Монархията - Съсловно-представителна монархия

Посещения: 1239

Индекс на статията

 

Съсловно-представителна монархия
 
 

Parlement Paris Charles7В условията на Възходящото средновековие монархическата държавност придобила съсловно-представителен характер1, специфична форма на управление, при която върховният владетел (императорът, кралят, халифът, султанът) управлявал с подкрепата на нови институции, наричани съсловно-представителни. Трансформацията била резултат не от отслабването на кралската власт, както прибързано мислят някои историци, а от усъвършенстването на обществените отношения, от нарастващата мощ на монархията. В новата обстановка, която настъпила, владетелите, особено от XIII в. насетне, разширили своите правомощия, легализирани по законен път. Св. Тома Аквински (1225-1274) признава правото на владетеля в определени случаи да се отклони от изпълняването на закона, за да постигне справедливост. Балдос де Убалдис (1327-1400), друг мислител от онова време, приема, че кралят притежавал „пълнота на властта“ (plenitudo potestatis) и винаги, когато пожелае нещо въз основа на определени знания, никой не може да му каже: „Защо правиш тези неща?“ Според Убалдис „и папата, и кралят могат, изхождайки от определени знания, да вършат всички неща над закона, срещу него или извън него (super jus et contra jus et extra jus). В Китай „Синът на небето“, императорът, създал „Управление по делата на чиновниците“, упражняващо контрол върху администрацията на страната. В края на IX в. халифът бил признаван за върховен сюзерен в целия сунитски свят и законите на мюсюлманските владетели придобивали сила, само ако получат инвеститура от халифа. В една или друга степен аналогични промени настъпили и в другите страни на Запада и Изтока, на Европа, Азия и Африка. Това било всеобщ закономерен процес. По своето съдържание съсловно-представителната монархия представлява нова форма на държавност, възникнала на базата на наследствената монархия, но се развила и усъвършенствала успоредно с еволюцията на обществените отношения, на производителните сили, с разцвета на парично-стоковите отношения. Съсловно-представителната монархия отразявала промените в социално-политическия строй, еволюцията в икономиката на градовете и аграрните отношения, централизацията в държавното устройство, усъвършенстването на административния апарат и управлението.

 

Типология на съсловно-представителната монархия

 

В резултат от цяла поредица причини в монархическата система на Запада и Изтока се зародили уникални комплекси монархически институции, които трудно се поддават на типологизиране и систематизиране. Едни характерни особености те имат в Европа, съвършено други в Азия, където историците на стария континент от векове виждат разновидности на източната деспотия и тирания. Най-добре може да се вникне във вътрешното съдържание на монархията, ако се вземе за индикатор принадлежността на съответен континент. Ако се ръководим от такъв показател, в Европа можем да обособим най-малко 3 типа монархически институции: католически, православни и ислямски. Към групата на католическите се отнасят Свещената Римска империя, кралство Франция, кралство Англия, кралствата на Пиренейския полуостров Испания и Португалия, кралствата на Скандинавския полуостров Дания, Швеция и Норвегия, а също кралство Чехия, кралство Полша, кралство Унгария. В италианските земи съществували кралствата Неапол и Сицилия. Към другата категория - на монарсите, спадащи към православния свят, се отнасят Византия, царство България, княжество Русия, княжество Влахия, княжество Молдова, кралство Сърбия. Що се отнася до ислямските монархически институции, те се зараждат след арабската инвазия на Пиренейския полуостров, където възниква халифат, превърнат по-късно в емират.

По конфесионална индикация държавите на Изтока през този период се разделят на католически, ислямски, будистки, конфуциански, шинтоистки и др. Католически характер притежават кръстоносните държави, създадени в Южна Сирия, а също и в останалите територии, завладени от рицарите на Западна Европа. Това били Ерусалимското кралство на Готфрид Булонски, княжество Антиохия, графство Едеса и графство Триполи. През 1491 г. кралят на Конго, а заедно с него и населението на страната приели християнството от португалски мисионери. Християнската религия се превърнала в опора на монархията в Етиопия, на династията Зогу, особено при Икуно Амлак (1268 — 1299), при неговия син Уйдим Арит (1299 — 1314), както и при император Амде Тсийон I (1314 — 1340). Официална религия на Монголската империя, придобила световноисторически размери, бил ислямът, но в завладените територии населението продължавало да изповядва будизма, конфуцианството и пр. В Делхийския султанат се утвърдило също мохамеданството, изградило стройна организационна мрежа ортодоксални структури, но наред с тях се разпространили суфизмът и различните сектантски групировки. Това се отнася и за Бахманидския султанат, обхванал значителна част от Декан. Индусите в завладените територии обаче спазвали старите си будистки, индуистки и други вярвания. В империя Китай, управлявана от монголската династия Юан (1271 — 1368), но в резлутат от успешното въстание на Джу Юанчан, провъзгласил се за император с името Хун ву (1368 - 1369) и поставил началото на династията Мин (1368 - 1644), конфуцианството се превърнало в държавна религия. Японската империя била свързана с шинтоизма - особена религия, изповядвана от японците.

 

Хронологизиране на монархията

 

Процесът на възникването и утвърждаването на съсловно-представителната монархия протичал в нееднакви темпове и в различни времеви граници. Приема се, че през времето от XIII до XV в. тя се заражда и укрепва в кралство Англия и държавите на Пиренейския полуостров: кралство Кастилия, графство Португалия, превърнато през 1116 г. от Алфонс Хенрих в кралство, кралство Арагон, кралство Испания, чието начало поставила унията от 1479 г. между Кастилия и Арагон. Ако във Франция тази форма на монархия възниква и се налага през XIV-XV в., в Германия тя получила разпространение през дългия период от XIII до XVII в. Малко по-късно, от XIV до XVII в., получава прием в Чехия и Унгария. В Полша и Скандинавските страни — Дания, Швеция и Норвегия, придобила своите характерни своеобразия от XV до XVII в. Що се отнася до Руската държава, монархия в съсловната си форма се заражда и формира през XVI — XVII в.

В страните на Изтока — Китай, Индия, Япония и др., където не можели да възникнат ясно оформени съсловия и съсловни представителства, обстановката се оказала по-сложна и монархията управлявала в традиционните си деспотични форми. Това е в съответствие с особеностите на Изтока.

 

Предпоставки за появата на съсловно-представителна монархия

 

Разширяването на управленските функции на монархията се намирало в определена връзка с промените, които настъпили във феодалната обществена система на Земята. Вярно е, че феодализмът неизбежно водел до разделянето на държавния фиск в отделните владения. В тях абсолютната собственост на върховния владетел се трансформирала в относителната собственост на нисшестоящия феодал (васал), който организирал нейното обработване. Това било резултат от съединяването на собствеността с политическата власт, с политическата раздробеност и разпокъсаност. Двойното право върху земята (dominium utile, от една страна, и dominium directum — от друга) разкрило същностни особености на феодалното земевладение. Разпределението на земевладението между монарха и неговите подведомствени, васалите, било съпътствано с промени в установената политическа система. Върховната власт била поделена между върховния владетел и сеньорите, част от които били чиновниците в управленския апарат.

В тази сложна трансформация, в която действали както центростремителни, така и децентралистични сили, имало случаи, като в Италия например, където кралската власт загубила влияние и постепенно слязла от историческата сцена като обединителен център.

В останалите страни на Европа обаче, където монархическата институция не скъсала връзките си с феодалното земевладение и се опирала върху него, тя успяла да запази своите позиции, провеждайки редица реформи. Едно от възможните средства за усъвършенстване на управляващата институция можело да се открие в привличането на различни обществени сили с авторитет и влияние в обществото. В това отношение особено важна роля можели да играят градовете.

В онзи етап от историческия живот на Европа редица градове успели да извоюват автономия, водейки продължителни битки със сеньорите. Това се отнася, на първо място, за италианските градове-републики, както и за муниципиите в Южна Франция, възглавявани от консули, избирани от гражданите. Валидно е и за имперските градове в Германия (Reichsstädte). В не по-малка, ако не и в по-голяма степен това се отнася и за градовете в Англия, Испания, Унгария, Полша, Дания, Швеция, Норвегия, Русия и в редица други страни. Приема се, че градовете били своеобразен първообраз на идеята за държава от качествено нов тип.

В новата обстановка възникнала концепцията за върховенство на властта, за държавност. Самата монархия, както правилно се досеща П. Бицилли, започнала да се засилва не толкова върху основата на средновековните, на феодалните сили. Тя само ги използвала за решаване на възникващите държавни задачи. Привлекателен обект за включване в управленските процеси станали новите социални сили, трансформирали се в „държавни чинове“, „съсловия“ (états, Stände)2.

