Феодализъм и феодални отношения

Посещения: 598

 

Йордан Николов

 

591px Louis I of Naples surrounded by subjectsВ процеса на изграждането на средновековното общество в различните пространства на тогавашния свят наред с традиционните институции, без които функционирането на обществото било невъзможно — държава, войска, религиозни общности, научни, образователни учреждения и пр., възникнал и феодализмът1. По вътрешното си социално съдържание и по своите външни форми на реализация феодализмът бил специфична обществена система. Това означава, че той създал не само определен съвкупен комплекс, но и поредица структури, които функционирали в определено единство и образували цялостния завършен облик на феодалния строй.

Това маркиране на основните елементи на феодализма обаче не е достатъчно, за да се разбере действителното му социално съдържание. Необходимо е да се разгледат някои общи, методологически и конкретни въпроси на неговата теория и фактология. Така ще може да се проникне по-дълбоко в самата същност на феномена като едно от най-интересните явления през Средновековието.

Между трудовете по въпроса се открояват следните:

Европейската теория за феодализма се обогати с проучванията на Шарл Луи Монтескьо (1689–1755) — бележит френски философ просветител, социолог и историк, който в съчиненията си „За духа на законите“ (1748), „Размишления за величието и падението на римляните“ (1734), както и в други трудове мотивира фундаменталната идея за всеобщата закономерност, на която са подчинени явленията в обществото и природата, тяхното развитие. Макар да оценява събитията не от световноисторическа, а от европоцентрична гледна точка, големият мислител проявява дълбоко проникновение при оценката на феодализма. Ценен е приносът му при откриването на феодални закони и закономерности, които са — по думите му — уникално явление, еднократно събитие, неповторимо не само във времето, но и в пространството2 — забележителна констатация, която дава тласък на научната мисъл не само на онова време, но и през следващите столетия.

Макар проучванията на Ж. Кондорсе (1743–1794), Уилям Робертсън (1721–1793) и Сен Симон (1760–1825) да свързват трайно робството с Древността и феодализма със Средновековието, а промишлеността с Новото време, опитите да се отрича категорията феодализъм продължават дори до днес. Един от големите отрицатели на явлението е известният английски историк Уилям Метланд (1850–1906). В своите трудове „Книгата за Страшния съд и това, което е вън от нея“3, „Селската община и градът“4, „Конституционна история на Англия“5, както и в лекционния си курс У. Метланд прави опит да подчини на правните категории понятия като „феодализъм“, „манор“, „вила“, „град“ и др. В същото време той се опитвал да докаже тяхната недостатъчна яснота, неопределеност, многозначност. Многозначността на историческите понятия авторът обяснява с липсата на реална историческа действителност. Като подлага на анализ термина „манор“, авторът установява, че той нямал техническо значение и имал смисъл само като част от географското пространство6. Зараждането на феодализма в Англия У. Метланд обяснява не с конкретната историческа обстановка, а с нормандското завоевание на страната.

Солидаризирайки се с У. Метланд, опит да отхвърли самото понятие „феодализъм“ прави и Щрайер — един от авторите, включени със статия в авторитетния сборник „Феодализмът в Историята“, оформен след провеждането на симпозиум, поставил си за цел да отговори на въпроса, в каква степен „повторенията и еднообразието „са характерни за историята“. Според Щрайер „Феодализмът е несполучлива дума. Тя е непригодна даже от гледна точка на задачата да се анализира само западноевропейското развитие“7. Понятието „феодализъм“ служело само за означаване на един елемент от сложната организация на обществото — служебните поземлени имения, които били познати още преди да се появи явлението, фиксирано с думата „феодализъм“. За обозначаването на Каролингската империя бил необходим друг термин. Феодализмът не бил синоним на аристокрация, нито на едро земевладение, нито на зависимо имение. Това крайно разбиране обаче ангажира единствено Щрайер. Затова в съвместната статия, която пишат с Р. Кулбърн, се отстоява друга позиция: „Тази дума — заключават двамата автори — означава по-скоро общ метод на политическа организация, отколкото някакъв институт. Дадения метод можели да практикуват и народи, у които не може да бъде намерен такъв специализиран институт“ (става дума за ленната система)8.

Колкото методологически, толкова и фактологически аспекти съдържа изясняването на някои основни, фундаментални понятия, непосредствено свързани с общия проблем за феодализма и феодалните отношения. Това са въпросите за феода, домена, сеньорията и васалитета, бенефиция, майората и имунитета. Без тяхното предварително анализиране трудно ще можем да продължим по-нататък нашите проучвания върху феодалния обществен строй. Това се налага и от филологически, и от фактологически и теоретически съображения. Семантиката обаче е онзи клон от хуманитарните науки, който в най-голяма степен може да улесни изясняването на повдигнатите въпроси.

 

Семантични проблеми

 

Много естествено е, че семантиката, делът на езикознанието, изследващ възникването, развитието и промените в съдържанието на езиковите единици, трудно може да обясни категорията феодализъм. Това е съвършено разбираемо, като се има предвид, че тя не проследява сложното историческо значение на явлението. Но семантиката съобразно с конкретните си изследователски задачи може да осветли понятията, с които оперираме, когато разработваме различните средновековни въпроси, включително и термина „феодализъм“. Както е известно от досегашните проучвания, терминът „феодализъм“, респективно „феод“, притежава къснолатински произход. В старофренския език, използван във франкското кралство, понятието „fêhu“ означавало придобито като имот, имущество, богатство. В страните на Западна Европа смисълът на думата се разширил и тя започнала да се употребява в аспект на поземлено имение, владение, доход в натура и пари, дарение на господаря, предоставено на неговите подчинени. Такъв характер притежава френската дума „fief‘, английската — „fee“, немската — „Zehn“.

С по-нататъшното развитие на обществените отношения и обогатяването на латинския език съдържанието на понятието „феод“ се разширило и нюансирало. Под „феод“ започнали да разбират наследствено владение, имение, повинност. Това е напълно естествено с оглед разширяването на социалните връзки и взаимоотношения.

Започваме прегледа с думата „домен“9. Тя притежава многоаспектно съдържание. В най-общ смисъл произлиза от латинското dominium — владение, собственост, a dominicus означава стопански, господарски. В ранносредновековния период доменът фиксирал кралско наследствено владение, обхващащо комплекса от дома, градината, хамбара, конюшнята, краварника, овчарника, крепостите, града, горите, пасищата, обработваемата земя. В Западнофранкското кралство доменът бил наречен сеньория (seigneurie), в Източнофранкското кралство (Германия) — Grundherrschaft, в Англия манор (manor), а в Киевска Рус — поместье. Така доменът се превърнал в основна форма на земевладение през Средновековието.

Освен краля домен притежавали представителите на аристокрацията — херцози, графове, барони и др. Кралският домен се оформил в резултат от конфискацията на поземлената собственост на различните племена, на езическите общности, а по-късно към него били добавени имения на непокорни собственици, от секуларизация на църковни земи, от покупка и пр.

Формирането на домена протичало с различни темпове в отделните страни. В Западна Европа той станал господстваща форма на земевладение през VIII–IX в. Процес на сравнително забавеното му зараждане се забелязва в Източна Германия, Северна Англия, Чехия, Полша, също и в Скандинавските страни — Дания, Швеция и Норвегия. Бавно вървяло зараждането на доменната система и в балканските провинции на Византийската империя поради сравнително продължителното запазване на свободното земевладение в славянските общини. Това се отнася и за онези територии, които се намирали в планинските райони, където имало необработени земи, целини, горски райони, пасища, реки и езера за ловене на риба. Там селяните се намирали в зависимост от господарите земевладелци, но продължавали да владеят средновисоките земи, т. нар. „алменда“10.

Следващият термин, свързан с появата на феода, е „сеньория“11. Той възниква по-късно от феода и има френски произход. Понятието „сеньория“ корени началото си във френското seigneurie и в съвременен български превод гласи феодална поземлена собственост. От нея произтичат правата и задълженията на селяните, които я обработват. Свързаният със сеньорията сеньор — seigneur, „старши“, е фактически собственик, притежател на сеньория. В стопанството домен земята се обработвала от селяни, които се намирали в зависимост от господаря. С развитието на обществените отношения понятията се променили. Върховният собственик на земята бил сеньорът в лицето на императора, краля, княза, халифа, който я раздавал за обработване на своите васали срещу поемането на определени задължения. Сеньорът притежавал определени правомощия над останалата част от населението. Сеньорите се делят на два вида: единият били светските сеньори (херцози, графове, барони, лордове), а другият — духовните, респективно архиепископи, епископи, абати. Така се появила условната форма на поземлената собственост.

Много важен, основен елемент на феодализма станал васалитетът. Названието произхожда от келтското gwas, „слуга“, и къснолатинското — vassallus12, „зависим“. Следователно васалът се намирал в лична зависимост от своя сеньор. Самите васални отношения започнали да се появяват най-напред между германските племена, след като Западната Римска империя покорила бургунди и вестготи, но в недостатъчно развита форма. През VI в. се зародила сред франките. По-късно, вече през VIII–IX в., васалитетът започнал да придобива класическите си форми. При васалитета сеньорът предоставял земя на васала или различно движимо имущество, срещу което васалът поемал редица задължения. Така васалитетът се превръщал в сложна система на взаимоотношения, една от най-характерните особености на феодалния строй. Появила се максимата: „Няма земя без сеньор.“

С развитието на феодалните отношения възникнала потребността от правното им регулиране. В Мерсенския капитуларий от 847 г. Карл Плешиви се разпорежда „всеки свободен човек... в кралството да признава над себе си сеньор“. Придобил задължителен характер, васалитетът бил оформен със специален обред. Васалът произнасял клетва за вярност на своя сеньор (foa). Създадена била сложна йерархична система. Ако васалът не изпълнел своето задължение, договорът загубвал сила. Разширяването на парично-стоковите отношения подкопало васалните отношения, а утвърждаването на централизираните държави окончателно ги обезсилило и лишило от смисъл.

Върховният сеньор, сюзеренът — император, крал, цар, халиф и пр., превръщал във васали най-големите феодални поземлени собственици в границите на своята държава. От своя страна васалите на владетеля също създавали свои по-дребни васали, които дарявали със съответни поземлени владения. Така се оформяла феодалната аристокрация, която се превръщала в специфична социална група, класа. Изграждала се политическата йерархична система на феодализма, която обхващала цялата феодална аристокрация и я обединявала в едно цяло, в специален ударен юмрук на управляващите магнати и благородници. Чрез тази йерархична система аристокрацията, възглавявана от монарха, бранела държавата от завоеватели, от външни нападения, а същевременно смазвала децентралистичните сили в границите на държавата, която управлявала.

Задачите на васала били строго регламентирани. Най-важната му функция се изразявала в изпълняването на определени военни задължения. В кралство Англия тези задължения от XII в. насетне продължавали 40 дни годишно, във Франция траели в зависимост от обстановката и не били строго фиксирани. Васалът участвал в съвета на курията, свикван при сеньора, включвал се в свитата му, когато били пренасяни суми от извънредни случаи, оказвал му помощ, щом попадал в плен, участвал в изграждането на крепости, мостове, пътища и пр. Организирал помощни групи при прибиране на реколтата.

Сеньорът поемал задължението да предава поземленото имение на своя васал, да защитава неговата личност, семейството и богатствата му. Той бил длъжен да го покровителства при всички случаи: в мир и война.

Както се вижда, васалитетът, сключен със специален договор, ангажирал в еднаква степен и двете страни. Поради официалния характер на договора той бил съпроводен с ритуал, наречен „омаж“, и с произнасянето на клетва за вярност, давана от васала на сеньора. В случай, че една от договарящите се страни нарушава задълженията си, установеният съюз загубвал силата си. Нерядко възникващите спорове се разрешавали по военен път. Васалитетът започнал да загубва мотивацията си след създаването на централизирани държави. Когато възникнали платените армии, феодалната аристокрация се консолидирала и потребността от васалитет фактически отпаднала.

Съществен елемент на възникващия васалитет в Западна Европа бил бенефицият13 — сложно обществено явление, претърпяло значителни промени в историческото развитие на феодализма. Самият латински термин „бенефиций“ (beneficium) означава „дарение“, „благодеяние“, „милост“, „услуга“, „привилегия“, „предимство“. Beneficus (бенефициалът) е „благодетелен“, „правещ добро“. Освен любезност, изразена под формата на милост, бенефицият бил знак за милост, благоволение, дарение при повишаване в длъжност или при придобиване на служба. Бенефиции получавали военни трибуни, назначаването на които зависело по-рано от диктаторите (tribuni militum, quae antea dictatorum fuerant bénéficia). Той включвал също почетни длъжности, парична помощ, привилегии.

В историографията няма единно становище за съдържанието на бенефиция. Докато традиционната научна мисъл вижда в него политическа институция, основна причина за възникването на военноленните отношения, някои съвременни историци го оценяват като етап в зараждането на феодализма, респективно на собствеността във феодалната обществена система. Различията произтичат от методологическия подход при анализа на обществените явления.

Историческото начало на бенефиция отвежда към живота на варварските кралства, където под бенефиций разбирали различни сделки, дарения, възнаграждения, предоставяне на недвижимо имущество: ниви, домове и пр. При това положение бенефиций можели да придобиват хора с различна социална принадлежност. Папа Симах (498–514) въвел бенефиция в Католическата църква14. Във франкското кралство положението се променило, след като бенефицият придобил широко разпространение. Майордомът Карл Мартел (715–741) провел известната бенефициална реформа, според която поземлените дарения били превърнати в пожизнена собственост срещу носенето на военна служба. По силата на Керсийския капитуларий от 877 г. от пожизнено имение бенефицият станал наследствено владение. След Западнофранкското кралство тази практика била въведена и в останалите страни на Запада. През XI в. поземленият бенефиций станал лен в Германия, а в Италия — през 1037 г. В края на XI в. този процес се извършил и в Испания.

Друг термин, който разширява познанията за феодализма и феодалните порядки, е инвеститура15. Модификацията му отвежда към латинското investitio и къснолатинското investitura — обличам тържествено — през Средните векове. В Западна Европа така се наричала тържествената процедура при предаване на феодално имение, лен, сан и свързаните с него длъжности, йерархическа степен и пр., уреждащи зависимостта на даден феодал от неговия сеньор. Инвеститурата се извършвала чрез специален ритуал, съпроводен с клетва. Сеньорът предавал на васала символите на властта — шепа пръст, скиптър, знаме, меч, копие, ръкавици и др. За разлика от светската инвеститура църковната включвала освен предаване на поземлено владение и на пръстен и скиптър: пръстенът символизирал светската власт, скиптърът — духовната.

В усилията си да установи духовна хегемония в Западна Европа папският престол започнал борба с немските императори за правото да назначава епископи. Това била по същество борба за освобождаване на духовната инвеститура от светската власт. Конфликтът между германския император Хенрих IV (1050–1106) и римския папа Григорий VII Хилдебранд (1073–1085) взел драматични размери. В резултат от сключването на Вормския конкордат от 1122 г., гарантиращ правото на Църквата на духовна инвеститура, се притъпили противоречията между светската и духовната власт.

Непосредствено свързани с формиращата се феодална система били още две структури — имунитетът и майоратът, които играели значителна роля в историческия процес. В латинския език понятието „имунитет“ (imunitas) — укрепване, освобождение, неприкосновеност, в историята се употребява в два аспекта. В римското право с него се обозначавало освобождаването на определена категория население, притежаващо земя, от определени данъци и повинности. През средновековната епоха под имунитет16 се разбирала привилегията на феодала да притежава абсолютни права в територията на своя домен — да съди, да определя размера на данъците и повинностите на населението, да изпълнява специални полицейски задачи. По силата на установените правни норми имунитетът се легализирал чрез издаването на специални кралски грамоти, които забранявали на представители на държавната власт да влизат в имението на имуниста и да извършват съдебни, полицейски, фискални и други задачи.

Това обаче не означава, че имунитетът създавал анархия в живота на държавата. По същество той гарантирал възможностите на феодала да упражнява непосредствен контрол над селяните, които обработвали земята, и същевременно създавал предпоставки за нарастване на едрото земевладение. В последна сметка имунитетът не отслабвал държавата, а водел до нейното по-нататъшно укрепване. Придобиването на имунитет обаче невинаги предотвратявало възможностите на централната власт да се намесва в делата на имуниста. В случаите, когато се нарушавали интересите на държавата било поради организиране на бунт, било заради неплащане на данъци и неизпълняване задълженията на селяните, централната върховна власт незабавно взимала мерки.

В отделните държави въвеждали имунитета в тясна връзка с нарастване материалното състояние на васалите. Във франкското кралство първият владетел, който осигурил имунитетни права, бил Хлотар II през 614 г. По силата на придобитите привилегии васалът можел да санкционира дребни нарушения на правните норми. Що се отнася до по-сериозните простъпки, те били възлагани на графа, който заемал по-високо стъпало в йерархията на аристокрацията. В останалите западноевропейски държави имунитетът бил въведен и разпространен през X — XII в. Общественото положение на имуниста, както и неговото имущество били свързани с размерите на имунитета.

Майоратът (от majoratus, major, голям, старши) е особена система на наследяване домена на починалия собственик от старшия или първородния син на семейството, рода17. Останалите синове се лишавали от наследство. Така целостта на едрото феодално имение се запазвала непокътната и се предпазвала от раздробяване чрез разделяне между наследниците. Тази практика била въведена във всички средновековни държави, но нейните традиции се запазили в ново и най-ново време.

При установяването на новите феодални поземлени отношения възникнало едно ново явление, фиксирано с думата алод (от франкското alodis, немското — Allod, владение) — свързано с прерастването на земеделската община в съседско-териториална, а след това в община марка. В Салическия закон алод означава движимо и недвижимо имущество с известно ограничено право на наследство. В хода на по-нататъшното разлагане на общината алодът се превръща в свободно отчуждаема собственост върху земята. При зараждането на феодализма той се оформя като поземлено владение, с което селянинът можел да разполага като със своя собственост. В различните страни получава различни названия: в Русия съответства на вотчината, в Близкия и Средния изток — на мюлка, в Япония се наричал сьон, а в Китай — чжуан-тян.

Разбира се, тези термини не изчерпват и не могат да изчерпят словесното богатство на медиевистиката. Както виждаме, те нямат еквивалент в българския език, поради което се използват в своята оригинална, предимно латинска транскрипция, възприета във всички страни.

За положението на селяните известни сведения предоставя названието на древната институция патронат или патроциний, която била позната още в Римската империя, но през Ранното средновековие придобила ново съдържание. В новия период патронат започнали да наричат практиката отделни собственици или селищни системи да признават личната си зависимост от могъщи магнати. По този начин те се застраховали срещу грабителската практика на чиновници, бирници и др., които разграбвали тях, семействата и родовете им. Загубвайки личната си свобода, те си запазвали имота, но се поставяли в служба на своите патрони, която се изразявала в разнообразни форми и степени.

