Монархията

Посещения: 1237

Индекс на статията

 

 Йордан Николов

 

Монархията (от гръцката дума μοναρχία, която означава еднодържавие, в латински език преминала в калка monarchia със сравнително същото съдържание) е една от формите на държавно управление, при която властта се упражнява от монарх. Върховен повелител в държавата, той разполагал с неограничени наследствени правомощия за ръководство на административния апарат, на силите на реда, на правораздаването, за регулация на обществения, икономическия и духовния живот. Решаващ структурообразуващ фактор в политическата система на обществото, монархията институционализирала властта, придала ѝ официален, легитимен характер. Ван или фараон, император или цар, крал или княз, халиф, шейх, емир или султан, монархът властвал в цялостния живот на съответната държава. Той издавал закони и следял за тяхното спазване, обявявал войни и сключвал мир, сечал монети, въвеждал летоброене и календари, установявал дипломатически отношения с близки и далечни страни. 

Различията в хронологичната поява на монархическата институция, както и в нейните качествени особености не са резултат само или единствено на неравномерното развитие на различните  стопански структури в тогавашния свят, но и на множество други причини. Върху тях влияели редица допълнителни фактори и предпоставки - конкретната историческа обстановка, състоянието на отделните етнически и социални групи, равнището на аграрната сфера, стабилитетът на държавата и пр.

Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, монархическата институция е една от най-продължително съществуващите в историята на човечеството. Толкова е стара, колкото и организираното човечество. Наред с държавата тя надживяла изпитанията на времената и заедно с натрупания социален опит навлизала в следващите епохи повече или по-малко укрепнала и помъдряла. Преминал през изпитанията на изборността, монархът придобил стабилитет, след като извоювал правото да наследява овакантения престол на баща си. Талантлив или посредствен, даровит или бездарен, умен или глупав, проникновен или елементарен, смел или страхливец, той бил призван да управлява държавата, поданиците си и да ги води към победи или поражения в несигурната обстановка на Древността и Средновековието.

Институцията имала своите апологети и отрицатели. Едни признавали нейната целесъобразност и необходимост, други я отхвърляли.

 Lista Reale Sumerica


 

Наследствена монархия

 

Проучванията на специалистите по история на държавата и правото, облегнати на археологическите данни и писмените източници, разглеждат зараждането на монархията в тясна връзка с възникването и утвърждаването на държавата1. Тя, монархията, преминала сложен и продължителен път на развитие и усъвършенстване, обусловен от законите и закономерностите на общественото устройство2. Предводителят на политико-етническата общност (Наuptlingschaft, chiefdom, chefferie) се появил на историческата сцена в зората на историята, когато залязвали старите патриархални порядки и се зараждали качествено нови обществени отношения.

Най-старите държавни форми, наричани от някои автори протодържавни, се появили в Древен Египет, Асирия, Вавилон, Месопотамия, Китай, Индия, където се създали благоприятни условия да възникнат развити цивилизации и култури по долините на реките Нил, Тигър, Ефрат, Инд, Ганг, Хуанхъ, Янцзъ, Меконг и Жълто море. Появата на държавните образувания и техните предводители била продукт на обективните процеси, които протичали в политическия, етническия, икономическия и обществения живот. Приключило разделението на труда. Задълбочила се социалната диференциация. Израснали родови и семейни кланове. Произвеждащото стопанство с добавъчен продукт дало известен тласък на развитието на имущественото и социалното неравенство. Частната собственост върху движимото и недвижимото имущество довела до промени в характера на обществените отношения. Образували се племенни съюзи. Етническата консолидация навлязла в период на подем.

Възникнали противоречия между отделните политико-етнически общности, които невинаги се решавали с мирни средства, а много често със силата на оръжието, чрез война. Нападенията върху съседи и разграбването на тяхното имущество се превърнали в традиционен начин за препитание. Те станали поминък, професия. Появило се патриархалното робство. Постоянните органи за управление се усъвършенствали.

Зародила се потребността от държавна организация начело с върховен повелител, който да направлява вътрешните и външните дела на организираната общност, да регулира етническия, политическия и духовнокултурния живот. Многофункционалната дейност на държавата и на нейния предводител според справедливата оценка на един изследовател „образували центъра на най-древните цивилизовани общества“3. Държавният глава ръководел военното и финансовото устройство, обществено-политическата структура, администрацията, управлението на обществото.

В процеса на изграждането на политическата организация на човешкото общество поради особения характер на епохата основополагаща роля започнали да играят различните религиозни общности. При обособяването на политическата структура като самостоятелна сфера на човешката дейност представата за властта неизбежно се обвързвала с представата за свръхестественото, за божеството. Това се вижда особено ясно в източния модел за строежа на света, където държавата и държавността се свързвали с боговете, а след това с хората. Участието на боговете в държавното устройство се приемало за аксиома, която не подлежала на обсъждане4. Както забелязва М. Вебер, властта се възприемала с известен страх от свръхестественото, с което се избягвали редовните контакти. Така отъждествяването на религията и политиката предизвикало възможността да се появи представата за харизмата, за харизматичната власт5.

Обективацията на властта се реализирала с поредица ритуали и ритуални церемонии. В тях се натрупала нов тип символика на управлението и управленските отношения, които се кодирали със специфичен знаков език. Така била преоткрита соционормативната политическа практика6. В ритуалите и обредите фигурата на владетеля заела основополагащо място7.

Много интересна интерпретация на теокрацията лансира Фр. Волтер (1694–1778). Според него теокрацията е най-старата форма на управление, провеждана от жреците. По време на тяхното господство, което продължило извънредно дълго време, били създадени необичайно жестоки форми на тирания. Колкото повече това теократично управление се обявявало за божествено, толкова по-жестоко и ужасяващо било то. От всички народи, които необосновано се кичат с названието „цивилизовани“, само един народ избегнал това ужасно господство на теокрацията — това са китайците, които имали най-разумни форми на религиозно устройство. В лицето на императора китайците имали просветен деспот, който управлявал с помощта на философи-мандарини8.

В предисторията на монархията се очертават естествените явления, влизащи в системата на обществото, каквито са двете важни структури — политическата и административната. Според британския африканист М. Смит те изпълнявали две основни функции: приемали решения и ги реализирали9. Това представлявало обективация на властта и управлението, които регулирали нормалния живот в обществото. Изразено с категориите на Макс Вебер, властването е било отношение на волевия субективен аспект на авторитета, от една страна, и на „доброволното съзнателно подчинение“ - от друга. Авторитетът се намирал в определена връзка с понятието „легитимност“10. Следователно властта, управляващият субект се дистанцирали от управлявания обект, като влизали в определени отношения11.

 

Типологични проблеми на монархията

 

В своето многовековно развитие феодалната монархия се модифицирала в три основни форми. Първата, най-ранната форма, била наследствената, втората - съсловно-представителната, а третата - абсолютната. Наследствената монархия хронологично възникнала в Стария свят, но придобила характерните си своеобразия през Ранното средновековие, докато абсолютната монархия обхванала късносредновековната епоха и продължила да функционира в известна степен в ново и най-ново време.

Това е най-общата типология на монархическата институция през средновековната епоха. През Ранното средновековие тя се разграничила по континентален признак и станала азиатска, африканска, европейска, американска. Вземе ли се за индикатор етническият признак, тогава в Азия се говори за китайска, индийска, иранска, японска, арабска и друга монархия. Приложен към обстановката в Африка, този подход разкрива нейното участие в живота на Нубия, Аксум и др. В Европа монархическата институция придобила своя специфика в Западната Римска империя, Византия, държавата на франките, в кралствата на Англия и Скандинавия, Германия и Италия, в държавата на княз Само, Велика Моравия, Чехия, Полша, племенните съюзи на лужишките сърби, ободритите. Свое място тя заела и в Киевска Рус. Между южните славяни се открояват Княжество България, превърнато по-късно в царство, Великото жупанство Сърбия и Кралство Хърватия. В пределите на Пиренейския полуостров в борба с арабите се обособили кралствата Испания и Португалия. В Доколумбова Америка развивали дейност маи, толтеки и ацтеки.

Възможно е типологизиране и по религиозен признак. В зависимост от това се налага монархия на юдаизма, будизма, конфуцианството, християнството и исляма.

По традиция източните държави се квалифицират като деспотии, а държавите на древна Елада — като тирании. И едните, и другите имали теократичен характер.

Наследствената монархия била първата, най-ранна средновековна форма на управление, установена след залеза на старите обществени системи. Тя се формирала в процеса на изграждането на новите средновековни държави, наложили се върху териториите на древните империи и остатъците от патриархалните етнополитически комплекси. В нея и чрез нея рефлектирали по особен, неповторим начин държавнотворните тенденции на средновековната цивилизация, отбелязала нов етап в развитието на човешкото общество.

По устройство и управление, по характер на своята структура средновековната монархия се обособила в няколко основни комплекса, всеки един от които притежавал типични особености. Един неповторим свят образуват азиатските, друг - африканските, трети - европейските монархии. В системата на азиатските монархии свое място заемат китайската, индийската, японската, иранската, арабската и др. В Европа може да се открие известно единство на институциите, но същевременно и неизбежно многообразие, породено от конкретната историческа обстановка. Обособяват се монархиите на Западната Римска империя, на Византия, както и на варварските княжества и кралства. След това изникват държавите на новите етнически общности, които образували облика на християнска Европа.

За да разберем по-добре спецификата на монархическата институция в историята, е наложително предварително да хвърлим бегъл поглед върху възникването и развитието на монархията в Древността. По такъв начин ще изпъкнат по-релефно очертанията на нейните средновековни модификации, диалектиката на приемствеността.

 

Древни монархии

 

Между най-характерните монархически системи на Стария свят се откроявали месопотамската, асирийската, вавилонската, юдейската, китайската, индийската, на древна Анатолия и др. Неповторими особености придобила тя в древна Гърция. Всички тези органи на управление имали редица общи черти, както и неизбежни своеобразия, произтичащи от историческите условия на живот.

В общата панорама на управление в страните на Древния изток били установени и немонархически форми на управление, но без особено въздействие в живота на държавите. В Северна Индия и в отделни градове на Финикия се обособили своеобразни олигархически републики. Така че единството в историческия процес било типично, но не абсолютно. Съществувало до известна степен многообразие в устройството на отделните държави.

Макар законът за неравномерното развитие на обществата да слагал своя отпечатък върху облика на Изтока, най-големите монархии отбелязали забележителни постижения в цивилизацията и културата. Това се отнася в най-голяма степен за Египет, Месопотамия, Финикия, Китай, Индия и др. В основата на монархията като концепция и обективация легнала идеята за нейната божествена същност. На владетеля се приписвали надсветовни и надкосмически качества, които не подлежали на обсъждане, а още по-малко на съмнение и отричане. Това разбиране, пронизващо свещените книги, е характерно за най-древните възникнали на Земята и обхванали населението източни религии. В различни вариации то доминира в разпространените модели за света като цяло, формирани от теолози, философи и различни други мислители12.

Появата на монархическата институция в историята била значимо обществено събитие, което не можело да не се обвърже с митовете на своето време. Това била обективна закономерност. В митовете за монарха били включени разнородни космогонични, теогонични, митични и други представи, чрез които се правели опити за заличаване на противоречията между земното и небесното, материалното и духовното, естественото и свръхестественото, човешкото и божественото, временното и вечното. Във всеки случай включването на монарха в недостъпния свят на боговете отговаряло на широките обществени потребности от авторитетна недосегаема власт, която да олицетворява идеала за социална справедливост.

В научната литература държавната форма на управление, при която цялата неограничавана от съществуващите законови разпоредби власт принадлежала на монарх, който я получавал по наследство, се нарича деспотия13 от гръцкото δεσποζω (владея, господарувам, заповядвам, покорявам, подчинявам). Деспот (δεσπότης) означавало стопанин, господар, владетел, повелител, домакин, а деспотия (δεσποτία) — неограничена власт, деспотизъм. Това е етимологичното обяснение на понятието, което не е в състояние да разкрие дълбоката социална същност на явлението. В аспекта на социологията деспотията била такава държавна форма на администриране, при която владетелят, придобивайки властта по наследство, управлявал автократично, самовластно, опрян на многоброен административен апарат. Такъв характер имала тази система на управление в Египет, Асирия, Вавилон, Иран, Индия, Китай. Владетелят деспот властвал неконтролирано, в редица отношения тиранично. Всеки опит да бъде оспорено неговото господство се наказвал безмилостно, по най-жесток начин. По принцип личността му се обожествявала, поради което волята му била въздигната в закон.

В мащабите на историята древната източна деспотия не се появила като deus ех machina (бог от машина), а била до голяма степен продукт на продължително развитие на човешкото общество. Тя се наложила на мястото на родовата демокрация, израствайки от нейните недра. Извикана на живот от обективните потребности на политическото развитие, тя се формирала постепенно, мъчително. В едни случаи старейшината, вождът, военачалник, върховният главнокомандуващ се превръщал в деспот, в други случаи го избирали с гласуване. Но и в единия, и в другия случай ранната монархия носела чертите на традиционните порядки, била сравнително примитивна и недостатъчно развита. С течение на времето, в хода на промените предводителят трябвало да взима самостоятелни решения и да се превръща в деспот. При несигурната обстановка в страните на Изтока, при нравите, които господствали, това било естествено и неизбежно. 

Класическите си форми — обсебване на цялата власт, налагане на личната воля и пр. — източната деспотия придобила в Египет. Най-демократични модификации тя получила в царството на хетите, където владетелят държал сметка за волята на своето обкръжение.

By ovedc Egyptian Museum Cairo 020Интересни модификации придобила монархическата институция в историята на древния Египет, там в личността на царя намерила обективация почитта към боговете. Най-старата египетска държава била възглавявана от царе, които били обявявани от жреците за богове. В тяхна чест се извършвали най-важни религиозни обреди. След смъртта им ги погребвали във величествени гробници, строени по образеца на дворците, на заупокойните храмове. Прославяли ги с имената на свещени животни и ги изобразявали като бикове, соколи, змейове или скорпиони. Култът към царете придобивал военен оттенък, когато покойникът бил рисуван като свещен бик, който разрушава с рогата си вражески укрепления.14

Според една легенда от XVIII в. пр. Р. Хр. първите трима фараони от Петата династия се родили по чудотворен начин от брака на съпругата на жрец с бога на слънцето Ра. Това им осигурило правото да наследяват престола. Като се ориентирали в обстановката, по време на едно от въстанията жреците обявили свое протеже за кандидат за престола. Техният кандидат успял да го заеме. В знак на благодарност новият владетел обявил за официална държавна религия култа към бог Ра15.

Важен елемент в древното египетско учение за монарха е представата за царя като за бог в плът. Вярвало се, че той бил заченат от бога слънце. Теоморфизирането на египетските царе датира още от Третата династия. В легендите се разказва за чудесното раждане на царя от брака на бога слънце със смъртна жена. В химните в негова чест го възпявали като „Великия бог“ и „Добрия бог“. Изобразявали го като свръхестествено чудовище — гигантски лъв с човешка глава (сфинкс)16.

При Четвъртата династия Хафра и Менкуара името на бога на слънцето Ра се свързва с имената на управляващите фараони. В резултат от нарастващата роля на държавните традиции в култа на бог Ра била включена почитта към древното египетско божество Хор, в някои случаи изобразявано като сокол, в други — като слънчев диск с крила на птица. По време на Средното царство, чийто център станал гр. Тива, за върховен бог бил провъзгласен бог Амон. Така се появил синтез между двете божества, почитани като едно, Амон Ра, чийто култ дал отражение върху монархическата институция17.

При управлението на фараоните Египет достигнал големи успехи във всички области на живота. Още около 3000 г. пр. Р. Хр. тук било създадено пиктографското писмо, известно като йероглифно (образно). На неговата основа се оформила опростената йератична писменост, която станала по-достъпна. Постепенно сложната писмена система била преработена, докато се появило демотичното (народното) писмо. Египетският календар разделя годината на 3 периода, като всеки от тях включва по 4 месеца, а месеците се разделят по на 30 дни.

За развитието на Египет голяма роля изиграл фараонът Менес (Мина), който обединил страната и превърнал гр. Мемфис в столица. Той станал родоначалник на Първата династия. При Старото египетско царство властта на фараоните укрепнала. Управлението прераснало от патриархално в деспотично. Хефрен (Хафра), фараон от Четвърта династия, бил обявен за бог и приел титлата „син на бог Ра“. За укрепване на установената система бил създаден огромен бюрократичен апарат. Собственик на земята станал фараонът, който я раздавал на своите поданици за стопанисване.

Създаването на напоителна система дало тласък на земеделието. Разцъфтяло занаятчийството - металургия, тъкачество, стъклопроизводство. В подем навлязло монументалното строителство. Фараоните започнали да строят величествени гробници. Хеопсовата пирамида в Гиза се извисява на 146,5 м, на Хефрен (Хафра) - на 138 м. На 60 м височина е издигната пирамидата на фараона Джосер в Сакара. Развили се математиката, геометрията, литературата. Разширили се търговските контакти на Египет. Обменяли се стоки с Палестина, Либия, Финикия, Кипър, Крит. Фараоните създали и утвърдили най-голямата световна държава по онова време.

512px gudea of lagash girsuОбожествявана била и деспотията в древна Месопотамия - страната, разположена в Междуречието на Тигър и Ефрат, населявана с шумери и акадци. В зората на раннодинастичната епоха, включваща XXVIII–XXVII в. пр. Р. Хр., държавата била възглавявана от „ен“, върховен жрец на града държава. Длъжността му била изборна. Паралелно с управлението на храмовете той ръководел икономическия и обществения живот, регулирал установените социални структури. В процеса на развитието владетелят на градовете държави започнал да се титулува „енси“, „възглавяващият народа жрец, заключващ“ (храмовете и другите сгради). В задачите, които решавал „енси“, влизали строителството на иригационните съоръжения, поддържането на храмовете, събирането на данъци и налози. Управлението му придобило формата на монархическа власт, на деспотия, опряна на армията. По размери ранните шумерски държави обхващали малки територии18.

Населението в Месопотамия се занимавало със земеделие. Отглеждало едър рогат добитък, а също и свине, овце, кози. Изграждането на напоителни системи импулсирало обединяването на общините и консолидирането на населението. Градовете държави, които се появили, били управлявани от князе жреци. Утвърдили се градовете Ур, Ериду, Ларса, Нипур, Лагаш, Урук, Сипар, Шурупак и др. В тях започнали да издигат дворци, храмове, гробници, различни видове паметници. Занаятчии ковели мечове и щитове. Произвеждали се предмети от злато и сребро, а също и стъклени изделия. Постижения отбелязвали тъкачеството, производството на керамика, както и продукти от бронз.

В Месопотамия получили разпространение шумерските клинописни надписи, вавилонските (акадските) клинописи. Съществуват 2000 рисунъчни знака, класирани към пиктографската протошумерска писменост.

Свой път поела монархията на Вавилон, управлявана от Вавилонската, или Аморитската династия (1894–1595), основана от Сумуаб19. Деспотичната власт била свързана най-тясно и непосредствено с религиозните тайни. Владетелят (патеси или исак), респективно царят (лутал), който бил едновременно и жрец, бил призван да знае всички религиозни вълшебства. Гилгамеш20, владетелят на гр. Урук в Шумер, бил почитан като пазител на тайното знание; той търсел вечния живот. Макар да не го намерил, Гилгамеш останал в паметта на източните народи и за него се разказват легенди сред хети, хурити, палестинци и др. В лицето на бога на слънцето Шамаш, богът на справедливостта и правосъдието — царят, имал своя небесен патрон. Древният земеделски бог Мардук бил прославян като „велик властелин“, „владика на небето и земята“, бог воин, „върховен държавен бог на Вавилон“. На цар Ур, владетел от Третата династия, вавилонците се кланяли като на бог не само докато бил жив, но и след неговата смърт. Друг господар, цар Бурсин, се титулувал „бог, даващ живот на своята страна“, „бог слънце на своята страна“21.

Вавилонското царство, възникнало върху територията на Месопотамия след нейното покоряване, достигнало най-голям разцвет при управлението на Хамурапи (1792–1750)22, голям държавен деец, тънък дипломат, талантлив военен стратег и тактик. По време на 35-годишното си управление той включил в границите на Вавилон територии на Асирия и цяла Месопотамия. Като далновиден владетел той създал централизиран държавен апарат, който консолидирал различните сили в обществото. Разпоредил се да бъде подготвен сборник закони — „Законник на Хамурапи“, който утвърдил още повече неговата власт.

Законовата основа на държавата улеснила иригационното напояване на земята, градинарството, скотовъдството. Били осигурени суровини на занаятчийската дейност, развила се и търговията. Започнало усилено строителство. Гаранция за качеството на строителството давали текстовете в „Законника на Хамурапи“. „Ако строител построи на човека дом и своята работа свърши нетрайно, а домът, който той построи, рухне и убие домовладелеца, този строител трябва да бъде екзекутиран“ — гласи 229 титул на законника.

Code of Hammurabi 54Държавата се превърнала в деспотство от източен тип. Царят притежавал законодателната, съдебната и изпълнителната власт. Във владенията му влизали от 30 до 50% от обработваемата площ. Основна негова опора била армията. Многобройният бюрократичен апарат контролирал спазването на законите. Царят изпълнявал религиозни функции. Базалтовият стълб с текстове от законите на Хамурапи представя владетеля, изправен пред бога на Слънцето и справедливостта Шамаш.

Основна опора на деспотичната вавилонска държава била религията. Централно място в пантеона заел богът-покровител на Вавилон, Мардук, почитан като главен бог на царството. Приписвали му качества на творец на света и на хората. Обявили го за цар на боговете. Средище за поклонение бил Вавилон. Символът му бил триъгълна емблема, главният му празник — Нова година, въведен през 538 г. от персийския шах Камбис.

Интересна и съдържателна история създала монархията в Асирия23, обхванала териториите на съвременен Ирак. Началото ѝ се отнася в дълбините на Древността, респективно в XVIII в. пр. Р. Хр., а краят ѝ достигнал до VII в. сл. Р. Хр. Както в останалите страни на Древния изток, така и в Асирия владетелите носели полужреческия титул „ишакум“, аналогичен на древношумерския „енси“ (патеси). Постепенно асирийската държава придобила характер на източна деспотия. Нейният върховен владетел - царят, разполагал с неограничена власт в обществения живот, военната област, религията. Силата му се крепяла на армията. Властта му била обявена за свещена, дадена непосредствено от бога и покровителствана от него. Цар Асархадон разкривал собственото си величие със следните думи: „Асархадон, велик цар, могъщ цар, цар на вселената, цар на Асирия, владетел на Вавилон, цар на Шумер и Акад, цар на Кардуниаш..., цар на царете... Аз съм могъщ, аз съм всесилен, аз съм герой, аз съм безстрашен, аз съм страшен, аз съм почтен, аз съм великолепен, аз не зная равни на мене сред всички царе... Аз съм цар могъщ в боя и сраженията..., унищожаващ своите врагове, покоряващ непокорните, подчиняващ цялото човечество.“24

Когато властта в Асирия била завладяна от Тиглатпаласар I (1115–1077), страната укрепнала. Този владетел успял да заздрави положението си и да изгради могъща държава. След като покорил Вавилон, Северозападна Месопотамия, Северна Сирия, Финикия и Кипър, той ги включил в пределите на своята страна. Границите на Асирия били разширени и при Ашурназирпал II (883–859), който наложил тежки данъци на покорените. Салманасар III (859–824) присъединил Израел, Тир и Сидон. Връх на своето могъщество страната достигнала при Саргон II (722–705). Цар Ададнерари I приел титулатурата „цар на множеството, могъщ цар, цар на Асирия“.

frederick arthur bridgman the diversion of an assyrian king. oil on canvas. sothebys

В страната успешно се развивала научната мисъл. В подем били математиката, стереометрията и астрономията. Астрономите наблюдавали слънчевите затъмнения. Поставено било начало на историческите хроники: отбелязвали се значими събития, съставяли се списъци и биографии на царе, описвали се техните подвизи. Диференцирали се знанията по фармацевтика, ботаника, минералогия. Напреднали хирургическите операции: извършвали се ампутации на крайници, операции на черепа, лекували се счупени кости25.

Самостоятелно се развивали митовете и религиозните вярвания. Разпространил се култът към вожда като олицетворение на живота. Почитан бил богът на Слънцето. Триадата велики божества — Енлил, Ан и Енки, дълго време била на почит. Върховно божество обаче бил Енлил. Спазвал се култът към умиращите и възкръсващи божества. Вярвало се в богове, които се борели с чудовища26.

Какво значение отделяли на монархията в древен Китай, показва обстоятелството, че периодизирането на историята било подчинено на индикатора династия. Началото на Китай отбелязало управлението на т. нар. „митични петима императори“, заместени с властта на „три династии“ (Ся, Шан-Ин и Чжоу). От своя страна периодът Чжоу обхваща две основни държави: Западно Чжоу (XI-VIII в.) и Източно Чжоу (VIII-III в.).

В употреба е пусната и друга периодизация, която претендира за по-голяма точност. Тя също е създадена по династии и обхваща 6 периода. Първият период съвпада с епоха Ся (XXI-XVI в. пр. Р. Хр.), вторият - с епоха Шан (XVI-XI в. пр. Р. Хр.), третият - с епоха Западно Чжоу (XI в. - 771 г. пр. Р. Хр.), а четвъртият - с епоха Източно Чжоу (период на Пролетта и Есента на Воюващите царства), започваща през 771 и приключваща през 221 г. пр. Р. Хр. Династията Цин (221-207) обхваща петия период, а шестият е свързан с династията Западна Хан (206-220). Приема се, че времето на Древността започнало през XVIII и приключило през IV в. пр. Р. Хр.27

В държавата Шан-Ин — първата засвидетелствана в изворите ранна държава на Китай (XVIII–XII), владетелят, ван (цар), бил преди всичко пълководец и жрец, но той лично или назначени от него служители изпълнявали и съдебни функции. Според някои автори предсказанията чрез кости и черупки от костенурки били едни от основните дейности на царя при управлението на династията Шан-Ин. Костите и черупките били хвърляни в огъня, през това време владетелят задавал съответни въпроси, а отговорите били дешифрирани в зависимост от получените разцепвания и пукнатини, тълкувани като воля на боговете. Откритите от археолозите находки от черупки и кости били придружени с коментари на тълкуватели. От въпросите и отговорите се вижда, че царете се интересували от широк кръг проблеми, които засягали висшата политика, поданиците и техните семейства, търговията28. Смятало се, че дълбоката древност представлявала „златни векове“ в живота на Китай, обусловени от голямата мъдрост на монарсите. В хронологично отношение понятието „ван“ се употребявало за фиксиране на владетелите от древността до средата на III в. пр. Р. Хр. От I хил. пр. Р. Хр. този титул носели аристократи или роднини на владетеля. Така обозначавали и монарсите от другите страни — близки и далечни.

С течение на времето ванът бил заменен с император. Това станало в съответствие с известната „Песен на песните“ — основен извор за епохата на прехода от едно общество към друго. Според този извор централно структурообразуващо звено в системата на най-древните китайски представи е било Небето (Тян) или върховният владика Шан ди, чието седалище се намирало на Небето, откъдето се появила известната Поднебесна (Тян ся) империя. Когато Небето откривало сред хората достоен човек, надарен със свръхестествени сили, способен да решава определени задачи, той получавал небесна повеля и му се възлагала цялата власт. Придобитата небесна инвеститура превръщала избраника в носител на висша небесна политическа власт, която била сакрализирана. По такъв начин избраникът се сродявал с Небето, превръщал се в негов син: Син на Небето (Тян цзи). Придобил властта свише, Синът на Небето я предавал по наследство. Оттук императорите придобили функциите на Небето и се превръщали в негово подобие29.

Важен момент в живота на монархията отбелязала появата на наследствения принцип във върховното управление. Според легендата „Съвършени владетели на древността“ мъдрият Яо управлявал Поднебесната, но за свой заместник не посочил сина си, а един способен, енергичен и надежден младеж Шун, който поел управлението. Потопът, залял Китай, принудил Шун да обяви, че който успее да спаси хората от наводнението, ще придобие управлението на страната. Великият Юй успял да се справи с поставената задача. След като издълбал канал в реката, водата потекла по изкопа и се вляла в морето. Заемайки престола, Юй управлявал успешно. Когато настъпило времето да се оттегли от управлението, той посочил своя син Ци. Така била нарушена традицията и властта в Поднебесната започнала да се предава по наследство.

Резиденцията на Сина на Небето се намирала според разбиранията на населението в центъра на Поднебесната, във великия град Шан, заобиколен от териториите на държавата Шан-Ин. За самочувствието на владетеля може да се съди по тържествената формула, която той употребявал: „Аз съм единственият сред хората.“ Ванът не бил само политически върховен повелител, но и върховен жрец. При управлението на У-Дин, един от най-великите монарси,  били изградени нови дворци и храмове. Владетелят, с когото завършила своето съществуване държавата Шан-Ин, бил тиранин, водел безнравствен живот.

Qin shihuangdi c01s06i06При новата държава Чжоу (XI–III в.) настъпила промяна в титулатурата на владетеля. Вместо Ван започнали да го назовават Ван-Ван — „Просветения владетел“. Начело с Чан се формирала голяма коалиция на западните етнически общности. Синът на Чан, Ун-Вану, бил наречен „Войнстващия владетел“. При династията Цин (221–206 сл. Р. Хр.), чийто родоначалник бил Цин Шъ, Китай се превърнал в империя. Владетелят приел титула Цин Шъхуан — „Пръв император на династията Цин“. В рескрипта, който той оповестил, се казва между другото: „Съгласно реда на наследяване нашите потомци да се именуват „Втори“ (Ерши), „Трети“ (Санши) и така чак до безкрая да продължат десетки хиляди поколения.“ Тоест императорската власт станала наследствена30.

Цин Шъхуан извършил редица реформи в различни области на обществения живот. Той унифицирал писмеността, която възникнала в Шан-Ин под формата на йероглифи, твърде сложни и трудни за усвояване. Императорът уеднаквил монетите, мерките и теглилките. Той разширил търговските и дипломатическите контакти на своята страна с близки и далечни държави.

Култът към монарха като божество намерил отражение в страните на Югоизточна Азия, респективно в Индустан. Тук разпространените религии се модифицирали в традиционния култ към предците и специално към обожествения предшественик на монарха, а след това и към самия монарх. Както показват научните изследвания, визираният култ освещавал идеята за поддържане на установения обществен ред, възприеман като световен ред, укрепването на който се приемало като основна функция на боговете. Конкретно монкхмерите усъвършенствали система синкретични вярвания — култа към бога-цар (дева-раджа или буда-раджа), съчетани с дуалистичната идея за взаимодействието между слънчевите и лунните династии на монарсите с архаичния култ към „Царете на планините“31.

Уникално явление, нямащо равно на себе си в историята на човечеството, представлява концепцията на юдаизма за монархията като богоустановена институция. В качеството си на ръководен орган в живота на евреите32  царското звание притежавало сакрален характер. В създадения от Библията модел за света Яхве е представен като цар на боговете (Второзаконие 9:26), като „Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен, Който не гледа на лице и не взема дарове“ (Второзаконие 10:17)33.

Макар че едни библеисти приемат идеята за божествената същност на юдейско-израилските царе34, други — само човешката35, а трети дискутират за харизматичните възможности на царя36, в Библията могат да се открият достатъчно ясни текстове за божествения произход на някои царе. Според псалмите Яхве казва на цар Давид: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене и ще ти дам народите за Твое наследство, и всичко до край земя за Твое владение“ (Псалтир 2:7–8).

Във Второзаконие е прокарана нашироко идеята за богоустановеността на царската власт. Не друг, а сам Яхве разпоредил на израилския народ: „Кога дойдеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, и я завладееш и се заселиш в нея, и кажеш: „ще си поставя цар, като другите околни народи“, постави си цар, когото Господ, Бог твой, избере; постави си цар измежду братята си; не бива да си поставяш [за цар] чужденец, който не е твой брат“ (Второзаконие 17:14–15).

Цитираният текст позволява да се направят няколко извода. Първо, става ясно, че царят, който юдеите трябвало да изберат, не бил някакво изключение като върховен ръководител на държавната общност, а широко разпространен субект на управлението сред народите на Изтока. Второ, царят се избирал от Господа; това означава, че той ще управлява като Божи помазаник. Трето, кандидатът не бивало да бъде чужденец, а да произхожда от племето, което го избирало37.

След това в предписанието е дадена цяла комплексна програма, от която новоизбраният цар трябвало да се ръководи. Първата му задача била да снеме препис от закона, охраняван от свещениците левити, за да го чете, изучи и прилага: „и да заляга да изпълнява всички думи на тоя закон и тия наредби“. Накрая, макар и не на последно място по значимост, се изказва препоръката, която звучи като завет: „за да се не възгордява сърцето му пред неговите братя и да не се отклонява от закона ни надясно, ни наляво, за да остане за дълги дни на царството си той и синовете му среди Израиля“ (Второзаконие 17:18–20).

Такива са законите на теокрацията и теократичното управление. За да не се забравя това, отново се припомня, че царят бил избран от Бога от всички колена „да предстои (пред Господа, твоя Бог), да служи (и благославя) в името на Господа, той и синовете му през всички дни“ (Второзаконие 18:5). В Библията са описани поредица преки контакти на Яхве с патриарси, владетели, монарси. В книгата Битие се разказва за съвета на Яхве към патриарх Ной да направи ковчег и да се приготви за предстоящия потоп (Битие: 6:7–22). В Изход пък се разказва, че Яхве се открил на Мойсей с името си и го избрал за свой посредник. Яхве обещал на Иисус Навин да даде на еврейския народ земите, в които да се засели: „Затова стани, мини през този Йордан, ти и целият този народ, в земята, която Аз ти давам там, на синовете Израилеви. Всяко място, на което стъпят стъпалата на вашите нозе, ви давам, както казах на Мойсея: от пустинята и от тоя Ливан до голямата река, река Ефрат, цялата земя Хетейска и до голямото море към залез слънце ще бъдат вашите предели“ (Иисус Навин 1:2–4).

В Светото писание многократно се отстоява мисълта за богоустановения характер на властта и властващите. „Внимавайте, вие, които владеете множествата и които се гордеете пред народите — се казва в Премъдрост Соломонови. — От Господа ви е дадена властта и силата — от Всевишния, който изследва делата ви и изпитва намеренията“ (6:2–3).

За пряката връзка на Давид с Яхве се говори в Първа книга Царства: „Тогава Давид пак попита Господа и му отговори Господ и рече: Стани и иди в Кеил, защото Аз ще предам филистимци в твои ръце“ (23:4). Идеята за престолонаследието е засвидетелствана при случая с цар Давид и неговия наследник цар Соломон. Това се свързва с волята на Яхве: „Благословен да бъде Господ, Бог Израилев, Който днес дарува (от семето ми) седналия на моя престол и моите очи виждат това“ (Трета книга Царства 1:48).

Конкретна реализация библейският теократичен модел на устройство и управление намерил при властването на най-изявените израелски царе. След създаването на самостоятелна държава от Саул в края на XI в., който бил избран за цар от всичките 12 племена, образуващи племенния съюз38, монархическата идея получила своята блестяща материализация в лицето на цар Давид (ок. 1000 — 965)39. За самия Саул се разказва, че бил помазан за цар с елей от Самуил. Така възникнала царската институция, описана в Първа книга Царства (10:17–27), където се разказва, че го избрали чрез жребий. След като Саул загинал в битка с филистимците, престолът бил зает от неговия зет Давид, който разгромил противниците на държавата и обединил израелските племена. В борба с ханаанците той завладял Ерусалим и го обявил за столица на Израелското царство. Успял да създаде централизирана държава. Изградил разгърнат административен апарат. Опора намирал в армията наемници, която създал. Цар Давид разширил границите на Израел и укрепил неговия международен авторитет.

Когато цар Давид починал, овакантеният престол бил зает от великия му син Соломон (ок. 965–935)40, мъдър и проницателен държавник, при когото Израел разцъфтял още повече. Цар Соломон установил дипломатически контакти с царица Сава, владетелка на арабите, с Хирам, царя на Тир. В Ерусалим той издигнал великолепен храм, а също монументален дворец. Той положил грижи за материалното стабилизиране на населението, подпомагал занаятите и търговията.

2

В Библията не на едно място и не по един повод се разкрива тежкото положение на хората, които живеели без цар. Това се вижда най-добре в Съдии Израилеви. „В ония дни — пише авторът — Израил нямаше цар, всеки правеше каквото смяташе за право“ (17:6). От текста става ясно, че липсата на цар създавала условия за прояви на субективизъм и своеволия. След това в други глави на книгата многократно се повтаря като рефрен: „В ония дни Израил нямаше цар (18:1). Началото на 19 глава се открива с познатите думи: „В ония дни, когато Израил нямаше цар...“ И като се предават сведения за различни беззакония, книгата завършва: „В ония дни Израил нямаше цар: всеки правеше това, което му се струваше за право.“ Това е вопъл за въвеждане на нова система на управление, която да ликвидира своеволията и да установи законност и ред.

Отпечатък в историята дала и монархическата институция в хетското царство41, основано от цар Лабарна (Табарна), управлявал от 1680 до 1650 г. пр. Р. Хр. До неговото издигане царете били избирани от членовете на царското семейство. Цар Лабарна успял да разшири границите на своята държава и да укрепи властта си. Това му дало основание да наруши традиционната изборност на владетеля и да постави за свой заместник сина си Хатусили I (ок. 1650–1620). Новият цар продължил вътрешната и външната политика на своя баща, успял да разшири границите на царството и да укрепи още повече неговото вътрешно положение. Движен от желанието да наложи своя син на престола, той се обявил за болен, предоставил управлението на наследника си и се завърнал в родния си град Кусар. Това породило бурно недоволство и в борбата за овакантения трон се включили различни представители на аристокрацията. Това принудило царя да лавира. Следвайки традицията, той отстъпил престола на свой племенник, но впоследствие наложил сина си. Когато синът му починал, издигнал за цар своя внук. По такъв начин наследствената монархия в царството на хетите се наложила в борба с претендентите за трона.

Следващият владетел Мурсили I (1620–1590) задълбочил централизацията в държавата, но аристокрацията нямала желание да приеме принципа за престолонаследието и водила борба срещу неговото въвеждане. Царуващият владетел Мурсили I бил убит от своя зет и настъпил период на междуцарствие и вътрешни борби, на анархия. Цар Телепин (ок. 1520–1490) ликвидирал децентрализацията и наложил престолонаследието. Той издал указ за наследяване на престола от родния син на владетеля. В указа се предвиждало в случаите, когато царят нямал син, властта да преминава в ръцете на племенник по майчина линия (наследници „втори ранг“). В краен случай претенции можел да предяви и зетят на царя (наследник „трети ранг“). Указът на цар Телепин, уреждащ въпроса за престолонаследието, влязъл трайно в живота и станал ненакърним.

В държавата на хетите царят свиквал редовно на заседание дворцовото обкръжение — братята си, синовете си, близките родственици и изявените пълководци. Решаващ глас имали близките роднини на владетеля, придворната аристокрация и началникът на телохранителите. Без одобрението на съвета царят нямал право да взима еднолични управленски решения за смъртно наказание и пр. Това означава, че царят на хетите разполагал с ограничена власт.

В периода на Новохетското царство (XIV–XIII в.) хетската държава достигнала върховете на своето могъщество, поради което в историята влязла под названието „Велика хетска държава“. Под предводителството на цар Супилулиум били поставени под контрол някои съседни царства. Нараснало влиянието на царството в Средиземноморския басейн и редица страни на Изтока. Границите на Хетското царство започвали от водите на Чароха и Аракса и достигали до Южна Палестина, Асирия и Вавилон. Могъщата хетска държава прекратила своето съществуване към 1190 г., когато паднала под опустошителните удари на т. нар. „морски народи“ — ахейци, шердани, турша (може би етруски) и др.

14 century BC Eastern Mediterranean and the Middle East

Царете и царската власт в държавата на хетите придобили характерни своеобразия, създали интересен модел на устройство и управление. Деспотичната монархия се облегнала на възможностите на жреците, на религията. Създадена била изключително сложна религиозна система. В един от религиозните текстове царят се окачествява като наместник на боговете, които го направили цар и му съдействали да изпълнява своите задачи42. Едно от задълженията на царя след неговото помазване било да обиколи храмовете и ритуалните места в царството на хетите седнал на колесница. По такъв начин той обединявал в едно цяло Вселената, отъждествяваща се с мястото на жертвоприношенията43.

Като обикалял из страната, владетелят възпроизвеждал сакралната мощ на Космическите сили, той изпълнявал функциите на Слънцето. С непосредствения си поход по земята царят възпроизвеждал кръга на Слънцето, на бога-Слънце. В химна на хетите към Слънчевия бог се казва: „О, Бог на Слънцето! О, най-могъщ царю! Вечно обикаляш ти четирите ъгъла на света. Отдясно от тебе Страха бяга, отляво от тебе Ужаса бяга.“44

По форма на управление древните държави в Индия, възникнали по течението на реките Ганг и Джамна, били монархии и републики. По-голямата част от тях били монархии, а държавите, тръгнали по пътя на републиката, се управлявали от съвет, в който влизали представители на родовете. Такъв например бил известният род на шаките, от който произлязъл Буда. За разлика от племенните общности от епохата на ведизма новите етнически групи се намирали на сравнително по-висока степен на развитие45.

Първите големи държави в Северна Индия възникнали през VI–IV в. пр. Р. Хр., когато функционирали 16 „велики страни“ (махаджанапад). Водеща роля играела държавата Магадха, за която се упоменава в „Атхарваведа“. Столичен град на държавата бил съвременният Раджгир, палийският Раджгаха, Раджагриха. Предполага се, че управляващата династия била основана от цар Бимбисар (545/544–493) от династията Харянка. Той укрепил царството и разширил неговите граници. Синът му, Аджаташатра (493–461) наследил престола и успял да разгроми владетеля на Кашала, който заплашвал да завладее страната. Наследникът на цар Аджаташатра, Удаин (461–445), пренесъл столицата в Паталипутра, важен стопански и политически център. Династията Харянка била заменена от династията Шайшунаги (413–345), а тя — от династията Нанди (345-314).