 

Специфика на съсловно-представителната монархия

 

По същество съсловно-представителната монархия била такава форма на управление, при която монархът — император, крал, княз, цар и пр. — реализирал своята власт чрез различните съсловия, включени в институциите. По принцип елементите на съсловно-представителните учреждения в отделните страни имали сходен характер, но в зависимост от конкретната обстановка придобивали съответни своеобразия. Първо място в установената йерархическа система заемали представителите на феодалната аристокрация — светска и духовна, а след тях идвали избраниците на градовете.

В Европа съсловно-представителните институции, създадени от монарсите, получили различни названия в отделните страни. В Германия те били наречени райхстази, в Англия и Шотландия — парламент, във Франция — Генерални щати (Etats généraux), в Чехия, Полша и Унгария — сеймове, в Испания и Португалия — кортеси. В Азия обстановката била сложна и владетелите създали цяла система управленски органи с разгърната бюрократична йерархия. В Арабския халифат висшите чинове и ведомства се назначавали лично от халифа и се отчитали пред него, а местните територии се управлявали от емири. Централните органи на държавно управление, т. нар. „дивани“, провеждали политиката на върховната власт. По-специално Диван-ал-Джунд обслужвал снабдяването и въоръжаването на армията. Диван-ал-Харадж контролирал органите на централното финансово управление. Диван-ал-Барид уреждал пътищата и пощите. Дивани се занимавали с подготовката на държавните актове, с управлението на именията на халифа, с вътрешното и външното разузнаване. В Китай, където монархът официално се титуловал не само император (хуанди), но и „Син на Небето“ (Тян цзи), той притежавал наследствена власт, която фактически била неограничена. Личността на владетеля била сакрализирана, той се приемал за повелител на всички хора, както и за посредник между Небето, върховното божество и Вселената, за крепител на реда и законността в света. Висш върховен орган на държавата била Върховната палата, която управлявала традиционните ведомства в империята.

Неповторими особености придобила монархическата власт в Япония. От XII в. централната власт на императора — Микадо, била ограничена в областта на религията. Върховното управление на страната преминало в ръцете на шогуна, най-силния феодален господар. Възникнал през 1192 г., шогунатът, опрян на самураите, както и на някои едри магнати, завладял столицата Киото, оставил императора в неговия дворец и започнал да управлява от негово име. В Индия, където възникнал известният Делхийски султанат, монархията също се развила по неповторим начин. Султанската власт се обективирала в деспотични форми: наместниците на тиранина разполагали с огромен бюрократичен апарат. Султанът решавал еднолично въпросите на управлението, наказвал феодалите, подлагал ги на преследване, конфискувал имуществото им. При провеждането на централизацията в Корея кралят създал няколко висши административни институции: управление на правителствените дела, върховно управление по делата на чиновниците и висш орган на държавните финанси. Освен това той учредил и 6 палати: на чиновете, военните, церемониите, налозите, обществените работи и углавната. Поставил началото и на 9 канцеларии, положили основите на държавния апарат. В основата на централизираната корейска държава легнала върховната държавна собственост върху земята. В Османската държава върховен владетел бил султанът, назоваван „падишах“, разполагащ с абсолютна власт. Великият везир бил второто по значимост лице в държавата. Върховният съвет (Диван-и хумайун) включвал везирите, ръководещи отделните управления в апарата на висшата администрация. Главният мюфтия бил ръководител на ислямското духовенство.

Представителите на сеньорите и на различните категории на аристокрацията влизали в учрежденията нерядко като васали на монарха. Като служители на Църквата се включвали представителите на църквата — архиепископи, епископи и абати на големите абатства. Така било в началото в Кастилия, а след това и във Франция. Въведено било разделение на представителите на висши и нисши, образуващи две палати. В Арагон те били наричани „brazo de nobles“ и „brazo de caballeros“. В Англия били „групирани“ първо в „barones majores“ и „barones minores“, като в тях влизали и рицарите, докато в Германия ги групирали на „Herrenstand“ и „Ritterstand“. От името на градовете присъствали консули, мерове, бургмайстери и др.

Възникнали на традиционна феодална база, съсловно-представителните събрания първоначално взимали решения, основани на договорен принцип. Това се дължало на обстоятелството, че самата феодална система била изградена на договорен принцип. Васалите на един сюзерен взимали решения, по които било постигнато предварително съгласие с владетеля, макар самите те да имали съзнанието на свободни хора. Договорните решения били оформени в писмена форма. В кралство Англия такъв характер придобила известната „Велика харта на свободата“ (Magna Charta libertatum) от 1215 г.

Обективните процеси на централизация на държавното управление, възглавявано от монарха, били неразделно свързани с новия, по-висш етап в развитието на обществото. Консолидацията отразявала разцвета на градовете, просперитета на вътрешния и международния пазар, подема на стоковото производство, на обмена. Разбира се, монарсите включвали различните съсловия в управлението на своята държава, движени от многоаспектни причини и съображения. Това се потвърждава от документалните свидетелства. В това отношение много интересни са мотивите на френския крал Филип IV Красиви (1268 — 1314) да свика Генералните щати през 1302 г. във Франция3. В грамотата си до сенешала на Босер от февруари 1302 г. френският владетел подчертава: „Желая да обсъдим и разгледаме съвместно с прелатите, бароните и останалите Наши и на Нашето кралство верни поданици многото затруднителни обстоятелства, обезпокоително засягащи Нашето положение и свободи, а също и Нашето кралство, църквите, духовните лица, знатните, светските хора, общините и отделните жители на кралството. След това крал Филип IV повелява на сенешала да се разпореди от негово име до консулите и общините на градовете Монпелие и Босер „да изберат по двама или трима от най-добрите и опитни люде“ да пристигнат в неделята преди Връбница в Париж, за да обсъдят обстановката. „Внушете им, че ако въпреки настоящата заповед не се явят пред Нас, ще бъдат подложени на наказание, което ще постановим.“ Цитираният текст на кралската грамота, подготвена за свикване на Генералните щати във Франция, носи отпечатъка на конфликта между френската корона и папа Бонифаций VIII (1294/1295 — 1303) във връзка с облагането на църковните имущества с налози и такси. Както е известно, противоречията между крал Филип IV и папа Бонифаций VIII се зародили и придобили драматичен характер през 1296 г., когато монархът обложил духовенството с непомерно тежки данъци. В отговор на акта на владетеля папата обнародвал известната була „Clericis laicos“, с която забранил на френския крал да облага своеволно Църквата с данъци, а на духовниците разпоредил да не внасят в държавния фиск доходи на Църквата, без да са получили предварителното разрешение на Римския папски двор. От своя страна крал Филип IV повелил да не се изнася злато и сребро от Франция. Това засягало интересите на Църквата и понтифексът се видял принуден да прави отстъпки и да търси разбирателство. Макар и временно, противоречията били изгладени, но през 1301 г. те припламнали с нова неудържима сила. От висотата на своя трон папа Бонифаций VIII отправил към краля тежки обвинения. Той го упреквал, че заграбва църковни имущества, че потиска поданиците си, че фалшифицира монети. Старата теза за върховенството на духовната власт над светската, на папата над краля той обосновал в прочутата була „Unam sanctam“. „Налагайки над нас задълженията на апостолското служение — написал папата, — Господ ни постави нас по-високо от кралете и императорите.“ Аргументацията на папа Бонифаций VIII се намирала в пълна хармония с концепцията на папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), който, повтаряйки една традиционна версия на Църквата, поддържал, че папите са поставени от Бога над кралете и императорите.

Съотношението на силите в Европа обаче не било както по времето на папа Григорий VII, а в значителна степен променено в полза на кралската, на светската власт, която вече значително превъзхождала възможностите на Римската курия. Могъщият крал на Франция Филип IV Красиви разполагал с достатъчни възможности да защити завоеванията на светската власт и да смаже остарелите домогвания на папството за супремация на Църквата над държавата. Той намерил опора в общественото мнение, подхранено от силни антипапски настроения. Затова не се колебал и свикал Генералните щати, в които били включени представители на трите оформени окончателно съсловия във Франция. Едното съсловие било на духовенството, другото — на аристокрацията, третото — на градовете. Сериозно обезпокоен за положението на Църквата, папа Бонифаций VIII изпратил в кралство Франция специален легат, комуто възложил да обяви крал Филип IV за отлъчен. Легатът не успял да изпълни разпореждането, защото бил арестуван. Самият папа, който резидирал по това време в гр. Анани, бил посетен от заговорници, делегирани от краля, и подложен на унизителен разпит. В резултат от поруганията, на които бил подложен, папа Бонифаций VIII неочаквано починал. На негово място бил избран архиепископът на гр. Бордо, който управлявал Църквата като Климент V (1305 — 1314).