Известна, макар и недостатъчно пълна представа за положението на селяните дава понятието „прекарий“ (от латинското precarium, преминало в средновековния латински в precaria, молба за временно ползване)18. Прекаристите били държатели на земя, получавана от земевладелците при различни условия. В ранносредновековна Европа възникнали 4 вида прекарии. Първият вид, наричан „даден“ (precaria data) се изразявал в предоставянето на земя от собственика на просителя. В резултат от извършения акт собственикът на земята придобивал съответни права върху нея. Вторият вид — „предоставена“ (precaria oblata), включва доброволното предоставяне, връщане на земята от получателя на самия собственик или на Църквата. Срещу това връщане селянинът получавал парцела обратно, за да го ползва, докато е жив, или да го предава за обработване по наследство. Фактически собственик ставал земевладелецът, а свободният селянин поемал задължението да обработва земята, като предоставя на собственика натурална рента. В резултат от това фактическо ограбване селянинът придобивал защитата на феодала и се освобождавал от задължението да плаща данъци, да изпълнява тегоби и пр.

Прекарият с възнаграждение (precaria remineratoria) включва имение, което се предоставя на представител на благородното съсловие, на управляващите. Това ставало с кралска заповед (precaria pro verbo regis). Възникналите отношения не поставяли в зависимост съответния прекарист. Прекарните сделки между феодали и дребни селяни собственици образували друг последен тип прекарна практика.

Колкото и да улесняват разбирането за феодализма и феодалните отношения, каквато и познавателна стойност да притежават, привлечените специални латински термини не могат да помогнат да се изясни всестранно цялостната същност на явлението. Въз основа на тях трудно могат да се оформят концепции за феодалната социална система. Те са обосновавани с аргументи от областта на социологията, политологията, философията, етнологията и другите хуманитарни науки. Затова може да се каже, че феодализмът представлява обект за изучаване от широк комплекс хуманитарни науки. Теоретичното му осмисляне представлява познание от по-висш научен тип.

 

Феодализмът като социална система

 

За разлика от цивилизацията, която представлява цялостна обществена система, широк всеобхватен комплекс обществени, икономически, етнически, държавни, битови, духовнокултурни компоненти, феодализмът е предимно социалнополитическа, а до известна степен и военна система на Средновековието. Ако цивилизацията включва върховите постижения на човечеството от производствения цикъл до потреблението на материални и духовни стойности, феодализмът е свързан преди всичко и главно с политическото устройство и управление на обществото, с неговата административна конструкция, с васално-военния му, с йерархичния строеж, с функционирането на обществото като организирана система. Така че двете фундаментални явления в Средновековието са свързани помежду си, но се различават по съществени показатели. Едното явление, цивилизацията, е цялостна затворена система, другото, феодализмът, е само част от огромния тотален организъм.

По този начин не може да се поставя знак за равенство между Средновековие и феодализъм. Казано накратко, с понятието „Средновековие“, което е хронологическа категория, се обозначава светът през онази епоха, докато феодализмът обхваща само или главно неговата политическа организация, която управлява обществото.

При обосновката на съвременното разбиране за феодализма е необходимо да бъдат привлечени схващанията на някои изтъкнати медиевисти, на основата на които да бъде мотивирана една нова концепция основана върху постиженията на различните национални исторически школи. Във връзка с това интерес предизвиква теорията на съвременната американска медиевистика. Специално внимание заслужават също и тезите на философи като Фр. Волтер, на историци от старите школи от категорията на Дм. Петрушевски, Ото Хинцес, Й. Тухард и др., които са запазили познавателната си стойност в периода на промените.

За медиевистичните изследвания много важна познавателна стойност притежават постановките на Фр. Волтер (1694–1778) за световноисторическия характер на феодализма: „Отдавна се разкрива произходът на феодалното правителство. Правителството на монголите след Чингиз хан е феодално правителство в такава степен, в каквато е правителството в Германия или почти във всички държави на Европа. Това отдавна се практикува от всички завоеватели в системата на управление. Феодализмът не е събитие, не е нововъведение, това е много древна форма на управление, която съществува в 3/4 от нашето полукълбо.“19

Изследването на феодализма започнало системно още през XVIII в. и било свързана с дискусии, със спорове, с прокарването на различни виждания. Въз основа на примера на франкското кралство, подложено на активно проучване, били лансирани двете основни концепции за генезиса и същността на феодализма: германската и романската. Докато германската теория, прокарана от граф Анри дьо Буленвилие (1658–1722), отстоява тезата за германското завоевание като фактор за възникването на феодализма, романската, обоснована от абат Жан Дюбо (1670–1742), го разглежда като естествено продължение на римските управленски традиции. Различията доказват най-малко значимостта на обекта за разработка, както и перспективите за възхода на научната мисъл. Важното е, че в процеса на научните контраверси обектът на изучаването превъзмогнал границите на Европа и обхванал страните на Изтока, а след това и на Новия свят след откриването на Америка през 1492 г.

Идеята за феодализма като форма на управление, водеща началото си от граф Н. Буленвилие, се оказва твърде жизнена и ползотворна и намира привърженици дори в най-новата историография.

Застъпва се и от съвременната американска научна мисъл. В сборника на медиевисти от САЩ „Феодализмът в историята“20 доминира разбирането за феодализма като форма на управление, съществувала в различно време и в различни страни. „Феодализмът е преди всичко метод на управление, а не икономическа или социална система, макар той очевидно да я видоизменя и сам да се видоизменя в социалната и в икономическата среда. Това е метод на управление, в който съществените отношения не са между владетели и подчинени или държава и граждани, а между сеньор и васал.“21 Авторите приемат, че определяща черта на феодализма е господството на военноленната система и феодалната йерархия. С други думи, феодализмът се разглежда като политическо-юридическа и военна система.

В една друга публикация по интересуващия ни въпрос феодализмът се разглежда като „общ метод на политическа организация“, „начин на управление“, който „модифицира обкръжаващата обществено-икономическа обстановка или се модифицира в нея“22. В труда „История на политическите идеи“ на Й. Тухард феодалната система се оценява като политически раздробена институция. Феодалният партикуларизъм е достигнал своя зенит. Освен това васалитетът и патронатът се оценяват като втори компонент на системата, а условното земевладение — като трети23.

Концепцията за предимно политическия характер на феодализма в Индия се прокарва в редица трудове на английски автори. Такъв характер за него отстояват Кеймбриджката24 и Оксфордската25 история. В тях политическата структура се разглежда като традиционна за средновековната епоха в Европа, като се акцентира върху васалитета, развитата йерархия на длъжностите, слабата централна власт и пр.

Когато феодализмът се оценява от позициите на съвременната медиевистика, заслужава да се припомни становището на един от големите учени-медиевисти Дмитрий Петрушевски (1863–1942), дългогодишен професор в Московския университет, академик, но до края на живота си не приел марксизма. Поради това официалната съветска историопис го квалифицира като буржоазен учен.

Противно на елементарните догматици, които не допускат възможността ученият да променя възгледите си, когато установи тяхната несъстоятелност, Дм. Петрушевски развива и усъвършенства своето разбиране за феодализма. В началото на научната си дейност той се опитвал да доказва заслугите на марксизма в трактовката на историческите събития и идеи, преимуществата на историческия материализъм над историческия идеализъм26, а през 1917 г. отрекъл марксистката концепция за феодализма27. Според него процесите на феодализацията не предполагат определена стопанска структура, образуваща някаква икономически база. Самият феодализъм е чисто политическа организация, която не е свързана с господстващия начин на производство. Своите разбирания авторът детайлизира в публикуваната 1923 г. статия „Феодализм и современная историческая наука“28. В нея той отхвърля като несъстоятелна теорията за господството на натуралното стопанство през периода на Ранното средновековие. Хипотезата за закрепостяването на селяните той отрича в третото издание на фундаменталния си труд „Восстание Уота Тайлера“ (1927 г.).

Много интересно е разбирането на Дм. Петрушевски за класовата борба във феодалното общество. Според него до появата на комутацията (замяната на данъците в натура и в пари), респективно през Ранното средновековие, феодалното общество се намирало в класов мир и взаимно сътрудничество. Връзките и взаимоотношенията между феодали и селяни се базирали върху разделението на труда. Ученият-историк пише, че едните, феодалите, били длъжни да осигуряват вътрешна и външна безопасност, а другите, селяните, били призвани да създават материални блага. „Затова — заключава Петрушевски — и производителната класа, и непроизводителната в еднаква степен били необходими за благото на цялото, както и онази зависимост, в която първата се намирала от втората“29. За големия изследовател това не са класи в марксическия смисъл на думата, а политически обособили се от общата маса прослойки30.

Идеята за феодализма като политическа институция в една или друга степен се отстоява от немския историк Ото Хинце, който разделя неговото развитие във франкската му форма на 3 основни етапа: раннофеодален до XII в., класическофеодален до XVI в. и къснофеодален до края на XVIII в. Възникването на феодализма според О. Хинце било резултат от разделянето на държавната власт между главата и членовете, респективно между краля и неговите васали. Хинце приема, че феодализмът бил познат не само на народите от „германо-романския свят“, но и на Русия, страните на исляма и Япония. Съгласно неговото разбиране феодализмът възникнал не като стадий във вътрешното иманентно развитие на народите, а като резултат от приспособяването на младите народи към формите на старата култура и цивилизация, която ги превъзхождала31. Феодализмът бил възможен само там, където имало условия за синтез между варварските институции и по-високите робовладелски цивилизации.

Феодализмът в Европа, от една страна, и в Азия и Северна Африка — от друга, макар да притежавал най-общи закономерности, придобил и редица неповторими особености, продукт на конкретната историческа обстановка. В Европа зараждането на тази система било свързано с преход от натуралното стопанство към парично-стоковите отношения, с преодоляване на патриархално-потребителския характер на стопанството и с установяването на ново разделение на труда, с разгръщане обмена на стоките, на търговията.

По-друго било положението в източните страни, където се оформили няколко центъра на етнодемографски, политически, религиозни и стопански системи. Насоките на развитието се определяли от арабско-ислямския ареал, след това от Иран, Средна Азия, Индия и Китай. Тези средища на цивилизацията дали тласък на парично-стоковите отношения, свързани със селското стопанство. В резултат от практикуването на поливното земеделие се увеличила продукцията от засетите площи. За разлика от Европа, където аграрната дейност протичала по старите традиции, в Изтока били култивирани огромни площи, които давали големи количества зърнени култури и разнообразни цитрусови и други растения. В аграрните селища било съсредоточено значително по брой население, което внасяло в държавния фиск добавен продукт.

Мисълта за сходства в развитието на Изтока и Запада намира привърженици и последователи. „Аз не вярвам — казва Джавахарлал Неру, — че между Изтока и Запада съществува някаква принципна разлика.“32 Това заключение се отнася за феодализма в Китай, Индия, Япония и редица други страни, включително и в Арабския халифат.

Индийският историк С. Нурул Хасан открива много черти на европейския феодализъм, които напомнят феодализма в Индия. Авторът оценява като неправомерно търсенето на „азиатски начин на производство“. В същото време той смята, че „източната деспотия“ е свързана с определено равнище на развитието на конкретно общество, но изразява несъгласие в разбирането, че това било специфична азиатска форма на държавнополитическа организация. Учените-историци И. Хабиб33 и C. Р. Шарма34 отстояват разбирането за „източната деспотия“ като стадийно явление.

В периода на промените, на трансформирането на древните общества в средновековни, настъпили съответни промени в протосредновековните държави, наричани още „варварски кралства“. В новата обстановка значителна част от римските латифундисти продължили да стопанисват своите имения, обработвани от колони и роби. Затова те влезли в разбирателство с военната аристокрация на варварите-завоеватели и образували новата аристокрация, която в отделните кралства получила съответни названия. В някои от западноевропейските кралства собствеността, владението започнали да определят качествата на притежателя-собственик. В английския език с понятието „богатство“ започнали да квалифицират личността — „могъщ“, „благороден“, „доблестен“, „щастлив“35. В кралствата на франки, вестготи, остготи, бургунди представителите на висшия слой започнали да се наричат „нобили“, „почтени“, „благородни“ (nobiles, majores, honestiores). Те се разграничавали от свободните, които загубили своите привилегии — „нисши“, „малки“ (minonores, inferiores).

Възникването и развитието на феодалните обществени отношения във Франция били неразделно свързани с изграждането на социалната структура на обществото. Оформили се 3 съсловия. Първото обхващало благородниците (gentillece), второто — сервите (от servus, зависим, роб, подвластен), третото — обикновени свободни франки (francs hommes de poostiè). Най-новите проучвания, основани на изворите, доказват, че всяка една от посочените групи притежавала определен статус. Социалният статус на личността се предавал по произход, по наследство. Така по принцип благородничеството се придобивало по бащина36, а останалите две групи, на сервите и свободните франки — по майчина линия37. В някои региони обаче титлата на благородниците преминавала едновременно и по бащина, и по майчина линия.

Сред благородниците се формирали различни категории по наследство: херцози, графове, виконти, маркизи, барони, шатлеони и др. Всички те придобили званията си по наследство и се разграничавали и противопоставяли на по-малко знатните сеньори, които разполагали с ограничени права и привилегии. Благородниците по наследство можели да ползват всеки замък в границите на баронията, притежавали правото да забраняват частни войни, както и правото на патронат над Църквата. Правото на наследство също им било гарантирано.

Своето класическо развитие феодалната йерархическа система получила в Германия, в т. нар. „ред на щитовете“ (Heerschildordnung). Първо място в установената група заемал сюзеренът в лицето на императора или краля, който се налагал като монарх и притежавал върховните права в държавата, разполагал със суверенитет (Landeshoheit). Сюзеренът управлявал групата на васалите — негови подчинени. В качеството си на „непосредствени чинове на империята“ васалите от своя страна също организирали свои подведомствени васали. Вторият по значимост ранг в „реда на щитовете“ заемали духовните князе, прелатите — архиепископи, епископи и абати. Светските князе притежавали третия ранг, свободните барони — четвъртия, а рицарите — петия ранг. Шестият ранг бил предоставен на военните, по-специално на министериали и субвасали на рицарите, а седмият ранг се падал на „свободни хора, родени в брак“. Ако приелият васалски ранг аристократ поемал службата от равен на себе си по съсловие или чин аристократ, той получавал с една степен по-нисък ранг в йерархическата стълбица.

В някои случаи системата на ранговете не била спазвана. Саксонският херцог бил васал на императора и княз, но това не му пречело да бъде и васал на банбергския епископ. Баварският херцог бил васал на фулдския абат, но заедно с това и носител на княжеско звание.

При изграждане на социалната структура на ранносредновековното общество, респективно на феодалната йерархия, особено място заели рицарите. Те преминали сложна и продължителна еволюция от разбойници и грабители до пазители на реда, дали клетва за вярност на своя сюзерен38. Самото название „рицар“ придобило различно съдържание през отделните етапи от развитието на латинския език, призван да обслужва потребностите на западноевропейското общество. В римско време названието отвежда към термина „Ordo“39 и притежава различно съдържание. Отначало то означавало военен строй (Ordines explicare), след това военен отряд, центурия (cohortes ordinesque), сенаторско съсловие, сенат, ред, разположение. Едва по-късно в езиците на цивилизованите европейски народи се появяват и влизат в употреба емблематичните понятия: „chevalier“, „ritter“, „cabaliero“, „cavaliero“.

В армиите на западноевропейските ранносредновековни държави рицарят се превърнал в много важна фигура. Рицарите носели специално защитно облекло: ризница, шлем, щит, набедреник, меч, копие и пр. Въоръжението им включвало бойни машини, преминали от древна Гърция и Римската империя в армиите на средновековните народи.

Значението на рицарството във феодалното общество се определяло от военните функции, които то изпълнявало. До оформянето му в самостоятелно съсловие след бенефициалната реформа и възникването на майората то преминало продължителна еволюция. Интересно е да се отбележи, че през ранносредновековния период в началото несвободният човек бивал наричан homo, mann. Впоследствие homo започнало да означава и пехотинец. Когато се формирали васалните отношения, започнали да наричат така свободните васали на кралска служба. В тясна връзка с нарастващата роля на военната служба немската дума Knecht (ратай, роб, слуга, войник) и английската cniht се използвали за означаване на оръженосец, на рицар. По същите причини „маршал“, „сенешал“, „майордом“, с които наричали робите и слугите, в новото средновековно време станали титули за назоваване на сановници. Слугата „тен“ (theng) се превърнал в благороден васал на краля. Изменила своя смисъл и думата „baro“, „човек“, „васал“, която започнала да се използва като титул за благородник. Несъмнено новите нюанси на термините се определяли от високата служба на съответния сеньор40.

В първите етапи от своето възникване рицарството било особена социална категория, която невинаги притежавала благороден аристократически произход. За да бъде посветен в рицарско звание, войникът трябвало да притежава определени качества. Ако нямал воински опит, макар и син на рицар, кандидатът бил принуден да се върне в групата на селяните. Едва когато рицарството се превърнало в затворена каста, рицарят придобивал правото да се включи в класата на благородниците41.

С течение на времето рицарството се превърнало не само в благородно, но и в наследствено съсловие. Това трансформиране протичало на две нива. Едното включвало обикновените рицари (milites), другото — кастеланите, които получавали титула „господар“ (domius). Джордж Дюби припомня, че в гр. Макон през XI в. титлите „milites“ и „nobilis“ (благороден) били равнозначни и принадлежали на аристокрацията42.

Включването на рицарите в системата на васалитета било свързано с придобиването на бенефиций. Заедно със земята, която те получавали, им предоставяли и селяни, прикрепени към нея. Основното им задължение било да носят военна служба. Лишени от наследство по силата на майората, те ставали собственици по силата на васалитета. Посвещаването в рицарство било съпроводено с ритуала L’adsument. В легализацията на рицарството се включила и Църквата43.

Върху вътрешното съдържание на рицарството определено влияние оказало въвеждането на християнството не само във франкското кралство, но и в останалите държави на Европа. Традициите на военната демокрация, при която войната била превърната в професия, в поминък за изхранване, все още били достатъчно силни, поради което дълго време духовната аристокрация в лицето на своите прелати, архиепископи, епископи и абати се сливала с рицарите на светската аристокрация и не се различавала особено от тях. Духовните аристократи носели оръжие, включвали се в различни битки. Напразно св. Бонифаций се опитвал да разграничи функциите на духовниците от дейността на светските рицари и да им забрани да носят оръжие. Не дали резултати и решенията на църковните събори. Затова и никак не е случайно, че когато Анна Комнина видяла духовниците, които участвали в Първия кръстоносен поход, в едната ръка с щит, а в другата с копие, не можела да проумее що за Божии служители са това — по-скоро рицари, отколкото служители на Църквата.

Основните добродетели на рицарството се оформили в тясна връзка с развитието на обществените отношения. Според Томазин фон Церклер идеалът на рицаря се изразявал в три думи: Бог, достойнство и доброта. Марк Блок се спира върху други три добродетели на рицаря и ги анализира. Това са: храбростта, щедростта и верността, която се оценява като най-висша44.

