Зараждането на средновековната цивилизация

Посещения: 530

 

Йордан Николов

 

Cleric Knight WorkmanЕдно от най-значимите феноменални събития в историята на човечеството след гибелта на Стария свят било — това е вън от всякакво съмнение — формирането на новия тип цивилизация, средновековната. Както по вътрешното си иманентно съдържание, така и по външните си форми на обективизация това е величествен, грандиозен, импозантен процес, обхванал етнически общности, държави, континенти, света като цяло. Цивилизацията, която възникнала, представлявала функционираща социална система, развиващ се комплекс от най-големи върхови постижения във всички сфери на живота, превърнати в модел за реализация, в идеал за догонване. Нейните открития, завоювани от най-добрите представители на човешкия род, преодоляват границите на държави и континенти и стават притежание на всички народи по лицето на Земята. В най-добрия смисъл на думата те придобиват общочовешки, космополитичен характер, изпълняващ консолидиращи и интегративни функции. Затова напълно прав е А. Тойнби, когато пише, че цивилизацията обхваща всичко, но тя самата не може да бъде обхваната.

Поради неравномерното развитие на обществените отношения тя се появила в различни периоди. Това се отнася за цивилизацията в Централна и Източна Азия (Китай, Япония, Корея), Южна и Югоизточна Азия (Индия, Виетнам), Близкия и Средния изток (Иран, Арабския халифат, Византийската империя), Южна и Северна Африка, Европа, Доколумбова Америка. В научната литература се застъпва разбирането, че цивилизацията в Западна Европа изостава със столетия от другите цивилизации и се оформя със своя идентичност едва през VIII–IX в.1

Какво представлява по своето вътрешно съдържание ранносредновековната цивилизация като обществено явление? Какво са успели учените да дешифрират от нейната същност? Можели ли са вече специалистите — философи, социолози, етнолози, историци, да разкрият убедително феномена „цивилизация“ и да предложат задоволителни решения на своите замисли? Това са една част от въпросите, които стоят за анализ пред хуманитаристите на нашето време.

 

Особености на цивилизацията

 

Както голяма част от термините, с които си служат специалистите, така и терминът „цивилизация“ има латински произход. Civis означава „град“, civitas — „гражданство“, „град“, „държава“, „община“; civilis — „държавен“, „граждански“, „политически“, „обществен“, „снизходителен“, „вежлив“, „любезен“, a civilitas — „вежливост“, „любезност“, „снизходителност“, „учтивост“. В основни линии такова е съдържанието на понятието в древния латински език2. В по-широк смисъл civis, civilis, civilitas, civiliter придобива и други нюанси на мисълта: „право на гражданство“, „гражданско общество“, „население“, „народ“, „общество“.

През периода на средновековната епоха съдържанието на думата се разширява заедно с усъвършенстването на обществените отношения и с обогатяването на латинския език. Влиза в обръщение съчетанието civitabula, civitabilis — „имащ право на гражданство“. Френският глагол civiliser се трансформира в съществителното civilization. Английският глагол to civilise се асоциира с немското zivilisiert, Zivilisation, превърнато в калка и във френския език.

Нов момент в съдържанието на понятието „цивилизация“ внася големият италиански поет Данте Алигиери (1265–1321). В творбата си „За монархията“ той употребява съчетанието humana civilitas, в което включва разбирането за „човешка гражданственост“, за общочовешката общност и единството на хората. Значението на понятието се разширява.

Приема се, че първият учен, който употребил думата в нейното съвременно значение, бил френският политолог, правовед, историк и държавен деец Жан Боден (1530–1596)3. В труда си „Шест  книги за държавата“4 той причислява цивилизацията към най-важния признак на обществения напредък като най-висша организация на човешкото общество. В друга своя книга — „Метод за леко изучаване на историята“5, Ж. Боден подчертава, че цивилизацията е обект на изучаване на цялата световна история, изясняваща „началата на религията, науката, политиката и изобщо на цивилизацията (II, 19 и др.). В резултат от развитието на обществените отношения, както и на проведените научни изследвания във френския глагол се включват нюанси като присвояване на изтънчени обноски, придобити от възпитанието, на фини градски, светски маниери.

Първенството на Ж. Боден започва да се оспорва от някои изследователи, които изтласкват на предно място маркиз дьо В. Р. Мирабо. Според него „цивилизацията е смекчаване на нравите, учтивост, вежливост и знания, разпространявани, за да се спазват правилата на приличието и за да могат тези правила да играят ролята на закони на обществото“.

В най-ново време понятието „цивилизация“ се употребява масово, но малцина знаят неговото вътрешно съдържание и го употребяват, без да изпаднат в грешка. В това отношение много интересни са признанията на Кенет Кларк, сътворил една от най-интересните книги, носеща името „Цивилизацията“. „Но когато Дейвид Атънбъроу, оглавяващ по онова време втората програма на ББС, се обърна към мен — спомня си авторът, — той спомена думата „цивилизация“ и единствено тази дума ме убеди да се заема със задачата. Нямах ясна представа за значението ѝ, но бях убеден, че тя е за предпочитане пред варварството...“ По-натагък, пристъпвайки към решаването на задачите, К. Кларк задава въпроса: „Какво е цивилизация?“, и чистосърдечно отговаря: „Не знам. Не мога да ѝ дам абстрактно определение — все още.“6 По-нататък големият изкуствовед  долавя комплексния характер на забележителното явление и установява, че историята на цивилизацията не е история на изкуството, защото произведения за изкуството са създавани и във варварските общества.

Преодолявайки ограниченията на специалистите от миналите столетия, учените в наши дни дават различни определения за категорията „цивилизация“. Според разбиранията на А. Ничифоро тя е „съвкупност от начини на битието и начини на дейността на групи хора, изразяващи се в материалния живот, интелектуалната дейност, моралните отношения, политическата и социалната организация на съответната група“7. Според У. Адамс цивилизацията създава равнище на развитието на обществото, за което са характерни „наличието на развита технология, стопанска специализация, производство на предмети на разкоша, търговия на далечни разстояния, централизирано управление на икономиката, социална стратификация в града или големите административни центрове, развитие на правовите институти, постоянни армии, военни ведомства, специализация на въоръженията, държавна форма на управление, религия от олимпийски или монотеистичен тип, кодифицирана история, монументална архитектура и изкуство“8. Няма съмнение, че дефиницията на У. Адамс е една от най-пълните и изчерпателни дефиниции, с които разполагат хуманитарните науки. Тя е приемлива, макар че се отнася за развитите форми на обществените отношения.

За друг учен, М. Крузе, цивилизацията е съвкупност от идеи и политически институти, условия на материалния и културния живот, производителните сили и обществените отношения, всички прояви на религиозната, интелектуалната и художествената дейност9. Както се вижда, цивилизацията се извежда извън кръга на нравствената сфера, на изтънчените обноски и се свързва с областта на производствения процес.

В този кръг на класификации се отнасят разбиранията на Николай Бердяев: „Цивилизацията има не природна и не духовна, а машинна основа. Тя е преди всичко техническа, в нея техниката тържествува над духа, над организма. В цивилизацията дори самото мислене става техническо, всяко творчество и всяко изкуство придобиват все повече технически характер.“10 По мнението на Н. Бердяев навлизането на машината в човешкия живот отбелязва началото на ерата на цивилизацията, която има машинна същност.

Проектирана върху историческата ситуация в ранносредновековния период от историята на човечеството, социологическата категория „цивилизация“ придобила конкретни измерения. В понятийния апарат на съвременния медиевист цивилизацията на Средновековието не се изразява само в проявите на любезност, изтънченост, духовитост и пр., както е било по времето на Цицерон (106–43 г. пр. Р. Хр.), а започва да обхваща широкия спектър на човешката дейност от производството до потреблението. Това на теория и практика означава, че цивилизационният процес засяга не само съзнанието, но и поведението на организираните общества: държавни, етнически, религиозни и пр. Върху неговото зараждане оказват влияние усъвършенстването на производителните сили, техниката и технологията на производството, както и новата система на икономически отношения, изградени върху разделението на труда. От своя страна цивилизацията упражнява обратно въздействие върху аграрната дейност и занаятчийското производство, които се подобряват в резултат от производителността на труда, от качеството и количеството на продукцията. Парично-стоковите отношения постепенно изтикват на заден план натуралния характер на стопанството. Селското стопанство, навлязло в период на подем, образува солидната основа, върху която се зараждат градовете.

Производството на големи количества консумативни продукти и разнообразни суровини предизвикало основни подобрения в икономическия живот на обществото. Увеличил се добавъчният продукт. Излишното производство на селскостопанска продукция осигурявало възможности за нейната размяна с изделията на занаятчиите професионалисти. Търговията се превърнала в самостоятелен икономически отрасъл, свързан с известна квалификация. Размяната на стоки между града и селото предизвикала съществени промени в живота на различните слоеве от населението. Цивилизацията се отразила благоприятно върху равнището на материалния бит, респективно върху жилището и жилищната среда, върху храната и храненето, върху облеклото. Световните религии — и будизмът, и християнството, и ислямът — създали качествено нови празнични системи, нови обреди, обичаи, традиции, които съответствали на духа на новата средновековна епоха. Механизмите на духовния бит задушавали различията (народностни, религиозни и др.) и маркирали насоките на бъдещите обществени масиви на държавните системи.

Обединителните етнически процеси, започнали в хода на Великото преселение на народите и завършили далеч след неговото затихване11, се превърнали в друг съществен структурообразуващ компонент на цивилизацията. В сложните и противоречиви взаимоотношения, които възникнали, част от етносите се адаптирали към обстановката, сред която се принудили да живеят, друга част се федерирала с по-силните, трета част се консолидирала, а четвърта част след продължителна съпротива била асимилирана. Така етническото съзнание и самосъзнание еволюирали и се моделирали в съответствие с най-напредналите етносоциални групи на съответните континенти.

„Гръбначния стълб“ на цивилизацията, която се зараждала, образували различните институции, чрез които функционирали отделните общности. По-конкретно става дума за държавата, за монархията, за администрацията, за репресивния апарат, за религиозните организации и институти, за учебните заведения. С помощта на взаимодействието при тяхното устройство и управление било гарантирано развитието на обществото, просветата, науката, културата, религията.

От всичко казано дотук следва заключението за всеобемащия, комплексен, глобален характер на възникващата средновековна цивилизация. Налага се разбирането, че това е цялостна всеобхватна обществена система, състояща се от множество подсистеми, които се развиват и усъвършенстват. Цивилизацията е продукт на творческите постижения на най-добрите представители на човешкия род, на неговите гении и таланти във всички области на живота, като се започне от техниката, мине се през архитектурата и скулптурата, живописта, науката, религията, отношенията между хората и се стигне до начина на живот, съзнанието и поведението. Тя е отрицание на варварството и примитивизма, на простащината и сивотата, на посредствеността. При цивилизацията трудът се превръща в творчество, техниката — в изобретателство, науката — в откривателство. В областта, в която се трудят, първенците на човешкия род създават модели за подражание, образци, които трябва да бъдат достигнати.

Поради обстоятелството, че цивилизацията предполага всеобщност, отъждествяването ѝ с отделни компоненти на човешката дейност е дълбоко погрешно. В качеството на квалифицирано професионално творчество постиженията на цивилизацията засягат както аграрната област, така и градското занаятчийство. Няма сериозни основания да се твърди, че тя обхваща главно техническия напредък, нито пък само сферата на културата. Това разбиране представлява заключителен завършек на продължителни и мъчителни изследвания на учените през столетията. Но докато достигне до него, научната мисъл се е люшкала върху една от двете крайности: абсолютизирането на техниката и подценяването на духовната култура или, обратното — превъзнасяне поведението на личността за сметка на техническия напредък.

Europe 814svg

 

Цивилизация и култура

 

Изясняването на взаимоотношенията между цивилизацията и културата се налага най-малко от две основни причини: в научната литература схващанията за тях варират от пълното им отъждествяване до абсолютното им противопоставяне. Не е от съществено значение, че в съвременния смисъл на думата през Средновековието те не са употребявани, а като лексеми са въведени едва през XVII–XVIII в. Важното е, че явленията култура и цивилизация заемат много важно място в живота на обществото и играят първостепенна роля в историческия процес. Това е съвършено естествено, като се има предвид спецификата на епохата.

За разлика от цивилизацията, която сравнително по-слабо е била предмет на изследователски дирения, културата разполага с огромен брой научни трудове. Самата дума „култура“ притежава многоаспектно звучене. Латинският глагол colo лежи в основата на cultura, от една страна, и на cultus — от друга. Докато cultura означава „култивирам“, „обработвам“, „отглеждам“, „земеделие“, „селско стопанство“, „възпитание“, „образование“, „развитие“, „поколение“, „почитане“, cultus се превежда като „култура“, „земеобработка“, „насаждане“, „начин на живот“, „жилищен комфорт“, „духовна култура“, „урбанизация“, „великолепие“, „почитане“12.

Широкото многопланово съдържание на термина активизира научните изследвания. Приема се, че за понятието „култура“ вече са натрупани голям брой дефиниции: някои ги изчисляват между 160 и 25013.

Макар някои учени да поставят знак за равенство между цивилизация и култура, съществуват сериозни основания да се отстоява тезата за тяхното автономно функциониране. Действително те имат редица общи черти, но и множество различия, които налагат те да се разграничават. По една установена вече традиция цивилизацията се разглежда като световноисторическо явление както в пространствен, така и в хронологически план. Това произтича от обстоятелството, че средновековната цивилизация възниква в процеса на борбата на организираните етнически групи срещу трудностите на живота — природни, обществени и др., за възможно по-добро устройство на света. В мащабите на универсалния общочовешки размах на явлението се включват неговите континентални измерения — азиатски, африкански, европейски, американски.

Много добре е доловил разликата между цивилизация и култура философът Н. Бердяев. В монографията си „За робството и свободата на човека“ той се солидаризира с вижданията на славянофилите К. Леонтиев и Ф. М. Достоевски, които според неговата оценка „отлично са разбирали разликата между култура и цивилизация“. След като приема, че „винаги ще съществуват култура и цивилизация, в известен смисъл дори цивилизацията е по-стара и първична от културата, културата се създава по-късно“, авторът обосновава по-нататък своите виждания за тяхната относителна самостоятелност. Според него цивилизацията като социализиращ процес обхваща изобретяването на технически оръдия, включително и най-елементарните оръдия на примитивните хора. В подкрепа на това разбиране големият мислител посочва семантичната принадлежност на думата „цивилизация“, която „показва социалния характер на процеса. Цивилизация означава предимно социално — колективен процес, а културата е процес по-индивидуален, протичащ в дълбочина. Ние например казваме, че определен човек притежава висока култура, но не можем да кажем, че притежава висока цивилизация. Ние казваме духовна култура, но не казваме духовна цивилизация.“14 По-нататък Н. Бердяев подчертава, че цивилизацията отбелязва по-висока степен на обективация и социализация, докато културата е свързана с личността и духа на човека. Ако цивилизацията създава предимно материални ценности, културата ги преработва чрез своя дух, поради което тя представлява победа „на формата над материята“. „В епохите на цивилизация — забелязва с критично наблюдение мислителят — доминиращо значение получават масите и техниката. Но в епохите на цивилизация съществува и култура, както в епохите на култура съществува цивилизация.“15

Най-общите оценки на Н. Бердяев са валидни с пълна сила за цивилизацията и културата през ранносредновековната епоха в историята на човечеството. Действително интелектуалният елит на онова време бил твърде далече от подобно разбиране, но това е напълно естествено.

 Map of expansion of Caliphate.svg

 
Еволюция на концепцията за цивилизацията

 

Съвременното научнообосновано разбиране за цивилизацията, за нейното различие от културата е резултат от многовековни научни дирения. От еднопосочното съдържание на римския термин до днешното концептуално разбиране за нея като комплексно явление научната мисъл (философска, социологическа, етиологична, историческа и др.) преминава продължително развитие. Възприемайки латинския термин, народностите на Европейския континент му придават различно съдържание, обусловено от усъвършенстването на науката и живота, на обществените отношения.

Както англичаните, така и французите започват да разбират под цивилизация съзнанието за гордост от принадлежността към нацията си, за нейните приноси и значение, от една страна, и за постиженията на Запада и човечеството. От своя страна немците виждат в нея някаква ценност, но от второстепенен разряд16. С течение на времето французи и англичани включват в термина „цивилизация“ успехи от стопанско, обществено, техническо, религиозно и морално естество, докато немците започват да диференцират политическите, стопанските и техническите от духовните придобивки.

542px Holbein erasmusЗа съдържанието на термина „цивилизация“ като явление на живота до голяма степен може да се съди от нашумялото творение на Еразъм Ротердамски (1469–1536) „За учтивостта в обноските на детето“17, обнародвано до XVIII в. в 130 издания, между другото в преводи на немски, френски, чешки и други езици. Своето съчинение авторът предназначава за княжески син, наследник на престол, но то е адресирано към широк кръг читатели от младото поколение, които могат да се поучат от неговите възпитателни идеи. В началото на творбата си Еразъм предупреждава, че в изкуството, което формира младите хора, се включват различни дисциплини, сред тях свое място заема „civilitas morum.“ Обект на неговите занимания е „външното приличие в поведението на тялото“'18, образуващо „най-грубата част на философията“19. Конкретно той подробно препоръчва какви трябва да бъдат погледът на човека, разположението на тялото, жестовете, изразът на лицето, облеклото. Много обстойно Е. Ротердамски описва какво трябва да е поведението на човека, седнал на масата за хранене, за начина на приемане на храната. Разбира се, някои препоръки, изказани от мислителя, вече изглеждат елементарни, но за онова време те освобождавали човека от примитивизма, предлагали модел на съзнание и поведение. Накратко, това били правила за нов, цивилизован начин на живот, в което най-общо се заключава и тяхното значение. „Сред отбрано общество — съветва Е. Ротердамски — не се посяга с две ръце към чинията. Най-благоприлично е да се използват само три пръста от ръката. Това е един от отличителните белези на благородните от простолюдието.“

Следвайки труда на бележития хуманист от Ротердам, цяла поредица автори започват да издават книги за „учтивостта на детето“ („civilité puerile“)20. Така терминът „цивилизация“ навлиза трайно в езиците на европейските народи: французите употребяват своето civilité, англичаните — civility, италианците — civilta, немците — Zivilität, поляците — cywilizacja, чехите — civilizace. Всеобщия комплексен характер на цивилизацията е доловил много добре френският историк Франсуа Гизо (1787–1874), който във встъпителната лекция на забележителния си лекционен курс „История на цивилизацията в Европа“, изнесена на 6 декември 1829 г., посветена на „История на цивилизацията във Франция“, дава убедителна характеристика за нея: „Да, аз съм убеден, че човечеството има своя съдба, че съществува световна цивилизация, че някои ценности се предават от поколение на поколение, все повече се увеличава трудът на поколенията и че следователно може да се напише история на световната цивилизация като история на всеобщите човешки съдби.“21 Според Гизо връзките между събитията в историята на човечеството могат да бъдат открити без затруднения, ако се проследят огромните пространства на изминатия път. Задача на новата наука — история на цивилизациите, е да разбере смисъла на тези вековни усилия, да покаже как в хода на безбройните събития се осъществява тази непрекъсната еволюция, да се определи в нея делът на свободата22.

Глаголът „civilizzare“ обогатява своето съдържание: с него започнали да обозначават движението на човечеството по пътя на прогреса. Този смисъл е вложен в него в изданието на речника на Френската академия на науките от 1835 г. Така терминът придобива гражданственост и отразява промените в науката и живота.

 

Средновековната цивилизация, наследник и продължител на древната цивилизация

 

Възникването и развитието на цивилизацията през средновековната епоха23 в края на краищата било закономерен процес, естествено продължение на натрупания социален опит, но, разбира се, обективиран в ново съдържание и форми. Новият средновековен свят се зародил на базата на старите класически цивилизации24, разцъфтели в Египет25, Месопотамия26, древен Иран27; цивилизациите се развили в Средна Азия, Афганистан, древна Индия28, древен Китай29, древна Япония, Елада30, Римската империя31.

Както се вижда, само две от цивилизациите на Древността били свързани с Европа — на Гърция и Рим; останалите отразявали постиженията на Изтока. Древна Елада достигнала до Микенската цивилизация в континентална Гърция (ок. 1600 — ок. 1200), наред с кавалерията въвела пехотата (650 г.), развила атинската демокрация (487–429), но най-големи били нейните завоевания във философията, историята, литературата. В областта на философските науки гърците излъчили от своите редове Сократ (469–399), Демокрит (460–362), Платон (429–347), Аристотел (384–322), Епикур (342–270), Зенон (320–250), Архимед (287–212). Историческата мисъл отбелязала високи върхове в съчиненията на Херодот (484–420), Тукидид (471–400), Полибий (II в. пр. Хр.), а поезията била оплодена от „Илиада“ и „Одисея“ (750 г. пр. Р. Хр.), от творенията на Есхил (525–458), Софокъл (496–406), Еврипид (480–406), Аристофан (448–380). Талес (624–547) не бил само философ, но и математик и астроном, а Питагор (VI в. пр. Р. Хр.) освен с философия се занимавал с математика, обосновал едноименната теорема — Питагоровата. В архитектурната съкровищница на гърците влиза дорийският стил (650–500), както и йонийският архитектурен стил (500–400), творбите на Праксител (ок. 390–330), Фидий (500 — 432). Гърците се гордеят и с Микенската цивилизация.