В хода на конфликта съсловното представителство в кралство Франция окончателно се оформило. Вярно е, че в предишното XIII столетие определени представители на отделните съсловия, респективно на градския патрициат, духовенството или рицарите, се включвали в заседанията на кралския съвет и участвали при решаването на някои проблеми. В отделни графства били формирани съсловни събрания, щати, но те били свиквани нередовно и се занимавали главно с проблеми на данъчното облагане. Сравнително по- редовно Генералните щати били свиквани от 1302 г. насетне. Редовно функционирали и щати в отделните графства.

Съсловното представителство в кралство Франция придобило редица своеобразия, свързани с цялостната социална система на Възходящото средновековие изобщо и по-специално с неговата социална структура. Оформените три съсловия (très états) участвали в управлението на страната. Духовенството, първото съсловие в кралство Франция, включвало членове на висшия клир — архиепископи, епископи и абати, които образували самостоятелна камара. Светската, гражданската аристокрация съставлявала второто съсловие и се състояла от средни и дребни рицари, които формирали втората камара. Що се отнася до третата камара, в нея се нареждали представители на градовете: мерове и членове на градските съвети, на патрициата. Херцозите и графовете влизали в обкръжението на краля и формирали самостоятелна група.

Генералните щати били свиквани по решение на краля, който подготвял програмата на заседанията. Предмет на обсъждане обикновено ставали проблемите за финансовото подсигуряване на кралския двор. Разисквали се също различни проблеми на вътрешната и външната политика на кралството. При решаване на повдигнатите въпроси кралят намирал опора в градовете, които давали своята подкрепа за централизацията на страната, за осигуряване на материалния стабилитет на монархическата институция, утвърждаването на нейния авторитет. Като се има предвид, че крал Филип IV при своето управление изразходвал неправомерно държавния фиск, налагало се да въвежда нови данъци, което трябвало да получи законовата санкция на Генералните щати. Тази практика продължила и при следващите владетели на страната.

Ето защо формирането на Генералните щати представлявало крачка напред в развитието и усъвършенстването на обществените отношения в кралство Франция. По същество това бил управленски орган, чрез който кралят уреждал решаването на възникващите държавни дела. В устройството и управлението на кралството били привлечени изтъкнати представители на магнатите, на замогващото се гражданство. На базата на цялата страна кралят укрепвал съюза с градовете, в които намирал солидна социална опора. Привлякъл на своя страна третото съсловие, кралят ограничавал и обезсилвал сепаратизма на едрите васали, които своеволничели и подкопавали единството на страната, укрепвал процеса на централизацията, увеличавал своите политически правомощия, увеличавал финансовата си стабилност. Наследствената монархия от ранносредновековния период, характеризиращ се с политическа нестабилност и разпокъсаност на обществените сили, била заменена с нова, по-висша форма на устройство и управление — съсловно-представителната монархия. В резултат от промените, които настъпили, в управлението се включили силите на третото съсловие — новата социална сила в Европа.

Друг модел на обществено устройство и управление в Европа образувал английският парламент4, свързан с нарастващата роля на градското съсловие в кралство Англия5. Съсловно-представителната монархия на Британския остров била сформирана в началото на XIV в. Това станало в резултат от заздравяването и укрепването на икономическата система, на икономическите връзки и взаимоотношения, на по-нататъшното развитие на политическото устройство, на централизацията на държавния апарат.

В първоначалната си форма парламентът в Англия възникнал по време на Гражданската война (1263 — 1267). След като Симон дьо Монфор разгромил в битката при Люис през 1264 г. крал Хенри III (1216 — 1272), който заедно с престолонаследника попаднал в плен, граф дьо Монфор управлявал Англия в продължение на 15 месеца. Той свикал първия английски парламент в началото на 1265 г. В заседанията взели участие барони, епископи, по двама представители на градовете и по двама рицари, излъчени от всяко графство. Както и в Генералните щати на Франция, английският парламент включвал представители на трите съсловия. Не разполагащ с широка социална опора, Симон дьо Монфор не смогнал да се задържи начело на държавния апарат. След като успял да избяга от плен, принц Едуард, наследникът на крал Хенри III, застанал начело на недоволните, на защитниците на сваления крал. В битката при Ившем, разразила се през август 1265 г., Симон дьо Монфор паднал убит. Властта преминала в ръцете на Едуард I (1272 — 1307), който успял да оформи окончателно парламента на Англия.

Крал Едуард I, опрян на подкрепата на градския патрициат, на занаятчиите и търговците, на рицарите, провеждал политика на ограничаване икономическата и политическата мощ на едрите феодални собственици: светски и духовни. Това му дало възможност да промени статуса на английския парламент, различаващ се от Генералните щати във Франция. Двете палати, които се оформили към средата на XIV в. — Горна (Палата на лордовете) и Долна (Палата на общините), общо взето, проявявали стремеж да хармонизират своята дейност с политиката на краля. От своя страна кралят изпращал специални писма до архиепископи, епископи и абати на манастирите, както и на лордовете и бароните за участие в работата на Парламента. Привличани били и представители на други слоеве от населението.

В държавите на Пиренейския полуостров, на базата на които се оформили Испания и Португалия, кралската власт имала многовековни традиции. Това се отнася за Навара и Португалия, които през XIII и XIV в. се развивали самостоятелно. Отнася се и за Кастилия и Арагон, които се обединили и през 1477 г. от тях се оформило кралство Испания. Концепцията за божествения произход на краля била изработена от юристите още през време на Вестготското кралство. Според установените традиции основна функция на краля е да защитава народа и да осъществява правото на юрисдикция. В декларациите на кортесите в Олиедо от 1445 и Окани от 1469 г. тази задача се извлича от посланията на св. апостол Павел6.

Според „Партидите“ (Las Partidas), основен законодателен паметник, обнародван от крал Алфонс, кралят е независим от императора. „Партидите“ задължават краля да уважава правата на народа в съгласие с интересите на държавата и понятията за справедливост. От своя страна народът е задължен да уважва краля и да му се подчинява. В известни случаи той може да упражнява контрол над монарха, за да не нарушава своите задължения. „Партидите“ повеляват народът да не оскърбява достойнството на монарха, да живее със страх от него, но не с чувство на „ужас и гнет, а от любов към него“7.

Съсловно-представителните монархии на Пиренейския полуостров, възникнали в отделните кралства в хода на Реконкистата, притежавали свои особености. Социалната структура на обществото, която се формирала, отразявала конкретно-историческите условия. Както в останалите католически държави, аристокрацията била привилегирована и разполагала с икономическа мощ и политическо влияние. През XII — XIII в. тя започнала да извоюва независимост, да обновява и разширява социалната си база. Възникнало съсловието на рицарите (cabaleros). От средната класа произлизали законниците (letrados), защитаващи правата на кралете. Нараснало влиянието на католическото духовенство, което разполагало с имунитет8. Укрепвала аристокрацията от втори ранг — военни и инфансони. Особено място заемали синовете на тези, които представлявали нещо от себе си, хора от знатен произход (fïjosdalgos). Друга група образували т. нар. „синове на аристократи“, които можели да носят оръжие, т. нар. „ескудеро“ (escudero). Укрепвало влиянието на т. нар. „знатни особи“ (ricos hombres). Важна роля играели представителите на нобилитета, които имали право да носят оръжие (milites nobiles)9.

В средната класа влизали занаятчиите и свободните земеделци10.

Съсловно-представителните събрания в кралствата на Пиренейския полуостров били свиквани по разпореждане на краля. През 947 г. били проведени в Одвиедо и Леон, а след това в Беневент, Саламанка и други места. През 1137 г. събранието в Нахера, председателствано от крал Алфонс VII, било наречено „кортеси“ (las cortes, от corte, кралски двор).

Кортесите били консултативни органи, не разполагали със законодателна инициатива. Членовете им взимали участие при ратификацията на актове на монарха, при избор на Регентски съвет. През XIV в. значението им не само се запазило, но нараснало в значителна степен. В заседанията им участвали представители на трите съсловия: духовенството, аристокрацията, избраници на градовете. Дейността им спомагала за демократизация на обществото, за утвърждаване влиянието на градовете, за ограничаване своеволията на аристокрацията. Това се вижда от обстоятелството, че самите градове придобили право на представителство в кортесите: 1188 г. — Леон, 1218 г. — Каталония, 1250 г. — Кастилия, 1274 г. — Арагон, 1300 г. — Навара.