Maurya Dynasty in 265 BCEСлед разрушителния поход на Александър Македонски през 327 г. настъпил нов период в живота на Индия. Управлението било поето от династията на Маурите (317–180)46, основана от Чандрагупта 1 (318–297). След като успял да прогони македонските военни, освободил страната. Произхождащ от кшатрите (военната аристокрация), той се обявил за върховен владетел. Внукът на Чандрагупта I, цар Ашока (ок. 268–231)47, разширил и укрепил държавата, стегнал администрацията. Цар Ашока успял да освободи почти всички територии на Индия с изключение на южните предели. В границите на държавата било включено царство Калинга. Оценявайки положително идеите на будизма за обединяването на държавата, той приел неговото учение и се заел с разпространяването му в Бирма, Цейлон и Непал. Проявявал толерантност, отнасял се добре с вярващите. Приемайки цяла строителна програма, гой изграждал манастири, църкви и гробници, прокопавал канали. Цар Ашока поддържал търговски връзки с Египет, Иран, Римската държава. Покровителството на будизма срещнало отпор сред браманското жречество. Когато цар Ашока починал, настъпил период на западане на държавата. Към 180 г. бил убит последният представител на династията на Маурите. На власт дошла нова династия, Шунга.

В живота на Индия управлението на царството се квалифицирало като структура от 7 части. Всяка от тях се разглеждала като част от тялото на царя. Самият цар възприемал своето царство като част от своята собствена плът, като продължение на живота48.

Освен деспотия монархията в Древния свят била и тирания49, наложена с методите на насилието и упражнявана със средствата на потисничеството. В зависимост от съдържанието си тя може да се раздели на две основни групи: гръцка (ранна и късна)50, персийска, разпространена в гръцките градове на Мала Азия, завладени от персите. Съдържанието на понятието „тирания“ претърпяло известна еволюция. През VII–VI в. в него влагали разбирането за басилеята, царската власт от времето на Омир. Тиранията била осъждана от поетите Алкей и Теогнид, но особено аргументирано тя била демаскирана от Солон, Херодот, Тукидит, Софокъл. Персийската тирания, както и късногръцката предизвикала оценката като най-лоша форма на управление в изказванията на Сократ, Платон, Аристотел, Полибий.

Типичен пример за ролята на тиранията и нейната връзка с митовете представлява биографията на Александър Македонски. Според Плутарх, Хегезий от Магнезия обяснил подпалването на храма на Артемида в Ефес с раждането на Александър Македонски: „Вероятно храмът се подпалил, защото Артемида била заета да бабува при раждането на Александър.“ А магите, дето се случили в Ефес, разбрали, че нещастието с пожара вещае друго нещастие, изпаднали в паника, удряли се по лицата и викали, че в тоя ден се ражда проклятието и страшната гибел на Азия.51 Свидетелството на съвременника показва най-малко голямото влияние на митовете в развитието на монархията в древна Елада. Сам Александър Македонски живеел със съзнанието, че с подкрепата на боговете може да покори целия свят. Когато той пристигнал при прорицателя на Амон в Египет, го попитал „ще стане ли господар на целия свят. Богът отговорил, че ще стане...“52 Монархическата институция, която възникнала в Стария свят, имала голямо значение не само за развитието на цивилизацията, но и за укрепването на различните държавни системи. В сложната обстановка на древните общества, които се характеризирали с несигурност, нестабилност и изненади, владетелите се стремели да преодоляват проявите на анархия и беззаконията и да въвеждат ред. Те създали първите законови комплекси за правното уреждане на възникващите конфликти. В това отношение върхови постижения отбелязали правните системи на Месопотамия, Индия, Китай, Елада, Рим.

 

Формиране на средновековна монархия

 

Новата средновековна монархия, която възникнала паралелно с появата на феодалните държави, била естествен приемник на древните институции, тяхно продължение, модифицирано съобразно спецификата на обществената система, наложила се на историческата сцена. Както феодализмът в страните на Изтока не съвпадал с феодализма на Запада, така и монархията в Азия и Африка придобила свои неповторими особености, несравними с управленските органи в другите държави на тогавашния свят. Характерна за обществените структури на Азия и Африка била тяхната консервативна стабилност. Формираните многовековни административни традиции трудно се променяли. За разлика от европейските, които били, общо взето, по-динамични, те много бавно се трансформирали, еволюцията им протичала мудно, а в много случаи — незабележимо. В държавите на Изтока робството имало ограничено влияние в обществения производствен процес и в много отношения притежавало патриархален характер. То не се превърнало в оформена социална система и в Европа. Установена истина е, че държавата, която монархът управлявал, включвала 3 основни компонента, без които нейното функциониране било немислимо и невъзможно. Първият компонент бил самият монарх, субектът на управлението. Вторият елемент включвал обекта на управлението, различните слоеве от населението, народа. И най-сетне третият компонент обхващал пространствата, териториите на държавата, върху които живеели владетелят и подведомственото му население. Всички тези елементи осигурявали целостта на държавата. Най-голямо значение имала обаче политическата организация на обществото, която образувала властта, институцията на управлението.

През средновековната епоха субектът на управлението, монархът, по принцип не се обожествявал, нито се отъждествявал с Бога, както било в миналото. В най-добрия случай се приемало, че властта, с която разполагал, му била дадена от Бога. Взаимоотношенията между държавата и религията придобили по-сложни форми. Представянето на монарха за Бог в плът приключило заедно със залеза на древните общества. В новия средновековен свят върховният владетел започнал да управлява „по Божия милост“, квалифицирали го като „от Бога поставен“. По такъв начин както в миналото, така и през Средновековието идеята за монархията се свързвала „с волята на Бога или с необходимостта от религиозни санкции“53. Това означава, че теорията за теокрацията, появила се в древните общества, продължила да функционира в нова, по-рационална форма през средновековния период от историята на човечеството.

В някои държави монархът се обявявал за богопомазан, за представител на Бога на земята. Това го дистанцирало от обекта на управлението, поданиците. Новата концепция за върховния владетел, наложена от условията на живота и от потребностите на социалното развитие, в никакъв случай не намалявала неговия авторитет. Фактически със своята неограничена власт той стоял над държавата и над населението, което управлявал.

Възникването на нови, действително велики държави отбелязало края на Стария и началото на Средновековния свят. В страните на Изтока това били: държавите на Гуптите в Индия (IV–VI); Китайската империя, управлявана от династиите Цин (215–420) и Тян (618–709); Персия на Сасанидите (265–420); Етиопия (VI–XV); Арабският халифат (V–XI), а в Европа — Западната Римска империя, Източната Римска империя (Византия), Свещената Римска империя. В основни линии империите били управлявани от императори, василевси, халифи.

Свои владетели излъчили варварските държави, които се появили в Европа, Азия и Африка. Предводителите на племената, които били носители на висшата изпълнителна власт, носели различни титули, фиксирани от съвременните им писатели: princeps — „пръв“, „най-важен“; dux — „водач“, „ръководител“, „предводител“; rех — „всесилен, „знатен“, покровител“, „ръководител“. Някои автори поддържат, че посочените титули са близки до германския термин König54  — крал, цар. Властта на конунгите, както и на варварските вождове се простирала главно във военната област, макар да обхващала и свещено-деспотичната сфера (Sakralkönigstum)55.

В държавите на Изтока — Близък, Среден и Далечен — традиционна форма на управление станала наследствената монархия, която не била ограничавана от възможните административни институции: съвети при владетеля и пр. Били създадени различни степени на централизация на държавния апарат, детерминирани от нееднаквото равнище на политическа, културна и обществена зрялост, на стопански подем. По тези причини били пуснати в употреба и разнообразни форми на военно-деспотична диктатура. При оценката на събитията и при характеристиката на социалното устройство учените взимат под внимание такива явления, като могъщия бюрократичен апарат, установените строга централизация, полицейски контрол над обществото, семейството и отделната личност, тоталното наблюдение на стопанските функции на държавата. При това положение учените намират за най-точна квалификация на управление източната деспотия или сатрапия.

Източните общества по редица причини изграждали своите управленски структури съобразно с конкретните принципи на официалните религии. В Китай конфуцианството се превърнало в основна платформа на държавното управление. Традиционната представа на китайците за владетеля като „Син на небето“ влязла в учението на конфуцианството за управлението. Държавата утвърждавала култа към Сина на Небето, респективно на императора, фактически сакрализирала върховната власт на монарха. Създавал се устойчив модел на управление. Подкопано било значението на канцлерите, които ръководели администрацията на висше равнище. Изграденото управление по делата на чиновниците увеличило възможностите на централната власт за упражняване на ефективен контрол върху различните етажи на администрацията. Щатът на местните органи на управлението се заемал от делегирани представители на централната власт. Тези реформи действително укрепвали централизацията, но засилвали бюрокрацията.

В Индия, както и в Централна Азия, като се започне от I - II в. насетне, нараснала ролята на будизма в системата на управлението. В различните територии на Индия будизмът и неговите подразделения укрепвали органите на управление, сакрализирали властта на владетеля. В района на старите столици Лоян и Чанан през III - IV в. броят на будистките пагоди нараснал на около 180. Към 530 г. в Северен Вей будизмът станал официална религия: пагодите достигнали 30 000, а броят на монасите се увеличил на 2 милиона. В началото на VI в. в империя Лян будизмът бил провъзгласен за държавна религия.

Противно на разпространеното мнение за непрекъснатите противоречия между будизма, християнството и исляма следва да се подчертае, че в края на краищата между тези световни религии възникнали не само различия, но и множество общи черти, непосредствено произтичащи от стратегията и тактиката на монархическите институции, с които били свързани. Всички те отстоявали учението за теокрацията, макар и в нея да прокарвали редица нюанси, които утвърждавали обществените функции на владетеля, неговия авторитет. Общи тенденции залегнали в учението за света като цяло, за човека. Теогоничните концепции също придобили както сходства, така и неповторими своеобразия. Това се отнася за идеите за греховността и спасението, за страданията на земята. По принцип в Азия, Африка и Европа религиите обслужвали консолидацията на държавните, етническите и социалните общности, тяхната интеграция в името на глобалната идея за хората като синове Божии. За разлика от католицизма и православието, които изградили строга йерархична система, будизмът и индуизмът не създали организирана йерархия от категорията на папството и патриархата. Докато християнството в редица страни ставало държавна религия, будизмът и джайнизмът били далеч от подобна идея. В Индия будизмът залинял и постепенно бил асимилиран от индуизма.

Заслужава да се отбележи, че в Декан и Южна Индия през периода на Махадха и Маурия ролята на монарха ту нараствала, ту западала. Според „Законите Нарада“ (III–IV в.) царят нямал право да посяга на частните владения. Това законово изискване било включено поради обстоятелството, че се ограничавали правата на собствениците. В „Законите Брихаспати“ (III–IV в.) залегнал казусът, че ако царят отнеме от собственика неговата земя и го дари с нещо друго, той извършва закононарушение. В случаите, когато се нарушавала покупко-продажбата на земята, държавата налагала наказания.

Поземленият фонд на страната се таксувал като държавен, от една страна, и като личен фонд на царя, от друга страна. Държавните земи обхващали гори, рудници, необработваеми земи, докато именията на царя се състояли от обработваеми земи, стопанства, наблюдавани от царски чиновници. Царят можел да се разпорежда с именията си в селата като с лична собственост. Той обаче не бил собственик на цялата земя. Това, което не било негова собственост, притежавала държавата.

В Арабския халифат, както и в останалите държави в света на исляма се отстоява концепцията за съчетаването на духовната и светската власт. Теократичната идея за всемогъществото на Аллах е фиксирана в Корана по категоричен начин: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ (VII:157). Халифатът се превърнал в теократична държава, възглавявана от халиф.

В Япония шогунатът придобил черти на патриализирана монархия. Там била изградена специфична автократична форма на управление, военна диктатура.

За страните на Изтока твърде характерна се оказва икономическата система на монархията в Китай. При династията Цзин били взети мерки за оползотворяването на неразораните целини, за регулиране на трудовите повинности. „Сега (когато династията Цзин получи Небесния мандат — б. а., Й. Н.) — гласи свидетелството на съвременник — се съкращава обемът на трудовите повинности и хората се занимават с основната работа (селско стопанство). Всички сили са насочени към обработка на изоставените земи.“56

За грижите, които монархията полагала за селското стопанство, свидетелства друг съвременник на събитията. „Ако само един човек не разорава земята — предупреждава чиновникът Ин Чжан, — в Поднебесната непременно ще настъпи глад. В началото на военните действия бяха положени големи усилия във военните походи, транспорт, императорския двор, храмовете на предните на императора и на чиновниците, което доведе до намаляване на благополучието. Хората от по-ниски категории, занаятчии, търговци, преселници, пуснали корени в чужбина, зависимите слуги..., които не се занимават със земеделие и не изкореняват черничеви дървета, а използват продоволствие, наброяват стотици хиляди...“ В хода на изложението на събитията Ин Чжан обосновава цяла програма за реконструкция на стопанството по селата. „Плодородните полета на запад от Янцзъ са вече отдавна забравени. Твърде лесно може да се обработи земята, като се изкоренят храстите, да се напоява, да се използва мотика. За тази работа следва да се подберат бродяги и отново да бъдат назначени чиновници, водещи селскостопански дела.“57

В качеството си на върховен сеньор в държавите на Европа монархът бил собственик на земята, която раздавал на своите васали. Той притежавал правото на върховна собственост върху земята (dominium directum), докато васалите разполагали с правото на ползване на земята (dominium utile). В резултат от разпределението на поземлените имения възникнала максимата: „Няма земя без сеньор.“ По силата на наследственото право приемникът на владетеля наследявал не само овакантения престол, но и земята, териториите, които управлявал. Новият повелител ставал собственик не само на земята, но и на държавата и нейните поданици, превърнати в обект на управление. Така властта се трансформирала в най- важния конститутивен елемент на държавата изобщо и на монархията в частност.

Сам монархът формирал свое императорско, кралско и пр. земевладение не само за задоволяване потребностите на двореца, но и за по-широки социални нужди. Това било свързано с политическото устройство на ранносредновековното общество, на държавната система. При наличието на натурални стопански отношения монархът разполагал с именията на фиска за даряване на дружинници, свободни и несвободни хора, аристократи, клирици и църкви. Павел Дякон свидетелства, че херцозите на Лангобардското кралство, движени от желанието да укрепят кралската власт в страната, отстъпвали половината от своите имения в полза на краля58. Когато Ратхис започнал щедро да раздава земи от кралския фиск на Църквата, аристокрацията го свалила. Новият владетел Аристулф обявил извършените дарения за незаконни59.

За разлика от Меровингите, които предоставяли бенефиции от своя владетелски домен и те се изчерпали, Каролингите се принудили поради това да раздават имения от завладените земи, населени по-слабо60. Все по същите съображения била изказана препоръка получените бенефиции да не се превръщат в алоди. Една част от абатствата преминали в разпореждане на краля61. Владенията на фиска се превърнали в модел за изграждане на земевладението във Франкското кралство62.

Кралската власт, обезпокоена от нарастването на едрото земевладение, започнала да взима мерки за запазване целостта на фиска. Това се вижда не само в „Капитулация за вилите“ на Карл Велики, но и в англо-саксонския трактат „За разумния Гереф“. В тези два документа се дават указания за използването на рационални методи за стопанисване на кралските имения63.

Внимателното изследване на аграрния живот в кралствата, появили се върху бившите територии на Римската империя, показва известна приемственост между земеделието на империята и варварските кралства. Това се забелязва във вестготското, бургундското, остготското и франкското кралство. В тях се запазили едрите земевладения на светските господари, от една страна, и на Католическата църква, от друга. Някои изследователи основателно обръщат внимание на голямата роля на монархията в управлението на икономиката. Така бележитият германски историк-медиевист Карл Инама-Щернег квалифицира Карл Велики като „носител на единна държавна мисъл“ в качеството му на представител на земевладелската аристокрация. Този владетел подчинил възможностите на едрото земевладение на народа и държавата, на техните интереси. Карл Велики не допускал прекалената експлоатация на селяните. От своя страна френският медиевист Р. Латуш оценява високо ролята на владетеля в икономическия живот, в установяването на единство в монетната циркулация, мерките и теглилките, както и по редица други въпроси. Специално внимание той отделял на ценовата и на външната политика. В областта на селското стопанство владетелят също внасял определени акценти с оглед военнизе задачи на държавата. Както и К. Инама-Щернег Р. Латуш изтъква заслугите на Карл Велики за ограничаване безогледната експлоатация на населението64.

Успоредно с появата на новите средновековни държави протичал процес на въвеждане на данъци, налози и повинности, които изграждали материалната стабилност на административния апарат. В кралствата на франките, на Британските острови и на Скандинавския полуостров задълженията на населението били събирани от представители на централната власт. В законите на краля на Кент Етелберт от края на VI в. били запазени старинни обичаи, по силата на които кралят събирал лично натуралните данъци65. По- късно, към края на VII в., аналогични функции изпълнявали длъжностните лица при кралския дворец66. Във франкското кралство владетелят получавал дарения67. Подобни явления възникнали в Норвегия68 и Швеция69. При династията на Каролингите тази практика била разширена70.

Както в Стария, така и в Средновековния свят монархът придобивал властта по два начина. Единият бил изборният, престолът бил заеман в резултат от гласуване, другият бил наследственият. И в единия, и в другия случай обаче монархът играел важна, решаваща роля в историческия процес. Както изборната, така и наследствената монархия била основна форма на държавно устройство и управление. Изборната монархия била практикувана при извънредни обстоятелства, когато трябвало да се решават съдбоносни, нетърпящи отлагане въпроси на обществото и държавата. Поради инцидентния си характер тя не успяла да придобие трайни, установени характерологични особености и, общо взето, била извънредно явление. Съвършено по друг начин стои въпросът с наследствената монархия. Като физическо лице монархът получавал с престола по наследство властта, която била безсрочна. Придобил властта по наследство, монархът я владеел безпрепятствено, той не търпял над себе си никаква друга санкция; той притежавал върховна власт със свой суверенитет. В това се заключавала нейната същностна особеност, нейната уникалност и неповторимост.

По социална натовареност, по етническа принадлежност, по държавна индикация и по религиозна ориентация ранносредновековната монархия би могла да се маркира в няколко основни насоки. На първо място тя следва Азиатския, Африканския и Европейския континент. Азиатската обхващала монархията в Арабския халифат, Китай, Япония, Индия, Иран, Корея и др. Монархическата институция в Африка се идентифицирала с Аксум и Нубия. В Европа най-представителна роля играела монархията в Римската империя, разделена от император Теодосий Велики (379–395) между двамата му синове — на Западноримска начело с Хонорий и Източноримска начело с Аркадий. За известен период монархията била представлявана от предводителите на варварските кралства: вестготско, свевско, вандалско, бургундско, остготско, лангобардско, хунско и др. Сред трайните държави, които се утвърдили на историческата сцена, изпъквали франкското кралство, на базата на което възникнали Италия, Франция и Германия, английското кралство, княжествата на западните и южните славяни.

 

Монархията в Средновековния изток

 

В сложната историческа ситуация, при която се появявали средновековните социални системи на Изтока, върху монархическата институция влияели не само общите закономерности на прогреса, но и редица особености в отделните територии на двата континента: Азия и Африка. В традиционните държави, които надмогнали инвазията на варварите (хуни, ефталити, различни скитнически етноси като кушари и др.), монарсите продължили да упражняват своята власт, а в новите държави (като Япония, Арабския халифат и др.) се появили съответни управленски системи, възглавявани от владетели с различен ранг.

В Китай императорът бил наричан „хуанди“, но официално го квалифицирали „Син на Небето“ (Тян Цзи). В Индия титулът на императора бил „Махараджадхираджи“. Отначало в йерархията на Япония първо място заемал царят, превърнат по-късно в император (Тено). Владетелят на Арабската държава бил обявен за халиф. В различните тюркски държави го наричали каган. В някои страни титулът бил „Цар на царете“.

Източните средновековни монархии били естествено продължение на институциите, създадени в Древността, но преминали със съответни промени в новата епоха, която наследила натрупания опит в управлението на обществото. В това отношение твърде характерна била системата на управление в Китайската империя — една от най-интересните форми на социално устройство. Според информацията в класическия труд на Съма Цян (145 - ок. 86) „Исторически записки“ от дълбока древност в Китай се сменили 3 типа политическа администрация. Първият тип е „път на легендарните мъдреци“ (ди-дао), вторият — „път на добродетелните легитимни владетели“ (ван-дао) и третият — „път на насилията и узурпацията“ (ба-дао)71.

На базата на най-ранните култове в Китай, свързани с управлението с помощта на митичните сили, внасящи равновесие между природата и живота на хората, се заражда концепцията за богоустановения характер на монархията. Това е теорията, оформена като доктрина ин и ян, респективно отрицателно и положително, женско и мъжко, тъмно и светло. По същество посочените сили символизирали Земята и Небето, които управлявали Вселената. Китайците ги представяли във вид на кръг, разделен в извита линия. Небето, „Тян“, небесният свод, представлявало „ян“ и било персонифицирано като „Шан-Ди“, Върховния предтеча — „Ди“. Самата Земя пък се изобразявала като равна повърхност на света. Времето се определяло от Небето и затова то станало върховно божество; да търсят милост от него било прерогатив на висшите същества сред хората — владетелите, Синовете на Небето72.

Селското въстание от 209–207 г. пр. Р. Хр. ликвидирало управлението на династията Цин и изтласкало на преден план един от водачите на революционните отряди — Лю Бан, който поставил началото на династия Хан (206–9 пр. Р. Хр.).73 Новият владетел приел титула ван, дарявал роднини и близки с огромни имения, поради което предизвикал недоволство. Аристократите, получили владенията, се превърнали в самостоятелни собственици, които започнали да провеждат своя политика. През 9 г. сл. Р. Хр. дворцовият сановник Ван Ман убил малолетния император и сложил край на управляващата династия Хан, заел престола и се обявил за император. Така се появила династията Цзин74. Новият император провел реформи, с които облекчил положението на средните собственици. През периода от 17 до 29 г. бушувало въстанието на „червените вежди“, възглавявано от Фан Чун. Но представител на династията Хунву разбил бунтовниците и се провъзгласил за император. Така била основана династията Източен Хан (25–220). След като по време на въстанието (215–220) бил детрониран императорът, държавата се разпаднала.

При династията Хан конфуцианството било обявено за официална държавна религия. В новата обстановка етическото учение на Конфуций било съчетано с неговите политически разбирания75. Според Конфуций тази концепция, превърната в социален идеал, трябвало да стане основа на реда в цялата Поднебесна империя. Квинтесенция на това разбиране била мисълта: „Нека бащата бъде баща, синът — син, владетелят — владетел, поданиците — поданици.“ Този ред трябвало да бъде вечен и неизменен.

Han empire

Философията на конфуцианството изисквала от владетеля да основава управлението на добродетелите и справедливостта. Господарят трябвало и да бъде просветен и да избира своите министри и чиновници от най-образованите, способни и преуспяващи учени-конфуцианци. Чиновниците били призвани да пазят неизменни идеалите и не от страх, а по съвест да застават против всякакви нововъведения и реформи, да отхвърлят отклоненията, от когото и да произлизат те. Обикновеният народ трябвало да уважава установения ред, да почита старшите и строго да спазва заветите на древните мъдреци и най-вече на самия Конфуций, който бил обожествен. Верността към господаря се приемала като вярност към държавата.

В духа на конфуцианството господарят, издигнат на най-висок пиедестал, бил олицетворение на държавата. В китайската обществена мисъл залегнало учението, според което идеята за държавата се развивала не като някаква абстракция, а се реализирала в личността на господаря76. Макар да била по същество деспотия, китайската държава се регулирала от конфуцианското учение за добродетелите и се освещавала от нормите на обичайното право77.

В центъра на събитията през втората половина на VI в. се налагат централистичните тенденции. Носител на единството станала аристокрацията в Северозападен Китай. В борба със сепаратизма през това време пълководецът Ян Цзин бил издигнат за император през 581 г. и поставил началото на династията Суй (581–618); той управлявал под името Вен-ди (581–601). Император Вен-ди провел реформи за централизация на страната, за укрепване на управлението. Започнало усилено строителство. Изграждали се дворци и напоителни канали. Прокопан бил Великият канал, свързващ северните и южните територии на империята.

Междувременно концепцията на конфуцианството за владетеля продължила да се нюансира и детайлизира. Цялото поведение на императора се регламентирало по най-строг начин. Предмет на ритуализиране станали храната, дрехите, приемите, посещенията, пътуванията с колесница. Регламентирани били начинът на живот, отношенията в харема, поведението с жените, слугите. Многобройните ритуали били обявявани за воля на Небето, за божествен ред, за предписание в Поднебесната. Смятало се, че те водят началото си от великите древни владетели, чиято мъдрост трябвало да бъде следвана.

В случаите, когато владетелят пренебрегвал предписанията и церемониите и се опитвал да променя въведения ред и да приема подкрепата на министрите конфуцианци, бил оповестяван тезисът на конфуцианството за промяната на божествения небесен мандат. Според споменатия тезис небесен мандат се предоставял само на необикновено добродетелен владетел, който се разграничава от недобродетелния. Ако владетелят допускал грешки, той загубвал правото да управлява78. Такъв бил случаят, когато Поднебесната лишила от власт разпуснатия и недобродетелен последен представител на легендарната династия Ся и тя била предоставена на добродетелния Чен Тан от Инската династия.

В политическата доктрина на конфуцианството постановката за променливостта на мандата, даден на владетеля, заема централно място, превръща се в средоточие на концепцията за управлението на китайския монарх. В резултат от включването му в системата на правните норми конфуцианският елит при двореца, както и министрите придобили силно влияние върху неговите решения, върху цялостния му облик. Като безспорен социален регулатор съветът на императора го предпазвал от евентуални отклонения от Поднебесната воля. Създадени били специални наблюдения за спазване волята на Небето, разгадавана по различни знамения. Конфуцианското дворцово обкръжение използвало такива „небесни знамения“, като появата на комети, слънчеви и лунни затъмнения, бури, проливни дъждове и пр., за да влияе върху решенията на императора, които влизали в противоречие с възгледите на елита79. Към средата на VII в. границите на Китайската империя обхващали огромни територии: от Корея до Персия и от Виетнам до планината Тян-Шан. Създаването на огромната държава било свързано с прилагането на модерна за времето военна доктрина за усъвършенстване на армията. „Мъдрият до съвършенство владетел разбира, че господство в Поднебесната той може да достигне само с помощта на своите воини — се казва в известната „Книга на владетеля в областта Шан“. — Затова той издига целия народ на страната и го задължава да служи в армията.“80 

Започналият процес на икономически просперитет и политическа стабилизация, достигнал възходящо развитие през V–VI в., довел до обединението на страната, до централизиране на управлението, до известни промени в императорската власт. Един от владетелите, Ян Цзян (589–604), заел престола с помощта на армията и в процеса на управлението започнал да се опира на бюрократичния апарат, който сам създал. Неговият приемник, синът му Ян Гуан (604–617), превърнал управлението в деспотизъм и сатрапия. Наистина той активизирал строителството на пътища, усъвършенствал иригационната система, но в същото време изразходвал хазната, водел разхитителен начин на живот. В резултат от изострените социални противоречия избухнало въстание. Династията Суй паднала от власт81. Престолът бил зает от Ли Юан, който поставил началото на новата династия Тан (618–907)82. Синът му Ли Шимин успял да сломи метежа.

Монархът, който се обявил за император (хуанди), приел титула „Син на Небето“ (Тян цзи). Властта му се превърнала в наследствена и придобила неограничен характер. Както през отминалите периоди, личността на владетеля била сакрализирана. Той бил обявен за посредник между Небето и Вселената. Задачата му била да организира устройството на света83. Администрацията на висше, средно и нисше равнище била изградена на военни начала. Империята била разделена на 634 военни окръга.

Индийската монархия навлязла в средновековната епоха, представлявана от редица големи и малки държави в Южна Азия, които успели да си извоюват независим начин на живот. По форма на управление те били варианти на източната деспотия и сатрапия. Докато в Южна Индия етническият състав на държавните обединения понасял нападенията на гърци, партяни, саки, хуни, ефталити, Северна Индия с известни изключения запазила своята традиционна идентичност. В Южна Индия владетелите се титулували махараджи, царе и пр., преди да се провъзгласят за императори, създавайки империи. Изпъкнали империи, които разширили териториите си. Свое място заели управляващи династии. В Андхра властвала фамилията Икшваки. В Южна Индия, по-точно в нейните крайни предели, се очертали 3 по-големи държави: Чера, Пандя и Чола. Възходът на индийската монархия през интересуващия ни период съвпаднал с управлението на династията на Гуптите през IV–VI в.84, обхванала пределите на древна Махадха. Преди нейното възшествие в този район настъпили съществени промени. Рухнало Кушанското царство (I—III в.)85. Преустановило своето съществуване царството на Сатавахан. Множество монархически и олигархически държавици се появили в Северна Индия. Функционирали и племенни съюзи. В Западен Декан се зародила нова държавица, възглавявана от династията Вакатака, чийто представител Праварасен I Вакатака бил титулуван „върховен владетел“ (Самрадж). Династията Палави управлявала държавата Пандя. Династията Гупта била основана от Чандрагупта I (320—ок. 340), който завладял цяла Махадха, територии на Бенгалия и централната част от земите по течението на р. Ганг. Чандрагупта I придобил императорски титул (махараджадхираджа) „велик цар, цар на царете“. С неговото управление се поставило началото на индийското летоброене. Синът му Самудрагупта (ок. 330–380) се гордеел с родословието си по майчина линия, свързано с древната фамилия Личхави. Той се разпоредил да бъде пусната в употреба златна монета с ликовете на баща му и майка му Кумарадови. Това укрепило неговия авторитет в цяла Индия. Териториите на държавата били разширени.

Следващият владетел, Чандругупта II (ок. 380—ок. 413 или 415)86, успял не само да включи в границите на своята държава земите от Бенгалския залив до Арабско море, но и да установи стабилни дипломатически отношения с близки и далечни страни. Той сключил брак с княгиня от династията Вакатака, утвърдена в Централна Индия. Чандрагупта II бил патрон на културата, привлякъл около двореца най-талантливи поети, които прославяли своето време.

Разбира се, не всички автори приемат оценката за ранносредновековната индийска монархия като деспотична. Съвременни индийски историци поддържат, че Самудрагупта „се стремял да създаде международна система за братство и мир, която трябвало да замени системата на насилие, войни и агресия“87. Това мнение обаче поставя в романтична светлина владетеля. Аналогичен подход проявяват някои историци, когато анализират резултатите от Калингската война, в която според признанията на съвременници били убити повече от 100 000 души, а пленените възлизали на 150 000. Според един от изследователите ужасите на войната превърнали владетеля Ашока в мечтател, който се отказал от политиката на Маурите да създадат единна държава. Император Ашока бил обхванат от чувства на разкаяние и тъга. Войната го накарала да внесе корекции във външната политика88. Когато войната приключила, той загубил желание да воюва и да разширява границите на Индия89.

490px SamudraguptaCoinПри управлението на Гуптите култът към монарха придобил по-съвършени форми и съдържание. Започнали да го почитат като висша, върховна сакрална личност, намерила своята обективация във въплътяването на Индра, Варуна, Кубера, Яма, свързани с представата за пазители на света.90 На монарха, обявен за „Цар на царете“, приписвали множество достойнства. Твърдели, че с ума си превъзхождал мъдреците на Изтока. Почитали го като поет, провъзгласили го за „цар на поетите“. Превъзнасяли го като несравним изпълнител на музикални инструменти. На монетите Самудрагупта бил изобразяван като музикант. Чандрагупта пък си прикачил титула „Варамадит“ — „Слънце на добродетелта“. При нашествието на ефталити и хуни титулът „Цар на царете“ бил заменен с „Махараджа“. В Индия, където през периода от VI до XII в. страната била разделена на различни части, между които невинаги съществували нормални връзки и взаимоотношения, монархията еволюирала. Нетраен характер имали империите Сатавахани, Харши, Гупта, Чалуки. Начело на държавата стоял монарх, обявен за посредник между бога и хората. Индуската политико- юридическа концепция за „добрия цар“ очаквала от владетеля да пази мира сред поданиците си и да води борба срещу престъпниците. Идеята за божествената му личност придобила широка популярност. В надписите на Алхабадската колона Самудрагупта (335 — 380), най-могъщият монарх по онова време, се именува „Бог, слязъл на земята“. Наложило се разбирането, че владетелят може да стане добър едва тогава, когато почита старците, овладява изкуството на управлението, съдейства за разпространяването на религията и подобно на небесните покровители подпомага поданиците си. Монарсите на Индия давали своя принос в различни области на обществения живот: бойното изкуство, науката и културата. Между тях имало не само поети, но и учени, дейци на културата.

Самостоятелен път на развитие поела монархията, създадена в островния архипелаг на Япония. Тя се появила из средите на клановете, които формирали сложна йерархическа организация — полупатриархалната основа, върху която се изграждала най-древната административна система на племенните съюзи91. Вождът на племенната общност Ямато консолидирал не само етническите групи, но и териториите на страната, обхващащи многобройните острови.

Японската монархия преминала сложен и продължителен път на развитие, докато достигне най-висшата форма на управление, императорската. Първоначално отделните кланове издигали владетел, управляващ патриархалната система на организация. В своята територия всеки клан излъчвал лидер, цар, който властвал, опрян на подкрепата на специални съветници, водачи на отделните разпръснати общини. Към средата на III в. настъпил прелом в организацията на властта. През времето от III до V в. били поставени основите на първата държава. Възникнали владетели на средно равнище, „властелини на окръзи“ (агатануси), и „управляващи области“ (кунино мияцуко)92. След тях се нареждали ръководителите на местните кланове. Получили правомощия от царя, те управлявали няколко окръга или няколко земи.

Избирането на поредния кандидат за владетел зависело от вота на най-силния клан в обкръжението на царя. От запазените изворови сведения става ясно, че от 536 до 645 г. определяща роля играел кланът Сога, оформен от мощни в икономическо отношение фамилии. Издигнатият главен вожд бил обкръжен с ореола на божествените атрибути, сакрализирали го. Свързвали неговото родословие с богинята Синто Аматерасу, създателката на Япония. Богинята Синто Аматерасу станала символ на режима Ямато, най-древното название на Япония.

В развитието на ранносредновековното общество в Япония голяма роля започнали да играят различните рангове и постове (канви). В тях били включвани органите на управлението: „От министъра до писаря, това е „кан“ — пост.“ Що се отнася до т. нар. „рангове“, те включвали владетелите от първа класа: от царете до началния ранг (ви). В ранга влизали две категории личности: едната обхващала благородните, другата — неблагородните. Високите постове се заемали от благородници, а нископоставените се назначавали на ниски длъжности. Ранговете съответствали на определени постове. Всеки пост и ранг притежавал разряди и степени. Първо място в йерархията заемали придворните рангове, въведени от регента Сьотоку през 603 г.93

След това в хода на развитието на японското общество таблицата за ранговете се видоизменяла многократно. В закона „Тайхорьо“ били установени 4 класа (ранга) за лицата от царските фамилии и 9 ранга за останалите. От своя страна ранговете имали два  разряда: старши и младши. Всеки разряд обхващал 2 степени — горна и нисша. В служебната стълбица се оформили 13 степени94.

Ранносредновековна Япония образувала държава през втората половина на III в., когато възникнал племенният съюз Ямато. Около средата на IV в. съюзът обединил страната и поставил основата на японската държава. В хода на развитието властта преминала етапа от родовия строй към монархическа форма на управление. През 536 г. начело на политическия живот застанал родът Сьога. Възникнали големи латифундии, в които бил използван трудът на роби, набирани при провеждането на завоевателни войни.

Prince Shotoku at Age 14 as Buddhist Pilgrim 14th centuryВажен етап в устройството на държавата отбелязало управлението на принц Сьотоку Тайси, който в качеството си на регент (593–621) извършил реформи в административното устройство. На мястото на родовата система, състояща се от 12 длъжности, въвел 12 ранга. Принцът регент оповестил през 604 г. „Кодекс от 17 статии“, определящи главните насоки на държавното управление. Будизмът, започнал да се разпространява през VI в., получил държавна подкрепа и навлязъл в живота, душевността и бита на населението. Старата религия, подкрепяна от партията на Мононобе Мория, била разгромена през 587 г. и будизмът станал официална държавна религия. През 594 г. императрица Суйко оповестила указ за разпространяване на учението на Буда.

Възползвайки се от отслабването на рода Сьога, през 645 г. принц Наканое, подкрепян от рода Натоми, свалил рода Сьога от управлението. Поставени били прегради пред робовладелската аристокрация. Император Тайка (645–654) извършил реформи, които дали тласък на феодалните процеси. Освободени били полусвободните селяни. Населението получило парцели земя. През 710 г. била изградена първата столица на Япония, Нара, преместена през 784 г. в Нагаоку, а през 794 г. в Хеян.

Императорите в Япония придобили сакрални функции. Когато родът Ямато се наложил в управлението, неговите представители си присвоили правата на върховни владетели, съдии и жреци. Те били титулувани „синове на небето“. Властта на племенните князе била превърната в наследствена. Японският монарх се обявил за потомък на боговете и придобил неограничена власт, сам се наричал „Тенно“, „Небесния“.

Будистките теолози обосновали своеобразна теократична доктрина. В трактатите им терминът „държава“ се употребява в двойствен смисъл. Първият смисъл корени произхода си в санскритското „кшетра“, което означава флора и фауна, природата, сред която живее човекът. Вторият аспект на понятието включва не само природа, територия и страна, но и обществени институции. Възглавителят на японския будизъм, монахът Сайтьо (767 — 822), нарича своята родина „Велика страна на изгряващото Слънце“. Наложило се разбирането, че императорът на Япония властвал не само над хората, но и над природата и стихиите.

В светлината на цивилизационните процеси японската държава, с която завършва прегледът на държавните институции на Азиатския континент, притежава известна уникалност. В сферата на политическата система историците окачествяват своеобразията като „политическа култура“, а в областта на духовния живот — като върховенство на императора в законодателната, съдебната и изпълнителната власт, както и в религиозния живот. В писмените паметници от VIII в. императорът се прославя като бог, въплътен в образа на човек.

Религиозно-политическият модел на исляма95, третата и последна световна религия в историята, намерил своята реализация в Арабския халифат96.

Самият халифат представлявал централизирана теократична държава, изиграла огромна роля в историята на човечеството. Неговото начало следва да се търси в обществено-религиозната дейност на Мохамед (ок. 570–632), основателя на исляма, почитан като Пророк и Пратеник на Аллах97. Важен момент в създаването на арабската държава било преселването (хиджра) на Мохамед от Мека в Медина, където основал мюсюлманската община на вярващите, превърнал се във владетел на града, върховен съдия на мюсюлманите и военачалник. Под негово ръководство борбата между общините на Мека и Медина завършила с победата на Медина. През 630 г. той влязъл победоносно в Мека, която се предала.

Покоряването на Мека създало условия за нарастване на обществената роля на мюсюлманската община, наречена „умма“. Формирани били основните компоненти на исляма: молитвата, постите, финансовите задължения, поклонничеството и свещената война (джихад). Приема се, че решаването на тези въпроси отбелязало първия етап от създаването на арабската държава. Пророкът на Мохамед създал качествено нова религия, която се отличавала коренно от традиционните вярвания в Арабския полуостров. Той обръщал особено внимание върху необходимостта от създаването на единна, сплотена община, в която всички вярващи да бъдат обединени от силата на вярата в Аллах.

Ако се съди по специалната Харта (Сахифа), оставена от Мохамед, 3 основни принципа характеризирали ислямската общност. Първо, държавата се разглежда като общество от вярващи, които се мобилизират при външно нападение. Ако само един член на уммата е застрашен, се приема, че е застрашен и суверенитетът на самата държава. Второ, въпросите на войната и мира притежават държавен характер, те са държавни дела. Обявяването на война или сключването на мир влизат в приоритета на държавата. Няма право да решава въпросите на войната и мира нито един вярващ, нито група вярващи. Трето, източник на цялата власт в държавата е Пророкът, който единствен притежава правомощия да издава заповеди. Като Пратеник на Аллах пророкът заедно с Аллах е единствен законодател98.

Както се вижда, войната заема централно място в религиозния живот на поданиците на държавата, основана от Мохамед. Предвождани от Мохамед или от негови избраници, мюсюлманите провели до покоряването на Мека 17 похода. Обект на нападения били съседни племена, които предизвиквали подозрения у Пророка. В резултат от създадената философия на завоеванията в границите на арабската държава освен Арабия влезли Иран, Месопотамия, Сирия, Палестина и Египет. В началото на VIII в. арабската държава достигнала на изток до реките Инд и Сър Даря, на запад до Атлантическия океан, на север до Кавказкия хребет, а на юг — до бреговете на Индийския океан и пясъците на Сахара99.

След смъртта на Мохамед, който съчетавал религиозната с политическата власт, за негов заместник, за халиф, което означава „наследник на Пратеника на Аллах“, бил избран Абу Бакър (632 — 634), забележителен общественик и авторитетен ръководител. Под ръководството на халифа били създадени границите на новата държава. В нейните основи легнали сурите на Корана и законите на шериата. Халифатът представлявал политическата и религиозната институция за управление на арабските племена. Първоначално халифът бил избиран от аристократите, но по-късно той поемал управлението по наследство. Продължавайки делото на Мохамед, халифите упражнявали духовна и светска власт: правораздавателна, изпълнителна, военна. Първите четирима халифи, наричани праведни — Абу Бакър, Омар, Осман и Али, — спазвали изборното начало, но след тях предпочели наследствения принцип.

Върховният владетел, халифът, се превърнал във владетел от източен тип. По характер арабската държава станала централизирана теократична монархия. Халифът държал в ръцете си двете власти: светската (емирата) и духовната (имамата). Мюсюлманското право — шериатът, контролирало целия обществен и личен живот: политическа система, съдебна и изпълнителна власт, образование, семейство, бит, култура.

776px Plate with king hunting rams white backgroundМного интересен модел на управление бил създаден в Иран, управляван от династията на Сасанидите (226–651). Върховен ръководител на държавата бил шахиншах (Цар на царете). Основоположник на династията бил Ардашир, който, опрян на подкрепата на жречеството и аристокрацията, завзел властта в Парс и Централен Иран и се провъзгласил за владетел на страната. В началото на своето управление той трябвало да преодолява съпротивата на патриархалната аристокрация и да изгради новата администрация. Приемайки титула „шахиншах“, той положил усилия да укрепи позициите на династията на Сасанидите, привличайки на своя страна ръководителите на апарата за управление.

При шах Хозров I Ануширван (531–579) Иран укрепнал още повече и разширил своите граници. Подобрения настъпили в данъчната организация. Смазано било движението на Маздак (491–529), основател на религиозна ерес, която проповядвала равенство и братство между хората. Шах Хозров I сключил т. нар. „вечен мир“ с императора на Византия Юстиниан Велики, но сам не го спазил.