В историята на цивилизацията Римската държава влиза с основаването на гр. Рим през 753 г. пр. Р. Хр., след това през 500 г. установява републиканска форма на управление. В духовния живот на Рим прониква философията на Елада (140–60), извисява се Марк Тулий Цицерон (106–43 пр. Хр.) — голям писател, талантлив оратор, твори Лукреций Кар (95–51 пр. Р. Хр.), създал философска поема в четири книги „За природата на нещата“. Императорът философ Марк Аврелий (121–180) оставил философски трактат „Разговори със себе си“. Историкът Тацит (55 — ок. 120) пише „Германия“, „За живота и характера на Юлий Агрикола“ и „Диалог за ораторите“, а Гай Юлий Цезар (100–44 пр. Р. Хр.) оставя „Записки за галската война“, „Записки за гражданската война“, „За аналогията“, памфлета „Антикатони“ и поемата „Походът“. Гай Светоний Транквил (ок. 70 — след 122), императорски секретар, адвокат, подготвил „Животът на дванадесетте цезари“ — интересно съчинение, привлякло вниманието както на съвременници, така и на читатели от следващите столетия.

Постиженията на цивилизацията в Азия, Африка и Америка в Стария свят са огромни и тяхното маркиране в настоящия преглед е немислимо и невъзможно. Най-доброто, което следва да бъде направено, е да се очертаят завоеванията на оръдията на труда, на техниката, да се покажат успехите в земеделието и скотовъдството, в политическата система, науката и културата. В Мексико започнало култивиране на царевица (ок. 5000 г. пр. Р. Хр.), в Индия към 3750 г. наченали да тъкат памук, в Шумер около 3400 г. изработили грънчарското колело, а в Китай пристъпили към производство на коприна (около 3000 г. пр. Р. Хр.). В Западна Азия в стопанския живот навлезли конете (към 2000 г.); все по това време индианците в Андите, Южна Америка, пристъпили към обработката на нова култура — картофите. Около 1500 г. в Перу вече отглеждали фасул.

През периода между 1300 и 1100 г. в Западна Азия било въведено в употреба желязото, а към 1300 г. в Египет изобретили прозрачното стъкло и вече пишели с писалка и мастило върху папирус. Към 3200 г. в Месопотамия изобретили транспорт на колела. През VI в.пр. Р. Хр. в селското стопанство започнали да използват плуг за оран, изработен от чугун, а през 400 г. в Китай установили монетна система и се появила гръдната амуниция на конете. Все в Китай през II в. пр. Р. Хр. изработили редосеялка, а през I в. — корабно кормило.

Прелом в развитието на цивилизацията на Древността настъпил след откриването на писмеността. Приема се, че около 3000 г. в Египет се появили пиктографското писмо, йероглифното, смятано за свещено. Пиктографското писмо се състои от 3 групи знаци. Първия вид образуват фонограмите, с които се обозначават звуци; втория — идеограмите, с които се изразяват отделни изрази; третият — детерминативите, които фиксират съдържанието на съответния изписан знак. Клинописното писмо е създадено към 3200 г. в Шумер, а в Месопотамия — лунният календар, по-късно, около 2000 г., в Египет се появява слънчевият календар. Между 1700 и 1500 г. в Китай възниква идеографското писмо, а към 1400 г. във Финикия създали своя азбука.

Научните изследвания показват, че люлка на световната цивилизация била Западна Азия, където възникнали най-старите цивилизации на Земята — Двуречието, Финикия, Вавилон. Водеща роля по пътя на прогреса играели Египет, Двуречието, Китай и Индия, където общественият напредък достигнал непознати дотогава висоти. Независимо от спецификата на отделните модели на държавно устройство, установени в страните на Изтока в резултат от обществени, етнически, религиозни и други различия, в края на краищата между тях се наложили аналогични тенденции, свързани с всеобщите закони и закономерности на социалния живот. Например степените на обожествяване, на сакрализация на монархията в Египет и Китай се намирали на много по-висока фаза, отколкото в Западна Азия. Докато цивилизациите на Двуречието, Индия и Китай били до голяма степен затворени в себе си, тези в Египет и Западна Азия разширили своите контакти и упражнили благотворно въздействие в регионите на тогавашния свят.

 

Типология на цивилизацията

 

В специализираната научна литература под типология се разбира особен специфичен метод на научното познание за структуриране на изучавания обект в самостоятелни групи. Да се типологизира конкретно обществено явление означава да бъдат синтезирани главните му отличителни качества, като се използва някакъв идеален теоретичен модел. По такъв начин се пристъпва към изясняването на реалната картина на историческия процес. При класификацията пък учените изследователи категоризират съответната обществена система на относително самостоятелни елементи, структури, по определени индикатори. При провеждането на научните операции се държи сметка за съдържанието на съответния тип цивилизация, за нейното функциониране, за отношенията ѝ със сродни обществени феномени и комплекси. В резултат от прилагането на типологичния подход може да се прониква по-добре в неизследваната сфера на цивилизацията като световноисторическо явление, да се изясни нейната идентичност, автентичността ѝ, хуманитарната ѝ роля.

За изследване на типологичните и същностните проблеми на цивилизацията изобщо и по-специално на средновековната цивилизация голямо значение имат проучванията на плеяда философи, социолози, антрополози, историци, политолози. Неостаряваща познавателна стойност притежават трудовете на Емил Дюркейм, Макс Вебер, Освалд Шпенглер, Арнълд Тойнби, Джордж Нидъм, Фернан Бродел, Г. Грюнебаум. Приноси внасят също А. Л. Крьобер, С. А. Айзенщат, Филип Бъгби, Кристофър Досън, Алфред Вебер, Уилям X. Макнийл и др. Всички те имат безспорни заслуги за структуриране и систематизиране на цивилизацията, за изясняване на нейните същностни исторически измерения.

Продължителните усилия на учените изследователи довеждат до обосновката на поредица концепции за основните компоненти на цивилизацията, една част убедителни, друга — приемливи, трета — несъстоятелни. Хуманитаристите, които я разглеждат в синхронно-пространствени мащаби, групират нейните съставки по континенти: азиатска, африканска, европейска, американска и австралийска. От своя страна азиатската се дели на Далекоизточна, Централна, Северна, Средна и Западна, или Мала Азия, а Африканската — на Северноафриканска, Централноафриканска, Южноафриканска и пр. Американската цивилизация се разделя на Северноамериканска и Латиноамериканска, а Австралийската — на Северна, Западна и Южна. По други индикатори цивилизацията би могла да бъде разделена по расов, етнически, религиозен и друг признак.

Между опитите за типологизиране на цивилизацията като световноисторическо явление ярко се открояват конструкциите на Освалд Шпенглер и Арнълд Тойнби. В нашумелия си труд „Залезът на Запада“ О. Шпенглер се опитва да докаже, че развитието на човечеството, включително и на културата и цивилизацията, не протича по права линия, а кръгообразно. Множеството отделни кръгове на етапите в историческия процес отбелязват възхода и залеза на отделни култури, а наред с тях и на техните цивилизации. Авторът изчислява, че идеалната продължителност на живота на всяка цивилизация възлиза на 1000 години.

Историята на човечеството според заключенията на О. Шпенглер протича в 8 автономни, относително самостоятелни културни цикъла, всеки от които притежава свои същностни особености, конкретни своеобразия. Това са следните комплекси: египетската, индийската, вавилонската, китайската, „аполоновската“ (гръко-римската), „магическата“ (византийско-арабската), „фаустовската“ (западноевропейската) и културата майа32. О. Шпенглер допуска евентуалното зараждане на още един тип култура: руско-сибирската. Визираните модели обхващат не само изгрева, но и залеза на културата под формата на цивилизация. По заключенията на О. Шпенглер залезът на Запада бил проблем на цивилизацията: „Цивилизациите са най-крайните и най-изкуствени състояния, на които е способен развитият вид човечество. Те са завършек; те са станалото, което следва ставането, смъртта, която застига живота, стагнацията след развитието, духовната старост и каменният, вцепеняващ се световен град след селото и духовното детство от Дориката и Готиката. Те са край, необратим и неизменно достиган по силата на дълбока необходимост.“33

Наблюденията на бележития философ не са лишени от основания дотолкова, доколкото са пропити с духа на историзма и уточняват определени етапи от развитието на обществените явления. Във връзка с това заслужава да се цитират изводите му за различията между културата и цивилизацията: „Гръцка душа и римски интелект — това е то — конкретизира своята концепция философът. — По това се различават културата и цивилизацията.“ Наблюденията му са валидни за Европа, но за другите континенти те са трудно съотносими и приложими.

В европейската историография с най-голяма популярност се ползва типологията на световните цивилизации, извършена от английския историк А. Тойнби. Като се ръководи от цикличните схващания за историческия процес, авторът оценява общата история като сбор от последователно сменящи се цивилизации. Това разбиране той прокарва в многотомния си труд „Изследвания по история“34. Според него появата на цивилизациите не е продукт на закономерното развитие на обществото, а резултат от дейността на човешкия разум, респективно на „прометеевския порив на човешкия интелект“.

Обществото според него не е и не може да бъде нищо друго освен средство за общуване, при съдействието на което човешките индивиди си взаимодействат. Именно отделните хора, а не човешкото общество „прави“ човешката история. От една страна, авторът не приема „култа към великите личности“, а от друга — застава на волунористични позиции. Неслучайно той е критикуван за антиисторизъм, за отричане на обществения прогрес. Един от неговите критици го обвинява, че „разрушава историята в името на историята“.

А. Тойнби прави опит да разкрие същностните особености на цивилизацията, като я сравнява и разграничава от „примитивните общества“. Основната разлика между цивилизацията и примитивното общество се заключава не в наличието на институции и не в разделението на труда, доколкото те съществуват и в примитивните общества, а в насоките на подражанието. В „примитивното общество“ подражанието е насочено към старите поколения, а в обществото, намиращо се в процес на цивилизация, подражанието е насочено към творящите индивиди. За автора „подражанието“ е решаващ фактор за развитието на цивилизацията, свързана с дейността на „творящите индивиди“. В случаите, когато е насочено назад, обществото остава в статично състояние, а когато е обърнато напред — в динамично. По такъв начин развитието на цивилизацията означава развитие на индивидуалността.

В противовес на материалистическото разбиране на историята А. Тойнби обосновава тезата за локалните цивилизации: „Тезисът за единство на цивилизациите е заблуда, в която изпадат съвременните западни историци под влияние на социалното обкръжение на средата.“ Заставайки на това становище, английският историк отхвърля трите теории, защитаващи „единството на историята“. Едната теория определя като егоцентристка илюзия, втората — като илюзия за неизменяемостта на Изтока, а третата — като илюзия за прогреса по пряка възходяща линия35.

Във връзка с това А. Тойнби отхвърля традиционната тристепенна периодизация на световната история — стара, средновековна и нова история, понеже не издържа никаква критика, а трябва да се раздели на два големи периода — „гръко-римски свят“ и „западен свят“.

Своята многотомна история на човечеството, основно понятие в която е „цивилизация“, А. Тойнби разделя на 13 части 1. Увод; 2. Генезис на цивилизациите; 3. Подем на цивилизациите; 4. Упадък на цивилизациите; 5. Разпадане на цивилизациите; 6. Всеобщи държавни образувания; 7. Световни религии; 8. Героически епохи; 9. Контакти на цивилизациите в пространството; 10. Контакти на цивилизациите във времето; 11. Закон и свобода в историята; 12. Перспективи на западната цивилизация; 13. Вдъхновение на историците.

Като разглежда цивилизацията от онтологическа и познавателна гледна точка, изследователят стига до заключението, че всяка цивилизация преминава през определени фази: зараждане, израстване, развитие, разлагане и гибел. Животът на човечеството е преминал през 31 цивилизации, всяка от които обхващала 6000 години, докато цялостното му съществуване включвало 300 000 години36.

На перото на А. Тойнби принадлежат три различни типологии на цивилизацията. В първия том на своя труд авторът ги дели на три основни групи. В първата група „първични, непосредствени цивилизации“ той включва египетската, шумерската, минойската, шанската (синическата), майската и андската. Втората група, наречена „опосредствени цивилизации“, обхваща индийската, хетската, сирийската и елинистическата. В категорията „цивилизации с чуждороден творчески зародиш“ влизат далечноизточната (основен клон); далечноизточната (корейска и японска), западнохристиянската и православнохристиянската. В самостоятелно направление с наслов „С автохтонен творчески зародиш“ разпределя индийската, иранската и арабската цивилизация. Заключителна съставка „Заздравени с „господстващо малцинство“ обособява цивилизациите на Вавилон, Юкатан и Мексико37.

Както се вижда, класацията има всеобхватен характер. Моделът притежава определени научни основания.

Нова типология развива А. Тойнби в дванадесетия том на своя труд, замислена и реализирана през периода след войната. Прегледът се открива с първа част — „Процъфтяващи цивилизации“, с 4 групи. Първата обхваща първични обособени (египетска и андска), втората — първични необособени (шумерска, минойска, индийска, шанска, майя). Една трета част засяга вторични, дъщерни цивилизации. Тук влизат вавилонска, хетска, елинистическа, сирийска, древноиндийска, древнокитайска, юкатанска, мексиканска. И последната, „Третични, дъщерни“, включва следните разклонения: православнохристиянско, основно направление (елинистическо); православнохристиянско (руско разклонение), елинистическо, западно (елинистическа), арабско-мюсюлманско (сирийска), ирано-мюсюлманско (сирийска), индийско (древноиндийска), далечноизточна, основен клон древнокитайска, далечноизточен — японски (древнокитайска).

Вторият основен раздел — „Застиващи цивилизации“ — обхваща ескимоска, номадска, османска и спартанска група, а третият — „Неразвити цивилизации“ — първа сирийска, далечноизточна християнска (несторианска), далечнозападна християнска (ирландска) и градове-държави на Запад38.

Макар някои специалисти, по-специално африканисти, да възразяват срещу модела, общо взето, структурирането притежава обобщителен характер. Прави впечатление подробният разгърнат облик на схемата.

Третата класификация е разработена в дванадесетия том на труда. Тя се открива с „Процъфтяващи цивилизации“ с две основни групи: „независими“ и „спътници“. В раздела за независимите влизат средноамериканска, андска, а след тях — шумеро-акадска, египетска, егейска, индска, синическа, сирийска (шумеро-акадска, египетска, егейска и хетуска) православнохристиянска, западна и ислямска. Разделът „Цивилизации спътници“ обема мисисипска, югозападна, северноандска, южноандска, еламска (шумеро-акадска), хетска (шумеро-акадска), урартуска (шумеро-акадска), иранска, корейска, японска, виетнамска, италийска. Тук се отнасят и други разклонения: югоизточноазиатска (индийска, индонезийска, малайска) и тибетска, руска (православнохристиянска) и западна.

Направлението „Неразвити цивилизации“ класира: първа сирийска (египетска), несторианско християнска (влязла в орбитата на исляма), монофизитско християнска (влязла в орбитата на исляма), далечнозападнохристиянска (влязла в орбитата на Запада), средновековни градове-държави (влезли в орбитата на Запада)39.

По признанието на самия А. Тойнби индикаторите за типологизирането на цивилизациите при отделните модели са от различно естество. Изходните съображения са продиктувани от генетически и хронологически показатели. Макар и невинаги достатъчно изчерпателни в някои отношения, предложените схеми респектират със своята мащабност.

С моделите на А. Тойнби не се изчерпва и не може да се изчерпи многообразието от повече или по-малко убедителни опити за по-пълно и цялостно структуриране на различните видове цивилизации. Една част от авторите въвеждат географския критерий и структурират явлението по континенти: европейски, азиатски, африкански, американски и пр. Друга част от учените се ръководят от хронологично-времеви показатели: древна, средновековна, нова и най-нова. Трета група тръгват от религиозната характеристика: будистка, християнска, ислямска и пр., четвърта — от технически характеристики: палеолит, железен век, индустриално общество и пр.

В края на краищата липсата на единен критерий при структурирането на световната цивилизация, многообразието на социалните процеси и пр. принуждават А. Тойнби да прави през отделните периоди от научната си дейност различни изводи. В един случай той изброява 21 цивилизации, в друг — 5: китайска, индийска, ислямска, западна и руска. Както виждаме, критериите при подхода не са еднакви — етнически, отделна страна, регион, религиозен признак. Ученият-историк въвежда понятие като „локални цивилизации“, „неразвити цивилизации“, „цивилизации спътници“, с които прави опити да създаде единство в многообразието, да свърже в едно цяло многобройни разнородни социални структури.

При типологизирането на ранносредновековната цивилизация повече от наложително е да се вземе под внимание цялата сложност на изучавания обект в историята на човешкото общество. Необходимо е да се анализира ролята на двата основни фактора при зараждане на средновековното общество: старата цивилизация, от една страна, и варварските общности с тяхното необхватно многообразие — от друга. Във връзка и зависимост от всичко това трябва да се даде реална оценка на ролята на системообразуващите и структурообразуващите фактори. Не е трудно да се разбере, че ранносредновековната цивилизация е свързана с новите сили, които по онова време определяли облика на Азия, Северна Африка и Европа. Поради обстоятелството, че цивилизацията е продукт преди всичко на гражданите и града, които са нейни носители, следва да се проследи нейната обвързаност с официалния, господстващия начин на мислене и поведение в преходната епоха и след нея. Ранносредносредновековната цивилизация отразява водещите тенденции в историческия процес, магистралните насоки в цялостния политико-етнически, духовнокултурен и социално-икономически живот на обществото.

В усилието да се типологизира по нов начин цивилизацията неизбежно възникват няколко основни проблема, които засягат не само същностното съдържание на явлението, но и неговите основни структури и закономерности. Кои компоненти на младата цивилизация имат водещо значение: икономическият ли, както и досега мислят някои автори, или някои други, подценявани, отминавани и премълчавани, но с първостепенно въздействие? Механичното налагане на една и съща схема върху цялото историческо развитие на човечеството — от Испания и Ирландия до Индонезия и островите на Япония — в състояние ли е да даде относително правдива представа за изучавания обект?

Едва ли може да има съмнение, че някои досегашни разбирания за цивилизацията като някаква степен в развитието на човешкото общество се нуждаят от известно прецизиране и усъвършенстване. Свързването ѝ единствено с разделението на труда, размяната, стоковото производство и пр., без да се анализира ролята на духовния фактор, прекалено огрубява и опростява едно от най-сложните явления в миналото на човечеството. Не става дума за подценяване ролята на производителните сили и производствените отношения, но единствено с тях да се обясняват социалните общности и особено етническото им развитие, както и проявите на духа най-малко означава да се слугува на догматизма и схематизма.

При разглеждането на ранносредновековната цивилизация възникват затруднения и от фактологическо естество. Учените специалисти приемат по принцип, че всеки народ притежава своя култура, но принадлежността към цивилизацията в редица случаи надхвърля рамките на съответната народностна култура и придобива по-широки мащаби. По родов признак римляни, гърци, сирийци, копти и др. се включват в цивилизацията на Римската империя, но по видова отлика — към собствените си народностни групи, с които се идентифицират. От друга страна, перси, иранци, араби принадлежат на ислямската цивилизация, но по етнически признак притежават различна характерна особеност. С други думи, цивилизацията се отличава със сравнително по-висока степен на развитие от някои народностни групи и техните културни ареали. Православната цивилизация също поражда антиномии. Това обстоятелство в едно и също време затруднява и улеснява решаването на възникващите научни проблеми.

Развитието на обществените науки, респективно на историята, философията, политологията, етнологията, социологията и пр., позволява непрекъснато да се разширяват и обогатяват знанията за средновековната цивилизация. Във връзка с това при оценката за нея вече се включват нови компоненти, които дават възможност да се разкрият редица подценявани или пренебрегвани елементи на комплекси с първостепенно значение в обективната картина на духовните явления. Не съществуват достатъчно сериозни основания да се пренебрегва държавната институция като политически институт в общата структура на средновековната цивилизация. Става дума естествено не за видимата страна на политическата система като някаква непрекъсната поредица от класови борби като инструмент на управление, а като изключително сложен духовен феномен, подпомагащ развитието на ценностите: общочовешки, народностни и пр. Не може повече да се изключва и материалната сфера на цивилизацията, която не се изразява само или единствено в производство на материални стойности, а образува творческото интелектуално съдържание на живота. Казано накратко, материалното производство не обхваща само техниката и технологията на селското стопанство и градското занаятчийство, а включва теории, знания, мисли, интелектуални дръзновения. Ето защо цивилизацията не трябва да се вижда изключително в духовния живот, а и в сложния синтез на материалното и духовното единство на средновековния свят, в синхронизирането му, в неговото цялостно функциониране.

Ранносредновековната цивилизация притежава редица други особености, които трябва да бъдат взети под внимание. Тя е продукт на духовната и материалната обстановка, при която се развиват държавната система, градовете, занаятите и търговията, селското стопанство, скотовъдството. С други думи, тя самата е едновременно духовен и материален феномен и носи отпечатъка на условията, настъпили на Земята след залеза на Античността и появата на новата обществена система. Ранносредновековната култура е немислима и невъзможна без появата на обективната потребност от нови, по-съвършени социални отношения, а наред с тях и на по-ефективни и резултатни фактори за решаване на задачите, възникнали в резултат от по-нататъшното развитие на природата, обществото и човешката мисъл.

Цивилизацията се проявявала между другото и в разширяването на обработваните площи, в усъвършенстването на оръдията на труда, в обогатяването и подобряването на отглежданите култури. Повишили се аграрните познания. Създаването на иригационните съоръжения в Азия, Европа, Северна Африка и Америка било друго постижение на цивилизацията. Разширявали се взаимните културни контакти между континенти, държавни институции и лица.

 

Генезис на цивилизацията

 

Един от най-комплицираните въпроси, възникващи пред историка на феодалното общество, е въпросът за общата единна основа на цивилизацията, за нейното зараждане и развитие. Става дума за генезиса, за произхода, за предпоставките на нейното появяване като обществено явление.