Специфичен модел на съсловно-представителната монархия образувала Свещената Римска империя, създадена през 962 г., когато крал Ото I Велики (912-973) бил коронясан от папа Йоан XII (955-964) за „император Август“ с короната на „римските императори“. В развитието на германската държавност по това време се очертали два основни етапа: единият включвал XII-XIII, другият - XIV-XV в. Всеки от посочените периоди имал своите особености. През XII-XIII в. в страната настъпил икономически подем, но той не можел да доведе до формирането на единен стопански център като Париж за Франция или Лондон за Англия. Градовете, които процъфтявали по течението на р. Рейн (Кьолн, Кобленц, Майнц, Вормс, Шпайер, Страсбург, Бон) и р. Дунав (Улм, Регенсбург, Донауверт), били повече свързани с външния, отколкото с вътрешния пазар.

Йерархичната система, която се изградила в Германия в началото на XII в., обаче носела отпечатъка на вътрешното развитие на страната. Вече през XIII в. бил изграден известният „ред на щитовете“ (Heerschildordnung). Императорът, върховният сюзерен, притежавал най-важните управленски функции — суверенитет (Landeshoheit) и др. Непосредствените васали в страната се намирали в зависимост от неговата воля. След императора по значение се нареждали духовните князе - архиепископи, епископи, абати, а на трето място идвали светските князе: херцози, графове и пр. Свободните барони заемали четвърто, рицарите — пето, министериалите — шесто, а „свободните хора, родени от брак“ — седмо място. В случаите, когато съответният аристократ се оказвал васал на сеньор, който бил васал на лице, равно на собственото му положение, той бил поставян една степен по-ниско в „реда на щитовете“.

В резултат от икономическата и политическата разпокъсаност на Германия настъпили значителни усложнения и в ленната система. При управлението на Хохенщауфените системата на териториалните княжества укрепнала и изместила окончателно старите племенни структури. На базата на племенните херцогства възникнали стотици княжества от нов тип. Князете на императора можели да стават васали на чуждестранни владетели. Това още повече подкопавало единството и целостта на империята. В тази насока е любопитно положението на министериала Вернер фон Воленд, който бил васал на 43-ма сеньори, от които получил над 500 ленни владения, включително и 15 графства. В същото време той разполагал с повече от 100 ленници-васали. Херцогът на Саксония пък бил васал на императора и в същото време васал на Бамбергския епископ. Херцогът на Бавария бил княз на императора и васал на абата на Фулдското абатство.

В обстановката на изострени противоречия императорите изпадали в зависимост от един или друг едър феодален земевладелец и провеждали политика на изчакване, колебания и компромиси. В една или друга степен това се отнася с известни изключения за династията на Хохенщауфените (1137-1254), на Люксембургите (1346-1378), на Хабсбургите (1437-1806). Важен етап в развитието на немското многовластие отбелязва издаването на „Златната була“ през 1356 г. от император Карл IV (1347-1378). По силата на споменатата була било узаконено избирането на императора от колегиума на курфюрстите, включващ четирима светски и трима църковни владетели. В състава на светските курфюрсти влизали кралят на Чехия, херцогът на Саксония, маркграфът на Бранденбург и пфалцграфът на Рейн, а на църковните — архиепископите на Майнц, Кьолн и Трир. Като старши по катедра архиепископът на Майнц свиквал заседанията на курфюрстите във Франкфурт на Майн, където протичал изборът на следващия върховен владетел.

1024px Balduineum Wahl Heinrich VII

Разбира се, противоречията, които разтърсвали формированието, наречено „Свещена Римска империя“11, засягали не само императорите и князете, но и курфюрстите-избиратели. Малкото Люксембургско княжество било управлявано от силния дом на Люксембургите, чийто представител Карел IV (крал на Чехия 3 десетилетия — от 1347 до 1378 г.) бил император на огромната конфигурация,   която получила гръмкото название „Свещена Римска империя на германската нация“ (Das heilige römische Reich deutscher Nation). Както находчиво се изразява Фр. Волтер (1694-1778), обаче „тази държава не била нито германска, нито римска, а най-малко от всичко свещена“.

Фактически императорската корона се превърнала в играчка на курфюрстките избиратели, които можели да избират и да свалят императорите от техния престол. Така император Вацлав IV (1378-1400), син на Карл IV, понеже застанал на страната на градовете в тяхната борба с князете, бил свален от престола като император и успял да управлява само като крал на Чехия до своята смърт през 1419 г. Наследникът му на престола Сигизмунд (1410-1437), другият син на Карл IV, вече не смеел да проявява самостоятелност и управлявал в съответствие с волята на курфюрстите.

В управлението на Германия след императора активна роля започнали да играят две имперски институции: едната бил Райхстагът, другата — Имперският съд. Като се започне от XIV в. насетне, Райхстагът, наричан имперски съд, станал постоянен. В неговия състав се оформили 3 колегии: на курфюрстите, на князете, графовете и свободните господари и колегията на представителите на немските градове. Своите заседания трите колегии провеждали самостоятелно. В особени случаи те се събирали заедно, но заседанията им имали не делови, а тържествен характер.

Имперският съд, който бил създаден през 1495 г., прилагал традициите на римското право, което получило немска рецепция. При решаването на възникналите дела съдът взимал своите решения, основавайки се на клаузите на римското право, като прилагал и принципите на „доброто немско право“.

Като управленска институция империята не успяла да постигне единство, централните учреждения не работели достатъчно ефективно. Правителството на империята нямало финансови възможности. Не била създадена редовна постоянна армия. Полицията подлагала на преследване за прояви на богохулство, пиянство, както и за нарушаване на обществения ред и законност. Поради липсата на централизация имперската управленска система не можела да осигури прилагането на гласуваните в Райхстага решения. Това до голяма степен подкопавало авторитета на законодателния орган.

В многобройните княжества на империята заседавали ландтази, които придобили окончателното си организационно устройство през XIV в. В ландтазите се решавали локални въпроси, извикани на живот от икономическите, обществените, политическите и духовно-културните потребности на населението от градовете и селата.

Чешката монархия, придобила други особености, била до известна степен свързана със Свещената Римска империя. През XI-XII в. княжеският род на Пршемисловичите (995-1306) бил разтърсван от ожесточени борби за престола. Неговите представители се обръщали за подкрепа към императора, от когото очаквали да им съдейства да заемат престола. От своя страна императорите също се нуждаели от съюза на чешките владетели при опитите на немците да подчинят италианските земи. В резултат от взаимните интереси двете страни били склонни на взаимни отстъпки. Още княз Вацлав I признал васалната си зависимост от Хайнрих I. Император Хайнрих IV (1056-1106) предоставил през 1086 г. кралска корона на княз Братислав II (1061-1092). Това повишило престижа на Чехия като самостоятелна държава в Централна Европа, укрепило авторитета на монархическата институция. Когато крал Братислав II починал през 1092 г., един от князете, Бржетислав II (1092-1100), се обърнал към император Хайнрих IV с молба да предаде властта на неговия син още преди да бъде избран за княз на Чехия. Този акт представлявал форма на признание на васалната зависимост на кралство Чехия от империята.

При управлението на Собеслав I (1125-1140) положението на Чехия укрепнало. През 1126 г. той разгромил армията на император Лотар, след това през 1130 г. успял да смаже бунта на феодалните магнати, които се вдигнали против него. Опрян на подкрепата на императора, следващият монарх, Владислав II (1140-1173), продължил борбата за ликвидиране своеволията на аристокрацията. Положението в Чехия се подобрило още повече при император Фридрих II Хохенщауфен (1211-1250) и особено по време на т. нар. „междуцарствие“ (1254-1273), когато властта на императорите била преустановена. Кралят на Чехия придобил правата на княз-курфюрст в империята, но бил избиран от чешкия сейм.

Разширяващата и задълбочаващата се немска колонизация в Чехия обаче имала негативни последици за вътрешното развитие на страната. Докато дворецът и аристокрацията говорели на немски език и усвоили немските нрави и обичаи, гражданите и селяните запазили своята чешка идентичност. Кралете на Чехия сами претендирали да получават корони от императорите и да се поставят във васална зависимост от тях. Крал Пршемисл II (1253-1278) разширил границите на Чехия и включил в държавата различни етнически общности, разпръснати в Австрия, Щирия, Каринтия, Крайна. Тясно свързан с империята, той стигнал дори дотам, че през 1254 г. участвал в кръстоносния поход против пруси и литовци, проявявайки особено старание. Въпреки това, когато предявил претенции за императорската корона, срещнал противодействието на курфюрстите, папата и немската аристокрация. На императорския престол бил избран Рудолф Хабсбургски. Понеже отказал да произнесе традиционната васална клетва на императора, възникнал конфликт; пламнали противоречия между новоизбрания император и крал Пршемисл II, който паднал убит през 1278 г. в сражението на Моравското поле.

