Католическата църква (XI - XV в.) - Вселенски събори

Посещения: 25854

Индекс на статията

 

Вселенски събори

 

411px Meister der Chronik des Konzils von Konstanz 001Разколът в Църквата породил толкова сериозни безпокойства, че потребността от неговото ликвидиране обхванала най-широки слоеве от католическата общност: както духовници, тъй и миряни. Безпокоели се кардинали, епископи и абати. Тревога обхванала университетите. Не могли да гледат спокойно задълбочаващите се противоречия и владетелите в Европа - императорът, кралете. Всеобщата грижа за излизане от кризата породила масов кипеж, влязъл в историята под названието „Съборно движение“. В края на краищата то било продиктувано от необходимостта да бъдат проведени реформи, които да обновят Църквата и да я освободят от разкола.

Всички реални обществени сили се обединили около идеята да бъде свикан църковен вселенски събор през 1409 г. в гр. Пиза. В заседанията му трябвало да вземат участие и двамата папи, но те още преди да получат покана решили да не изпускат инициативата, да не бъдат поставени пред свършен факт и сами свикали събори. Папа Григорий призовал своите привърженици в Чивидал, Аквилея, докато папа Бенедикт обявил своя събор в Перпинян. Това на практика означавало, че двамата понтифекси нямали намерение да обединят Църквата и се обявявали против учението на Символа на вярата за „единна свята, съборна и апостолска Църква“. Това дало сериозни основания те да бъдат квалифицирани като еретици и схизматици и да бъдат обявени за свалени от папските престоли. Бил избран за папа архиепископът на Милано Пиер Филарг, управлявал Църквата под името Александър V (1409 — 1410). Това поставило край на съществуващия разкол, понеже новоизбраният папа получил всеобщо признание. При все това неразбориите продължили. На практика към двамата папи бил добавен трети. Двупапството станало трипапство.

В обстановка на продължаващо разцепление пиратът Балтазар Коса заел престола на папите вместо починалия Александър V. Балтазар Коса получил името Йоан XXIII (1410 — 1415) и влязъл в историята на Църквата като антипапа. Влязъл в папския дворец в Рим, Йоан XXIII не изоставил пиратската си дейност, обявил война на неаполския крал, избивал безпомощното население и го ограбвал. Това засилило антицърковните настроения. Карловият университет в Прага се превърнал в център на движението, възглавявано от Ян Хус. Аргументите за незабавно свикване на събор се увеличавали. През есента на 1414 г. бил свикан XVI Вселенски църковен събор, продължил заниманията си до пролетта на 1418 г. Това бил най-многочисленият събор в историята на Църквата. Присъствали повече от 1000 архиепископи, епископи и абати, кардинали, монаси, професори по теология. Имало също така и множество князе, сеньори, графове, магнати, както и различни представители на широки обществени кръгове. На заседанията присъствал и император Сигизмунд. Обхванат от надеждата, че може да му се размине присъдата на Църквата, пристигнал и папа Йоан XXIII.

1280px 319Papst Johannes XXIII Unfall am Arlberg

Дневният ред включвал три основни въпроса. Първият засягал единството на Църквата, вторият — ересите, третият — реформирането ѝ. Прелатите проявили особено старание да изключат от дневния ред обсъждането на третия проблем.

След обстойно обсъждане на учението на еретика от Прага, съборът осъдил на смърт чрез изгаряне Ян Хус и неговия съидейник Йероним Пражки. Присъдата била приведена в изпълнение. През 1415 г. били отлъчени от Църквата двама от тримата папи. Йоан XXIII избягал от съда, но на 29 май, на XII заседание бил обвинен в симония, съблазнителен начин на живот, и обявен за свален от престола. На XIV заседание, протекло на 4 юли същата 1415 г., Григорий XIII се отказал доброволно от папската корона. След като не поискал да стори това доброволно, през лятото на 1417 г. бил детрониран и папа Бенедикт XIII.