Както видяхме, този фундаментален исторически феномен е продукт най-малко на 4 главни фактора и предпоставки, които трябва да бъдат отново маркирани. Първият от тях е античната цивилизация, останала ненапълно разрушена от опустошителната стихия на промените, а вторият — творчеството, неписано и писано, на различните етнически общности, навлезли неудържимо в историята. Новите варварски държави били третият, а религиозните общности — четвъртият, но не последен фактор. Всички те играели неравностойна роля в сложната амалгама на тенденции, обусловили и импулсирали нейното раждане.

Не подлежи на съмнение, че доминираща роля в генезиса и налагането на цивилизацията изиграли градовете, упражнили многостранно влияние върху същностните ѝ особености. Г. Зьоберг поддържа, че „градът и цивилизацията са неразделими“. Както на Изток, така и на Запад старите градове, надживели изпитанията на времето, продължили да придобиват нови функции, предизвикани от променената обстановка и от новите условия на живот. Друг автор, Джино Луцато, пише, че относителната непрекъснатост на градския живот от Античността към Средновековието е процес на еволюция на градската цивилизация.

Критичният анализ на събитията налага да се преоцени и отхвърли митът за тоталното разрушаване на античната цивилизация, за пустинята, върху която трябвало да бъде изградено новото средновековно общество. Един внимателен поглед върху действителната историческа ситуация дава възможност да се установи, че в Азия продължили да функционират държавните системи на Китай, Индия, държавата на Сасанидите (Иран), а в Европа — Източната Римска империя, в която официален език не преставал да бъде латинският. Запазили се правните норми на управление. Старите закони съхранили силата си.

Създаването на правните законови основи на ранносредновековните държави обективно давало облика на обществото, изникнало на базата на старите отношения и предопределило насоките на бъдещия строй. Волята за господство, изразена в юридически постулати, показала съдържанието на обществените отношения, установяващи се в отделните държави. В същото време тя чертаела мащабите на световноисторическите тенденции, макар и ограничени от регионалните структури на тогавашния свят. Системата от норми, които формулирали органите на законодателната власт, създавала качествено нов модел на устройство и управление на обществото, установяван на Земята.

В Азия законовата дейност била свързана с конкретните условия в съответните държавни институции, притежаващи повече различия, отколкото общи тенденции. Това се обяснява с многообразието в начина на живот, с манталитета на управляващите, с характера на религиозните изповедания и пр. По тези причини, както и поради някои други предпоставки правните системи на Китай, от една страна, на Индия, от друга, на Арабския халифат, от трета, и на Япония, от четвърта, са уникални.

Законовата основа на средновековната китайска държава била изградена още преди новата епоха. През 280 г. бил издаден декрет, с който земята се обявявала за държавна собственост. Селяните от 16 до 60 години получавали от държавата два вида парцели земя за обработване. Единият бил за лично ползване, другият — за предоставяне продукцията на държавата. Всеки мъж придобивал за ползване по 70 му (1 му=0,16 хектара), от една страна, а другите 50 му обработвал и получената продукция внасял в държавните складове. Жената на стопанина придобивала 20 му облагаема с данък земя. Към 10 му се предлагали на подрастващите от 13 до 15 и на възрастните от 61 до 65 години. Право да се трудят имали и възрастните над 65 години. Селяните трябвало да внасят ежегодно известно количество коприна, както и да плащат трудовата рента, т. е. да изпълняват определени трудови задължения.

Проведената през 280 г. поземлена реформа започнала да се реализира едва към края на V в. и вече през следващите VI и VII в. се наложила окончателно в китайската държава. Обработваемите земи били превърнати в държавна собственост и предадени на държавния фиск. Домакинствата получавали определени парцели: една част от земята преминавала в наследство, но държавата си запазвала правото да я конфискува. В резултат от създадената система били установени известни васални отношения: висшестоящите институции упражнявали контрол върху нисшестоящите, нисшестоящите зависели от висшестоящите. Създадени били специализирани административни единици, които управлявали страната.

Поради обстоятелството, че установената поземлена система не успяла да осигури очакваното динамично развитие на селското стопанство, броят на хората, изпаднали в зависимост от частни лица, които давали заеми, нараснал неимоверно. Това принудило държавата да ограничи експанзията на частните производители. През 763 и 780 г. били издадени закони за отмяна на въведената система на стопанисване. Новата правна уредба осигурявала правото на едрите поземлени собственици да владеят земята. Правото на държавната власт да упражнява контрол и да ограничава развитието на уедряването на поземлената собственост било преустановено. Формирало се едрото земевладение. Въвеждала се отработъчната или трудовата рента.

Друг важен елемент в правния комплекс на азиатската цивилизация образувало законодателството, създадено в Индия. Източник на юридическия кодекс на тази страна представлявали цяла поредица от паметници — „Закони на Ману“, „Махабхарата“, „Рамаяна“, многобройни „Дарителки грамоти“, различни надписи, джайнизмът. Процесите на формирането на частното земевладение през IV — VI в. намирали правна регламентация в законодателството. Узаконявала се системата на кастовия строй и неговата роля в утвърждаването на новите отношения. Укрепвало положението на общината, променяща се през различните форми на управление, но запазваща своята идентичност през цялото Средновековие. Законодателството регламентирало също феодалното земевладение, установяващо си през VII–VIII в., без да може да изтласка държавната собственост. Своето място запазвало и общинното земевладение.

Натуралната рента просъществувала продължително време. Поради самата структура на земеделие селяните били лишени от възможност да гарантират в своите владения разширено възпроизводство, а много често не били в състояние да създават даже просто възпроизводство в процеса на труда. Държавната собственост върху земята в общи линии се запазила през Ранното средновековие.

Законодателството утвърждавало еволюцията на кастовата йерархия. Промяната в имуществените отношения подкопала функционалната същност на варните и осигурила тяхната зависимост от материалното им състояние като земевладелци. Това слагало отпечатък върху характера на правния статут на класите.

Съдът натоварил бирниците, които събирали данъците, с гражданска юрисдикция. Феодалните господари, събиращи данъците, придобивали имунитетни права: те имали право да съдят извършилите углавни престъпления.

При управлението на Гуптите империята претърпяла структурни промени. Страната била разделена на провинции (бхути), възглавявани от наместници (гонтри). От своя страна провинциите се разпадали на окръзи, а окръзите — на общини, управлявани от старейшини (грамики).

Законодателството, регламентиращо обществените отношения в японската държава, маркирало основните промени в нейното историческо развитие. Основен извор за изучаване на японското право е кодексът „Тайхоре“ от 701 г. Голяма познавателна стойност притежават „Записи на древните дела“ (712 г.), „Японски анали“ (720 г.), „Записи на земята и правата“ (713–733), съдържащи много интересни сведения за устройството и управлението на държавата.

Развиващото се под силно китайско влияние японско право не лишило органите на държавното управление в страната от самобитност и самостоятелност. Както в Китай, така и в Япония правните норми узаконявали възникването и укрепването на едрото феодално имение (сеен). Земята преминавала по наследство и държавата освобождавала едрия собственик от задължението да внася данъци в бюджета. По законодателен път било набелязано делението на обществото на две основни групировки, класи: аристократи, наричани хонке, и васали, дребни собственици, наричани река. Аристокрацията разполагала с дружинници, самураи, които еволюирали в организационно отношение.

Едно явление в историята на правните системи в Азия през Средновековието представлявало законодателството в Арабския халифат. Ислямското право, шериатът, бил изграден върху свещената книга на мюсюлманите. Освен Корана източник на правото било и свещеното предание, суна, включващо разкази (хадиси) за Мохамед и откъси от негови речи. Трети извор на ислямското право е т. нар. „иджима“ — постановки от юридически характер, лансирани от сътрудници на Мохамед, както и от различни теолози-прависти: имами, мюфтии, муджахиди. Спорен, но използван източник е т. нар. „кияс“, различни решения по проблеми на правото, взимани по аналогии, но в съответствие с Корана, суната, иджмата. Местните обичаи, установени в практическия живот, служели за уреждане на спорни въпроси. Ферманите на халифите също били използвани.

В съответствие с принципите на шериата задълженията на поданиците в халифата се делели на срочни и безсрочни, на двустранни и едностранни, платими и неплатими. Бракът се оценявал като религиозно задължение, а безбрачието — като нежелателно. Наследственото право визирало два вида наследство: по завещание и по закон. Самият процес на завещание можел да се реализира по два начина: чрез устна декларация, от една страна, и чрез свидетели — от друга.

Съдебната и изпълнителната власт били обявени за установени от бога, Аллаха. Както гласят текстовете на Корана, Аллах възложил на Мохамед функции на съдия: „ние го изпратихме като арабски съдия“. С други думи, халифът като наследник на Мохамед съсредоточавал в ръцете си цялата политическа и духовна власт. Той бил върховен ръководител на политическия живот и религиозните дела.

Престъпленията в арабското общество се таксували като насочени против Аллаха и се наказвали най-сурово. Като най-големи престъпления се оценявали въстанията, съпротивата против държавата, разбойничеството, кражбите, пиянството, прелюбодейството. Съдебният процес притежавал обвинителен облик.

В Европа старото римско право преустановило по-нататъшното си развитие, но законодателството на Вечния град залегнало в основата на управленската система на младите държави. Издаденият през 438 г. „Теодосиев кодекс“, подготвен по разпореждане на император Теодосий II (408–450), представлявал цялостен компендиум на римските правни норми. Най-голяма значимост придобила кодификацията на законите на император Юстиниан I (527 — 565). В изпълнение повелята на този владетел била сформирана специализирана група юристи под ръководството на прочутия квестор Трибониан и тя пристъпила към създаване на цялостен свод от всички императорски решения, разпоредби, укази, едикти, писма. През 529 г. излязъл известният Юстинианов кодекс, включващ всички действащи закони още от времето на император Хадриан (117–138). При подготовката комисията използвала кодексите на Грегорий, Хермоген и Теодосий. Поради социалната потребност от изданието кодексът бил преиздаден след 4 години допълнен и обогатен.

Друг основен сборник, който се появил през 533 г., е Пандекти (Дигести), включващ коментари на най-големи правници от категорията на Модестин, Улпиан, Папиан. По размери сборникът обхващал 50 книги. За подготовката на студенти правници било оповестено кратко ръководство, онасловено „Институции“. В него се разработвали проблеми на законотворчеството и тяхното прилагане. В кръга на издадените сборници влезли и 164 закона на император Юстиниан I под обобщаващото заглавие „Новели“. Обнародвани първоначално на латински език — официалния език в държавата, — след време една част от справочниците били преведени на гръцки език. Така те станали достояние на широките слоеве от населението.

В териториите на бившата Римска империя създаването на новото законодателство било извършено върху базата на древното римско право. В отношенията между римляни и варвари били въведени законовите норми на завоевателите, но самите римляни уреждали споровете помежду си в съответствие с традиционните закони. Освен това новите законови разпоредби, изковани във варварските кралства, търпели силното влияние на римските правни традиции. Те се изразявали не само в латинския език, на който били написани, не само в класическите формулировки, но и в, общо взето, високата степен на научна обосновка. Разбира се, варварските правди не били някакво сляпо механично повторение на познати римски модели, но до голяма степен представлявали качествено ново явление в обществения живот, доколкото законодателството регламентирало новите отношения, установени в западната част на Европейския континент.

Характерна особеност на варварските закони била тяхната обвързаност с римските правни традиции, но продължени и доразвити в новата историческа обстановка. Това се вижда от т. нар. „Римски закон на вестготите“ (бревиарим Аларицианум) от 506 г. Кодексът бил създаден по разпореждане на крал Аларих II с цел да обслужва гало-римското население, като се вземат под внимание препоръките на местните епископи и аристокрацията, непосредствено участвала при подготовката на текстовете. Действащото римско право — „Римски закон на вестготите“, било в сила до VII в., когато го заменили с нов „Закон на вестготите“, синхронизиращ вестготски и римски тенденции. Значението на посочения законник за развитието на правните традиции в Западна Европа през Ранното средновековие било несъмнено. В началото на VI в. остготският крал Теодерих (471–526) издал едикт, носещ неговото име, написан въз основа на римското право.

В кралството на бургундите при управлението на могъщия владетел Гундобад (480–516) около 495 г. се появили два сборника. Единият бил наречен „Закон на Гундобад“, другият — „Римски закон на бургундите“. Това са два кодекса, създадени в съответствие с късноримското вулгарно право. Във франкската държава при Хлодовех (ок. 466–511) възникнал сборникът „Салически закон“, оформен в духа на римското право. През VIII в. сред рибуарските франки се появил „Рибуарски закон“, а за баварците — „Баварски закон“. В началото на VIII в. бил издаден „Аламански закон“, през IX в. — „Саксонски закон“, „Фризки закон“. За нуждите на германските племена, населяващи Тюрингия, бил подготвен „Закон на англите, верините и тюрингите“.

Най-старите записи на правото на Британския остров възникнали в края на VI и началото на VII в. в кралство Кент. Създадени били по заповед на крал Етелберт (ок. 550–616) на старозападен саксонски език. Разделите, третиращи аграрни отношения, съдържали заимствания от „Салически закон“. Срещат се и известни реминисценции на римското право, но те били сравнително по-слаби.

За развитието на правото и законността в западноевропейското общество голяма роля изиграло не само римското право, но и утвърждаването на християнството като официална религия, респективно законодателството на Римокатолическата църква. Формирали се основните компоненти на теологията: теогония, космология, есхатология, сотирология. На Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Евсевий Кесарийски обосновал идеята за владетеля като поставен от Бога. В противовес на възникващия цезаропапизъм започнал да се заражда папоцезаризъм. На църковния събор в Рим през 502 г. папа Симах (498–514) взел мерки срещу намесата на светската власт в църковните дела. „Не бива мирянин — гласи едно от решенията на събора — да се разпорежда в каквото и да било в църквата мимо римския папа. Тук той трябва само да се подчинява, а не властно да заповядва.“

Църквата добила юрисдикционни права. Още през 318 г. решенията на епископите придобивали силата на закон. С присвояването на азилното право през 431 г. храмовете получили възможност да поставят под своя защита потърсилите политическо прикритие в църквите лица, преследвани от държавата. Предприети били преследвания на друговерци: по силата на указ от 416 г. езичниците се лишавали от правото да заемат държавни служби. Римските папи проявявали неприкрит стремеж не само да отхвърлят претенциите на светските владетели да влияят върху решаването на религиозните въпроси, но и да налагат своята воля в цялостния живот на обществото: стопански, политически, духовнокултурен.

Многовековните усилия на папите да извоюват самостоятелна политическа институция били реализирани през 756 г., когато франкският крал Пипин Къси (751–768) по молба на папа Стефан III (752–757) организирал два похода в Италия, разгромил лангобардите и възстановил папските владения, заграбени от краля на лангобардите Айстулф (749–756). Възникнала папската държава, включваща земите на Средна Италия: Римската област, Равенския екзархат, Пентаполис.

В цялостната история на конфликтите в западноевропейското общество, както и във взаимоотношенията с императорите на Източната Римска империя с православни патриарси римските папи развивали активна теоретична и законотворческа дейност. Обоснована била концепцията на папската супремация, за примата на духовната власт над светската, за безбрачието на духовенството (целибата), за универсалната монархия. За историята на каноничното и гражданското право важно значение имали различните едикти, рескрипти, декрети, статути, були, апостолически писма, послания, конституции, оповестявани от римския понтифекс, папата. Основна роля играели решенията на църковните събори, както и специализираните трактати на теолозите.

Значението на правото за развитието на обществените отношения в Азия, Северна Африка и Европа било голямо. Правните норми регулирали живота в държавата, законите формирали начина на живот, утвърждавали административната уредба, гарантирали функционирането на административните и съдебните органи. По законодателен път били фиксирани изграждането на едрото земевладение, правата и задълженията на различните слоеве и класи. Правната система била един от елементите на цивилизацията, която се развивала и укрепвала.

Най-важен фактор за възникването и развитието на ранносредновековната цивилизация в света били градовете. Нейната поява се дължи на затихващото или засилващото се функциониране на древните градове, както и на зараждането на новите през периода от VI–VII до XII–XIII в. Това означава, че цивилизацията в средновековното общество като цяло била немислима и невъзможна без градовете като център на онези обществени сили, които държали в ръцете си ключовете за обществения напредък, за разцвета на културата, на духовните ценности. Исидор Севилски подчертава, че градовете не са камъните, а хората.

Макар да имало общи черти с историята на древните и средновековните градове в Азия, Северна Африка, Европа и Америка, различията определяли техния облик и оказвали въздействие върху характерните своеобразия на цивилизацията в отделните райони на света. По време на варварските набези както в Азия, така и в Европа настъпил известен упадък в развитието на градовете. Натурализацията на икономиката през първите столетия на новото общество не можела да не даде известно отражение върху тяхното състояние.

Както изтъкват някои изследователи, градовете изпълнявали историческа мисия в развитието на древните и средновековните цивилизации. От една страна, те се налагали като извор на новото, което неудържимо се утвърждавало, като опора на обществения напредък, на прогреса. От друга страна, те символизирали държавния, земния ред, законността, стабилитета, вечността. Това заключение е резултат от дълбоко проникновено разбиране на едно голямо, неповторимо явление в историята. „Градовете са ония стрелки, които движат хората, натоварени с идеи и стоки. Те са места за размяна, пазари и кръстовища на интелектуална търговия“ — пише френският медиевист Жак льо Гоф.

В историята на градовете в Азия водеща роля играели центровете в Китай — една от най-развитите страни на Земята. Действително в историографията няма достатъчно проучвания върху ранната история на китайските градове, но в съществуващата литература са прокарани две концепции. Едната част от историците (Д. Твитчет, Е. Балаш, Р. Хартвел, Л. Ма, В. Айнхорн, Лю Маоцзя, В. Еберхарц, К. Джифкот и др.) застъпват разбирането за „традиционното, забавено“ развитие на китайските градове. Друга група автори (като Сигеси, Ж. Жарне, Е. Кракке, Ван Фан Чжун) оценяват развитието на китайските градове като нормален процес.

Трудно може да се възприеме становището на Е. Балаш, че градовете в Китай били не само различни, но и противоположни на европейските градски центрове, защото не можели да се превърнат в социален катализатор и да станат магнит за селото и селското стопанство. Основният им недостатък произтичал от обстоятелството, че се намирали под доминантата на държавата, която била вездесъща и всемогъща. Този автор не взима под внимание обстоятелството, че ранносредновековните градове били свързани със селата и зависели от суровините, които те им предоставяли за занаятчийска дейност. Освен това зависимостта на градовете от държавната власт имала своето положително влияние поради конкретните условия в Далечния изток.

Според някои автори през Античността доминирали две категории градове - едните били градове-крепости, другите били административни средища, но през Средновековието, респективно при династията Тан (618–901), положението се променило. Това разбиране е неприемливо. В Стария свят в Китай съществували процъфтяващи занаятчийски и търговски средища като Лоян, Хандан, Линцзи, Янди, Далян, Цзи (Пекин), Пуян, Нанян, Чжен, Гуанчжоу, Цзююан, Шатгу, Юбейпин, Линцюн, Чанша и др. Както в Европа, така и в Китай по време на варварските нашествия през IV — V в. градовете и градските жители понесли тежки загуби: една част от градовете били разрушени, други опожарени, някои градове заприличали на села. Не били пощадени и древните столици Чанън и Лоян. Възраждането на градовете започнало към VI в., когато настъпил невиждан дотогава подем в строителството и архитектурата. Столичните центрове Чанън, Лоян, Тайюан изникнали като феникс из пепелище. Императорските дворци, които били издигнати, площадите, обществените сгради, храмовете и манастирите поразявали със своята красота и привлекателност.

Новоизградената столица Чанън, издигната на съвсем ново място, отразявала не само мощта, но и сакралната символика на Китай като държава. По площ градът обхващал 80 кв. км. Най-напред бил построен дворцовият, след това — императорският и накрая — външният град. Столицата била наречена Дасинчен — „Град на великото процъфтяване“. При управлението на Танската династия го преименували Чанъан, което означава „Вечно спокойствие“. Населението на столицата наброявало 1 млн. жители.

Издигнати били и множество други градове. Все в началото на VII в. се появили нови пристанищни средища: Кайфин, Янчжоу. Обособявали се като средоточие на търговски връзки Ченду, Цюанчжоу, Минчжоу, Сучжоу. В търговски операции се включил Чанчжоу. Преустроени и усъвършенствани били пристанищата в Цюанчжоу, Гуанчжоу, Учан, които можели да приемат значително повече плавателни съдове.

В началото на своето възникване и развитие градовете притежавали политически характер, но постепенно придобивали стопански облик, превръщали се в средища на занаяти и търговия. Те постепенно се специализирали: предачеството и тъкачеството ангажирали населението в Ханчжоу и Ченду, керамичното и порцелановото производство — на Цзянси, на хартия — на Ченду, на кораби — на Янчжоу.

Специализацията на отделните занаяти се диференцирала. Още при управлението на Суйската династия (581–618) възникнали рудодобивната и желязообработващата промишленост, които продължили да се развиват при династията Тан (618–907) и следващите владетели. Произвеждало се оръжие, както и различни видове оръдия на труда. Металообработващата промишленост се модифицирала. Изглаждали се камъни за изграждане и украсяване на дворци и църкви. Усъвършенствало се дървообработването. Отглеждали се буби и се произвеждала коприна в огромни количества, които се изнасяли в чужбина.

Занаятчийските работилници били различни по големина. През VI в. на базата на работилниците и лавките се оформили различни обединения, които през следващите столетия и по-специално през VI–VII в. поставили началото на цеховите организации.

Трудно е да се установи количественият състав на градското население в Китай. Според изчисленията на М. Елвин при управлението на династията Сун (969–1279) гражданите не били по-малко от 10% от общия брой на поданиците на държавата. Общо взето, големите градове били много населени: Цзянлин и Янчжоу наброявали по 250 000 жители, Ченду — към 200 000, Гуанчжоу, Жунчжоу и Ханчжоу — по около 100 000.