Общественият статус на рицаря, сравнително висок за ранносредновековната епоха, бил завоюван в резултат от нарастващата роля на военното изкуство, а също и от размерите на поземленото имение, което той притежавал. На предно място обаче изпъквал социалният произход на рицаря и едва тогава идвало неговото имуществено положение.

В ранносредновековната епоха, когато се оформила структурата на благородниците, възникнали и различните категории зависими селяни: колони, серви, хоспити (колонисти), адвени или пришълци, свободни и полусвободни (лити). Между различните групи селяни по-важна роля играели колоните, сервите и литите. Сервите, които не разполагали със земя, се намирали в тежко положение. Сравнително по-добре били поставени литите: те притежавали манс, господарска земя, но предоставена за обработване срещу определени права и задължения.

Системата на феодализма придобила завършен вид със създаването на едрото поземлено имение — домена, изместил свободната селска община, станала институция на зависими хора. Във франкското кралство при династията на Каролингите феодалното имение получило своите окончателни форми. По пътя на феодализма тръгнали Германия, кралство Англия, западните славянски държави, Византийската империя, а в Азия — Арабският халифат, Индия, Китай, Япония. В Европа върховният собственик на земята бил сеньорът, който притежавал dominium directum (върховната собственост), a dominium utile (правото на ползване) било в ръцете на васала.

Земята, която била обработвана от селянина като алод, нямала стойност. Затова един от немските историци с основание пише: „Земята храни човека, но не го обогатява.“ При франките правата на собственост върху земята били ограничени, тя нямала цена45. Това се отнася също за фолкленда в Англия и за одала в Норвегия. Фолклендът се смятал за неотчуждаемо семейно владение, за разлика от бокленда — земя, която владетелят предоставял на селянина с дарителна грамота. Това поддържа и П. Виноградов, когато пише, че който владеел земя по народното право, не можел да я продава46. Що се отнася до одала, той представлявал собственост на патриархалната семейна община.

Едва след бенефициалната реформа, проведена от Карл Мартел (715–741), бил даден широк простор за развитието на феодалните обществени отношения. На мястото на алодните дарения, които подкопали кралския поземлен фонд и го изтощили, майордомът въвел бенефициите, с които укрепил войската и я превърнал в първостепенна бойна сила. Дребните и средните поземлени собственици, превърнати в професионални воини, се феодализирали. Заедно с поземленото имение, което получавал в дар, собственикът придобивал и селяните и те изпадали в зависимост от него. По същество бенефициалната реформа дала тласък на феодалните отношения и ги укрепила. Социалната база на управляващата аристокрация била разширена и заздравена. Политическата и стопанската мощ на франкската държава нараснала.

Увеличаването на стойността на поземленото имение накарало сеньорите на Нормандия да придобиват бенефиции под формата на поземлени имения и да се откажат от практиката да получават различни други подаръци — скъпоценности, коне, оръжия. Това създало възможности за укрепване позициите на рицарството. Получавайки и дарение феод, рицарят ставал собственик и на селяните, които обработвали земята47. Получаването на домен, на бенефиций надхвърляло параметрите на аграрния режим и придобивало широк политически характер. Рицарството се налагало като военно съсловие, подчинено на сеньора, от когото зависело. Така  феодалната държава се изграждала върху отношенията между сеньори и васали, които уреждали новата обществена система върху началата на васалитета.

Възникнала възможността в лен да бъдат предоставени не само поземлени имения, но и съответен сан, придобиването на мито, на различни такси, на десятък. Появила се особена категория „неблагородни ленове“ (feuda improria), а също и на селските старейшини (Schulzelehnen) и на „селските лентяи“ (Bauerlehnen). Посочените феоди се получавали срещу поемането на определени повинности.

Освен това васалитетът се регламентирал със специален церемониал, наричан „омаж“ или „комендация“ (Hulde). Церемониалът се състоял от ръкостискане, от една страна, и инвеститура (Leihe) — от друга, включваща връчване на знаме или скиптър. Това ставало, когато васалът бил светско лице. След Вормския конкордат духовните лица, прелатите, придобивали домени заедно със скиптър (Scepterlehnen). Такъв характер имали ритуалите при установяването на васалитет не само в Германия, но и в останалите страни на Западна Европа.

Всичко това отново показва, че взаимоотношенията между сеньор и васал имали не само и не толкова икономически, колкото политически характер. В края на краищата икономическите връзки се регулирали с възможностите на политическата власт, на управлението. По силата на васалитета те били подчинени на договорните взаимоотношения между едрия феодал, сеньора, и по-дребния феодал, васала, които имали юридически характер. Сеньорът поемал задължението да покровителства своя партньор, да го защитава, да осигурява неговата стабилност. Васалът от своя страна поемал задължението да служи на господаря, да му бъде верен. В случаите, когато договорът се нарушавал от една от двете страни, той автоматично се анулирал.

Актът на договора, с който се узаконявало отдаването на дадена личност под покровителството на по-силния магнат — земевладелец, се нарича комендация (от латинската дума commendo „предавам“, „поверявам“). Аристократът се превръщал в патрон на командироващия се под неговото покровителство. Самият командирован ставал лично зависим от своя патрон, с когото влизал в разнообразни взаимоотношения. В комплекса от връзки, които се установявали, се откроявали два основни типа контакти. Единият тип се изразявал в признаване върховната власт на господаря. Това се оформяло със специален договор (fidelitas), по силата на който васалът получавал бенефиций или феод. При другия тип комендация разорени селяни преминавали в подчинение на едрия земевладелец. При подчиняването на по-слабия на по-силния било осигурявано покровителство (mundium), патронат. В някои случаи зависимият получавал земя, на която ставал държател, за да я обработва. Така се осигурявала личната зависимост на селянина от земевладелеца.

Възникналата подчиненост в много случаи имала военен характер поради обстоятелството, че зависимият трябвало да бъде на разположение на своя господар по време на война. Това задължение произтичало от получената земя за обработване. Установените взаимоотношения били свързани не само с интересите на господаря-земевладелец, но и на държавата — тя получавала съответни данъци. Зародилата се доменна система била продукт на политическата система, която се усъвършенствала, на държавното устройство и управление. Така че властта на земевладелеца на общинско равнище се трансформирала на областно, а оттам — на общодържавно ниво, придобивала държавнополитически характер. Данъците, които селяните плащали на държавния фиск, повинностите, които изпълнявали, неизбежно се трансформирали в политически. Селяните предоставяли на собственика рента — натурална, работна, трудова, парична, но не владетелят зависел от данъкоплатците, а данъкоплатците зависели от него. Такава била диалектиката на установените обществени отношения.

В обективния ход на феодализацията възникнала и рентата (от латинското reddo, давам обратно; немското rente, доход, пенсия; френското rente, рента, доход, периодично получаване на доход от недвижим имот). В конкретния случай рентата служела за отчитане под формата на своеобразен данък, предоставен на господарите срещу получената земя за стопанисване. За различните категории население тя била различна. Рентата била 3 вида: работна, или трудова, натурална и парична. При династията на Каролингите притежателят на манс (къща със стопански постройки и земя за обработване) бил длъжен да работи средно 9 дни годишно на господарското имение с личните си оръдия на труда и добитък. Освен това селянинът имал задължението да извършва различни други услуги — да участва в ремонтирането на господарския дом, на пътищата, мостовете, крепостите и пр. Що се отнася до натуралната рента, тя включвала предоставяне на зърнени храни, вино, сирене, масло, овощия, птици, добитък и други продукти. Паричната рента се изразявала в издължаването на определена сума, която нараствала в зависимост от развитието на парично-стоковите отношения.

 

Произход на феодализма

 

Като основна институция на средновековното общество в Европа и Азия феодализмът бил много сложно явление, което в продължение на столетия занимава изследователите, поражда разнородни, взаимно изключващи се мнения. Това обстоятелство и по-специално комплицираният му характер, стремежът да се проникне в най-дълбоката му социална същност, недостатъците на лансираните становища и пр., пораждат непрекъснатото му обсъждане и дискутиране. Сериозни различия разделят историците не само по въпроса за универсалния му характер, за хронологичните му граници, но и по много други общи и частни аспекти на феномена, включително и за неговия генезис.

Както показват наблюденията на редица автори, установяват се сериозни различия в съдържанието на феодализма в Европа, от една страна, и в Азия — от друга. За разлика от Европейския континент, където при своята поява феодализмът имал натурален характер, в страните на Азия и Африка положението е значително по-различно. В най-напредналите държави — Китай, Индия, Средна Азия, Иран, Арабския халифат — продължителната натуралност на обществените отношения в нейните традиционни измерения била непозната. В страните на Изтока Средновековието заварило развито стоково и пазарно стопанство, към което населението трябвало да се приспособява в новите условия на живот. Това се обяснява с обстоятелството, че тук имало обширни райони с развито поливно земеделие, с компактно селско население, групирано в богати, процъфтяващи селищни системи.

За разлика от Европа в Азия и Африка установяването на феодалните отношения се извършило върху по-широка и по-развита социалнополитическа система. В напреднал етап се намирали ограничаването на натуралното стопанство в градските центрове, стоковото производство, разделението на труда. Докато в Изтока паричното стопанство динамично еволюирало, търговските отношения процъфтявали, в сферата на обръщението били значителни и разнообразни видове капитали, на Запад се извършвал сложен процес на трансформиране на натуралното стопанство в стоково-парично.

Възникването и развитието на отделните компоненти на феодалната система било сравнително продължителен процес, започнал след падането на Западната Римска империя и Великото преселение на народите и завършил към края на Ранното средновековие, а в някои отношения и през следващия период. Широки били хронологическите граници на явлението и в страните на Близкия, Средния и Далечния изток.

Съвременни китайски историци датират началото на феодализма между IX–IV в. пр. Р. Хр.48 Тази хронология обаче не се приема от европейските изследователи. Мнозинството медиевисти се ориентират към II–III в.

В другите страни на Изтока началото на феодализма се отнася към различни периоди: в Индия към VI–V в. пр. Р. Хр., в Япония — към VII в., в Корея — около V–VI в., а в Северна Африка по-различно: Аксум — около IV в., когато се приема християнството, а в Нубия — към V–VI в., с въвеждането на християнството. Самостоятелно развитие преминал Арабският халифат, където Ранното средновековие започнало с изявата на исляма и дейността на Мохамед през първите десетилетия на VII в.

В историографията се застъпват различни гледни точки за началото на Средновековието, на феодализма в индийското общество. Част от изследователите приемат VI–V в.49, друга част — първите столетия от Р. Хр.50 Историците, които отнасят генезиса на феодализма преди Р. Хр., заключават, че Ранното средновековие включва времето от VI–V в. до III в. сл. Р. Хр.51 В огромните територии на Индия протичат специфични процеси, има характерни закономерности, все още неизследвани задоволително в историографията. По времето, когато в Централна Арабия Мохамед проповядва своето учение, по долината на р. Инд възниква народът раджпути, формиран в резултат от смесените бракове на заселили се тук от различни райони саки, кушани, ефталити и местното население. След като разрушили структурите на държавата Гупта52, раджпутите създали система от дребни княжества, обединени от индуската теокрация53.

Естествено при безкрайната сложност и комплицираност на явленията и дума не може да става за някакво точно определяне на хронологическите граници по години, когато събитията на промените се измерват с векове. Могат да се намерят остроумни отговори, но не може да се обясни убедително защо за край на Стария свят се приема 476, а не например 568 г., когато лангобардите нахлуват в Италия, разрушават старата римска обществена система и установяват нов ред. Поради какви причини 476 г. се предпочита пред цяла поредица от много по-важни събития: официалното признаване на християнството през 313 г., пренасянето на столицата в Константинопол през 330 г., нахлуването на Аларих в Рим и опожаряването му през 410 г.?

Цялостната картина позволява да се направят общовалидни изводи и заключения. Не подлежи на съмнение, че в Арабския свят възникват черти на „Ранно възраждане“, а в Япония се говори за „среден етап на Възраждането“. Забелязва се и друга закономерност. В страните с развита класическа античност като Индия, Китай, Иран и др. трансформирането на традиционното общество в средновековно протича без особени сътресения и катастрофи. Налага се заключението, че в световен мащаб цялостният процес на Възраждането протича в основни линии от VIII до XVII в. Това предизвиква съответни уточнения при характеристиката на аналогичните етапи в Европа, от една страна, и в Азия — от друга.

Стремежът да се прилага европейската схема върху страните на Азия не страда само от определени европоцентрични тежнения, но и от известни архаични идеологически щампи. Конкретните своеобразия, неповторимите особености, които характеризират Европа, от една страна, и Азия — от друга, не се нуждаят от доказване, те са ясни.

В различните континенти, както и в отделните страни установяването на феодализма протича в различни хронологически граници. За разлика от Европа, където този процес започва, общо взето, с едно голямо събитие — падането на Западната Римска империя през 476 г., и завършва с появата на първите средновековни градове (VIII–X в.), в Азия различията са по-големи. В Китай установяването на новия, средновековен строй може да се отнесе към времето на династия  Чжоу (XII - VIII в. пр. Р. Хр.), когато феодалните отношения отбелязват подем. Държавата Чжоу навлиза в нов етап на развитие в периода 770–256 г. пр. Р. Хр. Възникват 5 големи китайски държави: Ци, Чу, Цин, Цзин и Сун, обединяващи редица по-малки княжества. През VI–V в. е поставено началото на широкото разпространение на желязото. Изградени са огромни оросителни съоръжения, увеличава се производството на аграрна продукция. Укрепва и се подобрява занаятчийската дейност. Оживява се търговията. Градовете навлизат в период на забележителен разцвет.

В Индия установяването на феодалните отношения се извършва от VI–V до IV–VII в., макар някои историци да приемат V—VII в. В Япония зараждането на новото общество започва в средата на VII в., респективно през 645 г., когато възниква раннояпонската държава, и достига до края на VII в. По това време разцъфтява селското стопанство, свързано с поливното земеделие. Увеличават се обработваемите земи. Рудодобивната промишленост навлиза в подем: японците копаят желязо, слюда, злато, сребро, мед и др. Занаятите се специализират, появяват се цехови организации. Търговията се разширява. Градостроителството придобива невиждани дотогава размери.

Същностната характерна особеност на ранносредновековния етап от историята на човечеството е широкото разпространение на религиите, които са във възход. Християнството обхваща огромни пространства от Индия до Ирландия и от Кавказ до Етиопия. Будизмът залива Индия, Китай, Япония, Тибет, Сиам, Монголия и други страни. Ислямът, създаден от Мохамед, се превръща в световна религия.

Трудовата рента, един от ранните елементи за формиране на нови отношения, била специфична форма на земеобработка, при която определен парцел земя се ползвал за получаване на селскостопанска продукция срещу пари, труд или натурално задължение. През началния период на Късната античност тя била дългосрочна, но с течение на времето придобила постоянен, траен характер. Вечната трудова рента, наречена емфитевтична, включвала правото на собственост срещу заплащане, натурална вноска или ежегоден процентен данък. Емфитевтичната аренда взела широки размери и се превърнала в един от елементите на феодализацията, свързан с появата на алода, поземлено имение, превърнато в частна собственост. Притежателят на алода можел да го продава, завещава, заменя. Възникването на частната алодна собственост импулсирало генезиса на едрото земевладение.

В някои случаи трудовата рента прераствала в прекарий. Първоначално прекаристът бил свободен държател на земя, получена от едър земевладелец. Обикновено това били пустеещи парцели, които владетелят доброволно отстъпвал, за да ги предпази от конфискация от общинската управа. В средновековното общество с термина „прекарий“ започнали да обозначават документ, предоставен на просителя от земевладелеца, с който той придобивал право да обработва получения парцел земя в продължение на 5 години. Във франкската държава прекарият се трансформирал в защитна социална практика.

Върху обективния процес на феодализацията дала тласък появата на бенефиция — поземлено дарение от феодалния господар, срещу което получателят бенефициал поемал военни или други задължения. Възникнал като условно земевладение, бенефицият постепенно се преустройвал в наследствено имение, като носенето на военната служба се запазвало. Бенефицият се трансформирал във феод. Нарастването на населението, което изпадало в зависимост от магнатите, увеличавало формите на политическата им власт. Като изчерпвал поземления фонд, с който разполагал, кралят започнал да губи контрол над едрите земевладелци и те станали неуправляеми. При това положение монархът имал само една възможност — да узакони правото на магнатите да управляват самостоятелно своите домени. Със специална имунна грамота кралят натоварвал феодала-собственик да упражнява съдебна, фискална, полицейска, административна и друга власт в своите територии. Служителите на централната кралска власт нямали право да упражняват пряк контрол в домена на владетеля, придобил кралска имунна грамота.

 
Феодализмът в научната литература

 

В съвременната историопис54 се очертават 4 основни школи, които се опитват да обяснят същностните особености на феодализма като обществено явление. Едната школа е политико-типологичната, другата — компаративистката (сравнително-историческата), третата — социално-историческата и четвъртата — формално-юридическата и германската съвременна школа. В политико-типологичната школа се открояват Ото Хинце55, Георг фон Белоф56, Макс Вебер и др., в сравнително-историческата — А. Крамер, И. Дюнингер, Г. Фишер, X. Елиът Смит и др.57, в социално-историческата58 — Марк Блок, Фернан Бродел, Люсиен Февр и др., във формално-юридическата — Ф. Хансхоф, Ф. Стентън, К. Стефансън, а в германската съвременна школа — Ото Брунер, Т. Майер, К. Босл и др.

Погрешно е да се мисли, че проблемът за феодализма намира еднозначно решение в огромната научна литература, натрупана през вековете. Изследването на обществените отношения, установени в Средновековния свят, среща сериозни затруднения дори за ситуацията в Европа, а да не говорим за Изтока, където изворите все още не са проучени в необходимата степен. Една част от лансираните хипотези все още не са придобили характер на научно обосновани теории, поради което се нуждаят от допълнително обсъждане. Достатъчно е да се каже, че учени от категорията на Гастон Масперо (1846–1916)59, Едуард Майер (1855–1930)60, Борис А. Тураев (1868–1920)61 и др. лансират тезата за феодални елементи в голяма част от древноизточните общества. Не по-различно мисли и Дмитрий Петрушевски (1863–1942), виден специалист по история на Западноевропейското средновековие. Според него „народите на нова Европа преминали в основни линии същата стопанска еволюция, каквато преминали и народите на древния свят, макар и по-сложна и богата“. Подобно на Ед. Майер Д. Петрушевски допуска възможността да съществува капитализъм в Античния свят и Средновековието, феодализъм в Античния свят, по-специално в Омирова Гърция и Рим62. Термините, които извиква на живот развитието на феодализма, се превръщат в обект за изследване от страна на хуманитаристите, които формират съответен понятиен апарат. В правната и политологичната литература на XVII и XVIII в., занимаваща се с проблемите на средновековната епоха, намира съответно отражение подемът в хуманитарните науки, включително и в термините, с които си служи историческата наука63. Влизат в научно обръщение съчетанията „феодален режим“ (regime féodal), „феодална система“ (sisteme féodal).