На 11 (21) ноември се състоял избор за нов предстоятел на папския престол. Бил избран кардинал Одо Клона, приел духовно име Мартин V (1417 — 1431). По решение на събора новият папа бил лишен от постъпващите доходи от вакантните длъжности в църковния апарат. Отнето му било и използването на имуществото на починалите духовни лица. С други думи, Констанцкият събор ограничил правата на понтифекса и разширил прерогативите на прелатите. Това обяснява и изказванията на Мартин V срещу парламентаризма, както и исканията му да възстанови старите абсолютистични права на папата.

Детронираните папи се разпръснали в различни райони на Европа. Папа Бенедикт се установил в замъка Пенискола, издигнат между Терагона и Валенсия в Испания. След като починал през 1424 г. за негов заместник бил избран Муноза Барселонски с име Климент VIII. Бил издигнат и друг антипапа, Бенедикт XIV. Понеже броят на разколниците не надминавал повече от 2000 души, схизматиците папи не разполагали с желаната социална опора. През 1429 г. Климент VIII се отказал от своя титул. Заглъхнал и споменът за Бенедикт XIV.

Поради усложняването на обстановката Констанцкият църковен събор взел решение в бъдеще подобни събори да бъдат организирани по-често: първоначално всеки пет или седем годни, а след това — на всеки десет години. По силата на взетото решение следващият събор бил заплануван да се проведе в Павия. Свикали го през 1423 г., но чумата, която се разразила, наложила да бъде пренесен в Сиена. Острите спорове, които възникнали между делегатите за провеждането на реформите в Църквата, не довели до никакви резултати. Пролетта на 1424 г. съборът бил закрит.
Хуситското движение в Чехия породило организирането на пет кръстоносни похода за смазването на таборитите, предизвикало свикването на нов XVII Вселенски църковен събор, проведен в Базел (1431 — 1449). Там била обсъдена обстановката в Чехия и сключен договор с чашниците, т. нар. Пражки компактати, по силата на който било признато правото на миряните да се причестяват с чаша. Узаконена била и секуларизацията на църковните имущества по време на събитията в Чехия.

Базелският църковен събор, протекъл при понтификата на новоизбрания папа Евгений IV (1431 — 1447), решавал своите задачи при трудна обстановка. Самият понтифекс се безпокоял от клаузите на договора, подписани още от папа Мартин V за свикване на събор с Православната църква с цел подписването на уния между папския престол и патриаршията в Константинопол. Тревога пораждала и обстановката в Базел и неговите околности. Несигурните условия за работата на събора дали основания на папата да закрие събора в края на 1431 г., по-точно на 18 декември. Заседанията трябвало да продължат в Болоня през лятото на 1433 г.

Декретът за преместването на заседанията не получил одобрението на голяма част от делегатите. Кардинал Цезарини, който се завърнал от поход против хуситите, произнесъл пламенна реч, в която подчертал необходимостта от отмяна на решението. Кардинал Николай Кузански, както и някои други делегати, отстоявали тезата за подчиняване на папата на съборните постановления. Папата отстъпил, но разбирателството продължило кратко време. Недоверието, враждебността, продължили да разделят духовниците.

Една част от делегатите предложили съборът да продължи в някои от италианските градове, друга част предлагала това да стане в Авиньон. На 29. V. 1437 г. Евгений IV издал декрет за организирането на събора в някой от италианските градове. Тогава делегатите решили да го призоват на съд, той разпуснал събора на 18. IX. 1437 г.  Базелският събор обаче свалил папа Евгений от престола, а на негово място избрал Феликс V.

Свиканият от папа Евгений събор във Ферара бил открит и започнал своите заседания. Задачата му била да сключи уния между двете църкви: Източната и Западната. За тази цел тук пристигнала през 1437 г. делегация от Константинопол, водена от император Йоан VI Палеолог (1425 — 1448) и патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Делегацията брояла към 700 души членове. От тях 20 души били архиереи, презвитери, дякони и изтъкнати православни теолози.