Династията на Сасанидите била разтърсвана от вътрешни конфликти и противоречия. След смъртта на шах Хозров I положението ѝ се разклатило. Срещу централната власт начело с шах Хозров II организирал метеж магнатът Бахран Чубин, но императорът на Византия оказал подкрепа на застрашения владетел и династията заздравила положението си. Макар Хозров II (608–629) да поставил под властта на Сасанидите големи територии от Мала Азия, Сирия, Палестина и Северен Египет, династията вървяла към гибел. При последния представител на Сасанидите шах Йездегирд III (632 — 652) Иран паднал под ударите на Арабския халифат. Шахът избягал от страната, но бил убит.

В структурата на ранносредновековната цивилизация Северна Африка се представя главно, но не единствено с кралството на вандалите. Както е известно, присъединяването на тази част от Африка към Римската империя започнало през 146 г. пр. Р. Хр., след гибелта на Картаген. За не повече от 2 столетия Северна Африка била присъединена към Римската империя. При управлението на Диоклециан (284–313) и Константин Велики (306–337) завладените територии били разделени на 7 провинции: Тингитанска Мавритания и Цезарейска Мавритания, Ситифенска Мавритания, Нумидия, Проконсулска Африка, Бизацена и Триполитания. Център на Тингитанска Мавритания бил гр. Тингис (Танжер), на Цезарейска Мавритания — гр. Цезарея (Шершел), на Ситифенска Мавритания — гр. Ситиф (Сетиф), на Нумидия — гр. Цирта, (Константин), на Проконсулска Африка — Картаген, на Бизацена — Гадрумет (Сус), на Триполитания — Лепсис Магна. Всички тези провинции образували Африканския диоцез. В историята на Северна Африка било включено кралството на вандалите и аланите. През 435 г. император Валентиниан III (425–455) дал съгласие вандали и алани да получат статут на федерати и да се настанят в северозападните предели на Проконсулска Африка, Нумидия и Ситифенска Мавритания. След това развитието на региона съвпаднало с живота на вандалското кралство.

Обобщавайки прегледа върху монархиите на Изтока, може да се подчертае, че те изиграли важна роля в развитието на държавата и държавността. В нестабилната, много често изострена обстановка монарсите положили повече или по-малко успешни усилия да консолидират разнородните социални, етнически, религиозни и други слоеве и да запазят държавата, която ръководели. С установената форма на управление — деспотия, сатрапия, тирания — монарсите отблъсквали външната опасност и регулирали възникващите вътрешни противоречия, търсейки пътища за решаване на неотложните въпроси. Била изградена държавна система за управление, която владетелите разглеждали като своя собственост, каквато била и земята — основното средство за производство по онова време. Продължили да се развиват науката и културата. Цивилизацията навлязла в нов, по-висок етап. Религиите — будизъм, християнство, ислям — придобили световен характер.

 

Монарсите в управлението на Европа

 

В континентална Европа монарсите излезли на историческата сцена, след като владетелите на Изтока вече натрупали значителен административен опит и изградили свои модели на управление. Европейските властелини и техните апологети знаели, че фараоните на Египет създали една от забележителните държави на Земята и при своето управление били представяни за богове или най-малкото за синове на богове. Те четели разказите на Стария завет, според които Мойсей получил законите на еврейския народ от Яхве — единствения истински Бог. По тази причина царете на Израил управлявали в името и от името на Бога. За тях не било тайна, че Заратустра разглеждал държавата като земно въплъщение на небесното царство. Владетелят бил служител на добрия, светлия бог Ормузд. Законите на Манес повелявали царят да изпълнява волята на брахмана, който „заема най- висше място на Земята като владетел на всички живи същества“. В учението на Конфуций държавата се оприличава на голямо семейство, а властта иа императора се възприема като власт на баща спрямо членовете на семейството.

В светлината на опита на монарсите от страните на Изтока владетелите на Европа развивали своето разбиране за устройството и управлението на човешкото общество. В живота и дейността им могат да се открият общи черти, които произтичат от естеството на тяхната сходна работа като държавни ръководители. В същото време те се отличавали с редица особености, произтичащи от съответната държавна организация, която ръководели, от личностните им качества и пр. Това обстоятелство изтласква на преден план големия въпрос за приемствеността изобщо и по-специално за нейната роля в социалното управление.

Много добре е мотивирал идеята за приемствеността в историята цар Соломон (973–933), владетелят на еврейския народ. В книгата Еклесиаст, цар Соломон пише: „Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва довека“ (I - 4). По-нататък авторът развива в концептуална форма своите разбирания в тази област на обществения живот: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето — време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; време да убиваш и време да лекуваш; време да събаряш и време да съграждаш; време да плачеш и време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш и време да губиш; време да къташ и време да пилееш; време да раздираш и време да съшиваш; време да мълчиш и време да говориш; време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир“ (3:1–8). В един отделен стих, звучащ като философска поанта, премъдрият вожд на Израиля казва: „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било — и Бог ще повика назад миналото“ (3:15).

Макар и писани в друга епоха, цитираните мисли на цар Соломон имат неостаряваща познавателна стойност. Съвременният историк-медиевист, обхванат от естествения скептицизъм на професията, може да не се съгласи с позицията на израелския владетел, но не може да отрече нейната дълбока мъдрост. Поради своята всеобхватност тя се отнася за владетелите и техните методи на управление.

 

Най-обща структура на управлението в Европа

 

Един бегъл поглед върху формите на управление на континента дава възможност да се разкрият разнообразни модели, които трудно се поддават на систематизация и структуриране. Това са империи, кралства, царства, княжества, конунгства, херцогства и пр. След арабската инвазия през 711 г. се появяват халифати и емирати. Всеки историк се затруднява при подбирането на възможно най-сполучлив индикатор. Ако се приложи принципът за религиозна принадлежност — православни, католици, мохамедани, — извън класацията остават варварските кралства, изповядващи арианство и различни други ереси, включително и езичество. Наистина те биха се вместили в абстрактните групи „нецърковни“, „езически“ и пр., което обаче би усложнило и без това разнородната картина.

В зависимост от йерархическото степенуване на институциите, което се оказва най-целесъобразно, прегледът на монархиите следва да започне с империите, да премине през кралствата, да продължи с княжествата и да завърши с останалите форми на управление. В такъв случай първо място може да заема Западната Римска империя, второ — Източната Римска империя (Византия), трето — империята на Карл Велики, четвърто — Свещената Римска империя на Ото I Велики. Халифагьт на Омаядите приключва поредицата монархии на континента.

Когато става дума за формирането на европейската монархия, историците започват естествено с Римската империя — най-съвършената форма на държавна организация, създала своето класическо право. Неслучайно след нейния залез идеята за могъщата Римска империя намерила дълбок отзвук в историята. Константинопол се назовал „нов Рим“ Νέα Ῥώμη, а византийците с гордост се наричали „ромеи“. Формулата „възстановяване на империята“ импулсирала Карл Велики при създаването на Франкската империя. Немският крал Ото I Велики основал през 962 г. Свещена Римска империя. Когато Константинопол паднал под ударите на османците, идеята за Трети Рим оживяла в Москва.

Преди да навлязат в периода на империята, римляните преминали през етапа на царството100, след това на републиката101, принципата102 и накрая на домината103. Царският период обхващал времето от 754/753 до 510/509, републиката — от 510/509 до 30 г. пр. Р. Хр., принципатът — от 30 до 193 г., а доминатът — от 284 до 476 г. Визираните периоди са разграничени с важни промени в живота на обществото, поради което могат да се разглеждат като общоприети.

В предисторията на Римската империя определено място заемат управленските институции. Двама консули, вероятно наричани първоначално „претори“, били представители на върховната власт в държавата104, избирани по за една календарна година. Първостепенен фактор, решаващ най-важните въпроси на управлението105, бил римският сенат, включващ избрани лица от нобилитета, предимно магистрати, и някои фамилии от структурата на плебса.

След като Рим се утвърдил на Апенинския полуостров, започнал да господства в огромната част на Средиземноморския басейн и да участва в решаването на междуконтинентални проблеми, материалният стабилитет на сенаторите и нобилитета нараснал106. Римското право било подобрено, но то се усъвършенствало през късната република. В Римската империя наследствената монархия възникнала през периода на принципата107, наричан „ранна империя“, включваща периода от 27 г. пр. Р. Хр. до 193 г. сл. Р. Хр. По това време управлявали династиите на Юлио-Клавдиите (27–68), Флавиите (69–96) и Антонините (96–192). При принципата били запазени известни републикански форми на управление, но те постепенно започнали да западат и да се развива качествено нов тип административна уредба. Приема се, че основоположник на принципата е бил Гай Октавий Август (44 пр. Р. Хр. — 27 сл. Р. Хр.)108, който формално декларирал, че запазва републиканската форма на управление, но фактически възстановил традиционния тип монархия. Гай Октавий Август бил принцепс (princeps), първоприсъстващ в сената; той притежавал титула „висшият в империята“ (Summum imperium). Като народен трибун разполагал с пожизнена власт, бил върховен жрец (Pontifex maximus), присвоил императорска титла, както и титула „баща на отечеството“. Притежавал божествено звание (Divi Augusti), той заграбил цялата власт и принудил сената да изпълнява неговите разпореждания.

Гай Октавий Август придобил правото да сключва договори за съюз, да управлява неограничено както външната, така и вътрешната политика. След като се обявил за трибун, той отхвърлил зависимостта си от сената и извоювал неприкосновеност. Можел по собствено желание да свиква народното събрание. Във вътрешнополитическо отношение той укрепил централната власт. Настъпило спокойствие, конфликтите били преустановени. Сраженията с противниците протичали в граничните области на огромната държава. Октавиан провел редица реформи, които усъвършенствали държавния живот. Армията била реорганизирана, многобройният състав на сенаторите — редуциран до 600. Бил даден тласък на културния живот. Провинциите били разделени и укрепени.

В традиционната научна литература социалното съдържание на Римската империя, формирана от Гай Октавий Август, намира нееднозначна оценка. Една част от изследователите (Т. Момзен109, В. Гардхаузен110, Ед. Майер111) разглеждат държавата като „диархия“, в която преобладавали републиканските тенденции; друга част (Р. Сайм112, Г. Гинели и С. Мазарино113) поддържат, че за империя можело да се говори едва след превръщането на Рим в голяма държава. Всъщност още при Гай Октавий Август била установена традиционната монархическа власт. Декларациите за запазване на републиката вероятно имали за цел да успокоят недоволните от новата уредба на държавата.

Управлението на Антонините (96–192) било период на политическо могъщество, икономически разцвет и духовнокултурни успехи. Историците с право го наричат „Златен век на империята“. Наистина наследствеността била нарушена: владетелите били избирани и заемали овакантения престол. Отношенията със сената били нормализирани и подчинени на взаимно уважение. Императорите се стремели да решават възникващите проблеми с мирни средства. Започнал процес на ромеизация на завладените територии. Полагали се грижи за селското стопанство и градовете. Укрепвали се границите, изграждали се отбранителни пунктове. Император Траян (98–117) положил грижи за стопанството на провинциите Армения, Месопотамия и Асирия. Император Адриан (117–138) се опитал да възстанови загубите в резултат от военната активност на своя предшественик, продължил да укрепява отбранителните съоръжения, да строи градове. Философът Марк Аврелий (180–192), оставил труда „Размисли със себе си“, водил редица войни, поради което изпразнил хазната. През 177 г. той издал едикт срещу християните, обявявайки ги за врагове на държавата. Император Марк Аврелий Клавдий (268–270) възстановил военната мощ на страната.

Кризата, обхванала Римската империя, довела до разпалване на гражданска война (193–197), в която се включило обеднялото население от села и градове. Новият император Септимий Север (208–211) се опитал да намери изход от създалото се положение, ликвидирал окончателно републиканските институции и установил военна монархия. Принципатът преустановил своето съществуване. Септимий Север обявил двамата си синове за свои приемници, провъзгласявайки ги за августи. Държавното управление било милитаризирано. При император Александър Север (222–235) префект станал прочутият правист Улпиан. Нему принадлежи известната максима: „Каквото принцепсът постанови, то има силата на закон“ (Quod principi placuit, legis habet vigoriem). В титулатурата на император били включени званията caesar, princeps, imperator augustus.

В края на III в. принципатът изчерпал своите възможности и бил заменен с доминат — нова управленска форма на монархията, извикана на живот от кризисните явления, които възникнали. Установяването му било свързано с император Гай Валерий Диоклециан (284–305), син на освободен роб от Далмация114. Доминатът съвпадал с периода на късната Римска империя (284–476). Военната диктатура, която била наложена, целяла да запази установената обществена система и да не допусне гибелта на империята115. При управлението на Диоклециан Римската империя била преустроена в монархия от източен тип. Сам той се обявил за неограничен владетел, доминус, и се провъзгласил за бог. Въвел държавния култ към владетеля, свързан с пищния източен церемониал.

Император Диоклециан установил тетрархия, съвместно управление на четирима владетели, но за себе си запазил приоритета във властта. През 285 г. за цезар той назначил Максимиан, а следващата 286 г. го въздигнал в август и му възложил да управлява Западната Римска империя. Галия, Испания и Британия били поверени на Констанций116. В обект на своето управление той превърнал страните на Изтока, а Максимиан властвал в Запада. В системата на властта били включени двама наследници, цезари: за Изтока — Галерий, а за Запада — Констанций Хлор. Рим, Вечният град, продължавал да бъде столица на света (caput mundi, vertex mundi). За своя резиденция Диоклециан избрал Никомидия, град в Мала Азия; Максимиан се установил в Медиолан, а Галерий — в Сирмиум, на р. Сава; Констанций Хлор — в Трир и Ебурак (Йорк).

Tetrarchy map3

Важен момент в развитието на империята отбелязала проведената реформа. Докато през 296 г. било ликвидирано самостоятелното управление в Египет, на следващата 297 г. Диоклециан извършил цялостна реформа в империята. Самата Римска империя (Imperium Romanum) се разпаднала на два дяла — западен и източен. Западният дял обхващал префектурите Галия и Италия, а Източният — Ориент и Илирик. Префектурите се разделяли на диоцези, чийто брой отначало бил 12, а след това нараснал на 14. Диоцезите Египет, Ориент, Понт, Азия и Тракия се обединявали от префектура Изток, а диоцезите Дакия и Македония — от префектура Илирик. Източните и западните диоцези били групирани в провинции, възлизащи на 101117. От Списъка на служебните рангове (Notitia dignitatum), подготвен в периода между 390–437 г., се вижда, че провинциите нараснали на 117118: 61 в източната и 56 в западната половина на империята.

Административните единици били добре разпределени. Префектурите се възглавявали от префекти на преториите (praefectus praetorias), диоцезите — от викарии (vicarii), провинциите — от президи (praesides)119. В установените административни единици било внесено единство. Различията постепенно се премахвали.

Император Диоклециан издал 4 едикта срещу християните през 303 и 304 г.120, но не успял да предотврати разпространението на новата религия, която проникнала сред най-широки слоеве от населението в империята.

През 305 г. в Никомидия Диоклециан и Максимиан се отказали от властта: Диоклециан в полза на Галерий, когото обявил за август, а Максимиан избрал Констанций Хлор, който умрял по време на поход в Северна Британия.

В създадената огромна държавна машина, както може и да се очаква, най-голяма роля играел императорът, който упражнявал цялата власт, предоставена му от съществуващите законови разпоредби. Според разбиранията на римските прависти той бил суверен, носител на върховната власт в държавата, самостоятелен независим владетел, притежаващ правото да упражнява най-висока власт. Императорът отстоявал суверенитета на страната, провеждал независима външна и вътрешна политика. В същото време той бил пръв законодател, главен съдия, върховен военачалник. В това си качество той бил носител на империума, трибун, понтифекс максимус121. Съсредоточил в ръцете си всички функции на управлението, императорът едновременно ковял законите и същевременно се поставял над тях, не ги изпълнявал.

Първостепенното положение на всесилния монарх в обществото се определяло не само от правната аргументация на авторитетните римски юристи, но и от качеството му на най-едър собственик в държавата. Той притежавал огромни домени (fundi patrimoniales), значителен брой ергастирии, лична хазна. Императорът бил носител на монопола върху търговията, получавал мита и пр. По време на домината огромната роля на сената122, вторият основен фактор в държавата, намаляла.

В системата на домината мястото и ролята на императора се променили коренно: той бил наречен „господар“ (dominus), откъдето идва и названието на политическия строй. Монархът се превърнал в неограничен абсолютен господар. При тържествени случаи императорът се обличал в блестящи одежди, тъкани от злато и пурпур. Тържественият церемониал, който бил въведен, възвеличавал личността му. По примера на източните деспоти започнали да го обожествяват. Сам той се представял за посредник между бога и хората, за „Спасител“ (σωτήρ). Още Тиг Веспасиан (66–73) твърдял, че майка му го била заченала от бог Аполон. В началото на управлението си Гай Октавий Август не нарушавал своето положение на „пръв между равните“ (primus inter pares) и се титулувал само „първи“ (princeps), но с течение на времето се овластил. По данни на Тацит още приживе той започнал да демонстрира волята си за пълновластие, за абсолютно управление. Атмосферата, която създал, позволила след смъртта му да го обявят за „божествен“ (divus). Създаден бил култ към него като „божествен император“. Идеята за „Бога-император“ била канонизирана: дори домът му бил наречен „божествен“ (domus divina). Към личността му започнали да прикачват предиката „владетел на света“ (rector orbis), „омиротворител на света“ (pecator orbis), „възстановител на човешкия род“ (restituor generis homini). Обсипвали го с епитетите: „свещен“, „пресвещен“ (sacer, sanctus, sanctissimus). Връх на сакрализацията и абсолютизацията на императора представлява синтезираната мисъл на Псевдо-Диотоген: „Императорът има властта, която го освобождава от потребността да се отчита за нея; той се е превърнал в бог сред хората.“123 

Създаден бил многоброен бюрократичен апарат за управление: централен и провинциален. Канцеларията на императора се ръководела от началник (magister officiorum), ковчежник (comes sacrum langitionum), началник на управлението на императорските стопанства (comes rerum privatarum) и министър на правосъдието (questor sacri palati). 

Римската императорска доктрина се усъвършенствала. За разлика от източните деспоти, които били дарявани с богочовешки качества, а в много случаи само с божествени атрибути, римляните почитали принцепса едновременно като „господар и наш бог“ (dominus et deus noster). Аврелиан бил титулуван „господар и бог“124 Императорите, които наследявали престола след Гай Октавиан Август, приемали ежегодно на всеки 1 януари клетвата на армията за вярност към владетеля. Поради зачестилите нападения на варварите държавната власт била военизирана. В прерогативите на императора влизало задължението да бъде върховен главнокомандващ. Освен това той бил не само върховен жрец (pontifex maximus), но и „пръв между всички“ (primus omnius). Римската империя разширила своите територии и се превърнала в световна държава. Границите ѝ се разширили извън пределите на Европа и обхванали значителни територии в Азия и Африка. Под лозунга „разделяй и владей“ (divide et impera) римските императори завладели Египет, Сирия, Палестина и редица други страни. Най-голямо териториално разширение Рим придобил по времето на Траян. При Галиен от империята се отделила Галската империя, в състава на която влизали Галия, Британия, Испания. В Памирското царство, завладяно от Рим, се включвали Сирия, Египет, Палмира.

През 306 г. станали важни събития в историята на империята. За император бил издигнат синът на Констанций Хлор, Флавий Валерий Константин (306–337). Провъзгласили го за император на римските легиони в Британия след смъртта на баща му. Той управлявал в Галия и водил битки с германците. Когато през 311 г. Галерий починал, Константин започнал борба за власт. След като установил съюз с Лициний за борба против Максенций, Константин предприел настъпателни операции. Преминавайки Алпите, той завладял Италия. На 28 октомври 312 г. Константин разбил Максенций при Мулвийския мост, издигнат над р. Тибър, в чиито води победеният се удавил. В Медиолан победителят се срещнал с Лициний и между тях бил установен нов съюз, скрепен с брака на Лициний със сестрата на Константин Констанция. След като Максимиан починал през 313 г., Лициний станал владетел на империята. През същата 313 г. излязъл прочутият Медиолански едикт, по силата на който християнството се признавало за равноправно с всички останали религии. Както Лициний, така и Константин продължили да изповядват езичеството, макар към почитаните богове да добавили и християнския.

Взаимоотношенията между Лициний и Константин обаче не били стабилни. Първото стълкновение между двамата припламнало през 314 г., но било приглушено. Едва през 323–324 г. самоволното навлизане на Константин в Тракия за борба с готите предизвикало необуздания гняв на владетеля. В сражението, което се разгоряло между двамата, победил Константин; Лициний паднал в плен и впоследствие бил убит. Престолът бил зает от Константин, който се превърнал в законен владетел на империята.

При неговото управление бил проведен Първият вселенски църковен събор през 325 г. в Никея, в който взели участие християнските епископи в империя. Делегатите осъдили схващането на александрийския презвитер Арий за Светата Троица и за Спасителя Христос като еретическо. Епископите приели християнския календар и уточнили йерархията на духовенството. През 330 г. Константин преместил столицата в гр. Константинопол, издигнат от него върху старата колония Византион.

През периода от 325 до 336 г. Константин извършил редица реформи. Той разделил империята на 4 префектури: Изток, Илирия, Италия и Галия. Гражданската власт била отделена от военната, а армията — реорганизирана. Властта била централизирана. Смъртта на императора предизвикала борба за трона между неговите синове. Престолът бил зает от Констанций, другите братя паднали убити в междуособицата, която се разгоряла.

Между следващите императори се откроявал Флавий Юлий Констанций II (351–361), който разгромил алемани, франки, перси. Юлиан (361–363), наречен Отстъпник (Ипостат), защото възстановил езичеството, бил неоплатоник, образован философ, който оповестил декрет за всеобща религиозна търпимост.

Върху империята се отразило управлението на Флавий Теодосий I Велики (379–395)125, който громил нахлуващите варвари: готи, хуни, алемани, сармати, вандали, квади и маркомани. С една част от тях сключил мирни договори, с друга постигнал разбирателство за приобщаване на бойните им подразделения към армията на империята. Този император бил привърженик на ортодоксалното направление в християнството. Той укрепил още повече положението на духовенството и Църквата се превърнала в мощен духовен фактор в живота на населението в обширната държава. През 381 г. в Константинопол бил свикан Вторият вселенски църковен събор. Той осъдил арианството и предприел санкции срещу езичеството, което западнало.

В навечерието на своята смърт император Теодосий I Велики разделил империята между двамата си синове. Хонорий поел управлението на Западната Римска империя, а Аркадий — на Източната половина126. Двете части на империята поели по различен път, като нерядко се конфронтирали127.

Въвеждането на християнството в Римската империя внесло съществени промени в съдържанието на императорската институция. При императора към „свещения дворец“ бил създаден консорциум като съвещателен орган, който му оказвал подкрепа в управлението128. В учението за императорската власт християнството внесло уточнението за божествения произход на императора. В тази насока ново звучене придобила библейската максима за „един Бог на небето и един цар на земята“. Единната църква служела на единната държава, възглавявана от императора. Властта на владетеля била свързана с идеите за монотеизма и с концепцията за божественото предопределение129. Започнало обожествяването на овластения император. То намерило теоретична опора в посланието на апостол Павел до римляните: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (13:1–2). Ако подчиняването на властите се налагало като изискване на християнската теокрация, култът към императора се превръщал във „върховен закон“ (suprema lex). В следникейския период от историята на Църквата императорът запазил своята функция на жрец (pontifex maximus). В дискусията на църковниците с отцепниците на епископ Донат взел участие и император Константин Велики. В отговор на протестите на еретика било напомнено правилото: „Не държавата се намира в църквата, а църквата в държавата... Няма над императора друг освен Бог, който го е поставил.“130 

Има случаи, когато папи, движени от различни съображения, сами внушавали на императорите, че Бог им е възложил да управляват Църквата. Например в едно писмо до император Лъв I Бес папа Лъв Велики (440–461) му обяснявал, че властта му била дадена не само да управлява света, но и да ръководи Църквата: „Debes incunctaeter advertere, regiam potespraesidium esse collatam“131.

Напорът на варварите от изток и запад подкопавал и без това разклатените основи на Западната Римска империя. На 9 август 378 г. в битката при Адрианопол варварите нанесли съкрушително поражение на римската армия и сам император Валент паднал убит. На 2 август 410 г. вестготският вожд Аларих за трети път обсадил Рим и го разграбил. През 476 г. предводителят на скирите Одоакър нахлул в Рим. Ромул Августул, син на германския военачалник Орест, поставен за император на 15-годишна възраст (475–476), бил свален от престола и въдворен в околностите на Неапол. Това сложило край на Западната Римска империя132.

В качеството си на монарх императорът установил реда и законността в римската държава, консолидирал племената и народите в нейните граници. В пределите на империята той гарантирал правото на всеки гражданин да каже: „Аз съм римски гражданин“ (Civis romanus sum). По образеца на източните деспоти в Рим бил въведен култ към императора, особата му била обявена за свещена (Augustus). В негова чест се издигали олтари и се принасяли жертви. Като най-голям римски земевладелец той имал възможност да укрепи още повече своята власт и да разполага с материални възможности не само да оказва съпротива, но и да смазва съпротивителните сили в обществото. В случаите, когато монархът успявал да разгроми метежите, по същество това се оказвало победа на закона над беззаконията, на реда над хаоса, на режима над анархията. По тази причина императорът създавал условия за граждански ред и просперитет, за нормални отношения между хората, за развитие на стопанството, за напредък в рамките на установените обществени отношения, за победа на цивилизацията над варварството.

 

Папоцезаризъм и цезаропапизъм

 

След падането на Западната Римска империя през 476 г. Папството се превърнало не само в духовен център на Западна Европа, но и в първостепенен обществено-политически фактор на континента. Това обяснява възникването на папоцезаризма като политическа доктрина. В Източната римска империя пък Православната църква се превърнала в подчинена институция, която се съобразявала с волята на императора и на държавната власт.

Концепцията на Католическата църква за средновековната обществена система, за устройството на феодалния обществен ред била теократична133, папоцезаристична, въпреки че идеалите на апологетите на римската курия за възтържествуване супремацията на Папството не само в духовния, но и в гражданския живот не можели да се приложат на практика. За разлика от Византия, където се утвърдил своеобразен цезаропапизъм и императорът се представял за наместник на Христос на земята134, в Рим се наложило разбирането, според което папата бил върховен господар в свещените дела (in rebus sacris). Западната църква популяризирала теорията за християните като „вселенски народ“ (gens totills orbis), като „християнска държава“ (respublica Christiana). Нейните идеолози представяли Църквата като богоустановена „гражданско- теократическа държава“ (imperium christianum).

Най-обща методологическа основа на концепцията на Католическата църква за властта като социална категория, като теократичен принцип е дадена в посланието на апостол Павел към римляните: „Който се противи на властта, противи се на божията наредба.“135  А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. В цитираното послание на апостол Павел подчинението на властта е превърнато в изискване на съвестта, в повеля, която не подлежи на обсъждане: „...защото началникът — продължава апостолът — е божи служител... Ако пък правиш зло, бой се, защото той ненапразно носи меч: той е Божи служител и отмъщава с гняв на оногова, който прави зло.“ Това е апологизирана теологична възхвала на властта като установена от Бога, теократичен призив за безпрекословно подчинение.

Концепцията за богоустановения характер на властта, за покорството на експлоатираните намира теологична обосновка в произведенията на Йоан Златоуст (ок. 350–407) и Августин Блажени (354–430) — единият идеолог на Византийската православна църква, другият — на Западната. Застъпвайки мисълта за превъзходството на духовната власт над светската, Златоуст се стреми да убеди съвременниците си в необходимостта да се подчиняват на властите, въоръжени от Бога, за да държат в страх дръзките и непокорните. В своята известна реч „За ползата от страха пред началстващите“ теологът учи, че добродетелта не била достъпна за този, който не живеел в страх пред Бога и властта. „Действително — подчертава той по повод избухването на въстание в Антиохия, — ако при наличието на властта и въоръжените воини недоволството на няколко скитници и пришълци запали у нас такъв пожар, истинска буря, което принуди всички да се боят от разруха, то безумството на тези хора не би стигнало дотам, ако не е отсъствал страх от властта.“136 

Обявявайки властта за установена от Бога, този теолог на Източната православна църква призовавал робските маси да не посягат върху живота на владетеля, защото той бил поставен от Бога. Йоан Златоуст оправдавал суровата безмислостна разправа на робовладелската власт с робите, вдигнали се на борба, обявявал робството за резултат от греха137. Схващането на Августин Блажени за властта, което упражнило огромно въздействие върху развитието на средновековната обществена мисъл, е отразено в нашумелия му труд „За Божията държава“ (De civitate Dei). В него той разработва християнската философия за развитието на световната история, която е изградена върху идеята за съществуването на две държави или два града — Божията държава (civitas Dei) и земната държава (civitas terrena). В Божията държава влизали всички верни на Бога човешки същества — добри ангели, добродетелни хора, истински християни, а в земната държава — всички греховни хора, робуващи на телесните влечения, на суетата, тръгнали по пътя на заблудите. „Две държави — пише Августин — на нечестивците и праведниците, съществуват от началото на човешкия род и ще пребъдат до свършека на вековете. Сега гражданите на двете живеят заедно, но желаят различни неща и в деня на вечния съд ще бъдат поставени на различни места.“ Според Августин обитателите на земната държава, които били мнозинството от хората, трябвало да служат на всеобщия идеал и по-специално на красотата. Двете държави — резултат от два коренно различни вида любов — едната, „земната, породена от любовта към самите себе си, води до презрение на Бога, докато другата, небесната, породена от любовта към Бога, води до презрение на самите нас“. Земният свят (civitas terrena) бил притежание на дявола (civitas diaboli) и враждувал с Божията държава (civitas Dei), чиято представителка била Християнската църква. Според разбиранията на Августин Църквата била призвана да победи дявола чрез покръстването в „истинската вяра“ на цялото човечество. Борбата на Църквата с дявола изграждала съдържанието на световната история и трябвало да завърши едва тогава, когато Църквата се превърнела от „войнстваща църква“ (ecclesia militans) в „църква тържествуваща“ (ecclesia triumphans).

Не е трудно да се разбере, че концепциите на Августин за устройството на света били своеобразен манихейски модел на дуализма, негова модификация, като на мястото на доброто и злото той поставя двете държави: небесната — Божията, и земната — дяволската. Борба за признаване супремацията, върховната власт на римските папи като „приемници на княза на апостолите Петър“, повел папа Лъв I, наречен Велики (440–461)138. В резултат от издаването на специален рескрипт от император Валентиниан III този папа придобил право на църковна юрисдикция в провинциите на Западната Римска империя. Папа Лъв I извоювал титула „велик понтифекс“ (pontifex maximus). Присвоил си правото на върховен разпоредител по теологическите въпроси, той осъдил еретическите движения — манихейство, монофизитство. Схващането за дяволския характер на земната власт, възприето от манихейството, влизало в противоречие с интересите на феодализиращата се през следващите векове Църква, поради което апологетите ѝ не можели да го приемат. Църквата — Източна и Западна — следвала линията на апостол Павел и признавала произхода на властта от Бога. Въпреки че признавали земния, езическия произход на императорската власт, те приемали властта на императорите и кралете за законна и търсели техния съюз и подкрепа в борбата срещу своите противници — езичници, еретици и пр. В процеса на историческото развитие църковната теория за държавата и властта постепенно се развивала и отразявала в определена степен измененията, настъпили във феодалното общество. Първоначално прелатите на Католическата църква — папата, архиепископите, епископите и абатите — не смеели да се месят активно в политическия живот и се задоволявали със своите функции в сферата на религията. Впоследствие обаче положението се променило.

Папа Геласий I (492–496) разбирал съществуващите различия между светската и духовната власт и ги отразил достатъчно ясно в писмото си до император Анастасий (491 — 518)139, който взел страната на монофизитите. „Има — пише папата — две главни власти, които управляват света — свещената власт на йереите и императорската власт. От тях първата има по-голяма сила, защото самите императори са длъжни да дадат отчет пред Бога на страшния съд... Затова, макар ти да имаш сан на първенствуващ в човешкия род, ти се прекланяш пред владетеля на божиите дела. Знай, че в това ти зависиш от тях, и не се мъчи да ги подчиниш на своята воля.“140

В името на нравственото съвършенство папата се опитвал да убеди императора властта да бъде разделена, като се спазят съответните прерогативи. За разлика от Августин, който противопоставял двете власти една на друга, папа Геласий апелирал всяка власт да изпълнява своето предназначение, за да се избегнат различните злоупотреби. През следващите столетия схващането за управлението, за държавата, за обществения ред било свързано с идеята за Божието царство, разработена от редица теолози. Дионисий Ареопагит създал своеобразен небесен модел на формиращата се на Земята феодална обществена система. Монархическата йерархична система била отразена по фантастичен начин в йерархията на ангелските чинове. Това съдействало в някаква степен за засилване на теократичните илюзии на папската курия, на католическото духовенство, което престанало да отрича земната държава в името на небесната и започнало да укрепва съюза между църквата и държавата. Преведени на латински език през IX в. от Ериген, произведенията на Дионисий били разпространени в Западна Европа.

Идеята за установяване на хармонични връзки между духовната и гражданската власт била подчертана от византийския император Василий I (867–886)141. „Държавата — заявил той — е изградена по подобие на човека — най-важното и необходимото в нея са императорът и патриархът. Затова мирът и благоденствието на поданиците, както душевно, тъй и телесно, зависят от съвместната дейност на императора и патриарха.“142 

Становището на Василий I невинаги било спазвано и прилагано. Император Лъв III Исавър (ок. 675–741), първият император иконоборец, си присвоил функциите на император и първосвещеник. Това предизвикало недоволството на Римската църква. Папа Григорий II (715–731) възразил с аргументацията: „Установяването на догмите принадлежи не на императора, а на духовенството. Едно дело е църковното законодателство, друго — гражданското. Този военен смисъл, нелеп и груб, който ти прилагаш в управлението на гражданските дела, е неуместен в духовните.“143 Много характерни със своята безапелационност за господство в политическия и духовния живот на Европа били претенциите на папа Николай I (858–867): „Макар и като недостойни синове на светите апостоли Петра и Павла ние сме утвърдени като князе над цялата земя, т. е. над Вселенската църква.“144 По-нататък папата твърди, че тези привилегии били дарени от самия Христос, поради което имали вечен характер. От Римската църква водели началото си целият ред и дисциплина, затова на римския първосвещсник принадлежи съдът над цялата църква. Борбата на римските папи да установят своята върховна власт не само в духовния, религиозния, но и в политическия, гражданския живот се разгоряла с особена сила през XI в., като продължила и през следващите столетия. Папа Григорий VII Хилдебранд положил неимоверни усилия да наложи властта на Църквата над политическите системи в Западна Европа.

В едно от своите писма папа Григорий VII разсъждавал: „Нима властта, изобретена от хората, дори непознаващи Бога, не е подчинена на властта, която провидението на всемогъщия Бог за своя чест установява по целия свят... Кой не знае, че императорите и князете водят своето начало от тези, които, не познавайки Бога, с гордост, разбойничество, лукавство, убийства, накрая с всички злодеяния, предизвикани от дявола, княза на този свят, в своята сляпа алчност и в непоносимото си самопревъзнасяне са присвоили властта над равните на себе си, т. е. над хората? И когато те се стремят да склонят светителите към своите нозе, с какво можем да ги сравним, ако не с този, който е възглавител на всички синове на гордостта?... Кой се съмнява, че служителите на Христа са учители на императорите, князете и всички верни? Поради това не е ли безумие, когато синът иска да подчини баща си, и ученик — учителя си, и да покори на своята власт този, към когото може да бъде вързан и развързан не само на Земята, но и на небето?“145 Внимателният анализ на току-що цитирания откъс от писмото на папа Григорий VII показва несъмнено влияние на Августиновите идеи за Божията държава на Земята, за нейния характер като дело на дявола. Застъпвайки позицията на Августин, римският папа се отклонява от традиционното християнско учение за произхода на всяка власт от Бога. В същото време обаче папата обявява за единствена лигитимна власт духовната, като гражданската власт получавала освещаване от духовната. Върху основата на тази теологическа концепция апологетите на папството изградили теорията за двата меча.

Самата теория за двата меча в управлението на света църковниците основавали на думите на Христос от Евангелието. Както гласи легендата, когато Христос седнал на трапезата с дванадесетте апостоли, учениците му казали: „Господи, ето тука има два меча“, на което Христос отговорил: „Достатъчни са“ (Лука 26:38). Малко преди това им казал: „Който има кесия, нека я вземе, който има торба, също, а който няма, да продаде дрехата си и да купи меч“ (Лука 26:36). От тези твърде абстрактни слова Папският престол прави извода за произхода на светската власт от духовната. Теорията за двата меча, която отговаряла в най-голяма степен на абсолютистичните претенции на римските самодръжци през XII — XIII в., се превърнала в мощно идейно оръжие на Католическата църква за провеждане на нейната политика. Папа Инокентий III146  бил убеден защитник на идеята за прима̀та на църковната власт над държавната, на папството над императорската институция. „Подобно на това, както Бог, създателят на Вселената — пише папата в едно свое послание, — установява две големи светила в небесната твърд: по-голямото, за да ръководи деня, по-малкото — нощта, така и в твърдта на Вселенската църква... той установи две големи ценности — да може подобно на дните да ръководи душите, а по-малкото, подобно на нощите, да ръководи телата: това са папското всевластие и кралското могъщество. И затова — точно така, както Луната получава своята светлина от Слънцето, тъй и тя, по-малка количествено и качествено, но еднаква по положение и действие, така и кралското могъщество получава своето сияние и достойнство от папското пълновластие.“

Така папа Инокентий III, който се обявил за „заместник на Христа“147, обосновал своите претенции за утвърждаване властта на Църквата над светската власт на императорите, кралете и князете. Той убедено поддържал, че „папата притежава висша власт не само в духовните дела, но и в светските — велика власт, дадена от самия Господ“. И не само това, той поддържал, че „папата като посредник на Божието слово е издигнат над императорите и кралете“148.

При провеждането на своите схващания за налагане на вселенската теократична монархия на Католическата църква в Европа папа Инокентий III не подбирал средствата — служел си не само с убеждение, но и с насилие, измама и коварство. Той се месел активно в политическия живот и налагал своята воля. При неговото управление папският престол достигнал най-голямо могъщество. Но властта на папството била до голяма степен илюзорна. В западноевропейските страни (Германия, Франция и Англия) укрепвали феодалните монархически центрове, които бранели своите интереси и преодолявали феодалната раздробеност и разпокъсаност. Засилвали се центробежните сили във феодалната обществена система на Запада.

Своеобразните цезаропапистични тенденции на императорската власт, както е нормално да се очаква, не били приемани безрезервно от йерарсите на Православната църква, които ревниво пазели своята независимост, автокефалия. Срещу подчиняването на духовната власт от гражданската вдигали глас редица йерарси и теолози от ранга на Василий Велики, Йоан Златоуст, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, Теодор Студит, Амвросий Медиолански. Възникнали конфликти. На претенциите на императорите да бъдат едновременно „царе и свещеници“ било възразено, че и Христос, основателят на Църквата, Спасителят на човечеството, е забранил на светските господари да притежават свещеническо звание. Ала противоречията не престанали. Постепенно предметът на спора започнал да се разширява.

Върховенството на политическата власт над духовната било регламентирано обаче с канонични аргументи. Напомняло се, че според XXIV правило на Четвъртия вселенски събор, свикан през 451 г. в Халкидон, Константинопол бил императорска столица, поради което решаването на религиозните въпроси се поставяло в зависимост от волята на самодържеца. Цезаропапизмът се налагал в живота на Църквата. Императорът активно се включвал в решаването на религиозните въпроси: отстраняване на разцеплението, преследване на монофизитите и пр. Не само като проява на покровителство, но и като зависимост на Църквата от държавата се оценявала новата церемония по коронацията на императора. Не патриархът, а императорът наложил ритуала на интронизацията. През 457 г. патриарх Анатолий (449–458) за пръв път в историята коронясал Лъв I Тракиец (457–474) за император на Източната Римска империя.

Папоцезаризмът и цезаропапизмът не били абстрактни теологически теории, а функциониращи обществено-политически платформи. При тяхното прилагане имало и победители, и победени. Поначало обаче между монархията и Църквата били установени отношения на разбирателство. Това се вижда особено ясно при управлението на Каролингите в Западна Европа, когато между папи и владетели съществувало пълно съгласие. Тогава крайните схващания отстъпвали на идеята за установяването на християнска империя (imperium christianum). В консеквенциите на теолозите папската (sacerdotum) и монархическата власт (imperium) се намирали в единство и били призвани да образуват двата стълба на обществото, върху които се развивала държавата (respublica Christiana). Апологет на това разбиране станал Алкуин, който през 799 г., в навечерието на възстановяването на империята, обявил крал Карл за „свещен връх на Европа“: „Римският император — писал Алкуин, е глава на света, свещен връх на Европа“ (imperator romanus — caput orbis, Europae veneran — dusapex)149.

Жертва на деспотизма и тиранията на византийски императори станали редица висши членове на църковния клир. Такъв бил случаят с известния архиепископ на Константинопол Йоан Златоуст (между 344/347–407). При управлението на император Аркадий (395–408) той бил обвинен в ерес поради изобличителните му речи против императрица Евдоксия и изпратен на заточение. Върнат от заточение поради страх от възмездие, той бил отново изселен и въдворен в Понт, където починал. Участта на Йоан Златоуст сполетяла и известния по онова време теолог Максим Конфесор при властта на император Констант II (642–668). Понеже теологът поддържал, че императорът не бива да издава декрети със своите възгледи по въпросите на вярата, разгневеният Констант II го обвинил, че подготвя бунт. Осъдили го на отрязване на езика и дясната ръка и го наказали със заточение в Лазика. След като го въдворили там, той починал. Против намесата на императора по въпросите на вярата се опълчил и римският папа Мартин I (649–655). Изразявайки несъгласието си с решението на императора да забрани под страх от сурови наказания споровете, предизвикани от монотелитското учение, папа Мартин I свикал през 649 г. събора в Латеран. Съборът отлъчил от Църквата защитниците на това лъжеучение и ги обявил за еретици. Императорът се разпоредил папата да бъде арестуван и доведен в Константинопол. Хвърлили го в затвора, подложили го на изтезания и го изпратили на заточение в Херсонес. Там той починал150. Погледнато критично, драмата, разразила се в замъка Каноса през 1077 г., не била тържество на папоцезаризма, а на цезаропапизма. Защото наистина папа Григорий VII (1073–1085) успял да унизи немския император Хенрих IV (1056 — 1106), но императорът успял да възстанови своето положение в Германия. След това се насочил начело на огромна армия към Рим и папа Григорий VII трябвало да се спасява с паническо бягство на юг, където починал151. За папа императорът наложил Климент III. В съответствие с най-добрите традиции на средновековната монархическа институция се формира и българската династия, която преминала през два основни етапа на развитие152. Единият обхваща езическия период (681–865), другият — християнския (865–1018). Началото на прабългарската владетелска династия поставил владетелят на „Велика България“ хан Кубрат. Продължителят на неговото дело хан Аспарух (680–700?) извисил още повече авторитета на монарха чрез основаването на славянобългарската държава.