Успоредно с развитието и усъвършенстването на хуманитаристиката не заглъхват дискусиите и по понятийно-категориалния апарат на медиевистиката. Някои изследователи, като френския историк Ш. Парен, изтъкват, че терминът „феодализъм“ (féodalité), въведен още през XVIII в., с течение на времето загубил своята яснота и определеност. Според него думите, които днес се употребяват във френския език, са нееднозначни — „сеньориален режим“ (regime seigneurial), „феодално право“ (drois féodaux), „феодален режим“ (regime féodal), „феодален строй“ (féodalité), „феодализъм“ (féodalisme), „начин на феодално производство“ (mode de production féodal)64. В същото време Парен употребява новите термини, които не са били пуснати в обръщение през XVII в. — „феодална система“, „феодален комплекс“ и пр. Не могат да минат без тях и изследователите, които отчитат сложността на явленията и държат сметка за развитието на съвременната историопис.

Като предмет на историческата наука понятието „феод“, трансформирано в явлението феодализъм, навлиза сравнително рано в научните изследвания и занимава широк кръг специалисти. Освен медиевисти с него започнали да се занимават философи, социолози, политолози, етнолози, етици и др. Средновековните латинисти, които първи въвели названията за средновековния период от историята на човечеството, не се опитвали да теоретизират върху явлението, те просто установявали фактите, описвали събитията. Историците на Италия, Франция, Германия и Англия не търсели еквивалента на думите в своите родни езици, а употребявали калката, но се опитвали да разширяват нейното съдържание.

При изучаването на категорията феодализъм историците трябвало да преодоляват множество затруднения, докато достигнат до едно по-адекватно нюансирано разбиране за феодализма и феодалните отношения. По убедителност на аргументацията, по научна зрялост изследването на феодализма може да бъде разделено на няколко основни етапа. Първият етап обхваща времето от Възраждането, когато се появяват първите проучвания за Средновековието, и се стигне до периода на Просвещението; следващият включва Просвещението, обхванало, общо взето, XVIII в.; третият обхваща времето на Романтизма (края на XVIII и началото на XIX в.). Либералното направление във френската историопис има своето място; немската от първата половина и до средата на XIX в. също отбелязва свои постижения. За изясняването на проблема за феодализма дават своя принос позитивистите от втората половина на XIX в. Не могат да се подценяват руската школа, немската с теорията на феодалното имение, както и завоеванията на френската, английската, американската, немската, италианската и др. в ново и най-ново време. Своя теория обосновава и марксистката историопис.

Върху по-нататъшното изследване на феодализма и феодалните отношения дава позитивно отражение решението на Националното събрание на Франция от 11 август 1789 г. за необходимостта от пълно ликвидиране на феодалния режим (regime féodal)65, респективно на сеньориалната власт над аграрната сфера. От субект на управлението феодализмът се превръща в обект за изследване. Прилагателното става съществително (féodalité).

Един от първите мислители, които направили опит да лансират теория за феодализма, бил френският граф Анри дьо Буленвилие (1658–1722), идеолог на опозиционните среди при управлението на крал Луи XIV, недоволни от политиката на монархията за изравняване на различните класи. Въз основа на законодателните актове на Меровингите и Каролингите той направил заключение за феодализма като форма на управление, като метод на администриране, установен от франките в Галия, след като я завоювали и укрепили своята власт. Управлението се характеризирало с господство на аристокрацията и политическа раздробеност66.

Според граф Анри дьо Буленвилие Карл Велики узаконил съществуващото положение, докато кралете от династията на Капетингите лишавали аристокрацията от придобитите права и я потискали. Такава политика провеждали кралете Филип II, Огюст, Луи XI, а най-лоши последици от нейното налагане имало управлението на кардинал Ришельо и Луи XIV. Ето защо след смъртта на Луи XIV графът депозирал до регента докладна записка за свикване на Генералните щати, които според него можели да възстановят погазения авторитет на аристокрацията.

В „Писма до парламента“67 авторът пресъздава историята на Генералните щати през XIV—XV в. В основата на произведението лежи пълното разграничаване на съсловната от абсолютната монархия, тяхното противопоставяне. Така граф Анри дьо Буленвилие изразил по недвусмислен начин своите виждания за историческия процес, за привилегиите на различните етнически и социални групи в историята на Франция.

Идеите на този общественик, който не бил професионален историк, а дилетант, активен политически деец, срещнали различен отзвук: едни ги приемали, други и отхвърляли. Ученият и секретар на Френската академия на науките абат Жан Дюбо осъдил остро разбиранията на графа. В своята нашумяла книга „Критическа история на установяването на френската монархия в Галия“  той дава обстоен отговор на твърденията му, подлага ги на унищожителна критика. Според медиевиста феодалният строй, установен в земите на франките, имал римски корени; в Римската империя били установени и бенефиции, и феоди като условно владение на земята, дарявано срещу задължението получилите го да влязат в съсловието на военните и да изпълняват военни функции. С други думи, абат Дюбо оценява феодалната система като структура от бенефиции и феоди, съществуващи още в Римската империя.

Разбира се, заключенията на абат Дюбо трудно могат да бъдат приети поради обстоятелството, че не е възможно да се постави знак за равенство между военните дарения на римските императори, от една страна, и кралските бенефиции при управлението на Меровингската династия. Това обаче не намалява познавателната стойност на неговите разбирания. Абат Жан Дюбо бил един от първите историци, които говорят за установяване на феодализъм и феодални отношения във франкското общество. Това е негова безспорна научна заслуга.

Би било проява на неоправдано опростенчество да се подценява големият принос на мислителите от епохата на Просвещението — историци, философи, социолози и др., в изучаването на средновековното общество. Естествено те не можели да изработят цялостна концепция за феодализма като обществена система, но мнозина от тях откривали важни компоненти на системата и я обяснявали. Не би могло да се говори за проникване в действителната същност на феодализма, без да се отчетат приносите на Франсоа Волтер (1694–1778), Шарл Луи Монтескьо (1689–1755), Едуард Гибън (1737–1794). Някои от тях се присъединяват към германската теория, други — към романската. Това е напълно естествено, то се определя от обстоятелството, че мислителите от онова време били повече или по-малко свързани с господстващите обществено-политически течения. Що се отнася до доказателствения материал, с който разполагали, той бил все още сравнително ограничен поради факта, че документалното богатство на медиевистиката не било достатъчно разкрито и пуснато в научна употреба.

Романтичната историопис, насочена против идеолозите на Просвещението, превъзнася средновековната епоха. Неравностойни приноси в научната литература внасят автори като маркиз Луи Боналд (1753–1840)69, Жозеф дьо Местр (1754–1821)70, виконт Фр. Шатобриан (1768-1848)71, Карл Л. Халер (1768-1854)72 и др. Поначало последователите на Романтизма в историографията оценяват феодализма като продукт на немския народ, но не разбират в достатъчна степен неговите същностни особености. Това ограничава познавателната стойност на техните проучвания.

Романтичната историопис разработва принципите на историзма, осветлява особеностите на историческия процес. Ненапразно през XIX в. значението на историческата наука нараства неимоверно и тя се превръща във водеща наука. Прав е Огюстен Тиери, когато пише, че историята поставя отпечатък върху XIX в. и му „дава своето име, както философията дава своето име на XVIII в.“73 Огромна роля изиграват английската школа в областта на икономическата теория и немската школа в класическата философия. Дейвид Рикардо (1772–1823) обосновава теорията за добавъчната стойност. Немският философ Г. В. Ф. Хегел (1770–1831) разработва концепцията за световноисторическия процес, за световната история. Неговото разбиране за ролята на великите личности в историята създава прелом в обяснението на събитията.

Започват да се появяват самостоятелни учения за същността на феодализма като обществена система, като политически строй. Това обстоятелство е резултат от общия подем на хуманитарните науки и особено на философията и социологията.

Своя концепция за феодализма обосновава известният френски историк Франсоа Гизо (1787–1874). Блестящ професионалист, самостоятелен мислител, той вижда основните характеристики на феодализма в условния характер на поземлената собственост, в нейното съединяване с политическата власт, в изграждането на йерархичната структура на държавна организация на базата на ленната система. В своя забележителен труд „История на цивилизацията в Европа“ Фр. Гизо определя като най-важна черта на феодализма раздробяването на върховната власт и оформянето на едрото земевладение, на сеньорията. Характерна особеност на сеньорията според него било съчетаването на частното право на собственика на земята с определени държавни права на хората, заселени върху нея.

Франсоа Гизо приема, че в основата на феодалното общество лежат 3 принципа, неразделно свързани помежду си. Първият принцип се състои в сливането на върховната власт с поземлената собственост, респективно присвояването на всички или почти всички права на живеещите върху земята на сеньора селяни. Втората особеност според неговите наблюдения се изразява в установяване на йерархическа организация на феодални връзки и взаимоотношения. Третият принцип включва йерархията на васали и на сюзерени74. В това най-общо се състоят схващанията на Гизо за феодализма като обществен строй. Римските традиции били запазени чрез правото, муниципиите и християнството.

Немският историк Георг Маурер (1790–1872), един от видните представители на медиевистиката в Европа, не обогатил само известната маркова теория, но развил редица интересни мисли за феодализма. В основния си труд „Увод в историята на общинното, дворното, селското и градското устройство и обществената власт“75 той хвърля светлина върху зараждането на феодалните отношения. Несъмнена фактологична и методологична стойност притежава и трудът му върху историята на общинната структура76. За този забележителен учен общината била традиционна форма на управление в Германия. В четиритомното си изследване върху феодалното имение и селското стопанство той развива възгледите си за феодализма, за феодалните обществени отношения. След като приема, че в началото, преди своето разселване, древните германци нямали държава, Г. Маурер проследява появата на частната собственост, свързана според него с влиянието на римското право.

Сравнително пълно и подробно той описва зараждането, развитието и укрепването на феодалното имение, изпадането на свободните селяни в поземлена зависимост. Въз основа на добросъвестно проучване на изворите стига до извода, че с установяването на феодалното имение общината не преустановява своето съществуване, тя се запазв77. Друг проблем, който той поставя, е ролята на общината за възникването на градовете. Георг Маурер приема, че градовете възникват по времето на Карл Велики78. Като германец той поддържа, че феодализмът има германски корени.

Георг Вайц (1813–1886), представител на историко-правната школа в немската историография, анализира формирането на правните институции на феодалната система, наричана от него лепна. Проследявайки генезиса на основните феодални институции, той осветлява поземлената и личната зависимост на селянина, състоянието на привилегированите държатели на йерархичната система. За разлика от редица други изследователи приема, че частното право е решаващ фактор за зараждането на отделните институции на феодализма79.

Вайц подробно анализира бенефициите, поземлените дарения от времето на Меровингите до появата на имунитета. В процесите той търси влиянието на неримското право80. Г. Вайц обективно оценява значението на „аграрния строй“, културното равнище на населението, правовия ред и пр.81

Несъгласие с разбиранията на Г. Вайц изразява Паул Рот (1820–1892), немски медиевист, свързан с правната школа. В редица свои публикации — „История на бенефициалната система от най-стари времена до X в.“ и др. — той оценява формирането на германската държавност като процес на деградация. Зараждането на феодалните отношения разглежда като тържество на частноправните тенденции над държавните институции. Държавният съюз, който възниква, според него се базирал върху господството на свободните собственици на земя, на тяхното въздействие върху обществения живот, на централната кралска власт, опряна върху армията82.

За разлика от Г. Вайц П. Рот отрича еволюционния характер на феодализацията. Налагането на феодализма сред франките той разглежда като социален преврат, започнал при Карл Мартел и приключил при Карл Велики.

Полемиката между двамата обективно спомага за изясняване на редица нерешени въпроси. Подчертава се значимостта на старите германски традиции при формирането на новата феодална държавност. Теорията за феодалното земевладение, наричано от французите сеньория (seigneurie), от англичаните — манор (manor), от немците — грундхершафт (Grundherrshaft), от руснаците — поместие, възникнала през втората половина на XIX в. Своето най-голямо развитие тя достига през последната трета на XIX в., когато става предмет на активна разработка. В Германия тази концепция получава обосновка в трудовете на Карл Теодор Инама-Штернег (1843–1905), Карл Лампрехт (1856–1915), Карл Вилхелм Бюхер (1847–1930), а във Франция — на Нюма Дени Фюстел дьо Куланж (1830–1889), Ернст Гласон (1839–1907), Анри Се (1864–1936). Нейни английски застъпници са Терълд Роджърс (1823–1890), Уилям Кенингъм (1849–1919), Фредерик Сибом (1833–1912), Джон Ричард Грип (1837–1883). Що се отнася до руската историография, тя отстоява сеньориалната теория чрез такива изтъкнати творци като Максим Ковалевски (1851–1916), Павел Гаврилович Виноградов (1854–1925), Николай Иванович Кареев (1850–1931), Дмитрий Моисеевич Петрушевски (1863–1942) и др. Всички те в една или друга степен свързват появата на феодализма с формирането на едрото поземлено имение.

Едва ли подлежи на съмнение, че представителят на синтетичната школа Нюма Дени Фюстел дьо Куланж мотивира една от най-интересните концепции за генезиса и същността на феодализма. В своята шесттомна „История на обществения строй на древна Франция“, обнародвана в Париж от 1888 до 1892 г., този автор отхвърля като несъстоятелна теорията за революционния характер на прехода от древността към средновековната епоха. В същото време той разглежда зараждането на феодализма в Европа като преустройство на късноримските институции на империята. Според него европейската цивилизация е резултат от определени стопански фактори. Той приема, че франкското общество е познавало общинната форма на земевладение и тя имала не индивидуален, а семеен характер83. Ф. дьо Куланж твърди, че сред германците съществувало т. нар. „голямо семейство“ и земята била едновременно собственост на семейството, от една страна, и на общината — от друга84. По такъв начин авторът разкрива еволюцията на формите на собственост: от общинната към семейната.

Към характерните особености на феодалната система Ф. дьо Куланж отнася васално-ленните отношения, оформянето на едрото земевладение, на сеньорията, обслужвана от зависими селяни. Социалнополитическата структура на феодализма той включва в неговите същностни особености, както и условното владеене на земята, йерархическите отношения, регламентирани чрез специална клетва — омаж. Освен това според автора личните договорни връзки били определящи, а при зараждането на феодалните отношения във франкското общество класовата борба не играела решаваща роля. Според него идеята за класовата ненавист била резултат от партийно пристрастие, плод на по-късни времена85. В обществения живот класовата борба намирала проява, но тя била рядко срещано явление. Заниманията на сеньори и на селяни не били толкова различни, селянинът носел оръжие, както и сеньора86. В този смисъл той смята, че медиевисти от ранга на Огюстен Тиери, Франсоа Гизо, Жул Мишле и др., като говорят за борба между класите, извращават историята на Франция87.

Карл Инама-Штернег, автор на тритомна „Немска стопанска история“88, за първи път в немската историография дава пълно описание на едрото поземлено владение и разкрива механизмите на неговата организация. В качеството си на един от родоначалниците на теорията за феодалното имение той обяснява феодализма с особеностите на едрото земевладение, с неговия натурален характер. По такъв начин немският историк разкрива стопанската основа на феодалната обществена система. Авторът гледа на феодалното имение като на основна клетка на феодализма. Според него при разселването на древните германци върху земите на Римската империя родовата община89 прераснала в съседска община — марка. В процеса на по-нататъшното развитие тя еволюира и нейните членове постепенно се превръщат в самостоятелни стопани, притежаващи частна собственост.

Инама-Штернег поддържа, че феодалното имение става база за зараждането на средновековните градове, а наред с тях и на градското право. Той гледа на общината като на икономическа, производствена организация, изгодна за селяните. Според него класовата борба била пречка за развитието на средновековното общество, за победата на прогресивните сили. Този изследовател твърди, че закрепостяването на селяните било необходимо условие за задоволяване потребностите на обществото, понеже дребното стопанство не можело да гарантира изхранването на малкото семейство.

Относително самостоятелно становище в историографията заема австрийският историк Алфонс Допш (1868–1953). Дългогодишен професор във Виенския университет, той бил свързан с немската медиевистична школа. Схващанията си за общественото развитие, съответстващи на критичното направление в историческата наука, развил във фундаменталните си трудове „Стопанското развитие на Каролингската епоха“90, „Стопанските и социалните основи на европейското културно развитие от времето на Цезар до Карл Велики“91. Много голямо значение имат проучванията: „Натуралното и стопанско развитие на световната история“92, „Властта и селяните в Немската империя“93. Основните становища на учения са прокарани и в други негови разработки94. Великолепен познавач на изворите, взел непосредствено участие при подготовката на някои томове на „Монумента Германия хисторика“, А. Допш предлага на критична преоценка основни категории на ранносредновековната история. Без да спазва традиционните постановки в медиевистиката, той отхвърля периодизирането на обществото по икономическия индикатор, а също и деленето на историята на стара, средновековна и нова, нарича го безсъдържателно и нелепо95. Убеден противник на марксизма, А. Допш изразява несъгласие с учението за революционния преход от Стария свят към Средновековието, за закономерния характер на общественото развитие, за определящата роля на икономическия фактор в цялостния живот на обществото96. За разлика от някои историци, поддържащи становището за катастрофата, той отстоява разбирането за континуитета97.

Своята позиция за феодалното имение А. Допш мотивира, отхвърляйки марковата теория98. В борба с марксисткото разбиране за историята той развива тезата за вечното съществуване на имението, на свободните селяни и на градовете. Оценявайки като несъстоятелна идеята за колективна собственост на земята, той развива мисълта, че частната форма на собственост е съществувала винаги. Приема, че през Ранното средновековие има „феодален капитализъм“. Отрича, че стопанството е с натурален характер. По принцип атакува учението за феодализма като обществено-икономическа формация. Смята, че феодалното имение притежава политически характер и не е икономически детерминирано99. Според него държавата възниква в резултат на военните конфликти100.

Един от върховете на медиевистичната мисъл по новаторство на идеите, по богатство на привлечените факти и по обосноваване на изводите отбелязва руският историк Максим Максимович Ковалевски (1851–1916), защитил с допълнителни аргументи концепцията за феодалното имение. В тритомния си фундаментален труд „Экономический рост Европы до возникновения капиталистическото хозяйства“, подготвен от 1893 до 1903 г., този забележителен учен проследява цялостния икономически процес в Западна Европа от времето на Римската империя до края на XV в. Зараждането на феодализма е предмет на първия том. „Феодализмът — пише М. Ковалевски — е особена форма на политически и икономически строй, основан на земята, на земевладението, и това е главното, от което в една или друга степен зависи и всичко останало, като се започне със смяната на поданството, с отношенията на васалитета и неговото отношение към йерархическата градация.“101

В установения феодален строй М. Ковалевски открива две страни — политическа и икономическа. Политическата включва васално-ленната система, икономическата — едрата поземлена собственост. Васално-ленната система се отличавала с политическа раздробеност и разпокъсаност, тя обвързвала в едно цяло властта с поземлената собственост. Едрата поземлена собственост в лицето на сеньорията, поместието се основавала на натуралното стопанство и на труда на селянина, лично и поземлено независим102.