Възникнал конфликт, който имал тежки последици за чешката държава. Император Рудолф завладял значителни територии от Моравия. Феодални магнати вдигнати бунт и подложили на разграбване кралските имения. На овакантения трон бил възстановен крал Вацлав II (1283-1300). Той се опитал да възстанови нарушеното разбирателство между кралския дворец и аристокрацията. Подобренията, настъпили в резултат от консолидационната политика, която провеждал, му позволили да разшири територията на държавата. В края на XII в. той сложил ръка на Силезийските княжества в Малка Полша. В резултат от династически брак през 1300 г. Вацлав II успял да седне на престола на Полша. След смъртта на последния представител на династията на Арпадите в Унгария (1301 г.) унгарски магнати му предложили короната на Унгария, но той отстъпил престола на своя син Вацлав III, който управлявал под името Ладислав V. Чешката държава започнала да играе решаваща роля в живота на Европа. Тези тенденции продължили и при сина на Вацлав II - Вацлав III (1305-1306), който заел престола след смъртта на баща си. Краят на династията на Пршемисовичите настъпил със смъртта на Вацлав III. Новият крал на Чехия, Йохан (по чешки Ян) Люксембургски (1310-1346), който бил избран, поставил началото на нов етап в развитието на съсловно-представителната монархия. На тригодишната анархия, обхванала чешкото общество, бил поставен край.

Още в началото на своето управление крал Ян Люксембургски съумял да притъпи първоначалното недоволство на пановете, като издал специална грамота, с която им гарантирал редица съсловни права и привилегии. Освен това той възстановил свикването на сейма от 1310 г. В заседанията на сейма участвали архиепископи, епископи и абати, както и представители на светската аристокрация: магнати, шляхтичи. В сейма понякога били допускани и граждани (мешчане), но това ставало при извънредни случаи. Макар да управлявал продължително време, крал Ян Люксембургски пребивавал сравнително кратко в Чехия. Поради своя произход той живеел повече в княжеството си Люксембург, където били насочени непосредствените му интереси. Свързан с Франция, той паднал убит в сражението при Креси (1346 г.), включен в бойния контингент на френската армия, воюваща срещу англичаните.

Наследникът на Ян Люксембургски, синът му Карел I (1347-1378)12, укрепил още повече позициите на монархическата институция в Чехия. Още през 1333 г. като владетел на сеньорията Лука в Италия той бил поканен от чешката шляхта и пристигнал в Прага, където получил титула маркграф на Моравия и наместник на Чехия. При решаването на възникващите задачи той търсел и откривал подкрепата на Църквата. Негов голям успех било учредяването на Пражката архиепископия на 30 април 1344 г., подчинена на майнцкия архиепископ. След смъртта на баща му през 1346 г. бил избран за крал на Чехия. Крал Карел I приел грандиозна програма за разцвета на Чехия и кралската власт. С подкрепата на римския папа Климент VI (1342-1352) през 1346 г. в единоборство с Лудовик Баварски курфюрстите го избрали за император. Успял да заеме престола обаче през 1347 г., след смъртта на своя съперник. Като император управлявал под името Карл IV.

При провеждането на своята политика той трябвало да се съобразява с волята на немските князе, но това не му пречело да проявява особени грижи за разцвета на чешкото кралство. Във вътрешнополитическо отношение в Чехия започнало укрепване на кралския домен. Държавната хазна била запълнена, редица права и привилегии на магнатите — редуцирани. Прага, столицата на империята, се превърнала в един от основните икономически, обществени, политически и културни центрове на Стария континент. Наследствените владения на Чехия били възстановени и разширени. Чехия обхващала освен старата Бохемия Силезия, Бранденбург, част от Саксония и други владения.

В Прага започнало невиждано по мащаби строителство. Над р. Вълтава бил изграден Карловият мост. През 1348 г. бил открит Пражкият университет, един от най-старите в Европа, носещ неговото име. Издигнат бил прочутият замък Карлщайн. Появили се нови монументални сгради. Настъпил подем в чешките просвета, образование, наука и култура. В усилията си да създаде наследствена монархическа традиция Карл IV използвал политическите съюзи, установявани в резултат от сключването на династически бракове. В старата научна литература управлението на Карел I се характеризира като „златен век“ на чешката история. 

Съсловно-представителната монархия в Чехия продължила да се развива и утвърждава при следващите владетели. В държавно-правно отношение Чехия продължавала да влиза в организационната система на Свещената Римска империя. Императорите утвърждавали кралете на Чехия, избирани от сейма. Централният управленски апарат, създаден през първата половина на XII в., се развивал и усъвършенствал заедно с развитието на обществените отношения. Придворният жупан оставал висше длъжностно лице, управляващо двореца. Своите задачи решавали и другите длъжностни лица — придворен канцлер, дворцов съдия, коморник и др.

Значението на сейма нараснало. Когато през 1348 и 1359 г. в сената се обсъждали клаузите на Majestas Carolina, укрепващи прерогативите на кралската власт, на наследствената монархия, членовете на сейма отклонили направените предложения като неприемливи. Нараснала ролята на едрите феодали, които искали да имат решаващ глас в управлението.

Монархическата институция възникнала в Полша през X-XI в. под формата на княжество, трансформирано през 1025 г. при Болеслав I Храбри (992-1025) в кралство. При провеждането на законодателната, съдебната и административната власт кралете били подпомагани от специализиран кралски съвет, включващ едри феодали - светски и духовни. Представителите на аристокрацията били наричани можновладци (властители на силните). Членовете на кралския съвет участвали при обсъждането на възникващите пред държавата въпроси — сключването на мир, обявяването на война и пр. Решаващата роля при взимането на решенията обаче играел кралят; можновладците, участващи в кралския съвет, имали правото на съвещателен глас. Такава роля изпълнявали и членовете на съборите, свиквани при различни случаи от краля.

Монархическата институция в кралство Полша провеждала своята вътрешна и външна управленска дейност облегната на административния апарат — централен и местен. В централното управление влизали войвода, канцлер, коморник, скарбник, чашник. Войводата наблюдавал реда в кралския двор, командвал армията, а канцлерът, който традиционно бил духовно лице, отговарял за кралската канцелария. Коморникът се грижел за снабдяването на двора, докато скарбникът организирал сеченето на монети и подсигуряването на армията с всичко, което ѝ било необходимо.

Кралят организирал местното управление посредством наместници, които сам назначавал.

В кралство Полша съсловно-представителният орган се наричал сейм, както в Чехия и Унгария. Поради недостатъчната развитост  на градовете гражданите били сравнително слабо представени в сейма. През 1138 г. княз Болеслав III Кривоусти (1108-1138) разделил Полша между четиримата си синове, за да предотврати по-нататъшното разделение на страната и за да спре боричканията за трона. Все с тази цел той формирал сеньориална област, включваща Краковските земи, Ленчица, Серадз, части от Куява, Велика Полша и Гнезно. Създадената област се намирала под властта на принцепса (върховния княз), първородния син Владислав II (1138-1146). Княз Владислав се опитал да обедини страната, но братята му се организирали срещу него, нанесли му поражение и го принудили да напусне страната и да стане васал на императора Конрад III (1137-1152). Феодалните междуособици се разширявали и задълбочавали.

Полската съсловно-представителна монархия била изградена в окончателен вид през XIV в. В тази си форма монархическата институция управлявала с подкрепата на различни политически органи: събори на пановете и шляхтата, рицарството. На тези събори се избирал кралят с вота на едрите светски и духовни феодали. Приема се, че шляхтата била заинтересована от установяването на добри отношения с краля, но понякога проявявала стремеж да го подчини на своята воля. В такива случаи възниквали конфликти.

В историята на обществената мисъл не само на Чехия, но и на Европа определено място заема кралското пратеничество от 16 май 1464 г., ръководено от Йежи от Подебрад, което се отправило от Прага за Франция. Пратеничеството имало за задача да се срещне с краля на Франция Луи XI и да му предаде специален документ с предложение, подготовено от комисия в състав: Йежи от Подебрад, полския крал Казимеж Ягелончик и унгарския крал Матиаш Корвин. Предложението прокарвало идеята за мирно съжителство между държавите и народите. Лансирала се мисълта за свикване на конгрес на монарсите в Европа, които да обмислят въпроса за създаване на мирна международна уния. Замисляло се унията да се ръководи от постоянен конгрес на посланиците на отделните страни. Предлагало се столица на конгреса да бъде швейцарският град Базел. Крал Луи XI обаче не приел идеята. Този документ разкрива една зряла идея, за която монарсите все още не били достатъчно подготвени.