Индийските градове образували втората основна съставка на икономическите и духовнокултурните средища на цивилизацията в страните на Изтока. Една част от тях имат античен произход, друга — средновековен. От Античността в Новата епоха преминали Индапрастха (Делхи), Паталипутра (Патна), Шакала (Сиалкот), Пурушапура (Пешевар), Варанаси, Каушамби, Насик, Матхура, Уджаяни. Най-голям град в Индия била столицата Паталипутра, обитавана от най-многолюдно население.

Една част от античните градове се запазили след нашествията на ефталитите и преминали в средновековната епоха. Друга част били разрушени и изоставени. Китайският пътешественик Фа Сян, който посетил Индия в началото на V в., дава интересни сведения за упадъка на градовете по онова време. Пътешественикът оценява гр. Шравасти като „малко населен“, жителите му обхващали около 200 семейства. За Кушинагар той споделя, че бил „почти съвсем изоставен“, в него живеели „само монаси и малцина миряни“. В столицата на шаките Капилаваста, където се родил Буда, положението било същото. В Капилаваста — по свидетелството на Фа Сян — нямало „нито цар, нито поданици“, изглеждал „съвсем забравен“, обитавали го „няколко монаси и семейства миряни“. Аналогични вести изнасят и други съвременници на събитията.

По време на нашествието на варварите и след него обаче много градове се запазили. Проучванията дават основания да се стигне до заключението, че в Северна Индия градовете не западнали, по-голямата част от тях съхранили своите богатства. Населението продължавало да се възпроизвежда и развива. Това се отнасяло особено за териториите от Източен Пенджаб до Варанаси. През VII в. столицата на държавата Харши гр. Канякубджа (Канаудж) станала най-многолюден и благоустроен център. Варанаси се наложил като важно средище на стопански и политически връзки и отношения. Поразявали със своето материално благосъстояние градовете Праяга, Кошамби, Матхура, известен още в древността, Стхванешвар, Кашапура, Пундравардхана, Тамралипти, Карнасуварна, Саматати — столичен град на Бенгалия. В изворите от онова време са фиксирани редица цъфтящи градове, които днес трудно могат да бъдат идентифицирани: Суратха, Брахманапура, Джанагара, Валабхи, Бхарукачха, Анандапура. За тях се знае, че били в Малва и Гуджарат.

Изследванията на историците доказват, че кризата в градовете отминала Джаландхари и Шатадру — двете обширни области на Източен Пенджаб. Населението, което обитавало градовете, било материално гарантирано, прекарвало добре и водело цивилизован начин на живот. Градовете, изникнали по долината на Инд и Ганг, в подножието на Хималаите, също се развивали нормално. В тях занаятчийската и търговската дейност постигали големи успехи.

Животът на градовете в Индия бил изграден върху принципите на самоуправлението. При решаване на важни дела взимали участие и гражданите. В съответствие с родовите традиции градовете столетия наред запазвали своите връзки и взаимоотношения. Запазили се занаятчийските и търговските корпорации. Занаятчиите от една професия - ковачи, дърводелци, шивачи и др., образували специфични професионални организации - цехове. Конкуренцията спомагала за усъвършенстването на продукцията, за повишаване на майсторството.

Градовете били възглавявани от градоначалник. В законите на Ману се разпорежда: „Във всеки град трябва да бъде назначен един, който да мисли за всички дела; той трябва да бъде поставен високо по положение, да бъде страшен на вид и да стои подобно на планета сред звездите.“ Вероятно градоначалникът съчетавал държавната и административната власт.

Поначало ранносредновековният град в Индия притежавал имунитет. Надарени с автономия, градовете имали възможност да се развиват като промишлени и търговски средища. В зависимост от местоположението си те можели да извършват керванска, речна и морска търговия. В същото време те се налагали и като административни средища, като центрове на обществено-политическия живот. Превърнали се и в средоточие на религиозния живот: култовите сгради на брахманизма, индуизма, будизма доминирали в тяхната архитектурна тъкан.

Още през първите столетия на новата епоха градовете, особено в Южна Индия, се включили във външната и вътрешната търговия. Градовете Ураюр, Мадура, Каравур, Канчи, Пухар, Тагара, Пайтхан и др. организирали износната и транспортната търговия. През VII-VIII в. подемът на икономическия живот и демографското развитие породили появата на нови градове: Ватапи, Аявол и др.

Основен фактор в утвърждаването на индийската цивилизация станали различните религиозни системи, свързани в една или друга степен не само с душевността на индусите, с техния начин на живот, но и с функциите на кастите. Като основни средища на стопанския и културния живот храмовете организирали школи с различни степени: висши, средни и нисши, които повишавали квалификацията на младите поколения. При храмовете и манастирите били създавани специализирани групи артисти, музиканти, певци, учители.

В Япония градовете възникнали по различен начин: появили се по кръстопътищата, около манастири и църкви, върху стари селища и пр. Водеща роля в развитието на японската цивилизация, както може и да се очаква, заемали старите столици на Япония. Първата столица, обявена около 600 г., била Асука, втората — Фудживара, определена през 691 г., третата — Хейджкьо, установена от 710 до 784 г., четвъртата — Нагаока, от 784 до 794 г., петата — Хей-ан-кьо, централен град от 794 до 1185 г.

През този период столицата се превърнала в действителна люлка на японската култура и цивилизация. Под влияние на близки и по-далечни цивилизации — китайски, индийски, корейски и др., се развивали самобитни традиции в материалния и духовния бит, начина на живот, в душевността и научната мисъл, в религиозните  вярвания. Императорският дворец отговарял на японските архитектурни традиции, а домовете на аристокрацията — на китайските. Отпечатъка на китайския архитектурен стил носели храмовете на Буда.

Свой облик придобили и другите японски градове — Нанива, Куни, Оцу, Шигараки, Нара, Бидзен, Токио. Огнища на културен живот били островите Кюшу, Шикоку, Хоншу и др.

В Арабския халифат носители на ранносредновековната цивилизация били, както и в останалите страни на Азия цяла система градове: както стари, така и нови, които възникнали. Както показват проучванията, в изворите до новата епоха са фиксирани към 200 града — административни, търговски, занаятчийски и религиозни средища. След новата епоха броят им нараснал. Люлка на ислямската култура станали древните градове Мека и Медина, Дамаск и Багдад, а след установяването на Кордовския емират — Кордова, Севиля и Гранада.

В оживени търговски центрове се превърнали Неджран, Ясриб, Таиф, Петра, Пруса, Палмира, Шабва, Тимна, Иасил. Панаирите на Мека, Сана, Аден, Хаджар, Йемен привличали чуждестранни търговци от близки и далечни страни. Тук се продавали великолепни арабски изделия: златни и сребърни предмети, оръжие, лъкове, мечове, седла, различни украшения. В хода на завоеванията арабите издигнали редица градове като Куфа, построен през 636 г. в земите между Хира и Ефрат. Завладени били множество градове в Иран, Сирия, Палестина, Армения, територии от Грузия, част от Закавказието, Египет. В Северна Африка покорили Либия и Триполи, а в Европа — Пиренейския полуостров. През 711 г. в ръцете на арабите паднал гр. Мулта, голямо средище на индуизма в Индия. Изградили г. Мансур, силна крепост на р. Инд.

Търговците на халифата внасяли подправки, слонова кост, злато, скъпоценни камъни, а изнасяли тъкани, украшения, кожи и др.

Висока степен на култура арабите проявили при строителството на джамии и храмове, украсявани с разнообразна скулптура от камък и дърво. Големи успехи имали в селското стопанство и скотовъдството. Техният опит в градинарството и овощарството бил пренесен в Европа по време на кръстоносните походи.

Що се отнася до градовете на Северна Африка, те възлизали на около 500 и се намирали в зависимост от политиката на Римската империя за ромеизиране на местното население. По време на разцвета на региона през II–III в. броят на населението възлизал на около 6,5 млн. жители. Около половината от градските центрове били издигнати в провинциите Бизацена и Северна Африка. През късната империя относителният състав на градовете, общо взето, се запазил.

Върху развитието на градовете в Северна Африка се отразила цивилизацията, формирана по времето от походите на Александър Македонски до зараждането на Арабския халифат, когато тропическа Африка създала забележителни културни ценности. Етническите общности в Северна Африка образували относително единство, върху което влияели както Западната, така и Източната Римска империя. Регионът бил средище на сблъсъци между западното и източното християнство, между различни еретически групировки — ариани, донатисти и др. През VII–VIII в. в Северна Африка започнала арабската инвазия.

 

Водещи цивилизации

 

Когато се докосват до въпроса за типологизирането на социалните явления, включително и на средновековната цивилизация, критично мислещите историци достатъчно добре разбират, че застават пред непосилна задача, която много често е обречена на неуспех. Изключително трудно, почти невъзможно е да се обхванат и групират различните разнородни структури на феномена цивилизация. Това се дължи на обстоятелството, че става дума за фундаментален социален комплекс, едновременно универсален и индивидуализиран, траен и изменчив, вечен и времеви, дълбоко противоречив, подчинен на законите на преходността. Съпоставими ли са културите на Европа, Азия, Северна Африка и Доколумбова Америка? Какво е общото между тях и в какво се изразяват техните различия? Кое е общото и неповторимото в будизма, юдейството, християнството, исляма и конфуцианството?

При все това най-разпространената типология на културата почива върху индикатора континент, позволяващ да се разкрият възможно по-добре общите тенденции в историята на цивилизацията. По тази причина тя има дотолкова своите научни основания, доколкото не е достатъчно експлоатирана и оползотворена.

При прилагането на този подход очевидно прегледът трябва да започне с водещите цивилизации на Азия, където възникват най-старите държави на Земята и се образуват първите системи на цивилизация. В това отношения китайската държава40 е безспорен първенец. Не само на китайската, но и на английската историческа школа принадлежи заслугата за поставянето и решаването на основни въпроси от културната история на древен и средновековен Китай. В монографията си „Ранна цивилизация в Китай“, излязла в Лондон през 1966 г., У. Уатсън засяга върхови постижения в изработката на керамика и нефрит, спира се на материалната култура, като я свързва с политическата история на китайската общност. По-късно, през 1971 г., У. Уатсън оповести труда си „Граници на културата на Източна Азия в древността“, излязъл в Единбург. В него авторът между другото засяга културите Яншао и Луншан, отношенията между тях, спира се на зараждането на металургията. Значителна фактологическа и методологическа стойност притежават заключенията за самостоятелния характер на китайската бронзова и желязна култура, нейното различие с културата на другите модели в региона. Интерес пораждат наблюденията на У. Уатсън върху културните взаимоотношения на Китай със съседните номадски племена и по-специално сходствата в начина на живот между скитите през VI–V в. и етноса сюнну през III–II в., направени въз основа на вестите у Херодот и Съма Цян.

В своя тритомен труд „Археологията в Китай“, отпечатан в Кеймбридж през 1959-1963 г., специалистът по културата на древен Китай Чжен Де-кун защитава тезата за автохтонния характер на китайската цивилизация. За разлика от У. Уатсън, абсолютизиращ влиянието на външните фактори при развитието на китайската култура, Чжен Де-кун разкрива вътрешния типично китайски характер на процесите и явленията.

China 5Много големи заслуги за изучаване приноса на Китай в общочовешката цивилизация има синологът Джозеф Нидъм, биохимик по специалност, но със сериозен и оригинален принос в историографията. Неговият фундаментален многотомен труд „Наука и цивилизация в Китай“, започнал да излиза през 1954 г. в съавторство с Вам Лин, Лу Гуйтян, Хо Пин-ю, К. Робинсън, Чао Тянцин, както и в сътрудничество с други познавачи на тази материя, представлява най-солидното постижение на английската историческа школа в тази област на социалното познание.

Трудът на Дж. Нидъм, изграден върху огромен, възможно най-пълен изворов материал, уточнява и укрепва някои азбучни истини в научната литература. Отново се доказва, че до началото на Възраждането в Европа, респективно до XV в., китайската наука играела водеща роля в света: откриването на барута, хартията, компаса, постиженията на математиката, оптиката, акустиката са неоспоримо дело на тази страна, по-точно на нейните учени. Всички тези постижения авторът обяснява с изключителните възможности на обществения строй в Китай, квалифициран от него като „бюрократичен феодализъм“.

Научните изследвания върху културата и цивилизацията на Китай, дело на различните научни школи, позволяват да се направи изводът, че средновековната култура на Китай била естествено закономерно продължение и развитие на древната култура. През периода от IV до III в. китайските учени стигнали до откриването на фонетичната азбука, но била запазена йероглифната система. Това се дължало на обстоятелството, че необятната китайска държава се населявала от многоезични поданици, които можели да разбират йероглифното писмо, превърнало се в интегриращ фактор.

Средновековната китайска цивилизация се оформила под непосредственото въздействие на конфуцианството, обогатило античните традиции на „златните векове“. Със своето учение за просветения човек (цзюнцзи) то издигало пред индивида широки простори за развитие и усъвършенстване. Мисълта за идеалния път в живота, свързан с образците на старинната правда и справедливост, формирала мисленето и поведението на личността, пораждала социална активност.

Ръководно начало в изследванията на китайските учени, а наред с тях и на цялото общество било учението на Конфуций (551–479), превърнато в официална идеология на Китайското средновековие. Крайъгълен камък на конфуцианството представлявал терминът „хуманност“ — „жен“. От него произтичали основните принципи, върху които била изградена китайската нравствена система: 1) синовна почит (сяо); 2) вярност към господаря (и); 3) дълг (син); 4) вярност, искреност (вен); 5) човеколюбие (чуй); 6) доброта (шу); 7) опрощаване, прошка.

Церемонията, етикетът били средство, начин на служене на хуманността. Церемонията, образуваща система от морални принципи и правила, ритуали, съзнание, поведение, била установена от прадедите, предците, мъдрите владетели на древността. Конфуций повелявал, че „това, което не съответства на ритуала, не трябва да се прави“. Той поддържал, че „народът може да бъде принуден да се покорява, но не трябва да бъде принуждаван да разбере защо“. Затова Конфуций поставял на преден план т. нар. „аристокрация на способностите“, базирана върху учението за управление на хората.

Много голямо значение за обогатяване на културата на Китай имало въвеждането на задължителни изпити при влизане в държавната администрация. Успешно издържаният държавен изпит изисквал съвършено овладяване на класическите книги на конфуцианството, включващи „Петокнижие“, от една страна, и „Четверокнижие“ — от друга. В тях освен хроники, разкази и др. се съдържат правила за поведение, морални норми.

1024px Palastexamen SongDynastie

Върху съдържанието на китайската цивилизация отражение дало учението на будизма, навлязло през III в. Вече в средата на следващия, IV в., в южните територии будистките светилища достигнали 1768, за да нараснат през VI в. на 2846. Превърнат в държавна религия през 504 г., будизмът продължил да се разраства и укрепва. В Северен Китай в началото на V в. храмовете и манастирите били 6500, а към края на VI в. — повече от 40 000. Увеличавали се и монасите: в края на V в. те били 77 000, в средата на VI в. — към 2 млн., а в края на VI в. — около 3 млн.

Наред с будизма започнал да се разпространява и даоизмът, изграден върху учението на Лаодзъ. Между трите религиозни групировки — конфуцианство, будизъм и даоизъм — възникнали противоречия, пламнала борба за разширяване сферите на влияние, за надмощие. Даоисткият теолог Бао Цзинян прокламирал учението за установяване на такъв обществен ред, при който няма да има господари и подчинени, господство на едни хора над други. През IV–VI в. в учението на даоизма настъпили промени.

Един от най-мощните фактори за развитието на цивилизацията било откриването на хартията и въвеждането на книгопечатането. Разкопките на шведския археолог Фолке Бергман през 1931 г. близо до Харахото разкрили купчина хартия. В намерените свитъци — единият бил на дървена табличка, а другите — книжни — са отбелязани дати за времето от 94 до 98 г. По тях китайският учен археолог Лао Кан установил най-старите сведения за употребата на хартия в Китай. Наложеното дотогава мнение, че Цай Лун открил хартията през 105 г., било коригирано.

Предполага се, че към II в. започнала да се внедрява примитивна техника за печатане на текстове. Редица изследователи приемат, че книгопечатането било въведено към края на VI в., но през IX в. се наложило печатането върху дъска. Получил разпространение кислографът, при който текстът се издълбава върху плоча от дърво в обратна, изпъкнала форма.

За организирането на книгопечатането голяма роля изиграла будистката организация. Епохално постижение било отпечатването на Трипитака — класическия палийски канон (Три кошници), написан на санскритски. По пътя на будизма тръгнали конфуцианството и индуизмът. През 953 г. Фен Дао създал конфуциански произведения.

Китайците усъвършенствали начина на печатането: били въведени медни, а по-късно и оловни букви. От китайската държава изобретението преминало в съседните страни, а в началото на XIV в. проникнало в Европа.

При управлението на императорската династия Тан (618–907) било поставено началото на своеобразни висши учебни заведения, университети за подготовка на висши служители на държавния апарат. Изградила се системата на образованието. Математика се изучавала в продължение на 7 години. Специално внимание се отделяло на обществените науки: философия, история, теология. Много се наблягало и на естествознанието. Науката се институционализирала. Образували се „Съвет на учените“ и „Астрономическо учреждение“.

Продължила древната практика да бъдат събирани и съхранявани ръкописи и книги в специални библиотечни сбирки. По богатство на запазени ръкописи челно място заемала библиотеката на императора при двореца: през VII в. тя разполагала с над 90 000 свитъка, които постоянно се увеличавали. Не оставали назад и представителите на аристокрацията, които създавали свои библиотеки и проявявали стремеж да ги обогатяват с редица ръкописи. Постъпващите в хранилищата ръкописи и книги били групирани в строг ред: 1) канони; 2) история; 3) философия и 4) със смесено съдържание.

През VIII в. по разпореждане на императора било образувано първото събрание на учени, от което по-късно израснала известната Академия на науките в Ханлил, най-старата в света. През VIII в. започнало отпечатване на правителствени укази и разпореждания, легнали в основата на столичен вестник, продължил да излиза до началото на XX в. Настъпил период на издаване на енциклопедични справочници по основни клонове на хуманитарните науки. Лю Чжи-цзи (661–721) отпечатал „Тълкуване на историята“ (Ши тун), Ду Ю (735–812) — „Политически сборник“ (Тун чжи), Чжен Цяо (1104–1162) — „Съкровищница на библиотеките“ (Цефу юанлиня), Дуан Линя (1250–1325) — „Систематически кодекс на писмените паметници и размисли“ (Венсян тункао).

Историческата наука била в невиждан подем. Произведението на Съма Цян (145–86) „Исторически записки“ се превърнало в образец за хронистите през Средновековието. В столицата Чанън при двореца на императора била образувана канцелария на историци, архивариуси, които събирали сведения за събитията и ги обработвали. Натрупали се повече от 500 тома хроники. В центрове на научно творчество се превърнали и дворовете на едрите китайски земевладелци. През 710 г. Лю Чжи-цзи (667–721), забележителен учен-историк, оповестил труда си „Проникновението на историята“, написан критично, с аналитичен преглед върху дотогавашната историопис в Китай. За културата по онова време определена значимост имала кодификацията на конфуцианските канони, извършена от Кун Ин-да (574–648), който направил цялостна нова редакция на текстовете и ги снабдил с коментар.

В комплекса на духовното творчество се включила и литературата — поезия и белетристика. Поезията достигнала своите върхове в творческото дело на плеяда талантливи автори. Тао Цян (365 — 427) създал своята утопична творба „Извор на прасковите“ (Таохуа юан цзи). Ван Вей (699–759) възпявал природата, а Ли Бо (701 — 762) осъдил неправдите в обществото. Поезията на Гао Ши (702 — 765) била изтъкана с патриотични мотиви, с любов към родината. Бо Цзюй (772–846) претворил мъката и труда на селянина, а Хан Юй (768–824), поет и прозаик, пресъздал различни теми: древността на Китай, бедите на своя народ, жаждата за мир. Пи Жи-сю (ок. 834–883) и Ло Ин (833–909) възпели гражданските стремежи и идеали.

Развивало се изкуството: живопис, скулптура, архитектура. Ван Си-чжи (307–365) тласнал напред калиграфията и я превърнал в изкуство. Гу Кай-чжи (321–379) и Се Хе (479–501) създали шедьоври в живописта, нанесени върху плат от коприна и върху хартия. Пещерните храмове, създадени през V–VI в., били друго завоевание на културата. Истински върхове в този клон на изкуството били храмовете в Шанси, Шенси, Гансу и др. Трактатите на Ван Вей (699–759) „Тайно откровение на науката на живописеца“, на Су Ши (1036–1101) „Нощни беседи в заснежения павилион“ са доказателство за високото равнище на естетическата мисъл в Китай по онова време.

Възходящо развитие отбелязали техническите и естествените науки. През III в. в медицината била въведена иглотерапията. След III и особено след VII в. настъпил подем в механиката, астрономията, математиката, медицината, географията. През II в. астрономът Чжан Хену конструирал примитивен сеизмограф за регистриране на земетресения. Нему принадлежи заслугата за създаването на т. нар. „армилярна сфера“, наподобяваща небесен глобус. В труда си „Създаване на Вселената“ ученият доказал, че Луната няма своя светлина и отразява само светлина, идваща от друго тяло.