При детайлизирането на предлагания модел голяма познавателна стойност имат уточненията за факторите, улесняващи изграждането на едрото поземлено имение. Във връзка с това интерес пораждат наблюденията върху разоряването на дребните самостоятелни производители, изпадането в зависимост на общинници, алодисти и др. Знанията за средновековните структури се обогатяват и с привлечената информация за влиянието на аграрния опит на древния Рим, както и за икономическите отношения при германците от времето на Цезар и на Тацит, за условията на стопанисване при варварските кралства. Синтезирайки получените сведения, ученият разкрива спецификата на новия обществен строй, зародил се в Западна Европа103.

Аграрните отношения през следващия етап от историята на феодалното общество — епохата на развития феодализъм, са предмет на разработка във втория том на цитирания труд. Анализирани са именията в Англия, Франция, Германия, Италия и Испания. Събитията са оценени през призмата на теорията за феодалното имение. Социалните конфликти, зародили се в резултат от разлагането на едрото поземлено имение, авторът оценява като болест на обществото.

Изводите, до които стига големият учен, са мотивирани с убедителни документални свидетелства. Методологическите позиции, от които се анализират събитията, са позициите на позитивизма и еволюционизма.

Друг известен руски учен, който разработва проблемите на феодалното имение, е Павел Гаврилович Виноградов (1854–1925). Той има свои самостоятелни виждания, свои начини на интерпретация на социалните явления. За разлика от М. Ковалевски, който проявява подчертан афинитет към теоретичните синтези, П. Виноградов възстановява миналото чрез търсенето и откриването на каузалната връзка и зависимост между явленията. Последовател на английския философ и социолог, един от основоположниците на позитивизма Хърбърт Спенсър (1820–1903), П. Виноградов разбира изключителната сложност на феодализма. Приемайки, че феодализмът е един от основните факти в историята на западноевропейското общество, определящ политическия живот, авторът стига до заключението, че той трудно се поддава на определение104, но може да се разглежда като власт на едрите земевладелци, управление на поземлената аристокрация, нейно политическо господство, условна поземлена собственост, васална йерархическа система105. Това определение съдържа много верни наблюдения и характеристики, основани върху критично овладяване на изворите и литературата.

Изследвайки социалната действителност в Италия, П. Виноградов не е можел да не спре вниманието си върху факторите, оказали влияние върху генезиса на феодалните отношения. За да стигне до обобщение и изводи, той си служи с анализ на изворите106. В резултат на подобен подход установява съотношението между римските и германските елементи при формирането на новата обществена система, изградена върху развалините на Стария свят. Стига до извода, че въздействието на двата фактора — романския, от една страна, и германския, от друга, било, общо взето, еднакво, равномерно107.

Сериозен принос прави ученият при изследване формирането на английския манор108. Той сравнява генезиса на феодализма в Англия и франкската държава, като показва общите тенденции и закономерности и конкретните особености, историческите своеобразия. Виноградов достига до заключението, че характерните особености на феодалната система в Англия се наложили в края на XI и началото на XII в. Що се отнася до правното регламентиране на възникващите процеси, авторът приема, че това става около средата на XIII в. При обрисуването на общата картина ученият отрича въздействието на общината, нейния старинен произход, ролята на норманското завоевание109. Несъмнена познавателна стойност притежават изводите му за рентата и нейните форми.

Тимофей Николаевич Грановски (1813–1855), професор в Московския университет, не открива нови характерни особености на феодализма, изразява съгласие с някои наблюдения на Гизо, но акцентира върху определени страни на системата, подценявани от други автори. Характерна, главна черта на феодализма Т. Грановски вижда във формите на рента: обработна, натурална, парична. Според него тя била разпространена не само в другите страни на Европа, но и сред славяните110. Тимофей Грановски обръща внимание върху антагонизма във феодалното общество111, породен от „тъмните страни на феодализма“.

За френския специалист по сравнителна история на правото Жак Жофроа Флак (1846–1919) феодализмът представлява система от лични връзки и отношения. Това разбиране ученият лансира в четиритомния си труд „Произход на древна Франция“112. В процеса на зараждането на феодализма като социална система се проявяват различни форми на обществени връзки, като се започне от периода на келтите, мине се през времето на Римската империя и се приключи с древните германци. Флак приема, че визираните връзки са продукт на потребностите на хората от защита, от покровителство: лично, семейно, обществено, а не резултат от дарения на поземлени парцели113. С други думи, в основата на феодалния режим авторът открива обективния стремеж към покровителство, намерил израз в сеньориалния режим, наложил се през X–XI в.

Ръководейки се от принципите на правното разбиране за историческия процес, Ж. Флак търси своеобразията на общественото развитие през конкретните исторически периоди. Феодализмът бил политическа система, изградена върху фефните контакти. Според него историята на обществото протича под знака на смяната на различни видове патронат. По същество той отрича до известна степен развитието на алода, след това на едрата поземлена собственост, но в края на краищата ги подценява и не разбира достатъчно техния стопански смисъл, ролята им в живота на обществото. Ж. Флак отдава дължимото на историческата традиция: според него, създаден веднъж, общественият организъм не може да бъде разрушен, той само се трансформира. Той не омаловажава различните фактори: стопански, обществено-политически, духовнокултурни, нравствени.

Интересна е периодизацията за зараждането и развитието на феодализма, предложена от Ж. Флак. Според него до началото на IX в. във Франция протича период на продължение на римската държавност, оценяван като време на относителна централизация. След това през IX–XI в. настъпва етап на разпадане на сеньоритета и се установява господството на личните връзки, разглеждани като фактическо утвърждаване на феодализма. В началото на VII в. започват да господстват фефните връзки. Времето от X до XI в. авторът разглежда като предфеодален строй114.

В европейската медиевистична историография дълбоко въздействие упражнява прочутата школа „Анали“, изградена от Марк Блок (1886–1944) и Люсиен Февр, за да обедини редица изследователи на феодалното общество около фундаменталната идея за създаване на „глобална история“. Своите разбирания за феодализма М. Блок, най-видният представител на школата, развива в две книги. Едната е „Феодалното общество“ в два тома (т. 1–2, 1939, 1940), другата — „Характерни черти на френската аграрна история“ (излязла в две издания: през 1931 и през 1952 г., посмъртно). Това са проучвания с голяма познавателна стойност, запазили своя приносен характер до днес, близо половин век след смъртта на бележития историк.

М. Блок разглежда феодализма не като някаква абстракция, а като система от взаимно свързани и взаимно функциониращи институции: политически, икономически, духовнокултурни, етнически. За него това е социален феномен, притежаващ допирни точки в различните страни на света. Неслучайно авторът прави опит да съпостави Европа с Япония, като търси типологична близост115. Ученият открива в сеньорията характерен елемент на феодализма и търси неговите исторически корени. Сеньориалният домен бил едро, много едро стопанство. За да може да извлече от него доходи, сеньорът търси източника — наемния труд, зависимите селяни, и организира неговото използване116. Разбира се, авторът тук говори за роби, за капиталистическа система на експлоатация, но същността на неговото разбиране не се заключава в терминологичните грешки, а в глобалната концепция, която заслужава внимание. Важното е, че големият историк вижда в сеньорията основен елемент на феодализма, както и съществуващите васално-ленни отношения.

При конкретното описание на феодализма М. Блок изразява съгласие с редица установени негови особености. Като е наясно, че институциите, създадени от човека, винаги се реализират в „несъвършена форма“117, ученият знае, че историята е наука не само за промените, но и за различията. По принцип той се солидаризира с тези, които приемат общоизвестните черти на феодалния строй: политическа раздробеност и разпокъсаност, зависимост на селянина, господство на ленното право, на личните връзки и пр. Това в никакъв случай не омаловажава неговите виждания, а разкрива техния всеобхватен характер.

В разнородните школи и направления в медиевистичната историография особен дял образуват проучванията за феодализма в Азия. Въпреки че има определен брой историци, които смятат, че терминът „феодализъм“ се отнася само за Европа, а в Азия той е неприложим и безсъдържателен особено при великите империи, все пак въпросът за източния тип феодализъм занимава значителен брой изследователи. Някои автори смятат, че в това понятие има известен смисъл, когато е отнесено към историята на Китай през периода от III до XX в. Приема се, че социално-икономическото му съдържание е неприложимо в източния свят, където могат да се открият само характерната политическа раздробеност и системата от васални връзки и отношения118.

Очевидно прегледът следва да започне от историята на Китай не само защото е водеща държава в Изтока, а наред с него и в света, а защото обектът притежава уникални особености, които са неповторими. В съвременната китайска историопис се налага разбирането, че „класическият феодализъм“ се зародил в Китай по-рано, отколкото в другите страни. „Китай — пише У Тин-цю — е първата държава в света, навлязла във феодалното общество, настъпило 800–900 години по-рано, отколкото в държавите в Европа, а ако се приема за феодално западночжоуското общество, то е по-ранно с 1600–1700 години. По това време древна Гърция и Рим още не са навлезли в класовото общество. В световната история феодалното общество на Китай по своя характер е прекрасен класически образец; в новата система на световната история не трябва да продължава да се представя като образец само феодалното общество на Европа.“119

Цитираното становище е показателно по методологичната си целенасоченост; то не се нуждае от коментар. Като изходно начало на едно разбиране, здраво вкоренено в китайската литература, то представлява алфата и омегата на много монографични проучвания по темата.

Разкривайки приноса на Китай в историята на световната култура и цивилизация, мнозина историци на тази страна се занимават с отличителните особености на феодализма в своята родина и разкриват неговата неповторима специфика. Един от тези автори, Ден То, призовава своите колеги да изучават различието на Китай от другите страни и ги подлага на критика, защото описват прекомерно общите черти на Китай с Европа. „Някои хора — изтъква Ден То — се опитват да доказват, че историята на Китай е съвършено еднаква с историята на Европа. За постигането на своята цел те безмилостно преобръщат историята на Китай, опитвайки се да я поставят на прокрустовото ложе. Така например Шан Юе, виждайки, че периодът на феодалното общество в Европа е по-кратък, отколкото в Китай, решава да съкрати феодалното общество в Китай, отрязвайки по такъв начин главата и опашката на китайския феодализъм.“120

Разбира се, в китайската историопис все още не са решени въпросите за границите на феодализма и за неговите същностни особености. Една част от учените отнасят началото на феодализма от IX в. пр. Р. Хр. до настъпването на новата ера (Люй Чжен-юй, Фан Вен-лан, Цзян Бо цзан), друга — към V–III в. сл. Р. Хр. (Ян Сян-куй, Лин Ган-цюан), трета — към III–IV в. от Р. Хр. (Тун Шу-е, Шан Юе, Ван Чжун-ло). Европейските автори приемат за начало на Средновековието в Китай III–IV в.

Налага се разбирането, че сложният мъчителен преход към феодални обществени отношения започва след разпадането на империята Хан (192–220) и продължава по всяка вероятност докъм VIII в. Привържениците на това течение поддържат, че през това време се утвърждава държавната феодална поземлена собственост. Върху нея неблагоприятно се отразяват запустяването на големи територии обработваема земя, настъпилата разруха, потребността от изграждане и поддържане на поливно земеделие. Във връзка с всичко това държавата прикрепвала селяните към земята, за да я обработват, като им гарантирала стопанска инициатива и материална заинтересованост. Ликвидирана била собствеността на селската община върху земята. Изследователите изнасят, че всяко семейство придобило като частна собственост два парцела земя. Единият обхващал от 0,5 до 1,5 дка, а в изключителни случаи — до 3 дка земя. Върху него селянинът построявал жилището си и го обработвал като градина. Другият парцел включвал 9,2 дка черничеви дървета за отглеждане на буби за коприна. В зависимост от пола, възрастта, социалната си принадлежност всеки китаец придобивал право да наследи земя за обработване в размер от 2 до 46 дка. Поради различните степени на социално-икономическо развитие в необятните територии на Китай установяването на феодалните отношения протичало неравномерно121.

Натрупаната литература за генезиса на феодализма в Китай през различни етапи от неговата история показва, че различията във вижданията остават, дискусиите продължават без изгледи за постигането на единство във възгледите. Това е неизбежно, като се има предвид, че все още много извори остават недостатъчно проучени, а научната литература, пропита с противоречиви разбирания, се трупа постоянно и голяма част от нея остава неанализирана122 в необходимата степен.

Китайската специализирана литература обръща внимание върху правните аспекти по отношение на върховния владетел, феодалната собственост, управлението, престъпленията и наказанията. В средновековен Китай върховен владетел бил императорът, който държал в ръцете си законодателната, съдебната и военната власт. Престъпленията срещу личността на императора били окачествявани като престъпления против държавата123. Въведеното през VII–XII в. право разграничавало 3 вида собственост: частна, държавна и публична, обществена собственост. Притежанието на религиозните общини — будистки, даоистки и др., образувало особен вид собственост. Обект на собственост били хората, земята, сградите, животните, вещите124, а субект — стопаните.

В нейните различни форми собствеността в средновековен Китай била свързана с императорската власт. Държавата била олицетворявана от императора125 — единствения извор на правото. Разпоредбите на императора били неотменими, печатите му се разглеждали като сакрални126.

От друга страна, в английската историография, посветена на изучаването на средновековен Китай, са прокарани различни виждания за феодализма и за феодалното общество. В следвоенната английска историопис Е. Кърби127 прави опит да лансира нова интерпретация за обществения строй в Китай и да отхвърли марксисткото учение за феодализма. Друг автор, Е. Пулибленк, разглежда дискусионни проблеми за обществената система на Китай, а наред с него и на останалите страни на Изтока. Спирайки се на схващанията на американския историк В. Еберхард, който открива в древен Китай феодален строй, Пулибленк отстоява различни от неговите схващания. Като изразява несъгласие с американския автор за отсъствието на каквито и да било сходства между Китай и страните на Европа, Е. Пулибленк доказва, че през III–VI в. в Китай вече имало оформени „благородни семейства“, а при династията Тан (VII–IX в.) се разразили конфликти между старата наследствена и новата служебна аристокрация — обстоятелство, оспорвано от В. Еберхард.

Английският историк отхвърля учението за азиатския път на развитие и обосновава една по-приемлива трактовка на генезиса на средновековното китайско общество. В друга разработка — встъпителна лекция при заемането на катедра през 1955 г. в университета в Кеймбридж — той прави опит да приведе историята на Китай в съответствие с европейските модели, приети в историографията128.

В уводна лекция, изнесена при откриването на курс по история на Азия и Африка в Лондон, Д. Туитчет изразява несъгласие с официалните марксистки тези и включва историята на Китай в продължение на 2 хилядолетия в границите на феодалната епоха. Той отделя специално внимание на поземленото имение, формирано през VIII–X в.129, макар да не използва категорията феодализъм. При все това историкът говори за установени отношения на господство и подчинение, както и за едри поземлени собственици и за зависими селяни.

В своя труд „Императорски Китай“ М. Льове се спира на редица явления от живота на средновековната китайска държава. Свързан с методологическата ориентация на Харвардската школа, респективно с Дж. Фербенк, Е. Рейшауер и др., М. Льове отхвърля формационното деление на китайската история и поддържа, че отнасянето на китайското общество към системата на робството, феодализма или капитализма не носи полза за учените и предизвиква само многословни дискусии130. В противовес на периодизирането по формации авторът предлага деленето на историята в зависимост от формата на управление. Според него историята на Китай трябва да бъде разделена на 3 основни периода. Първият обхваща времето до императорския период (221 г. пр. Р. Хр.), вторият — императорския (от 221 до 1911 г.), а третият — следимператорския, включващ периода след 1911 г.131

Отделните самостоятелни раздели авторът поделя на етапи, свързани с различни критерии, като държи сметка за приемствеността, стопанския живот, паричното обръщение и редица други фактори132. Под феодализъм авторът не разбира начин на производство, понеже смята, че в Китай европейската категория феодализъм не намира приложение. Самия феодализъм обаче той оценява като система договорни отношения между императора и васалите. Така М. Льове се присъединява към традиционното европейско третиране на проблема.

Книгата на М. Елвин „Характер на китайското минало“, оценявана като своеобразен синтез на английската историопис през периода след загасването на войната, намира редица сходства между ранната империя на Китай и Римската империя, както и определени своеобразия и неповторими особености. В резултат от извършения анализ авторът систематизира поредица аналогични фактори в Китай, които се срещат в Римската империя — робство, колонат, колонизация, войни. Според неговите заключения до X в. в двете страни възникнали различни отлики, а също и общи закономерности. В Китай процъфтявала манориалната система, но поради обстоятелството, че държавната власт ръководела военните операции и отбраната, нямало условия за формиране на военна групировка, както в Западна Европа133. Тоест М. Елвин смята, че в Китай през периода на късната империя се оформил манорализъм, но феодализъм в същинския смисъл на понятието нямало. Според учения собственикът на поземленото имение бил едновременно и управляващ: „Едрите поземлени интереси взимали връх над местната администрация и я превръщали в своя креатура.“134 По-нататък авторът обръща поглед към спецификата на манора в Китай, от една страна, и в Европа, от друга. За разлика от Европа, където манорът бил закрепен по законодателен път, в Китни той не бил легализиран чрез правни норми. Докато в Европа феодалът получавал манора по служебен път, в Китай това ставало по наследство.

Както се вижда от някои обобщения на историци от Индия, националната индийска историопис, посветена на изследването на средновековна Индия, не разполага все още с достатъчен брой солидни научни разработки135, макар да има силна жажда за изучаване на миналото. Имайки предвид слабото развитие на историческата наука в тази страна, можем да разберем патриотичните становища на индийския историк Р. Мукерджи, силните и слабите страни на неговите публикации. Интерес поражда книгата му „История на индийското мореплаване и морска активност от най-древни времена“136, в която се обсъждат редица въпроси от историческото развитие на страната и народа.

В статия „Някои исторически аспекти на феодализма в древна Индия до XIV в. от н. е.“, поместена в „Списание за индийска история“ през 1959 г., Р. Чаудхури установява, че заедно със самия него в Индия имало само 6 научни работници историци, които изследвали феодализма и феодалните обществени отношения. Това са: Б. Н. Батта, К. Шелванкара, Р. Ш. Шарма, Д. Д. Касамба и K. М. Ашраф. Авторът оценява положително проучванията на двама от тях — Д. Д. Касамба и Р. Ш. Шарма.