През езическата епоха владетелите се титулували „хан“, което в съвременен български превод означава „господар“. Очевидно титлата „хан“ отвежда към тюркската титла „khan“, която е родствена на старата славянска дума „княз“. Византийските хронисти означават българските владетели със званието „владетел“ с варварска етническа принадлежност. Латинските аналисти ги наричали „крал“ (rех).

В епиграфските паметници, създадени в България, в титулатурата на владетеля намерили отражение промените, които настъпили в положението на върховния повелител. Възникнала прабългарската титла „велик хан“, предадена във византийска терминология като κανάς υβηγή. Под влияние на византийската традиция била пусната в употреба формулата „от Бога владетел“ (ὀ ὀκ θεὑο ἄρχων).

Още през езическия период ханът бил натоварен с неограничена власт. Това се вижда не само от обяснението „от Бога владетел“, но и от сакралните функции, които изпълнявал. Пред Константинопол хан Крум направил жертвоприношение на морето. Това означава, че той бил не само владетел, но и върховен жрец. Аналогични задачи решавал и хан Омуртаг, който направил жертвоприношение на Тангра.

Въвеждането на християнството в България издигнало на по-високо стъпало ранга на българския владетел. Борис изоставил езическата титла „хан“ и приел „княз“. Великият български владетел Симеон (893–927) в съгласие с традицията се титулувал „Симеон от Бога поставен архонт на България“ (Συμεὡν ἐκ θεοῦ ἄρχοντος βουλγάρων), но тази титла не го задоволявала и той ре- шил да придобие царско звание. Затова той се провъзгласил за „цар и самодържец на всички българи“. По-късно той се обявил за „цар на всички българи и гърци“. Това свидетелства за високото самосъзнание, с което управлявал.

 

Държавният глава на Византия

 

Наследница на Западната Римска империя била източната ѝ част, наречена по-късно Византия, която продължила нейното държавно устройство и начин на управление. Една част от авторите смятат, че тя наследила традициите на Римската империя, друга част поддържат мнението за нейния уникален характер153. Историците, които я разглеждат като второ издание на Римската империя, обръщат внимание върху обстоятелството, че тя запазила римската уредба на държавата, елинизма, християнството, латинския език и пр.

Изследователите, които акцентират върху уникалния ѝ характер, изтъкват относително високата степен на стабилност в държавата, нейното единство, могъщество. Тръгнали по линията на разграничаването, някои изследователи стигат дотам да твърдят, че Византия била „свят, чужд на процесите, установени в християнска Европа, и различни от ценностите и институтите в съвременна Европа.“154 Вън от всякакво съмнение е обаче, че Византийската империя се изградила като средновековна монархия от източен тип, преминала през няколко етапа, съвпадащи с общите закономерности на историческото развитие155.

Въпросът за функциите и ролята на византийския император е разискван многократно в научната литература. Вече са натрупани и доста трудове156, в които се акцентира върху един или друг аспект на владетелската институция. Една част от проучвателите оценяват управлението в Източната Римска империя като „Византийска теокрация“157. Други автори, разглеждайки „императорската институция във Византия като Божие подражание“, се спират подробно върху такива въпроси, като: „Бог-император и император по Божия воля“, „Елементи на императорската идея в Божествен аспект“158 и др. Така че вътрешното съдържание на византийската императорска институция и нейното място между монархиите на Европа може да се смята за традиционна тема в историографията. Значителна група въпроси вече са изучени, но много аспекти очакват своето решаване.

Върху положението на императора, върху неговото съзнание и самочувствие силно влияние оказвали размерите на Византия, разпростряла се върху три континента: Европа, Азия и Африка. Свързана с наследството на Римската империя, чиито граници започвали от Атлантика и стигали до р. Ефрат, Византия обхваща Балканския полуостров, Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет, част от Месопотамия и Армения. Освен това в нейните предели влизали острови на Източното Средиземноморие, имения в Крим и Кавказ. В административно отношение тя запазила структурата на империята, създадена от Диоклециан и Константин Велики. Префектура Изток включвала източните територии, в центъра на които се извисявал Константинопол, Илирик с основно средище Тесалоника. Префектурите се разделяли на диоцези, а диоцезите — на провинции. Префектура Изток обхващала 4 диоцеза, разделени на 15 провинции. Диоцезите включвали: Изток, Азия, Понт и Тракия. Самостоятелен диоцез образувал Египет, управляван от префект-август, чиято резиденция се намирала в Александрия. Броят на диоцезите в империята възлизал на 7, а на провинциите — на повече от 50159. Общата ѝ площ била около 1 млн. кв. км. Броят на населението достигал към 30–35 млн. жители. Това била огромна държава, една от най-големите на Земята.

По съдържание и форма на управление византийската държава, възглавявана от император, била фактически централизирана теократична държава, в основата на която залегнали не само римски, но и източни елементи. От Рим били наследени компонентите на държавното устройство, а от Изтока — характерните черти на деспотизма. Цялата власт била съсредоточена в ръцете на императора (василевса), наложил се като едноличен господар, изразител на суверенитета на римския народ. Той решавал не само въпросите на държавата, но и на църквата. Императорът си присвоил правото да свиква църковните събори и да притежава решаващ глас при взимането на решения: догматически, канонически, йерархически. Първо място в йерархичния строй на държавата заемал той, императорът, а второ — патриархът на Константинополската църква. Това се обяснява с обстоятелството, че властта му се квалифицирала като от Бога дадена, поради което личността му била обявена за свещена и неприкосновена.

Особеното първостепенно място на императора във Византийската държава не се обяснява само с факта, че той бил най-големият собственик, най-едрият земевладелец. За утвърждаването на неговия авторитет спомагало правото му да се смята за наследник на римските императори и източните деспоти. Най-голямо значение обаче имала теорията за неговото сакрализиране, обявяването му за поставен от Бога, за Бог. При онези условия тези прерогативи му помагали да решава най-важните въпроси.

Християнското схващане за божествения произход на императорската власт прославяло Константин Велики след неговата смърт като „нов Мойсей“, „нов Давид“, който громял враговете на държавата“. Той придобил почетното звание „равноапостолен“. Панегиристите дори го обявили за „нов Константин“. Така възникнало убеждението, че успехите на Римската империя и на императорската власт били проява на Божието благоволение, награда за подкрепата, оказвана на Църквата160. Освен това възникнала представата за Константин Велики не само като „равноапостолен“, но  и като „тринадесети апостол“, а за управлението му — като „апостолство“161. Неслучайно този император бил погребан като тринадесети апостол в изградената от него самия църква „Св. Апостоли“. Наследниците на Константин Велики на престола през следващите столетия възприемали високото звание „равноапостолен“ и го предавали по наследство.

1024px hagia sophia southwestern entrance mosaics 2

Както приема Арвайлер, учението на Християнската църква за императора като „наместник на Бога на Земята“ било крайъгълен камък на политическата мисъл във Византийската империя162. Аналогична позиция застъпва и гръцкият византолог Д. Закитинос163. В наскоро издадената си книга „Император и свещеник“, етюд върху византийския „цезаропапизъм“164 обаче Жилбер Дагрон подлага на съмнение реалната същност на византийската императорска институция, както и нейния византийски характер. Това на практика означава, че относно феномена византийски император съществуват различни виждания — нещо съвършено естествено в хуманитаристиката. Разбира се, както е редно и да се очаква, в научната литература няма единство относно правомощията на Православната църква в структурата на империята. Западни автори отстояват становището за византийски цезаропапизъм165. Друга група автори застъпват противоположното гледище за папоцезаризъм166. Както се вижда от най-новите научни изследвания обаче, Православната църква не разполагала с автономия, тя заемала подчинено положение в империята, била главно регулиращ фактор167.

Още при най-ранните етапи от развитието на Византия императорът бил отличаван с достойнствата на абсолютен самодържавен монарх. Освен че разполагал с правомощията на върховен владетел, той придобил инсигниите, облеклото и елементите на церемониала, установен в двореца. Одеждите на първия християнски император Константин Велики, за които се вярвало, че са предадени на владетеля от ангел небесен, се съхранявали в храма „Св. София“ и се обличали в храма само при тържествени случаи. Това обвивало личността на владетеля в ореола на тайнственост и сакралност.

Императорът на Византия бил неограничен владетел, автократор (αὐτοκράτωρ), абсолютен господар (dominus). Според X. Хунгер „гръцката дума „василевс“, която значи и император, и цар, е трудна за превод: Христос като цар (василевс) на небето трябва да назначи императора (василевса) на земята; играта на думи се основава на двете значения на думата „василевс“168.

В структурата на византийското общество императорът не бил само автократор и самодържец, а и предстоятел на Църквата, неин „външен епископ“. В известната „концепция за симфонията“, респективно за съзвучието между църквата и държавата, било прокарано разбирането за върховните правомощия на светската власт над духовната, на императора над патриаршията169. През V–VI в. древната езическа титулатура Pontifex maximus се трансформирала съобразно с византийското законодателство в „император и иерей“ (βασιλεύς καί ίερεύς). „Над императора няма никой друг освен Бог, който го е поставил“ — такава била максимата, в която били убедени служителите на Църквата170.

В процеса на монархизацията на Византия голяма роля започнали да играят различните ритуали, свързани с императорската институция. В тази насока първостепенно значение придобила церемонията по коронацията на владетеля. Много важни ритуали били създадени във връзка с различни юбилейни чествания. Това укрепвало още повече авторитета на владетеля.

В изпълняването на своите функции като притежател на законодателната, съдебната и изпълнителната власт императорът бил убеден защитник не само на християните като поданици на държавата, но и на Църквата като фактор за етническото и религиозното единство на различните слоеве на населението в огромната държава. От своя страна духовенството на Православната църква начело с патриарха освещавало авторитета на императора като василевс, както и на държавата. Преди всичко и главно на Църквата принадлежала заслугата за създаване на доктрината за Божествения произход на императорската власт. Опитите да бъде прехвърлена тази функция на юристите са несъстоятелни. Сякаш юристите не провеждали своята дейност съвместно с теолозите171.

Особено активен в тази насока бил император Юстиниан I Велики (527–565)172, който положил неимоверни усилия да укрепи централистичните и универсалистичните тенденции в империята, да възстанови нейното минало величие. За тази цел извършил кодификация на римското право, в което били внесени промените в обществото и в Европа, и в Изтока. В резултат на завоевателната политика, която провеждал, успял да възстанови властта на империята в територии, завладени от варварите.

Продължител на делото на Юстиниан I Велики бил император Юстиниан II Ринотмет (685–695 и 705–711), който смазал децентралистичните стремежи на аристокрацията и положил усилия да засили властта в империята. Заговорът, организиран срещу него от пълководеца Леонтий, довел до свалянето му от трона през 695 г., носът му бил отрязан и Юстиниан II бил изпратен на заточение в Херсонес. Избягвайки оттам, пристигнал при хазарите, откъдето се добрал до България и с помощта на българския хан Тервел заел отново престола. Но през 711 г. пълководецът Вардан и го екзекутирал заедно с цялото му семейство.

Най-голям възход Византийската империя достигнала при управлението на Македонската династия (867–1056), основана от Василий I. При нейното управление Византия изпреварила в икономическото си развитие Западна Европа. Процъфтяла търговията. В живота на градовете настъпили значителни положителни промени. Укрепнала централизацията. Завоювани били нови територии.

През VIII–IX в. били внесени промени в титулатурата и инсигниите на императорската власт. Вместо званието „император“ окончателно се наложил титулът „василевс“ с гръцки лингвистичен произход. Използвало се и званието „автократор“ (самодържец). Култът към императора се развил и обогатил. Вече започнали да прославят василевса като „владика на Вселената“. Редът на престолонаследието не бил установен поради неспокойната обстановка. Много често, когато за император бил издиган малолетен наследник на починал владетел, за регент бил обявяван православният патриарх. При твърде зачестилите преврати императорите назначавали за свои правоприемници синовете си, но след смъртта им заемането на овакантения трон ставало едва след провеждането на избор съгласно установените закони. Така че принципът за престолонаследието невинаги бил спазван. Системата за престолонаследието била подчинена на принципа за „Божествения избор“, а не по рождението и закона за майората. По тази причина в обществения живот влязла практиката да се назначават „съуправители“, „съвладетели“. При своето управление императорът се облягал на многоброен бюрократичен апарат, превърнал се в характерна черта на византийската държава. Съвещателен орган при императора бил сенатът или синклитът. Държавният съвет бил друга институция, призвана да изпълнява съвещателни функции. Висши длъжности били префектът на преторията, префектът на столицата, началникът на двореца. В ръцете на висшите сановници била съсредоточена огромна власт.

 

Империята на Карл Велики

 

Charlemagne by DurerОт свалянето на последния император на Западната Римска империя Ромул Августул от престола и въдворяването му в околностите на Неапол изминали 324 години. В периода между тази година и появата на новата императорска институция настъпили дълбоки промени в цялостния живот на обществото. Европа придобила етническия и политическия си облик и направила гигантски крачки напред по пътя на социалния напредък, но споменът за миналото величие на Рим и за неговото устройство не избледнял. Рухването на Западната Римска империя издълбало пропаст не само в политическата система на Европа, но и в нейните обществени, етнически и религиозни структури. Наистина Източната Римска империя, Византия, продължила традициите на Рим, но тя била пространствено отдалечена от западната част на континента и по същество представлявала друг свят, неотговарящ на духовността на романо-германския народностен комплекс. Кралствата, които възникнали, притежавали локален характер и имали ограничен териториален обхват. Обективната потребност от империя, „която носи вече не партикуларен, а универсален характер“173, започнала да се усеща остро, особено след като франкската държава се утвърдила на историческата сцена. Необходимостта от възстановяването на Римската империя (renovatio imperii) извикала на живот империята на Карл Велики, която отговаряла на историческия момент, на закономерното развитие на епохата.

Карл Велики, основателят на франкската държава, преминал интензивен, осмислен и съдържателен живот174. Той се родил на 2 април 742 г. като първороден син в семейството на франкския крал Пипин Къси (751 — 768)175, последния от Меровингите и първия представител на династията на Каролингите. Къде точно се е родил, не може да се установи със сигурност. Предполага се, че бил кръстен на името на дядо си Карл. За детството, а също и за юношеските му години не се знае нищо положително. Това е установил и неговият биограф Айнхард, който признава, че в хрониките нямало нищо за раждането, детството, дори за младежките му години.

„Карл — пише в „Животът на Карл Велики“ Айнхард — имаше едро и силно тяло, беше висок на ръст, но не превишаваше нормата, известно е, че височината му се нанасяше върху 7 негови стъпки. Главата му беше закръглена, очите — големи и живи, носът му малко по-дълъг от нормалното, косата му изящно прошарена, лицето весело и усмихнато. Всичко това създаваше впечатление за обаяние и достолепие, независимо от това, дали беше седнал, или стоеше изправен.“176

Айнхард свидетелства, че Карл Велики полагал усилия да изучава и чужди езици. Латинския усвоил до такава степен, че си служел с него като с роден език. Гръцкия език обаче повече разбирал, отколкото говорел. Свободните науки овладявал с голямо старание. При Пиер Пизански изучавал граматика, а Алкуин го въвеждал в останалите научни дисциплини. Алкуин го занимавал с риторика, диалектика и астрономия, за които отделял много време и много труд. Проявявал интерес към изследването на движението на небесните тела. Овладявал смятането. На стари години се опитвал да пише, под възглавницата си държал табличка и книжа, за да ги използва през свободното си време177.

Баща му, крал Пипин Къси, го приобщил сравнително рано към държавното управление. Макар и още малък, Карл взимал участие в съвещанията и сеймовете. Едва 11 -годишен той бил изпратен на среща с папа Стефан II. Когато баща му починал след завършване на войната в Аквитания на 24 септември 768 г., Карл навършил 26 години. В навечерието на своята смърт Папин Къси разделил кралството между двамата си синове: Карл и Карлман. На Карл предоставил земите от Аквитания до Тюрингия, средното течение на Рейн и Майн до морския бряг, а на Карлман — пространствата по течението на Рейн и басейните на Лоара, Сена и Маас. Коронацията на двамата братя станала на 9 октомври 768 г. Церемонията да Карл била извършена в Нуайон, а на Карлман — в Суасон. Разделянето на държавата още не означавало продължително мирно управление на двамата владетели. Карл ненавиждал брат си и само чакал сгоден момент да се справи с него и да включи владенията му в своята държава.

Неразделно свързано с външната завоевателна политика на Карл Велики били здравото му тяло, голямата му физическа издръжливост, без която многобройните войни, които водел, били немислими. След като описва твърдата му походка, мъжествения му вид, звучния му глас, Айнхард свидетелства, че имал отлично здраве, постоянно яздел и ходел на лов, упражнявал тялото си в плуване и се къпел в топли извори. Като плувец нямал равен на себе си. В Аахен издигнал дворец и там прекарал до края на живота си. Носел традиционно франкско облекло. На краката си поставял обувки, а на глезените — навуща. Зимно време намятал върху раменете и гърдите си кожи от видра и самур. Не обичал да облича чуждестранни дрехи. Само на два пъти, когато бил в Рим: единия по молба на папа Адриан, другия — на неговия наследник Лъв, облякъл дълга туника и хламида и обул римски обувки178.

Обективна материална основа на могъществото на Карловата държава образували формиращите се феодални имения. Към началото на IX в. политическата и административната организация на страната били изразени. Около 230 графства консолидирали в едно цяло различните слоеве от населението и ги обединявали около монархията. Граничните региони били укрепвани от маркграфства179. В различните области на Австразия и Галия династията на  Каролингите стопанисвала няколкостотин феодални домена, по- голямата част от които надминавали 1000 ара180. В страната вече били оформени сеньории, които имали различни размери. Едрите домени на сеньорите притежавали по 3000–4000 селски имения. Средните владения достигали до 1000–2000 стопанства, а дребните — по 300–400 парцела земя. По данните в Капитулария от 780 г. най-силните графове разполагали с не по-малко от 400 манси, обикновените васали — с по 100–200 манси. В Нормандия, Бретан, Аквитания възникнали множество дребни сеньории, а някои кралски васали притежавали от 30 до 50 манси. Подчинените селски стопанства достигали от 5 до 10 манси181.

За увеличаване боевата мощ на франкското кралство решаващо значение имало нарастването на франкската етническа общност. Ако в доримска Галия живеели от 6 до 8 млн. души182, във франкското кралство (Regnum francorum) те нараснали още повече183. В резултат от бенефициалната реформа на Карл Мартел военното съсловие укрепнало икономически и се превърнало в основна сила на обществото. Карл Велики бил великолепен познавач на военното изкуство, което владеел до съвършенство. Надарен с несъмнен военен талант, той бил голям стратег и тактик в битките, в завоевателните походи. Карл Велики подготвил добре обучена армия, оформил силни гарнизони, които с успех громели противниците на кралството, превърнато в империя. В съответствие с установените традиции той спазвал смесената система на събиране на бойци. Както и при неговите предшественици, той предоставял на военнослужещите бенефиции от държавните фондове, които разполагали с огромни запаси. Той призовавал ежегодно магнати, графове и епископи за събора, където трябвало да пристигат заедно с определени бойни подразделения — конници и пехотинци, въоръжени и запасени за продължителни битки. За всяко закъснение владетелят налагал сурови наказания на поданиците, а за отклоняване от задълженията санкциите били още по-тежки. В битките бил страшен, проявявал се по думите на един историк като истински бог на войната. Неслучайно биографът му пише, че щом се появял Карл, войната завършвала с победа.

В бенефициалната практика Карл въвежда нови промени. Войската започнала да се формира от едрите и средните собственици, които били в състояние да осигурят въоръжението на бойците. Правото на всеки франк да притежава оръжие и да служи във войската вече загубило традиционните елементи на остатък от военната демокрация и придобило ново феодално съдържание184. Контрол върху изпълняването на задълженията упражнявали графовете. Карл Велики въвел практиката всеки васал да произнася клетва за вярност. Той искал и преданост от всички свои близки, а също и от обикновените поданици да му се кълнат във вярност. Така селяните се обвързвали със земевладелеца, със сеньора, а самият сеньор — с краля. Принципът за всеобщото подчинение станал основен в държавата185.

Преди да предприеме своите военни операции за разширяване на франкската държава, Карл Велики бил принуден да преодолее конфликта с брат си Карлман, който му създавал допълнителни проблеми.

Неочакваната смърт на Карлман през декември 771 г. активизирала краля на лангобардите Дезидерий, който изчаквал с нетърпение развоя на събитията, за да се намеси в зреещия конфликт. Майката на двамата братя, вдовицата Берта, властна и амбициозна дама, през лятото на 770 г. положила неимоверни усилия да предотврати драмата, от която било трудно да се намери изход, и предприела рисковано пътешествие. На път за Италия тя се отбила в Бавария, където се срещнала с херцог Тасило III (748–788), посетила папа Стефан IV (768–772), получила неговата благословия и пристигнала в столицата на лангобардското кралство Павия186, където започнала преговори с крал Дезидерий (756–774)187. В края на краищата тя успяла да убеди лангобардския крал да даде дъщеря си Дезидерата за съпруга на първородния си син Карл, макар той да бил вече женен и да имал син от съпругата си. Вдовицата, която провеждала пролангобардска политика, отвела в Аахен Дезидерата, принудила краля на франките да изостави законната си съпруга и да се ожени за дъщерята на лангобардския венценосец. Сватбата била на Коледа 770 г. в гр. Майнц.

Мечтаният в Западна Европа „Римски мир и Христов мир“ (Рах Romana et pax Christi) обаче бил сериозно заплашен. Папа Стефан IV бил крайно недоволен от сключения брак и от сближаването с „вероломния и безнравствен народ на лангобардите, за който е срамно да бъде наричан народ“ и от който по думите му „произхождат прокажените“. „В името на Страшния съд, на всички Господни тайнства, на мощите на св. апостол Петра“ папата заклевал крал Карл да не се развежда със съпругата си и да не сключва брак с Дезидерата. Нещо повече, отправил му проклятие, ако наруши папската разпоредба. Нищо не можело да промени взетото решение. Едва когато новата жена му омръзнала, крал Карл решил да я върне на баща ѝ. Това изкарало от равновесие крал Дезидерий и той взел решение да отмъсти за нанесеното оскърбление.

Междувременно съотношението между политическите сили в Западна Европа се променило. През декември 771 г. неочаквано починал Карлман. Поради непълнолетието на двамата му синове представителите на светската и духовната аристокрацията в кралството на Карлман признали Карл за свой законен владетел. За да отмъсти на Карл, Дезидерий признал за крале двамата синове на Карлман, които се установили в Павия заедно с майка си, овдовялата кралица. Поради това, че кралят на лангобардите Дезидерий завладял Папската област, папа Стефан IV, срещу когото вдигнали бунт представители на римската военна аристокрация, се обърнал към крал Карл като „патриций на римската република“ с молба да го подкрепи в борбата против „външните и вътрешните врагове“. Конкретно папата го молел да пристигне в Италия и да накаже лангобардите за дързостта им да нахлуят в Папската област и да сложат край на понтификата на Стефан IV, „наместника на Христа“, обвинен за убийството на свещеник Валдиперт, представител на лангобардите.

Карл забавил да го подкрепи, поради което папата отворил през 772 г. вратите на Рим за армията на лангобардския крал Дезидерий, който действително нахлул във Вечния град. Това създало огромно безпокойство в града и предизвикало неописуеми безредици. Понтифексът се принудил да търси спасение в лагера на крал Дезидерий, по чиято заповед бил убит ръководителят на антилангобардската партия в Рим. Убийството било извършено по внушение на папа Стефан IV — явно предателство спрямо каузата на Рим и Италия. Смъртта на папата предизвикала нов избор. Вотът на избирателите бил даден на Хадриан I (772–795). Противоречията на новия папа с крал Дезидерий предизвикали настъпление на лангобардите в италианските земи и по-специално във владенията на Папската държава. Войските на краля завладели Фаенца, Ферара, Комачо и се насочили към Равена. Тогава папа Хадриан отправил молба към крал Дезидерий да преустанови нападенията. Молбата му не била чута. В безизходицата, в която изпаднал, той изпратил през 773 г. тревожно послание до франкския владетел Карл с отчаян призив за подкрепа. В отговор на посланието през пролетта на 774 г. кралят пристигнал в Италия188.

Папа Хадриан I го посрещнал най-тържествено, с големи почести. Предал му дарителната грамота, с която някога Пипин Къси узаконявал папската държава. В същото време папата отправил искане да бъдат върнати на Църквата онези италиански земи които не влизали в пределите на Византия и не били владение на франкските крале. Самият Карл Велики не възразявал срещу създаването на могъща папска държава, която би могла да оказва съдействие за осъществяването на големите му политически планове. Победата над лангобардите обаче му разкривала възможности да присвои короната на крал Дезидерий и да я постави върху главата си. Фактически той започнал да се чувства господар на Северна и Централна Италия и не проявявал склонност да задоволи максималистинните искания на римския понтифекс. Наистина Карл Велики предал на римската курия част от даровете на Пипин Къси, например Сполето и някои нови придобивки като Перуджа и Амелиа, но основните претенции на Хадриан I не били задоволени.

Започнала войната с лангобардите. Навлизането на Карл Велики в Италия поставило началото на един от онези около 50 победоносни похода, които изградили могъществото на империята. В Рим той предоставил на гроба на св. апостол Петър нова грамота с обширно дарение, много по-голямо от това на неговия баща крал Пипин Къси. Пролангобардската партия, настроена срещу франките, не успяла да окаже реална съпротива. След като завладял гр. Павия, столицата на лангобардското кралство, Карл свалил от престола Дезидерий, който завършил дните си в едно франкско абатство. Кралството на лангобардите било ликвидирано, а териториите му присъединени към франкската държава. Карл се обявил за „крал на франките и лангобардите“. След известно време за вицекрал на Лангобардия той назначил сина си Пипин.

Следващият обект на завоюване станала Бавария, която се намирала в зависимост от франките. Смазвайки въстанието на нейния херцог Тасило, през 788 г. Карл присъединил Бавария към франкската държава. Създадена била Баварска марка, управлявана според указ на Карл Велики от префект189. Следващото събитие отбелязали франко-аварските войни (791–802), завършили с унищожителен разгром на Аварския каганат. Паднала резиденцията на кагана190. На мястото на аварската държава била създадена Панонска марка.

С много трудности били свързани войните на Карл Велики със саксите, продължили 30 години (772–804). Саксите, най-голямото германско племе, обитавало земите от Рейн до Лаба, привлякло сравнително рано интересите на франкския владетел. Наистина през 772 г. Карл Велики започнал кръвопролитни войни с тях: една част, най-непреклонните, той избил безмилостно, друга част преселил в далечни територии, трета принудил да приемат християнството и да се покорят. В началото на войната били разгромени западните вестфали, живеещи в земите между Рейн и Везер, след това жертва станали останалите, обитаващи земите на изток от Везер. Действително на събора в Падерборн през 777 г. Карл Велики принудил вождовете на повечето племена да му дадат клетва за вярност, да се откажат от езичеството и да приемат християнството в неговата западна католическа форма. Но въпросът с асимилацията им не бил решен. Още през следващата 778 г. саксите се вдигнали на въстание, коего било потушено по най-безмилостен начин. Въстанали вестфалите191. В резултат от обещания, подкупи, натиск и пр. част от саксите се примирили със завоевателите. Бил сключен съюз с ободритите192. Херцогът на вестфалите Видукинд, който възглавил въстанието, бил подкупен и принуден да се покори. След продължителен терор саксите били окончателно подчинени и превърнати в поданици на франкското кралство. Започнали да ги управляват франкски графове.

Карл Велики водил война и с арабите, която започнала с похода в Пиренеите през 778 г., но завършила безуспешно. Не успял да превземе гр. Сарагоса, превърнат в основен прицел на неговата атака. Когато се завръщал обратно, предният отряд на неговата армия бил нападнат от баски в Ронсевалдската клисура и избит до крак. Загинал и Роланд, граф на Бретанската марка. Подвигът на графа бил възпят в поемата „Песен за Роланд“193. В края на VIII и началото на IX в. франките организирали няколко завоевателни похода на Пиренейския полуостров. Възникнала известната Испанска марка, създадена за защита на франската граница. Върху нейните основи се зародило графство Барселона.

В резултат от поредицата агресивни войни Карл Велики успял да разшири неимоверно много границите на кралството. В неговите предели влизали почти всички територии на някогашната Римска империя. Карловата държава започвала от р. Лаба (Елба) и Дунав, и стигала до Каталуния и Беневент. На запад границите достигали р. Ербо, Пиренеите и Атлантическия океан, а на изток — Средния Дунав и крайбрежието на Адриатическо море. Южните предели пък се простирали до Южна Италия, а северните — до Балтийско море. Това било кралство с размери на империя.

Трансформацията на франкската държава от кралство в империя не било нито случайно, нито стихийно, а до голяма степен социално детерминирано явление. Цялостният процес на образуването на империята бил фактически изява на волята на самия франкски монарх, от една страна, и на съгласието на папа Лъв III. Самият Карл, а заедно с него и дворцовото обкръжение били движени от желанието да възстановят, да възродят Западната Римска империя чрез франкското кралство. Това разбиране било в съгласие с месианските идеи на франките, които живеели със съзнанието, че играят световна роля в историята. Неслучайно съчинението на Гвиберт Ножански (1035–1124) е озаглавено „Делата на Бога чрез франките“ (Gesta Dei per Francos)194. Сам кралят Карл Велики изразявал вече недоволство от кралската титла и проявил настоятелно желание да придобие императорска корона.

За задоволяване исканията на могъщия франкски владетел спомагала и нестабилната обстановка в Рим, създадена непосредствено след избирането на новия папа Лъв III. Изострените противоречия между римския патрициат подтикнали папата да потърси покровителството на Карл Велики, който се наложил като най-силен монарх в Европа и бил в състояние да му оказва ефективна защита. За тази цел папата му изпратил протокол от избора за папа, ключ за гроба на св. апостол Петър и знаме на гр. Рим. Започнали да датират документацията на курията от тронизацията на краля и папата. Лъв III настоятелно призовавал краля да изпрати в папското седалище свой представител, който да приеме клетва за вярност от гражданите на Рим. Така Карл Велики се превръщал в суверен на гр. Рим и главнокомандващ армията, полицията и укрепителните съоръжения. Това официално признаване на зависимостта на Римската църква от франкския владетел предизвикало недоволство в средите на феодалната аристокрация в Рим, която претендирала за независимост. През 799 г. при тържествената процесия на празника на св. Марко родственици на предишния папа Хадриан I нападнали папата, подложили го на унижение и оскърбление и накрая го пребили. Това принудило поругания понтифекс да избяга от Рим да отиде при Карл Велики в Падерборн, Вестфалия, където се намирал по онова време монархът, и да потърси защита. Там пристигнали и противниците на папата и го обвинили в разврат, клетвонарушение и други прегрешения. Комисията, която той назначил, установила и много други престъпления. Според краля обаче никой нямал право да съди „Божия наместник на земята“. Под защитата на боен отряд, даден от владетеля, понтифексът се задържал в Рим, за да изчака развоя на събитията. Следващата година Карл Велики преминал Алпите и пристигнал в Рим. Целта му била папата в неговото присъствие, „пред Бога и върху евангелието да се очисти чрез клетва от нанесените му клевети“. Посредством „очистването“ папата бил спасен от явна гибел и престолът му — запазен, но унижението, на което бил подложен, било извън всяко съмнение. За да запази личното си достойнство, папата осъдил на смърт организаторите на покушението срещу него, но кралят им запазил живота. Зависимостта на папата от франките била пълна. Пътят към възстановяването на Западната Римска империя бил открит195.

Karl den store krons av leo IIIСпоред информацията, която съдържат „Аналите на франкското кралство“, тържествената коронация на Карл била извършена в Рим, в катедралната църква „Св. Петър“ на 25 декември, Коледа, „този най-светъл ден на Рождество Господне“. По време на месата след съответно многолетствие до гроба на св. апостол Петър папа Лъв III поставил върху главата на Карл императорската корона. Присъстващите извикали в един глас: „На многая лета и победа на Карл, благочестивия Август, от Бога венчания велик император и миротворец на римляните.“ Оказана му била почит като на древните владетели. Карл се отказал от званието патриций и приел занапред да бъде наричан само „император и Август“196.

Коронацията, извършена в базиликата „Св. апостол Петър“, не била обикновено събитие, а забележително явление в живота на Европа. От „крал на франките и лангобардите“ (rex Francorum et Langobardorum) Карл Велики се превърнал в „Карл Август, от Бога коронования велик и миротворящ император и защитник на църквата“ (Augustus Deo coronatus magnus et pacificus imperator Romanorum, defensor ecclesiae). След като придобил титула, Карл Велики започнал да претендира, че е единствен легитимен действителен наследник на Римската империя, поради което бил „император на Свещената Римска империя“. Обкръжението му обявило Византия, начело на която по онова време стояла жена, Ирина, за незаконна.

Тънък дипломат, който си давал реална оценка за съотношението на силите в тогавашния свят, Карл Велики внимавал да не създава конфликти с Византия. По време на своето управление той не преставал да признава първенството на императора на Византия.

Различията обаче оставали и не били драматизирани. Докато на Запад продължавали да разглеждат Карловата империя като наследник на Римската империя, на Изток признавали само императорския титул, но за категорията „римски“ по обясними причини се въздържали от коментар. Различията продължили да съществуват, но, общо взето, не прераствали в неразрешим конфликт. Коронацията на франкския крал Карл Велики за император през 800 г. била окачествена на Запад като продължение на римската традиция, но на Изток се таксувала като узурпация. Наистина след тронизацията, извършена от папа Лъв III, владетелят на франките се титулувал „владетел на Римската империя“ и фактически накърнявал прима̀та на императора на Източната Римска империя. Императрица Ирина (797–802) се страхувала за престола си и се отнесла отрицателно към извършената промяна. Не погледнала с доверие тя и на предложението на Карл Велики да бъдат обединени двете империи чрез династичен брак. Враждебно гледал на ходовете на новия триумфатор и следващият император — Никифор I Геник (802–811). Едва Михаил I Рангаве (812–813) признал титула „император и василевс“ с известна уговорка: в него не трябвало да фигурира добавката „римски“, с което се ограничавали правомощията на франкския самодържец197. Без да се съобразява с настроенията в Константинопол, наследникът на Карл Велики — Лудвик II Немски (843–876), се титулувал „римски император“, което предизвикало гневното недоволство на Василий I Македонец (867-886).

Ако взаимоотношенията с франкските владетели протичали в рамките на християнската религия, сравнително другояче се отнасяли в Константинопол към владетелите на останалите варварски кралства. Това различие било свързано не само с дълбочината на противоречията, с остротата на военните конфликти, но и с враждебност от религиозно естество.

Макар Карл Велики да положил усилия да укрепи и увековечи своята власт, фактически огромната империя страдала от сериозни недостатъци. За разлика от администрацията на Меровингите, която била сравнително опростена, държавната власт на Каролингите успяла да създаде огромен управленски апарат, организиран на базата на римското устройство и управление. Това се вижда при държавните длъжности — император, палаций, комити, графове, нотарии, секретари и пр. Администраторите на висше равнище познавали и прилагали римския опит. Империята обаче не разполагала с централизиран апарат. В състава на необятната държава били обхванати разнородни етнически, религиозни, социални и други групи, които били управлявани не по принципа на съзнанието и убеждението, а със силата на оръжието. Формирането на народностите нарушавало единството. Наистина рипуарски и салически франки и гало-римското население започнали да изграждат франкската етническа общност. Южнороманската народност обединявала вестготи, бургунди и южния клон на гало-римляните, наречена по-късно провансалска. Италийци-римляни и лангобарди поставили началото на италианската общност. Племената, обитаващи пределите зад р. Рейн, по това време не били достатъчно консолидирани, но по-късно формирали германската народност.

Империята на Карл Велики изглеждала външно могъща, но във вътрешнополитическо отношение не била единна и сплотена. Това вероятно съзнавал и сам великият основател на империята, поради което решил да я раздели на три части. Ненадейната смърт на двамата му синове Карл и Пипин предопределила отпадането на решението, назряло около 806 г. През 813 г. монархът свикал в столицата Аахен голям събор на едри земевладелци, прелати, аристократи, сеньори и висши сановници. В тяхно присъствие Карл Велики поставил корона върху главата на своя единствен син, престолонаследника Лудовик. Присъстващите извикали единогласно: „Многая лета на император Лудовик!“ Сам Карл Велики извикал гръмогласно: „Слава, Тебе, Господи, че дари моите очи с възможност да видя моя син на моя престол!“ Коронованият престолонаследник бил изпратен да управлява Аквитания.

Не минала и половин година от коронацияга на Лудовик, и в края на януари 814 г. Карл Велики склопил очи на 72-годишна възраст. Преди да настъпи смъртта, той приел Божествените тайнства. Бил миропомазан. „Когато всичко това свърши — пише съвременик на събитието, — той предаде душата си на Бога и издъхна в мир... И никой не може да предаде с думи колко голям плач и стенания за него настъпиха по цялата земя. Дори езичниците изразяваха за него съжаление. Величайша скръб настъпи сред християнския свят и по цялата му империя.“ Тленните му останки били погребани в църквата „Св. Дева Мария“ в Аахен, столицата на франкската държава.

Карл Велики управлявал франкската държава в продължение на 46 години, изпълнени с борби и победи. През това време той успял да изгради мощна политическа система от подчинени лични васали, чийто брой надхвърлял няколко хиляди души. Графовете били превърнати в наследствени земевладелци, в едри собственици, които се опирали на местната аристокрация и изграждали централизацията на империята198. Тях той държал в подчинение чрез васална клетва за вярност и преданост. Всеки сеньор създавал структура от васали, които обединявал около императора. Така Карл Велики съумял да създаде голяма група графове, чрез които държал в подчинение многобройните земевладелци199. При решаването на основните въпроси на управлението той взимал под внимание становището на най-едрите магнати. При привеждането на решенията си в изпълнение търсел тяхното предварително одобрение. Освен със своите най-близки съветници той обсъждал текущите въпроси на управлението на масовите ежегодни събрания на т. нар. „Майски полета“. Подкрепял образованието, науката и културата.

Талантлив държавник, голям пълководец, изпреварил своя век, Карл Велики създал образцова империя, превърната в идеал в продължение на столетия. Неслучайно неговото име звучало в множество легенди и предания. По латинска транскрипция на името му Карл (Karolus) владетелите от следващите столетия започнали да се наричат „крале“. Така името му станало политоним, синоним на монарх. 

След смъртта на Карл Велики на овакантения престол в Аахен седнал неговият син Лудовик (814–840), наречен Благочестиви200 поради монашеския си аскетизъм, както и поради щедрото покровителство на Църквата. Той полагал усилия да бъде достоен наследник на великия си баща. Папа Стефан IV пристигнал през 816 г. в Реймс, където били короновани отначало франкските, а след това френските монарси, и поставил върху главата му императорска корона. Разпадането на империята обаче било неудържимо, макар новият император да се опитвал да запази нейното единство и цялост. Въстанията на покорените етнически общности — бодричи (818, 838–839), бретонци (818 и 824), хървати (20-те години на IX в.) ускорявали нейната гибел. Наследниците на трона започнали опити да разделят империята. През юни 833 г. императорът бил разгромен, детрониран и изпратен в едно абатство. На следващата 834 г. отново го възстановили на престола. Когато починал, борбите в династията продължили с нова сила.

Три години след смъртта му, през 843 г., внуците му сключили известния договор от 843 г. във Вердюн201 и разделили империята. По силата на приетите договорености Лотар получил императорския титул, а също и Италия, земите по долините на Рейн и Рона, респективно Средна Франция (Фризия). Лудовик Немски придобил Източнофранкското кралство, а Карл Плешиви наследил Западнофранкското кралство. Така възникнали трите големи държави в Западна Европа — Франция, Италия и Германия.

 

Свещена Римска империя

 

Die deutschen Kaiser Otto der Groe„Природата не търпи празно пространство.“ Такъв е един от изводите на естествоизпитателите. Ако това е валидно за природната действителност, още по-валидно е то за политическия живот. След залеза на Франкската империя възникнала Немската империя, която заела свое място на континента. Основал я крал Ото I Велики (962–973)202, един от значимите монарси в историята на германската народност, забележителен държавник, тънък дипломат. Изградил Свещената Римска империя, той оставил дълбок отпечатък не само в живота на Германия, но и на Европа.

Основоположникът на Свещената Римска империя203 крал Ото I Велики бил един от най-видните представители на Саксонската династия (919–1024)204, чийто първи крал бил Хенрих I (919–936)205, бащата на Ото. В атмосферата на династията той израснал като самостоятелно мислещ интелектуалец и обществено активен държавник. Младият Ото наблюдавал усилията на баща си да утвърди централизацията, да превърне кралската власт в първостепенен фактор за управлението на държавата. Учел се от умението на баща си да разширява границите на Германия, използвайки слабостта на съседните страни. Останал запленен от качествата му на пълководец, проявени в битката с унгарците недалеч от Мерзебург през 933 г., където маджарите претърпели катастрофално поражение.

 

Проблеми на историографията

 

В литературата, с която разполага историческата наука, са прокарани различни виждания за характера на Свещената Римска империя. Това е съвършено естествено, като се има предвид сложността на изучавания обект. Всеки автор, който претендира да бъде на равнището на съвременната му научна мисъл, отстоява свое разбиране по разглеждания въпрос. В противен случай той се превръща в популяризатор на чужди постановки — положение, равнозначно на катастрофа за историка.

Още в книгата на английския историк Джон Брайс „Свещена Римска империя“206  се отстоява разбирането за Немската империя като държава с общоевропейски облик. Според този историк тя обвързвала в едно цяло западноевропейските народи, свързани с Римската църква. По думите на Брайс „Светата Римска църква и Свещената Римска империя образуват само две страни на една и съща вещ; католицизмът, принципът за световното християнско общество и заедно с него и романизмът, основан на Рим, както в началото и въплъщението, в своята универсалност се проявява в мистичен дуализъм, съответстващ на двете естества на Основателя.“ Няма съмнение, че апологията на Свещената Римска империя, конструирана от Д. Брайс, придобила такава неудържима форма, че не се нуждае от анализ.