През III в. математици в Китай въвели десетичната система и Лю Хуей предложил да се използват за изчисление десетичните дроби. Сравнително рано, не по-късно от VI в., в Китай били изградени работилници за малки ракети от барут за фойерверки. Това било забележително постижение на оръжезнанието, начало на артилерията. Вече по-късно, през 682 г., алхимикът Сун Симяо описал процеса, при който гори смес от сяра, селитра и стърготини, образуващи барут. През 808 г. друг китаец, Цин Сюйцзи, направил анализ на барутна смес от сяра, селитра и въглищен прах. От това време барутът бил въведен в практиката на военното дело, в артилерията. Създаден в Китай, барутът преминал в Източната Римска империя, а чрез нея — в другите страни на Европа.

Увеличавала се групата на учените математици. През първата половина на VII в. броят на математиците достигнал повече от 3250 души. В началото на VIII в. математици изказали предположението, че разстоянието между „неподвижните“ планети се променя. През 725 г. астрономът Нан Гуншо изчислил градуса на меридиана. През X в. започнало използването на компаса, открит в Китай. През XI в. в математиката започнали да прилагат методи за изчисляване на суми n-членове в аритметическа прогресия и n-членове в прогресия на други степени на естествени числа. През 1054 г. в астрономическата обсерватория в Хайфон Ян Вей открил в небосвода избухване на нова звезда, образуваща Крабовидната мъглявина.

В светлината на цивилизационните процеси в ранносредновековен Китай трябва да се подчертае, че сравнително високата техническа култура се отразила благотворно върху селското стопанство и занаятчийската дейност. Поливното земеделие и градинарството се развивали в съответствие с изискванията на тогавашната агрокултура. За това спомагали и техниката на обработка на металите и успехите на занаятчийството.

Средновековната индийска цивилизация41, една от водещите в Азия, възникнала върху основата на древната цивилизация Харапа, разцъфтяла през периода XXVI–XVI в. пр. Р. Хр. През този период (от нея са разкрити повече от 300 селища, но са изследвани едва няколко десетки от градски тип) успешно се развивали градостроителството, художествените занаяти, материалната и духовната култура. Постройките се изграждали на два-три етажа, градовете били благоустроени, водоснабдени, с функционални улици и площади. Основният компонент на цивилизацията — азбуката, писмеността и книжовността, се зародил в Северозападна Индия. Най-древният индийски език била пракрит, санскрит. Първият паметник на писмеността била Ригведа, възникнала през периода от XIII до XI в. пр. Р. Хр. На класически санскрит били написани Махабхарата и Рамаяна.

За разцвета на цивилизацията голямо значение имало усъвършенстването на образователната система. През IV в. в Уджайн, един от големите градове на империята Гупта, бил основан университет с изучаване на философия, история, теология, естествени науки. Примерът на гр. Уджайн бил последван и от други големи градове, в които били създадени университети. В учебните заведения на Индия се стичали студенти от Китай, Япония, Тибет, Монголия, Корея и други страни.

1024px VikramshilaRuins

През периода от VII до XIII в. в Индия настъпил подем в редица области на духовната култура: литературата, философията, теологията обогатили цивилизацията на тогавашния свят, превърнали се в своеобразен модел на съвършенство за творците от Изтока и Запада. Разбира се, в сравнение с китайската обществена мисъл индийската не достигнала такава широта и мащабност, но тя отбелязала също несъмнени върхове. В основата на индийската средновековна цивилизация залегнала теологическата мисъл на будизма, индуизма, както и на някои други религиозни учения.

През VII в. владетелят Канауджа, а след него Стханшвара Харша се опитали да обединят разпокъсаните княжества и да образуват единна империя с обща култура. Макар и да не била приведена в изпълнение поради силно противодействие, идеята за възстановяване традициите на Гуптите притежавала забележително цивилизиращо въздействие. Тя имала културологичен облик.

Консолидиращ характер придобили различните философски школи, формирани на обширната земя на индусите. Шестте официални ортодоксални философски школи — няи, вайши, санкхи, йоги, мимански и веданти — приемали обективно-реалното съществуване на Бога, света, душата. Те се борели против школите мадхями и виджнянави, оспорващи съществуването на Бога, както и свещения характер на ведите.

Важна особеност на съществуващите философски системи - и официалните, и неофициалните - е отстояването на определени космологични и натурфилософски идеи. Отстоявайки принципа за приемствеността в културата, те продължавали да развиват и обогатяват гносеологическите концепции на ведите. В процеса на провежданите дискусии индийските философи проявявали изключителна толерантност, която поразявала мислителите от другите страни, робуващи на субективизъм и нетърпимост спрямо чуждите мнения.

В отговор на известни тенденции към насилие през този период оживели някои стари учения от средата на I хил. за отказ от насилие, от убиване на живи същества, за спазване на аскетични принципи. Неслучайно ранните джайнисти носели превръзка на лицата си и прецеждали водата, която пиели, за да не погълнат някое живо същество и по такъв начин да извършат неволен грях.

Литературните постижения били друг забележителен компонент на цивилизацията в тази страна. Санскритската традиция продължавала, но възникнала литература, създавана на езика на отделните етнически общности. Белетристиката достигнала значителни успехи: „Приключения на десетте принца“, „Кадамбари“ и др. Процъфтявала санскритската поезия. Самостоятелно развитие отбелязала тамилската литература: поезия и белетристика. Успехи бележели издания от рода на „Осем антологии“, „Десет лирически поеми“, „Двустишия“ и др.

Изкуството на индусите също достигнало висини. По традиция били създавани скулптурни фигури на боговете: Буда, Шива. Уникално явление била една скулптурна фигура на Буда, изваяна от мед, висока 27 м. Шедьовър представлявал релефът „Слизане на богиня Ганга“, сътворен в гр. Махабалипура. Построяването на пещерни храмове и манастири било цяло направление в изкуството. Комплексите в Еллора и Елефанта са изумително постижение, ненадминато по изящество като ансамбъл, скулптура и архитектура, като замисъл и изпълнение. Наред със скулптурата процъфтявала и живописта; фреските се характеризирали с изразителност и реализъм.

През IV в. в Индия били постигнати успехи в химията: учените открили бял арсеник. При боядисването на тъкани започнали да използват стипца. В Делхи конструирали т. нар. „Самудрагуптов стълб“ (Делхийска колона) с 99,72% желязо с малки примеси въглерод, сяра и фосфор. Изграждането му било извършено чрез заваряване на отделни късове метал с дължина 7,3 см и чрез тяхното допълнително закаляване. Преимуществото на Самудрагуптовия стълб се заключавало в неговата издръжливост, той не подлежал на корозия. Това гарантирало възможността той да бъде използван в селското стопанство и в градското занаятчийство.

Научноизследователската дейност в тази сфера продължила и през следващите две столетия — IV и V в. През този период били създадени трактати по астрономия и математика с общо наименование „Сидханти“. В тях, особено в „Палиша-сидханта“ и „Румака-сидханта“, били приложени възможностите на тригонометричната отсечка, разработена от математици в Александрия. Така математиците и астрономите в Индия продължили традициите на Александрийската школа, закрита от император Юстиниан I поради езическата принадлежност на нейния научен потенциал.

Математиците на Индия достигнали едни от най-големите завоевания на научната мисъл. Към VII в. била въведена в употреба нулата. Системата на десетичното броене, извършила действителен прелом в математиката, била дело на индийски математици. Основите на тригонометрията били положени от учени на тази страна. Заимствайки от китайци категорията отрицателно число, наред с рационалните те въвели понятието „ирационални числа“.

През 550 г. била въведена специална химикотермична обработка на металите, а през 600 г. започнало използването на селитрата в различни области на стопанския живот. В началото на VII в. ученият математик Брахмагупта пристъпил към изследването на отрицателните числа. По-късно, към 628 г., той завършил своя труд „Преосмисляне системите на Брахма“, изложен в 20 глави. В него математикът разработил актуални фундаментални проблеми на астрономията, аритметиката, алгебрата и геометрията. Отначало Брахмагупта, а след това Бхаскачар направили и други открития, изказали мисълта за движението на небесния свод и Слънцето. Лансирана била идеята за движението на Земята.

Развивала се и медицината. Още през VI в. пр. Р. Хр. Сушрута, основоположникът на медицината в Индия, подготвил ръководство „Сушрута-синхита“ за лекуване на болести. В него ученият поставил редица въпроси по анатомия и терапия, обобщавайки натрупания опит в Далечния изток. Сушрута направил критичен анализ на 760 книги, посветени на един или друг проблем в здравеопазването. Ученият експериментатор подготвил списък на лекарства, използвани за лечение, приготвени предимно от билки. Сушрута имал и рецепта за лекуване на диабет. Така той изпреварил медицината в Европа, която се заела с решаването на този въпрос едва през XVII в.

През Средновековието индийската школа (аджурведа) прилагала свои методи за лекуване. Разработена била диагностиката. Въведено било лекуване с билки. Диетата и хигиената се превърнали във водещи методи за лечение. Хирургията също се обогатявала. Лекарите извършвали изключително сложни за онова време операции като трепанация на черепа на главата, цезарово сечение и др. Правели се и сложни операции на очите.

Японската цивилизация42 заела по-особено място в историята на континента. Отначало тя се намирала под непосредственото влияние на Китай, Корея, Индия и някои други страни с многовековно развитие и опит, но постепенно придобила самостоятелен облик. Началото на японската духовна култура корени произхода си далеч във вековете и предшества зараждането на писмеността и нейните паметници през VII–VIII в.

Историческото развитие на японската цивилизация протекло под знака на 3 религиозни доктрини: шинтоизъм, будизъм и конфуцианство. Шинтоизмът (от синто, път на богове) бил традиционна политеистична религия. Възникнал в най-древни времена, той представлявал своеобразен пантеизъм, изразяващ се в култ към природата, към предците, както и в спазването на някои форми на примитивната религия — анимизъм, тотемизъм, магия. Жреците, превърнали се в наследствени свещенослужители, били обединени в мощна корпорация. Те били старейшини на рода и изпълнявали политически функции: направлявали стопанските взаимоотношения, взимали участие при решаването на възникващите затруднения. През ранните столетия на Средновековието в Япония била създадена специфична теократична система. Възникнал култ към починалите жреци старейшини, развиван от техните сродници, които ги обявили за покровители на рода. Започнало и обожествяването на императора, който изпълнявал функции на върховен жрец. Била обоснована специфична концепция за месианската роля на Япония: императорът бил представян като потомък на Аматерасу — богиня на слънцето, майка на първия японски император Дзиму-тено. Това водело до сакрализация на върховния владетел на страната. Тази теократична идея била обоснована в официалните хроники на Япония: „Анали за делата на древността“, „Анали на Япония“ и др.

Другата религия на Япония, будизмът, проникнала през 552 г., когато в страната пристигнал пратеникът на Корея Киммея, който дал препоръки за разпространението на тази религия. В същото време в Япония проникнали от Китай първите мисионери на конфуцианството. Между двете религиозни учения, които проявявали стремеж да овладяват съзнанието на японците и да разширяват сферите си на влияние, имало много общи черти.

Появата на първите мисионери на будизма в Япония поставила началото на изтласкването на шинтоизма на заден план. Новата религия започнала да се превръща в привилегировано учение, в официална религия. Под непосредственото въздействие на будизма протекло възникването и утвърждаването на японската цивилизация. През 608 г. в столицата Нара бил построен манастирът Хорюдзи (Храм на тържество на закона). Поставено било началото на интензивно изграждане на църкви и манастири. В първите десетилетия на VII в., по-конкретно през 624 г., вече се извисявали 46 църкви и манастира, като броят им непрекъснато се увеличавал. Изградените култови сгради били обслужвани от 1385 бонзи и монахини.

За изплитане мрежата от култови будистки сгради решаващо значение имало издаденото от император Сьому през 741 г. разпореждане за задължително изграждане на храмове от магнатите в отделните райони. Решението било приведено в изпълнение: през 749 г. бил построен храмът Тодайдзи, а през 788 г. — храмът Ерякудзи.

Конфуцианството било разпространявано от мисионери, пристигнали от съседни страни, както и от японци, които се запознали с неговото учение при своите пътувания до Китай. Това станало през периода от VIII до XI в.

В една или друга степен развитието на японската цивилизация повлияло върху възникването на японската писменост. В резултат от установените културни контакти през V в. в Япония била възприета йероглифната писменост. Това не станало непосредствено от Китай, а чрез Корея. През 404 г. Атики, посланик на държавата Пекче, поел задължението да бъде възпитател на владетеля на племенния съюз в Япония. Корейският учен Вани пристигнал по покана на владетеля през 405 г. и се включил в просветното дело. Книгите, които той донесъл, поставили началото на японското образование, провеждано чрез произведения, написани с йероглифи. Китайските йероглифи били използвани за изразяване на японски звуци, тъй като японците още не притежавали собствена азбука. През IX в. в Япония била създадена японска азбука „катакана“ — опростен вариант на йероглифите. Нейното изобретяване вероятно било дело на китаеца Киби-но Маби. По-късно била създадена втора азбука — хирагана, своеобразен скоропис за йероглифи.

Първото ксилографско издание в Япония се отнася към VIII в. Първите книги били будистки заклинания, издадени по заповед на императора. Предполага се, че през 710–784 г. в една фабрика в Нара било въведено щамповане на кожено въоръжение с дървени шаблони. През 770 г. било поставено началото на книгопечатането. Но системното му практикуване започнало през IX в. През 865 г. японски монах посетил Китай, запознал се с книгопечатането и пренесъл в родината си колекция книжни свитъци.

За мащабите на първото издание говори неговият тираж — 1 млн. екземпляра. Излязла енциклопедия по естествознание от Фукае Сукехито — придворен лекар. През 1009 г. се споменава, че била отпечатана „Садхармапундарика сутра“. След това споменаване в изворите се говори за „печатане“, „възпроизвеждане“, „изваждане на копие“. Първата ксилографска книга в Япония е обнародвана през 1080 г. По това време в Киото били отпечатани 5 различни други книги. Тематичното съдържание на издаваната книжнина било еднотипно: будистки произведения, необходими на манастирите. Водещо място заемал манастирът Кофудзуки, където било поставено началото на печатането на подобен род произведения. Друг манастир, където се печатали книги, бил Конгобудзи, а заедно с него многобройните храмове и параклиси, които му били подведомствени, в планината Коясан. Началото на този род издания поставил свещеникът Кукая с произведението „Сангосики“, в което подлагал на критична оценка конфуцианството от будистка гледна точка. В манастира Тионин били издадени творбите на будиста Амиди, третиращи учението на сектата дзедо. През този период излизали само религиозни творби. Произведения с гражданско съдържание в Япония се появили едва през XIV в.

Първите училища в Япония били учредени към VIII в., когато започнало изграждането на начални и средни училища. В изворите се говори за начално училище с 400 ученици. В обикновените училища в провинцията се учели по 20-25 ученици. Учебната програма включвала изучаване на право, конфуциански класически произведения, китайска литература. Обръщало се внимание върху обучението по естествознание и медицина. Основано било специално ведомство, организиращо отглеждането на чай, както и на билки за приготвяне на лекарства.

Потребностите на земеделието стимулирали развитието на астрономията и метеорологията. В Хайфун било основано учебно заведение, в което се изучавали основни научни дисциплини, посветени на интензивното развитие на селското стопанство. Бил даден тласък на обнародването на преводни книги от китайски, даващи сведения за успехи в различни области на стопанския живот и здравеопазването.

Обективните потребности на корабоплаването и появата на градовете предизвикали зараждането на картографията и разработването на специализирани клонове на науките — етнография, история, краезнание. Издадена била географска карта на Япония, подготвена от Гьоги Босацу, будистки свещеник.

Напредък се наблюдавал в хуманитарните науки история, литература, философия, теология, музика. Върхове в историята отбелязали известните „Кодзики“ („Хроника на древните дела“, „Нихонги“), „Анали на Япония“, „Фудоки“ („Записки за земята и обичаите“), продължението на „Сьоку Нихонги“ („Анали на Япония“). Това са по същество извори за историята на японския народ, съдържащи сведения за неговото мъчително и величествено утвърждаване на историческата сцена.

Напредък настъпил и в художествената литература. В средата на VIII в. била подготвена антологията „Събрание на множество листи“. В нея били поместени лирични произведения на много поети, включително и на Акахито, Окура, Хитомаро и др. По съдържание творбите им имали любовен, трагичен, битов характер. Поетите възпявали живота, разбирателството между хората, смъртта. Значително явление била и появата на друга антология — „Събрание на стари и нови песни“, съдържаща лирични творби. Естествено продължение тази линия намерила в следващата, трета по ред антология — „Ново събрание на стари и нови песни“.

Белетристиката също се обогатявала. Повествователната книжнина намира обобщение в „Сказание за Такетори“, „Сказание за Исе“ и други издания, които разкриват най-добрите образци на японската белетристика през периода от IX до XI в. Битът и нравите на придворната аристокрация намерили претворяване в творбите на две образовани дами: Мурасаки Сикибу и Сей Сьонагон. М. Сикибу написала „Сказание за Гендзи“, а С. Сьонагон — „Записки на възглавницата“. Тези две произведения поставили основите на есеистиката в японската средновековна литература.

Появили се и творби с историческо съдържание, пресъздаващи много съществени страни от живота в средновековното общество. През времето от XI до XII в. излезли „Сказание за силата и славата“, „Записки за войните“, „Описание на разцвета на Минамото и гибелта на Тайра“, „Сказание за годините Хоген“, „Сказание за годините Хейдзи“ и др. Това са творби, обрисуващи живота на различните среди в обществото, техните борби и идеали, мъки и страдания, поражения и победи.

1024px Battle scenes from the Tale of Heike Heike Monogatari Google Art Project

Самотно се извисява „Водно огледало“, истинска летопис на събитията в Япония от 600 г. пр. Р. Хр. до 850 г. сл. Р. Хр. Във „Водно огледало“ се преплитат реални исторически събития с легенди и предания.

Ранната средновековна музика в Япония наследила многовековните песенни традиции на страната, свързани с легенди и митове, прославящи земеделски празници и семейни тържества. За потребностите на богослужението в будистките храмове бонзите започнали да използват флейти. Тази практика била въведена към края на VI в. Свещените богослужебни текстове били четени под звуците на флейта.

Музиката съпровождала живота на японците в труд и отмора, в радости и скърби. Песни се пеели при засяването на ориз и пшеница, по време на тяхното жънене и преработване. При богослужебния култ били въведени обредни песни и танци; те станали неотменим реквизит на шинтоизма, будизма и конфуцианството. Оформили се различни музикални стилове: „тански“ (китайски), „японски“, „три царства“.

Предвид голямото значение на музиката в живота на японския народ в края на VII в. при императорския дворец в Нара било създадено управление за музикална дейност. В храмовете богослужебният церемониал протичал под акомпанимент на оркестър. В императорския дворец били провеждани вокално-хореографски програми. Използвали се традиционни инструменти: флейти, барабани, гонгове.

Японската цивилизация получавала материален израз в постиженията на архитектурата, скулптурата и живописта. За душевността, творческите пориви на населението през античните времена съдим по красивите глинени фигурки на богове, хора, тотеми, реликви, животни.

Нара, столицата на Япония, се превърнала в естествен център, където архитектурата намерила най-добрите си реализации. В съответствие с установени вековни традиции модел на съвършенство били императорски дворци, храмове и манастири. До VII–VIII в. доминирали корейското и китайското влияние: храмовете Хорюдзи, Тенодзи, Тодайдзи. Разбира се, утвърждаването на независима японска държава било съпроводено и със зараждането на самостоятелен японски стил.

В архитектурните ансамбли били включени скулптурни изображения на Буда. Най-талантлив израз това направление намерило в статуята „Големия Буда“, изработена по разпореждане на император Сьому (744–757) в храма Тодайдзи в столицата Нара. Друг внушителен паметник била статуята на Буда в храма Якусидзи.

Пейзажната живопис намерила своите творци в лицето на редица изявени художници: Кобо-дайси, Кудара Каванари, Косе-но Канаока, Сьотоку-тайси и др. Появили се различни свитъци с картини, изобразяващи моменти от политическия живот на страната.

Арабската цивилизация43, създадена по това време, представлява едно от уникалните явления в историята на човешкото общество през епохата на феодализма. При нейната оценка съвременните историци употребяват понятието в тесен и широк смисъл. В тесен смисъл разбират ценностите, създадени на Арабския полуостров, където възникнал и се утвърдил Арабският халифат. Там Мохамед проповядвал своето учение и поставил началото на най-новата световна религия — исляма. В широкия смисъл се говори за ценностите, зародили се в процеса на арабската инвазия в Иран, Палестина, Сирия, Египет, Северна Африка, Пиренеите, Средна Азия, Западна Грузия, Армения, Азербайджан. От огромните територии на Изтока арабите проникнали в гр. Мерв, Фергана. В завоевателния си устрем те разбили китайците при гр. Талас, завладели редица градове в Индия. Така Арабският халифат включил в границите си огромни територии от Атлантическия океан до Индия. Цивилизацията в този грамаден свят била създавана от различни етнически групи: на ромеи (гърци), сирийци, иранци, евреи, азербайджанци, таджики, хорезмийци, индийци и др. В завладените територии бил натрупан хилядолетен опит в културата, цъфтели древните цивилизации на Шумер, Акад, Вавилон, Египет.

Не подлежи на никакво съмнение, че ранносредновековната арабска култура се намирала на сравнително висока степен на развитие и по много показатели превъзхождала, общо взето, бедната и все още недостатъчно развита култура на народите в Западна Европа през времето до зараждането на Ренесанса, по-точно преди кръстоносните походи. Арабоезичната цивилизация фактически била дело на различни народи, включени в халифата. Неслучайно нейни центрове били не само и не толкова Мека и Медина, а преди всичко Багдад, Куфа, Басра, Кайро, Дамаск, Самарканд, а след покоряването на Пиренейския полуостров — Кордова, Севиля, Толедо и други градове.