Между страните на Европа, които влизат в предмета на историята на Средните векове, не могат да не се споменат Унгария и Скандинавските страни: Дания, Швеция и Норвегия. Всяка една от тях притежава сходства с останалите монархии, но заедно с това и някои неповторими особености. Поради сравнително късното установяване на феодалните отношения в Унгария (XII-XIII в.) недоволство от новите форми на стопанисване изразявали както селските бедняци, така и представителите на феодалната аристокрация. Съсловно-представителната държава, както доказват някои автори, възникнала в Унгария към средата на XV в.13, по-конкретно при управлението на Янош Хуняди (1446-1452). Подобно на останалите средновековни държави в Унгария короната била символ на божествения произход на кралската власт. Кралят управлявал, опирайки се на кралски съвет, организиран от него самия. Държавните събрания, свиквани от владетеля, били наричани с латинския термин „парламент“. Като се облягал на кралския съвет, владетелят издавал декрети14.

В Дания, Швеция и Норвегия съсловно-представителната монархия не възникнала едновременно, защото развитието на обществените отношения протичало с различни темпове. Приема се, че това станало, общо взето, през дългия период от XV до XVII в. В Дания началото на съсловното представителство било поставено през 1468 г., когато започнало свикването на съсловно-представителните събрания. Поради обстоятелството, че кралят не бил подлаган на контрол, събранията не били свиквани редовно. Първото съсловно-представително събрание в Швеция — Риксдагът, бил свикан през 1435 г. В Норвегия монархията била укрепвана с обнародването на поредица закони: 1163 г. за престолонаследието, 1247 г. — за наследствената монархия.

Характерни особености притежава монархическата институция във Византийската империя. Императорът, наричан още от IX в. „василевс на ромеите“, бил неоспорван глава на държавата. Както по произход, така и по своите функции императорската власт се обявявала за божествена, поради което го назовавали с различни титули: „богоизбран“, „земно божество“, „земно слънце“, „божествен“, „свят“. Както показват най-новите изследвания, в Късна Византия патримониалният принцип доминирал над публичноправния. Според Йоан Зонара при управлението на Алексий I Комнин (1081-1118) императорът „изпълнявал своите функции не като обществени и държавни, а себе си виждал не като владетел, а като господар, приел империята като свой собствен дом“. На базата на това разбиране представителите на Комниновата династия трансформират функциите на „божествения василевс“ в репрезентативни. Те се преместват от стария дворец в Пропонтида във Влахернския дворец, разположен на Златния рог15.

Отношенията между държавата и Църквата протичали, общо взето, в дух на разбирателство. В писмото си по повод отказа на всерусийския митрополит Киприян (1390-1406) да споменава при литургията името на византийския император патриарх Антоний напомня: „Свещеният император заема важно място в Църквата, защото императорът не е като другите обикновени владетели по силата на това, че още в самото начало той е придобил особено място и авторитет в ойкуменето.“16

Квалификациите на патриарх Антоний за управленските възможности на византийския император проникнали в международния живот и се споделяли от редица владетели от онова време. Така в едно писмо на мамелюкския султан Ашраф Сейф-ад-Дин Варсбей, датиращо между 1425 и 1438 г., до император Йоан VIII Палеолог, последният се квалифицира като „... природен император, Палеолог, природен владетел и властелин над властелините, система и основа на учението Христово, и самодържец на ромеите и всички приморски градове, и наследник на империята на Цезар, и хвала на цялата християнска вяра, и справедлив за своя народ, един-единствен император между императорите, вярващ в Христа, стопанин на престола и короната, и пазител на моретата и реките. Йоан, император над всички императори и Сирия, и опора на всички кръстени, и любимец на римския папа, и наследник на старата дружба, и истински приятел на мюсюлманите, и на султана Йоан Палеолог.“17

Както се вижда, Византийската империя била централизирана държавна институция. Византийският император получавал своята власт от Бога — такава е „алфата и омегата“ на православната доктрина и тя не подлежи на обсъждане. Въпросът за престолонаследието не е уреден достатъчно ясно, поради което императорът се избирал от сената, от армията и различните партии. Сенатът функционирал като съвещателен орган при императора. В него се разисквали различни законопроекти, проблемите на вътрешната и външната политика. Държавният съвет бил друг съвещателен орган, в който се обсъждали въпросите на държавното управление и на съдебната система. В състава на висшите длъжностни лица се включвали два префекта: Изток и Илирия. В префект Изток влизали Мала Азия, Понт и Тракия, а в Илирия — Балканският полуостров. Константинопол и селският район в размер на около 100 мили образувал самостоятелна управленска единица.

Сравнително по-различен характер имала монархическата институция в страните на Изтока — Близкия, Средния и Далечния. Разбира се, съществуващите различия в оценките за съдържанието на източната монархическа система са естествени и неизбежни. Заслужава да се отбележи обстоятелството, че мнозина изследователи се обединяват около схващането, че най-разпространената форма на източния тип феодална държава е източната деспотия. Това не означава, че източният монарх е абсолютен деспот, тиранин, съсредоточил в ръцете си от никого неограничавана власт. По принцип властта на владетеля — император, султан, цар, халиф, емир и пр., притежавала теократичен характер, монархът бил обожествяван. В една или друга степен това е характерно за китайския император, за арабския халиф, за императорите на Индия и Япония.

В Китай глава на държавата е императорът, обявяван за „Син на небето“ (тянцзи). Върховната власт се осъществявала посредством три палати (шен). Първенствуваща роля играела Палатата на държавните дела. При владетелите на монголите бил създаден Великият императорски секретариат. На трето място идва Държавният съвет (нейге). Палатата на държавните дела управлявала държавния апарат. При династията Мин (1368—1644) властта била реализирана единствено от императора и той се разпореждал с назначенията на чиновниците и техните началници. В управлението особено място заемала канцеларията на императора. Особено внимание се отделяло на контролните органи. Детайлизирано било и местното управление. Сериозно внимание било отделяно на армията, на съда и брачно-семейните отношения.

През периода на развитите феодални отношения (XIII-XVI в.) в Индия се наложил Делхийският султанат, който се приема за относително централизирана държава. Върховен ръководител на държавата бил султанът. Той разполагал с върховната изпълнителна и съдебна власт. Център на цялостния живот в султаната бил дворецът на владетеля, обединяващ голям брой придворни чинове, които спазвали най-строг етикет и изпълнявали сложен и изискан церемониал. При двореца на султана главен сановник бил векил-и-дар — управител, който наблюдавал живота на слугите на султана и техните семейства. Слеващият по ред, но не и по значение бил емир-хаюб; той изпълнявал функциите на главен церемониалмайстор. С въпросите на снабдяването се занимавали различни карханахи — предоставяли храна, дрехи, топливо и пр. Везирът бил министър на финансите, а арид-и-мамалик управлявал военното ведомство. Кореспонденцията при двореца се водела от диван-и-инша. Въпросите на религията се намирали в ръцете на диван-и-расалат, а със съдебните дела се разпореждал диван-кази.

Местното управление било строго регламентирано. Султанатът бил разделен на 23 провинции, като по-големите от тях се разпадали на шики (области). Редът в Делхийския султанат се гарантирал от армията, която била в постоянна бойна готовност.

В Япония при развитите феодални отношения (XII-XVI в.) императорът запазвал традиционните си функции на „Син на небето“. Населението на страната било наричано „поданици на императора“ („тенно“ — върховния, небесния). В държавната система първо място заемал Върховният държавен съвет (Дадзьокан), ръководен от върховен министър, който наблюдавал всички структури на управлението. Първостепенна роля играели отговорниците на военното, съдебното и финансовото ведомство.

През XII в. в Япония възникнал шогунатът — военнофеодална диктатура. Значимостта на императора се запазвала. Промените, които настъпили, били предизвикани от необходимостта да бъдат смазани децентралистичните стремежи на едрите феодали и да се укрепи императорската власт. За тази цел били внесени промени в централния апарат на държавата. Била създадена Главна административна палата, която се занимавала с въпросите на законодателството. За управление на самурайското съсловие се сформирала Главна военна палата. Правителственият апарат бакуфу, създаден в края на XII в., бил призван да усъвършенства управлението на държавния апарат. В новата обстановка императорът обръщал по-голямо внимание на ранговете и почестите. През XIII в. шогунът, който добивал все по-голяма значимост, получил правото да утвърждава императора и да определя престолонаследника. През 1221 г. правителството бакуфу започнало да управлява резиденцията на императора в Киото. С течение на времето обаче ролята на правителството бакуфу постепенно отслабнала.