Самият събор бил открит на 8. I. 1438 г., макар редовните заседания да били отложени едва за октомври. Понеже във Ферара избухнала чумна епидемия, делегатите се преместили в гр. Флоренция. Основният въпрос, който ги занимавал, било съединението на двете Църкви. Императорът и неговите приближени отстоявали идеята за необходимостта от уния, чрез която Изтокът могъл да получи военна подкрепа от Запада за отблъскване на турската опасност. На 8. X. 1438 г. във Флоренция пристигнала многобройна делегация на Руската църква около 200 души, начело с митрополита на Москва, Исидор.

Дискусионните проблеми, които разделяли православни и католици — учението за филиокве, за чистилището, за папската супремация и причестяването с безквасен хляб — станали предмет на оживена дискусия. Против подписването на унията се изказали митрополитът на Ефес Марк Евгеник, Антоний Ираклийски и др. В подкрепа на обединяването се затъпили Висарион Никейски, Исидор Московски, Григорий Мама и др. Католическото учение за филиокве било прието от император Й. Палеолог, патриарх Йосиф II и др. митрополити. Един ден преди приключването на преговорите и подписването на акта на унията — на 10. VI. 1439 г. — патриарх Йосиф II починал и го погребали в църквата „Санкта Мария Новела“.

Актът на унията бил прочетен на 6 юли, когато била извършена обща тържествена литургия. За патриарх на Константинопол бил назначен Митрофан Кизички (1440 — 1443), убеден защитник на унията. Първата работа на новия патриарх била да свали архиереите, които не приемали унията и да ги замести с униати. Провъзгласяването на унията било посрещнато с недоволство в страните на Изтока. Наследникът на патриарх Митрофан, Григорий III Мама (1445 — 1450) не могъл да намери подкрепа при налагането на католицизма в православния Изток. През 1443 г. на събор в Йерусалим трима от патриарсите на Изтока — Йерусалимският, Александрийският и Антиохийският — осъдили унията. На друг събор, този път в Константинопол през 1450 г. унията била отново отхвърлена. Поради противодействието, което срещал навсякъде, патриархът-униат Григорий Мама се видял принуден да напусне Константинополската катедра и да търси спасение в Рим, където прекарал последните години от живота си. Нерадостна участ сполетяла и Московския митрополит Исидор, когато се завърнал в Москва като униат. След като прочел актовете на унията в Успенския събор на 11 март 1441 г. по време на тържествена литургия, великият московски княз Василий Василиевич заповядал да арестуват Исидор и да го пратят на заточение под стража в Чудовия манастир. Успял да избяга, митрополит Исидор пристигнал в Рим, където бил ръкоположен за кардинал.

Византийският император Константин XI Палеолог (1448 — 1453), надявайки се да получи подкрепа от Западна Европа в борбата против турците, изразил съгласие с предложението на папата в Константинопол да бъде провъзгласена тържествено унията, подписана във Флоренция. Кардинал Исидор, който бил натоварен да изпълни волята на папата, на 12. XII. 1452 г. в църквата „Св. София“ прочел текста на унията. Богомолците, които присъствали на церемонията, реагирали многозначително с думите: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара“. Така приключило делото на унията, която не срещнала привърженици и последователи в православния Изток. Делото на папа Евгений не могло да се увенчае с успех. Разделението между Църквите не било премахнато. Схизмата продължила да разделя изтока и Запада за векове.