В началото на XX в. немският историк А. Хайслер търси по-земна обосновка на същностните особености на държавата: „В лицето на Римската империя немската нация намерила политическа форма, в рамките на която Германия смогнала да се преобразува от обединение на отделните племена в национална държава. Императорската власт превърнала Германия в политическо отношение в нация..., и Германия трябва да ѝ бъде благодарна за тези три столетия, в продължение на които тя представлявала велика държава в Европа и достигнала благодарение на обединението на силите на целия народ висок разцвет на културата, вътрешно могъщество и блясък.“207  Патриотичното въодушевление на немския автор не е лишено от основания.

В интересната си работа „За епохите на новата история“ големият немски историк Леополд фон Ранке (1795–1886) развива позитивните си схващания за наследството на Римската империя и германо-романска Европа. Авторът оценява правилно значението на времето на Карл Велики. Многобройните войни, които той водил със сакси, араби и др., Ранке разглежда като борби на християнството с езичеството. По неговата оценка Карл Велики бил висококултурен владетел, благодарение на когото Германия, Франция и Италия придобили съзнание за своята националност. Благодарение на него християнските народи в Европа трябвало да се разглеждат като единно цяло, като единна държава, „иначе трудно можем правилно да разберем грамадната разлика между западния и източния свят, нито великите сходства между германските и романските народи“. Ученият-историк твърди, че Карл Велики се чувствал като добър немец, който запазвал елементите на античната култура, но не забравял също и германската култура.

За Ранке приемането на императорски титул от Ото I имало огромно значение. Не по-малко значение имала и политиката на германските императори към Италия. Това било естествено право на владение, преминало от Карл Велики към германските императори. За успехите на императорската политика спомогнало обстоятелството, че владетелите държали в ръцете си папите. Понеже Италия оказала благотворно културно влияние за по-нататъшното развитие на Германия, важно значение имало завладяването на Италия. Като се стреми да обясни причините за отслабването на Германия след смъртта на император Ото I Велики, Л. Ранке ги открива в три основни факта: първо, Ото II починал рано и оставил малолетен син; второ, Хуго Капет създал силна Франция, и трето — Уилям Завоевателя — могъща Англия. Неблагоприятно се отразила и борбата на императорите с папите208.

Следвайки монархическите идеи на Л. Ранке, Вилхелм Гизебрехт (1814–1889) подготвил многотомника на своя живот — „История на германската империя“209, основан върху извънредно богата документация. Авторът се стреми да пробуди в сърцата на германската младеж убеждение за необходимостта от единство. Извора на това единство той открил в миналото на Германия, по-точно в периода от X до XIII в., който описал като модел на идеална държава. В упадъка на империята той виждал истинско голямо бедствие за Германия.

Друг следовник на Л. Ранке, Феликс Дан (1834–1912), публикувал дванадесеттомен труд „Кралете на германците“210, пресъздаващ в най-големи подробности живота на германските крале. Историята им той разделя на два големи периода. Единият започва от Тацит и стига до Великото преселение на народите, другият започва от Великото преселение на народите и достига до началото на ленния строй. През първия период кралете базирали своето управление върху родовите отношения, а през втория кралската власт достигнала пълното си развитие. Новата епоха в развитието на кралската власт Ф. Дан оценява като условие за формирането на германската общност като единна държава211.

В съвременната историография, която играе водеща роля в изучаването на проблема, се отстояват също различни схващания за историята: от обществено-политическите до правните и културологичните. Широко разпространение получава постановката на Роберт Холцман в доклада му „Идеята за световно господство на средновековната империя и суверенитета на европейските държави“212. Според вижданията му, възприети и от редица други автори213, империята била универсална държава с общоевропейски характер, свързана с историята на народите в Западна Европа. С други думи, Свещената Римска империя не отразявала опитите на императорите да установят политическо надмощие, хегемония в Западна Европа, а да изградят единството на народите в границите на Свещената Римска империя. Самата империя формирала своите основи върху два взаимно изключващи се фундамента: древното християнство и римската държава. Що се отнася до единството на европейските народи, то се изграждало много трудно и в резултат от възникващите различия и конфликти.

В марксистката историография Свещената Римска империя получава превратна субективистична оценка. Това се вижда най-добре в многократно преиздавания университетски курс „История средних веков“ на Историческия факултет при Московския университет. „Тази средновековна „световна“ империя, чиято история немските националистически и фашистки историци възвеличаваха и грубо фалшифицираха — пише С. Д. Сказкин, — представлявала в действителност твърде нелепа политическа формация.“ По замисъл империята трябвало да стане също такава „световна“, каквато била Римската империя. Но германските императори нямали никакви реални основания за осъществяването на подобни политически претенции нито в периода, когато тази империя била основана (X в.), нито по-късно214. Едва ли е необходимо да се подлага на критичен анализ подобен подход към Свещената Римска империя, претендиращ за научност.

В едно друго издание на историята, написано от А. И. Данилов и Б. Г. Могилницки, идеологизацията е още по-сгъстена и наситена с черни краски. „Създадената от германските императори Римска империя — пишат двамата автори — била безусловно реакционно държавно образувание: тя била едно от препятствията по пътя към създаването на националните държави в Западна Европа. Ф. Енгелс изтъквал, че „тенденцията към създаването на националните държави... била един от важните лостове на прогреса в Средните векове“215. Империята пречела за осъществяването на тази тенденция и във Франция, и в славянските земи, и особено в Италия. Но реакционният характер на Свещената Римска империя особено се отразил на самата Германия, на германския народ. Разработката на А. Данилов и Б. Могилницки в посочения учебник излезе на български в две издания216. По такъв начин десетилетия наред както в бившия СССР, така и в HP България се създаваше превратна, ненаучна представа за най-висшата форма на управление в ранносредновековна Европа.

Тезата за реакционния характер на Свещената Римска империя се прокарва в една или друга степен в редица други публикации, видели бял свят в научни издания217.

В историографията по обща медиевистика различните виждания по един научен въпрос традиционно се разглеждат като проява на самостоятелно мислене и исторически подход към обекта на научното изследване. Случаят с различията в оценката за Свещената Римска империя не е такъв. Не е никак трудно да се установи, че отношението към Хитлерова Германия механично е пренесено към средновековната немска империя, поради което тя е представена крайно изопачено и в пълно разминаване с историческата истина.

Поддържа се, че идеите за световно господство служели за препятствие при създаването на немската национална държава, водели до изразходване на силите в италианските завоевателни походи, нямащи нищо общо с истинските национални интереси на Германия218. Сгъстената политизация, наситената с груби социологически щампи трактовка на явлението се разминават с реалната същност на Свещената Римска империя като фактор в историята на германския народ и Европа.

Сравнително по-смекчено тълкуване е дадено в последното издание на историята от 1990 г. Параграфът за Германия през X–XI в. е написан от Б. Г. Могилницки. „Създаваната от германските крале нова империя — пише авторът — било реализация на техни универсалистки тенденции, които по-рано довели до създаването на Каролингската монархия. Както и империята на Карл Велики, тя била аморфно и в някаква степен изкуствено образувание, но за разлика от нея новата империя постоянно се видоизменяла, просъществувала много столетия. На първо време в X и началото на XI в. Римската империя способствала за укрепването на централната власт в Германия, за временно сплотяване на различните територии. Обаче по-късно, в края на XI в., особено през XII–XIII в., тя все повече се превръщала в препятствие по пътя на създаването на централизираните държави и във Франция, и в славянските земи, и в Италия. В тези столетия тя спъвала и централизацията на самата Германия.“219

 

Възникване на Свещената Римска империя

 

Най-малко три основни фактора благоприятствали за появата на империята. Първият от тях били личностните качества на крал Ото I Велики, неговите характерологични особености като държавник от европейска величина. Вторият фактор била Саксонската династия, управлението на крал Хенрих I, който успял да издигне властта до големи висоти и да укрепи държавата. На трето място идва положителното отношение на папа Йоан XII (955–964) към каузата на Свещената Римска империя, към идеята за нейното възстановяване. От значение била и подходящата международна обстановка, която позволявала да протече мирното възшествие на немския владетел. Създаването на Свещената Римска империя от Ото I Велики било свързано с основните тенденции в развитието на европейското общество през онзи период от неговата динамична история. Както се изтъква в литературата, през X и началото на XI в. изградили своя облик водещите държавни образувания, които определили тенденциите на социалния живот. Натрупаният социален опит през IX–X в.220, формирането на Карловата империя, макар и да преустановила своето съществуване, бил оползотворен в империята на Ото I Велики, който я привел в съответствие с новия етап от развитието на западноевропейското общество221. Ото I Велики бил един от най-забележителните монарси в историята на средновековна Германия, както и на Европа. Не само защото превърнал Източнофранкското кралство в империя, а защото притежавал изключителни качества на държавник, дипломат и пълководец. Неслучайно Видукинд Корвейски, съвременник на събитията, оставил забележителното съчинение „Делата на саксите“222, не може да скрие възторга си от неговата личност и дела, защото го познавал непосредствено. „Сам господарят — пише Видукинд, — старшият и най-добрият от братята, преди всичко се слави със своето благочестие, в делата превъзхожда всички смъртни с решителност, беше всякога любезен, освен в случаите, когато предизвикваше страх със своите кралски наставления, беше щедър в даренията, умерен в отношенията.“223 Видукинд изнася и някои други характерологични особености на владетеля, които го отличавали от дворцовото обкръжение: „Способностите му бяха съвършено удивителни. След смъртта на кралица Едит, не знаейки преди това да чете, толкова се изучи, че можеше свободно да чете и да разбира книги. Освен това той умееше да говори на романски и славянски езици, което е рядкост, и намираше за достойно да се ползва от тях.“224 При все още недостатъчното разпространение на високата степен на образованост през ранносредновековния период интелектуалните интереси на Ото I Велики били неособено често срещано явление.

1024px Ankunft Ottos I. und Ediths in Magdeburg

Видукинд Корвейски е оставил и едно любопитно описание на външния вид на Ото I Велики. По свидетелството на хрониста крал Ото I „притежаваше грамаден ръст, свидетелстващ за кралско величие, главата му беше покрита с побеляла коса, очите му — кафяви, излъчваха някакъв блясък, наподобяващ мълния. Имаше червено лице и въпреки древния обичай, дълга брада, гърдите му бяха покрити с косми като гривата на някакъв лъв. Тялото му беше съразмерно, походката му понякога беше лека, друг път ставаше по-тежка. Носеше местни дрехи, но никога чуждестранни. И, както предават свидетели, предварително постел, преди да си постави короната на главата.“225

Херцогът на Саксония Ото бил избран за крал на Германия на сейма на херцозите, графовете и най-едрите светски и духовни магнати в Аахен. От херцозите в избора участвали водещите личности Еберхард Саксонски, Херман Швабски, Арнолд Баварски. В групата се включил и Гизелберт Лотарингски. Майнцкият архиепископ Хилдеберт извършил ритуала по коронацията и поставил върху главата на Ото кралска корона. Той също го миропомазал и му предоставил кралските инсигнии. Това станало през август 936 г.

Когато Ото I заел кралския престол, властта вече се опирала на армията, която станала могъща опора на монархията. Това се дължало на военната реформа на крал Хенрих I, който се разпоредил всеки свободен германец, способен да участва в битки на кон, да бъде включен в съсловието на военните, в състава на което били обхванати и министериалите, участващи в администрацията. Тенденцията към единство укрепвала германската държава. Тя успяла да обхване територии в Италия, Бургундия, Чехия. Пределите на Германия се разширили. Били създадени Бранденбургската, Източната и други марки. Крал Ото I, опрян на подкрепата на васалитета, започнал да провежда своята вътрешна и външна политика. Не минала и една година от избирането му за крал, и Ото I трябвало да преодолява анархичните своеволия на херцога на Франкония Еберхард, който проявил необоснован сепаратизъм226. Наказвайки един от своите васали в Саксония, без да получи съгласието на краля, Еберхард предизвикал гнева на монарха. В пълно противоречие с установената практика той изгорил една от крепостите на непокорния васал. Понеже обвиненият подведомствен владеел сеньория в Саксония, Ото I преценил, че се нарушава неговият суверенитет, осветен от феодалното право. Ето защо той наложил на херцог Еберхард голяма глоба — 100 фунта сребро. В отговор на санкцията херцогът организирал заговор, вдигнал бунт. Метежниците привлекли на своя страна Хенрих, брата на Ото I, планирайки да свалят законния владетел. Замислите им обаче не били осъществени.

574px Frankfurt Am Main Alfred Rethel Die Versoehnung Ottos des Grossen mit seinem Bruder Heinrich 1840В края на 938 г. западнофранкският крал Людовик IV нахлул в Елзас, а Хенрих, братът на краля, вдигнал своите васали в Саксония на бунт. И тези планове пропаднали.

В усилията си да сломи сепаратизма на херцозите крал Ото I получил подкрепата на прелатите, които поради целибатната система не разполагали с наследствени права и били обвързани тясно с кралската власт. Освен това феодалният строй в Германия имал централизиран характер, поради което васалите наред с изпълняването на определени повинности към непосредствения си сеньор били задължени лично към краля. Установената централизация на васалните връзки давала възможност на краля да премахне сепаратистичните тенденции.

За да ликвидира нарастващата мощ на херцозите, които застрашавали неговото управление, крал Ото I започнал да предоставя на епископите и абатите съдебни и административни права227. Непосредствено след като смазал заговора от 954 г. в херцогствата в Швабия и Лотарингия, той предоставил на прелатите различни поземлени имения с право да ги владеят. Освен това той ги включил в системата на управлението: дарил ги с различни права. Това са т. нар. „Отонови привилегии“228, чрез които укрепил кралската власт и подкопал икономическата и политическата мощ на херцозите. На практика епископите се превърнали в едри поземлени собственици. Присвоил правото на инвеститура, кралят започнал да назначава послушни духовници на епископските катедри. Значителна част от доходите на епископствата и абатствата влизали в кралския фиск.

Подобно на редица немски императори крал Ото I Велики проявявал силен интерес към Италия и италианските земи, управлявани по онова време от крал Хуго, който напразно се опитвал да утвърди своята власт. Неговият наследник, синът му Лотар, според клаузите на договор с маркграфа на Бургундия Беренгар бил признат условно за крал. Привлечен от богатствата на италианските земи, Беренгар решил да ги завладее чрез брака на сина си Адалберт с вдовицата на Лотар Аделхайд, по произход от Бургундия. Така той се стремял да завладее короната. През 951 г. пленил Аделхайд и я затворил до езерото Гарда, но тя успяла да избяга. Това дало основания на Ото I да се отправи към Апенините. В състава на бойните сили, които събрал, влизали подразделения на брат му Бруно, на брат му Хенрих, на зет му Конрад Лотарингски и на херцога на Бавария. Съотношението на силите било неравностойно и Беренгар решил да не оказва съпротива. Личните достойнства на вдовицата Аделхайд били на много високо ниво, поради което крал Ото I не се подвоумил да ѝ предложи да му стане съпруга. Тя приела поканата. Сватбата била отпразнувана по най- тържествен начин в Павия. Както с голямата си интелигентност, така и с личното си очарование кралицата за кратко време успяла да покори дворцовото обкръжение. Беренгар пристигнал при краля в Магдебург и декларирал своята покорност. В отговор на проявената лоялност той получил като лен кралство Ломбардия.

След като успял да сломи втори метеж, крал Ото I трябвало да се справи с нашествието на унгарците: първия път през 954, втория през 955 г. През 954 г. те нахлули в Бавария с огромна войска, поканени от отцепниците Лудолф и Конрад, които се надявали с тяхна помощ да се справят по-лесно с краля. Ото I обаче успял да разгроми нашествениците и да заздрави положението. На сейма, който бил свикан недълго след сражението, Лудолф и Конрад били лишени от херцогствата си. Втората междуособица завършила неуспешно.

В битката при р. Лех през 955 г., недалеч от Аугсбург, макар и с неособено многобройна армия, крал Ото I разгромил унгарците, опрян на подкрепата на бойните подразделения на сакси, баварци, шваби и франки. В сражението паднал Конрад, бившият херцог на Лотарингия. Битката се оказала съдбоносна за нападателите, които били обърнати в бягство. Преследвайки ги, бойците на германския крал избили всички до крак. Катастрофалното поражение поставило край на по-нататъшните набези на маджарите в немските земи.

Не били пощадени от завоевателните планове на немците и западните славяни, превръщани в обект на многократни нападения. В славянските земи отвъд р. Лаба били заселени множество немци, които си присвоявали най-плодородните земи. За да асимилират славяните, немците започнали да ги християнизират, а по-късно и да изтребват безмилостно славянското население. Един от немските маркграфове поканил на пир 30 славянски князе и се разпоредил да ги избият.

Много усилия положил крал Ото I за смазване въстанията на полабските славяни, пламнали през 936 и потушени до 940 г. Въстанията обхванали княжествата на ротари, шпревяни, лужичани, слупяни и др. Въстаниците потърсили подкрепата на датчаните, срещу които воювал Ото I. С помощта на маркграф Херман Билунг, а също и на архиепископа на Хамбург Ото I смазал бунта, а кралят на Дания Харалд Синеблузи признал васалната си зависимост от Германия229.

През 950 г. крал Ото I Велики нахлул в Чехия, покорил Прага и принудил крал Болеслав да капитулира. Противоречията между империята и славяните се задълбочили. Надеждите на западните славяни да си осигурят подкрепата на унгарците не се оправдали поради победата на немците при р. Лех.

Ново въстание на западните славяни избухнало през 954 г. Под ръководството на Вихман въстаниците нахлули в Саксония. Пред настъпателния порив на бунтовниците били поставени прегради. За това спомогнало и поражението на унгарците при р. Лех през 955 г. Същата година били разгромени и подразделенията на въстаниците. Въодушевен от победите, крал Ото I Велики продължил политиката на асимилиране на славяните в границите на Саксония. Била изградена мрежа от марки. Активизирана била и християнизацията чрез основаването на абатства и учредяването на архиепископства и епископства230.

По решение на крал Ото I през 956 г. синът му Лудолф се сражавал в Италия със сина на Беренгар — Адалберт. След като на следващата 957 г. Лудолф починал, въпросът за престолонаследника бил открит. Двамата Отовци — единият Ото от брака му с Аделхайд, растял; другият Ото, синът на Лудолф, също бил малък. Малолетният, едва седемгодишен Ото, синът от брака на краля с италианската вдовица, бил избран за крал на Източнофранкската държава. Короновали го в Аахен. За да гарантира неговото утвърждаване на трона, Ото I преминал Алпите, поканен от папа Йоан XII (955–964), сериозно обезпокоен от Беренгар и римските аристократи. Самонадеяният властелин на Ломбардия тутакси побягнал, след като армията на крал Ото I влязла в Ломбардия, а войската му се разпръснала. Крал Ото I пристигнал в Рим. Застрашен от своите противници, папа Йоан XII посрещнал своя патрон като спасител.

На 2 февруари 962 г. в катедралата „Св. Петър“ в Рим папата короновал крал Ото I за „император Август“. Както самият папа, така и римската аристокрация положили клетва за вярност пред новия владетел. Император Ото I Велики дал обещание да възстанови всички предишни имения на Римската църква и поискал съдействието на папата за основаването на архиепископство в Магдебург, а епископство — в Мерзебург231. Увенчаването на крал Ото I Велики с императорска корона укрепило неговите позиции не само в Италия, но и в Германия и Европа.

Действително той като нов император още по време на предишния, кралския период от своето управление не признавал универсалистките претенции на папата, но поддържал нормални връзки с него. В резултат от позитивното си влияние върху него Ото I успял да го спечели за учредяването на Магдебургската архиепископия. Интронизацията му с императорска корона фактически утвърдила хегемонията му в Европа232. Признаването на Германската империя за Свещена Римска империя фактически означавало официалното ѝ легализиране като сакрална институция, базирана върху началата на християнската вяра233. Както и другите европейски императори, и Ото I Велики — както изтъква един немски автор — придобил 3 права по преимущество: първо, да предоставя кралски титули на преките си васали, второ, да открива университети и, трето, да признава незаконнородените деца за законни234.

Придобил титула император на Свещената Римска империя, Ото I Велики насочил своето внимание към Италия по две основни причини. Първата била свързана с дейността на слабоволевия папа Йоан XII, който заедно с Беренгарий организирал заговор срещу новия император. Другата причина отразявала желанието на Ото I да разшири владенията си на Апенинския полуостров. През ноември 963 г. той пристигнал в Италия. Установил се във Вечния град, задължил населението да му се закълне във вярност. Освен това поискал съгласие да не бъде избиран папа без неговото предварително одобрение. Прилагайки своята власт, императорът свикал незабавно църковен събор, на който бил проведен съдебен процес срещу папата. Сам Ото I Велики председателствал събора. Папата бил обвинен, че е опозорил престола на св. апостол Петър, превръщайки го в публичен дом. За извършените престъпления го свалили и на негово място избрали Лъв VIII (963–965). След като императорът отпътувал от Рим, сваленият папа се опитал да извърши преврат и да заеме отново престола. За да го подпомогне, кралят на Италия Беренгарий заедно с порочната си съпруга Вила предизвикал вълнения.

Императорът, който пристигнал победоносно в Рим, възстановил реда. Беренгарий бил изпратен на заточение. Партията на папа Йоан XII, който неочаквано починал, се опитала да постави на папския престол свой привърженик. Своевременната намеса на монарха попречила и през 964 г. възстановила Лъв VIII в курията. След като закрепил положението, император Ото I Велики отпътувал за Германия, където пристигнал в началото на 965 г. През есента на 966 г. бил свикан райхстаг във Вормс, в който взели участие херцозите и различните представители на аристокрацията.

За трети път император Ото I Велики пристигнал в Италия с намерение да освободи Апенините от сарацините и да я присъедини окончателно към Свещената Римска империя. Постигнал разбирателство с херцозите на Капуа и Беневент, той възнамерявал да завладее гр. Бари, намиращ се по това време под византийска власт. Конфликтът, който назрявал, принудил императора през 968 г. да изпрати делегация начело с кремонския епископ Лиутпранд в Константинопол. Разбирателство не било постигнато235. По-късно отношенията между двете империи били уредени чрез брака на Отоновия син Ото II с византийската принцеса Теофано. В началото на 972 г. Теофано пристигнала в Апулия и сватбата била извършена по най-тържествен начин.

След сватбата императорът прекарал в Италия. На Великден 973 г. той провел среща в Кведлинбург с херцозите, графовете и представителите на аристокрацията. Не минало много време и през май 973 г. император Ото I Велики склопил очи на 61-годишна възраст.

Овакантеният престол бил зает от сина на Ото I Велики Ото II (973–983)236, придобил кралска корона при управлението на баща си през 961 г., а императорска — през 967 г. Продължавайки традиционната завоевателна линия, той ограничавал властта на херцозите, но укрепвал системата на епископата. Планирал да завладее Италия и през 981 г. нахлул в нейните предели, покорил южната част на Апенинския полуостров, сложил ръка на Неапол и Тарент. През следващата 982 г. обаче италианците го разгромили в сражение в Калабрия. Починал в Равена през 983 г., готвейки се за ново настъпление. Възползвайки се от благоприятната обстановка, славяните лютичи извоювали своето освобождение.

Наследник на престола станал синът на император Ото II — Ото III (980–1002)237, който станал крал през 983 г. До 995 г., когато навършил пълнолетие, управлявал при регентството на майка си Теофано и баба си Аделгайд. Той положил неимоверни усилия да възстанови световната Римска империя с център Рим. Бил коронован през 996 г. от папа Григорий V за римски император — акт, който разпалвал у него идеята за създаването на империя със световни мащаби. Той подкрепял папството при провеждането на клюнийската реформа. Пламналото през 1001 г. въстание го принудило да се спасява с бягство. Починал недълго след това в околностите на Витербо. Идеята му за създаването на универсална монархия, включваща Германия, Италия, Галия и Славония, пропаднала.

Франкската империя на Карл Велики, от една страна, и Германската империя на Ото I Велики — от друга, имали известни сходства, но и множество различия, обусловени от спецификата на етапите, които ги извикали на живот. Както Карл, така и Ото били короновани за императори на римляните — обстоятелство, което ги свързвало не само вербално, но и исторически с древната Римска империя, а чрез нея и с принципите на християнството за универсално царство Божие. И двамата владетели, макар да управлявали в различно време, били носители на фундаменталната идея за приемствеността, санкционирана от папския двор. Поради размирната обстановка и двамата кандидати за короната се възползвали от застрашените от детронация римски понтифекси и получили своите титули и корони от изпаднали в неописуем ужас свещенослужители, които очаквали от тях не само спасение, но и патронаж, политическа защита. Самата императорска власт, най-висшата в йерархията на политическата организация на обществото през Средновековието (auctoritas imperandi), тласкала неизбежно към разширяване на съществуващите граници, към завоевания, към експанзия. В съответствие с християнското схващане за „един Бог на Небето, един цар на Земята“ обект на завладяване били всички други страни извън пределите на тяхната държава. В двете социални образувания короната се предавала по наследство и се поставяла от папата.

Различията в устройството и управлението на двете държави не били много големи, но все пак са доста съществени. За разлика от империята на Каролингите, която разполагала с обща административна система, Свещената Римска империя била изградена върху васални владения. Ако компактната част от населението във Франкската империя се състояла предимно от свободни селяни, населението в Източната франкска държава било обхванато в домениалната структура. Докато държавата на Каролингите била конгломерат от разнородни етнически общности, твърде различни помежду си, Свещената Римска империя на Отоновците успяла да консолидира главно германската етническа общност, без да успее да асимилира западните славяни. Различни били и нивата на икономически, обществения и политическия подем.

Така че по социално съдържание държавните институции в Европа, които играли историческа роля, са две основни групи: към едната спадат старите традиционни институции, в другата влизат новите държави. В категорията на първата група влиза Източната Римска империя, формирана върху римската държавна традиция, постиженията на Елада и теократичната доктрина на християнството, а във втората — кралствата на франки, англи и сакси, германци и др.

Въпреки че изградила най-характерните си особености от IX до X в., Източната Римска империя била свързана с римските държавни институции, с християнския универсализъм, съчетан с идеята за изключителната водеща роля на ромейското начало в историята. Византия се налагала като продължител на Рим и неговата политика. Кралете на новите държави се определяли като висши служители на императора на Източната Римска империя; властта, която притежавали, се простирала само в границите на техните държави, които започнали да воюват, утвърждавайки се в историята с борба.

Неслучайно пълната титулатура на император Юстиниан I (527–565) на латински и гръцки език гласи: „Император, Цезар, Флавиус, Юстинианус Алеманикус, Готикус, Францикус, Германикус, Антикус, Вандаликус, Африканус, Благочестивият, Блаженият, Непобедимият, Победителят и Триумфаторът, Вечният Август“. В титулатурата са прокарани най-малко две основни идеи: връзката със старите римски императори, от една страна, и победата над варварите — от друга.

Единствен само императорът имал правото да издава закони, валидни за християнския свят. Принципът за приемствеността залегнал в основата на кодификацията на правото, извършено от император Юстиниан I. По силата на Юстиниановите новели империята се категоризира като цялостна институция, призвана да обхване човечеството и да приложи идеала: хармоничното съчетаване на функциониращите елементи. Убеден защитник на идеята за божествения произход на императорската власт, Юстиниан I, следвайки римските традиции, отстоявал принципа за сакралния характер на управлението. Според него императорът бил законодател, съдия, военачалник и свещенослужител, връзка между Бога и хората. 

Вождовете на варварските държави трябвало да изминат сложен и продължителен път до утвърждаването на монархическата институция, до нейното трансформиране в наследствена монархия. Това се потвърждава от обществения живот на готите. Отначало длъжностните лица, които възглавявали племената, носели различни титули, предавани от античните автори по различни начини. Римските автори ги наричали primates, reges, duces, а гръцките — ηγεμόνες, φολών, βασιλείς. Отначало това били старейшини на племето, племенни вождове, крале, сравнително по-висша форма на управление. В по-силните вестготски племена по време на война войската била предвождана от крале, а в по-слабите — от военни вождове. Един вожд от категорията на Атанарих бил натоварен със сравнително по-широки правомощия. Авторите на Елада и Рим го титулували крал (rex, βασιλείς,) както и съдия (ijudex). Като военен предводител, военачалник, той командвал армията, а като държавен деец раздавал правосъдие. Както пише X. Волфрам, Атанарих притежавал правомощията на крал, властта му се простирала върху целия народ на вестготите238.

В обществения живот на варварските племена решаваща роля играели знатните хора (nobiles optimates), представителите на родовата аристокрация, които се отличавали от свободните, от обикновения плебс (plebs). От средите на аристокрацията били избирани водителите. Вече христоматийна стойност придоби свидетелството на Тацит за германците: „кралете си те избират по знатност, а военачалниците — по доблест“ (Germania)239. Незаглъхналата дискусия за социалната натовареност на понятията „крал“, „знатност“ в никакъв случай не намалява познавателната стойност на Тацитовата информация. Дискусията за разликата или съвпадението между „крал“ и „военачалник“ е съвсем очевидна, за да отпадне необходимостта от всякакви спорове. Що се отнася до това, какво съдържание следва да бъде вложено в термина „знатен“, положението е ясно. Под „знатни“ древните германци са разбирали личности, принадлежащи на аристократичните родове. Властта на предводителите при древните германци била политическа, обществена, религиозна и др., както убедително пишат някои съвременни германски историци240. Властта на племенните вождове независимо от това, дали те са били принцепси, рексове или дукове, се крепяла на техния личен авторитет, на личностните им качества, способности, на възможностите им да убеждават войните и обикновените членове на племенната общност и да ги държат в подчинение и покорство. Това се забелязвало най-вече при формирането на дружини за нападане и плячкосване на съседните племена241. По силата на тогавашните разбирания за това били необходими лидерски качества — смелост, дързост, бързи решения, сугестивно влияние, а в редица отношения и авантюризъм. Не само подчиняването на предводителя, но и личната вярност и преданост към него били основен закон в живота на всяка дружина. В нравствеността на бойците влязло правилото: „Да излезеш жив от бой, в който е паднал убит вождът, е безчестие и позор за цял живот.“242 Произхождащи преди всичко и главно от аристократически семейства, младите бойци се гордеели със своя произход, древен род — обстоятелство, гарантирало им огромно влияние върху онази част от бойците, които не разполагали с богатства и престиж.

В една част от варварските кралства изграждали своите обществени отношения по модела на римското устройство и управление. Такъв бил случаят със свевите, които живеели в Брага, Вилен де Кастело, Порто и разполагали с 8000 бойци. Те изграждали своя начин на живот по силата на обичайното право. Начело на държавата им стоял крал, който се титулувал gemiosissimus rex (славнейши крал). При управлението на Рехил (438–448) държавата им била наричана „кралство“ (regium) със столица Брага. В този град се издигал кралският дворец (palatium). В управлението на свевите била въведена наследствената монархия. Кандидатът за престола обаче получавал одобрението на общото събрание на свевите. Тази практика била запазена и след разгрома на кралството през 456 г. при крал Теодерих II. Свикването на събрание се запазило и през V в.243

Владетелите на Източната Римска империя продължавали да приемат новите държави като свои доминиони. Младите монарси били принудени да спазват установените отношения и протокола. След като Ромул Августул се отрекъл от престола в Рим, германският крал Одоакър изпратил диадемата и регалиите на императорското достойнство на детронирания властелин в Константинопол. В писмо, придружаващо пратката, се декларирало, че „както слънцето на небето, тъй и императорът на Земята трябва да бъде един“. Одоакър изразявал своята вярност и отправял молба да му бъде присъден титулът патриций. Император Зинон (474–479), който вече бил признал за император на Запада Юлий Непот, установен по това време в гр. Солин в Далмация, проявил известно колебание, усъмнил се в искреността на обявената лоялност. В края на краищата Одоакър получил титула патриций, но на практика в правомощията му не настъпила никаква промяна.

В Константинопол обаче не можели да се примирят със завладяването на Рим, а заедно с него и на Запада от варварите, не проявявали доверие и към управлението на Одоакър. Общественото устройство на варварите, налагано в пределите на Апенинския полуостров, контрастирало със заварената традиционна уредба: сената, муниципалитета, институцията на консулите. В границите на бившата империя била запазена късноримската административна уредба: център на управлението бил палатиумът, не било ликвидирано делението по провинции, а на общините — по цивитатес. Не била премахната институцията „консисториум сакрум“, включваща основните длъжностни лица в двореца. Това се отнася и за префекта на Претория, магистер официорум, комес патримонии и градските префекти.

Естествено различията били големи. Компактната част от поданиците на империята били католици, а военното съсловие на варварите изповядвало арианството. Разделени по конфесионален признак, жителите на бившата империя живеели разединени, обхванати от враждебни чувства. Кралят на остготите Одоакър проявявал стремеж да претопи фанатизма, но император Зинон гледал с подозрение на управленската му дейност. След като бил разкрит политически заговор, императорът се усъмнил в краля и взел окончателно решение да го свали от престола. С изпълнението на тази задача бил натоварен вождът на остготите на Балканския полуостров Теодерих. През 488 г. Теодерих нахлул в Италия, разорявайки множество градове и села. Следващата 489 г. той обсадил Равена и принудил крал Одоакър да предаде оръжието си и да моли за пощада. Убили го чрез измама, ликвидирали и целия му екип. Престолът бил зает от Теодерих, който се обявил за крал, като запазил правата на заварените институции, възглавявани от римляни и остготи.

Недоверието между двете страни не намалявало, но формално варварските крале продължавали да декларират лоялност. Империята присъждала своите нищо неозначаващи звания „магистер милитум“ на едни или други западни владетели. Такова звание получил Теодерих. Според свидетелството на Григорий от Тур в „История на франките“ император Анастасий (491–518) предоставил на Хлодовех грамота за присъждане на титула „консул“. В ранния период, особено през V–VI в., когато борбите между империята и варварските кралства продължавали, властвала конфронтацията. Противопоставянето на двете политически сили доминирало във взаимоотношенията.

В Западна Европа раннофеодалната държава господствала в цялостния живот на обществото. По данни на варварските „правди“ органите на управление регулирали производството, защитавали правото на собственост върху движимото и недвижимото имущество. Там, където новите отношения се изграждали на базата на залязващия родов строй, органите на държавата легализирали формиращата се частна собственост и улеснявали развитието на едрото земевладение. В държавите, в които се синхронизирали римските и варварските тенденции, продължила да се спазва старата римска система. Задължително се изпълнявали налозите и повиностите. Цените на селскостопанските и занаятчийските продукти се регламентирали от органите на реда.

Ако се съди по варварските „правди“, както и по сведенията на кралските разпоредби, раннофеодалната държава дала простор на зараждането и укрепването на средновековното земевладение. Ускорена била практиката да бъдат оземлявани самостоятелните свободни хора. Общинната собственост върху земята прераснала в индивидуална, частна. Върховни собственици на земята, кралете дарявали поземлени парцели на представителите на светската и духовната аристокрация. Изграждала се структурата на едрата поземлена собственост. Под непосредственото ръководство на органите за управление била организирана колонизацията на пустеещите земи: целинните територии се разоравали, горите и храсталаците били изсичани, заблатените земи — пресушавани и отводнявани. Въведени били държавни такси на селскостопанските и занаятчийските изделия. Регламентирали се мерките и теглилките, налозите и повинностите. В една или друга степен традициите на римския фиск били спазвани във варварските кралства: вестготско, бургундско, остготско, франкско.

През ранносредновековния период в Европа монархията успяла да въведе наследствения принцип в управлението. Първата държава, която започнала да предава престола по наследство, била Франкската, основана от династията на Меровингите (481–751)244, чието название произтича от името на легендаризирания ѝ основател Меровей. Приема се, че родоначалник на династията бил Хилдерик I (починал през 481 г.), владетел на салическите франки, крал. Установено е, че воювал срещу вестготи и сакси заедно с римския военачалник Егидий. Той успял да разшири владенията на салическите франки в Северна Галия. Бил погребан в гр. Турне, където по време на разкопки през 1653 г. била открита неговата гробница, в която са запазени меч, копие, боен топор, а освен това различни златни украшения и монети. Следващият монарх бил синът на Хлотар I Хилперик I (539–584), обявен през 561 г. за крал на североизточната франкска държава. В желанието си да разшири своята държава водил борби с брат си Сигеберт I, владетел на Австразия. Секуларизирал част от владенията на църквата.

Фактически създател на франкското кралство бил несъмнено Хлодовех — Chlodovech (481–511)245, наследил трона след смъртта на баща си Хилдерих в териториите на салическите франки, чи-ято столица бил гр. Турне на р. Шелда. Съвместно с Рагнахар, друг крал на салическите франки, той разгромил през 486 г. армията на римския наместник Сиахрий. Поставил си за цел да разшири териториите на държавата, той присъединил земите между Сена и Лоара. Разгромявайки алеманите през 496 г., Хлодовех завладял техните земи, а от Южна Галия успял да изтласка вестготите. Оженил се за бургундската принцеса Хронехилде, изповядваща християнството в неговата ортодоксална римска форма, той приел християнството през 496 г. заедно с 3-хилядната си армия. Покръстил го реймският архиепископ Ремигий246. Това укрепило авторитета на франкския владетел: „Мнозина в Галия искаха да имат франките за господари“ — свидетелства Григорий от Тур.

За положението на Хлодовех в Европа може да се съди по отношението, което проявил към него византийският император Анастасий. През 508 г. императорът делегирал пратеничество, което му предало решението на императора да го произведе в званието почетен консул247 и му предали хламида (пурпурна туника) и диадема. Това на практика означавало признаване на неговата легитимност.

Хлодовех успял да присъедини към огромната си държава франкските държавици по течението на р. Среден Рейн със столица Кьолн. Жителите на града го провъзгласили за свой крал. Той завладял кралствата на тюринги, варни, западни херули. През 508 г. преместил столицата си в Париж. Починал през 511 г.

Четиримата синове, които оставил — Теодорих, Хлодомер, Хилдеберт и Хлотар, разделили държавата на 4 части. За столица избрали градовете Реймс, Орлеан, Париж и Суасон. За наследник на трона признали първородния му син Теодорих.

Както го нарича съвременник, „Велик и храбър воин“, Хлодовех, който въвел наследствения династичен принцип в развоя на монархията във франкската държава, бил избран за крал от ритуарските франки на народно събрание (concilia). Военните прегледи продължили да се провеждат през март, поради което придобили наименованието „Мартовски полета“ (Campus martius). По-късно, когато държавата се разпаднала на 3 части — Нейстрия, Бургундия и Австразия, Мартовските полета били спазвани само в Австразия, населена главно с германци. При Меровингите орган на управление станал кралският дворец (palatium, aula regia, domus regia). Начело на кралския дворец бил издиган майордом, старши по дом (major domus) или дворцов мер. Дворцовият мер бил свързан с аристокрацията и изразявал нейните интереси. Областната управа все още имала крайно опростена администрация, включвала графове, сацебарони, които представлявали кралската институция. В огромната франкска държава, простираща се от Рейн до Пиренеите, кралят започнал да издава закони, оповестени били първите текстове на Салическата правда. Той облагал населението с данъци. По своя характер държавата била ранносредновековна монархия, която предавала престола по наследство.

При Хлодовех публичноправната позиция на краля се засилва и укрепва. Това се потвърждава от клаузите на Рипуарската правда, санкционираща сурово измяната на краля със смърт. „Ако някой се окаже неверен спрямо краля, заплаща с живота си, а неговото имущество се вписва във фиска.“248 Верността към краля се документирала с клетвата на поданиците. За нарушаване на кралска повеля провинилите се били наказвани с глоба от 60 солида или шилинга.

Заедно с редуцирането на поземления фонд на Меровингите намалявала и политическата мощ и стопанските им възможности. Централната власт отслабнала, владетелите, които управлявали, били наречени „Лениви крале“. Възникнали и вътрешни междуособици. Династията на Меровингите приключила с управлението на крал Хилдерик III (743–751), който по разпореждане на папа Стефан бил подстриган за монах и затворен в едно абатство.

Следващата династия, с която франкското кралство се превърнало в империя, била династията на Каролингите (751–987)249. Между тях ярко се откроявала импозантната фигура на Карл Велики.

На базата на Карловата империя, както видяхме, израства управлението на монархията в Източнофранкското кралство, наречено по-късно Германия. В началния период от нейната история германските историци включват не без основание представители на Каролингската династия: Лудовик Немски (843–876), Карл Тлъсти (876–887), управлявал също и Италия, както и Западно- франкската държава. Властвал още Лудовик III младши (865–882) — във владенията му влизали Тюрингия, Саксония, Франкония, за известен период от време, по-точно от 879 г., Бавария, а от 880 г. — и една част от Лотарингия. Следващите монарси били Арнулф Каринтийски (887–899) и Лудовик Детето (900–911).

Според изследванията на Т. Майер от най-древни времена германската държава се отличавала с повече или по-малко проявяван дуализъм. За разлика от Франция, където върховното право принадлежало на краля, който държал в ръцете си цялата власт, в Германия кралят не разполагал със съответните прерогативи за това. Докато в древността източник на властта бил народът, през Средновековието, когато била издигната властта на краля в Германия, управлението се разделяло между краля и местните административни сили. Действителен източник на властта било могъществото на херцозите и останалите магнати, а не кралските правомощия. Според Т. Майер, докато в другите европейски страни териториалното държавно устройство било дело на кралете, в Германия то принадлежало на местните князе и херцози250.

Приемайки по принцип подобна теза, друг немски историк — К. Бадер, обръща внимание на такива фактори като домениално-сеньориалните права, съдебноадминистративните задължения, придобити от краля или пък заграбени поради управленската безпомощност на монарха. За това спомагали многобройните юрисдикционни права, предоставени от краля на светските и духовните благородници. Династическите връзки между княжеските семейства улеснявали формирането на териториалните владения, които съществували до голяма степен независимо от кралската власт, която се примирявала с тях и ги узаконявала251.

Във връзка с това някои автори се спират на въпроса за държавния суверенитет през Ранното средновековие. Интересна е констатацията на изследователи като В. Холцман, които заключават, че в европейските страни, включително и в Германия, кралската власт се еманципирала от върховенството на папата и сама се стремяла към „подчиняване на Всевишния“ (Gottunmittelbarkeit)252.