 

Защитници и противници на съсловно-представителната монархия

 

Съвременниците на монархическата институция през този период от развитието на човешкото общество се отнасяли към нейните представители нееднозначно. Част от интелектуалците бранели светската власт от домогванията на духовната, друга част осъждала управлението на монарсите. Анализът на свидетелствата на епохата дава известни основания да се приеме, че по онова време в Европа се сблъсквали две тенденции във взаимоотношенията между Папския престол и империята. Едната тенденция, оформена в цялостна концепция, е папоцезаризмът, другата — цезаропапизмът. Както показва и самото название, папоцезаризмът означава стремеж за господство на Католическата църква над империята, докато цезаропапизмът — усилие за подчиняване на Църквата на държавата. С известни уговорки, може да се каже, че папоцезаризмът е характерен за Католическата църква, докато цезаропапизмът — за Православната църква.

Един от ярките застъпници на папоцезризма е Джон Солсбърийски (между 1115 и 1120 - 1180), бележит английски теолог и философ. Коментирайки труда на Плутарх „За републиката“, той обосновава в съчинението си „Поликратик“ тезата, според която папата бил не само глава на Църквата, но и на държавата. Показателно е неговото сравнение на властта с човешкото тяло. Според този философ духовенството можело да се сравни с душата на човешкото тяло, кралят — с главата му, сенатът — със сърцето, управниците и съдиите — със сетивата, чиновниците — с ръцете, бирниците — със стомаха, селяните — с краката.

Най-ярък изразител на идеята за превъзходството на духовната власт над светската, за прима̀та на Църквата над държавата бил могъщият римски първосвещеник папа Инокентий III (1198-1216), образован клирик и амбициозен властелин. След като на Четвъртия латерански събор в Рим през 1215 г. провъзгласил подчиняването на Източноправославната църква, той пристъпил практически към утвърждаване господството на Католическата църква в целия свят. „Патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Ерусалим — гласи едно от решенията на събора — трябва да получат палиум като символ за пълнотата на тяхното свещенство.“18  Във връзка с това папа Инокентий III превърнал в канон становището за прима̀та на папата над монарха. „Подобно на това как Бог, Създателят на Вселената, поставил две велики светила на небето, голямото, за да управлява деня, малкото — нощта, така и в небесата на Католическата църква Той установил две велики достойнства — по-голямото, подобно на деня, да ръководи душите, и по-малкото, което е подобно на нощта, да ръководи телата: такива са папското всевластие (auctoritas) и кралското могъщество (potestas). И затова точно така, както луната получава своята светлина от слънцето, тя е по-малка и количествено, и качествено, но еднаква по положение и дейност, така и кралското могъщество получава сияние за своето достойнство от папското пълновластие.“19 В съответствие с това разбиране Инокентий III допълва на друго място, че „като посредник на Божието слово папата е издигнат над императори и крале“20.

Оригинален характер притежава концепцията на Тома Аквински (1225-1274) за монархията и за държавата. Във връзка с това той развива идеите за „общото благо“, за „интересите на обществото“. Своите възгледи за управлението, за държавата, за монархията Тома Аквински обосновал в две произведения „Теологически свод“ (Summa theologiae) и „За управлението на князете“ (De regimine principum). Интересни самостоятелни становища за управлението развива той в най-важното си произведение „Теологически свод“: „Над един свободен човек се упражнява власт от страна на друг, когато другият го направлява за негово собствено [на свободния човек] добро или за общото добро. А такава власт от човек над човека би съществувала и в състоянието на невинност поради две причини. Първо, защото човекът е по природа социално същество (animal social) и поради това хората в състояние на невинност живеели в социални групи. Но социалното съществуване на много хора не би било възможно, освен ако някой не ги ръководи, грижейки се за общото добро. Защото при много хора всеки за себе си ще има много различни цели, докато един-единствен има само една. И поради това философът (Аристотел — б.а., Й. Н.) казва, че когато мнозинството са устремени към едно нещо, винаги ще намерите един от тях, който е главен или управляващ. Второ, защото ако един човек значително превъзхожда друг по знание и справедливост, би било погрешно, ако той не изпълнява тази функция (главен или управляващ) в интерес на другите.“21

Много важно е да се отбележи, че Тома Аквински приема мисълта за съпротивата срещу угнетяването, угнетителите и тираните: „Известно е, че всекиму е позволено да избягва угнетението и насилието. Тоест човешките закони не са задължителни предписания за съвестта на човека.“ В края на размислите си философът обобщава, като се опитва да даде свое мнение за мисълта на св. апостол Павел, според която „всяка власт е от Бога дадена и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Според Тома Аквински трябва да се допусне възможността да се оказва открита съпротива на безчовечните закони22. Това е забележително схващане на един представител на Католическата църква, обявила се за открита защита на установената власт, приета за богоустановена.

Още по-радикални разбирания Тома Аквински развива в трактата „За управлението на князете“. В него той подчертава от позициите на Църквата как могат да бъдат оправдани размириците и убийствата на тирана, включително и на законния крал, и препоръчва най-влиятелните хора, ако се ръководят от интересите на обществото, при определени обстоятелства да убият тиранина, рискувайки собствения си живот. Специално внимание заслужава обстоятелството, че философът-теолог признава на хората правото в случай на крайна необходимост да не се съобразяват с установените закони23.

В „Теологически свод“ Тома Аквински изказва една мисъл, която звучи като аксиома: „Необходимостта не се подчинява на закона“ (nеcessitas non subditur legi)24.

В противовес на защитниците на папоцезаризма се формира направление, което се обявява за правото на монарсите да отстояват своята независимост от духовната супремация на Римския папски двор. Един от тях е големият италиански поет Данте Алигиери (1265-1321). Своите разбирания в тази област на социалното познание той обосновал в съчинението си „За монархията“ (De monarchia)25 - забележителен философско-политически трактат, отразяващ идеите на хуманизма и новите светски, граждански тенденции в живота, науката и културата. В първата от трите книги на „Монархия“ се мотивира тезата, според която световната светска империя е необходима за материалното благополучие на всеки човек. Това заключение той прави по умозрителен път, въз основа на обстоятелството, че само при имперската форма на управление човешката личност е способна да постигне вечен мир, справедливост и свобода. Според гениалния поет „Бог и природата не правят нищо напразно, но всичко, което битието получава, е предназначено за някакво действие“. Оттук следва изводът, че „последната цел е не самата отворена същност, а свойственото на тази същност действие“26.

За Данте обективната потребност от създаването на единна империя произтича от органическото единство на човечеството, свързано с „божествеността“ на човека. „Човешкият род — пише Данте — е добър и превъзходен, когато той по възможност се уподобява на Бога. Но човешкият род се уподобява на Бога, когато той е повече от един, защото в единия Бог е истинското основание за единство.“27 Самото единство на човека и човешкия род Данте оценява като необходима предпоставка за формирането на държавнополитическо единство: „Ако човекът би пребъдвал в състояние на невинност“, не би възникнала потребност от държава и Църква, които се появяват след акта на грехопадението28. Монархията в нейната световна форма — империята, реализира единството на човечеството и изпълнява както политически, така и гносеологически задачи. В лицето на империята човекът опознава заобикалящия го свят, интелектуалната дейност е „присъща на човека като цяло, в съответствие с което се подреждат велико множество хора в цялата своя съвкупност“. По думите на поета това е действие, което „не може да извърши нито отделният човек, нито семейството, нито селището, нито градът, нито едно или друго кралство.29

Данте свързва монархията не с конкретно политическо устройство, а с опознаването на света. В този смисъл поетът-философ оценява националната държава като идея и идеал. Така той свързва държавата със свободата: „Живеещият под властта на монарха е най-вече свободен.“30 Така погледната, свободата се проектира в светлината на новата концепция за човека: „Свободен е този, който съществува заради самия себе си, а не заради другия.“31  В съответствие с антропологичните възгледи на древногръцкия философ Аристотел, Данте поддържа, че човекът не трябва да се разглежда като средство, а като цел: целта на човечеството е човечеството, човекът и човечността. А човечеството — според неговите схващания — това е любов, любов към ближния. Тази любов в пълна степен можем да открием не при някакъв отделен крал, княз, владетел, а само при световния монарх, дотолкова, доколкото именно той въплъщава в себе си единството на човешкия род. По тази причина „към другите владетели изобщо и към отделния човек в частност можем да се доближим само частично, докато към монарха се доближаваме всецяло. Защото към другите владетели се доближаваме благодарение на монарха, а не обратно. По такъв начин на монарха е присъща изначално и непосредствено грижата за всички; за другите владетели тя е присъща благодарение на монарха.“32

Световната монархия според Данте Алигиери приемала съществуването на отделни кралства, княжества и градове. Релацията човек - монарх легализирала равенството на всички хора пред монарха и в същото време превръщала останалите владетели в служители не само на монарха, но и на народа. „Известно е, че не гражданите съществуват заради консулите и не народът заради царя, а обратното, консулите заради гражданите и царят заради народа.“33 Следователно Данте приема идеята заради суверенитета на народа — една идея, която има хуманистичен характер.