 

* * *

 

Четирите столетия и половина — от средата на XI до края на XV в. — били напрегнато, интензивно време от живота на католическата Църква и на нейния ръководен център — Римската курия. Категориите, с които си служат някои медиевисти, за да квалифицират епохата —    „упадък“, „Авиньонски плен“, „Унижението в Каноса“, „Въздигане на папството при папа Инокентий III“ — по същество представляват опити чрез схематични социологически фрази да се замъгли един съдържателен, изключително сложен, но във всички случаи динамичен, възходящ период, период на подем и на утвърждаване. Това заключение се налага от непредубедения анализ на изворите, с който разполага медиевистиката. Потвърждава се и от извършените научни проучвания, натрупани през продължителните векове на изследване миналото на човечеството през средновековието, включително и на Църквата.

Става ясно, че в обстановка на задълбочаваща се политическа раздробеност и разпокъсаност, обусловени от развитието на феодалните отношения, ролята на Римската курия започнала закономерно да нараства. От втората половина на XI в. нататък нейната мисия като социално-религиозен и духовно-културен център на западноевропейското общество придобила значително по-всеобхватни мащаби. Тя мотивирала теократичната концепция за управлението на Европа, на света. Липсата на силна централна власт, включително и в Свещената Римска империя, подготвила почвата за появата на папоцезаристичната идея оформена в управленска система. Единствен папският престол бил призван да се заеме с формирането на световна теократична монархия. Сам папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), един от най-големите ръководители на Църквата, бил убеден, че всяка власт получава легитимност дотолкова, доколкото предизвика одобрението на Римската курия. Затова той аргументирал тезата за подчиняването на светските владетели — императори, крале, царе, сеньори, на предстоятеля на католическата църква. За него и най-малкият служител на духовната власт стоял значително по-високо от всеки владетел. Становището на папа Григорий VII било до голяма степен осъществено от друг бележит понтифекс, може би най-големия в историята на Църквата през средновековието, папа Инокентий III (1198 — 1216). Неслучайно той поставил във васална зависимост императора на Свещената Римска империя, кралете на Франция, Англия и редица други страни. На практика на континента по това време нямало организирана политическа сила, която да противостои на могъщата папоцезаристична институция, провеждаща своята дейност под знамето на сакрализацията.

Политическата победа на френския крал Филип IV над папа Бонифаций VIII била резултат от настъпилите промени в живота на Европа през XIV в., когато укрепнали централизираните държави, възникнали хуманистичните движения, хуманизмът започнал да руши консервативните средновековни традиции и стереотипи. Абсолютизмът, формиран в папските дворове, вече не намирал достатъчно социална опора. В резултат от конфликтите, които се разразили, се появили нови религиозни институции. През 1438 г. френският крал Шарл VII (1422 — 1461) оповестил известната „Прагматическа санкция“, с която легализирал обособяването на Галиканската църква и водещата ѝ роля на вселенските събори в решаването на верските въпроси. От своя страна император Фридрих III (1440 — 1493) започнал диалог с папа Евгений IV за обявяването на Църквата в Германия за национална. Германските князе протестирали срещу опитите на императора да внесе разкол в католическия свят, но той заживял с убеждението, че извоювал отделянето на Църквата в Германия и обявяването ѝ в национална.

Опитите на някои историци да доказват залеза на католическата църква през периода на възходящото средновековие няма достатъчни основания. Противоречията, които се разгаряли между отделни владетели и папския престол, конфликтите, които възниквали, били изолирани явления. Все още съюзът между Църквата и държавата бил достатъчно силен. Светската и духовата власт не се противопоставяли, а се взаимно подпомагали, макар теократичната идея да загубила почва, а папоцезаризмът да заглъхвал постепенно, докато изчезнал окончателно. Не може да се отрече обаче, че Авиньонският плен подкопал авторитета на Рим като духовен бастион на католицизма, а Великата схизма му нанесла такива поражения, които се отразили значително върху могъществото на Църквата, което вече трудно могло да се възстанови в някогашния си блясък, сила и величие. Католическата църква като социално-религиозна институция и папският престол като неин върховен орган продължили да бъдат единственият институт с голямо континентално значение. Това се усеща достатъчно силно след падането на Константинопол през 1453 г.

 

 

X

Right Click

No right click