След падането на Западната Римска империя италианската монархия води ефимерно съществуване, разгромявана многократно от нашествия на варвари и различни завоеватели. В историческата литература управлението на Одоакър (476–493), обявил се за крал на Италия, се оценява като специфичен преход от домината към варварското кралство. След като разгромил Одоакър, Теодерих (ок. 454–526) покорил Италия и основал Остготското кралство (471)253. Когато Теодерих починал, византийският император Юстиниан Велики заповядал на пълководеца Велизарий да завладее Сицилия и да се насочи към центъра на Италия, за да я завладее и присъедини към Византия. Рим паднал под ударите на завоевателите. През 555 г. византийците разбили краля на остготите Тотила и подчинили цяла Италия. В Средна Италия папите извоювали независимост и се превърнали не само в духовни, но и в политически ръководители. Те намерили опора във франкските крале, с подкрепата на които успели да създадат Папската държава.

През 568 г. в Северна Италия нахлули лангобардите, които в средата на VII в. покорили значителна част от Апенинския полуостров254. Византийците смогнали да задържат само Равенския екзархат, Пентаполис. Но през 751 г. лангобардите завладели Равенския екзархат. През 774 г. франките разгромили лангобардското кралство. Когато Карл Велики бил коронован за император (800 г.), Северна и Средна Италия били включени в границите на Франкската империя255.

Когато през 843 г. по силата на договора във Вердюн внуците на Карл Велики разделили огромната му империя, Италия се паднала на Лотар заедно с Фризия, Лотарингия, Бургундия и Прованс. Лотар запазил императорската корона. През 855 г. той разделил държавата между тримата си синове. Понеже те не оставили наследници по мъжка линия, наложила се нова делба на наследството. Събитията изтласкали за монарх на Италия Карл Плешиви. Династията на Лотар слязла от историческата сцена.

Приемствеността в управлението била преустановена. Начело на Италия заставали отделни владетели, извикани на живот от конкретни предпоставки. Херцогът на Фриули Беренгарий бил избран за крал на Италия (888–889), а след това и за император (915–924). Херцогът на Сполето също станал крал на Италия (889–892) и император (891–892). Гуидо, който бил херцог на Сполето, станал крал и император (892–894). Следващият крал и император бил херцогът на Сполето Ламберто (892–894). За кратко крал на Бургундия и Италия станал Рудолфо II (924–926). Сравнително по-продължително време властвал като крал провансалският херцог Уго (926–947). С прекъсвания управлявал маркграфът на Иврея като крал Беренгарий II (950–951; 952–963).

Поначало кралете, а също и императорите на Италия нямали необходимата социална база. Те не разполагали със свои домени, поради което властта им имала до голяма степен номинален характер. Не намирали здрава опора в епископата. Едва към средата на XI в. кралският титул бил свързан с императорския. Това придало известна жизненост на монархията, но инвазията на Ото I Велики в Италия променила хода на историята.

Много интересен модел на монархическо устройство успели да създадат англосаксите. В „История на английската църква“ Беда Преподобни разказва, че отначало саксите нямали крал, но издигали начело на своето племе много местни вождове, сатрапи. При избухване на война те хвърляли жребий. Когото жребият посочвал за вожд, всички му се подчинявали. Щом войната приключела, всички имали еднаква власт256.

В тясна връзка с развитието на обществените отношения на Британския остров през VII в. многобройните германски кралства се обединили в 7 кралства. В южните територии се формирали 3 кралства, а именно: Уесекс, Съсекс и Есекс, а западните, южните и източните сакси, включително и североизточните, създали Мерсия, Нортумбия и Източна Англия, ютите обособили кралството Кент. Това била т. нар. „хептархия“, управление на седемте кралства.

Кралете на англите Етелберт (560–616), Саберет и др. подпомагали разпространяването на християнството, организирано от мисията на римския папски двор. Много голямо значение имали Законите на Етелберт, както и Законите на Ине (688–726), които установявали размерите на данъците, уреждали взаимоотношенията в обществото, регулирали проблемите на управлението.

В своята „Църковна история на англите“ Беда Преподобни рисува образа на идеалния християнски монарх. За него кралят трябвало да бъде образован в истините на християнската вяра, познаващ Свещеното писание, благочестив, смирен, крал-монах, крал-светец. Поради конфликтите, които разтърсвали обществото, Беда разбирал, че един цар-светец, крал-монах не е в състояние да извоюва единство сред враждуващите сили. Затова той акцентирал върху образа на владетеля, който служел на Църквата, утвърждавал религиозното единство, но заедно с това разбирал, че задачите на държавата не можели да се решат без силата на оръжието, без проливане на кръв. Ето защо в труда му образът на краля-монах върви ръка за ръка с краля-воин. В живота кралят не бил някаква абстрактна величина, не бил идеализиран, а се представял стъпил здраво на земята. Това не бил кралят-езичник, а кралят — борец за тържеството на християнството257.

В концепцията на Беда Преподобни за краля като владетел особено място се отделя на въпроса за отношението му към народа. Той пише за дълга на владетеля към неговите поданици: бедни и богати, и преди всичко за дружинниците, които бранят населението от насилници. Монархът бил призван да защитава всички поданици на държавата. В подкрепа на това свое разбиране той привежда примера с Освалд, който канел на трапезата си бедняци и разделял с тях храната си258.

В утвърждаването на английската държавност ярко се откроявал крал Егберт (827–839), обединил седемте кралства и формирал единната английска държава. През 802 г. той бил крал на Уесекс, след победата над Мерсия при Еландюн през 825 г. станал крал на Обединената английска държава. Егберт утвърждавал единството на кралството и през 838 г. отблъснал нападение на датчаните на Британския остров. След смъртта му през 839 г. престолът бил зает от Етелулф, който управлявал Англия до 856 г. В началото на своята обществена дейност той бил крал на Уесекс и Кент (825–839). Бил коронован за крал на Темза в Кингстън.

Наследил го Етелбалд (856–860), негов втори син, който станал през 855 г. крал на Уесекс, а през следващата 856 г. — крал на Англия. Коронован бил също в Кингстън. Трябвало да се ожени за вдовицата на баща си. Управлявал едва 4 години и починал. Третият син на Етелулф, Етелберд (860–866), бил следващият владетел. Заместил го четвъртият син на Етелулф, Св. Етелред (866–867), който спазвал църковните разпоредби. Бил коронован в традиционния център Кингстън на Темза. Участвал в кръвопролитна битка срещу датчаните при Мортън. Раните, които получил, предопределили неочакваната му смърт.

Най-голяма роля в историята на Англия играл Алфред Велики (871–901)259, петият син на крал Етелулф. Коронацията му била извършена пак в Кингстън. Управлявал 30 години. Надарен с големи умствени възможности, той бил изтъкнат държавник, един от най-талантливите монарси на Англия. Пораженията, които претърпял в сраженията с датчаните, го принудили да се облегне на дипломацията и да води преговори с датския крал Гутрум. По силата на постигнатото разбирателство, установено около 886 г„ територията на Англия била разделена. Източната част била включена в именията на Гутрум, а западната останала на Алфред. Компромисът, който бил постигнат, спасил Англия от окончателното ѝ завоюване от сравнително по-силната армия на датчаните. В благоприятната обстановка, настъпила след установяването на мира, Алфред Велики реорганизирал армията и я превърнал в първостепенна бойна сила. Издигнати били крепости, построени пътища, укрепени градовете. Използвайки старите правди, Алфред се разпоредил да бъде съставена правната система на страната. Издаден бил специален Съдебник. Освен това кралят открил нови учебни заведения. Големи били заслугите му за оформяне на едрото земевладение на базата на васалитета. Бил даден тласък на феодализма в Англия. Развивала се преводаческата дейност: на английски език били преведени множество латински автори. Процъфтявали историята и географията. Поставено било началото на известната „Англо-саксонска хроника“, забележително историческо произведение.

Управлението на крал Алфред Велики оказало силно влияние върху цялостния подем на страната. Десетото столетие, настъпило след неговата смърт, протекло мирно и спокойно. Поради превъзходството на местното английско население датчаните, които се заселили в източната територия, били асимилирани. През втората половина на X в. възникнал етнонимът „Англия“, превърнат в политоним.

Кралство Англия навлязло в средновековната епоха след оттеглянето на римските легиони, които не успели да романизират Британския остров. Монархията сплотила разнородните етнически групи в едно цяло. За това важна роля изиграла наследствената монархия.

След гибелта на вестготското кралство на Пиренейския полуостров възникнали редица кралства — Астурия260, Графство Кастилия и др. Астурия била управлявана от крал Алфонс I (739–757), който освободил от маврите долината на р. Дуру и поставил началото на Реконкистата, завършила с освобождението на Гренада от Алфонс XII през 1492 г. Между монарсите важна роля играл крал Фруела I (757–768), който избрал за столица гр. Увиедо. Следващият владетел бил Алфонс II (791–842). В началото на X в. започнало обособяването на графствата, възникнали в пограничните области. Появила се Кастилия, управлявана от граф Гонзага (930 — 970). След като разгромил маврите, през 932 г. Фернанд Гонзалес установява държава със столица гр. Торо. Крал Фердинанд I (1035–1065) нахлул в Коимбра и укрепил Кастилия. Синът на Карл Фердинанд I — Алфонс VI (1072–1109), обединил Кастилия и Леон.

В историята на западните славяни през Ранното средновековие важна роля играл княз Само (630–658)261, който създал мощно обединение на славяните, обитаващи земите на днешна Чехия. В борба срещу аварите княз Само формирал мощна държавна общност.

Западните славяни били управлявани от князе и вождове. Саксонският аналист споменава за аварския княз Канизава, както и за различни князе и вождове (principes ас duces). Той нарича българския княз Борис I „Борис, княз на българите“ (Boris rex Bulgarorum).

Великоморавия262 била монархия, управлявана от князе. Била образувана около 830 г. Първият княз, засвидетелстван в изворите, бил Моймир I (830–846), който успял да подчини княза на Нитра Прибина и да обедини славяните. Приемник на Моймир I станал Ростислав (846–870). В резултат от молбата, която отправил към византийския император в Константинопол, тук пристигнали двамата братя св. св. Кирил и Методий и започнали да изпълняват  

просветителската си мисия. Организираният заговор свалил Ростислав и престолът бил зает от Святополк. След неговата смърт великоморавската държава била разделена между синовете му Моймир II и Святополк II.

Монархията в Чехия263 придобила характерни особености, свързани с по-нататъшния възход на западните славяни. Първата династия, която управлявала страната, била княжеската династия на Пшемислите (900–1306). Според една легенда била основана от селянина Борживой, който станал княз. Борживой се покръстил през 855 г. и се заел с разпространяването на християнството.

В „Чешка хроника“ Козма Пражки (ок. 1045–1125) предава един от основните недостатъци на изборната система, която овластявала князете. „Преди всичко знайте, че е по-лесно да се постави княз — споделя хронистът , — отколкото да бъде свален той, защото човек е под вашата власт, преди да бъде избран за княз. Ако след него изберете някого за княз, вие и цялото ви имущество ще бъдете под неговата власт. От неговия поглед вашите колене ще треперят, а онемелият ви език ще залепне на изсъхналото ви небце. И на неговия зов от страх трудно ще отговаряте: „Така е, господарю, така е, господарю!“, когато по своеволието си, без да вземе предварително вашето мнение, едного ще осъди, другиго ще обезглави, трети ще хвърли в затвора. И вас самите или вашите люде, които пожелае, ще превърне в свои роби, в селяни, в данъкоплатци, събирачи на данъци, в сбирщина, в палачи, в глашатаи, в готвачи, фурнаджии или мелничари.“264

Както се вижда, впечатленията на първия чешки хронист за княжеската власт, макар и изборна, никак не са положителни. Личните му наблюдения го карат да предупреди избирателите да бъдат особено внимателни и критични, преди да дадат своя вот.

В края на IX и началото на X в. от състава на Великоморавия се обособила Чехия (Бохемия), която създала своята държава в днешните си земи. От княжеския род на Пшемислите управлявал Болеслав I (935–967). Убивайки брат си Вацлав, той заграбил престола. При своето управление проявявал стремеж да укрепва централизацията и да смазва сепаратистичните прояви. Княз Болеслав въвел ново административно разделение по области, управлявани от наместници, които били назначавани от него и се отчитали на него  лично. Наследил го на трона синът му Болеслав II Благочестиви (967-999). През 995 г. той разгромил княжеския род на Славниковдите и превзел техните владения. През 973 г. била открита епископия в Прага. При княз Болеслав III (999–1021) страната била завладяна от поляците и включена в границите на Полша (1002 г.), но през 1004 г. с немска помощ извоювала свободата си. През 1025 г. в пределите на Чехия била включена Моравия. Княжество Чехия било въздигнато в кралство през 1085 г. от император Хенрих IV. Кралската корона започнала да се предава по наследство през 1198 г.

Полша265, управлявана от монархия, възникнала паралелно с чешката държава. В началото на полската държавност управлявала династията на Пястите. Един от ранните полски хронисти свидетелства: „Земовит, син на Пяст и внук на Костюшко, растял по сила и години и започнал от ден на ден да увеличава своето достойнство, докато царят на царете и князът на князете сърдечно го определил за княз на Полша и изкоренил царството на Пумпил и неговия син.“266 Както се вижда, управлението на полската монархия се свързва с Божията подкрепа, прокарва се разбирането за богоустановеността на управляващата династия.

Гал Аноним не бил възхитен от манталитета на ранните полски князе. Затова, след като описва стиснатостта и безчовечието на княз Попел, наречен Костюшко, авторът обобщава впечатленията си от княза в „Хроника и дела на полските князе и владетели“: „Полското княжество още не било толкова голямо, князът на страната не бил обхванат от толкова надменна гордост, нито пък бил заобиколен с голяма свита и блясък.“267

Мешко I (922–992), първият засвидетелстван в изворите полски княз, произхождал от династията на Пястите, което означава, че в Полша започнала да управлява наследствена монархия. В борба с различните славянски общности той разширявал полските граници: от лютичите отнел Поморие, от Чехия — Силезия и Малка Полша. В борбата срещу Свещената Римска империя се съюзил с чешкия княз Болеслав. Покръстил се по латински образец през 966 г. Според Гал Аноним той имал 7 жени, но пожелал да се ожени за Добравка, която била чешка християнка. Добравка приела при условие, че той се покръсти. По думите на хрониста княз Мешко „пръв от поляците благодарение на благочестивата си жена се покръстил. В границите на Полша влизали освен Велика Полша територии от Силезия, Мазовия и Куява. Поради принадлежността си към Католическата църква международното положение на княжество Полша укрепнало.

Наследник на Мешко I станал синът му Болеслав I Храбри (992–1025), който укрепил още повече държавата. През 1000 г. той успял да превземе Краков. При посещението на немския император Ото III в Полша било извършено поклонение на гроба на св. Адалберт, първия архиепископ на Гнезно. През 1025 г. императорът подарил на Болеслав Храбри кралска корона. Княжество Полша било превърнато в кралство. През 1018 г. той достигнал Киев и покорил червенските градове. Престижът на Полското кралство нараснал.

Монархическа форма на управление установили държавите и на Скандинавския полуостров: Дания, Швеция и Норвегия.

В редица случаи обаче придобиването на кралски титул ставало съвършено случайно. Такъв бил случаят с някой си Мундо, потомък на Атила, избягал от гепидите отвъд Дунав, скитал по целинни земи и успял да събере различни пастири, скамари, разбойници. Завладял една кула, наречена Херта, на брега на Дунав, откъдето организирал нападения и разбойничествал в съседните области. Накрая Мундо се провъзгласил за крал на своите скитници, както свидетелства готският историк Йорданес268.

Оценявайки високо монархията, италианският историк хуманист Николо Макиавели (1469–1527) обосновал концепцията, според която „върховен закон“ в живота на народите била „неизбежната смяна на възход и падение“. Това според него било закон, на който са подчинени всички държави. Николо Макиавели поддържа, че историята се движела в затворен кръг: събитията се повтаряли; монархията преминавала в аристократическа република, олигархията се заменяла от демокрация, демокрацията се превръщала в тирания или анархия, на мястото на която отново идвала монархията. Така историята се повтаряла269. Заключенията на големия италианец намират многократно потвърждение в многовековния живот на човешкото общество. 

 

***********

 

Оценката за монархията и нейната роля в средновековната история е изключително сложна и трудна задача. Това съзнават всички изследователи, които се опитват да вникнат в нейната същност като управленска система, свързана най-тясно с победите и пораженията на държавите през столетията. Глобалните изводи много често пренебрегват конкретно-историческите мащаби и неизбежно придобиват социологически характер. Това обяснява до известна степен субективизма на голяма част от историците, които се опитват да дадат еднозначно заключение за ролята на монархическата институция в живота на народите през средновековната епоха. Анализите, които се извършват, се движат от апалогетическия възторг до нихилистичното отрицание.

По социална натовареност, по историческа роля монархическата институция в Азия, Африка и Европа придобила различно социално съдържание. Както видяхме, още през Древността, а след това и през Средновековието в Изтока тя била отъждествявана с деспотията, сатрапията и тиранията. Сравнително по-друг характер придобила монархията в Европа, където тя станала по-демократична, по-човечна. Общо взето, тя започнала да взима под внимание обекта, който управлява, неговите етнически, обществени, религиозни и други особености, макар че невинаги се съобразявала с тях. През ранносредновековния период монарсите преминали през изпитанията на изборите, в които побеждавали най-добрите, онези, които притежавали войнски качества. По-късно, когато се налага наследственият принцип, положението се променя и най- важна се оказва не личностната квалификация, а произходът — фактор, който носи всички недостатъци и несъвършенства на епохата.

Ясно е показал ролята на монархическите степени в историята цитираният вече византийски историк Й. Кинам, който степенува титулите на императори, крале, князе, херцози, графове: „Тези длъжности притежават особени привилегии, произтичащи от царското височество, което се придобива по рождение и стои над всичко друго.“270 В тази констатация е формирана цялата философия на средновековното общество, което се изгражда не върху личностните качества на владетеля, а върху неговия произход. В епохата на Средновековието в това се заключава силата на монархията, но в края на Средновековието дейците на Реформацията отхвърлят привилегиите на произхода и поставят на преден план професионалната квалификация, интелектуалните възможности и пр.

Идеята за суверенитета, включващ върховенството и независимостта на държавата, придобила по-богато съдържание, станала по-трайна и устойчива. Освободила се постепенно от влиянието на религиозните постулати и се превърнала в гражданска категория.

По онова време монархът се смятал за собственик на земята, която раздавал на своите васали. Той разглеждал и държавата като своя собственост. По силата на наследственото право приемникът му наследявал овакантения престол, а заедно с него и държавата като система за управление, включително и нейните територии. Казано с езика на правото, властта е най-важният конститутивен елемент на държавата изобщо и на монархията в частност.

Монархията е била основният фактор в старата и средновековната история на човечеството. Както изворите, така и научните изследвания доказват ясно и убедително, че когато владетелят бил силна личност, той играел решаваща позитивна роля в историческия процес. Това потвърждават монарси от категорията на Александър Македонски, Юлий Цезар, Константин Велики, Юстиниан, Карл Велики, Ото I Велики, цар Симеон Велики и множество други короновани водители, които променяли хода на историята и извършвали прелом в живота на народите, на човечеството, на света.

При провеждането на своята политика — вътрешна и външна — монарсите използвали широк спектър от методи и форми на управление. Освен възможностите на държавната власт, с която разполагали, те се облягали на огромния потенциал на религията. Това им гарантирало правото да привличат допълнителни правомощия за решаване на трудните проблеми в управлението.

В развитието на средновековните държави монарсите играели позитивна роля в утвърждаването на установените обществени отношения. Тяхното теоморфизиране укрепвало авторитета им и спомагало за изпълняването на управленските им задачи. Преди всичко монарсите успешно интегрирали различните етнически, обществени, социални, религиозни и други групи в единната държавна общност, която управлявали. Освен това те бранели държавата от външни нападатели, справяли се с възникващите вътрешни противоречия. Извършвали строителна дейност. Динамизирали административните структури. Укрепвали дейността на религиозните институции. С една реч, монарсите развивали и усъвършенствали средновековната цивилизация.

Възникването и развитието на монархията били неразделно свързани с динамиката на социалния прогрес, с утвърждаването на световната цивилизация. Това великолепно е доловил Н. Бердяев и го е отразил по оригинален начин. „Величайша съблазън на човешката история е съблазънта за царство и в него е скрита най-голямата заробваща сила. Съблазънта на царството приема най-разнообразни форми в историята, тя се трансформира и въвежда хората в заблуждение... Целият тревожен и заплетен проблем за царствата е свързан с това, че човек е призван към царуване. И човек търси своето царство, поддържан от мечтата за царство. Той търси своето царство, отдава своите сили за неговото създаване, но това царство го прави роб. Това човек невсякога забелязва и сладкото робство не му се струва робство. В търсенето на царство човек влага своята жажда за универсалност. Своето въжделение за царство той отъждествява със световното единство, с окончателното обединяване на човечеството.“271

 

1Кrader, L. Formation of the State. Englewood, Cliffs, 1968; Servicе, E. R. Origins of the State and Civilisation. The Proces of Cultural Evolution. New York, 1975; Вalandied, C. Antropologie politique. Paris, 1978.
2Servisе, E. R. Primitive Social Organization. New York, 1971.
3Frankfort, Н. Kindship and the Gods. Chicago, 1948, VII — VIII.
4Gadd, С. J. Ideas of Divine Rule in Ancient Hears Fast. London, 1948, p. I.
5Webеr, M. Wirtschaft und Gesellschaft/Grundniss der Sozialikonomik, 3. Tübingen, 1922, 140 -148; Sociologie. Weltgechichte Analysen. Politik. Stuttgart, 1956, 159 - 166.
6Munn, N. Symbolism in a Ritual Context: Aspects of Simbolic Action. — In: Handbook of Social and Cultural Antropology. Ed. Honigmann J. J. Chicago, 1973, 579 - 612; Leach, E. Culture and Communication. The Logic by which Symbols Are Connected. Cambridge ect., 1979, 33 - 45.
7Howеll, P. P. The Election and Installation of Reth Kur Wad Fafiti of the Shill uk. — In: Sudan Notes and Records. Vol. 2, Khartaum, 1953.
8Voltaire, J. M. F. Oevres completes. Vol. 2, 85 - 87, 176 - 184.
9Smith, M. G. On Segmentary Lineages Systems. - In: Journal of the Royal Antropological Institute of Great Britain and Ireland. London, 1956, pt. II, 48 - 50.
10Wеbеr, М. Wirschaft und Gesellschaft. Grundniss der Sozialikonomik. Bd. 3. Tübingen, 1922, 122-124.
11Swartz.M. J., V. W.Tumer. Tyden A. Introduction. - In: Political Antropology. Ed. Swartz, M. J., V. W. Turner, A. Tyden. Chicago, 1966.
12Frankfоrt, Н. Kingship and the Gods. Chicago, 1948, p. 3.
13За тази форма на управление вж. Рirеnnе, J. Histoire des institutions et du droit prive de ľ ancienne Egipte, t. 1 -3, Bruxeles, 1932 — 1935; Servisе, E. R. Origins of the State and Civilization. The Process of Cultural Evolution. New York, 1975; Wittfogеl, K. Oriental Despotism. A Comparative Study of Total Power. New Haven, 1957.
14Авдиев, В. И. История древнего востока. М., 1970, с. 149.
15Пак там, 165 — 166.
16Пак там, с. 171.
17Пак там, с. 251.
18Древнейшая Месопотамия. Формирование классового общества. Города-государства древнего Шумера. - В: История древнего востока. Редколлегия: В. И. Авдиев, В. М. Массон, С. С. Соловьева. М., 1979, 117 - 118.
19Саrdasеia, G. Les archives des Murasu. Une Famille d’hommes d’affaires babyloniens à epogue perse. Paris, 1952; KoIdewey, R. Das wiedererstehenede Babylon. Leipzig, 1925. Langdon, S. Die neubabylonischen Königsinschriften, Leipzig, 1912.
20Ancient Near Eastern Texts relating to the Old Testament. 2 ed. J. B. Pritchard, transl. E. Speiser. Princeton, 1955,
21Авдиев, В. И. Цит. съч., 102 - 103.
22Gadd, C. J. Hammurabi and the end of his dynasty. Cambrige, 1965; Fient, A. La politique d’expansion temps de Hammurapi de Babylone. - In: Annuare de I’institute de philologie et d’histoire orientales et slaves, t. 20, 1973.
23За Асирия има огромна литература. Вж. Waterman, L. Royal correspondens of the Assyrian empire.Pt. 1-4, Ann Arbor, 1930 - 1936; Forrеr, E. Die Provinzeinteilung des Assyrischen Reiches. Leipzig, 1921; Klaubеr, E. Assyrisches Beamtentum nach Briefen aus der Sargonidenzeit. Leipzig, 1910.
24Цит. по История древнего востока. Под ред. В. И. Кузищина. М., 1979, с. 161.
25Меisner, В. Babylonien und Assyrien. Bd. 1–2. Heidelberg, 1920–1925; Kramer, S. N. L’histoire commerce a Sumer. 2 ed. Grenoble, 1957.
26Jastrow, M. Die Religion Babyloniens und Assyriens. Bd. 1–2. Giessen, 1902–1907; Dhormе, E. Les religions de Babylonie et d’Assyrie. 2 ed. Paris, 1959.
27Вж. по-подробна аргументация у Алимов, П. А., М. Е. Ермаков, А. С. Мартынов. Срединное государство. Введение в традиционную культуру Китая. М., 1998, с. 7, 36.
28За тази държава има вече натрупана значителна литература. Вж. Крюков, М. В. Иньская цивилизация и бассейн реки Хуанха. — Вестник истории мировой культуры, 1960, № 4; Бунаков, Ю. Гадательные щости на Ханани (Китай). Москва - Ленинград, 1935.
29Xерцог Роман. Държавата през ранните времена. Произход и форми на управление. Прев. от нем. Георги Кайтазов. С., 1997, 254–255.
30По-подробно у: Мартынов, А. С. Поднебесная. — В: Алимов, И. А., М. Е. Ермаков, А. С. Мартынов. Срединное государство..., 36–37.
31Пак там, с. 48.
32Юго-Восточная Азия в мировой истории. Издательство „Наука“. Главная редакция Восточной литературы. М., 1977, с. 32.
33Велльгаузен, Ю. Введение в историю Израиля. СПб., 1908; Israelite and Judaen History. London, 1977; Kallai, Z. Historical Geography of the Bible. Jerusalem — Leiden, 1986; Malamat, A. Organs of Statecraft in the Jsraels Monarchy. — In: Biblical Archaelogist. New Haven, 1965, p. 28.
34In the Israelity Monarchy. - In: Biblical Archeologist. New Haven, 28, 1965.
35Gunneweg, A. H. J. Herraschaft Gottes und Herrschaft des Menshen. — In: Kerygma und Dogma, 27, 1981, 164–179.
36Frankfort, H. Kingship and the Gods. Chicago, 1948, 339–342.
37HaIpеrn, B. The Constitution of the Monarchy in Israel. Ann Arbor, 1981, p. 174.
38Аlt, A. Kleine Schriften zur Geschichte des Volkes Israel. Bd. 2. Munchen, 1953, p. 118.
39Wеill, R. La cite de David. T. 1–2. Paris, 1947; Desnoyers, L. Histoire de Peuple hèbreu des Juges a la captivite. T. 2. Paris, 1930.
40Alt, A. Kleine Schriften zur Geschichte des Volkes Israel. 2 Aufl. Bd. 1–3, Münhen, 1959; Thiebergеr, B. Le roi Salomon et son temps. Paris, 1957.
41За хетското царство вж. Schaeuble, J. Zur Antropologie der Hethiter. - In: Mitteilungen er Antropologischen Geselschaft in Wien. Bd. 87. 1957 - Sommer F Hethier und Hethisch. Stuttgart, 1947.
42Ардзинба, В. Г. Ритуалы и мифы древней Анатолии. М., 1982, с. 88.
43Пак там, с. 22.
44Иванов, В. В. Луна, упавшая с неба. М., 1977, 107–108.
45За Индия през този период вж. Вasham, A. L. The wonder that was India. London, 1954; Renou, L., J. Filliezat. L’lndelasique. T. 1–2. Paris, 1947–1953.
46Rаусhaudhuri, Н. Political history оf ancient India. Calcuta, 1953.
47Hultzsch, E. Inscriptions of Asoka. Calkutta, 1925; Bhandarkar, D. R. Asoka. 3 ed. Calkuta, 1955.
48Poманoв, В. H. Древнеиндийские представления o царе и царстве. — Вестник древней истории, 4, 1978, с. 32.
49Urе, Р. N. The origin of tyranny. Cambrige, 1922; Lenschau, Th. Tyrannis. — In:
Pauly, A. G. Wissowa und W. Кroll. Real-Encyclopädie der klassischen Altertumswissenschaft 2 Reihe, HBB 14. Stuttgart, 1948.
50Oliva, P. Ranà řecka tyrannys. Praha, 1954: Andrewes, A. The Greek tyrans.
London, 1956; Вervе, H. Die Tyrannis bei den Griechen. Bd. 1–2. München, 1967.
51Плутapx. Успоредни животописи. C., 1981, c. 23.
52Пак там, c. 44.
53Торбов, Ц. Учение за държавата. С., 1999, с. 15.
54SсhIеsingеr, W. Über germanischen Heerkönigstum. Das Konigstum, 1956, p. 105.
55Wenskus, R. Stammesbildung und Verfassung: Das Werden der Frümmittelalterlichen gentes. Koln, Graz, 1961, p. 308 und Fg.
56Козина, Е. М. Казенные и частные раби и другие категории зависимого населения в Китае при династиях Цзинь и Северная Взй (III–VI вв.). - В: Рабство в странах востока в средние века. М., 1986, с. 21.
57Пак там, с. 21.
58Diaconi Pauli Historia Langobardorum, III p. 16.
59FasoIi, G. I. Longobardi in Italia. Bologna, 1956, p. 188.
60Metz, W. Das Karolingische Reichsgut. Berlin, 1960, p. 127.
61Пак там, 220–221.
62Bergengruen, A. Adel und Grundherrschaft im Merovingerreich. Wiesbaden, 1958, p. 182.
63Metz, W. Die Argarwirtschaft im Karolingischen Reiche. — In: Karl der Grose. Lebenswerk und Nachleben. Bd. 1. Düsseldorf, 1965, p. 496.
64Latоuсhе, R. Les origines de L’economie occidentale. Paris, 1956, p. 190.
65Stenton, F. Anglo-Saxon England. London, 1971, p. 287.
66Folliffe, J. A. Praefeudal England. London, 1933, p. 47.
67Brunnеr, H. Deutsche Rechtsgeschichte. Bd. 2. München und Leipzig, 1928, p. 101.
68Lehmann, K. Anhandlungen zur germanischen, insbesondere nordischen Rechtsgeschichte. Berlin — Leipzig, 1888, p. 76.
69Tome, P. Olofvon Die  alteste Besteurung in Schweden. — In: Wirtschaft und Kultur, Festschrift zum 70. Geburtstag von A. Dopsch. Baden bei Wien — Leipzig, 1938, 268–270.
70Bruhl, C. Rordum, Guistum, Servitium regis. Köln–Graz, 1968, 1, 1 Kap.
71Цит. по Васильев, Л. С. Проблемы генезиса китайското государства. М„ 1983, с. 59.
72Фицджеральд, С. П. Китай - краткая история культуры. Перев. с английското Р. В. Котенко. СПб., 1998, с. 36.
73Очерки истории Китая. Под ред. Шан Юе. Перев. с китайското. М., 1959; Сhavannеs, Е. Le T’ai Chan. Paris, 1910.
74Пак там, 127–174.
75Fang, H. The Chinese View of Life. The Philosophy of Comprehensive Harmony. Hong Kong, 1957, p. 390.
76Роtt, W. S. A. Chines Political Philosophy. New York, 1925, 56–57.
77Thomas, E. D. Chinese Political Thought. London, 1928, 172–185.
78Doeblin, A. The Living Thoughts of Confucius. London, 1959, p. 17.
79Вiеlеnstеin, Н. An Intrepretation of the Portens in the Ts’ien Han Shu/ Chien Han Shu. - In: Bulletin of the Museum of Far Eastern Antiquities, 22, 1950, p. 365.
80Пеpелoмoв, Л. C. Конфуцианство и легизм в политической истории Китая. М., 1981, с. 154.
81Вingham, W. The Founding of the T’ang Dynasty. The Fall of Sui and the Rise of T’ ang. A Preminary Survey. Baltimore, 1941.
82Somers, R. M. Time, Space and Structure in the Consolidation of the T’ang Dinasty (617-700). Stanford, 1980.
83Мартынов, A. C. Представления o природе и миростроительных функциях власти китайских императоров в официальной традиции. В: Народи Азии и Африки, 1982, № 5.
84Моokerji, R. К. The Gupta Empire. Bombay, 1948; Charma, R. Sh. Aspects of political ideas and institutions in ancient India. Delhi, 1959. .
85The history and culture of the Indian people. V. 2, The age of imperial unity. T. 2. Bombay, 1953.
86The history and culture of the Indian people. V. 3. The classical age. Bombay 1954
87Mookerji, S. K. Op.cit., p. 38.
88Advanced History of India. Calcutta, 1955, p. 107.
89Raychaudhuri, H. Political History of Ancient India. Calcutta, 1953, p. 307.
90За тези божества вж. Индийска митология. С., 1994.
91За етническата принадлежност на японците вж. Cultural Antropology in Japan. Tokyo, 1967; Вefu, H. Japan: An antropological introduction, 1971.
92Нall, J. W. Feodalism in Japan. A Reassessment. — In: Comparative Studies in Society and History. Vol. 5. The Hague, 1962, No 8.
93Вryan, J. I. Civilization of Japan. London — New York, 1927.
94Вж. рус. прев. на: Свод законов Тайхоре 702–718 гг. М., 1985, с. 167.
95Пак там, с. 167.
96Saundеrs, J. A. History of Medieval Islam. London, 1965; Sourdel Histoire des Arabes. 3-eme ed. Paris, 1985; Shaban, M. A. Islamic History: A new interpretation. AD 600-750. Cambridge, 1971.
97CIubb, J. The Empire of the Arabs. Englewood Cliffs (N. J.) Prentice-Hall, 1963; Konzelmann, G. Die grossen Kalifen: Das Goldene Zeitalter Arabiens. München, 1977.
98Вuhl, F. Das Leben Mohammeds. Leipzig, 1930; Heidelberg, 1955; Robinson.M. Mahomet. Paris, 1961; Gabrieli, F. Muhmmad and the Conquests of Islam. New York — Toronto, 1968.
99Чукoв, Вл. Зараждането на ислямската държавност. С., 1994.
100За царския период вж. Аlfäldi, A. Die trojanischen Urahnen der Romer. Basel, 1957; Altheim, F. Italien und Rom. 4 Aufl. Bd. 1–2. Amsterdam — Leipzig, 1944; Вloch, R. Les origines de Rome. 3 ed. Paris, 1958; Gjerstad, E. Early Rome. Vol. 1-2. Lund, 1953-1956.
101Вж. Martino, F. Storia della constituzione romana. Vol. 1–3. Napoli, 1954–1958; Mazzarino, S. Dalla monarchia alio stato republikano. Catania, 1945; Wirszubski, Ch. Libertas as a political idea at Rome during the late republic and early principate. Cambridge, 1950.
102Вeranger, J. Recherches sur L’aspect ideologique du principal. Basel, 1953; Grant, M. World of Rome. New York, 1960; Hammond, M. Augustan principate in theory and practice during the Julio-Claudian period. Cambridge, 1933; Mattinglу, H. Roman imperial civilisation. New York, 1957; Abbott, F. A history of Roman political institutions. 3 ed. New York, 1963.
103Dèlèage, A. La capitation du Bas-Empire. Macon, 1945; AIföldi, A. Conflict of ideas in the late Roman empire. New York — Oxford, 1952; Calderini, A. La crisi delľ imperio net 3 secolo. Bologna, 1949; Dannenbauer, H. Die entstehung Europas. Von der Spätantike zum Mittelalter. Bd. 1–2. Stuttgart, 1959–1962; Vogt, I. The decline of Rome. London, 1957.
104Kunkеl, W. Römische Rechtgeschichte. III Aufl. I. Weimar, 1964, p. 18, 19.
105Arangie-Ruiz, Storia del diritto romano. VII ed. Napoli, 1957, p. 40, 106.
106Kunkеl, W. Op. cit., p. 48.
107Alföldi, A. Studien über Caesars Monarchie. Lund, 1953; Beranger, J. Recherches sur L’aspect ideologique du principat. Lausanne, 1953.
108Grant, М. From imperium to autocratias. Cambridge, 1946; Syme, R. The roman revolution. Oxford, 1939; Gardthausen, V. Augustus und seine Zeit. Th. 1–2. Leipzig, 1891 - 1904.
109Mommsen.Th. Romische Staatsrecht. Bd. 11. Leipzig, 1887.
110Gardthausen, V. Augustus und seine Zeit, Bd. 1-2.
111Meyer, Ed. Caesars Monarchie und das Prinzipat des Pompeius. Stuttgart - Berlin, 1922; Kaiser Augustus. Kleine Schriften. Bd. 1. Halle, 1910.
112Syme, R. Roman Revolution. Oxford, 1939.
113Giannеlli, G., S. S. Mazzarino. Trattato di storia Romana. Bd. 1. Roma, 1953.
114Sеstоn, W. Dioclètièn et la tètrarchie. Vol. 1. Paris, 1946; Stein, E. Untersuchungen über das Officium der Prätorianerpräfektur seit Diokletian. Wien, 1922.
115Sеyfarth, W. Römische Geschichte. Kaiserzeit. 2 Bd. Berlin, 1974.
116Berchem, D. L’Armee de Diokletien et la rèforme Constantineinne. Paris, 1952.
117Bury, J. В. A History of the Later Roman Empire of the Death of Theodosius I to the Death of Justinian (395–565), I, 18 fg.
118Polaschek, E. Notitia dignitatum. - PWRE, 17, col. 1077–III.
119Stein, E. Geschichte des spätromischen Reiches. Bd. 1. Wien, 1928, p. 103.
120Burckhardt, J. Die Zeit Constantins des Grossen. Zürich, 1950; Voеlk, L. Der Kaiser Konstantin. München, 1957; Dorries, H. Konstantin der Grosse. Stuttgart, 1958; Vogt, J. Constantin der Grosse und sein Jahrhundert. 2 Aufl. München, 1960.
121Stein, E. Geschichte... Bd. I, p. 48.
122Пак там, 50–52.
123Dеlatte, L. Les traitès de la royautè d’Ecphante, Dietogène et Sthenidas. Liege - Paris, 1942, p. 39.
124Вrеhiеr, L. L'origine des titres impèriaux a Byzance. - Byzantinische Zeitschrift, 1906, p. 164.
125Еnsslin, W. Die Religionspolitik des Kaiser Theodosius. München, 1953.
126Guldenрfеnning, A. Geschichte des oströmischen Reiches unter den Kaiser Arcadius und Theodosius II. Halle, 1885.
127Stein, E. Geschichte des Untregangs der antiken Welt. Bd. I. Stuttgart, 1921, p. 337 fg.
128DiehI, Ch. Le palais imperial et la vie de cour à Byzance. — Revue de Paris, 1 Janv. 1935, 82-98.
129AIand, K. Die religiöse Haltung Kaisers Konstantin. — Studia Patristica, I, 1957.
130Migne, J. Patrologiae Latina, t. II, col. 999. 1101.
131Mansi, J. В. Sacrorum conciliorum. Nova et amplissima collectio, t. 4, col. 325.
132Литературата за падането ма Западната Римска империя е огромна. Вж. Аlthеim, F. Niedergang der alten Welt. Eine Untersuchung der Ursachen. Bd. 1–2. Frankfurt am Main, 1952; Lot, F. La fin du monde antique et de debut du Moyen âge. Paris, 1935; The fall of Rome. Can it be explained? Ed. M. Chambres. New York, 1963; Haywood, R. M. Myth of Rome’s fall. 2 ed. London, 1960; Vogt, I. The decline of Rome. London, 1967.
133Grоss, Н. Theokratie. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. Bd. 10. Freiburg, 1965, col. 56-57.
134DöIger, Fr. Byzanz und das Abenland vorden Kreuzzugen. - In: Relazion. V. 3, p. 80.
135Que autem resistunt, ipsi sibi damnationem asquirunt. - Ad romanos, 13:2.
136Мignе, J. Patrologiae Grecas, t. 49, col. 81–82.
137Жилcoн, Е. и Б. Филoтеyc. История на християнската философия: Клуксен, В. 1999, 175-244.
138Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte. Paderborn, 1911, p. 271.
139Ангелов, Д. История на Византия, т. 1, с. 107 и сл.
140Цит. по GеIdasi, D. Monarchia Sancti imperii Romani, t. 1, p. 3.
141Aнгелoв, Д. История на Византия, т. 1, 1963, с. 160.
142Piсhlеr. Gesichte der Kirchliche Trennung, t. 7, 213 - 214.
143Мignе, J. Patriologiae Latina, t. 119, col. 773.
144Пак там. col. 1931.
145Mansi, J. Sacririum conciliorum nova et amplissima collectio, t. 20, lib. 4, 401.
146Rоsсhеr. Н. Papst Innocenz III und Krenzzüge - Göttingen, 1969.
147Migne, J. Patriologiae Latina, t. 216, col. 1082.
148Regesta ponti ficum romanorum. Bd. 2. Berlin, 1875, p. 2657.
149Jäntеrе, К. Die römische Weltreichsidee und Entstehung der weltlichen Macht des Päpste. Ann. Univ. Turkunensis. Turku, 1936, p. 332.
150Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichle, p. 195; Pargoire, J. L’eglise byzantine de 527 à 847, 1905, 162–164.
151Martens, W. Gregor VII. Bd. 1–2. Leipzig, 1894; Studi gregorienne. T. 1 - 4. Roma, 1947-1952.
152Бaкaлoв, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). С., 1995, 98–132; Степанов, Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България. С„ 1999, 119–169; Каймакамова, М. Българския хан в светлината на първобългарските надписи от VIII–IX в. - В: Сборник в памет на чл.-кор. Веселин Бешевлиев. С., 2000, 48–59.
153Ангелов, Д. История на Византия. Ч. 1. С., 1965, с. 18.
154Реrtusi, A. Storia bizantina e storiografia italiana. - In: La storiografia italiana negli ultimi veneti anni. Milano, 1973, p. 930.
155Бaкалoв, Г. Цит. съч., 12–18.
156От многобройната литература по-специалио отбелязване заслужават следните трудове: Treitinger, О. Die Oströmische Kaiser und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell. 2 Aufl. Darmstadt, 1956; Beck, H. G. Reichsidee und national Politik im spätbyzantinischen Staat. - Byzantinische Zeitschrift, 53, 1960, 86–94; Respublica Romana. Vom Staatsdenken der Byzantiner; Guilland, R. Recherche sur les institutions byzantine. Vol. 1–2. Berlin - Amsterdam, 1967.
157Runciman, S. The Eastern Schism The Byzantine Theocracy. Cambridge University Pres, 1977; вж. руски превод във: Восточная схизма. Византийская теокрация. М., 1998, 141-238.
158Xунгер, X. Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура. Прев. от нем. Гергана Инджева. С., 2000, 89–149.
159Honigmаnn, Ε. Le Synekdèmos d’Hieroklès et L’Opuscule géographique de Georges de Chipre. Bruxelles, 1939, p. 12 (631, 3).
160Hunger, H. Procimion. Elemente der byzantinischen Kaiseridee in den Arengen der Urkunden. Wien, 1964, p. 67.
161Trеitingеr, О. Die oströmische Kaiser und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell. Jena, 1938, p. 129.
162Arweiler.H. L’idèologie politique de L’Empire byzantine. Paris, 1975, p. 20 sq.; Guillou, A. La civilisation byzantine. Paris, 1974, p. 103 sq.
163Zakythinos D. A. Byzance et les peuples de L’Europe du Sud-Est. La synthèse byzantine - In: Actes du Ier Congrès les International des Etudes Balkaniques et Sud-Est europèenne 3. Sofia, 1969, 184-194.
164Dagron, G. Empereur et prètre. Etude sur le cesaropapisme byzantin. Ed. Gallimard. Paris, 1996.
165Bury, J. B. The constitution of the Later Empire. Cambridge, 1910, p. 33.
166Alvisatos, H. S. Caesaropapismu in byzantinischen Kirlichen Gesetzen und Canonen - In: Akten XI Intern. Byz. Kongres, München, 1960, p. 15 fg.
167Вж. обща обосновка у Бакалов, Г. Византия. Културно-политически очерци С., 2000, с. 287.
168Xунгер, X. Империя на ново средище, с. 92.
169Убедителен анализ у Бакалов, Г. Цит. съч., с. 324 и сл.
170Мignе, J. Patrologiae Latina, t. 2, col. 1101.
171Бакалов, Г. Цит. сът., с. 293 и сл.
172Соlinеt, P. La genèse du digeste, du code et des Instituts de Justinien. Paris, 1952; Rubin, B. Das Zeitaltler Justinians. Bd. 1. Berlin. 1960.
173Бердяев, Н. Творчество и обективация. Минск, 2000, с. 96.
174Fiсhtеnan, H. The Carolingian Empire, 1957; Bullough, D. The Aige of Charlemagne, 1965; Boussard, J. The civilization of Scharlemagne, 1965; Calmette, J. Charlemagne. Sa vie et son ouevre. Paris, 1945; Halphen, L. Charlemagne et L’empire Carolingen. Paris, 1947; Sеrejski, M. H. Karol Wielki na tie swoich czasow. Warszawa, 1959; Müller-Mertens, E. Karl der Grosse, Ludwig der Fromme und die Freien. Berlin, 1963; Bullough, O. Karl der Grosse und seine Zeit. Wiesbaden, 1966.
175Oelsner, L. Von, Jahrbücher des fränkischen Reiches unter König Pippin. Leipzig, 1871.
176Quellen zür Karolingischen Reichsgeschichte Einhard. Vita Karoli Magni. Bd. I. Berlin, p. 192.
177Quellen zur Karolingischen Reichsgeschichte Einhard. Vita Karoli Magni, 196–197.
178Пак там, 194–196.
179Вlеibеr, W. Die frühfeudale karolingische Staat, seine Machtgründlagen und seine Organe. Deutsche Geschichte. Bd. 1. Von den Anfängen bis zur Feudalismus, Mitte des 11 Jh. Leiter Herman, J. 1982, p. 303.
180Boutruche, R. Seigneurie et fèodalite. T. 1, 2-eme ed. Paris, 1959, p. 114.
181Concilia aevi Karolini. Ed. A. Werminghoff. - In: Monumenta Germaniae historica, Legum sectio III. Concilia. Hannover, t. 2, 1908, p. 401.
182Russеll, J. C. Ancient and Medieval Population. - In: Transaction of the American Philosophical Society, vol. 48, 1958, part 3, 84–85.
183Lot, F. Naissance de la France. Paris, 1948, p. 196.
184Fоlz, R. Le couronnement imperial de Charlemagne, p. 60.
185Boutruche, R. Seigneurie et fèodalire, t. 1,2-eme ed., p. 195.
186За кралството на лангобардите вж. Μоr, С. G. Lo stato Lengobardo nell VII secolo. - In: Settimane di studio del Xentro italiano di studi sull’alto Medioevo. ser. 5, 1. Spoleto, 1958; Pepe, G. Il Medio Evo barbarico d’Italia. 4 ed. Torino, 1959.
187Brunengo, G. I primi papi-re e l’ultimo dei Longobardi. Roma, 1864.
188Hauк, А. Keterer Karl der Grosse und die Kirche. München, 1898.
189Вlеibеr, W. Die Beseitigung des bayerischen Stammescherzogtums. — In: Deutsche Geschichte. Bd. 1, t. 1. Vom Franken Reich zum Deutschen Reich 500–1024. Prisma Verlag, 1983, p. 302; Glanz, J., L. Havsler. Der Fall des letzen Stammescherzogs: Tassilo III. Von Bajern. - In: Deutsche Geschichte, 1983, p. 41.
190Koвачевиђ, P. Аварски каганат. Београд, 1977, c. 95.
191ВIeiber, W. Die beseitigung des bayerischen Stammescherzogstum. . ., p. 299 fg.
192Hermann, J., J. W. Coblenz. Bürgen und Befestigungen. - In: Die Slawen in Deutschland. Berlin, 1974, p. 158.
193Поемата по оксфордски препис излиза в български превод на проф. Тома Томов в поредицата на Университетска библиотека „Песента на Роланд“. С., 1942, 5–480.
194Gesta Dei per Francos. - In: Recueil des Historiens des Croisades, Historiens occidentaux, 3, 115–263.
195Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte, p. 302.
196Quellen zur Karolingischen Reichsgeschichte, 1, 74–75.
197Ангелoв, Д. История на Византия. Първа част. С., 1965, с. 288, 289, 296.
198Fоlz, R. Le couronement imperial de Charlemagne, p. 57.
199Boutruche, R. Seigneurie et fèudalite. T. 1.2-eme ed„ p. 195.
200Lеidingеr, G. Ludovicus Pius. - In: Aus der Geisteswelt des Mittelalters/ Festschrift für M. Grabmann. Münster, 1935; Zatschek, H. von. Die Reichstehlungen unter Kaiser Ludwig der Frommen. - In: Mitteilungen des Österreichischen Institute für Geschichtsforschung. Bd. 49, Insbruck, 1935, 3–4.
201Der Vertrag von Verdung 843 9 Aufsätze, hrsg. V. Th. Mayer. Leipzig, 1943.
202В литературата се открояват два подхода при обяснявапето на вътрешното съдържание на империята. Единият, обективният, принадлежи на немските историци, другият, субективният, на историци от ленинската школа. От изследванията на немските историци заслужава да се отбележат следните проучвания. The Middle Ages. A concise encyclopedia Edited by HR. Loyn. London, 1991, 248–249; Dümraler.E. Kaiser Otto der Grosse. Leipzig, 1876; Diplomata Ottonis I - Mgh. Diplomata regum et imperatorum Germaniae. T. 1–2. Ed. Th. Sickel, 1879 - 1893.
203Вж. от марксистките догматични монографии: Holtzmann, R. Geschichte der sächsischen Kaiserzeit. 3 Aufl. Berlin, 1955; Müller-Mertens, E. Das Zeitalter Ottenen. Berlin, 1955; Stern, L., H. J. Bartmuss. Deutschland in der feudalepoche von der Ende des 5–6. Jahrhunderts bis Mitte des 11 Jahrhunderts. Berlin, 1964.
204Landler, G. Das heilige Reich dess mittelalterlichen Westens. - In: Welt als Geschichte, Bd. 11 (1), 1951; Ηoltzmann, W. Das mittelalterliche Imperium und die werdenden Nationen. Köln und Upladen, 1953; Schramm, P. E. Kaiser, Rom und Renovatio. T. 1–2. Leipzig — Berlin, 1929.
205Elstermann, H. Köningtum und Stammesherzogtum unter Heinrich 1. Kiel, 1939; Heimpеl, H. Bemerkungen zur Geschichte König Heinrichs der Ersten. Leipzig, 1937; Müller-Mertens, E. Das Zeitalter der Ottonen. Berlin, 1955.
206Bryce, J. The Holy Roman Empire. Oxford, 1864.
207Hеuslеr, A. Deutsche Verfassungenschichte. Leipzig, 1905, р. 126.
208Ranke, L. Über die Epochen der neueren Geschichte. Leipzig, 1888, p. 88 fg.
209Gisebrecht, W. Geschichte der deutschen Kaiserzeit. Braunschweig, 1855–1888. Bd. 1-5; 1895, Bd. 6.
210Dahn, F. Die Könige der Germanen. Bd. 1–12. München— Leipzig, 1861–1909.
211Ibidem. Bd. l, p. 36.
212Der Weltherrschaftsgedanke des mittelalterlichen Kaisertums und die Souverenität der europäischen Staaten. Vortrag auf dem Internationalkongress für Geschochtswissenaschaften zu Zürich, 1938, p. 263.
213Heimpеl, H. Deutsche Mittelalter. Leipzig, 1941, p. 12; Holtzman, W. Imperium und Nationen. - In: X Congresso Internationale di Science Storische. - Relazioni, vol. 3. Roma, 1955, p. 257.
214История на средните векове. T. 1. Прев. от рус. С., 1955, с. 163.
215Маркс, К. и Ф. Энгельс. Соч., т. 21, с. 410.
216Данилов, А. И., Б. Г. Могилницки. Германия през X–XI век. - В: История на средните векове. T. 1. Прев. от рус. Я. Стоевски. С., 1974, 201–202.
217Неусыхин, А. И. Исторический миф третьей империи. - В: Ученые записки Московского государственного университета имени „М. В. Ломоносова", 1945, вып, 81, 55–115; Итальянская политика Германской империи X–XIII вв. в современной фашистской историографии. - В: Против фашистской фальсификации истории. М.—Л., 1939, 156–186; Колесницкий, Η. Ф. Исследование по истории феодального государства в Германии IX — первая половина XII вв. - В: Ученые записки МОПИ. Труды кафедри всеобщей истории, т. 81, 1959, вып. 2; Священная Римская империя в освещении современной западногерманской историографии. — В: Средние века, вып. 14. М., 1949.
218Дaнилов, А. И., Б. Г. Μогильницкий. Германия в X–XI вв. - В: История средних веков. T. 1. изд. 2-е, переработанное. М., „Висшая школа“, 1977, с. 163.
219Μогильницкий, Б. Г. Германия в X–XI вв. - В: История средних веков, 1. М., 1990, с. 159.
220Еrdmаnn, C. Forschungen zur politischen Ideenwelt des Frühmittelalters. Berlin, 1951; Fοlz, R. L’idee d’Empire en occident du Ve au XIVe siècle. Paris, 1963, p. 50.
221Lintzеl, M. Der römische und frankische-deutsche Kaisergedanke von Karl des Grosse bis auf Otto den Grossen. M. Lintzel. Ausgewählte Schriften. Bd. 1, 122–141.
222Вeumann, H. Widukind von Korvei. Weimar, 1950.
223Das Frankreich und Deutschland bis zum Ende des 10 Jahrhunderts. Quellenauszuge, 1960, p. 9.
224Под романски език (Romana lingua) следва да се разбира разговорният галски (старофренски) език. Много често в това понятие се влага латински език, но Ото I не го владеел и не го ползвал.
225Das Frankreich, p. 9.
226Пак там.
227Siсkеl, Th. Das Privil. Ottos I für die römische Kirche von 962, 1883; Harttung, Pf. Forschungen zur deutsche Geschichte, 1884.
228Brackmann, A. Gesammelte Aufsätze. Weimar, 1941, p. 140 Fg.
229Hоltzmаnn, R. Geschichte der süchsischen Kaiserzeit. München, 1955, p. 184 Fg.
230Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte, p. 311 fg.; Franzen, A, Kleine Kirchengeschichte. Basel - Wien, 1979, p. 166 fg.
231По Извори за българската история. Т. 14. С., 1968, с. 215.
232Ηоltzmаnn, R. Geschichte der sächsischen Kaiserzeit. München, 1955, p. 190.
233Santifaller, L. Zur Geschichte des ottonischen Reichkirchensystems. - Ln: Österreichische Akademie der Wissenschaften. Philosophischhistorische Klasse, Sitzungsberichte 229, Bd. 1. Abhandlungen, 1954, p. 7.
234Ηοltzmann. W. Imperium und Nationen. — In: X Congresso Internationale die Scienze Storische - Relationi. Vol. 3. Roma, 1955, p. 257.
235Liudprandi Antapodosis Relatio de Legatione Constantinopolitana. - In: Monumenta Germaniae historica, t. 3, 264–363.
236Müller-Mertens, E. Das Zeitalter der Ottonen. Berlin, 1955; Medieval Germany and its neghbours 900–1250, 1982.
237Schramm, P. E. Kaiser, Rom und Renovatio. T. 1–2. Leipzig, 1929; Lyser, K. Rule an Conflict in an Early Medieval Society. Ottoman Saxony, 1979.
238WοIfram, Н. Gotische Studien. - In: Mitteilungen des Institut für Österreichische Geschichtsforschung. Bd. 83, 1975, p. 18, 29.
239BosI, K. Reges ex nobilitate, duces ex virlute sumunt. - Frühformen der Gesellschaft im mittelalterlichen Europa. München, Wien, 1964.
240Gebhardt, K. Handbuch der deutschen Geschichte. 9 Aufl. Stuttgart, 1970, Bd. 1, p. 710 und fg.
241Redlich, С. Westgermanische Stammesbildungen. - In: Nachrichte aus Niedersachsens Urgeschichte, 1967, Bd. 36, 5–38.
242Leubе, A. Die Verfassungsorgane. - In: Die Germanen. Berlin, 1976, Bd. 1, p. 515.
243Reinhart, W. Historia general del reino hispanico de los Suevos. Madrid, 1952, p. 70.
244Thiеrrу, О. Recite des temps mèrovingiens. V. 1 - 2. Paris, 1840: Salin, E. La civilisation Mèrovingienne. T. 1 - 4. Paris, 1949–1959.
245Pauly-Wissowa RE Supl. - Bd. 13, 1973, Sp. 151-159.
246Gregorii Turonensis historia francorum. — In: MGH, Scriptorum rerum merovingi- caum, 2, 30–31.
247Gregorii Turonensis, historia francorum, 2, 38.
248Si quis home regi infïdelis exstiterit, de vita componat, et omnes res ejis fisco censeantur.
249Hаlрhеn, L. Charlemagne et L’empire Carologien. Paris, 1947.
250Mayer, Th. Geschichtliche Grundlagen der deutschen Verfassung. - In: Mittelalterliche Studien. Konstanz, 1959, p. 95.
251Bader, K. S. Der deutsche Südwesten in seiner territoroalstaatlichen Entwicklung. Stuttgart, 1950, p. 28.
252Holtzmann, W. Imperium und Nationen, 288.
253Bierbrauer, V. Zur ostgotischen Geschichte in Italien. - In: Sludi medievali, 1, 1973.
254Werner.J. Die Langobarden in Panonien. München, 1962.
255Malgatti, B. Imperatori e papi ai tempi della signoria dei franchi in Italia, v. 1 —2. Milano, 1876; Tamassia, G. Longobardi, franchi e chiesa romana. Bologna, 1888.
256Саlmеttе, J. Textes et documents d’histoire. T. 2. Moyen âge. Nouvelle èdition refondue et augmentee avec le concours de Ch. Higounet. Paris, 1953, p. 15.
257Веdе. Historia ecclesiastica. IV, 27; V, 12, 21.
258Пак там, III, 6.
259Assеr. Life of king Alfred, ed. W. H. Stefenson. Oxford, 1904; Plummer. C. Life and times of Alfred the Great. London, 1902; Lеes, B. A. Alfred the Great. New York, 1915; Duckett, E. S. Alfred the Great and his England. London, 1957.
260Сabеzas, J. A. Asturias. Madrid.
261Zabuda, G. Piersze państwo slowianskie. Panstwo Samona. Poznan, 1949.
262PouIik, J. Staroslovanska Morava. Praha, 1948.
263Dеnis, Е. La Bohème depuis la Montaggue Blanch. 2 èd. T. 1–2. Praha, 1930: Palacky, F. Dějiny narodu českého, dil 1–5. Praha, 1968.
264Cosmae Pragensis Chronica Boemorum. — MGH, Scriptores rerum germanicarum, N. S., t. 2. Berolini 1923, p. 43.
265Lоwmianski, H. Poczatki Polski. T. 1–2. Warszawa, 1964.
266Monumenta Poloniae historica. T. 1. Warszawa, 1960, p. 355.
267Annonima Galla kronika. Wydal K. Meleszynski. Krakow, 1952, p. 21.
268Йорданес. О происхождении и деяниях гетов „Getica“. Перев. и ком. В. Ч. Скрижинская. М., 1957, с. 137.
269Масhiavеlli, N. Opere selecta. Roma, 1969, p. 135, 137.
270Извори за българската история. Т. 12. С., 1968, с. 215.
271Бердяев, Н. Творчество и обективация. Минск, 2000, с. 95.