Епископът на Уорчестър и Уинчестър Томас Билсън (1547 - 1616) изпъква като убеден защитник на силната кралска власт. В книгата си „Истинското различие между християнското покорство и нехристиянския бунт“ (The True Difference between Christian Subjection and Unchristian Rebellion, 1585) той обосновал разбиранията за необходимостта от укрепване на монархическата институция като фактор за консолидиране на различните социални групи в английското общество. Така епископът Томас Билсън се наложил като един от най-големите апологети на монархията не само в Англия, но и в цяла Европа.

В защита на краля и кралската власт се обявява шотландският католик Уилям Баркли (1546 - 1608), професор по гражданско право в един от университетите на Франция. В труда си „За кралете и кралската власт“ (De regno et Regali Potestate, 1600) той брани прерогативите на краля като върховен владетел и осъжда католически и протестантски автори, които оправдават съпротивата на народа срещу върховното управление на владетеля. Известна е атаката му срещу ръководителя на Реформацията в Шотландия Джордж Бюкенън (1506 — 1582), защитил в книгата си „Правомощията на короната в Шотландия“ (De jure Regni apud Scotos, 1579) правото на съпротива срещу краля.

 

Историческа роля

 

Приемана от едни, отричана от други, възхвалявана и обругавана, съсловно-представителната монархия играела огромна роля в живота на Запада и Изтока. Под нейното непосредствено ръководство човечеството завоювало най-големите си победи в политическия, обществения, стопанския и духовнокултурния живот през периода на Възходящото средновековие. Повече или по-малко успешно императори, крале, князе проявявали усилия да преодоляват децентралистичните тенденции в своите държави и да консолидират разнородните етнически, социални, религиозни групи под скиптъра на короната. Те не се колебали да смазват въстанията на селските маси и градския плебс, подкопаващи установения социален ред, стабилността на държавата. Значителен е приносът им за защита на интересите на гражданите в тяхната борба срещу своеволията на сеньорите. Те полагали много усилия да защитят сигурността на пътищата срещу разбойническите набези на рицарите грабители, да премахнат анархията.

Съсловно-представителната монархия провеждала своята управленска дейност в съответствие със законите, гласувани в Парламента, от общите събрания и пр. Владетелите подпомагали изграждането на крепостни стени, мостове, крепости, замъци. При откриването на различните университети и академии те също давали своята подкрепа.

При съсловно-представителните монархии се изгражда модерната административна структура на кралствата. Френският крал Филип IV Красиви обнародвал ордонанс за устройството на кралството, а също и йерархичната система на обществото. Приема се, че моделът на кралство Франция в основни линии бил характерен и за останалите държави в Европа.

В своя ордонанс владетелят разпоредил кралството да обхваща най-малко 4 херцогства или 16 графства, или 64 баронства. От своя страна херцогството включвало най-малко 4 графства или 16 баронства. Следващите административни единици били маркизството, графството, вицеграфството и накрая — баронството. Маркизството се състояло от 5 — 6 баронства, всяко едно от които обединявало 10 дворяни и зависими селяни. Най-малко 4 баронства с по 10 зависими селяни влизали в едно графство, а 2 — 3 баронства съставяли едно вицеграфство. Най-сетне баронството обхващало около 5 — 6 рицари. По същество множеството феодални владения — херцогства, маркизства, баронства, графства и вицеграфства — представлявали независими или полунезависими държавици-княжества, включени в кралството.

Централните органи на държавното управление се състояли от Държавен съвет, Сметна палата, Парламент, които се изграждали върху базата на Кралската курия. Държавният съвет се занимавал с общото управление и упражнявал контрол върху отделните направления на администрацията. Сметната палата, върховният орган на финансите, управлявала паричните средства на кралството. Парламентът изпълнявал функциите на върховен съд.

Наред с централните органи на управлението важна роля играели някои длъжностни лица: канцлерът, конетабълът, камерарият, палатинът. Канцлерът упражнявал непосредственото управление в кралството и контролирал работата на администрацията. Конетабълът командвал рицарските подразделения, а от XIII в. насетне станал командващ армията на краля. Кралската хазна се намирала под контрола на камерария. Палатините били съветници на владетеля, които изпълнявали важни поръчения. Легистите се занимавали с въпросите на юриспруденцията.

Върховен орган била Кралската курия, която разполагала с правомощия във всички сектори на управлението и упражнявала непосредствен контрол. При курията функционирал върховният съд, който играел важна роля, бил специализиран съд с особени правомощия. Въоръжените сили включвали кралската армия.

Възникването и утвърждаването на съсловно-представителните събрания в отделните държави — Генералните щати във Франция, Райхстага в Германия, Парламента в Англия, Кортесите в Испания, Райхстага в Свещената Римска империя, Сената в Полша и др. — приключило успешно. Формирала се нов тип средновековна държавна система, съсловната монархия. В съсловната монархическа институция намерили обективация дълбоките промени, които настъпили в обществените отношния, в икономическия живот, с нарастването на градовете и с утвърждаването на гражданите като самостоятелна общественополитическа сила. На консолидиращата и интегрираща роля на монархията противостояли едрите феодални магнати, които били заинтересовани от поддържането на сепаратизма, на децентрализацията.

 

 

1Между многобройните проучвания на тази тема по-специален интерес пораждат следните: Вlосh, М. La société féodale. Les classes et le gouvernement des Hommes. Paris, 1940; Heck, Ph. Beiträge zur Geschichte der Stände im Mittelalter. Bd. 1—2. Halle, 1900—1905; Cam, H. M., A. Marοndiu, G. Stöckl. Recent work and present views on the origins and development of representative assemblies. — In: Relazioni del X Congresso Internationale di Scienze Storiche. V. 1. Firenze, 1955; Ковалевский, M. M. От прямого народоправства к представительному и от патриархальной монархии к парламентаризму. Т. 1—3. М., 1906.
2Бицилли, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. С., 1993, с. 192.
3Xачатурян, Н. А. Возникновение Генеральных штатов во Франций. М., 1976.
4Гутнова, Е. В. Возникновение английского парламента. М., 1960.
5Срв. Репина, Л. П. Сословие горожан и феодальное государство в Англии XIV в. М„ 1979.
6Альтамира-и-Кревеа, Р. История Испании. T. 1. Сокращенный перев. с испан. Е. А. Вадковской, O. М. Гармсен. М., с. 292.
7Пак там, с. 293.
8Пак там, 174-175.
9Пак там, с. 173.
10Пак там, с. 176.
11Всъщност първоначалното название „Римска империя“ от втората половина на XII в. било модифицирано в „Свещена империя“, през средата на XIII в. — в „Свещена Римска империя“ и в края на XV в. — в „Свещена Римска империя на германската нация“.
12Šwasta, J. Karel IV za cisarskou korunou. — In: Cteni o Karlu IV, a jeho době. Praha, 1948, p. 195.
13Чизмадиа, A., K. Ковач, Л. Асталош. История венгерского государства и права. М., 1986, с. 77.
14Пак там, с. 82 сл.
15Бакалов, Г. Византия — културно-исторически очерци. С., 1999, 309—310.
16Пак там, с. 318.
17Пак там, с. 319.
18Hеfеlе, С. Conciliengeschichte. Bd. V. Freiburg—Berlin, 1886, 882—883.
19Mirbt, C. Quellen zur Geschichte des Papsttums und des römischen Katolizismus. 3 Aufl. Tübingen, 1911, p. 141, No 273.
20Мignе, J. P. Patrologiae cursus completus, Seria latina. T. 216, col. 1082.
21Summa theologiae, la, 2a 96. 4.
22Пак там, la — IIае.
23De regimini principum, I, VI.
24Summa theologiae, la—IIае.
25Вж. преглед на различни схващания за произхода на „За монархията“. Едни мислят, че трактатът е написан при управлението на крал Анри VII, други — в края на живота на поета. FοIina, С. La tradizione delle opere di Dante Aligheri. — In: Att del Congresso internationale di studi danteschi. Firenze: Sansoni, 1965, 29—34.
26De monarchia, I, III, 3.
27Пак там, I, VIII, 3.
28Пак там, III, 4.
29Пак там, I, III, 4.
30Пак там, I, XII, 8.
31Пак там, I, XII, 8.
32Пак там, I, XI, 15—16.
33Пак там, I, XII, 10.

 

X

Right Click

No right click