В монографията си „Увод в изучаването на историята на Индия“ Д. Д. Касамба прави опит да осветли зараждането и същностните особености на феодализма в родината си. Неговите разбирания в една или друга степен и форма са в синхрон със световната научна концепция за феодалното общество по това време. Авторът обаче проявява стремеж да обоснове свои виждания, което придава на опита му определена познавателна стойност. Според Д. Касамба феодализмът преминал през два етапа на развитие. Единият, наречен от него „феодализъм отгоре“, се заражда през управлението на Гуптите, респективно IV–VI в., другият — „феодализъм отдолу“, протекъл по същото време. Всеки един от посочените етапи притежава свои същностни особености и заема определено място в историческия процес.

Авторът свързва концепцията за феодализма с разбирането си за него като специфична форма на правови и административни отношения, по-специално с въвеждането на плуга при обработването на земята137. Генезисът на феодализма отгоре започва при управлението на династията Сатавахана през I–III в., когато по селата били разселени отряди военна полиция, чиито военачалници се превърнали в поземлени собственици. Фелдмаршалите, военните ръководители на окръзите, също станали едри собственици на земи. При династията на Гуптите развитието на феодализма продължило. По думите на Д. Касамба феодализмът отгоре представлява особена „държава, в която императорът или могъщият крал взимат данък от подчинените, продължаващи да управляват...“138

Колонизацията по селата била съчетана с частна търговия, с активизиране на религията, на брахмани и будистки монаси. Еволюцията на кастите довела до формирането на нова класова структура139. Племенните вождове се превърнали в териториални князе140. Променила се властта, характерът на управлението станал по-различен. Увеличила се рентата: трудова, натурална141.

Сравнително по-аргументирано и по-убедително излага своето разбиране за феодализма като обществен строй Р. Ш. Шарма, автор на три интересни монографии: „Индийски феодализъм“, „Шудри в древна Индия“ и „Аспекти на политическите идеи и учреждения в древна Индия“. В монографията „Индийски феодализъм“ са обобщени вижданията на Шарма, които той изнася в курса лекции в университета в Калкута. От гледна точка на идеи и на мотивация сериозна познавателна стойност има книгата „Шудри в древна Индия“, създадена в резултат от задълбочено проучване на изворите: Закони на Ману, епиграфски материали, свещени текстове, пурани, различни произведения на будистки и джайнистки автори. Третата монография представлява по-нататъшно развитие и обосновка на възгледите, прокарани в „Шудри в древна Индия“.

В хронологическо отношение Р. Шарма отнася началото на феодализма към периода на Маурийската династия, както подчертава в една от своите работи. Най-забележителна проява на процеса на феодализацията в държавния апарат авторът открива в поземлените дарения на брахманите, засвидетелствани в пураните, епоса и дхармашастра142. Даренията, правени и преди управлението на Маурите през II в., започнали да се придружават с имунитетни права, а от V в. били санкционирани със съдебен имунитет. По такъв начин появата на феода в Индия била свързана с известна децентрализация на държавното управление. Формирали се васални отношения, аналогични на западноевропейските. Настъпил процес на политическа феодализация: появили се фаворити на владетелите, наричани саманти, които от VII в. насетне били длъжни да участват във военните поделения на владетеля със свои бойци.

Научен интерес поражда определението, което дава Р. Шарма на феодализма. След като напомня, че европейските изследователи отнасят този термин към историята на Европа за периода V — XV в., като отчитат нейната правна страна, авторът не опростява проблематиката, а си дава сметка за нейната сложност. Затова забелязва, че част от учените показват договорните отношения между лорда и васала, друга част — икономическия аспект, намерил израз в манориалната система. Като държи сметка за европейските параметри на феодализма, Р. Шарма намира, че същността му от политическа гледна точка „лежи в организацията на цялата административна структура на поземлената основа“. Що се отнася до икономическата му същност, тя се проявява „в института на крепостничеството, при което селяните били прикрепени към земята, притежавана от земевладелци, разположени между императора и фактическите земевладелци“. Рентата, плащана от васалите, била в продукти и труд. „Тази система — обобщава авторът — почивала върху натуралното стопанство, при което продуктите се произвеждали за потребление от местните селяни и лордовете, а не за пазара. Ето защо ние ще изследваме произхода и развитието на феодализма в Индия в светлината на тези общи признаци на феодализма.“143

Р. Шарма създава своята дефиниция за феодализма в съответствие с постиженията на общата медиевистика и особено в съгласие с понятията, пуснати в употреба от историците, които използват инструментариума на социологията. Това обстоятелство определя особеното значение на авторовите конструкции. Не може да не се оцени положително и усилието на индийския учен да проследи процеса на феодализацията в градовете и по-специално в сферата на занаятчийската дейност. Важна стойност има констатацията му за подобряване положението на роби и на шудри, за превръщането им в зависими държатели на земя. Историкът уточнява хронологията на обективния процес на зараждане и развитие на феодализма, обхващащ и занаятчийската дейност, градската промишленост. Използва вести, показващи, че през управлението на Гуптите търговците придобили известни права над занаятчиите. Това обстоятелство се привлича като доказателство за задълбочаване на феодализацията144.

Обобщавайки резултатите от своите проучвания, авторът подчертава, че нарастването на собствеността в зараждащото се феодално общество е резултат от два фактора: отказване на държавата от земята и активизиране на самостоятелните собственици, които се превръщат във феодални притежатели. Както пише Р. Шарма, политическата система на феодализма била изградена върху „поземлените дарения, в резултат от което светските и религиозните бенефициарии били особено много заинтересовани от укрепването на феодалните княжества не само против съперниците им, но и против въстанията на селяните“145. Това заключение е показателно за методологическата ориентация на своя автор, който приема тезата за класовата борба. Религиозните организации и институции — индуизъм, будизъм и пр., той разглежда като особени сакрални структури на индийското феодално общество.

За разлика от индийската по-голямо богатство и разнообразие на възгледи за феодализма предлага японската историография, формирала няколко основни насоки в своето развитие. В лицето на най-изявените си представители: Огю Сарай (1666–1728), Дадзай Сюнтай (1680–1747), Рай Санъе (1780–1832) конфуцианската школа разглежда феодализма като административна управленска система, изградена върху поземлената собственост. Друго направление, обединяващо главно юристи, го характеризира като васална система, закрепена по законодателен път146. Учени от категорията на Миура Канеюки, Некада Каору, Сими Китидзи и др. виждат в него предимно начин на управление, отношения между сеньор и васал147.

През първата четвърт на XIX в. Фукуда Токудзо поставя началото на особено направление, изучаващо социално-икономическата история на Япония. В тази насока отправят своите изследователски дирения Хондзьо Ейдзиро и Егасира Цунедзи. Основното, което обединява тези автори, е идеята за свързване на феодализма с едрата поземлена собственост, обявена за най-характерната черта на системата148. Сравнително подробна информация за тази школа, за нейните аргументи може да се открие в известния „Речник на икономическата история на Япония“, издаден през 1940 — 1942 г. под редакцията на Хондзьо Ейдзиро.

Самостоятелно течение образува школата на Мотоори Норинага (1730–1801) и Харита Ацутане (1776–1843). Двамата автори и техните следовници обясняват феодализма с функционирането на администрацията в провинциалните райони на Япония. Реформата през 646 г. Тайка според изследователите ликвидирала традиционното управление и въвела официално летоброене по годините на властващия император. Създадена била силна държавна организация. Пристъпило се към изграждане на раннофеодални отношения149. По силата на разпоредбите на кодекса „Тайхорьо“150 земята била обявена за държавно притежание. Появили се два вида собственост: държавна и частна. Размерите на самостоятелните владения произтичали от йерархическата степен в управлението на държавния апарат, придобита от собственика.

Свои представители привлякла и историко-материалистическата историопис. Норо Ейтабо, родоначалникът на японската марксистка историография, свързва началото на феодализма с етапа Камакура (1192–1333). Неговите възгледи се споделят и от други автори151. В техните изследвания се прокарва мнението за феодалния характер на поземлената собственост като основна характеристика на формацията.

Необикновеният подем на следвоенна Япония разкрива широки възможности за ново разработване на медиевистичните проблеми. В края на краищата обаче в основни линии възприемането на феодализма като обществена система се движи в границите на традиционните исторически школи, които маркират и нови нюанси152.

В историографията за Арабския халифат, възникнал като теократична държава153, се застъпват нееднакви схващания за характера на феодализма154, но не се поставя под съмнение, че арабският феодализъм притежавал специфични особености155. Действително в ранносредновековното арабско общество нямало оформена съсловна йерархия с наследствени привилегии, скрепени със закон. Но управляващата аристокрация, притежаваща определено образование, включвала халифите и емирите, тяхното обкръжение, военачалници, чиновници. Що се отнася до нисшите слоеве от селото и от града, те обхващали земеделци, занаятчии, дребни търговци.

Феодалното земевладение получило най-голямо развитие при Багдадския халифат. Подобно на бенефиция в Западна Европа в халифата възниква феодално земевладение — икта, предоставяно срещу носенето на военна служба156. Изучават се даренията, превръщани в наследствени — мюлковете157. Изследва се и вакъфското владение158, условна форма на поземлена собственост, предназначена за религиозни и благотворителни цели. Съществували и привилегировани земи, хасса, освобождавани от налози и такси, предоставяни на държавния фиск. С други думи, поземленото право в халифата било окончателно изградено159. Системата на администрацията, управлението, финансите160 постепенно се усъвършенствала. Това се отнася и за висшата структура161 — везират, емират и пр.

В излизащата научна литература интензивно се разработват проблемите за властта — земна и небесна. По принцип небесната власт се предоставя на Аллах, докато земната власт притежава крайно ограничена цел: да следи хората да живеят по „Божествения закон“, преподаден в Корана и сунната. Това разбиране пронизва трудовете на прависти, теолози, философи, социолози, политолози162.

Историци доказват, че съгласно текстовете на Корана единната власт на Аллах притежава многостранни измерения. Като посланик на Аллах Мохамед разполага с различни форми на господство и власт. Не в противоречие, а в съгласие с източните традиции пророкът, изпълнявайки функциите на посредник между Аллах и хората, сакрализира управленската си дейност. Благодарение на родството си с Мохамед Абасидите укрепвали своето господство. Махдисткото движение, обхванало известни слоеве от арабите през VIII–IX в., предвождано от пратеник на Аллах, махди, се заело с подготовка на вярващите за края на света, за Страшния съд и за установяването на царството на справедливостта. Хариджитите, членове на особено социално-религиозно направление, ръководейки се от сурите на Корана, издигнали идеята за установяването на идеално управление163.

В най-голяма степен сакрализацията на властта намира израз в управлението на халифите. Въвежда се в употреба съчетанието „халиф на Аллах“ в смисъл на наместник на Аллах на земята164, какъвто е бил Мохамед. По такъв начин сакрализацията на върховния владетел в Арабския свят преминава в нова, най-висока степен. В началото на XI в. халифът бил обявен за символ на вярата165.

Самостоятелно направление в историографията образуват проучванията за феодализма и феодалните отношения в бившия Съветски съюз166. Медиевистите от марксистко-ленинската школа свързват концепцията си за феодализма с учението за обществено-икономическите формации167 и го оценяват като световноисторическо явление. Ръководейки се от труда на Ленин „Развитието на капитализма в Русия“, медиевистите откриват 4 черти на феодализма: 1) вътрешно, самозатворено, самозадоволяващо се натурално стопанство с твърде слаби връзки с останалия свят; 2) закрепостяване на селянина към земята, която получавал от земевладелеца, за да я обработва в интерес на феодала; 3) използване на извъникономическа принуда, насилие, власт в различни форми, за да бъде принуден селянинът, който е „снабден със земя и води свое стопанство, да работи за него“; 4) ниско, рутинно състояние на техниката168.

Четирите основни черти на феодализма, отнасящи се за Русия, са приемани безрезервно и прилагани при обясняването на цялата история на човечеството през Средновековието. С течение на времето те се обогатяват с допълнителни постулати. Като се подчертава ролята на производствените отношения, изтъква се господството на едрата поземлена собственост, оценявана с Марксовите думи като „истинската основа на Средновековието, на феодалното общество“169. Всички тези черти се разглеждат като главни и наред с тях се споменават външните, второстепенните. В цикъла на външните признаци се включват условният характер на поземлената собственост, диференцирането на правото на владение между едрите собственици, установяването на васални връзки, формирането на наследствена собственост върху земята и пр. Така се прави опит за структуриране на феодализма и на феодалните отношения.

В историографията се въвежда разбирането за феодализма като обществено-икономическа формация, обусловена от феодалния начин на производство. Неговите конкретни измерения се виждат в господството на аграрните отношения, едрата поземлена собственост, комбинирана с дребното стопанство на самостоятелните производители, доминирането на натуралното стопанство. Акцентира се върху антагонистичния характер на феодалната формация. Основното противоречие се търси между селяни и феодали, между занаятчии и патрициат170.

Учението за феодализма и феодалните отношения се развива в трудовете на Е. Космински, С. Д. Сказкин, А. И. Неусихин, Е. В. Гутнова, 3. В. Удалцова, M. Л. Абрамсон, А. И. Данилов, А. Р. Корсунски, А. Д. Люблинска и др. Всички те засягат различни страни от феодализма и неговите структури. Вниманието им привличат васално-ленните отношения, йерархическата система, социалните конфликти171.

Дискутира се въпросът за азиатския начин на производство, натрупва се значителна литература върху петчленната схема, разкрива се нейната несъстоятелност, обосновават се различни схващания172. Създават се модели на феодалните структури, типологизира се феодалният строй173.

В периода, предхождащ и съпътстващ разпадането на Съветския съюз, и след него настъпва динамично време на преоценка на традиционните схеми, обявявани за вечни. Подлага се на критика Сталиновата трактовка на теорията за формациите и се показват нейните недостатъци: подмяна на научния инструментариум, обедняване и схематизиране на знанията за историческото минало. Изяснява се ограничеността на схващането за ролята на народните маси в историята, довела до подценяване значимостта на различните социални групи и слоеве в обществото, на човека и на неговия живот. Осъзнава се необходимостта от нова оценка на световната историография и специално на научното дело на А. Тойнби, Ф. Бродел и други изследователи, упражнили огромно въздействие върху научната мисъл в света174.

С други думи, официалната концепция за феодализма, господствала в бившия Съветски съюз и страните на някогашната социалистическа общност, се разпадна, загуби почва. Прекаленото политизиране на социалните процеси и явления, надценяването, абсолютизирането на класите и класовите противоречия, митологизирането на антагонистичния характер на средновековното общество на практика създават превратна представа за действителния облик на средновековния свят. Подценяването и омаловажаването на основни компоненти от историческия процес — държавата, етноса, църквата и религията, културата, цивилизацията — не само опростяват, но и вулгаризират и елементаризират средновековното минало. Ето защо повече от наложително е при изграждането на съвременния модел на феодализма да се използват пълноценно натрупаният позитивен опит в историческата литература, завоеванията на световната медиевистика.

В края на прегледа могат да се направят няколко основни заключения. Категорията феодализъм преодоля съмненията в своята правдоподобност и се утвърди трайно в научната литература. Не съществуват сериозни научни основания за нейното изоставяне.

Не само не е опровергано, но притежава редица достойнства разбирането, възникнало към средата на XIX в., че началото на феодализма като обществен строй се отнася към времето след падането на Западната Римска империя и нашествието на варварите. Автори от категорията на У. Робертсън, О. Тиери, Ф. Гизо и др. обаче смятат, че неговият генезис датира около X–XI в. Общоприето е мнението, че по съдържание и функции това е политическо-правна система. Поддържа се също, че феодализмът в края на краищата се определя от феодалното имение. Самият обществен строй се оценява като своеобразен синтез от римски и варварски елементи. Друг е въпросът, че едни абсолютизират римския, други — германския фактор.

Нюансирано се разглежда този сложен процес от представители на английската, немската и френската медиевистика. Английският изследовател Паундс отчита различната степен на развитие в отделните кралства и заключава, че зараждането на феодалните отношения било бавен, продължителен процес на упадък и подем175. Друг учен, немският автор О. Хинце, обяснява появата на новия строй като обективен резултат от синтез на римски и германски елементи, при които варварите трябвало да се приспособяват към цивилизацията на Рим176. Френският историк Г. Фуркен, след като говори за значимостта на римляните и на германците при формирането на феодализма, обръща специално внимание на васалитета и на васалните връзки и отношения177.

В светлината на най-новите изследвания феодализмът може да се разглежда и оценява като цялостна функционираща социалнополитическа система, установена през Средновековието в Европа, Азия и Африка. Структурообразуващ компонент за него е държавната организация, интегрирана в сложна йерархическа система, сакрализирана от официалните религии. Йерархически изградените институции на феодалното общество — законодателни, съдебни, административни, военни, религиозни — образуват обществената организация на политическото устройство. Установената йерархия на сеньори и васали, свързани в клетвен съюз, изгражда могъщата военнополитическа сила на обществото, неговия ударен юмрук.

В основата на феодалния строй лежи едрото земевладение. Това е изразено убедително от М. Ковалевски, един от най-добрите познавачи на тази материя: „Икономическият фундамент, върху който възниква феодалната система, съставлява едрата поземлена собственост: където нея я няма, където мнозинството от народа продължава да владее земята въз основа на правата на частни или общинни нейни притежатели, там няма необходими условия за развитие на феодализма.“178 Николай Кареев, друг бележит изследовател на епохата, оценява едрото земевладение като „главното, от което в една или друга степен зависи всичко останало, започвайки от забележимите отношения на поданство, отношенията на васалност с нейната йерархическа градация“179.

От това обстоятелство произтича друга съществена особеност на феодализма — тясната обвързаност на политическата власт с икономическото състояние на управляващата аристокрация: светска и духовна. Феодалният владетел на съответната страна упражнява своята власт върху основата на стройна йерархическа система. Върховният сеньор, сюзеренът, изграждал установената управленска система върху васалитета и васалните взаимоотношения. Феодалната пирамида обхващала различни слоеве на аристокрацията: като се започне от императора или краля и се мине през сеньорите, за да се стигне до рицарите. Всички те били обвързани във веригата на поземлените контакти и взаимозависимости. Срещу получените поземлени владения васалите изпълнявали различни задължения спрямо своя сюзерен: военни, стопански, финансови и др. Така се създавала системата на междуличностните връзки, съществена особеност на феодализма. В резултат от наложения строй сюзеренът (император, крал, княз) се превръщал в символ, израз на идеята за благополучието на народа, а чрез него и на съответната страна и държава180.

С развитието на феодалните отношения възниква друга черта на феодализма — политическата разпокъсаност, децентрализацията. Имунитетът не е единствената причина за подкопаване на политическото единство на феодалната държава. Макс Вебер обърна внимание на процеса на отслабването на личните връзки и засилването на разединението, произтичащи от характерни фактори на епохата181 — географски, управленски и др.

Това, че през първите столетия на средновековното общество е доминирало натуралното стопанство, не подлежи на никакво съмнение, но неговото абсолютизиране, характерно за определен период от време, не намира оправдание в изворите, както и в научните изследвания. След появата на градовете, занаятчийството и търговията положението се изменило: развили се парично-стоковите отношения, превърнали се в основен фактор на стопанския и обществения живот в различните територии на тогавашния свят.