 


 

Съсловно-представителна монархия
 
 

Parlement Paris Charles7В условията на Възходящото средновековие монархическата държавност придобила съсловно-представителен характер1, специфична форма на управление, при която върховният владетел (императорът, кралят, халифът, султанът) управлявал с подкрепата на нови институции, наричани съсловно-представителни. Трансформацията била резултат не от отслабването на кралската власт, както прибързано мислят някои историци, а от усъвършенстването на обществените отношения, от нарастващата мощ на монархията. В новата обстановка, която настъпила, владетелите, особено от XIII в. насетне, разширили своите правомощия, легализирани по законен път. Св. Тома Аквински (1225-1274) признава правото на владетеля в определени случаи да се отклони от изпълняването на закона, за да постигне справедливост. Балдос де Убалдис (1327-1400), друг мислител от онова време, приема, че кралят притежавал „пълнота на властта“ (plenitudo potestatis) и винаги, когато пожелае нещо въз основа на определени знания, никой не може да му каже: „Защо правиш тези неща?“ Според Убалдис „и папата, и кралят могат, изхождайки от определени знания, да вършат всички неща над закона, срещу него или извън него (super jus et contra jus et extra jus). В Китай „Синът на небето“, императорът, създал „Управление по делата на чиновниците“, упражняващо контрол върху администрацията на страната. В края на IX в. халифът бил признаван за върховен сюзерен в целия сунитски свят и законите на мюсюлманските владетели придобивали сила, само ако получат инвеститура от халифа. В една или друга степен аналогични промени настъпили и в другите страни на Запада и Изтока, на Европа, Азия и Африка. Това било всеобщ закономерен процес. По своето съдържание съсловно-представителната монархия представлява нова форма на държавност, възникнала на базата на наследствената монархия, но се развила и усъвършенствала успоредно с еволюцията на обществените отношения, на производителните сили, с разцвета на парично-стоковите отношения. Съсловно-представителната монархия отразявала промените в социално-политическия строй, еволюцията в икономиката на градовете и аграрните отношения, централизацията в държавното устройство, усъвършенстването на административния апарат и управлението.

 

Типология на съсловно-представителната монархия

 

В резултат от цяла поредица причини в монархическата система на Запада и Изтока се зародили уникални комплекси монархически институции, които трудно се поддават на типологизиране и систематизиране. Едни характерни особености те имат в Европа, съвършено други в Азия, където историците на стария континент от векове виждат разновидности на източната деспотия и тирания. Най-добре може да се вникне във вътрешното съдържание на монархията, ако се вземе за индикатор принадлежността на съответен континент. Ако се ръководим от такъв показател, в Европа можем да обособим най-малко 3 типа монархически институции: католически, православни и ислямски. Към групата на католическите се отнасят Свещената Римска империя, кралство Франция, кралство Англия, кралствата на Пиренейския полуостров Испания и Португалия, кралствата на Скандинавския полуостров Дания, Швеция и Норвегия, а също кралство Чехия, кралство Полша, кралство Унгария. В италианските земи съществували кралствата Неапол и Сицилия. Към другата категория - на монарсите, спадащи към православния свят, се отнасят Византия, царство България, княжество Русия, княжество Влахия, княжество Молдова, кралство Сърбия. Що се отнася до ислямските монархически институции, те се зараждат след арабската инвазия на Пиренейския полуостров, където възниква халифат, превърнат по-късно в емират.

По конфесионална индикация държавите на Изтока през този период се разделят на католически, ислямски, будистки, конфуциански, шинтоистки и др. Католически характер притежават кръстоносните държави, създадени в Южна Сирия, а също и в останалите територии, завладени от рицарите на Западна Европа. Това били Ерусалимското кралство на Готфрид Булонски, княжество Антиохия, графство Едеса и графство Триполи. През 1491 г. кралят на Конго, а заедно с него и населението на страната приели християнството от португалски мисионери. Християнската религия се превърнала в опора на монархията в Етиопия, на династията Зогу, особено при Икуно Амлак (1268 — 1299), при неговия син Уйдим Арит (1299 — 1314), както и при император Амде Тсийон I (1314 — 1340). Официална религия на Монголската империя, придобила световноисторически размери, бил ислямът, но в завладените територии населението продължавало да изповядва будизма, конфуцианството и пр. В Делхийския султанат се утвърдило също мохамеданството, изградило стройна организационна мрежа ортодоксални структури, но наред с тях се разпространили суфизмът и различните сектантски групировки. Това се отнася и за Бахманидския султанат, обхванал значителна част от Декан. Индусите в завладените територии обаче спазвали старите си будистки, индуистки и други вярвания. В империя Китай, управлявана от монголската династия Юан (1271 — 1368), но в резлутат от успешното въстание на Джу Юанчан, провъзгласил се за император с името Хун ву (1368 - 1369) и поставил началото на династията Мин (1368 - 1644), конфуцианството се превърнало в държавна религия. Японската империя била свързана с шинтоизма - особена религия, изповядвана от японците.

 

Хронологизиране на монархията

 

Процесът на възникването и утвърждаването на съсловно-представителната монархия протичал в нееднакви темпове и в различни времеви граници. Приема се, че през времето от XIII до XV в. тя се заражда и укрепва в кралство Англия и държавите на Пиренейския полуостров: кралство Кастилия, графство Португалия, превърнато през 1116 г. от Алфонс Хенрих в кралство, кралство Арагон, кралство Испания, чието начало поставила унията от 1479 г. между Кастилия и Арагон. Ако във Франция тази форма на монархия възниква и се налага през XIV-XV в., в Германия тя получила разпространение през дългия период от XIII до XVII в. Малко по-късно, от XIV до XVII в., получава прием в Чехия и Унгария. В Полша и Скандинавските страни — Дания, Швеция и Норвегия, придобила своите характерни своеобразия от XV до XVII в. Що се отнася до Руската държава, монархия в съсловната си форма се заражда и формира през XVI — XVII в.

В страните на Изтока — Китай, Индия, Япония и др., където не можели да възникнат ясно оформени съсловия и съсловни представителства, обстановката се оказала по-сложна и монархията управлявала в традиционните си деспотични форми. Това е в съответствие с особеностите на Изтока.

 

Предпоставки за появата на съсловно-представителна монархия

 

Разширяването на управленските функции на монархията се намирало в определена връзка с промените, които настъпили във феодалната обществена система на Земята. Вярно е, че феодализмът неизбежно водел до разделянето на държавния фиск в отделните владения. В тях абсолютната собственост на върховния владетел се трансформирала в относителната собственост на нисшестоящия феодал (васал), който организирал нейното обработване. Това било резултат от съединяването на собствеността с политическата власт, с политическата раздробеност и разпокъсаност. Двойното право върху земята (dominium utile, от една страна, и dominium directum — от друга) разкрило същностни особености на феодалното земевладение. Разпределението на земевладението между монарха и неговите подведомствени, васалите, било съпътствано с промени в установената политическа система. Върховната власт била поделена между върховния владетел и сеньорите, част от които били чиновниците в управленския апарат.

В тази сложна трансформация, в която действали както центростремителни, така и децентралистични сили, имало случаи, като в Италия например, където кралската власт загубила влияние и постепенно слязла от историческата сцена като обединителен център.

В останалите страни на Европа обаче, където монархическата институция не скъсала връзките си с феодалното земевладение и се опирала върху него, тя успяла да запази своите позиции, провеждайки редица реформи. Едно от възможните средства за усъвършенстване на управляващата институция можело да се открие в привличането на различни обществени сили с авторитет и влияние в обществото. В това отношение особено важна роля можели да играят градовете.

В онзи етап от историческия живот на Европа редица градове успели да извоюват автономия, водейки продължителни битки със сеньорите. Това се отнася, на първо място, за италианските градове-републики, както и за муниципиите в Южна Франция, възглавявани от консули, избирани от гражданите. Валидно е и за имперските градове в Германия (Reichsstädte). В не по-малка, ако не и в по-голяма степен това се отнася и за градовете в Англия, Испания, Унгария, Полша, Дания, Швеция, Норвегия, Русия и в редица други страни. Приема се, че градовете били своеобразен първообраз на идеята за държава от качествено нов тип.

В новата обстановка възникнала концепцията за върховенство на властта, за държавност. Самата монархия, както правилно се досеща П. Бицилли, започнала да се засилва не толкова върху основата на средновековните, на феодалните сили. Тя само ги използвала за решаване на възникващите държавни задачи. Привлекателен обект за включване в управленските процеси станали новите социални сили, трансформирали се в „държавни чинове“, „съсловия“ (états, Stände)2.

 

Специфика на съсловно-представителната монархия

 

По същество съсловно-представителната монархия била такава форма на управление, при която монархът — император, крал, княз, цар и пр. — реализирал своята власт чрез различните съсловия, включени в институциите. По принцип елементите на съсловно-представителните учреждения в отделните страни имали сходен характер, но в зависимост от конкретната обстановка придобивали съответни своеобразия. Първо място в установената йерархическа система заемали представителите на феодалната аристокрация — светска и духовна, а след тях идвали избраниците на градовете.

В Европа съсловно-представителните институции, създадени от монарсите, получили различни названия в отделните страни. В Германия те били наречени райхстази, в Англия и Шотландия — парламент, във Франция — Генерални щати (Etats généraux), в Чехия, Полша и Унгария — сеймове, в Испания и Португалия — кортеси. В Азия обстановката била сложна и владетелите създали цяла система управленски органи с разгърната бюрократична йерархия. В Арабския халифат висшите чинове и ведомства се назначавали лично от халифа и се отчитали пред него, а местните територии се управлявали от емири. Централните органи на държавно управление, т. нар. „дивани“, провеждали политиката на върховната власт. По-специално Диван-ал-Джунд обслужвал снабдяването и въоръжаването на армията. Диван-ал-Харадж контролирал органите на централното финансово управление. Диван-ал-Барид уреждал пътищата и пощите. Дивани се занимавали с подготовката на държавните актове, с управлението на именията на халифа, с вътрешното и външното разузнаване. В Китай, където монархът официално се титуловал не само император (хуанди), но и „Син на Небето“ (Тян цзи), той притежавал наследствена власт, която фактически била неограничена. Личността на владетеля била сакрализирана, той се приемал за повелител на всички хора, както и за посредник между Небето, върховното божество и Вселената, за крепител на реда и законността в света. Висш върховен орган на държавата била Върховната палата, която управлявала традиционните ведомства в империята.

Неповторими особености придобила монархическата власт в Япония. От XII в. централната власт на императора — Микадо, била ограничена в областта на религията. Върховното управление на страната преминало в ръцете на шогуна, най-силния феодален господар. Възникнал през 1192 г., шогунатът, опрян на самураите, както и на някои едри магнати, завладял столицата Киото, оставил императора в неговия дворец и започнал да управлява от негово име. В Индия, където възникнал известният Делхийски султанат, монархията също се развила по неповторим начин. Султанската власт се обективирала в деспотични форми: наместниците на тиранина разполагали с огромен бюрократичен апарат. Султанът решавал еднолично въпросите на управлението, наказвал феодалите, подлагал ги на преследване, конфискувал имуществото им. При провеждането на централизацията в Корея кралят създал няколко висши административни институции: управление на правителствените дела, върховно управление по делата на чиновниците и висш орган на държавните финанси. Освен това той учредил и 6 палати: на чиновете, военните, церемониите, налозите, обществените работи и углавната. Поставил началото и на 9 канцеларии, положили основите на държавния апарат. В основата на централизираната корейска държава легнала върховната държавна собственост върху земята. В Османската държава върховен владетел бил султанът, назоваван „падишах“, разполагащ с абсолютна власт. Великият везир бил второто по значимост лице в държавата. Върховният съвет (Диван-и хумайун) включвал везирите, ръководещи отделните управления в апарата на висшата администрация. Главният мюфтия бил ръководител на ислямското духовенство.

Представителите на сеньорите и на различните категории на аристокрацията влизали в учрежденията нерядко като васали на монарха. Като служители на Църквата се включвали представителите на църквата — архиепископи, епископи и абати на големите абатства. Така било в началото в Кастилия, а след това и във Франция. Въведено било разделение на представителите на висши и нисши, образуващи две палати. В Арагон те били наричани „brazo de nobles“ и „brazo de caballeros“. В Англия били „групирани“ първо в „barones majores“ и „barones minores“, като в тях влизали и рицарите, докато в Германия ги групирали на „Herrenstand“ и „Ritterstand“. От името на градовете присъствали консули, мерове, бургмайстери и др.

Възникнали на традиционна феодална база, съсловно-представителните събрания първоначално взимали решения, основани на договорен принцип. Това се дължало на обстоятелството, че самата феодална система била изградена на договорен принцип. Васалите на един сюзерен взимали решения, по които било постигнато предварително съгласие с владетеля, макар самите те да имали съзнанието на свободни хора. Договорните решения били оформени в писмена форма. В кралство Англия такъв характер придобила известната „Велика харта на свободата“ (Magna Charta libertatum) от 1215 г.

Обективните процеси на централизация на държавното управление, възглавявано от монарха, били неразделно свързани с новия, по-висш етап в развитието на обществото. Консолидацията отразявала разцвета на градовете, просперитета на вътрешния и международния пазар, подема на стоковото производство, на обмена. Разбира се, монарсите включвали различните съсловия в управлението на своята държава, движени от многоаспектни причини и съображения. Това се потвърждава от документалните свидетелства. В това отношение много интересни са мотивите на френския крал Филип IV Красиви (1268 — 1314) да свика Генералните щати през 1302 г. във Франция3. В грамотата си до сенешала на Босер от февруари 1302 г. френският владетел подчертава: „Желая да обсъдим и разгледаме съвместно с прелатите, бароните и останалите Наши и на Нашето кралство верни поданици многото затруднителни обстоятелства, обезпокоително засягащи Нашето положение и свободи, а също и Нашето кралство, църквите, духовните лица, знатните, светските хора, общините и отделните жители на кралството. След това крал Филип IV повелява на сенешала да се разпореди от негово име до консулите и общините на градовете Монпелие и Босер „да изберат по двама или трима от най-добрите и опитни люде“ да пристигнат в неделята преди Връбница в Париж, за да обсъдят обстановката. „Внушете им, че ако въпреки настоящата заповед не се явят пред Нас, ще бъдат подложени на наказание, което ще постановим.“ Цитираният текст на кралската грамота, подготвена за свикване на Генералните щати във Франция, носи отпечатъка на конфликта между френската корона и папа Бонифаций VIII (1294/1295 — 1303) във връзка с облагането на църковните имущества с налози и такси. Както е известно, противоречията между крал Филип IV и папа Бонифаций VIII се зародили и придобили драматичен характер през 1296 г., когато монархът обложил духовенството с непомерно тежки данъци. В отговор на акта на владетеля папата обнародвал известната була „Clericis laicos“, с която забранил на френския крал да облага своеволно Църквата с данъци, а на духовниците разпоредил да не внасят в държавния фиск доходи на Църквата, без да са получили предварителното разрешение на Римския папски двор. От своя страна крал Филип IV повелил да не се изнася злато и сребро от Франция. Това засягало интересите на Църквата и понтифексът се видял принуден да прави отстъпки и да търси разбирателство. Макар и временно, противоречията били изгладени, но през 1301 г. те припламнали с нова неудържима сила. От висотата на своя трон папа Бонифаций VIII отправил към краля тежки обвинения. Той го упреквал, че заграбва църковни имущества, че потиска поданиците си, че фалшифицира монети. Старата теза за върховенството на духовната власт над светската, на папата над краля той обосновал в прочутата була „Unam sanctam“. „Налагайки над нас задълженията на апостолското служение — написал папата, — Господ ни постави нас по-високо от кралете и императорите.“ Аргументацията на папа Бонифаций VIII се намирала в пълна хармония с концепцията на папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), който, повтаряйки една традиционна версия на Църквата, поддържал, че папите са поставени от Бога над кралете и императорите.

Съотношението на силите в Европа обаче не било както по времето на папа Григорий VII, а в значителна степен променено в полза на кралската, на светската власт, която вече значително превъзхождала възможностите на Римската курия. Могъщият крал на Франция Филип IV Красиви разполагал с достатъчни възможности да защити завоеванията на светската власт и да смаже остарелите домогвания на папството за супремация на Църквата над държавата. Той намерил опора в общественото мнение, подхранено от силни антипапски настроения. Затова не се колебал и свикал Генералните щати, в които били включени представители на трите оформени окончателно съсловия във Франция. Едното съсловие било на духовенството, другото — на аристокрацията, третото — на градовете. Сериозно обезпокоен за положението на Църквата, папа Бонифаций VIII изпратил в кралство Франция специален легат, комуто възложил да обяви крал Филип IV за отлъчен. Легатът не успял да изпълни разпореждането, защото бил арестуван. Самият папа, който резидирал по това време в гр. Анани, бил посетен от заговорници, делегирани от краля, и подложен на унизителен разпит. В резултат от поруганията, на които бил подложен, папа Бонифаций VIII неочаквано починал. На негово място бил избран архиепископът на гр. Бордо, който управлявал Църквата като Климент V (1305 — 1314).

В хода на конфликта съсловното представителство в кралство Франция окончателно се оформило. Вярно е, че в предишното XIII столетие определени представители на отделните съсловия, респективно на градския патрициат, духовенството или рицарите, се включвали в заседанията на кралския съвет и участвали при решаването на някои проблеми. В отделни графства били формирани съсловни събрания, щати, но те били свиквани нередовно и се занимавали главно с проблеми на данъчното облагане. Сравнително по- редовно Генералните щати били свиквани от 1302 г. насетне. Редовно функционирали и щати в отделните графства.

Съсловното представителство в кралство Франция придобило редица своеобразия, свързани с цялостната социална система на Възходящото средновековие изобщо и по-специално с неговата социална структура. Оформените три съсловия (très états) участвали в управлението на страната. Духовенството, първото съсловие в кралство Франция, включвало членове на висшия клир — архиепископи, епископи и абати, които образували самостоятелна камара. Светската, гражданската аристокрация съставлявала второто съсловие и се състояла от средни и дребни рицари, които формирали втората камара. Що се отнася до третата камара, в нея се нареждали представители на градовете: мерове и членове на градските съвети, на патрициата. Херцозите и графовете влизали в обкръжението на краля и формирали самостоятелна група.

Генералните щати били свиквани по решение на краля, който подготвял програмата на заседанията. Предмет на обсъждане обикновено ставали проблемите за финансовото подсигуряване на кралския двор. Разисквали се също различни проблеми на вътрешната и външната политика на кралството. При решаване на повдигнатите въпроси кралят намирал опора в градовете, които давали своята подкрепа за централизацията на страната, за осигуряване на материалния стабилитет на монархическата институция, утвърждаването на нейния авторитет. Като се има предвид, че крал Филип IV при своето управление изразходвал неправомерно държавния фиск, налагало се да въвежда нови данъци, което трябвало да получи законовата санкция на Генералните щати. Тази практика продължила и при следващите владетели на страната.

Ето защо формирането на Генералните щати представлявало крачка напред в развитието и усъвършенстването на обществените отношения в кралство Франция. По същество това бил управленски орган, чрез който кралят уреждал решаването на възникващите държавни дела. В устройството и управлението на кралството били привлечени изтъкнати представители на магнатите, на замогващото се гражданство. На базата на цялата страна кралят укрепвал съюза с градовете, в които намирал солидна социална опора. Привлякъл на своя страна третото съсловие, кралят ограничавал и обезсилвал сепаратизма на едрите васали, които своеволничели и подкопавали единството на страната, укрепвал процеса на централизацията, увеличавал своите политически правомощия, увеличавал финансовата си стабилност. Наследствената монархия от ранносредновековния период, характеризиращ се с политическа нестабилност и разпокъсаност на обществените сили, била заменена с нова, по-висша форма на устройство и управление — съсловно-представителната монархия. В резултат от промените, които настъпили, в управлението се включили силите на третото съсловие — новата социална сила в Европа.

Друг модел на обществено устройство и управление в Европа образувал английският парламент4, свързан с нарастващата роля на градското съсловие в кралство Англия5. Съсловно-представителната монархия на Британския остров била сформирана в началото на XIV в. Това станало в резултат от заздравяването и укрепването на икономическата система, на икономическите връзки и взаимоотношения, на по-нататъшното развитие на политическото устройство, на централизацията на държавния апарат.

В първоначалната си форма парламентът в Англия възникнал по време на Гражданската война (1263 — 1267). След като Симон дьо Монфор разгромил в битката при Люис през 1264 г. крал Хенри III (1216 — 1272), който заедно с престолонаследника попаднал в плен, граф дьо Монфор управлявал Англия в продължение на 15 месеца. Той свикал първия английски парламент в началото на 1265 г. В заседанията взели участие барони, епископи, по двама представители на градовете и по двама рицари, излъчени от всяко графство. Както и в Генералните щати на Франция, английският парламент включвал представители на трите съсловия. Не разполагащ с широка социална опора, Симон дьо Монфор не смогнал да се задържи начело на държавния апарат. След като успял да избяга от плен, принц Едуард, наследникът на крал Хенри III, застанал начело на недоволните, на защитниците на сваления крал. В битката при Ившем, разразила се през август 1265 г., Симон дьо Монфор паднал убит. Властта преминала в ръцете на Едуард I (1272 — 1307), който успял да оформи окончателно парламента на Англия.

Крал Едуард I, опрян на подкрепата на градския патрициат, на занаятчиите и търговците, на рицарите, провеждал политика на ограничаване икономическата и политическата мощ на едрите феодални собственици: светски и духовни. Това му дало възможност да промени статуса на английския парламент, различаващ се от Генералните щати във Франция. Двете палати, които се оформили към средата на XIV в. — Горна (Палата на лордовете) и Долна (Палата на общините), общо взето, проявявали стремеж да хармонизират своята дейност с политиката на краля. От своя страна кралят изпращал специални писма до архиепископи, епископи и абати на манастирите, както и на лордовете и бароните за участие в работата на Парламента. Привличани били и представители на други слоеве от населението.

В държавите на Пиренейския полуостров, на базата на които се оформили Испания и Португалия, кралската власт имала многовековни традиции. Това се отнася за Навара и Португалия, които през XIII и XIV в. се развивали самостоятелно. Отнася се и за Кастилия и Арагон, които се обединили и през 1477 г. от тях се оформило кралство Испания. Концепцията за божествения произход на краля била изработена от юристите още през време на Вестготското кралство. Според установените традиции основна функция на краля е да защитава народа и да осъществява правото на юрисдикция. В декларациите на кортесите в Олиедо от 1445 и Окани от 1469 г. тази задача се извлича от посланията на св. апостол Павел6.

Според „Партидите“ (Las Partidas), основен законодателен паметник, обнародван от крал Алфонс, кралят е независим от императора. „Партидите“ задължават краля да уважава правата на народа в съгласие с интересите на държавата и понятията за справедливост. От своя страна народът е задължен да уважва краля и да му се подчинява. В известни случаи той може да упражнява контрол над монарха, за да не нарушава своите задължения. „Партидите“ повеляват народът да не оскърбява достойнството на монарха, да живее със страх от него, но не с чувство на „ужас и гнет, а от любов към него“7.

Съсловно-представителните монархии на Пиренейския полуостров, възникнали в отделните кралства в хода на Реконкистата, притежавали свои особености. Социалната структура на обществото, която се формирала, отразявала конкретно-историческите условия. Както в останалите католически държави, аристокрацията била привилегирована и разполагала с икономическа мощ и политическо влияние. През XII — XIII в. тя започнала да извоюва независимост, да обновява и разширява социалната си база. Възникнало съсловието на рицарите (cabaleros). От средната класа произлизали законниците (letrados), защитаващи правата на кралете. Нараснало влиянието на католическото духовенство, което разполагало с имунитет8. Укрепвала аристокрацията от втори ранг — военни и инфансони. Особено място заемали синовете на тези, които представлявали нещо от себе си, хора от знатен произход (fïjosdalgos). Друга група образували т. нар. „синове на аристократи“, които можели да носят оръжие, т. нар. „ескудеро“ (escudero). Укрепвало влиянието на т. нар. „знатни особи“ (ricos hombres). Важна роля играели представителите на нобилитета, които имали право да носят оръжие (milites nobiles)9.

В средната класа влизали занаятчиите и свободните земеделци10.

Съсловно-представителните събрания в кралствата на Пиренейския полуостров били свиквани по разпореждане на краля. През 947 г. били проведени в Одвиедо и Леон, а след това в Беневент, Саламанка и други места. През 1137 г. събранието в Нахера, председателствано от крал Алфонс VII, било наречено „кортеси“ (las cortes, от corte, кралски двор).

Кортесите били консултативни органи, не разполагали със законодателна инициатива. Членовете им взимали участие при ратификацията на актове на монарха, при избор на Регентски съвет. През XIV в. значението им не само се запазило, но нараснало в значителна степен. В заседанията им участвали представители на трите съсловия: духовенството, аристокрацията, избраници на градовете. Дейността им спомагала за демократизация на обществото, за утвърждаване влиянието на градовете, за ограничаване своеволията на аристокрацията. Това се вижда от обстоятелството, че самите градове придобили право на представителство в кортесите: 1188 г. — Леон, 1218 г. — Каталония, 1250 г. — Кастилия, 1274 г. — Арагон, 1300 г. — Навара.