1024px Courtyard2js

Омаядската джамия Куббат Ал-Ниср, в Дамаск

Снимка:Jerzy Strzelecki, Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Арабската цивилизация била създадена на езика на реформираната през VIII–IX в. по модела на сирийската книжовност писменост. За обозначаване на гласни букви се използвали известните характи, а на съгласните — диакритически точки. Класическият арабски език, възникнал върху основата на древната арабска поезия и текстовете на Корана, се превърнал в международен език на страните, изповядващи исляма.

Арабската цивилизация се формирала съгласно принципите на ислямската религия, провъзгласена за официална идеология, валидна не само в религиозния живот, но и в управлението, обществото, семейството. Кадиите, духовните съдии, държали в ръцете си въпросите на гражданското състояние и тяхното влияние върху живота на арабите било решаващо. Съсловието на факихите, улемите, занимаващо се със законодателна дейност, упражнявало контрол върху основните моменти от живота на личността — от раждането до смъртта и погребението.

В средата на VII в. в исляма се зародили две основни направления: шиити и хариджити. Шиитите признавали Корана за свещена книга, за откровение, но поддържали, че при редактирането му били изпуснати отделни аяти. Приемали, че наследници на Мохамед били неговите преки потомци. Признавали само онези хадиси от сунната, които принадлежали на Али. Хариджитите смятали, че халиф можел да стане всеки мохамеданин, избран от общината, която единствена притежавала правото да издига и сваля халифите — добрите и лошите. Задължителното, единно, валидно за всички вярващи изповедание на вярата, установено от халиф ал-Мамун, до голяма степен обезсилвало противоречията. То консолидирало обществените сили в единно цяло, подчинено на халифа.

Основен фактор на цивилизацията били научните и образователните центрове, провеждащи официалната политика в различните области на естествените, техническите и хуманитарните науки. Академията, създадена още през V в. пр. Р. Хр. в южноиранския град Гунде-Шахпур, била център на медицината, астрономията, математиката и другите области на науката, развивани на сирийски език. В нейната библиотека се съхранявала информация за античната наука след закриването на езическите школи във Византийската империя. Средище на изявени учени, специалисти в различни области на познанието в този регион на Азия, Академията била закрита през 639 г. в резултат от агресията на арабите, но силата ѝ като център на научната мисъл била трансформирана в други институции.

Разширила се мрежата на учебните заведения — висши, средни и начални. Образователната система била развита и се ценяла изключително много. Освен в Багдад университети били основани в Кайро, Кордова и други градове. „Домът на мъдростта“ се превърнал в истинска Академия на науките. В Багдад били открити болници и аптеки, първите в Ислямския свят. Преди да започнат да практикуват своята професия, лекари и фармацевти трябвало да издържат успешно изпит.

Учебните програми на училищата, наричани медресета, и на университетите имали не само теологически, но и общообразователен характер. Във висшите учебни заведения студентите изучавали риторика, граматика, история, астрономия, аритметика, геометрия. Четели се лекции по фикх — специална научна дисциплина, обединяваща знания по теология и право.

Основен стожер на ислямската цивилизация била системата на хуманитарните науки — литература, история, философия, география, теология, както и другите науки — естествени, технически. Един особен дял от доислямската култура образувало творчеството на рапсодите, на фолклора, записано и включено през VIII–IX в. в различни сборници: „Наредени“, „Доблест“, „Книга на песните“ и др. В тях се прославяли любовта, различните добродетели — благородство, вярност, смелост и др.

След възникването на исляма бил създаден Коранът, различните канонически книги на новата религия. Един от върховете на арабската поезия отбелязала талантливата поетическа триада: ал-Ахтал, ал-Фараздак, Джарир. Ал-Ахтал (ок. 640 — ок. 710) сътворил панегирична поезия, прославяща законността на династията на Омаядите. Ал-Фараздак (641–732) проявявал непоследователност: в едни стихове възпявал Омаядите, в други ги осъждал. По тази причина бил подлаган на преследване. Джарир (ок. 635–733) бил също панегирист: творчеството му било посветено на управляващата династия. Писал сатири, лирика и елегии.

С нов етап в литературата, наречен „Обновление“, било свързано творчеството на множество поети: Башар Ибн Бурд (714 — 784), Абу Нувас (762–813), Абу-л-Атахия (750–825) и др. Това били творци, свързани с отделни етнически и социални групи, поради което ги вълнували различни мотиви и образи, свързани с управлението на старата династия. През периода на Абасидите творили ал-Мукаффа (724–759), Абу Таммам (805–846), Ибн ар-Руми (836–896), ал-Мутазз (861–908).

През това време работили множество други автори: учени, литератори. Между тях се откроявали Ибн Кутайба (828–889), Ибн Абд Раббих (869–940), ас-Саалиби (961 — 1038). Те развивали научната мисъл, обогатявали естетическата съкровищница на арабския свят.

Появили се творби, които останали във вековете със своето изящество: „Хиляда и една нощ“, „Повести за Синдбад мореплавателя“, „Синдбадова книга“. Неувяхваща стойност притежава „Шахнаме“ на Фирдоуси (935–1020).

Историческата наука се развивала динамично. Ал-Балазури описвал арабските завоевания и създал образци на писане, следвани от негови почитатели. Ибн Аби Тахир Тайфур оставил история на града Багдад. Ал-Бируни дал богато описание на Индия. Ал-Якуби сътворил обща история, а ат-Табари създал грамаден труд — „История на пророците и царете“. Историко-географска енциклопедия подготвил ал-Масуди. „Книга за опита на народите“ завършил Мискавейх. В нея бил направен опит за обосновка на историческа теория, поставена на светски, граждански начала.

Философската мисъл в Арабския свят, продължавайки идеите на Платон и Аристотел, разработвала възникващите теоретични проблеми, поставени от живота. По своето феноменално съдържание тя не била някакво ново издание на антични концепции, а самостоятелен творчески подход към обективния свят и го оценявала в съответствие със своята религиозна основа — ислямската религия. Философията на Арабския халифат през Ранното средновековие представлявала не само опит, но модел на известно съвършенство, връх на мисълта, възможен за конкретно-историческите условия. Абу Юсуф ал-Кинди (800 — ок. 879) оценявал „изкуството на философията“ като „познание на истинската природа на вещите в мярата на човешките способности“. За него Аллах бил „първата действаща ентелехиална причина“. Според ал-Кинди „от една страна, философията се оказвала подчинена на богословието, но от друга — се подчертавала ценността на философските знания“. В „Книга за класификациите и определенията на науките“ Абу ал-Фараби (873/74–950) предлагал самостоятелна оригинална структура на обществените науки, различаваща се от традиционните представи. В трактатите му „Гражданска политика“, „Книга за изучаване на обществото“, „Добродетелни нрави“ се обосновават философската и етическата значимост на категории като интелектуализъм, хуманизъм, човешко здраве. В своите над 450 труда на арабски език и 23 на фарси Абу Али Ибн Сина (980–1037), известен в Европа като Авицена, утвърждавал ролята на интелекта, значимостта на знанията за природата, обществото и човешката мисъл.

Географията при арабите била една от развитите научни дисциплини. Ал-Хорезми написал „Изображение на Земята“, Ибн Хордадбег — „За пътищата и държавите“, ал-Масуди — „Златни ливади“ в 8 тома. Ибн Хаукал описал мюсюлманските страни и дал богати сведения за градовете и търговската дейност. Арабски пътешественици оставили ценни вести за славянските страни, които посетили. Това се отнася за Ибрахим Ибн Якуб, Ибн Даста, Ибн Фадлан и др. Голяма фактологическа стойност притежава географията на Идриси. Съчиненията на арабските географи пътеписци са много ценен извор за ранносредновековната епоха.

Едно друго голямо завоевание на арабската цивилизация била архитектурата. Европейски автори подчертават, че тя била продължение на строителните традиции на Елада и Рим, но фактически представлявала нов етап, по-висок и съвършен от моделите на античния свят. Храмът на Омар в Ерусалим, изграден през 688 г., бил голямо постижение. Халифът Абд ал-Мелик (647–705) изградил върху основите на разрушения Соломонов храм в Ерусалим прочутата джамия „Купол на скалата“. Мечетът в Дамаск бил неповторимо постижение на арабското строителство, което поразява със своите изящни форми. Недостижими висоти представляват множество паметници на арабското строителство, особено дворецът на Абасидите в Багдад. Минарето Малвия в Самара е шедьовър на строителния гений на арабите. В Джафари поразяват със своята красота мечетът Абу-Дуляф и минарето.

В различни градове на халифата се издигат множество кули, крепостни стени и колони. Арабеските като орнаментна стилистика с разнородни мотиви допълват стойността на арабските естетически виждания.

Плодовете на културата, създадени от напредналите народи, прониквали и в Арабския халифат. През VIII в. в страните на Близкия изток достигнала информация от Китай за приготвянето на хартия. В Дамаск и в Басра производството на хартия започнало през X в. и дало добри резултати.

Усърдният покровител на науката и културата халифът от династията на Абасидите ал-Мамун (813–833) се разпоредил да бъде открита специална висша школа при двора в Багдад, а наред с нея и библиотека. Той основал прочутия Дом на мъдростта, където били привлечени видни учени, възглавявани от математика ал-Хорезми. Той повелил да се преведат на арабски език трудовете на най-големите учени от древността, заграбени при покоряването на различните страни. В арабски превод се появили трудове на Платон, Аристотел, Евклид, Птолемей, Хипократ, Гален. Издадени били също книги на индийски, китайски и персийски учени. Преведени били на арабски език множество произведения, изнесени от библиотеките на Източната Римска империя по време на военните конфликти. Халифатът се превърнал в център на световната книжнина, люлка на човешките знания, натрупани през вековете.

В халифата трудът на преводачите се ценял много и се заплащал по възможно най-високи тарифи. За всяка преведена книга ал-Мамун плащал на големия преводач Хунайну Ибн Исхак толкова злато, колкото тежала самата книга. Ценели се и приносите на учените. В Багдад, столицата на Абасидите, били привлечени най-известните специалисти — медици като ар-Рапзи, математици като ал-Хорезми, историци като ал-Масуди, философи като ал-Кинди, географи като Якуб. Поради голямото предлагане на книги всеки арабин можел да си купи само за няколко дирхема каквато книга пожелае. Според съобщението на хрониста Якуби през 891 г. в Багдад имало повече от 100 търговци на книги, заемащи цяла градска улица.

Комплексното развитие на естествените науки дало тласък и на медицината. През 975 г. ал-Харави Муваффт издал своя прочут труд „Трактат за основите на фармакологията“. В трактата ученият показал лечебните качества на редица вещества — природни, химически и др. Специално се спрял на мехлемите, дестилатите, различните химически съединения. За медицината огромен интерес представлявали проучванията на Авицена (980–1037), обобщени във фундаменталния му труд „Канон на медицинската наука“. В него безсмъртният учен в енциклопедична форма синтезирал предписанията за лекуване на различните болести. Трудът бил преведен на латински език и издаден през 1472 г. във Венеция. В Европа медиците се ръководели от канона до началото на XVII в. Огромно значение имал и друг труд на Авицена — „Книга за лекуването“.

Астрономията била един от проспериращите клонове на науката. В много градове били изградени астрономически обсерватории. При управлението на ал-Мамун учените пристъпили към един уникален експеримент — да измерят окръжността на Земята. С участието на ал-Хорезми математиците приложили своеобразен репрезентативен метод. Учените стигнали до извода, че окръжността на Земята се равнявала на 40 700 км. Резултатите от проучването били систематизирани в научна таблица, оценена високо от астрономите не само през онова време, но и през следващите столетия.

Арабският лекар Джабир Ибн Хаян, който се занимавал с алхимия, събрал и систематизирал голям брой сведения за химическите процеси, наблюдавани в Египет, Гърция, Индия, Китай и редица други страни. Това, което той създал, било фактически енциклопедичен справочник по медицина и алхимия, подреден в съответствие с научната система на Аристотел.

След VIII в. в Арабския халифат започнали системно да се подготвят справочници (зиджи) по астрономия и география, придружени с календари, астрономически таблици с указания за значими дати. Така били уеднаквени празниците и се постигнало консолидиране в начина на живот и в бита на арабите.

Значително постижение на арабите през IX в. било усъвършенстването на производството на спирт и неговата дестилация. Полученият продукт се използвал в медицината. Все по това време ал-Хорезми популяризирал цифровата система с нула, създадена от индийски математици. В издадената от него „Книга за възстановяване и противопоставяне“, представляваща преработка на „Аритметика“ на Диофант, се предлага модел за решаване на уравненията. В „Кратък курс по математика“, издаден през 850 г., Магавира изяснил въпроса за двузначния смисъл на корен от втора степен на положителното число. Това дало по-нататъшен тласък на развитието на математиката.

В „Книга по астрономия“ ученият ал-Баттани извършил измервания върху тригонометричните функции, като внесъл корекции в системата на Птолемей. Много голяма негова заслуга било откриването на категорията „синус“, както и на тангенс и котангенс. В края на IX и началото на X в. ал-Фараби подготвил енциклопедия на науките. Коментарите върху древните автори му създали неувяхваща слава на голям учен, втори след Аристотел. През X в. ал-Рази изработил уред за измерване твърдостта на веществата. Започнало използването на мярката „секстант“. По това време ан-Найризи изследвал атмосферните условия и наблюденията, които извършил, обобщил в научен трактат.

Арабите дали неоценим принос в развитието на математиката изобщо и по-специално на алгебрата, геометрията, тригонометрията. Те първи употребили понятието „цифра“, което има арабски произход — от сифир, означаващо нула, празно. Бройните числа, с които си служим, се наричат арабски.

В астрономията и другите клонове на природните науки проучванията продължили. В своя труд „Канон на Масуда“ Абу-Рейхан Мухамед Бируни (793–ок. 1050), учен-енциклопедист (астроном, математик, минералог), поставил и решил основни въпроси на астрологията, географията и математиката. Наред с другите приноси в този труд авторът обосновал принципите за определяне на географските ширини, които в основни линии съответстват на принципите на съвременната наука. Две други негови произведения обогатили научната мисъл: „Книга за лечебните средства“ и „Минералогия“.

Безспорна заслуга на Бируни е измерването на ъгъла на наклона на еклиптиката на екватора и хода на неговите изменения. Освен това той изчислил радиуса на Земята и стигнал до заключението, че той се равнява на 1081,66 арабски мили. Бируни описал петната на Луната и Слънцето, проличаващи при затъмненията. Изказал е също и мисълта за движението на Земята около Слънцето — гениална за времето, в което живял. Създал специален „конусообразен инструмент“ за измерване обема на предметите, за определяне на тяхната плътност.

Арабите тласнали напред и оптическите знания. В началото на XI в. арабският физик ал-Газена обосновал идеята за въздействието на слънчевата светлина върху предметите, чрез която се осъществява виждането на очите. Провеждайки успешни експерименти, той опровергал предположенията на Питагор и Платон, които поддържали, че гледането било резултат от специфични лъчи, флуиди, излизащи от очите.

Codex Aureus Sankt EmmeramСвой самостоятелен и неповторим облик придобила средновековната европейска цивилизация44, възникнала в границите на Европейския континент. Според Жак льо Гоф зараждането на цивилизацията — от V до IX в. — било период на детство, когато се появил специфичният начин на мислене, особено сетивно възприемане на света. Новите проблеми на културата изпълнили с различно съдържание средновековната менталност. Стремейки се да формулират най-характерните особености на ранносредновековната цивилизация, мнозина автори не без основание ги откриват в противоборството между езическата култура и християнството. Това противоборство се отразило върху облика на образователната система, върху насоките на мислене и начина на живот.

Цивилизацията на Европейския континент се развивала в 3 основни насоки, разделени от религиозните изповедания, които се налагали. Това били католическото направление в Западна Европа45, източноправославното в Източната Римска империя46 и арабо-мохамеданското на Пиренейския полуостров. Всяко от тези течения притежавало известни общи тенденции с останалите, но различията между тях доминирали в много отношения. Неслучайно между тях често възниквали непреодолими конфликти със сериозни последици.

Европейското средновековие — източно и западно — се изграждало върху началата на християнството, респективно върху неговия светоглед, ценности, нравственост, култура. Най-изтъкнатите идеолози, създателите на патристиката, апологетите и пр. в основни линии притежавали великолепна класическа гръцко-римска образованост, поради което техните трудове носели отпечатъка на високата мисъл на Елада и Рим, на Изтока. Те търсели мъдростта и истината в „Божественото откровение“ и издигнали в свое първостепенно основно задължение да го бранят от всякакви посегателства. По принцип те отричали старата гръко-римска култура, отхвърляли я като „езическа“, но се отнасяли толерантно към някои нейни форми и съставки. Ако те били яростни противници на древните религии, по отношение на литературата, философията, историята, изкуството между тях трудно може да се открие някакво единомислие. Една част от тях — Тациан, Гермий, Теофил Антиохийски, Тертулиан, Арнобий и др. — гледали критично към постиженията на миналите поколения и не виждали нищо полезно у езичниците. Друга част — Юстин, Климент, Ориген — приемали, че философията и изобщо науката на Гърция и Рим притежавала множество ценности, потребни за достигане на голямото знание, утвърждаващо се в историята.

Християнството, превърнало се в официална религия на Римската империя, пристъпило към изграждането на своя цялостна концепция за Вселената, за света като цяло, за обществото, за човешката личност, за бъдещето.

Много характерни особености придобило съзнанието за единство на човешкия род в европейската цивилизация, която била моделирана по особен начин от християнството. За разлика от предишните религии, свързани с една или друга етническа групировка, християнството имало космополитичен характер. Още в посланието до галатяните се провъзгласява принципът: „Няма вече юдеин, ни елин, няма роб, ни свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие сте едно в Христа Иисуса“ (3, 23).
Самото християнство се формира като световно движение. На основателя на новата религия се приписват многозначителните думи: „Даде ми се всяка власт на небето и земята“ (Мат. 28, 18). Движен от съзнанието за изпълнение на световна мисия, Христос се обръща към учениците си с думите, които звучат като завет: „И тъй, идете, научете всички народи...“ (28, 19). Наложила се концепцията за християнството като световна религия, а за християните като за „вселенски народ“.

В началото на новата ера се появили редица трудове, в които учените набелязали генерални тенденции за развитие на научната мисъл. В средата на I в. римският учен Плиний Стари (23 или 24 — 79) завършил своята „Естествена история“ в 37 книги. В това енциклопедично творение били систематизирани данни за около 500 учени от Гърция и Рим, развили различни клонове на естествените науки — ботаника, зоология, медицина, химия, минералогия, металургия. Луций Анней Сенека младши е автор на енциклопедичния труд „Естественоисторически въпроси“ в 7 книги — произведение, което разширявало естественонаучните знания.

Духовният живот в Западна Европа протичал под патронажа и ръководството на Римокатолическата църква. Римските папи превърнали Рим — Вечния град — в средище на новата християнска цивилизация, давали насоките на бита и живота на хората, на тяхната ориентация. Формирала се теологията като цялостна система от концепции за Бога, света, обществото, човешката личност. Развивали се отделните направления в теологията: апологетика, догматика, нравствено и практическо богословие, библейска история, катехетика, омилетика, история на Църквата и др. Насоките на църковния живот набелязал папа Григорий I Велики (540–604), плодовит автор, деец с континентални мащаби. Католическата църква укрепвала при папите Григорий II (715–731), Григорий III (731-741), Адриан I (772-795), Лъв IV (847-855).

Много голямо значение имало оформянето на каноничния текст на Библията: на Стария завет, от една страна, и на Новия завет — от друга. При появата на християнството старозаветният текст бил вече завършен. Що се отнася до текста на Новия завет, той бил подготвен постепенно, след продължителни дискусии за характера на отделните книги, влизащи в него. Приема се, че през 364 г. на църковния събор в Лаодикея цялостният текст бил одобрен като канонически, макар че на вселенските, а също и на някои местни събори въпросът за интегритета на свещените новозаветни книги многократно бил поставян на обсъждане.

Първият сравнително най-точен превод на Стария завет на старогръцки език бил преводът на седемдесетте тълковници, т. нар. „Септуагинта“, извършен по разпореждане на египетския цар Птолемей II Филаделф в Александрия в средата на III в. пр. Р. Хр. След него били извършени още 3 превода: на Акил, Симах и Теодотион. Възникването и разпространението на християнството подтикнало към подготовката на нови преводи. Завършен бил сирийският превод (Пешито), признаван като най-ценен. Започнала и работа по Новия завет. В края на II и началото на III в. в Северна Африка бил направен първият превод на Библията на латински език, а в средата на III в. — вторият превод в Рим. Папа Дамасий (366–384) възложил на Йероним (347–420) да внесе корекции в наличните варианти и да подготви нов латински текст. Работата продължила дълго, но завършеният модел срещнал възражения. Едва през VIII в. преводът на св. Йероним, известен през XVI в. с названието „Вулгата“, се наложил като официален.

В Западна и Централна Европа били поставени основите на ранносредновековната култура. Популяризирала се представата, че християнството изпълнявало космически функции. Новата религия поставяла прегради пред царството на Антихриста, носещо разруха. Сам Тертулиан, който нямал добро отношение към езическата Римска империя, заключавал, че съществуването на империята на теория и практика гарантирало целостта на света и предпазвало човечеството от гибел. Теолозите на Римокатолическата църква обосновавали голямата идея за единството на човешкия род, за всеобщността на световния исторически процес. Възникнала практиката да се пишат универсални хроники по обща история, чието начало поставил Адам. В своя забележителен трактат „За Божия град“ Блажени Августин поставил основите на християнската философия на историята и периодизирал нейните основни етапи.