Противно на разпространеното мнение, че стопанството било затворено и самозадоволяващо се, с твърде слаби връзки с другите страни, трябва да се подчертае, че винаги е съществувала размяна на стоки между отделните производители, селища, държави, континенти. Запазените върху Апенинския полуостров около 300 градски селища, оцелели след нападенията на варварите, се оживили. Както доказват изследователите, след VII в. градовете на Италия се превърнали в занаятчийски центрове182. Градовете в Пиренейския полуостров запазили своите занаятчийски корпорации и продължили да доминират в търговските операции, осъществявани по Средиземно море183. При управлението на Меровингите били сечени монети от сребро в Париж, Нант, Бордо, Тур, Марсилия, Дижон, Труа184. Организирани били панаири в редица градове, включително и в Сен Дени, известен още през VII в.

Не в съгласие, а в противоречие с познатата схема трябва да се подчертае, че историята на феодалното общество не е само или единствено история на класовите борби. Това разбиране е едностранчиво и опростителско. Един внимателен критичен анализ на цялостния живот на Средновековието показва, че борбите, които разтърсвали епохата, били много по-сложни и всеобхватни, те засягали социалния живот, етническите и религиозните взаимоотношения, културата, духа на епохата. Да се свежда обществената действителност през Средновековието единствено до класовите борби, това означава да не се разбира многообразната същност на историческия процес. Различните социални групи във феодалното общество били консолидирани и интегрирани от нещо много по-силно и покоряващо от класовия антагонизъм. Това е цяла система от фактори — цивилизацията, държавните институции, народността, религията, начинът на живот, битът, родът, семейството. Обективната потребност от оцеляване в несигурната средновековна обстановка тласкала хората към единение и разбирателство.

Тезата за закрепостяването на селяните през Средновековието, характерна за Русия, трудно може да се отнесе към останалите страни. По тази причина в най-новата историография терминът „закрепостяване“ все повече се изоставя и се замества с понятието „зависимост“, което е сравнително по-точно. Не че не е имало закрепостяване на селяните, но то не е било толкова повсеместно, колкото се представяше в традиционната историопис. Правното положение на селяните било различно. В извор от VIII в. става дума за двама души роби, единият от които бил свободен, а другият — не (servus). През XI в. абатство Клюни придобило в дар земя заедно с роби и робини (cum servus et ancillis), като сред тях имало свободни и роби (servi)185.

Както правилно отбелязва М. Блок, понятието „роб“ (servus) притежавало разнородно съдържание, поради което много трудно може да се подведе под един знаменател. Ако в Античността serv означава „роб“, през Средновековието в никакъв случай не се покривало. При серважа като социална категория се среща широк диапазон от състояния на свобода и несвобода. Сервът в никакъв случай не бил крепостен. В Германия за категоризиране на селянин, прикрепен към земята, се използва терминът Hörige186. Проучванията показват, че прикрепеността към земята била условна, понеже селянинът не се намирал в абсолютна зависимост от земевладелеца. За разлика от серва, който бил лично зависим от господаря187, селянинът — Hörige, се намирал в особено положение.

Властта на земевладелеца над селянина не била произволна, безгранична, а ограничена от съществуващите законови разпоредби. Това разбиране се приемало и от някои съвременници на събитията. В началото на XI в. епископът на Лан, Адалберон, делял хората на 3 групи: едни се молят, други воюват, сражават се и трети „се трудят“. Според епископа тези 3 съсловия били „единни“ и тяхното „разделение е невъзможно“188.

При това положение може да се направи изводът, че между различните социални групи през феодализма били характерни отношенията на господство и подчинение. Крепостничеството не било общо явление, обхващащо всички страни през всички етапи от историята на феодалното общество.

Макар в Европа, Азия и Африка феодализмът да притежавал редица общи черти, все пак с големи уговорки може да се направи естественото заключение за неговия световноисторически характер. Класическият му идеален модел, представен в монографичните трудове на редица медиевисти, остава в много отношения неприложим в различните континенти, региони, страни и държави. Ако в едни страни поземлената собственост имала държавен характер, в други земята била притежание на сеньорите и държавният фиск не разполагал с необходимия брой парцели от основното средство за производство през Средновековието. В едни региони господствала централизирана държавна машина: империя, халифат, кралство, емират, султанат, в други съществувала феодална децентрализация.

Анализът на документалния материал, с който разполага сега историческата наука, позволява да се конструира до голяма степен обликът на феодализма като обществена система. Лексикографското описание на термина „феод“, както и на неговите производни, доказва ясно и убедително не само присъствието му в цялостния живот на Средновековието, но и огромната му роля в отношенията между хората от различните социални групи. Това е един от основните елементи на средновековната цивилизация, важна консолидираща сила на обществото. Опитите да се отъждествяват тези две различни системи (цивилизацията, от една страна, и феодализмът, от друга) почиват на недоразумение, на разминаване с обективната действителност.

Между различните теории, които се опитват да обяснят същността на феодализма, по своята научна мотивация, по убедителността на аргументите си се налага концепцията за значителната роля на васално-ленната система, за доминирането на политическия компонент, имащ основополагащо структурообразуващо значение. В страните на Западна Европа, както се вижда от натрупаните факти, а е доказано убедително и от научните изследвания, васалната система достигнала най-голямо развитие. Установеният васалитет с неговата строга йерархия определял условния характер на поземлената собственост. Придобитото имение предполагало и изисквало поемането на определени задължения към сеньора, най-вече носенето на военната служба.

Васалитетът представлявал специфична политическа организация на западноевропейското средновековно общество. Свои модификации той притежавал и в страните на Изтока. В Арабския халифат възникнала практиката халифът да предоставя феод (икта) срещу изпълняването на определени повинности. В Индия също била въведена практиката сюзеренът да дарява на раджите и приближените си поземлени имения. Не по-различно било положението в Китай и Япония. Най-широко били разпространени феодите, именията, които се получавали срещу лични военни задължения. Подобни дарения били давани и в другите държави на Изтока.

Не може обаче да се отрече, че по вътрешното си съдържание феодалната собственост върху земята представлява фактически власт на едрия собственик, феодала, върху земята и върху хората, които я населявали и обработвали, намирайки се в различни форми на зависимост. Властта, упражнявана от земевладелеца, далеч не се изчерпвала с т. нар. „извъникономическа принуда“, а обхващала целия спектър на устройството и управлението на обществото, включително и регулирането на икономическите отношения. Върховният ръководител на държавата, сюзеренът, държал в ръцете си всички връзки на обществените отношения, политиката, стопанството. Под неговото ръководство васалите и техните подчинени упражнявали законодателната, съдебната и изпълнителната власт.

Васалитетът изпълнявал интегриращи и консолидиращи функции. Опитите да се обявяват за определящи политическата раздробеност и разпокъсаност почиват на неразбиране и на недостатъчно дълбоко вникване в най-дълбоките основи на историческия процес. Всъщност върховният сеньор в лицето на императора, краля и пр. по силата на своя статут на богоизбран и богопомазан владетел не само бил собственик на земята и я раздавал на васалите си, но ги държал в подчинение по силата на васалната клетва, която те му давали. Една част от могъщите сеньори наистина проявявали децентралистични стремежи, но аспирациите им обикновено завършвали с неуспех. По принцип монархическата институция продължавала повече или по-малко успешно да запазва единството на държавната система. Случаят с „ленивите крале“ във Франкското кралство не опровергава, а доказва това.

По всички тези причини повече от наложително е да се подчертае една друга страна на феодализма, на която обърна внимание още Марк Блок. Според него към фундаменталните черти на феодализма — зависимостта на селянина от феодала, даренията със служебни имения (феф), следва да се отнесе и „господството на професионалновоенната класа, свързана с подчинението и защитата, които съединяват човек с човека“189. Следователно по своята същност васалитетът представлява военната организация на средновековната обществена система, която в никакъв случай не може повече да се подценява.

Във връзка с тази особеност е наложително отново да се въведе в употреба тезата за всеобщия световноисторически характер на феодалната обществена система, обоснована с дълбоко научно проникновение от М. Блок. Във връзка с това разбиране заслужава да си припомним усилията му да съпоставя европейския феодализъм с феодализма в Япония. Авторът търси типологични сходства между общественото устройство на европейските средновековни държави и социалната система в Япония през онази епоха190.

Прегледът на вътрешните особености на феодализма може да приключи с анализ на контраверсите между историците за края на този забележителен феномен. Бюрократите монополисти, които от половин столетие насам решават научните въпроси с административни средства, вече обявиха за окончателен край на феодализма датата 12 октомври 1492 г., когато Христофор Колумб открил Америка. Те вече не искат да знаят, че Ренесансът е явление на Средновековието, както впрочем и Реформацията. В отговор на казармената експанзия, превърната в официална задължителна линия, е наложително да се припомни концепцията на един от модерните историци-медиевисти на Германия, Карл Босл: „Феодалният строй, който ние често свеждаме до васалитета, е възникнал в друг политически стадий и с някои модификации продължил да съществува дори до началото на XIX в.“191

Констатацията на К. Босл с пълна сила се отнася за Азия, но за Европа тя е валидна за страни като Русия, където крепостничеството, оценявано като същностна характеристика на феодализма, е отменено със специален закон през 1864 г. Както е известно, с указ от 2 март 1864 г. цар Александър II (1855–1881) обявил разкрепостяването на селяните от Полското кралство. В Европа негови рецидиви могат да се открият дори в ново и най-ново време.

Ако се използва една добре позната формулировка за възникването на държавата, би могло да се дефинира, че феодализмът рецидивира там, тогава и дотолкова, където, когато и доколкото гражданското общество е недостатъчно развито и зряло, поради което не е в състояние да обуздае закононарушенията на организирани престъпни групи политически, родови и семейни кланове.

Чиста проба феодална традиция е практиката при решаването на кадрови проблеми да се дава предимство на принципа за социален, семеен и друг произход и да се потъпкват професионални качества, интелектуална зрялост, нравствени добродетели. В резултат от подобен антицивилизован подход се минира нормалното развитие на обществото, подготвя се неговото неизбежно западане.

Дотолкова, доколкото при феодализма политическата власт е била съчетана с икономическата, средновековните традиции се развихрят с пълна сила в случаите, когато политическата власт се превръща в средство за забогатяване, в източник на дивиденти от всякакво естество, за неправомерно придобиване на права и привилегии за родове, семейства и други групировки. Естествено двете сходни явления, плод на различни социални условия, придобиват разнородни модификации, но корените и формите им са аналогични.

Феодални рефлекси започват да действат, когато хора се преследват по политически, религиозни и други причини. Действително инквизицията, в чиито клади изгарят около 10 млн. другояче мислещи, не може да бъде възстановена, но на нейно място са измислени далеч по-масови и безчовечни средства за унищожаване на цели племена, народности, социални групи.

Когато трите основни ренти, създадени през Средновековието — трудовата, натуралната и паричната, — са превърнати в единствен източник за препитание, също става дума за използване на средновековен опит.

Естествено в съвременния живот са навлезли не само негативни страни на средновековния феодализъм, отречени от историята, но и множество положителен опит в различните области на живота. Това са например турнирите, романтиката на серенадите, неувяхващата любов и преданост на рицаря, неостаряващите нравствени стойности — ненарушимостта на дадената дума, силата на клетвата и др.

 