Специфичен модел на съсловно-представителната монархия образувала Свещената Римска империя, създадена през 962 г., когато крал Ото I Велики (912-973) бил коронясан от папа Йоан XII (955-964) за „император Август“ с короната на „римските императори“. В развитието на германската държавност по това време се очертали два основни етапа: единият включвал XII-XIII, другият - XIV-XV в. Всеки от посочените периоди имал своите особености. През XII-XIII в. в страната настъпил икономически подем, но той не можел да доведе до формирането на единен стопански център като Париж за Франция или Лондон за Англия. Градовете, които процъфтявали по течението на р. Рейн (Кьолн, Кобленц, Майнц, Вормс, Шпайер, Страсбург, Бон) и р. Дунав (Улм, Регенсбург, Донауверт), били повече свързани с външния, отколкото с вътрешния пазар.

Йерархичната система, която се изградила в Германия в началото на XII в., обаче носела отпечатъка на вътрешното развитие на страната. Вече през XIII в. бил изграден известният „ред на щитовете“ (Heerschildordnung). Императорът, върховният сюзерен, притежавал най-важните управленски функции — суверенитет (Landeshoheit) и др. Непосредствените васали в страната се намирали в зависимост от неговата воля. След императора по значение се нареждали духовните князе - архиепископи, епископи, абати, а на трето място идвали светските князе: херцози, графове и пр. Свободните барони заемали четвърто, рицарите — пето, министериалите — шесто, а „свободните хора, родени от брак“ — седмо място. В случаите, когато съответният аристократ се оказвал васал на сеньор, който бил васал на лице, равно на собственото му положение, той бил поставян една степен по-ниско в „реда на щитовете“.

В резултат от икономическата и политическата разпокъсаност на Германия настъпили значителни усложнения и в ленната система. При управлението на Хохенщауфените системата на териториалните княжества укрепнала и изместила окончателно старите племенни структури. На базата на племенните херцогства възникнали стотици княжества от нов тип. Князете на императора можели да стават васали на чуждестранни владетели. Това още повече подкопавало единството и целостта на империята. В тази насока е любопитно положението на министериала Вернер фон Воленд, който бил васал на 43-ма сеньори, от които получил над 500 ленни владения, включително и 15 графства. В същото време той разполагал с повече от 100 ленници-васали. Херцогът на Саксония пък бил васал на императора и в същото време васал на Бамбергския епископ. Херцогът на Бавария бил княз на императора и васал на абата на Фулдското абатство.

В обстановката на изострени противоречия императорите изпадали в зависимост от един или друг едър феодален земевладелец и провеждали политика на изчакване, колебания и компромиси. В една или друга степен това се отнася с известни изключения за династията на Хохенщауфените (1137-1254), на Люксембургите (1346-1378), на Хабсбургите (1437-1806). Важен етап в развитието на немското многовластие отбелязва издаването на „Златната була“ през 1356 г. от император Карл IV (1347-1378). По силата на споменатата була било узаконено избирането на императора от колегиума на курфюрстите, включващ четирима светски и трима църковни владетели. В състава на светските курфюрсти влизали кралят на Чехия, херцогът на Саксония, маркграфът на Бранденбург и пфалцграфът на Рейн, а на църковните — архиепископите на Майнц, Кьолн и Трир. Като старши по катедра архиепископът на Майнц свиквал заседанията на курфюрстите във Франкфурт на Майн, където протичал изборът на следващия върховен владетел.

1024px Balduineum Wahl Heinrich VII

Разбира се, противоречията, които разтърсвали формированието, наречено „Свещена Римска империя“11, засягали не само императорите и князете, но и курфюрстите-избиратели. Малкото Люксембургско княжество било управлявано от силния дом на Люксембургите, чийто представител Карел IV (крал на Чехия 3 десетилетия — от 1347 до 1378 г.) бил император на огромната конфигурация,   която получила гръмкото название „Свещена Римска империя на германската нация“ (Das heilige römische Reich deutscher Nation). Както находчиво се изразява Фр. Волтер (1694-1778), обаче „тази държава не била нито германска, нито римска, а най-малко от всичко свещена“.

Фактически императорската корона се превърнала в играчка на курфюрстките избиратели, които можели да избират и да свалят императорите от техния престол. Така император Вацлав IV (1378-1400), син на Карл IV, понеже застанал на страната на градовете в тяхната борба с князете, бил свален от престола като император и успял да управлява само като крал на Чехия до своята смърт през 1419 г. Наследникът му на престола Сигизмунд (1410-1437), другият син на Карл IV, вече не смеел да проявява самостоятелност и управлявал в съответствие с волята на курфюрстите.

В управлението на Германия след императора активна роля започнали да играят две имперски институции: едната бил Райхстагът, другата — Имперският съд. Като се започне от XIV в. насетне, Райхстагът, наричан имперски съд, станал постоянен. В неговия състав се оформили 3 колегии: на курфюрстите, на князете, графовете и свободните господари и колегията на представителите на немските градове. Своите заседания трите колегии провеждали самостоятелно. В особени случаи те се събирали заедно, но заседанията им имали не делови, а тържествен характер.

Имперският съд, който бил създаден през 1495 г., прилагал традициите на римското право, което получило немска рецепция. При решаването на възникналите дела съдът взимал своите решения, основавайки се на клаузите на римското право, като прилагал и принципите на „доброто немско право“.

Като управленска институция империята не успяла да постигне единство, централните учреждения не работели достатъчно ефективно. Правителството на империята нямало финансови възможности. Не била създадена редовна постоянна армия. Полицията подлагала на преследване за прояви на богохулство, пиянство, както и за нарушаване на обществения ред и законност. Поради липсата на централизация имперската управленска система не можела да осигури прилагането на гласуваните в Райхстага решения. Това до голяма степен подкопавало авторитета на законодателния орган.

В многобройните княжества на империята заседавали ландтази, които придобили окончателното си организационно устройство през XIV в. В ландтазите се решавали локални въпроси, извикани на живот от икономическите, обществените, политическите и духовно-културните потребности на населението от градовете и селата.

Чешката монархия, придобила други особености, била до известна степен свързана със Свещената Римска империя. През XI-XII в. княжеският род на Пршемисловичите (995-1306) бил разтърсван от ожесточени борби за престола. Неговите представители се обръщали за подкрепа към императора, от когото очаквали да им съдейства да заемат престола. От своя страна императорите също се нуждаели от съюза на чешките владетели при опитите на немците да подчинят италианските земи. В резултат от взаимните интереси двете страни били склонни на взаимни отстъпки. Още княз Вацлав I признал васалната си зависимост от Хайнрих I. Император Хайнрих IV (1056-1106) предоставил през 1086 г. кралска корона на княз Братислав II (1061-1092). Това повишило престижа на Чехия като самостоятелна държава в Централна Европа, укрепило авторитета на монархическата институция. Когато крал Братислав II починал през 1092 г., един от князете, Бржетислав II (1092-1100), се обърнал към император Хайнрих IV с молба да предаде властта на неговия син още преди да бъде избран за княз на Чехия. Този акт представлявал форма на признание на васалната зависимост на кралство Чехия от империята.

При управлението на Собеслав I (1125-1140) положението на Чехия укрепнало. През 1126 г. той разгромил армията на император Лотар, след това през 1130 г. успял да смаже бунта на феодалните магнати, които се вдигнали против него. Опрян на подкрепата на императора, следващият монарх, Владислав II (1140-1173), продължил борбата за ликвидиране своеволията на аристокрацията. Положението в Чехия се подобрило още повече при император Фридрих II Хохенщауфен (1211-1250) и особено по време на т. нар. „междуцарствие“ (1254-1273), когато властта на императорите била преустановена. Кралят на Чехия придобил правата на княз-курфюрст в империята, но бил избиран от чешкия сейм.

Разширяващата и задълбочаващата се немска колонизация в Чехия обаче имала негативни последици за вътрешното развитие на страната. Докато дворецът и аристокрацията говорели на немски език и усвоили немските нрави и обичаи, гражданите и селяните запазили своята чешка идентичност. Кралете на Чехия сами претендирали да получават корони от императорите и да се поставят във васална зависимост от тях. Крал Пршемисл II (1253-1278) разширил границите на Чехия и включил в държавата различни етнически общности, разпръснати в Австрия, Щирия, Каринтия, Крайна. Тясно свързан с империята, той стигнал дори дотам, че през 1254 г. участвал в кръстоносния поход против пруси и литовци, проявявайки особено старание. Въпреки това, когато предявил претенции за императорската корона, срещнал противодействието на курфюрстите, папата и немската аристокрация. На императорския престол бил избран Рудолф Хабсбургски. Понеже отказал да произнесе традиционната васална клетва на императора, възникнал конфликт; пламнали противоречия между новоизбрания император и крал Пршемисл II, който паднал убит през 1278 г. в сражението на Моравското поле.

Възникнал конфликт, който имал тежки последици за чешката държава. Император Рудолф завладял значителни територии от Моравия. Феодални магнати вдигнати бунт и подложили на разграбване кралските имения. На овакантения трон бил възстановен крал Вацлав II (1283-1300). Той се опитал да възстанови нарушеното разбирателство между кралския дворец и аристокрацията. Подобренията, настъпили в резултат от консолидационната политика, която провеждал, му позволили да разшири територията на държавата. В края на XII в. той сложил ръка на Силезийските княжества в Малка Полша. В резултат от династически брак през 1300 г. Вацлав II успял да седне на престола на Полша. След смъртта на последния представител на династията на Арпадите в Унгария (1301 г.) унгарски магнати му предложили короната на Унгария, но той отстъпил престола на своя син Вацлав III, който управлявал под името Ладислав V. Чешката държава започнала да играе решаваща роля в живота на Европа. Тези тенденции продължили и при сина на Вацлав II - Вацлав III (1305-1306), който заел престола след смъртта на баща си. Краят на династията на Пршемисовичите настъпил със смъртта на Вацлав III. Новият крал на Чехия, Йохан (по чешки Ян) Люксембургски (1310-1346), който бил избран, поставил началото на нов етап в развитието на съсловно-представителната монархия. На тригодишната анархия, обхванала чешкото общество, бил поставен край.

Още в началото на своето управление крал Ян Люксембургски съумял да притъпи първоначалното недоволство на пановете, като издал специална грамота, с която им гарантирал редица съсловни права и привилегии. Освен това той възстановил свикването на сейма от 1310 г. В заседанията на сейма участвали архиепископи, епископи и абати, както и представители на светската аристокрация: магнати, шляхтичи. В сейма понякога били допускани и граждани (мешчане), но това ставало при извънредни случаи. Макар да управлявал продължително време, крал Ян Люксембургски пребивавал сравнително кратко в Чехия. Поради своя произход той живеел повече в княжеството си Люксембург, където били насочени непосредствените му интереси. Свързан с Франция, той паднал убит в сражението при Креси (1346 г.), включен в бойния контингент на френската армия, воюваща срещу англичаните.

Наследникът на Ян Люксембургски, синът му Карел I (1347-1378)12, укрепил още повече позициите на монархическата институция в Чехия. Още през 1333 г. като владетел на сеньорията Лука в Италия той бил поканен от чешката шляхта и пристигнал в Прага, където получил титула маркграф на Моравия и наместник на Чехия. При решаването на възникващите задачи той търсел и откривал подкрепата на Църквата. Негов голям успех било учредяването на Пражката архиепископия на 30 април 1344 г., подчинена на майнцкия архиепископ. След смъртта на баща му през 1346 г. бил избран за крал на Чехия. Крал Карел I приел грандиозна програма за разцвета на Чехия и кралската власт. С подкрепата на римския папа Климент VI (1342-1352) през 1346 г. в единоборство с Лудовик Баварски курфюрстите го избрали за император. Успял да заеме престола обаче през 1347 г., след смъртта на своя съперник. Като император управлявал под името Карл IV.

При провеждането на своята политика той трябвало да се съобразява с волята на немските князе, но това не му пречело да проявява особени грижи за разцвета на чешкото кралство. Във вътрешнополитическо отношение в Чехия започнало укрепване на кралския домен. Държавната хазна била запълнена, редица права и привилегии на магнатите — редуцирани. Прага, столицата на империята, се превърнала в един от основните икономически, обществени, политически и културни центрове на Стария континент. Наследствените владения на Чехия били възстановени и разширени. Чехия обхващала освен старата Бохемия Силезия, Бранденбург, част от Саксония и други владения.

В Прага започнало невиждано по мащаби строителство. Над р. Вълтава бил изграден Карловият мост. През 1348 г. бил открит Пражкият университет, един от най-старите в Европа, носещ неговото име. Издигнат бил прочутият замък Карлщайн. Появили се нови монументални сгради. Настъпил подем в чешките просвета, образование, наука и култура. В усилията си да създаде наследствена монархическа традиция Карл IV използвал политическите съюзи, установявани в резултат от сключването на династически бракове. В старата научна литература управлението на Карел I се характеризира като „златен век“ на чешката история. 

Съсловно-представителната монархия в Чехия продължила да се развива и утвърждава при следващите владетели. В държавно-правно отношение Чехия продължавала да влиза в организационната система на Свещената Римска империя. Императорите утвърждавали кралете на Чехия, избирани от сейма. Централният управленски апарат, създаден през първата половина на XII в., се развивал и усъвършенствал заедно с развитието на обществените отношения. Придворният жупан оставал висше длъжностно лице, управляващо двореца. Своите задачи решавали и другите длъжностни лица — придворен канцлер, дворцов съдия, коморник и др.

Значението на сейма нараснало. Когато през 1348 и 1359 г. в сената се обсъждали клаузите на Majestas Carolina, укрепващи прерогативите на кралската власт, на наследствената монархия, членовете на сейма отклонили направените предложения като неприемливи. Нараснала ролята на едрите феодали, които искали да имат решаващ глас в управлението.

Монархическата институция възникнала в Полша през X-XI в. под формата на княжество, трансформирано през 1025 г. при Болеслав I Храбри (992-1025) в кралство. При провеждането на законодателната, съдебната и административната власт кралете били подпомагани от специализиран кралски съвет, включващ едри феодали - светски и духовни. Представителите на аристокрацията били наричани можновладци (властители на силните). Членовете на кралския съвет участвали при обсъждането на възникващите пред държавата въпроси — сключването на мир, обявяването на война и пр. Решаващата роля при взимането на решенията обаче играел кралят; можновладците, участващи в кралския съвет, имали правото на съвещателен глас. Такава роля изпълнявали и членовете на съборите, свиквани при различни случаи от краля.

Монархическата институция в кралство Полша провеждала своята вътрешна и външна управленска дейност облегната на административния апарат — централен и местен. В централното управление влизали войвода, канцлер, коморник, скарбник, чашник. Войводата наблюдавал реда в кралския двор, командвал армията, а канцлерът, който традиционно бил духовно лице, отговарял за кралската канцелария. Коморникът се грижел за снабдяването на двора, докато скарбникът организирал сеченето на монети и подсигуряването на армията с всичко, което ѝ било необходимо.

Кралят организирал местното управление посредством наместници, които сам назначавал.

В кралство Полша съсловно-представителният орган се наричал сейм, както в Чехия и Унгария. Поради недостатъчната развитост  на градовете гражданите били сравнително слабо представени в сейма. През 1138 г. княз Болеслав III Кривоусти (1108-1138) разделил Полша между четиримата си синове, за да предотврати по-нататъшното разделение на страната и за да спре боричканията за трона. Все с тази цел той формирал сеньориална област, включваща Краковските земи, Ленчица, Серадз, части от Куява, Велика Полша и Гнезно. Създадената област се намирала под властта на принцепса (върховния княз), първородния син Владислав II (1138-1146). Княз Владислав се опитал да обедини страната, но братята му се организирали срещу него, нанесли му поражение и го принудили да напусне страната и да стане васал на императора Конрад III (1137-1152). Феодалните междуособици се разширявали и задълбочавали.

Полската съсловно-представителна монархия била изградена в окончателен вид през XIV в. В тази си форма монархическата институция управлявала с подкрепата на различни политически органи: събори на пановете и шляхтата, рицарството. На тези събори се избирал кралят с вота на едрите светски и духовни феодали. Приема се, че шляхтата била заинтересована от установяването на добри отношения с краля, но понякога проявявала стремеж да го подчини на своята воля. В такива случаи възниквали конфликти.

В историята на обществената мисъл не само на Чехия, но и на Европа определено място заема кралското пратеничество от 16 май 1464 г., ръководено от Йежи от Подебрад, което се отправило от Прага за Франция. Пратеничеството имало за задача да се срещне с краля на Франция Луи XI и да му предаде специален документ с предложение, подготовено от комисия в състав: Йежи от Подебрад, полския крал Казимеж Ягелончик и унгарския крал Матиаш Корвин. Предложението прокарвало идеята за мирно съжителство между държавите и народите. Лансирала се мисълта за свикване на конгрес на монарсите в Европа, които да обмислят въпроса за създаване на мирна международна уния. Замисляло се унията да се ръководи от постоянен конгрес на посланиците на отделните страни. Предлагало се столица на конгреса да бъде швейцарският град Базел. Крал Луи XI обаче не приел идеята. Този документ разкрива една зряла идея, за която монарсите все още не били достатъчно подготвени.

Между страните на Европа, които влизат в предмета на историята на Средните векове, не могат да не се споменат Унгария и Скандинавските страни: Дания, Швеция и Норвегия. Всяка една от тях притежава сходства с останалите монархии, но заедно с това и някои неповторими особености. Поради сравнително късното установяване на феодалните отношения в Унгария (XII-XIII в.) недоволство от новите форми на стопанисване изразявали както селските бедняци, така и представителите на феодалната аристокрация. Съсловно-представителната държава, както доказват някои автори, възникнала в Унгария към средата на XV в.13, по-конкретно при управлението на Янош Хуняди (1446-1452). Подобно на останалите средновековни държави в Унгария короната била символ на божествения произход на кралската власт. Кралят управлявал, опирайки се на кралски съвет, организиран от него самия. Държавните събрания, свиквани от владетеля, били наричани с латинския термин „парламент“. Като се облягал на кралския съвет, владетелят издавал декрети14.

В Дания, Швеция и Норвегия съсловно-представителната монархия не възникнала едновременно, защото развитието на обществените отношения протичало с различни темпове. Приема се, че това станало, общо взето, през дългия период от XV до XVII в. В Дания началото на съсловното представителство било поставено през 1468 г., когато започнало свикването на съсловно-представителните събрания. Поради обстоятелството, че кралят не бил подлаган на контрол, събранията не били свиквани редовно. Първото съсловно-представително събрание в Швеция — Риксдагът, бил свикан през 1435 г. В Норвегия монархията била укрепвана с обнародването на поредица закони: 1163 г. за престолонаследието, 1247 г. — за наследствената монархия.

Характерни особености притежава монархическата институция във Византийската империя. Императорът, наричан още от IX в. „василевс на ромеите“, бил неоспорван глава на държавата. Както по произход, така и по своите функции императорската власт се обявявала за божествена, поради което го назовавали с различни титули: „богоизбран“, „земно божество“, „земно слънце“, „божествен“, „свят“. Както показват най-новите изследвания, в Късна Византия патримониалният принцип доминирал над публичноправния. Според Йоан Зонара при управлението на Алексий I Комнин (1081-1118) императорът „изпълнявал своите функции не като обществени и държавни, а себе си виждал не като владетел, а като господар, приел империята като свой собствен дом“. На базата на това разбиране представителите на Комниновата династия трансформират функциите на „божествения василевс“ в репрезентативни. Те се преместват от стария дворец в Пропонтида във Влахернския дворец, разположен на Златния рог15.

Отношенията между държавата и Църквата протичали, общо взето, в дух на разбирателство. В писмото си по повод отказа на всерусийския митрополит Киприян (1390-1406) да споменава при литургията името на византийския император патриарх Антоний напомня: „Свещеният император заема важно място в Църквата, защото императорът не е като другите обикновени владетели по силата на това, че още в самото начало той е придобил особено място и авторитет в ойкуменето.“16

Квалификациите на патриарх Антоний за управленските възможности на византийския император проникнали в международния живот и се споделяли от редица владетели от онова време. Така в едно писмо на мамелюкския султан Ашраф Сейф-ад-Дин Варсбей, датиращо между 1425 и 1438 г., до император Йоан VIII Палеолог, последният се квалифицира като „... природен император, Палеолог, природен владетел и властелин над властелините, система и основа на учението Христово, и самодържец на ромеите и всички приморски градове, и наследник на империята на Цезар, и хвала на цялата християнска вяра, и справедлив за своя народ, един-единствен император между императорите, вярващ в Христа, стопанин на престола и короната, и пазител на моретата и реките. Йоан, император над всички императори и Сирия, и опора на всички кръстени, и любимец на римския папа, и наследник на старата дружба, и истински приятел на мюсюлманите, и на султана Йоан Палеолог.“17

Както се вижда, Византийската империя била централизирана държавна институция. Византийският император получавал своята власт от Бога — такава е „алфата и омегата“ на православната доктрина и тя не подлежи на обсъждане. Въпросът за престолонаследието не е уреден достатъчно ясно, поради което императорът се избирал от сената, от армията и различните партии. Сенатът функционирал като съвещателен орган при императора. В него се разисквали различни законопроекти, проблемите на вътрешната и външната политика. Държавният съвет бил друг съвещателен орган, в който се обсъждали въпросите на държавното управление и на съдебната система. В състава на висшите длъжностни лица се включвали два префекта: Изток и Илирия. В префект Изток влизали Мала Азия, Понт и Тракия, а в Илирия — Балканският полуостров. Константинопол и селският район в размер на около 100 мили образувал самостоятелна управленска единица.

Сравнително по-различен характер имала монархическата институция в страните на Изтока — Близкия, Средния и Далечния. Разбира се, съществуващите различия в оценките за съдържанието на източната монархическа система са естествени и неизбежни. Заслужава да се отбележи обстоятелството, че мнозина изследователи се обединяват около схващането, че най-разпространената форма на източния тип феодална държава е източната деспотия. Това не означава, че източният монарх е абсолютен деспот, тиранин, съсредоточил в ръцете си от никого неограничавана власт. По принцип властта на владетеля — император, султан, цар, халиф, емир и пр., притежавала теократичен характер, монархът бил обожествяван. В една или друга степен това е характерно за китайския император, за арабския халиф, за императорите на Индия и Япония.

В Китай глава на държавата е императорът, обявяван за „Син на небето“ (тянцзи). Върховната власт се осъществявала посредством три палати (шен). Първенствуваща роля играела Палатата на държавните дела. При владетелите на монголите бил създаден Великият императорски секретариат. На трето място идва Държавният съвет (нейге). Палатата на държавните дела управлявала държавния апарат. При династията Мин (1368—1644) властта била реализирана единствено от императора и той се разпореждал с назначенията на чиновниците и техните началници. В управлението особено място заемала канцеларията на императора. Особено внимание се отделяло на контролните органи. Детайлизирано било и местното управление. Сериозно внимание било отделяно на армията, на съда и брачно-семейните отношения.

През периода на развитите феодални отношения (XIII-XVI в.) в Индия се наложил Делхийският султанат, който се приема за относително централизирана държава. Върховен ръководител на държавата бил султанът. Той разполагал с върховната изпълнителна и съдебна власт. Център на цялостния живот в султаната бил дворецът на владетеля, обединяващ голям брой придворни чинове, които спазвали най-строг етикет и изпълнявали сложен и изискан церемониал. При двореца на султана главен сановник бил векил-и-дар — управител, който наблюдавал живота на слугите на султана и техните семейства. Слеващият по ред, но не и по значение бил емир-хаюб; той изпълнявал функциите на главен церемониалмайстор. С въпросите на снабдяването се занимавали различни карханахи — предоставяли храна, дрехи, топливо и пр. Везирът бил министър на финансите, а арид-и-мамалик управлявал военното ведомство. Кореспонденцията при двореца се водела от диван-и-инша. Въпросите на религията се намирали в ръцете на диван-и-расалат, а със съдебните дела се разпореждал диван-кази.

Местното управление било строго регламентирано. Султанатът бил разделен на 23 провинции, като по-големите от тях се разпадали на шики (области). Редът в Делхийския султанат се гарантирал от армията, която била в постоянна бойна готовност.

В Япония при развитите феодални отношения (XII-XVI в.) императорът запазвал традиционните си функции на „Син на небето“. Населението на страната било наричано „поданици на императора“ („тенно“ — върховния, небесния). В държавната система първо място заемал Върховният държавен съвет (Дадзьокан), ръководен от върховен министър, който наблюдавал всички структури на управлението. Първостепенна роля играели отговорниците на военното, съдебното и финансовото ведомство.

През XII в. в Япония възникнал шогунатът — военнофеодална диктатура. Значимостта на императора се запазвала. Промените, които настъпили, били предизвикани от необходимостта да бъдат смазани децентралистичните стремежи на едрите феодали и да се укрепи императорската власт. За тази цел били внесени промени в централния апарат на държавата. Била създадена Главна административна палата, която се занимавала с въпросите на законодателството. За управление на самурайското съсловие се сформирала Главна военна палата. Правителственият апарат бакуфу, създаден в края на XII в., бил призван да усъвършенства управлението на държавния апарат. В новата обстановка императорът обръщал по-голямо внимание на ранговете и почестите. През XIII в. шогунът, който добивал все по-голяма значимост, получил правото да утвърждава императора и да определя престолонаследника. През 1221 г. правителството бакуфу започнало да управлява резиденцията на императора в Киото. С течение на времето обаче ролята на правителството бакуфу постепенно отслабнала.

 

Защитници и противници на съсловно-представителната монархия

 

Съвременниците на монархическата институция през този период от развитието на човешкото общество се отнасяли към нейните представители нееднозначно. Част от интелектуалците бранели светската власт от домогванията на духовната, друга част осъждала управлението на монарсите. Анализът на свидетелствата на епохата дава известни основания да се приеме, че по онова време в Европа се сблъсквали две тенденции във взаимоотношенията между Папския престол и империята. Едната тенденция, оформена в цялостна концепция, е папоцезаризмът, другата — цезаропапизмът. Както показва и самото название, папоцезаризмът означава стремеж за господство на Католическата църква над империята, докато цезаропапизмът — усилие за подчиняване на Църквата на държавата. С известни уговорки, може да се каже, че папоцезаризмът е характерен за Католическата църква, докато цезаропапизмът — за Православната църква.

Един от ярките застъпници на папоцезризма е Джон Солсбърийски (между 1115 и 1120 - 1180), бележит английски теолог и философ. Коментирайки труда на Плутарх „За републиката“, той обосновава в съчинението си „Поликратик“ тезата, според която папата бил не само глава на Църквата, но и на държавата. Показателно е неговото сравнение на властта с човешкото тяло. Според този философ духовенството можело да се сравни с душата на човешкото тяло, кралят — с главата му, сенатът — със сърцето, управниците и съдиите — със сетивата, чиновниците — с ръцете, бирниците — със стомаха, селяните — с краката.

Най-ярък изразител на идеята за превъзходството на духовната власт над светската, за прима̀та на Църквата над държавата бил могъщият римски първосвещеник папа Инокентий III (1198-1216), образован клирик и амбициозен властелин. След като на Четвъртия латерански събор в Рим през 1215 г. провъзгласил подчиняването на Източноправославната църква, той пристъпил практически към утвърждаване господството на Католическата църква в целия свят. „Патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Ерусалим — гласи едно от решенията на събора — трябва да получат палиум като символ за пълнотата на тяхното свещенство.“18  Във връзка с това папа Инокентий III превърнал в канон становището за прима̀та на папата над монарха. „Подобно на това как Бог, Създателят на Вселената, поставил две велики светила на небето, голямото, за да управлява деня, малкото — нощта, така и в небесата на Католическата църква Той установил две велики достойнства — по-голямото, подобно на деня, да ръководи душите, и по-малкото, което е подобно на нощта, да ръководи телата: такива са папското всевластие (auctoritas) и кралското могъщество (potestas). И затова точно така, както луната получава своята светлина от слънцето, тя е по-малка и количествено, и качествено, но еднаква по положение и дейност, така и кралското могъщество получава сияние за своето достойнство от папското пълновластие.“19 В съответствие с това разбиране Инокентий III допълва на друго място, че „като посредник на Божието слово папата е издигнат над императори и крале“20.

Оригинален характер притежава концепцията на Тома Аквински (1225-1274) за монархията и за държавата. Във връзка с това той развива идеите за „общото благо“, за „интересите на обществото“. Своите възгледи за управлението, за държавата, за монархията Тома Аквински обосновал в две произведения „Теологически свод“ (Summa theologiae) и „За управлението на князете“ (De regimine principum). Интересни самостоятелни становища за управлението развива той в най-важното си произведение „Теологически свод“: „Над един свободен човек се упражнява власт от страна на друг, когато другият го направлява за негово собствено [на свободния човек] добро или за общото добро. А такава власт от човек над човека би съществувала и в състоянието на невинност поради две причини. Първо, защото човекът е по природа социално същество (animal social) и поради това хората в състояние на невинност живеели в социални групи. Но социалното съществуване на много хора не би било възможно, освен ако някой не ги ръководи, грижейки се за общото добро. Защото при много хора всеки за себе си ще има много различни цели, докато един-единствен има само една. И поради това философът (Аристотел — б.а., Й. Н.) казва, че когато мнозинството са устремени към едно нещо, винаги ще намерите един от тях, който е главен или управляващ. Второ, защото ако един човек значително превъзхожда друг по знание и справедливост, би било погрешно, ако той не изпълнява тази функция (главен или управляващ) в интерес на другите.“21

Много важно е да се отбележи, че Тома Аквински приема мисълта за съпротивата срещу угнетяването, угнетителите и тираните: „Известно е, че всекиму е позволено да избягва угнетението и насилието. Тоест човешките закони не са задължителни предписания за съвестта на човека.“ В края на размислите си философът обобщава, като се опитва да даде свое мнение за мисълта на св. апостол Павел, според която „всяка власт е от Бога дадена и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Според Тома Аквински трябва да се допусне възможността да се оказва открита съпротива на безчовечните закони22. Това е забележително схващане на един представител на Католическата църква, обявила се за открита защита на установената власт, приета за богоустановена.

Още по-радикални разбирания Тома Аквински развива в трактата „За управлението на князете“. В него той подчертава от позициите на Църквата как могат да бъдат оправдани размириците и убийствата на тирана, включително и на законния крал, и препоръчва най-влиятелните хора, ако се ръководят от интересите на обществото, при определени обстоятелства да убият тиранина, рискувайки собствения си живот. Специално внимание заслужава обстоятелството, че философът-теолог признава на хората правото в случай на крайна необходимост да не се съобразяват с установените закони23.

В „Теологически свод“ Тома Аквински изказва една мисъл, която звучи като аксиома: „Необходимостта не се подчинява на закона“ (nеcessitas non subditur legi)24.

В противовес на защитниците на папоцезаризма се формира направление, което се обявява за правото на монарсите да отстояват своята независимост от духовната супремация на Римския папски двор. Един от тях е големият италиански поет Данте Алигиери (1265-1321). Своите разбирания в тази област на социалното познание той обосновал в съчинението си „За монархията“ (De monarchia)25 - забележителен философско-политически трактат, отразяващ идеите на хуманизма и новите светски, граждански тенденции в живота, науката и културата. В първата от трите книги на „Монархия“ се мотивира тезата, според която световната светска империя е необходима за материалното благополучие на всеки човек. Това заключение той прави по умозрителен път, въз основа на обстоятелството, че само при имперската форма на управление човешката личност е способна да постигне вечен мир, справедливост и свобода. Според гениалния поет „Бог и природата не правят нищо напразно, но всичко, което битието получава, е предназначено за някакво действие“. Оттук следва изводът, че „последната цел е не самата отворена същност, а свойственото на тази същност действие“26.

За Данте обективната потребност от създаването на единна империя произтича от органическото единство на човечеството, свързано с „божествеността“ на човека. „Човешкият род — пише Данте — е добър и превъзходен, когато той по възможност се уподобява на Бога. Но човешкият род се уподобява на Бога, когато той е повече от един, защото в единия Бог е истинското основание за единство.“27 Самото единство на човека и човешкия род Данте оценява като необходима предпоставка за формирането на държавнополитическо единство: „Ако човекът би пребъдвал в състояние на невинност“, не би възникнала потребност от държава и Църква, които се появяват след акта на грехопадението28. Монархията в нейната световна форма — империята, реализира единството на човечеството и изпълнява както политически, така и гносеологически задачи. В лицето на империята човекът опознава заобикалящия го свят, интелектуалната дейност е „присъща на човека като цяло, в съответствие с което се подреждат велико множество хора в цялата своя съвкупност“. По думите на поета това е действие, което „не може да извърши нито отделният човек, нито семейството, нито селището, нито градът, нито едно или друго кралство.29

Данте свързва монархията не с конкретно политическо устройство, а с опознаването на света. В този смисъл поетът-философ оценява националната държава като идея и идеал. Така той свързва държавата със свободата: „Живеещият под властта на монарха е най-вече свободен.“30 Така погледната, свободата се проектира в светлината на новата концепция за човека: „Свободен е този, който съществува заради самия себе си, а не заради другия.“31  В съответствие с антропологичните възгледи на древногръцкия философ Аристотел, Данте поддържа, че човекът не трябва да се разглежда като средство, а като цел: целта на човечеството е човечеството, човекът и човечността. А човечеството — според неговите схващания — това е любов, любов към ближния. Тази любов в пълна степен можем да открием не при някакъв отделен крал, княз, владетел, а само при световния монарх, дотолкова, доколкото именно той въплъщава в себе си единството на човешкия род. По тази причина „към другите владетели изобщо и към отделния човек в частност можем да се доближим само частично, докато към монарха се доближаваме всецяло. Защото към другите владетели се доближаваме благодарение на монарха, а не обратно. По такъв начин на монарха е присъща изначално и непосредствено грижата за всички; за другите владетели тя е присъща благодарение на монарха.“32

Световната монархия според Данте Алигиери приемала съществуването на отделни кралства, княжества и градове. Релацията човек - монарх легализирала равенството на всички хора пред монарха и в същото време превръщала останалите владетели в служители не само на монарха, но и на народа. „Известно е, че не гражданите съществуват заради консулите и не народът заради царя, а обратното, консулите заради гражданите и царят заради народа.“33 Следователно Данте приема идеята заради суверенитета на народа — една идея, която има хуманистичен характер.

Епископът на Уорчестър и Уинчестър Томас Билсън (1547 - 1616) изпъква като убеден защитник на силната кралска власт. В книгата си „Истинското различие между християнското покорство и нехристиянския бунт“ (The True Difference between Christian Subjection and Unchristian Rebellion, 1585) той обосновал разбиранията за необходимостта от укрепване на монархическата институция като фактор за консолидиране на различните социални групи в английското общество. Така епископът Томас Билсън се наложил като един от най-големите апологети на монархията не само в Англия, но и в цяла Европа.

В защита на краля и кралската власт се обявява шотландският католик Уилям Баркли (1546 - 1608), професор по гражданско право в един от университетите на Франция. В труда си „За кралете и кралската власт“ (De regno et Regali Potestate, 1600) той брани прерогативите на краля като върховен владетел и осъжда католически и протестантски автори, които оправдават съпротивата на народа срещу върховното управление на владетеля. Известна е атаката му срещу ръководителя на Реформацията в Шотландия Джордж Бюкенън (1506 — 1582), защитил в книгата си „Правомощията на короната в Шотландия“ (De jure Regni apud Scotos, 1579) правото на съпротива срещу краля.

 

Историческа роля

 

Приемана от едни, отричана от други, възхвалявана и обругавана, съсловно-представителната монархия играела огромна роля в живота на Запада и Изтока. Под нейното непосредствено ръководство човечеството завоювало най-големите си победи в политическия, обществения, стопанския и духовнокултурния живот през периода на Възходящото средновековие. Повече или по-малко успешно императори, крале, князе проявявали усилия да преодоляват децентралистичните тенденции в своите държави и да консолидират разнородните етнически, социални, религиозни групи под скиптъра на короната. Те не се колебали да смазват въстанията на селските маси и градския плебс, подкопаващи установения социален ред, стабилността на държавата. Значителен е приносът им за защита на интересите на гражданите в тяхната борба срещу своеволията на сеньорите. Те полагали много усилия да защитят сигурността на пътищата срещу разбойническите набези на рицарите грабители, да премахнат анархията.

Съсловно-представителната монархия провеждала своята управленска дейност в съответствие със законите, гласувани в Парламента, от общите събрания и пр. Владетелите подпомагали изграждането на крепостни стени, мостове, крепости, замъци. При откриването на различните университети и академии те също давали своята подкрепа.

При съсловно-представителните монархии се изгражда модерната административна структура на кралствата. Френският крал Филип IV Красиви обнародвал ордонанс за устройството на кралството, а също и йерархичната система на обществото. Приема се, че моделът на кралство Франция в основни линии бил характерен и за останалите държави в Европа.

В своя ордонанс владетелят разпоредил кралството да обхваща най-малко 4 херцогства или 16 графства, или 64 баронства. От своя страна херцогството включвало най-малко 4 графства или 16 баронства. Следващите административни единици били маркизството, графството, вицеграфството и накрая — баронството. Маркизството се състояло от 5 — 6 баронства, всяко едно от които обединявало 10 дворяни и зависими селяни. Най-малко 4 баронства с по 10 зависими селяни влизали в едно графство, а 2 — 3 баронства съставяли едно вицеграфство. Най-сетне баронството обхващало около 5 — 6 рицари. По същество множеството феодални владения — херцогства, маркизства, баронства, графства и вицеграфства — представлявали независими или полунезависими държавици-княжества, включени в кралството.

Централните органи на държавното управление се състояли от Държавен съвет, Сметна палата, Парламент, които се изграждали върху базата на Кралската курия. Държавният съвет се занимавал с общото управление и упражнявал контрол върху отделните направления на администрацията. Сметната палата, върховният орган на финансите, управлявала паричните средства на кралството. Парламентът изпълнявал функциите на върховен съд.

Наред с централните органи на управлението важна роля играели някои длъжностни лица: канцлерът, конетабълът, камерарият, палатинът. Канцлерът упражнявал непосредственото управление в кралството и контролирал работата на администрацията. Конетабълът командвал рицарските подразделения, а от XIII в. насетне станал командващ армията на краля. Кралската хазна се намирала под контрола на камерария. Палатините били съветници на владетеля, които изпълнявали важни поръчения. Легистите се занимавали с въпросите на юриспруденцията.

Върховен орган била Кралската курия, която разполагала с правомощия във всички сектори на управлението и упражнявала непосредствен контрол. При курията функционирал върховният съд, който играел важна роля, бил специализиран съд с особени правомощия. Въоръжените сили включвали кралската армия.

Възникването и утвърждаването на съсловно-представителните събрания в отделните държави — Генералните щати във Франция, Райхстага в Германия, Парламента в Англия, Кортесите в Испания, Райхстага в Свещената Римска империя, Сената в Полша и др. — приключило успешно. Формирала се нов тип средновековна държавна система, съсловната монархия. В съсловната монархическа институция намерили обективация дълбоките промени, които настъпили в обществените отношния, в икономическия живот, с нарастването на градовете и с утвърждаването на гражданите като самостоятелна общественополитическа сила. На консолидиращата и интегрираща роля на монархията противостояли едрите феодални магнати, които били заинтересовани от поддържането на сепаратизма, на децентрализацията.

 

 

1Между многобройните проучвания на тази тема по-специален интерес пораждат следните: Вlосh, М. La société féodale. Les classes et le gouvernement des Hommes. Paris, 1940; Heck, Ph. Beiträge zur Geschichte der Stände im Mittelalter. Bd. 1—2. Halle, 1900—1905; Cam, H. M., A. Marοndiu, G. Stöckl. Recent work and present views on the origins and development of representative assemblies. — In: Relazioni del X Congresso Internationale di Scienze Storiche. V. 1. Firenze, 1955; Ковалевский, M. M. От прямого народоправства к представительному и от патриархальной монархии к парламентаризму. Т. 1—3. М., 1906.
2Бицилли, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. С., 1993, с. 192.
3Xачатурян, Н. А. Возникновение Генеральных штатов во Франций. М., 1976.
4Гутнова, Е. В. Возникновение английского парламента. М., 1960.
5Срв. Репина, Л. П. Сословие горожан и феодальное государство в Англии XIV в. М„ 1979.
6Альтамира-и-Кревеа, Р. История Испании. T. 1. Сокращенный перев. с испан. Е. А. Вадковской, O. М. Гармсен. М., с. 292.
7Пак там, с. 293.
8Пак там, 174-175.
9Пак там, с. 173.
10Пак там, с. 176.
11Всъщност първоначалното название „Римска империя“ от втората половина на XII в. било модифицирано в „Свещена империя“, през средата на XIII в. — в „Свещена Римска империя“ и в края на XV в. — в „Свещена Римска империя на германската нация“.
12Šwasta, J. Karel IV za cisarskou korunou. — In: Cteni o Karlu IV, a jeho době. Praha, 1948, p. 195.
13Чизмадиа, A., K. Ковач, Л. Асталош. История венгерского государства и права. М., 1986, с. 77.
14Пак там, с. 82 сл.
15Бакалов, Г. Византия — културно-исторически очерци. С., 1999, 309—310.
16Пак там, с. 318.
17Пак там, с. 319.
18Hеfеlе, С. Conciliengeschichte. Bd. V. Freiburg—Berlin, 1886, 882—883.
19Mirbt, C. Quellen zur Geschichte des Papsttums und des römischen Katolizismus. 3 Aufl. Tübingen, 1911, p. 141, No 273.
20Мignе, J. P. Patrologiae cursus completus, Seria latina. T. 216, col. 1082.
21Summa theologiae, la, 2a 96. 4.
22Пак там, la — IIае.
23De regimini principum, I, VI.
24Summa theologiae, la—IIае.
25Вж. преглед на различни схващания за произхода на „За монархията“. Едни мислят, че трактатът е написан при управлението на крал Анри VII, други — в края на живота на поета. FοIina, С. La tradizione delle opere di Dante Aligheri. — In: Att del Congresso internationale di studi danteschi. Firenze: Sansoni, 1965, 29—34.
26De monarchia, I, III, 3.
27Пак там, I, VIII, 3.
28Пак там, III, 4.
29Пак там, I, III, 4.
30Пак там, I, XII, 8.
31Пак там, I, XII, 8.
32Пак там, I, XI, 15—16.
33Пак там, I, XII, 10.

 

X

Right Click

No right click