Евсевий Кесарийски (264–340), бащата на църковната история като наука, създал новата християнска хронология. За разлика от античните историци, които разграничавали етапите на историята по темпорални критерии, Евсевий свързал историята с развитието на християнството и по-специално с Божия промисъл. В светлината на новата историопис световноисторическият процес бил теологизиран и обвързан с библейските събития. През 525 г. римският монах Дионисий Малки детайлизирал хронологическите събития и предложил 752 г. от основаването на Рим да се смята за годината, през която се родил Божият син Иисус Христос. Поставено било началото на новото християнско летоброене. Така 752 г. от основаването на Рим била провъзгласена за първа година на новата християнска ера.

Получила своята мотивация новата християнска нравствена система. В своя бележит трактат „За музиката“, в който изброил известните „свободни науки“, Блажени Августин уточнявал осемте добродетели, които предпазвали душата от бездната на гибелта и я насочвали по пътя на спасението. Августин дели добродетелите на нисши и висши. Между висшите съвършени добродетели поставил порядъчността, безпристрастието, осветеността и съзерцанието, към нисшите — благоразумието, въздържанието, твърдостта и справедливостта. Това били според заключенията на големия мислител факторите, с помощта на които човекът може да преодолее преходните неща и да извоюва вечността.

През новата средновековна епоха в пределите на Апенинския полуостров били създадени институциите, които развивали и обогатявали ценностите на новата католическа цивилизация. Отделни компоненти на античната култура били преосмисляни и включвани в системата на западното християнство. Съществена особеност станало синтезирането на старо и ново, на традиционно и съвременно. Когато кралят на франките Хлодовех (ок. 481/482–511) наричал себе си (според свидетелството на Григорий Турски) „наша милост“ (dementia nostra), това не било механично повтаряне на чужди образци, а начин на мислене, самосъзнание. За нещо ново свидетелства и обстоятелството, че владетелят бил наричан вече не вожд (dux), а крал (rex). Домът на Меровингите бил назоваван „дворец“ (palatium). Монарсите усвоявали церемониала на дипломацията, която се налагала.

На 5 април 529 г. Бенедикт Нурсийски основал в околностите на Неапол абатството Монтекасино, с което поставил началото на цяла мрежа от абатства в различните страни на Западна Европа. Абатът на първото общежитие на ордена на бенедиктинците задължил братята да се занимават с изучаване на Библията и с овладяване на църковни песнопения. Членовете на абатствата си поставяли за цел да спомагат за развитието на науката. Братята преписвали древни ръкописи. Те трупали знания по естествените науки, за лекуване на болни, отглеждали различни лекарствени растения. Изучавали природните явления. Векове по-късно на базата на бенедиктинците възникнала конгрегацията „Св. Мавър“, организирала събирането и издаването на исторически извори.

За поставяне основите на средновековната образователна система голямо значение имали опитите за структуриране на науките, утвърдени в живота. Първият опит за групиране на съществуващите научни дисциплини, следвайки идеите на Варон, направил през V в. Марциан Капела, правист по образование, ритор по професия. В енциклопедичното си съчинение „Бракосъчетание на Филология и Меркурий“ Капела направил преглед на античните знания, включени в цикъла „Седем свободни изкуства“. Това били граматика, риторика, диалектика, геометрия, аритметика, астрономия и музика. По-късно, през VI в., с въпроса за систематизацията на науките с оглед потребностите на Католическата църква се занимали Флавий Аврелий Касиодор и Боеций. В бележития си труд „Институции на божествените и човешки науки“ Касиодор приел установената схема за седемте свободни изкуства: граматика, риторика, диалектика, аритметика, музикална хармония, геометрия и астрономия. Развивайки повдигнатите проблеми в трудовете си „Утешение на философията“ и „Наставление в музиката“, Боеций упражнил голямо влияние върху духовната култура. Той превел и съчинението на Никомах „Увод в аритметиката“.

Двамата учени разделили седемте свободни изкуства на две основни групи: тривиум и квадривиум. Тривиумът (три пътя на знанието) включвал граматика, риторика и диалектика, а квадривиумът (четири пътя на знанието) — геометрия, аритметика, астрономия и музика. Тривиумът обхващал началната степен на обучение, квадривиумът — висшата. За съдържанието на преподаваните дисциплини известна представа дава Григорий Турски в „История на франките“. Според хрониста граматиката обхващала изкуството да се чете, диалектиката — „да се направлява воденето на спор“, риториката — „да се знаят размерите на стиха“, геометрията — „да се изчисляват размерите на Земята и линиите“, астрономията — „да се наблюдава движението на звездите“, аритметиката — „да се поставят числата“, хармонията — „да се привежда в съответствие ритъмът на звуците с приятна интонация със стиховете“.

За франкския хронист посочените дисциплини разкривали необходимите възможности за задоволяване потребностите на духа и на образователната система. Ето защо Григорий Турски се обръща към читателя с думите: „Ако ти станеш след това толкова изкусен във всички тези изкуства, че нашият език ти се стори много груб, аз те моля да не унищожаваш всичко това, което съм написал.“

От VI в. насетне в Западна Европа започнала трансформация на светските учебни заведения. Единствено в някои италиански градове продължили да обучават определен брой учещи се в различни по значимост учебни заведения. Кралете откривали училища за подготовка на бъдещи служители на държавното управление. Мястото на гражданските училища било заето от школите, откривани при епископствата и абатствата, в които се подготвяли служители на Църквата. Папският престол не гледал положително на светските училища. Когато разбрал, че епископът на Виена Дезидерий препоръчвал да се изучава в училище граматика, папа Григорий I му изпратил сурово предупредително писмо, в което между другото отсъдил: „Не подобава с едни и същи уста да възхваляват Христа и Юпитера.“

Нов етап в развитието на учебното дело в Западна Европа настъпил при управлението на Карл Велики (768–814). Френският историк Ж. Ампер и немският К. Бер наричат духовния подем, настъпил по онова време във франкската държава, „каролингски Ренесанс“. Потребността от подготвени специалисти наложила да бъдат открити учебни заведения в Тур, Корбей, Фулда, Реймс, Райхенау. Църковните събори в Аахен (789 г.) и в Тионвил (805 г.) решили в школите да бъдат привлечени синовете на свободните, за да придобият „знания за своите закони“.

Академията, учредена при двореца на Карл Велики в столицата Аахен, привлякла за преподаватели най-добрите интелектуалци под ръководството на Алкуин (ок. 735–804), придворен учен, пристигнал от Британския остров. В своите книги Алкуин призовал да бъдат изучавани гражданските науки наред с богословските. В системата на образованието се включил и хронистът Айнхард (ок. 775–840), автор на „Животът на Карл Велики“. В Академията работел и Павел Дякон (ок. 725–ок. 800), голям историк, бележит автор. Изтъкнати представители на Каролингския ренесанс били философите теолози Павлин Аквилейски, Дунгал, Йоан Орлеански, Агобард Лионски, Пасхазий Радеберт и др.

Англосаксонският крал Алфред Велики (849–900) също открил при своя дворец академия, изиграла важна роля в развитието на духовната култура. Академия основал и императорът на Свещената Римска империя Ото I (962–973).

Учебни заведения се появили и в славянските страни. През 863 г. Константин-Кирил Философ (827–869) основал школа вероятно във великоморавския град Микулчице за изучаване на теология, граматика, музика и „други науки“. Създадени били две книжовни школи — в Преслав и Охрид, където процъфтявали старобългарска книжовност, просвета и култура. Според английския историк Стивън Рънсиман „най-големият дар на България за Европа била готовността ѝ да възприеме наследството на Кирил и Методий, толкова безотговорно захвърлено от великоморавците“.

За укрепване и разширяване темелите на европейската цивилизация дал своя принос и архиепископът на Севиля Исидор (570 — 636), автор на „Дванадесет книги етимологии“ — енциклопедично ръководство по естествознание, медицина, землемерство, химия, история. Исидор Севилски обогатил научната литература на своето време и с редица други книги: „За природата на нещата“, „За знаменитите мъже“, писма, поетични творби. За историческата наука първостепенно значение имат „Световна хроника“ и „История на готите, вандалите и свевите“. Особен дял образуват теологичните му съчинения: „За реда на творенията“, „За раждането и смъртта на отците“, „За числата“, „За имената в Стария завет и евангелията“, „Въпроси в Стария завет“ и др. Освен с трудовете, които написал, архиепископът на Севиля обогатил културата на Западна Европа с личната си библиотека, в която събрал много творби на антични автори с разнообразно съдържание. Така той ги запазил за бъдещето.

В труда си „История на готите, вандалите и свевите“ — по всеобщо признание най-важното му историческо съчинение — Исидор Севилски предава развитието на обществото на Пиренейския полуостров от 176 до 628 г. В него са изнесени множество факти за живота на варварските народи. Другото съчинение — „Голяма хроника“, засяга световната история от сътворяването на света до 615 г. Въпреки, че представлява до известна степен компилация на Евсевий Кесарийски, Блажени Йероним, Блажени Августин, Павел Орозий и др., тя обогатява историографията и разширява знанията за миналото на народите.

Англосаксонският хронист Беда Преподобни (673–735), поставен от Данте в рая до Тома Аквински, не бил само бележит хронист, но и един от най-големите математици в Западна Европа. В трудовете си „Де темпорибус“, „Де рационе темпорум“ и особено в „Компутус“ той поставил редица въпроси на хронологическото развитие на човечеството по нов начин. За разлика от Исидор Севилски, който приемал, че от сътворяването на света до Рождество Христово били изминали 3952 г., Беда Преподобни изчислява 5211 г. В резултат от пресмятанията на английския изследовател бил изработен църковният календар, приведен в съответствие със закономерностите на астрономията. В „Компутус“ са привлечени най-подробни данни за попълването на пасхалните таблици, поставени в основата на съвременното европейско летоброене.

Обективният процес на разпространяването на християнството в отделните страни на континента неизбежно водел до приобщаване на народите към семейството на цивилизованите държави. Християнската проповед носела след себе си употребата на алфавитната азбука. Арменците получили своята писменост от Григорий Просветител, който ги запознал с истините на християнството. В Етиопия християнството било разпространено от Фрументий и Едесий, които създали етиопската азбука. Улфила превел Библията на готски език и просветил готите. Св. Патрикий ограмотил ирландците, абат Колумбан — шотландците. Братята Кирил и Методий не били само християнски мисионери, но и просветители на славянството, създатели на славянската азбука. За просветата на Британския остров спомогнал Беда Преподобни. Бенедиктинският монах Ансгарий (801–865) просветил шведите. Архиепископ Абсалон (1128–1201), който основал датската столица Копенхаген, развивал книжовността, написал редица хроники и станал родоначалник на датската историография.

В своя енциклопедичен справочник „Универсът в XXII книги“ абатът на Фулда Рабан Мавр (784–856), избран по-късно за архиепископ на Майнц, систематизирал богат материал от различни клонове на науките, включително и по естествознание, медицина, ботаника, земеделие, астрономия. Енциклопедията се състои от две части: едната включва основни проблеми на теологията, другата — на естествените науки.

Все по това време било поставено началото на ранновизантийски латински преводи на справочници с химически рецепти. Трактатът „Композиция на бояджийското майсторство“ обхваща правила за боядисване. Друг справочник с подобно съдържание е „Ключ за бояджийското изкуство“. Трети трактат привлича вниманието със заглавието: „Ключ за познаване на златото“. Това били енциклопедични наръчници, които притежавали не само познавателна, но и практическа стойност.

Увеличаването на рудодобива в редица страни на Европа дало благотворно отражение върху качеството на оръдията на труда. Като се започне от VII в. нататък, в селското стопанство настъпило видимо подобряване на обработването на почвата. Старите лемежи били заменени с нови, това позволило орането със старите римски плугове да стане по-ефективно. През VIII в. се появили по-големи железообработващи работилници с повече пещи за отливане на метал. Обработването на стоманата било усъвършенствано. По-важните инструменти започнали да се изготвят чрез заваряване на по-меко желязо с по-твърдо, със стомана. Така били произвеждани ножове, коси, клинове. Готовите вече изделия били закалявани. Ковачите можели да произвеждат повече от 90 вида оръдия на труда, които служели в различните сфери на стопанския живот и бита на населението.

Въвеждането на хомота през IX в. спомогнало за напредъка на транспорта. Конете и тяхната сила били включени в плужната оран. Вятърните мелници, известни още от най-древни времена, през IX в. започнали да се използват сравнително повече: с тях се мелело зърно. Раздвижили се колесните механизми. През XI в. водното колело започнало да навлиза в металургията.

Като съвкупност от материални и духовни ценности, създадени в Източната Римска империя, византийската цивилизация притежава сложен и противоречив характер, обусловен от развитието на историческия процес. В нея се синтезират постиженията на гръко-римския свят, на славяни, перси и араби, на християнството, което слага дълбок отпечатък върху просветата, науката и другите прояви на духовния живот. Тя била свързващо звено между западната цивилизация и източната духовност.

През II в. научната мисъл получила силен тласък в творческото дело на гръцкия учен Клавдий Птолемей (ок. 90–ок. 168). В своя трактат „Велико математическо изграждане на астрономията в 13 книги“, известен с арабското название „Алмагест“, Птолемей използвал постиженията на Аполоний Пергамски, особено математическите му епицикли, и геоцентричната система на Хипарх, като закръглил модела на геоцентричната система на света. В друг труд — „Оптика“, Птолемей, продължавайки завоеванията на Евклид, направил сериозни опити да обясни т. нар. „оптическа измама“, като проследил пречупването на светлината във въздуха, водата, стъклото.

В своя труд „Ръководство по география“ в 8 книги Птолемей обобщил натрупаните знания: привлякъл координатите на 8000 географски обекта, подготвил методика за създаване на географски карти. Птолемей оползотворил наблюденията на гръцкия пътешественик Марин от Тир.

Все по това време (II в.) в основата на цивилизацията легнало великото дело на Гален от Пергам — медик енциклопедист, родоначалник на завършена система за лекуване, основана на експеримента, наблюдението и разрязването. Той учел, че медицината и философията са свързани, лекарят трябвало да бъде философ. Гален се ръководел от сравняването на макрокосмоса и микрокосмоса, на Вселената и човешкото тяло. Според него най-важният орган на човека е сърцето, разнасящо кръвта по тялото. Ученият медик направил описание на очите и разкрил функциите на очния нерв. Познавателна стойност притежават описанията му за елементите на човека: кръв, слуз, черна и жълта жлъчка. Системата на Гален влязла в употреба и била оценявана като единствено вярна до новото време.

Напредък бил отбелязан в оръжейното дело. В отговор на акцията на арабската флота под предводителството на Муавий срещу Константинопол през 676–677 г. византийците използвали т. нар. „гръцки огън“, оказал решаваща роля при отблъскването на арабите. Както показват някои изследвания, това ново оръжие, използвано в Европа за първи път, било смес от сяра, смола, селитра и ленено масло. Първообразът на барута решил изхода на съдбовната битка.

В науката бележели развитие не само медицината, но и математиката, геометрията, астрономията. Математиката била обогатявана от Йоан Филопон, Йсидор от Милет, Антемий от Трал, Лъв от Солун, Максим Плануд, Лъв Математик и др. Медицината достигала нови върхове: Филагрий разработвал диагностиката; Орибазий съставил енциклопедия на медицинските науки в 70 книги; Александър от Трал написал съчинение от 12 книги върху патологията; успешно работели Посидоний, Димитрий Пепагомен, Стефан от Атина, Йоан от Александрия, Леон Стипес; Йоан Актуарий и др. Николай Мирепс издал книга с рецепти. Астрономията била усъвършенствана от Теон Александрийски, Ананий Ширакаци, Георги Хризокок, Исак Аргир, Тодор Метохит, Н. Григора и др. Козма Индикоплав написал „Християнска топография“. Като не успявали да превъзмогнат рамките на господстващия християнски мироглед, утвърждаван от императорската власт, учените били принудени до голяма степен да коментират античните автори, текстовете на Библията, да преповтарят общоизвестни истини.

Естествените науки, сковавани от господстващия мироглед, се развивали бавно. Тимотей от Газа (V–VI в.) въз основа на древни автори написал трактат за животните в Индия. Василий Кесарийски и Григорий Ниски, опитвайки се да съчетаят древните космологични представи с текстовете на Библията, завършили съчинението „Шестоднев“ — своеобразна християнска енциклопедия. На видните учени от IV в. Анатолий от Бейрут и Дидимий от Александрия принадлежи своеобразен агрономически трактат, който легнал в основата на компилацията „Геопоники“, появила се през X в.

Сравнително по-благоприятно било положението на обществените науки. Забележителни успехи постигнали историографията, хронографията, летописанието. Макар че следвали традициите на гръко-римските автори, византийските историци усъвършенствали историографията по съдържание и форма; изложението на събитията се отличавало със своята осмисленост, стилът — с богатството си. През ранновизантийската епоха работили Евсевий Кесарийски, Сократ, Теодорет Кирски, Евнапий, Олимпиодор, Амиан Марцелин, Приск Панийски. През VI в. нови върхове достигат Прокопий Кесарийски — най-известният автор от онази епоха, Агатий, Менандър Протектор, Теофилакт Симоката, Йоан Ефески и др.

В началото и първата половина на IX в. изпъкват като добри летописци Теофан Изповедник, Патриарх Никифор, Георги Монах. Значително било развитието на византийската историография през X–XII в., когато работили историци, свързани главно с аристократичните среди: Йоан Скилица, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Михаил Псел, Йоан Кинам, Никита Хониат и др. С история се занимавали и владетели като Константин Багренородни, кесарят Никифор Вриений, принцесата Анна Комнина. Изключение правят малцина автори като Михаил Глика, които произхождат от средите на плебса.

В условията на XIII–XV в., свързани с гибелта на Византия, са творили видни историци — Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора — един образован автор, императорът Йоан Кантакузин, Лаоник Халкокондил, Дука, Сфранцес и др. В съчиненията им се съдържат ценни сведения за цялостния живот на империята през този период.

По съдържание и жанрове ярко се откроява и развитието на литературата, изпълнила светли страници от историята на средновековната култура. Съществена нейна съставка образували произведенията на поети като Нонос, Павел Силенциарий, Паладий, на историка Агатий — автор на сборника стихове „Дафниака“, на Роман Сладкопевец, на химнографи като Григорий от Ниса, Григорий Назиански, Георги Писидийски и др. През IX в. твори поетесата Касия, в X в. — Йоан Геометър. В творбите на поетите доминират църковни мотиви, пресъздадени в изящна литературна форма, срещат се и произведения с гражданско съдържание. Друг дял от литературата образува житийната книжнина, получила широко разпространение. Дело на духовни лица, тя прославя живота на различни светци, загинали за вярата. Изпълнена със специфични мотиви, житийната литература била свързана с православната църква. В нея се предават и реални сведения. Третият тип литература обхващал романите. Някои от тях имали антични, други — библейски, трети — рицарски сюжети. Разцъфтяла и апокрифната книжнина, която отразявала интересите на обезправените слоеве в обществото. Като форма на културата литературата формирала естетическия идеал на средновековното общество, издигала за подражание образа на греховния човек, който жадувал спасение.

Налагането на християнството като основна форма на идеология породило развитието на философията. Видни философи през IV–V в. били Ливаний и Прокъл. Единият оставил парафрази на Аристотел, другият обосновал идеите на Платон и Порфирий. В Газа развивали философска дейност Еней, Прокопий, Захарий Схоластик. През VI в. работили последователите на Аристотел Симпликий, Олимпиодор, Йоан Филопон, езичникът Амоний и др. Поначало развитието на философията протичало в християнски дух, като всяко отклонение се тълкувало като еретичество и се подлагало на преследване.

Богословието достигнало небивал разцвет поради обстоятелството, че било официална теория на византийската феодална аристокрация. Първостепенна роля за укрепване на официалната обществена идеология играели през времето от IV до VIII в. такива теолози като Йоан Златоуст, Кирил Александрийски, Василий Кесарийски, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, които воювали за изкореняване на езическите традиции. Известен теолог бил патриарх Фотий, а след него Евтимий Зигавин, автор на съчинението „Догматическо всеоръжие“ (Паноплия догматика), Андроник Каматир, охридският архиепископ Теофилакт Български.

Върху развитието на науката благоприятно се отразявали запазените в ранна Византия центрове на научната мисъл в Александрия, Антиохия, Атина, Бейрут, Газа и др. Там били групирани видни представители на различните научни дисциплини. През 425 г. в Константинопол била основана висша школа — Теодосиевата, в която били оформени 31 катедри: 10 за гръцка граматика, 10 за латинска граматика, 5 за гръцка риторика, 3 за латинска риторика, една за философия, 2 за юридически науки. Когато през 529 г. император Юстиниан затворил школата в Атина, Теодосиевата академия в Константинопол се утвърдила като най-важен образователен център. Вероятно при император Теофил (829–842) висшата школа в столицата, преобразувана в теологически факултет при император Ираклий (610–641), била трансформирана в Магнаурско училище, понеже се помещавала в двореца Магнаура.

Централно място в развитието на културата заело изкуството, изградено върху гръко-римското наследство, но претворено съобразно с естетическите, идейните и политическите вкусове на обществото. Средновековното изкуство окончателно се утвърдило през IX–X в., когато възтържествувало иконопочитанието. Най-големи постижения реализирала живописта, която се използвала за украсяване на дворци, манастири и църкви. Разцъфтяла иконографията. Върхове отбелязват мозайките в църквата „Св. Виталий“ в Равена, в катедралата „Св. София“ в Цариград, в църквата в Дафни, в манастира Хора (Кахрие Джами) в Цариград и др. В иконите, които се произвеждали масово, били пресъздавани сюжети от Библията — образите на Христос, св. Богородица, Саваот, Дванадесетте апостоли и пр., но били изобразявани и служители на Църквата — патриарси, митрополити, мъченици за вярата и др. В иконографията навлизали реални земни хора, с човешки мисли и вълнения (мозайките в манастира Хора, стенописите в Мистра, Солун и др.).