1Саlmеttе, J. Le monde féodal, nour. èd. Paris, 1946: Bloch, M. La société féodale. T. 1—2. Paris, 1939—1940: Ganshoff, I. Qu ’est-ce le féodalisme. 3 ed. Bruxelles, 1957; Boutruche, R. Seigneurie et féodalité, 2 ed. Paris, 1968: Hoyt, R. S. Feudal institutions. New York, 1961; Poliak, A. M. La féodalité islamique. Paris, 1936: Stephenson, C. Medieval Feudalism. New York, 1942; Feudalism in History. Ed. R. Coulborn. New Jersey, 1956.
2Montesquieu, Ch. Esprit des Lois. Paris, 1883, XXX, I.
3Mailland, F. W. Domestay Boch and beyound. Cambridge, 1897.
4Mailland, F. W. Township and Boroundh. Cambridge, 1898.
5Mailland, F. W. Constitutional History of England. Cambridge, 1908.
6Pollock, F., F. W. Mait. The History of English law, 1, 595—596.
7Feudalism in History. Ed. R. Coulborn. New Jersey, 1956, p. 7.
8Пак там, c. 3.
9Le Domaine. Recueills de la société Jean Bodin. T. 4. Paris, 1949; Rotthoff, G. Studien zur Geschichte des Reichsguts in Niederlotharingen und Friesland während der sächsisch-salischen Kaiserzeit. — In: Rheimische Archiv, Bd. 44. Bonn, 1953.
10Saggеsе, R. Classi е comuni rurali nel medioevo italiano. V. 1—2. Firenze, 1907— 1909; Meitzen, A. Wanderungen. Anbau und Agrarrecht Völker Europas nördlich der Alpen, Abt. I—Siedelung und Agrarwesen der Westgermanen und Ostgermanen, der Kelten, Römer, Finnen und Slaven. Bd. 1—2. Berlin, 1895.
11Boutruche, R. Seigneurie et féodalité. T. 1. Paris, 1959; Вloch, M. Seigneurie française et an glias. Paris, 1960.
12Мillеis, H. Lehnrecht und Staatsgewalt. Weimar, 1933; Brunner, H. Deutsche Rechtsgeschichte. 2 Aufl. München, 1928.
13Литературата за бенефиция е значителна. PIaniоl, M. Traité élémentaire de droi civil. 10 ed., T. 1. Paris, 1925; Dopsch, A. Beneficialwesen und Feudalität. — In: MJOG, Insbruck, Bd. 46, 1932; Krawinkel, H. Untersuchungen zum fränkischen Beneficialrecht. Weimar, 1937; Milleis, H. Lehnrecht und Staatsgewalt. Weimar, 1933; Leicht, P. S. L’introduczione del feudo nell Italia franca normana. — In: Rivicta distoria del dritto italiano, v. 12, 1939; Lot, F. Origine et nature du benefice. — In: Annuario de historia del derecho espanol, t. 10, 1933—1940; ElluI. I. Histoire des institutions. T. 1. Paris, 1955; Sanches-Albornoz, G. Entorno a los origenes del feudalismo. T. 1—3. Mendoza, 1942.
14За църковния бенефиций вж. Stutz, U. Geschichte des kirchlichen Benefizialwesen. Berlin, 1895; Feine, H. E. Kirchliche Rechtsgeschichte. Bd. I. 3 Aufl. Weimar, 1955.
15Brooke, Z. N. Lay investiture and its relation to the conflict of empire and papacy. Oxford, 1939; Bernheim, E. Quellen zur Geschichte des Investiturstreites. Bd. 1—2. Leipzig — Berlin, 1913—1914.
16Между трудовете за имунитета вж. Sееligеr, G. Soziale und politische Bedeutung der Grundherrschaft im früheren Mittelalter. Leipzig, 1903; Kroell, M. L’immunité franque. Paris, 1910; Hirsch, H. Die Klosterimunität seit dem inwestiturstreit. Weimar, 1913; Mауer, Th. Fürsten und Staat. Weimar, 1950; Milleis, H. Der Staat des hohen Mittelalters 4 Aufl. Weimar, 1953.
17Воnnel, Н. Е. De dignitate majoris domus. Berlin, 1858.
18Schröder, R., E. F. von Künssberg. Lehrbuch der deutsche Rechtsgeschichte. 6 Aufl. Berlin — Leipzig, 1922.
19Vollairе, J. M. F. Fragments historiques sur L’Inde. — In: Oeuvres complétés. T. 29 (Ed. Garnier), 1879, p. 91.
20Feudalism in History. Ed. R. Coulborn. New Jersy, 1956.
21Strajer, J., R. Coulborn. The Idea of Feudalism. — In: Feudalism in History, 4—5.
22Feudalism in History. Princeton, 1956, 3—5.
23Touchard, J. Histoire des idees Politiques. Paris, 1959, p. 159.
24The Cambridge History of India. Vol. 1,3—6, 1922—1937.
25Smith, V. A. The Oxford History of India. Oxford, 1958.
26Очерки из истории средневекового общества и государства. СПб.. 1907. Введение.
27Очерки из истории средневекового общества и государства, 4 изд., 1917. Введение.
28Из далекого и близкого прошлого. — В: Сборник в честь Н. И. Кареева, СПб., 1923.
29Петрушевский, Д. М. Очерки из истории средневекового общества и госу¬дарства, с. 320; срв. Восстание Уота Тайлера, ч. 2, 225—242; Очерки из истории английского государства и общества в средние века. СПб., 57—63.
30Петрушевски й, Д. М. Восстание Уота Тайлера, ч. 2, с. 98.
31Hintzе, О. Wesen und Verbereitung des Feudalismus. — In: Sitzungsberichte der Preussischen Akademie der Wissenschaften Philosophisch-Historische Klasse. Leipzig, 1929, p. 89, 108.
32Hеру, Дж. Внешняя политика Индии. М., 1955, с. 108.
33Habib, I. An Examination of Wittfogel’s Theory of Oriental Despotism. — In: Enquiry, New Delhi, 1961, No 6, 54—57.
34Sharma, S. R. The Religions Policy of the Mughal Empors. Bombay, 1972, p. 218.
35Leisi, E. Aufschlussreiche altenglische Wortinhalte. — in: Sprache, Schlüssel zur Welt. Düsseldorf, 1959, p. 316.
36Gеniсоt, L. La noblesse au Moyen Age dans l’ancienne „Francie“. — In: Annalès, ESC (Economies, Sociétés, Civilisations), 1962, n I, p. 9.
37Beamanoir, Ph. Coutumes de Beauvaisis, publ. A. Salmon. T. 2, 145, 146.
38За ориентация вж. следните проучвания: Kардини, Ф. Истоки средневекового рыцарьства. М., 1986; Flori, J. L’essor de chevalerie. Geneve, 1986; Gautier, L. La chevalerie. Paris, 1884.
39Дворецкий И. X. Латинско-русский словарь. М., 1976, с. 711.
40Саlmеttе, J. La société feodale. Paris, 1927, p. 17.
41Guihiermoz, P. Essai sur L’origine de la noblesse en France au Moyen Age. Paris, 1902, p. 366, 378, 488.
42Duby, G. L’ignage noblesse et chevaline dans la revision. — In: Annabes ESC, 4—5, 1972, 803-823.
43Gantier, L. La chevalerie. Paris, 1884, p. 270.
44Еhrismann, G. Die Grundlagen des ritterieiches Tugendsystem. — In: Zeitschrift für deutsches Altertum und Literatur, Bd. 56, 1919, 137—216.
45Blumenstok-Halban,A. Entstehung des deutschen Immobiliareigentums. Bd. 1. Insbruck, 1894, 360—363.
46Vinogradoff, P. Folkland. E. H. R. Vol. 3, 1893.
47Вloch, M. La société feodale. Les classes le gouvernement des hommes. Paris, 1940, p. 247.
48Переломов, Л. С. Проблема периодизации древней и средневековой истории Китая в китайской историографии (о генезисе феодальных отношений). — В: Историческая наука КНР, Академия наук СССР, Институт востоковедения. М., 1971, 64-65.
49Медведев, Е. М. К вопросу о социально-экономическом строе в древней Индии. — В: Народы Азии и Африки, 1966, с. 6.
50Бонгард-Левин, Г. М., Г. Ф. Ильин. Древняя Индия. М., 1969; Бонгард-Левин, Г. М. Индия эпохи Маурьев. М., 1973; Никифоров, В. Н. Восток и всемирная история. М., 1975, с. 228 сл.
51Медведев, Е. М. Очерки истории Индии до XIII века. М., 1990, с. 174.
52История Индии в Средние века. Под ред. Л. Б. Алаева. М., 1969, с. 76 сл.
53Grоusset, R. Histoire de L’Extreme Orient. Paris, 1929, p. 125.
54Arnoldi, G. Feudalismo e le uniformi ta nella storia. — In: Studi medievali, 1963, fase. I.
55Hintzе, O. Wesen und Vorbereitung des Feodalismus. — In: Sitzungsberichte der Preusischen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-Historische Klasse. Leipzig, 1929.
56Веlov, G. von. Der deutsche Staat des Mittelalters. Leipzig, 1914.
57Scheider, T. Möglichkeiten und Grenzen Vergleichender Methoden in der Geschichtwissenschaft. — In: Historische Zeitschrift, 1965, Bd. 200; Stoking, G. Race, culture and evolution. New York, 1968.
58Birket - Smith, K. Geschichte der Kultur. Zürich, 1948; Kramer, K. S. Bauern und Burger im nachmittelalterlichen Unterfranken. Würzburg, 1957.
59Cordier, H. Bibliographie des oeuvres de G. Maspero. Paris, 1922.
60Meier, E. Theorie und Methodik der Geschichte. Halle, 1902; Срв. Экономическое развитие древнего мира. Пер. под. ред. M. О. Гершензона. 3. изд. М., 1910.
61История Древнего Востока. Ч. 1—2. СПб., 1911; 2. изд., ч. 1—2. СПб., 1913—1914.
62Петрушевский, Д. Очерки по истории средневекового общество и государства. Петроград, 1917, с. 7, 14—15, 29.
63Dictionnaire de les langue française. Paris, 1872, p. 1642.
64Parain, Ch. Evolution du système féodal européen. Sur le féodalisme. Paris, 1971, p. 27.
65Lеfеbrе, G. Les paysans du Nord pendant la Revolution Française. T. 51. Paris, 1924. p. 369.
66Boulainvilliers, H. Histoire de L’ancien gouvernement de la France avec XIV letres historiques sur les parlements ou Etats Generaux. T. 1. La Haye. 1727.
67Boulainvilliers, H. Lettres sur les anciens parlements de la France. Londres, 1753.
68Dubos, J. Histoire critique de l’etablissement de la monarchie française dans les Gaules. Paris, 1734.
69Вonаld, L. Théorie du pouvoir politique et religieux dans la société civile, démontrée par la raisonnement et par l’histoire. Vol. 1—3. Paris, 1843.
70Maistre, J. Considerations sur le France. Paris, 1936.
71Chateaubriand, F. Essai Historique, politique et morale sur les revolutions anciennes et modernes. Vol. 1—2. Londres, 1814; Genie du christianisme, ou Beautés de la religion chrétienne. Paris, 1885.
72Haller, K. L. Restauration der Staatswissenschaft oder Theorie der natürlichgeselligen Zustands der Chimäre des Kunstlichbürgerlichen Entgegengesetz. Bd. 1 —6. Win¬terthur, 1820-1834.
73Thierry, Aug. Lettres sur l’historié de France. Paris, 1877, XX—XXL
74Guizot, F. Histoire de la civilisation en France. Paris, 1830, 230—231.
75Maurer, G. Einleitung in die Geschichte der Mark, Hof, Dorf und Stadtverfassung und der öffentlichen Gewalt. München, 1854.
76Maurer, G. Geschichte der Erohnhofe, der Bauernhöfe und der Hofverfassung in Deutschland. Bd. 1—4. Erlangen, 1862—1863.
77Maurеr, G. Geschichte der Dorfverfassung in Deutschland. Erlangen, Bd. 2, p. 241,245.
78Maurer, G. Geschichte der Stadtverfassung in Deutschland. Erlangen, Bd. 1, p. 184.
79Waitz, G. Deutsche Verfassungsgeschichte. Bd. 4. Kiel, 1878, p. 1.
80Пак там, 241—242.
81Пак там, т. 1, с. 30.
82Roth, Р. Feudalität und Untertanenverband. Weimar, 1863, p. 27.
83De Coulanges, F. Les Germans connaissaient — ils la propriété des terres? — In: Recherches sur quelques problèmes d’histoire. Paris, 1 885, p. 312.
84Пак там, c. 314.
85De Coulanges, F. L’invasion germanique. — Revue de Mondes, 15. V. 1872.
86De Coulanges, F. L’organisation de justice dans L’antiquité et les temps modernes. — Revue de deux Mondes, 1.X.1871, p. 289.
87De Coulanges, F. De la maniéré d’ecrite L’histoire en France et en Allemagne. — In: Questions historiques. Paris, 1893.
88Sternegg-Inama, K. Deutsche Wirtschaftsgeschichte. 1879—1901. Bd. 1—3.
89Пак там, т. 1, c. 38.
90Dopsch, А. Die Wirtschaftsentwicklung der Karolingenzeit vornehmlich in Deutchland. Teil 1—2. Weimar, 1962.
91Dopsch, A. Wirtschaftliche und soziale Grundlagender europäischen Kulturen-twicklung aus der Zeit von Caesar bis auf Karl den Grossen. Teil 1—2. Wien, 1923—1924.
92Dopsch, A. Naturwirtschaft und Geldwirtschaft in der Weltgeschichte. Wien, 1930.
93Dopsch, A. Herrschaft und Bauer in der deutschen Kaiserzeit. Jena, 1939.
94Dopsch, A. Verfassungs und Wirtschaftsgeschichte des Mittelalters. Wien, 1928.
95Dopsch, A. Wirtschaftliche und soziale Grundlagen..., t. 1, Vorwort.
96Dopsch, A. Grundlagen der europäischen Kulturentwicklung .... t. 1, p. VII, X, 1, 5-6.
97Пак там, 348, 361-368.
98Dopsch, А. Wirtschaftliche und soziale Grundlagen..., 1, p. 62, 83.
99Dopsch, A. Verfassungs- und Wirtschaftsgeschichte..., 127—128.
100Dopsch, A. Grundlagen der europäischen Kulturentwicklung..., t. 2, 49—50.
101Koвалевcкий, M. M. Экономический рост Европы до возникновения капиталистического хозяйства. Т. 1. М., 1898, с. 408.
102Пак там, с. 386, 379, 287.
103Пак там, с. 387.
104Винoградов, П. Г. Происхождение феодальных отношений в Лангобардской Италия. СПб., 1880, c. 1.
105Пак там, с. 1.
106Vinogradov, P. Villainage in England. Oxford, 1892, p. VII.
107Винoгpaдoв, П. Г. Происхождение феодальных отношений в Лангобард- ской Италия, 33—37.
108Средневековое поместье в Англия. СПб., 1908, Villainage in England.
109Винoградов, П. Г. Исследования по социальной истории Англии в средние века. СПб., 1887, с. 259 сл.
110Грановский, T. Н. Лекции по истории средневековья. Предисловие, подготовка текста и прим. С. А. Асиновский. М., 1961, с. 158.
111Пак там, с. 161, 164.
112Flасh, J. Les origines de L’ancienne France. T. 1. Paris, 1886: t. 2. Paris, 1893; t. 3. Paris, 1903; t. 4. Paris, 1917.
113Flach, J. Op. cit., t. 3, p. 2.
114FIach, J. Op. cit., t. 2, p. 551, etc.
115Bloch, M. La société féodale. Paris, 1968, 610 — 612.
116Bloch, M. Les caractères originaux de L’histoire rurale française. Paris, 1952, p. 69.
117Bloch, M. La société féodale, p. 609.
118Илюшечкин, В. П. Система и структура добуржоазной частнособственической эксплуатации. М., 1980, с. 428.
119Гао Мин. Липсвала ли е частна собственост на земята в нашата страна през периода на феодализма? T. 1 — цит. по Переломов, Л. С. Проблема периодизации древней и средневековой истории Китая в китайской историографии (о генезисе феодальных отношений). — В: Историческая наука в КНР. М., 1971, с. 65.
120Тян Цзе-бин. Относно някои теоретически въпроси на дискусията за феодалната държавна собственост на земята в Китай. T. 1. — цит. по Переломов, Л. С. Цит. съч., 65—66.
121Вяткин, Р. В. Историческая наука в КНР. — В: Историческая наука в КНР. М., 1981, с. 15 сл.; Свистунова, Н. П. Обзор дискуссии о формах земельной собственности в феодальном Китае. — В: Историческая наука в КНР, 73 — 109.
122Думан, Л. И. К вопросу о формах землевладения в Китае в III в. — В: Аграрные отношения и крестьянское движение в Китае. М., 1974; Социальная и социально-экономическая история Китая. М., 1979; Тюрин, А. Ю. Некоторые проблемы изучения истории надельной системы в Китае. — В: Историографии в странах Востока. Проблемы социально-экономической истории феодализма стран Востока. М., 1969, 306—322.
123Кодекс на династия Тан с коментари. Шанхай, 1936; Кичанов, Е. И. Основы средневекового китайского права. М., 1986, с. 117.
124Индекс към Кодекса на династията Тан с коментарии. Тайпе, 1963; Кичанов, Е. И. Цит. съч., с. 191.
125Poll, W. S. Chinese Political Philosophy. New York, 1925, p. 67.
126Loewе, M. The Authority of the Emperors of Ch’in and Han. — In: State and Law in East Asia. Wiesbaden, 1981, p. 105.
127Kirby, E. S. Introduction to the economic history of China. London, 1954, p. 202.
128Kirby, E. S. Some political aspects of Far economic development. New York, 1950, p. 55.
129Twitchett, D. S. Land tendure and the social order in T’ang and Sung China.
Aninaug, Lecture delivered on 28 Nov. 1961. London, 1960, p. 40.
130Loewe, М. Imperial China. The historical basckground to the modern age. London. 1966, p. 43.
131Пак там, c. 94.
132Пак там, c. 122.
133ЕIvin, J. М. The pattern of the Chinese past. A social and economic interpretation. Stanford, 1973, p. 69.
134Пак там, c. 79.
135Awakening in Bengal in early nineteenth century. Ed. by Gautam Chattopadhyaya. Vol. 1. Calcutta, 1965, p. 198.
136Mookerji, R. K. A history of Indian maritime activity from the earliest times. Bombay, 1912.
137Kosambi, D. D. An introduction to the study of Indian history. Bombay, 1956, p. 276.
138Пак там, c. 276.
139Пак там.
140Пак там, с. 282.
141Пак там, с. 289.
142Sharma, R. Sh. Aspects of political ideas and institutions in Ancient India. Delhi, 1959, p. 202.
143Sharma, R. Sh. Indian feudalism: 300—1200. Calcula, 1965, p. 1.
144Пак там, 72—73.
145Пак там, с. 273.
146Rеisсhauеr, Е. О. The United States and Japan. Cambridge, Mass., 1965, 181 — 182; Beckman n, G. M. The Modernization of China and Japan. New York, 1962.
147Kihiji. Sh. Die Geschichte der Bukeherrschaft in Japan. Basel, 1939.
148Tokuzo, F. Die gesellschaftliche und wirtschaftliche Entwicklung in Japan. Stuttgart, 1900, 76—114.
149Воробев, M. В. Япония III—VII вв. M., 1980, c. 187 и цит. лит.; Пасков, С.
С. Япония в раннее средневековье VII—XII века. М., 1987, с. 33.
150Срв. Свод законов „Тахоре“ 702—718 I—XV закон L. Вступительная статья, перев. с древнеяпонского и комментарии К. А. Попова. М., 1964, с. 10.
151Катаяма, С. Воспоминания. М., 1964, с. 10.
152Duus, Р. Feodalism in Japan. New York, 1976; Hall, J. Feodalism in Japan. Reassessment. — Comparative Studies in Society and History. Vol. 5. N 1. The Hague, 1962.
153Kremer, A. Culturgeschichte des Orients unter den Chalifen. Bd. 1—2. Wien, 1875 — 1877; Rosenthal, F. A history of Muslim historiography. Leiden, 1952; Brockelmann, C. Geschichte der islamishen Völker und Staaten. 1939; Spuler. В. Geschichte der islamishen Länder. Abschn. 1—2. 1952—1953.
154Grünebaum, G. E. Classical Islam. London, 1970; Dennet, D. C. Conversion and the poll tax in early Islam, 1950; Lewis, B. The Arabs in History. New York, 1967.
155Poliak, A. N. Feudalism in Egypt, Syria, Palestina and the Lebanon, 1250—1900. 1939; Fuck, J. Die arabischen Studien in Europa. Leipzig, 1955; Rosenthal, F. A History of Muslim historiography. Leiden, 1952.
156Becker. C. H. Islamstudien. Von Werden Und Wesen der islamischen Welt. Bd. 1. Leipzig, 1924; Lambton, K. S. Islamic Society in Persia. London, 1954.
157Jacut’s, Geographisches Wörterbuch. Hrsg, von F. Wustenfeld. Bd. 1—6. Leipzig, 1866-1870.
158AI — Athiri, Ibn. Chronicon quod perfectissimus inscribitur. Ed. C. J. Tornberg. T. 1 — 14. Ludguni Batavorum, 1851 — 1876.
159Krеmеr, A. Culturgeschichte des Orients unter den Chalifen. Bd. 1. Wien, 1875; Bd. 2. Wien, 1877.
160Schwarz, P. Iran im Mittelalter nach den arabischen Geographen von P. Schwarz. Bd. 1 — 9. Leipzig — Stuttgart, 1896 — 1936.
161Lambton, A.K. S. Landlord and Peasant in Persia. London, 1953.
162Rosenthal, E. Political Thought in Medieval Islam. Cambrige, 1962; Lambton, A. State and Government in Medieval Islam. Oxford, 1982.
163Hawting, G. The Significance of the Slogan la Nikta illa till ah and the reference to the Hadud in the Traditions about the Fitna and Murder of Uthman. — Bulletin of the School of Oriental, vol. 41, 1978, 453 — 463.
164Rosenthal, E. Op. cit., p. 37.
165Makdisi, G. Ibn Aqil et la resurgence de L’Islam Traditionaliste au XIe siecle. Damas, 1958, 304 - 308.
166Вaйнштейн, O. Л. История советской медиевистики, 1917 — 1966. Л., 1968.
167Гутнoва, Е. В. Основные проблемы истории средних веков в трудах К. Маркса и Ф. Энгельса. Учебнометодическое пособие. М., 1964; Сказкин, С. Д. Ленин и некоторые проблемы медиевистики. — В: Средние века. М., 1960, с. 18.
168Ленин, В. И. Съч. Т. 3, c. 179.
169Mаркc, К. Реч на процеса против Рейнския окръжен комитет на демократите.— В: Mаркc, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 6, с. 258.
170Вж. кратък преглед на схващания и литература у Вайнштейн, О. Л. История советской медиевистики, 92—138, 245—306.
171Kopсунский, А. Р. Образование раннефеодального государства в Западной Европе. М., 1963; Hеусихин, А. И. Возникновение независимого крестьянства как класса раннефеодального общества в Западной Европе VI—VIII вв. М., 1956; Косминский, Е. Проблемы английското феодализма и историографии средних веков. М., 1963; Геревич, А. Я. Проблемы генезиса феодализма в Западной Европе. М., 1970.
172Никифoров, В. Н. Восток и всемирная история. М., 1975, 13—80.
173Проблемы социально-экономических формации (историко-типологические исследования). М., 1975; Типы общественних отношений на Востоке в средние века. М., 1982; Удальцова, 3. В. Проблема генезиса и типологии феодализма на международных конгрессах историков и экономистов в Москве и Ленинграде (1970). — Вестник общественных наук АН Армянской ССР, 1971, № 3; 3. Генезис и типология феодализма. — Средние века, вип. 34, 1971; Удальцова,Е. В. Генезис феодализма в странах Европы. — В: XIII Международний конгресс исторических наук в Москве. М., 1970; Шевелепко. А. Я. К типологии генезиса феодализма. — Вопросы истории, 1971, № 1; Люблинская, А.Д. Типология раннего феодализма в Западной Европе и проблема романогерманского синтеза. — Средние века, 1968, № 31.
174Чубарьян, А. О. Опыт мировой истории и идеология обновления. — Всеобщая история: дискуссии, новые подходы. Вып. 1. М., 1989, с. 11, 12, 15.
175Pounds, N. J. An economic history of medieval Europe. London, 1974, p. 73.
176Hintzе, O. Wesen und Verbreitung des Feodalismus. — In: Sitzungsberichte der Preussischen Akademie der Wessenschften. Leipzig, 1929, p. 108.
177Fourguin, G. Le pausan d’Occident au Moyen Age. Paris, 1972, p. 63.
178Koвалевcкий, M. M. Экономический рост Европы до возникновения капиталистического хозяйства. Т. 1. М., 1989, с. 408.
179Kареев, Н. Поместье-государство и сословная монархия средних веков. СПб., 1906, с. 54.
180Wеrner, Е. Charismatisches Erbe merowingischer Adelssippen? — Zeitschrift für Geschichtswissenschaft, 25, 1967, 1207—1211.
181Вебер, M. Социология на господството. Социология на религията. С., 1992, 196-197.
182Луццато, Дж. Экономическая история Италии. М., 1954, с. 180.
183Корсунский, А. Р. Готская Испания. М., 1969, с. 275 сл.
184Soеtbееr, А. Beiträge zur Geschichte des Geldund Münzwesens in Deutschland. — In: Forschungen zur Deutschen Geschichte. Bd. 4. Göttingen, 1864, p. 259.
185Вoutruche, R. Seigneure et féodalité. Paris, 1959, p. 128, 307.
186Déléage, A. La vie rurale en Bourgogne jusqu’au debut du onzième siècle. T. 1. Macon. 1941, p. 584.
187Bloch, M. Melanges historiques, t. 1, p. 305, 373.
188Migne, J. P. Patrologiae Latinae. T. 141. 1853, col. 781—782.
189Вloch, M. La société feodale, t. 2, 249—250.
190Пак там, c. 250.
191ВosI, K. La société allemande moderne, ses origines medievales. — In: Annales. Economies, sociétés, civilisations, 1962. 17 année, 5, p. 851.

 

 

X

Right Click

No right click