извоювал, папа Климент IV му предложил да заеме архиепископска катедра в Йорк, Англия. През 1273 г. папа Григорий X го отличил с кардиналски сан и го ръкоположил за епископ. На църковния събор в Лион през 1274 г. той пристигнал, за да преговаря с делегати на Източната православна църква за уреждане съединението на двете Църкви. Поради неимоверните усилия, които положил, здравето му било подкопано и той починал неочаквано, по време на заседанията.

348px Vittore Crivelli Saint BonaventureКато учен философ и теолог св. Джовани Бонавентура разработвал различни проблеми, посветени на апологетиката, библеистиката, догматиката, омилетиката. За първи път съчиненията му в 8 тома са публикувани по разпореждане на папа Сикст V през времето от 1588 до 1596 г. През 1616 г. П. Трисис издава сборник с трудовете му под наслов „Сумма теологика“. Внушително критично издание в 10 тома под редакцията на отци францисканци от Куарачи излиза през времето от 1882 до 1902 г. Сред философските му произведения се открояват „Коментарии върху 4-те книги „Сентенции“ на Пиетро Ломбардски“, „Избрани речи върху теологични въпроси“, „Хексамерон“. Свое място заемат „Пътеводител на душата към Бога“ и „Сто речи“.

Крайъгълен камък на философските и теологическите му разработки представляват опитите да докаже Божието съществуване, да достигне същността на Абсолютното. Занимавал се с времевите измерения и пространствените мащаби на света като цяло. Основното внимание при поставяне и решаване на въпросите било насочено към вътрешния свят на човешката личност, душата и душевността, към религиозните преживявания, мистериите, анализирани в светлината на Божественото Откровение. Като се ръководил от принципите на теологията, св. Бонавентура изграждал своята концепция върху два главни принципа: екзампларизма и илюминизма. Според него екзампларизмът оценява света като олицетворение на Бога, като Негова обективация, а илюминизмът приема, че човешката душа достига до Бога чрез просветлението на вътрешното съзерцание.

Крайна цел и върховен идеал на св. Бонавентура били пълното богопознание и съединяването с Бога, оценявано като висша степен на битието. Постигането на богопознанието могло да се реализира чрез постоянен духовен стремеж, напрежение на разума и волята, чувствата и съвестта. Постепенното достигане до идеала, формулиран като върховно благо и блаженство, протичало на три степени: символическа, собствена и мистическа. Така се овладявал видимият свят като огледало на Божеството. Самото усъвършенстване на душата протичало по пътя на своеобразна лествица, включваща чувството, въображението, разсъдъка, разума, разбирането, съвестта, чистото съзнание. Чрез тях човекът достигал до съзерцанието на Бога.

Според св. Джовани Бонавентура паметта, разумът и волята представлявали чудодейна сума велики дарове, чрез които се постигало най-висше състояние на духа. Той привел цялата система на науките в съответствие с теологията. Истините на разума съчетавал с истините на вярата.

Св. Джовани Бонавентура приемал, че теологията притежава сакрален характер. Философската система, която изградил, имала за цел да води личността на човека към Бога. Поради това тя имала мистичен характер. Той се стремял да оформи цялостна теоретична и практическа система на християнството за обясняване на Бога, света и човека. Възприел идеята на августинизма, а до известна степен и на неоплатонизма, той се включил в редовете на догматичната школа в историята на схоластиката. Водил борба с онези направления, които не приемали Библията за извор на човешкото познание.

Св. Джовани Бонавентура написал редица съчинения с литургически, екзегетически и общокултурен характер: лирични стихове, псалми, химни, както и множество проповеди. Оставил дълбок отпечатък върху своето съвремие и върху развитието на философската мисъл през вековете. Папа Сикст IV го канонизирал за светец (1482 г.) а папа Сикст V го включил в списъка на петте най-велики учители на Църквата (1587 г.). По-късно бил прославен като „доктор серафикум“, сравняват го с „доктор ангеликус“ — св. Тома Аквински.

Разбира се, в утвърждаването на схоластиката, на католическата теология, сериозни приноси дали и редица други творци като Роджър Бейкън (1214 — 1294), Йоан Дънс Скот (1274 — 1308), Уилям Окам (1285 — 1349) и др. В своите виждания те тръгвали от различни предпоставки. Един У. Окам бил член на ордена на францисканците, но застанал на страната на светската, гражданската власт срещу папата. В противовес на томизма, той разграничавал прерогативите на разума и вярата, на науката и религията. Друг мислител, Р. Бейкън, бил поклонник на експерименталната наука. Марсилий Падуански пък отстоявал тезата за зависимостта на Църквата от държавата.

Общо взето във философската и теологическата мисъл били прокарани различни идеи, които невинаги влизали в синхрон помежду си. Доминирало разбирането за съчетаването на вярата и разума, религията и науката. Под влияние на арабската философия и специално на Авероес, популярност получила теорията за двойствената истина или за двойната истина. По същество нейните идеолози проявявали стремеж да се отграничи науката от религията, философията от теологията. Концепцията за взаимната независимост на философията от теологията се отстоявала от Дънс Скот (1265-1266 — 1308), У. Окам (1285 — 1349) и др.

 

X

Right Click

No right click