Миниатюрите, с които били украсявани книгите, представлявали вълнуващи произведения на изкуството — „Свитъкът на Исус Навин“, „Виенската книга битие“, „Хлудовият псалтир“ и др.

Архитектурата достигнала върхови постижения в редица църкви и манастири, дворци, обществени сгради, украсявани с разноцветни мозайки. Уникален характер притежавали редица базилики, изградени по елинистичен образец — „Св. Димитър“ в Солун, „Св. Аполинарий“ в Равена, „Св. София“ в София, „Св. София“ в Солун. Изградени били храмове с кръгъл и многоъгълен план — „Св. Сергий и Вакх“ в Цариград, „Св. Виталий“ в Равена. „Св. Апостоли“ в Цариград и „Св. Йоан Богослов“ в Ефес били построени с кръстовиден план. Площадите и улиците на столицата и другите големи градове на империята били украсявани със статуи и релефи. Архитектурата се усъвършенствала; в композицията се проявявало по-голямо майсторство, увеличавал се монументалният тържествен характер на сградите. В архитектурните ансамбли навлезли мраморните изделия, слоновата кост. Започнали да украсяват църквите и манастирите със стенописи, постепенно намалявало използването на мозайките.

Необходим елемент на културата била музиката — гражданска и църковна. В гражданската музика проникнали изящната орнаментика, пищната тоналност. Изпълненията били съпровождани с орган и духови инструменти. В църковната музика широко се използвали химните, пропити с богато емоционално съдържание. Източното църковно пеене било усъвършенствано от Роман Сладкопевец (VI в.), Андрей Критски (VII–VIII в.), Йоан Дамаскин (VII в.), Тома Йерусалимски (VIII в.), Теодор Студит (VIII–IX в.). Българинът Йоан Кукузел (ок. XIII–XIV в.) обогатил византийското църковно пеене. До IX в. източната църковна музика се намирала във възход, но впоследствие започнала да запада.

Като цяло културата в Източната Римска империя формирала средновековна мисловност; тя обосновавала естетически идеал, налагала свои изисквания, на които трябвало да отговаря изкуството — дело на гениални творци.

Ранносредновековната цивилизация, зародила се върху земите на Пиренейския полуостров, притежавала сложен хетерогенен многопластов характер, отразявала бурната и динамична история на различни завоевания. Един особен дял от историята на полуострова образувало неговото развитие до присъединяването му към териториите на Римската империя през II в. пр. Р. Хр. Следващият период включва времето на римското владичество от II до средата на V в. Вестготското кралство господствало от средата на V до началото на VIII в. Етапът на арабското господство включвал времето от 711–714 г. до края на XV в. Свое място заела Реконкистата.

Културното въздействие на различните завоеватели — финикийци, гърци, римляни, араби и др. — било неравностойно, но тяхната роля в историческото развитие на местното население — келти, ибери, баскони и др. — е несъмнена. Град Кадис бил основан от финикийци, Барселона — от гърци. След нашествието на арабите в продължение на 7 века Пиренейският полуостров бил раздиран от непримирими борби между местното християнско население, което оцеляло след разгрома на Вестготското кралство 711–718 г., и завоевателите. Нашествениците разрушили много паметници на християнската култура. Испанският емират, образуван от арабите, бил подчинен на халифата на Омаядите в Дамаск, а от 756 г. емиратът станал независим от халифата, преминал под властта на Абасидите.

Политически център на арабите мюсюлмани станал гр. Кордова, избран за столица от Абдаррахман I (756–788). През VIII в. продължило да се съпротивлява населението на Галисия, Астурия, Баскония, където през 718 г. възникнало кралство Астурия, чиито поданици от испански и вестготски произход образували водещата сила на Реконкистата. Графство Навара, превърнато през 860 г. в кралство, обединявало баските и ги вдигнало на борба. В края на VIII и началото на IX в. Каталуния била освободена от франките, които основали Готска марка, обявена през 865 г. заедно със Септимания в Испанска марка. В края на IX в. населението на Испанската марка, сплотено в графство Барселона, образувало самостоятелна държава, включваща 7 графства. В земите на независимите политически образувания на Пиренейския полуостров — кралства, графства, марки и пр. — била съхранена традиционната християнска култура, противостояща на завоевателите. Християните наричали арабите маври, черни.

Характерен момент в развитието на местната цивилизация било извършването на преход от двуполната към триполната система на обработване на земята. През VI–VII в. преобладавали пролетните над зимните посеви. В обработването на селскостопанските култури били съчетани късноримските с варварските тенденции. При разораването бил използван римският плуг с железен лемеж, теглен от двойка, тройка, а понякога и от четворка волове. Воловете, кравите, а след тях и конете били основна сила в стопанския живот. Развило се скотовъдството. Лозарството и особено производството на вино получили широко разпространение.

Духовната култура на полуострова била свързана с християнството, с римския папски двор. Строели се абатства и храмове. През V–VI в. в украсата на църквите бил въведен полихромният стил, пренесен от Италия. Геометризираният орнамент изместил традиционните мотиви в изобразителното изкуство. В началото на VII в. се наложило импозантното дело на архиепископ Исидор Севилски, превърнал се във властелин над умовете и сърцата на вярващите.

Историческите събития спомагали за етническата съпротива на населението, за неговото обособяване. Провинциалният латински език, свързващ в едно цяло вярващите католици испанци, каталунци, галисийци, португалци и др., не попречил да се създадат 4 относително самостоятелни езикови групи, формирани на базата на иберо-латинския език — испански, португалски, галисийски, каталунски. Запазил речниковия си състав и баският език, останал незасегнат от ромеизацията.

Езиците, употребявани от местното население, което по-късно се обособява в отделни народности, се развивали по свой самостоятелен път, влияели си взаимно, но в края на краищата съхранявали своя интегритет. Интегриращите и диференциращи белези, които едновременно ги обединявали и разграничавали, се оказвали по-силни от процесите на асимилация. Етническите компоненти в бита и съзнанието били сравнително жилави и устойчиви.

В хода на съпротивителните борби срещу арабите укрепвали съзнанието и самосъзнанието на отделните етнически групи, формирали по-късно познатите народности на Пиренейския полуостров. В края на краищата превъзхождащите сили на арабите казали своята дума и над голяма част от полуострова било установени чуждоземно господство. Арабите, които успели да привлекат на своя страна аристокрацията на берберите, извършили незначителни промени в заварената икономическа система. Срещу съгласие за лоялност спрямо установената арабска власт магнатите, епископствата и абатствата запазили своите поземлени имения. Именията на кралете и църквите, които оказвали съпротива, били конфискувани и предавани на отличилите се в хода на битките военачалници. Въведените при Вестготското кралство данъци към фиска продължили да се изплащат.

Установената политическа и социална система създала известни условия за настъпването на подем в стопанския живот и културата. Първоначално старата структура на етническия състав на населението не се променила. Но разрушаването на християнската кралска система на управление оказало отрицателно влияние върху политическия живот. В началото, след установяване на своето господство, новите владетели проявявали толерантност спрямо завареното местно население, не накърнявали неговите етнически, религиозни и личностни права. Впоследствие обаче, след като укрепили властта си, те променили не само стратегията, но и тактиката си.

Завоеванието довело до разрушаване на редица градове в северните територии. В Галисия, Астурия и Леон старите градове до известна степен продължили да съществуват като укрепени пунктове, като предградия, като действителни градски селища. В териториите на емирата завоевателите възстановили старите градове и започнали да изграждат нови средища на комуникации, стопанство и устройство.

 

***

 

Както показва прегледът на всичко казано дотук, средновековната цивилизация, която заменила цивилизацията на старите общества, била качествено ново явление в развитието на човечеството. За разлика от древните цивилизации, групирани в отделни разпръснати центрове като Египет, Месопотамия, Китай, Индия, Елада, Рим, новата средновековна цивилизация имала претенцията, че обхваща целия свят. Основателите на новите религии — и Буда, и Христос, и Мохамед — поставили на своите ученици и последователи задачата да разпространяват тяхното спасително учение в целия свят. Освен това новите империи на Средновековието, които възниквали, започнали да се назовават „световни“: Китайската се наричала „Поднебесие“, Византия разпростряла границите си в Европа, Азия и Африка. Световен характер придобил и Арабският халифат, възникнал на полуостров Арабия, но владенията му започвали от Пиренейския полуостров, за да стигнат до земите на Индия.

В своите многобройни изследвания Арнълд Тойнби на много места поставя знак за равенство между цивилизация и общество, поради което е подлаган на критични упреци47, повече или по-малко основателни. Всъщност средновековната цивилизация, преодолявайки локалната ограниченост, племенната разпокъсаност и изолираност, установени в древността, укрепвала и утвърждавала голямата идея за единството на човешкия род. За това имало и обективни предпоставки. Народностите, които се зараждали заедно с новите средновековни държави, не само изтласквали племената, но ги асимилирали и консолидирали в едно по-голямо цяло. Първостепенен структурообразуващ фактор станали световните религии. Будизмът, неоконфуцианството, християнството, ислямът променили не само душевността на хората, ценностите на народите, но и насоките на тогавашния свят. Ученията, които те прогласили, стойностите, които установили, насоките, които дали, тласнали напред социалния напредък, формирали нови, хуманни отношения на Земята. Освен това те набелязали и други хоризонти, които играели немаловажна роля в живота на вярващите. Обявявайки живота на Земята за „временен и преходен“, „долина на плача и сълзите“, те обещавали на всички изстрадали и обременени „вечен живот“ след смъртта, на небесата. Затова средновековната цивилизация, която възникнала върху наследството на древните общества, свързвала временното с вечното, народите със света, човека с човечеството. Била създадена концепцията за единството на всички хора на Земята — по произход, по същност и предназначение. Поради всички тези причини може сериозно да се спори дали и доколко е прав цитираният А. Тойнби, когато оспорва теорията за единство на човечеството, за единство на историята и я определя като илюзия48.

В сложната преходна епоха от Древността към Средновековието цивилизацията на Новия свят създавала не само пространствените и времевите си мащаби, но и вътрешното си съдържание като сложна комплексна система. В качеството на базисна категория, на всеобхватно обществено явление тя включвала всички основни компоненти на средновековното общество: икономиката (техника и технология на производството), бита (жилището и жилищната среда, храната и храненето, облеклото и обличането), разпределението на материални и духовни ценности, политическата система, етническите групи, религията, науката и културата в техните най-развити, най-съвършени модели. Затова с пълно основание следва да се подчертае, че тя съдържа всичко най-добро, което е постигнало човечеството по пътя на прогреса. Самата тя в този смисъл обхваща всичко положително, но като цяло не може да бъде обхваната.

Историческата ситуация в различните предели на тогавашния свят била толкова сложна и разнородна, че трудно се поддава на анализ. Поради неравномерното развитие на обществените отношения факторите, които улеснявали нейния генезис, били най-малко три основни: древните империи — Китайската, Гуптите в Индия, Арабският халифат, Римската империя; официалните религии, и на трето, но не на последно място, варварите, които създали фактически цивилизацията на епохата.

Инвазията на варварите се движела в широките параметри от войната и разрушаването — най-типичните за тях средства за контакти, до установяването на мир и подписването на договори за федеративни отношения. В зависимост от конкретната обстановка в едни региони те водели войни, нападали, в други уреждали дипломатически въпроси. Хуни и вандали решавали своите проблеми чрез войната, превърната в професия, франки, гали и лангобарди започнали да се занимават с аграрна дейност, която увлякла прабългари и славяни. С течение на времето процесите на творчеството изместили разрухата, съзиданието — опустошенията, мирът — войната. Началата на приемствеността49 победили стихията на пожарищата и войните. В новото общество навлезли държавни институции, етнически общности, религии, градове, села, комуникации, учебни заведения. Най-важният продукт, създаден в старите времена — цивилизацията, навлязъл в новите времена, разбира се, значително променен, обновен, но неразрушен. Динамиката на живота извикала нови, по-богати, по-разнообразни, но във всички случаи по-съвършени отношения.

Влиянието на античните традиции се изразявало в различни форми в живота на новите държавни образувания. В страните на Изтока то обективирало върху варварите като китаизация, арабизация, иранизация, а в Европа като ромеизация. В Китайската империя открили хартията, книгопечатането, барута. В Европа пристъпили към осмислянето на античното наследство. Физиката на Аристотел, астрономията на Птоломей и геометрията на Евклид легнали в основата на европейската наука и култура. Според бележития английски синолог Дж. Нидъм „царицата на науките“ в комплекса на китайската култура била историята, а не теологията или метафизиката, а в никакъв случай — физиката и математиката50. В Индия наред с трудове на санскрит се появили трактати на тамилски, бенгалски, хинди и други езици. Седемте свободни изкуства, изучавани в учебните заведения на древна Елада и Рим, през V в. сл. Р. Хр. били систематизирани от Марциан Капела, а през следващия VI в. Боеций и Касиодор ги разделили на 2 групи: тривиум (граматика, риторика и диалектика) и квадривиум (геометрия, аритметика, астрономия и музика).

Макар варварските народи да били носители на богато неписано творчество — легенди, митове, предания, епос, неписани поетични произведения, обредни песни, — в края на краищата те се поддали на влиянието на по-силните народности — в Изтока на китайци, индуси, иранци и пр., а в Запада се латинизирали и ромеизирали. В същото време възникнал и обратен процес: жизнеутвърждаващите езически традиции били възприети от вярващите в новите официални религии. В Западна Европа латинският език изтласкал с малки изключения местните диалекти и езици и придобил всеобщ характер, макар в преработен вид, в т. нар. „вулгарен латински език“. Върху неговата основа се оформили романските езици — френски, италиански, испански, португалски и др.

В хода на преторбациите на историческата сцена се появили петте зони на новата цивилизация: източноазиатската, индийската, близкоизточната, византийската и западноевропейската, които в основни линии съвпадали с традициите на Древността. В тясна връзка с настъпилите промени се зараждали и нови центрове на цивилизацията, обусловени от динамиката на социалния възход.

Наред с творците на Древността в процеса на изграждането на новата духовност се включили представители на новите етнически общности, които обогатявали историята, философията, етиката, литературата, теологията. В държавите на Изтока творели синовете на Византия, Арабския халифат, Армения, Грузия, Япония, мислителите на тюркските каганати. Заработили интелектуалците на франкското кралство, на кралство Англия, на варварските кралства — готското, вестготското и др. В царство България на цар Симеон Велики (893–927) възникнала и разцъфтяла третата класическа цивилизация в Европа, славянската, заела историческото пространство след цивилизацията на Западната Римска империя, в равностойно единоборство с цивилизацията на Византийската империя.

В хода на своето изграждане и утвърждаване цивилизацията започнала да създава модели на съвършенство между двата полюса на социалния живот — производството и потреблението. В областта на икономиката тя достигнала несъмнени успехи в производството, в техниката и технологията на земеделието и занаятчийството. Новите държави, които се появили на историческата сцена, представлявали нов модел на устройство и управление. Консолидирали се етническите и религиозните общности. В подем навлязла духовната култура.

 

1Подробна аргументация за това y: Toynbее, A. Study of History, 8, 347—348.
2Срв. Дворецкий, И. X. Латинско-русский словарь, около 50 000 елов. М., 1976, с. 191.
3Chauviré, R. Jean Bidin, auteur de la „République“. Paris, 1916; Kamp. M. E. Die Staatswirtschaftslehre Jean Bidins. Bonn, 1949.
4Les six Livres de la République, 1576.
5Methodus ad facilem historiae cognitionem, 1966.
6KлapK, K. Цивилизацията. C., 1977, c. 18, 21.
7Niciforo, A. Les indices numériques de la civilization. Paris, 1922, p. 114.
8The Boundaries of Civivlizations in Space and Time. Lanham, 1987, p. 6.
9Crouzet, M. Preface generale des civilization. Vol. 1. Paris, 1953, p. 25.
10Бердяев, H. Смисълът на историята. C., 1994, c. 229.
11Gordon, M. Assimilation in American life. London, 1964; Redfiеld, R. Culture contact without conflict. — In: American Antropologist, v. 41, 1939, Menasha.
12Дворецкий, И. X. Латинско-русский словарь, с. 276.
13Кroеbеr, A. L., C. KIеuhhonn. Culture. — In: A Critical Review of Concepts and Definitions. Papers of the Peabodi Museum of American Archaeology and Ethnology. Harward University. 47. Cambridge, 1952.
14Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 137.
15Пак там.
16По-подробна обосновка у: Норберт, Е. Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и психогенетични изследвания. С., 1999, с. 66.
17Desiderius Erasmus. De civilitate morum puerilium, 1530.
18Externum corporis decorum.
19Crassissima philosophiae pars.
20Вono, A. Civilité puerile. Paris, 1877.
21Guizоt, F. Histoire générale de la civilization en Europe, depuis la chute de l’Empire romain jusqu’à la Revolution Française, 1928, 7—8.
22Пак там, 6—7, 22—24.
23Hикoлoв, Й. Ранносредновековна цивилизация. — В: История на Средните векове. Предварителни въпроси. С., 1994, 99—260.
24Poстовцев, М. Залезът на античната цивилизация. С., 1924; Древние цивилизации. М., 1989.
25Срв. Вutzеr, K., L. G. Frееman. Hydraulic Civilization in Egipt. Chicago, 1976; Cambridge Ancient History. 3 ed. Vol. 1—2. Cambridge, 1971 — 1975.
26Kramer, S. N. Theit History. Culture and Character. Chicago, 1963; Sags, H. W. W. The Encounter with the Divine in Mesopotamia and Israel. London, 1978.
27Frye, R. The Golden Age of Persia. The Arabs in the East. New York, 1975; English, P. W. City and Village in Iran: Settlment and Economy in Kerman Basin. London, 1966.
28Wolpert, S. A New History of India. 3 ed. New York, 1989; Auboyer, I. Life in Ancient India. New York, 1968.
29Nеedham, J. Science and Civilization in China. Cambridge, 1954; Temple, R. The Genius of China: 3000 Years of Science. Discovery, Invention. New York, 1986.
30Davies, J. K. Democracy and Classical Greece. Glasgow, 1978; Starr, C. G. The Origins of Greek Civilization. 1100—650 В. C. New York, 1961; Шаму, Ф. Гръцката цивилизация през античната и класическата епоха. С., 1979.
31Lеwis, NaphtaIi and Reinhold. Roman Civilization. 2 vol. New York, 1955; Rostovtzeff, M. Social and Economic History of the Roman Empire. 2 ed. 2 vol. New York, 1957; Starr, Ch. G. Civilization and the Caesars. Ithaca. New York, 1954; Гpимал, П. Римска цивилизация. Прев. от фр. С., 1998.
32Шпенглер. Залезът на Запада - опит за морфология на световната история. T. 1. Форма и действителност. С., 1994, 101 — 114.
33Пак там, с. 79.
34Тоynbее, A. A Study of History, 12 vols. London, 1934—1961.
35Tоynbее, A. A Study of History. Abridgement by D. C. S. London, 1960, 36—37.
36Tоynbее, A. A Study of History. Reconsideration. Vol. 12. London, 1961, p. 276.
37Пак там, c. 186.
38Пак там, т. 1, 546—547.
39Пак там, т. 12, 558-561.
40Granet, M. Die chinesische Zivilisation, Familie, Gesellschaft, Herschaft von den Anfängen bis zur Kaiserzeit 1976; Zhodshu,W. Han Civilization. New Haven, 1982; Frankе, O. Geschichte des chinesischen Reiches. 5 Bd. 1930—1952; Gernet, J. Die chinesische Welt, 1979; Kenneth, Ch. Buddhism im China. A Historical Survey. Princeton, 1974.
41Marshall, J. Mohenjo Daro and the Indus Civilisation. 3 Bd.. 1931; Sastri, K. N. New Light on the Indus Civilisation, 1957; Jansen, M. Die Indus Zivilisation, 1986; Sen, K. M. Hinduism. Harmondsworth, 1961.
42Dоwеr, J. W. Japanese History and Culture from Ancien to Modern Times: Seven Basic Bibliographies. New York, 1986; de Bary, W.T.R.Tsunoga,D. Keene, eds. Sousces of Japanese Tradition. New York, 1969.
43Grünebaum, G. von. L’Islam, medieval, trad. Franc., Payot, 1965; Gardet, L. Les Hommes de L’islam. Hachette, 1977; L’islam, Religion et communauté Desclée de Brouwer, 1970; Lévi-Provençal, E. La civilisation arabe dans L’Espagne  musulmane. G.-P. Maisonneuve, 1948; Sоurdеl, D. Le vizirat abbaside de 749 à 936. Damas, 1959—1960; Corbin, H. En Islam iranien. 2. vol. Gallimard, 1971; Histoire de la phylosophie islamique. Gallimard, 1965.
44Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния запад. С., 1998.
45За католическото християнство вж. Rohin, L. F. Pagans and Christians. New York, 1987; Markus, R. Christianity in the Roman World. New York, 1974; Mattingly, H. Christianity in the Roman Empire. New York, 1967.
46За източноправославното християнство вж. Снегаров, И. Кратка история на съвременните православни църкви. T. 1. С., 1944; Ангелов, Д. Византия възход и залез на една империя. С., 1991, с. 18 и сл.; Коев,Т.,Г. Бакалов. Въведение в християнството. С., 1992.
47Кrоеbеr, A. The Intent of Toynbee’s „History“. Chicago, 1961, p. 162.
48Тоynbее, A. A Study of History, Abridgement by D. C. S. London, 1960, 36—37.
49SiIbеr, М. The Gallic royalty of the Merovings in its relationship to the „Orbis Terrarum Romanum“ during the 5lh and 6th centuries. A. D. Bern, 1970.
50Nеedham. D. The Grand Ttration. London, 1969, p. 242.
 

 

 

X

Right Click

No right click